Тасмина Пери
Любовта не се купува (39)

37.

Кейт огледа коктейла на Британската асоциация за награждаване на списания, провеждан всяка година в хотел „Гросвенорс Хаус“ на Парк Лейн и не се удържа да не се запита още веднъж как бе успяла да получи номинацията. „Пясък“ беше толкова малко списание в сравнение с асовете на индустрията, изпълващи помещението. Тук имаше петстотин представители на какви ли не издания, от „Вог“ до „GQ“, от „Голф Уърлд“ до „Кънтри Лайф“. Всичко започна с това, че продажбите на „Пясък“ се оказаха изненадващо високи. Списанието, пълно с елегантни дрехи и прекрасни курорти, беше грабнало въображението на читателите през дългото, горещо лято. Започнаха да прииждат реклами както за скъпата висша мода, така и за козметика. Но редактирането и издаването на такова списание все още се третираше донякъде като хоби, така че номинацията за най-добър редактор на пилотен брой за годината беше изненада за нея. Оглеждайки събралото се множество, Кейт се почувства малко като измамница, която не заслужава да бъде тук, като дете, промъкнало се от забавачката в стаята на големите, което чака всеки миг да го разкрият.

— Кажи, кого познаваш? Кои са големите имена? — попита художественият редактор на „Пясък“ Пийт Милър, който се чувстваше неловко в наетия си вечерен костюм и мръсни маратонки и се наливаше с безалкохолно. Кейт беше благодарна, че независимо от високата цена на куверта Ник бе настоял да дойде целият екип. Тя проточи врат, за да огледа морето от черни вратовръзки и официални тоалети.

— Виждам неколцина. А има и други, които предпочитам да избегна, така че като ти дам знак, ме скрий.

Не беше сигурна от кое повече й се върти главата: тръпката от перспективата да получи наградата или притеснението при мисълта да се сблъска с Уилям Уолтън. Въпреки че отдавна беше преглътнала уволнението си от списание „Класа“, което сякаш се бе случило в нечий друг живот, скорошната кавга със Серина възвърна старото й чувство на отхвърленост, срам и неспособност. През изминалите три седмици бе потънала в работа, за да се разсее от непоносимата болка, предизвикана от измяната на сестра й. Фактът, че никак не се развълнува от безотговорността на Дейвид, я изненада. Да го изхвърли от живота си, се оказа извънредно просто, независимо от скъпите цветя, които пристигаха. Но Серина — там работата беше друга. Кейт все още се чувстваше толкова наранена, че с радост би пропуснала цялата церемония по награждаването, за да прекара още една самотна нощ в компанията на бутилка вино, нощ, в която никой не можеше да я достигне и да й причини болка.

Кейт се извини на Пийт, който непохватно се опитваше да заговори Рут, редактор на фотографиите, и влезе да се освежи в дамската тоалетна. Постави си гланц за устни и огледа отражението си в огледалото. Смарагдовозелена вечерна рокля от „Матю Уилямсън“ обгръщаше фигурата й, дългата й коса падаше върху раменете, лек руж придаваше височина и заобленост на скулите й: поне изглеждаше добре. Влезе в една кабинка, затвори вратата и си пое дълбоко дъх. Постепенно осъзна, че дочува гласове, които идваха съвсем отблизо.

— Очевидно ще направят нея редактор на пилотен брой за годината — говореше единият глас, последван от едва чуто под смръкване — звукът на бял прашец, който изчезва в нечия ноздра.

Друг глас кисело отговори:

— Всички щяхме да получим награди, ако имахме татенца, които да ни подплатят с парички списанията, та да си поиграем точно когато ни уволнят.

Кейт тихо свали капака на тоалетната чиния и седна на ръба на студената пластмаса, без да смее да шукне. Искаше й се да грабне обувките си от „Джими Чу“ за токовете и да побегне към къщи. Вечерята още не беше започнала. Навярно можеше да се измъкне незабелязано и да си бъде у дома до осем. Не че щеше да спечели.

— Някои изглеждат нещастни, а им предстои награждаване — засмя се Ник Дъглас, хващайки я на излизане от дамската тоалетна.

— Къде се губиш? — попита тя и се усмихна насила. — От теб се очаква да ми бъдеш подкрепа в навечерието на победата.

— С Вики й Мари проверявахме плана за настаняване на гостите на масата.

Абсурдна ревност прободе Кейт. Естествено, Ник имаше право да общува с персонала — дори с най-красивите му членове, помисли си тя. Спомни си как всички момичета в „Пясък“ флиртуваха с него по време на почерпките в офиса. Нейните собствени чувства към Ник бяха отзвучали или по-скоро заспаха, откакто Дейвид изгря на хоризонта, но сега тя отново беше сама и пак усещаше познатите противоречиви емоции, щом влезеше в офиса. Установи, че отново отделя повече време сутрин, за да изглежда в пълния си блясък.

— Ще се зарадваш да разбереш, че сме на десета маса — заговори Ник. — Не твърде далеч от сцената, това е добър знак.

— Хммм — реагира разсеяно тя.

— Добре ли си?

Тя се опита да се вземе в ръце.

— Да. Малко ми е нервно.

— Убеден съм, че ти ще спечелиш наградата — заяви Ник и пристъпи по-близо до нея, така че в пространството помежду им да няма място за трети. — Най-добрата си в бранша и го доказа с това списание. — Той се усмихна, лешниковите му очи бяха топли и окуражителни и тя почувства, че настроението й леко се повишава. Беше се наслушала на приказките на баща си, че е невзрачна, че е майстор в изкуството на посредствеността си. Затова искрените похвали за способностите й, идващи от устата на мъж, разпалваха надеждите й.

— Хайде да вървим да спечелим някоя и друга награда.

 

 

На шестдесет километра от тях, в сърцето на Съри, Камила Болкън също се опитваше да направи впечатление, но не разполагаше с корица на бляскаво списание, зад която да се скрие. Задачата й беше да убеди членовете на Асоциацията на консерваторите на Ъшър, че притежава нужната биография, идеология и плам, за да я изберат за свой бъдещ кандидат за парламента. Докато гледаше към морето от лица в мразовитата зала с изражения, вариращи от отегчение до явно предизвикателство, тя се помъчи да си възвърне самообладанието. Камила никога не се бе притеснявала в съда, но там тя се чувстваше под егидата на закона. Да спечели, зависеше от съобразителността й да използва закона така, както беше угодно на клиента й. Помагаха й правилата и процедурите и беше добра, най-добрата. Но тази вечер се чувстваше далеч по-разголена. Щяха да преценяват способността й да стане член на Парламента от този избирателен окръг, а не уменията й да борави с фактите.

Все пак й се струваше, че речта й пред членовете на комитета на асоциацията бе приета добре. В крайна сметка, Камила беше роден оратор и дори себе си смая със силата на възгледите и дълбочината на убежденията си. Беше самоуверена, да, но беше ли подходяща в политическо отношение? Там бе въпросът. Прекараните в Хънтсфорд осемнадесет години от живота й и тираничните възгледи на баща й я бяха научили как да отстоява своето, но никога не бе изповядвала конкретни политически възгледи независимо от безконечните остри спорове на вечеря. Липсата на явни пристрастия беше единственото, което я тревожеше през последните няколко седмици, докато зубреше партийните идеи: щяха ли да приемат възгледите й като пламенни, искрени и всеотдайни?

Изправена пред партията в щаба на Асоциацията на консерваторите на Ъшър, импозантна зала, напомняща на голям мъжки клуб, тя се запита дали беше направила всичко по силите си, за да се утвърди. Оцеля след двадесетминутното цунами от въпроси за всичко от еврото до образованието, хвърли последен поглед към членовете, които щяха да решат съдбата й, и ги прикова с прощална усмивка, която трябваше да покаже подходящ баланс между авторитет, компетентност и снизхождение.

Джилиан Макдоналд, председателка на асоциацията и съпруга на Чарлс, шефа на Камила, се изправи да й благодари за обръщението й преди гласуването.

— Няма да се бавим — прошепна тя на Камила и в залата избухнаха аплодисменти.

Камила напусна сцената и излезе в мъждиво осветения коридор, където двамата й съперници, Джералд Лорънс и Адам Бери, седяха със съпругите си на столовете покрай стената.

Тя им се усмихна едва-едва, внезапно осъзна колко отчаяно беше чакала тази възможност и се зачуди кой ще бъде избран. Досега се бе справила — стигна до тук, пребори се с листа от шестдесет и пет кандидати, одобрени от Централния щаб на торите. Погледна мъжа най-близко до себе си. Джералд Лорънс беше местен адвокат, оплешивяващ, прегърбен, гонещ петдесетте. Освен че възгледите му бяха твърдо дясно ориентирани — вечен победител сред мнозинството от над петдесетгодишните сред публиката — той цял живот беше живял в Ъшър, а пет години бе служил и като местен съветник. Камила знаеше, че в това отношение не може да се мери с него. Ясно й беше, че значителен процент от гласуващите щяха да предпочетат местен представител пред друг, който според представите им бе спуснат с парашут от Лондон.

Вторият кандидат беше още по-опасна конкуренция.

Той беше местен бизнесмен, натрупал милион от продажба на дребно. Издигнал се бе сам — мечтата на торите — освен това беше красив, под четиридесет години, носеше делови костюм и притежаваше нещо от чара на Тачър, който несъмнено му бе помогнал да спечели състоянието си. Не притежаваше умерените, интелигентни маниери на Камила — според нея излагаше мислите и гледищата си малко неубедително и неясно — но от тримата Бери изглежда спечели най-много поддръжници. Излъчваше класическото за торите обаяние на силен местен човек.

— Е, това е — обади се Бери, когато ги подканиха да се върнат в залата.

Тримата кандидати застанаха на сцената близо един до друг. Камила притисна ръце пред гърдите си, пот от притеснение ги слепваше една задруга, когато Джилиън Макдоналд стана и заговори:

— Имаме честта тези трима прекрасни хора да пожелаят да представляват Консервативната партия на Ъшър — започна тя. — Обаче можем да поканим само един от тях да се състезава за място в Парламента на следващите избори. — Джилиън замлъкна. Камила агонизираше.

— И в този случай комитетът реши, че би желал да покани Камила Болкън да кандидатства и да се бори за нас.

Когато чу съобщението, мозъкът на Камила се парализира, донякъде неспособен да осмисли чутото. За нея ли става дума? Получи ли мястото? В моментно объркване тя погледна към Джилиън, която й отвърна с топла усмивка. Сред множеството гръмнаха одобрителни възгласи, а Джералд и Адам протегнаха ръце през масата, за да се ръкуват великодушно с нея. Членовете на партията я заобиколиха, за да й стиснат ръката и да я поздравят.

— Ще бъде фантастично силна, млада жена да представлява Ъшър — грейна една възрастна дама и топло се ръкува с нея.

— Възхищавам се на съвременните ви схващания — говореше друга. — Партията трябва да се бори за централна позиция.

Мъж на около шестдесет с груби черти на лицето и красива посребрена коса се приближи до Камила и леко я докосна по рамото.

— Поздравления, госпожице Болкън. Получихте и моя глас. Макар че можехте и без него — добави с намигване той.

Тя му отговори с усмивка, благодарна, че получава подкрепа от всички прослойки: млади, възрастни, традиционалисти и активисти виждаха в нея по-либерално бъдеще за своята партия.

— Познавах баща ви от дните, когато се занимаваше с политика — обади се среброкосият мъж и усмивката на Камила помръкна при споменаване на името на Осуалд.

— Затова ли гласувахте за мен? — попита тя, като се надяваше победата й да не бъде омаловажена от сянката на баща й, сякаш бе милостиня. Ако той разбереше, че тя е получила дори и един глас заради членството му в Камарата на лордовете, никога нямаше да я остави да го забрави. Дори Камила да станеше министър-председател заради собствените си заслуги, Осуалд щеше да вярва, че това е негово дело.

Възрастният мъж поклати глава, на устните му се появи намек за усмивка.

— Гласувах за вас напук на баща ви, а не заради него — отговори той, преди да потъне в тълпата.

Камила се опита да го спре. Отчаяно искаше да узнае кой е и какво знае за баща й, но той беше изчезнал. През следващите тридесет минути тя благосклонно приемаше похвали и комплименти от всички в залата. Но ничии думи не бяха по-сладки за нея от тези на стареца със сребристата коса.

 

 

Кейт и Ник бавно се отправиха през Голямата зала да вечерят. От тавана висяха драперии от черен плат, осеяни с мънички, приказни светлинки, като море от звезди. Из помещението отекваше шум от нозе и коя от коя по-гръмки хвалби. Твърдо решена да се забавлява, Кейт все пак бе толкова притеснена, че едва докосна агнешката си пържола. Вместо това изгълта почти цяла бутилка новозеландски совиньон блан. Докато Саймън Патерсън, волнодумният телевизионен водещ и ръководител на церемонията по представяне на наградите, излезе на сцената, Кейт вече се чувстваше леко замаяна и уморена.

— Предстои да изберем редактор на пилотен брой за годината — обяви Патерсън след десетминутен дъжд от вицове за бранша. На екрана зад гърба му се появиха половин дузина корици на списания, които бързо разсъниха Кейт. Списанията на големите компании се появяваха на екрана, посрещани с рев от аплодисменти. Когато се появи и корицата на „Пясък“, десетимата на масата на Кейт я посрещнаха с възможно най-силни одобрителни възгласи. Пийт Милър даже заблъска по масата с празно шише от вино, но възклицанията им се загубиха из просторната зала. Зад гърба си Кейт чу поощрителни викове на подкрепа и вътрешно им благодари, чиито и да бяха.

— Бих желал да поканя Хюго Макелвой, председател на списания „Алианс“ и спонсор на категорията „Редактор на пилотен брой за годината“, да излезе и да съобщи победителя — оповести Саймън Патерсън, а един енергичен сивокос мъж около шестдесетте вече бавно вървеше към сцената.

— О, не — изпъшка Кейт, — старият ми шеф. Каква ирония.

Макелвой стигна до подиума, намести колана на панталоните си и зачете номинациите от листа, който държеше пред очите си.

— Тази година надпреварата беше толкова оспорвана, че решихме да дадем и втора награда — заяви Макелвой и погледна към тълпата, стаила дъх в очакване. — Тази награда отива за първия брой, който наистина завладя пазара и намери своята ниша сред конкуренцията. Кейт почувства, че ръката на Ник стисна нейната. Възможно ли беше? Ние ли сме, помисли си Кейт, докато си играеше със столчето на чашата. — И тази високо препоръчителна награда отива при… Грег Дейвис, редактор на седмичника „Мъжки стил“!

Кейт усети как раменете й увиснаха, когато я заля вълна от бурни аплодисменти.

— Че кой иска втора награда? — обади се Ник, наведе се към нея и стисна раменете й.

— Първа награда в тази категория — продължи Хюго Макелвой, докато се бореше с микрофона, който започна да издава ужасни пискливи звуци — е за издателството, успяло да остави своя следа за изключително кратко време. Съдиите характеризират списанието като оригинално и секси, свеж полъх в бранша, а редактора му като талантлив и мотивиран, който не се бои да рискува. Наградата „Редактор на пилотен брой на годината“ отива при… Кейт Болкън за списание „Пясък“!

Гръмнаха бурни одобрителни възгласи. Когато Кейт се изправи, за да се отправи към сцената, Ник разпери ръце и я прегърна така силно, че тя почувства топлината на пръстите му през тънкия плат на роклята си.

След награждаването тя бе обградена от тълпа нетърпеливи да я поздравят колеги, които се събраха около масата й. Старата й приятелка Лора Уорън, литературният редактор на „Класа“, я целуна по двете страни и й пожела успех.

— Сигурно си ужасно доволна от себе си — засмя се Лора.

— Много ти благодаря — отговори Кейт. — Странна година, нали? — добави тя през смях.

— Не е ли сладко отмъщението? — подкачи я Лора и размаха чаша, докато видимо се олюляваше на високите си токове.

— Какви ги говориш? — изненада се Кейт и си наля малко чисто кафе в напразен опит да изтрезнее.

— Не чу ли? — започна Лора. — Уволниха Уилям Уолтън и Никол Валънтайн в понеделник. Така ги изложиха — разпали се тя, въодушевена, че може да разгласи прясната клюка. — Никол отказа да напусне своя — твоя — офис. На практика се наложи охраната да я изнесе, а после излезе, че от шкафа за модни дрехи липсват тоалети за десет хиляди. Изчезнали поради разсеяност.

— Никол е уволнена за кражба? — не можеше да повярва Кейт, като постави ръка на устата си.

— Не, глупавичката ми! — засмя се Лора и й се наложи да седне. — И двамата бяха уволнени по най-бързата процедура. От самия Хюго Макелвой, доколкото зная, заради изданието, което двамата са „ръководили“ преди три броя. Виждала ли си цифрите на продажбите? Спаднали са с около петдесет процента. Явно положението е било толкова лошо, че шефът е настоял и двамата да си обират крушите. Оформлението беше под всякаква критика: рекламодателите бяха отвратени. Беше лудост да се опитват „Класа“ да подражава на „Блясък“.

— О, боже — засмя се Кейт и засия.

— Както изглежда — продължи Лора, наслаждавайки се на богатството от клюки, с които разполагаше, — положението с нищо не се е подобрило от членството на Хюго в комисията по наградите, защото поискал да узнае защо редакторът на „Пясък“ не работи за неговата компания. А щом научил, че Уилям Уолтън те е уволнил… е, това било последната капка.

Кейт седеше, милваше трофея и се усмихваше. Не беше отмъстителна, но тази вечер взе да й се услажда.

— Не се изненадвай, ако скоро ти се обадят да се върнеш в „Класа“. Името ти вече се чува.

Кейт добросърдечно поклати глава.

— Наистина, всички вие ми липсвате — призна тя и наля на Лора чаша кафе. — Но защо да се връщам, щом ме уволниха в началото на годината?

Лора потърка палеца и показалеца си.

— За пари, любов моя. Поискай двойна заплата и съм сигурна, че ще ти я дадат.

Изцедена, преливаща от емоции и леко пияна, Кейт реши да се прибере у дома, докато още е екзалтирана. Проточи врат над тълпата, за да открие Ник. Той беше през няколко маси от нея и разговаряше с тъмнокос мъж на петдесет и нещо, втренчил настойчиво поглед в него през половинките си очила. Ник улови погледа й, извини се и се приближи, провирайки се между хора и столове с шише шампанско в ръка.

— Ето я гордата победителка — възкликна той, грабна една чаша и я напълни с „Мое“.

— Няма да повярваш.

— Хей, няма да повярваш!

И двамата изрекоха думите в един и същ момент и се усмихнаха един на друг.

— Хубаво, казвай първа — обади се Ник.

— Уилям Уолтън и Никол Валънтайн са уволнени!

— Стари вести — засмя се Ник. — Голямата новина, госпожице Болкън, е, че два големи медийни конгломерата се свързаха с мен през последните двадесет минути и поискаха среща, за да обсъдим изкупуването на компанията ни. И единият е списания „Алианс“. Хюго Макелвой заяви, цитирам: „За мен ще бъде огромно удоволствие отново да приема в компанията Кейт Болкън в качеството й на главен редактор.“ Аз съм щял да бъда управител на издателството, а „Пясък“ щял да бъде включен в списъка им с дамски списания. Страшно ни харесват!

В гърлото на Кейт се зароди кикот, който набра мощ и тя се разсмя от все сърце. Трудно й бе да повярва, че само преди няколко часа се чувстваше толкова нещастна.

— Какво има? — попита Ник.

— Днешната вечер е толкова странна. Май пих прекалено много шампанско. — Тя продължи да се смее и спря чак когато се разхълца.

— Е, какво ще отговорим на купувачите? — попита Ник, след като тя овладя кикотенето си.

Бяха им поднесли офертите на тепсия. И двамата притежаваха по двадесет и пет процента от компанията. Щяха да спечелят много пари.

— Казвам „Да вървят по дяволите“! — предизвикателно отвърна Кейт и чукна чаша в бутилката на Ник.