Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава осма
Бившият управител се радва на очакваното си завръщане при своите питомници

Сред барчестърските дами, признали мистър Слоуп за свой духовен наставник, не бяха естествено нито вдовицата Болд, нито нейната зълва. Когато се разрази гневът на катедралното духовенство, възмущението на тези две дами срещу натрапника нямаше равно на себе си. И това беше съвсем естествено. Кой би могъл да се гордее толкова със славата на катедралния хор, колкото любимата дъщеря на неговия ръководител? Кой би могъл да изпита толкова голямо негодувание от оскърблението, нанесено на този хор? А по такива въпроси мис Болд споделяше изцяло мнението на своята снаха.

Но техният гняв поутихна и аз трябва с прискърбие да съобщя, че тези дами позволиха на мистър Слоуп да влезе в ролята на свой собствен адвокат. Около две седмици след въпросната проповед те бяха немалко изненадани, когато пажът, облечен в обсипана с копчета ливрея, отвори вратата на гостната и съобщи за пристигането на мистър Слоуп. На земята нямаше човек, чието сутрешно посещение би ги изненадало повече. Заклетият враг на всичко най-добро в Барчестър беше на прага на тяхната гостна, а те нямаха подръка нито силен защитник, нито находчив език, за да могат да отблъснат неговото нападение. Вдовицата грабна от люлката малкия си син и го притисна до сърцето си, а Мери Болд скочи на крака, готова мъжествено да умре заради бебето, ако обстоятелствата наложеха такава жертва.

Ето как бе посрещнат мистър Слоуп. Но когато си отиваше, и двете дами му подадоха ръка и се сбогуваха с него като с истински джентълмен и приятел! Да, той се ръкува с тях и бе изпратен с любезни реверанси, а пажът с копчетата му отвори вратата, както би я отворил пред най-уважавания от канониците. Той бе докоснал ръчичката на бебето, благославяйки го горещо; бе говорил на вдовицата за така преждевременната загуба на съпруга й и тихите сълзи на Елинор не го упрекнаха за това; бе казал на Мери Болд, че нейното благочестие няма да остане невъзнаградено, и Мери Болд изслуша тези хвалебствия без отвращение. Как успя той да направи всичко това? По какъв начин превърна толкова бързо антипатията едва ли не в благоразположение? Как преодоля враждебността, с която двете дами се готвеха да го посрещнат, и толкова лесно сключи мир с тях?

От написаното дотук читателят вероятно е разбрал, че аз лично не изпитвам симпатии към мистър Слоуп, но независимо от това съм принуден да призная, че той не е лишен от способности. Знае къде какво да каже; знае как да подбере ласкателните си слова, за да бъдат те по вкуса на слушателите; знае хитрините на змията и умее да се ползува от тях. Ако мистър Слоуп владееше изкуството да се приспособява и към мъжете така, както се приспособяваше към жените, ако можеше да усвои маниерите на джентълмен, той щеше да отиде много далеч.

Запознанството си с Елинор той започна с хвалебствия за баща й. Бил си дал сметка, че за нещастие е накърнил чувствата на човек, към когото изпитвал най-дълбоко уважение; не искал да обсъжда сега неща, които вероятно са твърде сериозни, за да бъдат тема на светски разговори, но би желал все пак да каже, че бил много далеч от намерението да отправи какъвто и да било упрек към човек, когото целият свят — най-малко целият църковен свят — оценявал толкова високо. И мистър Слоуп продължи все в този дух — той взе назад голяма част от думите си, изречени по време на проповедта, изрази безгранично възхищение от музикалната дарба на прецентора, превъзнасяше и бащата, и дъщерята, и зълва й. Говореше с онзи тих кадифен шепот, който пазеше специално за женските уши, и в края на краищата постигна целта си. Когато си тръгваше, изрази надежда, че ще му бъде разрешено пак да ги посети, и макар че не даде изричното си съгласие, Елинор не възрази нищо — така мистър Слоуп си осигури правото да посещава дома на вдовицата.

На другия ден Елинор разказа на баща си за тази визита и изрази мнение, че мистър Слоуп не е толкова черен, колкото го представят. Мистър Хардинг вдигна вежди, когато чу за станалото, но не прояви словоохотливост: той не можеше да се съгласи с похвалата за мистър Слоуп, а нямаше обичай да говори лошо за когото и да било. Но това посещение не му хареса и колкото и да беше простодушен, той не се съмняваше, че мистър Слоуп е имал по-дълбоки намерения и че е идвал не само заради удоволствието да говори любезности на двете дами.

Впрочем мистър Хардинг бе дошъл при дъщеря си не за да хвали или порицава мистър Слоуп. Той бе дошъл да й каже, че в Хайрамовото старопиталище отново ще бъде назначен управител и че по всяка вероятност той отново ще се върне в предишния си дом при своите дванадесет питомци.

— Само че без някогашния разкош — каза той, като се смееше.

— Но защо, татко?

— Новият акт на Парламента, който цели да внесе ред във всичките ни работи, ограничава моя доход до четиристотин и петдесет фунта годишно.

— Четиристотин и петдесет вместо осемстотин! — възкликна тя. — Наистина не е много. Но нали ще получиш отново своя любим стар дом и градината?

— А те струват два пъти повече от заплатата, мила моя — каза той. Оживеният му глас и енергичните стъпки, с които измерваше гостната на Елинор, издаваха искрената му радост. — Два пъти повече. Ще си върна къщата и градината, а и парите са повече, отколкото ми е нужно.

— Във всеки случай няма да бъдеш обременен с грижи по разточителната си дъщеря, — и с тези думи младата вдовица хвана баща си под ръка и го накара да седне на канапето до нея. — Поне тези разходи ще ти бъдат спестени.

— Да, мила, и ще се чувствувам доста самотен без нея. Но нека не мислим за това сега. Колкото до заплата тя е повече от достатъчна за моите нужди. Ще разполагам отново с предишния си дом… Сега ще си позволя да призная, че невинаги ми е било удобно да живея в наета квартира. Квартирите са чудесни за един младеж, но на моята възраст човек изпитва нужда от нещо… не знам как да го нарека — едва ли „по-почтено“ е най-точната дума…

— О, татко! Не говори така! Сигурна съм, че никой не си е помислил подобно нещо. Никой в цял Барчестър не е бил толкова почитан, колкото си ти, откакто нае тези стаи на Хай Стрийт. Никой! Нито деканът с неговата резиденция, нито архидяконът с плъмстедския си дом.

— Архидяконът едва ли би изпитал благодарност към теб за тези думи — каза мистър Хардинг, усмихвайки се заради начина, по който дъщеря му се ограничи да посочи за пример само членове на висшето катедрално духовенство в Барчестър. — Но във всеки случай аз с голямо удоволствие ще се върна в стария си дом. Откакто чух, че всичко е вече решено, започнах да си въобразявам, че не бих могъл да се чувствувам удобно без моите две гостни.

— Ела тогава временно при мен, татко, докато всичко се уреди… Хайде, моля те!

— Благодаря ти, Нели. Но няма смисъл да се местя два пъти. Много ще се радвам да се върна при моите старци. Но уви! Шест от тях се поминаха през последните няколко години. Шест от всичко дванайсет! А страх ме е, че и останалите не са много добре. Горкият Бънс!

Бънс беше един от оцелелите обитатели на старопиталището — старец на повече от деветдесет години и отдавнашен любимец на мистър Хардинг.

— Колко ли ще се зарадва Бънс! — възкликна мисис Болд и плесна радостно с ръце. — Колко ли ще са доволни всички, когато се върнеш при тях! Можеш да бъдеш сигурен, че тогава те отново ще заживеят в мир.

— Само че — каза той с усмивка — ще имам нови, невероятно тежки за мене грижи — дванайсет стари жени и една икономка. Как ще се оправям с дванайсет старици и икономка!

— Със стариците ще се оправя естествено икономката.

— А с нея кой ще се оправя? — попита той.

— Това няма да се наложи. Предполагам, че тя ще бъде някоя видна дама. Но къде ще живее икономката? Тя няма да живее в дома на управителя заедно с тебе, нали, татко?

— Надявам се, че не, мила моя.

— О, татко! Казвам ти честно, не искам мащеха икономка!

— Няма такава опасност, мила, тоест доколкото това зависи от мен. Но за икономката и нейните послушнички ще бъде построена нова сграда, макар че мястото не е още точно определено.

— А назначили ли са вече икономка? — попита Елинор.

— Още не са назначили и управител — отвърна той.

— Но по този въпрос няма, мисля, никакво колебание — каза дъщеря му.

Мистър Хардинг също мислеше така — на това мнение бил и архидяконът, който му казал, че епископът и неговият капелан не са в състояние да назначат друг човек, дори да имат желанието и наглостта да сторят това. Архидяконът смяташе, че сега, когато работите на старопиталището са уредени с новия парламентарен акт, епископът няма друг избор, въпреки че мистър Хардинг си бе подал сам оставката, и то без всякакви предварителни условия. Такова беше становището на архидякона и тъстът му не се съмняваше ни най-малко в неговата правота.

Доктор Грантли се бе противопоставял до края на оставката на мистър Хардинг. Той направи всичко възможно да го разубеди. Смяташе, че мистър Хардинг не трябва изобщо да обръща внимание на бурята от негодувание, избухнала заради осемстотинте фунта, които управителят получаваше от фонда на това благотворително учреждение — даже и сега архидяконът беше склонен да мисли, че поведението на тъста му е било малодушно и недостойно. А това, че бяха съкратили заплатата на управителя, беше за него жалка маневра, предприета от правителството, за да се спаси от нападките на пресата. Доктор Грантли изтъкваше, че правителството няма право да се разпорежда с каквато и да било част от благотворителния фонд на Хайрам и че епископът и неговият капитул са тези, които са упълномощени да определят изплащаните суми. Според него правителството бе постъпило също така незаконно, натрапвайки на старопиталището дванадесет старици — тогава защо не и дванадесет хиляди? Негодуванието му нямаше граници. Изглежда, той забравяше, че правителството нямаше нищо общо с тази работа и съвсем не си присвояваше подобни права. Доктор Грантли беше изпаднал в честото заблуждение да приписва на правителството, което беше без всякаква власт в това отношение, действията на Парламента, който в това отношение беше всевластен.

Но макар и да виждаше, че славата и почестите, свързани с длъжността управител на барчестърското старопиталище, са до голяма степен накърнени от новите разпореждания, че цялото заведение е донякъде осквернено от бюрократичната намеса на вигите, че намаленият доход, старите жени и останалите нововъведения са влошили значително положението, архидяконът все пак беше достатъчно практичен и съвсем не искаше тъстът му, който разполагаше сега само с двеста фунта годишно за задоволяване на всичките си нужди, да се откаже от този пост, колкото и осквернен, недостоен и зависим от контрола на бюрократите да бе станал той.

И така, мистър Хардинг бе решил да се върне в някогашния си дом при старопиталището, радвайки се — защо да крием — като дете на тази перспектива. Намаленият доход не го тревожеше нито за миг. Икономката и стариците не му бяха много по волята, но той се утешаваше, че от това все пак ще имат полза бедните. Не му беше много приятна мисълта, че трябва да приеме връщането си в старопиталището като благоволение от страна на новия епископ, при това може би чрез посредничеството на мистър Слоуп, но архидяконът го успокои, като го увери, че тук не може да става дума за никакво благоволение. Назначението на стария управител щеше да се възприеме от всички като напълно естествено. Ето защо мистър Хардинг не се поколеба да заяви на дъщеря си, че въпросът за неговото завръщане в стария му дом може да се смята за решен.

— И ти няма да си принуден да молиш за това, татко?

— Разбира се, че не, мила. Нямам никакво основание да искам услуга от епископа, когото всъщност едва познавам. Нито пък бих помолил за нещо, което да зависи малко или много от мистър Слоуп. Не! — добави той с необичайна за него разпаленост. — Ще бъда без съмнение много щастлив да се върна в старопиталището, но никога не бих го направил, ако се наложи да се обърна за това към мистър Слоуп.

Това малко гневно избухване на баща й беше в разрез с настроението на Елинор. Мистър Слоуп не бе успял да й стане симпатичен, но тя бе повярвала, че той изпитва дълбоко уважение към баща й, затова реши да положи всички усилия, за да подобри отношенията между тях.

— Татко — каза тя, — мисля, че ти се заблуждаваш малко по отношение на мистър Слоуп.

— Така ли? — спокойно попита той.

— Мисля, че да, татко. Струва ми се, че той не е имал намерение да прояви лично неуважение към теб с тази проповед, която разсърди толкова много архидякона и декана!

— Никога не съм го подозирал в това, мила моя. Искам да се надявам, че изобщо не съм си задавал въпроса дали е имал такова намерение. Този въпрос не заслужава никакво внимание, а най-малко вниманието на капитула. Страхувам се обаче, че той съзнателно прояви неуважение към установения ритуал на нашето богослужение, изграден в съответствие с каноните на англиканската църква.

— Но дали той не е смятал за свой дълг да изрази открито несъгласието си с това, на което ти, деканът, а и всички ние така много държим тук?

— Едва ли дългът на един млад свещеник би могъл да се състои в отправянето на груби нападки срещу религиозните убеждения на по-старшите му събратя. Той би трябвало да премълчи — ако не от великодушие и скромност, то поне от най-обикновено чувство за приличие.

— Но мистър Слоуп сигурно би казал, че по такъв един въпрос самият небесен Повелител не му позволява да мълчи.

— Нито му позволява да бъде учтив?

— Той не каза това, татко.

— Повярвай ми, дете, че гласът божи никога няма да поиска от един християнски свещеник да оскърби убежденията или дори предразсъдъците на своите събратя и че религията, както и всяко друго човешко призвание, само може да спечели от такта и от вежливостта. Много съжалявам, но не мога да намеря оправдание за проповедта на мистър Слоуп в катедралата. Но хайде, мила, слагай си шапката и да отидем да се поразходим из нашата любима градина при старопиталището. Откакто си тръгнахме оттам, нито веднъж не съм се решавал да прекрача дори прага й. Но сега мисля, че ще събера смелост да вляза.

Елинор дръпна звънеца и даде цял куп нареждания във връзка с благополучието на скъпоценния си син, когото със свито сърце щеше да изостави за цял час, за да тръгне с баща си на разходка из старопиталището. И за нея, и за него това беше забранена зона от онзи паметен ден, когато те напуснаха стените на своя стар дом.