Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава шестнадесета
На поклонение пред младенеца

— Диди-диди-дум-дум-дум — полуговореше, полупееше Елинор Болд.

— Диди-диди-дум-дум-дум — подхващаше Мери Болд, вторият глас на този концертен дует.

Цялата публика на концерта се състоеше от Джон Болд младши, но той аплодираше толкова бурно, че изпълнителите приемаха възгласите му като покана за бис и започваха отначало.

— Диди-диди-дум-дум-дум, кой има такива сладки краченца? — питаше в захлас майката.

— Аммммм! — премляскваше Мери, заравяше устни в дебелото вратле на бебето и го покриваше с целувки.

— Аммммм! — премляскваше майката и на свой ред заравяше устни в дебеличките му, закръглени, къси крачета. — Сладкото ми бебенце, да, да! С най-сладките розови крачета в света, да, да!

Мляскането и целувките нямаха край, сякаш двете дами бяха много гладни и искаха да го изядат.

— Ами да, то е на мама скъпото синче и аз ей сега ще го… О-о-о! Мери, Мери, видя ли? Какво ще правя сега? Ах ти, Джони, ах ти, лошо, лошо, лошо, момче! — Всички тези енергични възклицания бяха породени от възторга, с който майката установи колко силно и закачливо е синчето й, което беше успяло да измъкне косите й изпод бонето. — Кой разроши цялата коса на мама? Най, най, най, най-лошото момче в целия, целия, целия…

Разиграваше се обичайното поклонение пред младенеца. Мери Болд седеше в едно ниско кресло и го държеше в скута си, а Елинор бе коленичила пред своя идол. Тъй както се опитваше да покрие лицето на момченцето с дългите си лъскави, тъмнокестеняви къдрици, като му позволяваше да ги дърпа и тегли колкото си иска, тя изглеждаше много красива въпреки вдовишкото боне, което продължаваше да носи. В израза й имаше някаква тиха, търпелива, спокойна миловидност, чието въздействие беше особено силно върху хората, които я познаваха добре; затова големите хвалби за нейната красота, изказвани от близките й приятели, изглеждаха силно преувеличени за онези, които рядко се виждаха с нея. Нейният чар напомняше чара на онези природни кътчета, които изглеждат толкова по-прекрасни, колкото по-често им се любуваш. За случайния наблюдател оставаше незабелязано дълбокото, ясно сияние на очите й, изразителната извивка на нейните устни, която се разкриваше само за интимните й събеседници, или великолепната форма на главата й, чиято съвършена симетрия можеше да бъде оценена само от художник. У нея нямаше нищо от смайващата ослепителност, от чувствената Рубенсова красота, от бисерната белота и алените тонове, които с безпощадността на василиск поразяваха мъжете, срещнали се за първи път с Мадлин Нерони. Беше едва ли не невъзможно да се окаже съпротива на синьората, но никому не би хрумнало да се съпротивлява на Елинор. Започвате да говорите с нея като с родната си сестра и чак вечерта, когато главата ви е вече на възглавницата, изведнъж си давате сметка за нейната красота, изведнъж разбирате колко мелодичен е гласът й. Един неочакван половин час в компанията на Нерони е като пропадане в бездна — една вечер с Елинор е като изненадваща разходка сред тихи, потънали в асфодели поляни.

— Ще го покрием целия и няма да се вижда нито парченце от това сладко, сладко, сладко носле — гукаше майката, разпилявайки пищните си къдрици върху лицето на бебето. То надаваше радостни писъци и риташе толкова силно, че Мери Болд едва успяваше да го удържи.

В този миг вратата се отвори и прислугата съобщи за пристигането на мистър Слоуп. Елинор скочи и с бързо движение на ръцете отхвърли косите си през рамо. За нея може би щеше да е по-добре да не прави това, защото този жест издаваше още по-силно нейната обърканост. Мистър Слоуп обаче веднага забеляза колко е красива и си помисли, че независимо от своето състояние тя би била желана съпруга и че споделени с нея, грижите на ежедневието нямаше да изглеждат толкова тежки. Елинор изтича от стаята да оправи бонето си, като мърмореше някакви излишни извинения за своето бебе. Докато тя отсъствува, ние ще се върнем за малко назад, за да видим до какви заключения бе стигнал мистър Слоуп, разсъждавайки върху възможностите за една предполагаема женитба.

Събраните от него сведения за доходите на вдовицата бяха до такава степен окуражителни, че той реши да обмисли най-внимателно бъдещите си действия. По отношение на мистър Хардинг взе решение да направи всичко, което беше по силите му, без обаче да наврежда на своите собствени интереси. С мисис Прауди нямаше защо да обсъжда този въпрос, поне засега. Целта му беше да предизвика един малък бунт от страна на епископа. Това според него щеше да бъде полезно не само във връзка с въпроса, засягащ господата Хардинг и Куивърфул, но и за делата на епархията изобщо. Мистър Слоуп съвсем не смяташе, че доктор Прауди беше способен да я управлява сам, но искрено се възмущаваше от мисълта, че неговите клерикални събратя могат да се окажат под женски чехъл. Затова той реши да вдъхне на епископа малко от своя дух — достатъчно, за да го накара да се противопостави на жена си, но не и да отхвърли всяко наставничество.

За тази цел той намери случай да заговори отново негово преосвещенство във връзка със старопиталището, полагайки максимални усилия да покаже, че все пак не би било разумно да се лиши мистър Хардинг от този пост. Но задачата на мистър Слоуп се оказа по-тежка, отколкото очакваше. Мисис Прауди, решена да утвърди колкото може повече своето влияние, бе писала вече на мисис Куивърфул, отправяйки й покана да посети двореца, и когато тя пристигна, обясни с много тайнственост, снизходителност и достойнство какво щастие очакваше въпросната дама и нейната челяд. Всъщност мисис Прауди бе разговаряла с мисис Куивърфул в двореца по същото време, когато мистър Слоуп беседваше с мистър Куивърфул в Пудингдейл, и по този начин се бе донякъде обвързала. Благодарността, смирението, радостта и удивлението на мисис Куивърфул бяха наистина покоряващи. Тя едва не прегърна коленете на своята покровителка и обеща, че молитвите на четиринадесет онеправдани дечица (така ги нарече тя, въпреки че най-голямата й дъщеря беше здрава и силна мома на двадесет и три години) ще бъдат отправяни към небето всяка сутрин и всяка вечер с благодарност за изпратената им от него благодетелка. Подобно кадене на тамян не беше неприятно за мисис Прауди и тя го вдишваше с пълни гърди. Обеща да оказва всякаква подкрепа на четиринадесетте онеправдани дечица, ако те се окажат достойни за нея (в което впрочем не се съмнявала), изрази надежда, че най-големите ще могат да поемат някои класове в нейните неделни училища, и изобщо се показа много голяма дама в очите на мисис Куивърфул.

След всичко това тя сметна за благоразумно да каже няколко думи на епископа, с които да го уведоми, че е съобщила на пудингдейлското семейство за неговото бъдещо щастие, и да му покаже, че трябва да се чувствува обвързан с това решение. Съпругът й разбра добре нейната хитрост, но си премълча. Той си даваше сметка, че тя се опитва да вземе в свои ръце раздаването на бенефиции, и бе решен да сложи край на нейната намеса и да утвърди собствените си права. Но после помисли, че моментът едва ли е от най-подходящите и — по примера на мнозина мъже при подобни обстоятелства — отложи неприятното обяснение за по-късен час.

При това положение на нещата за мистър Слоуп естествено беше трудно да спечели епископа на своя страна и той разбираше много добре, че тази трудност би могла да бъде преодоляна само с цената на открит бунт в двореца. В настоящия момент откритият бунт можеше да доведе до успех, но можеше да завърши и с крах. Във всеки случай подобна стъпка трябваше много добре да се обмисли. Като начало той пошепна на епископа, че се страхува да не би негово преосвещенство да настрои общественото мнение срещу себе си, ако мистър Хардинг не се завърне в старопиталището. Епископът отвърна, не без известно раздразнение, че постът е бил обещан на мистър Куивърфул по препоръка на самия мистър Слоуп.

— Нима е вече обещан? — каза мистър Слоуп.

— Да, обещан е! — отговори епископът. — И мисис Прауди говори вече с мисис Куивърфул по този въпрос.

Мистър Слоуп съвсем не очакваше такъв обрат, но успя да запази присъствие на духа и да използува думите на епископа за собствените си цели.

— Ах, милорд! — каза той. — Ще си имаме големи неприятности, ако в тези работи се намесят дамите.

Негово преосвещенство споделяше до голяма степен това мнение, така че не се разсърди много, но подобен намек изискваше отпор. Освен това милордът бе донякъде учуден, макар и не много огорчен, от такова различие на мненията между жена му и неговия капелан.

— Не разбирам какво искате да кажете с думата „намеса“ — кротко заяви епископът. — Когато мисис Прауди научи за предстоящото назначение на мистър Куивърфул, тя естествено пожела да поговори с мисис Куивърфул за училищата. В това аз не виждам никаква намеса.

— Думите ми, милорд, са продиктувани единствено от загриженост за вашето спокойствие — каза Слоуп — и за вашия престиж в епархията. Други съображения нямам. Що се отнася до личните ми чувства, аз нямам по-голям приятел от мисис Прауди. Никога не забравям това. Но мое първо задължение е да служа на ваше преосвещенство.

— Уверен съм в това, мистър Слоуп, напълно съм уверен — каза епископът, смекчавайки тона си. — Наистина ли мислите, че трябва да бъде назначен мистър Хардинг?

— Да, така мисля. Готов съм да призная, че пръв споменах името на мистър Куивърфул. Но след това се убедих, че цялата епархия е на страната на мистър Хардинг, а при това положение за ваше преосвещенство е по-добре да отстъпи. Освен това узнах, че мистър Хардинг не е настроен вече толкова враждебно към предложенията на ваше преосвещенство. Наистина разговорът между мисис Прауди и мисис Куивърфул създава известни неудобства, но не мисля, че това обстоятелство би трябвало да натежи при решаването на един толкова важен въпрос.

И клетият епископ изпадна в състояние на мъчителна нерешителност. Но все пак той беше по-склонен да назначи мистър Хардинг, тъй като си даваше сметка, че това му осигурява подкрепата на мистър Слоуп в борбата с мисис Прауди.

Така стояха работите в двореца, когато мистър Слоуп пристигна в дома на мисис Болд и я завари да си играе с детето. Когато тя избяга от стаята, мистър Слоуп започна да хвали пред Мери Болд времето, след това похвали бебето и го целуна, после похвали майката, а накрая похвали и самата мис Болд. Впрочем мисис Болд не ги накара да я чакат дълго.

— Трябва да ви поднеса извиненията си за ранния час на моето посещение — започна мистър Слоуп, — но чувствувах неотложна нужда да поговоря с вас, затова се надявам, че вие и мис Болд ще приемете извиненията ми.

Елинор измърмори нещо, от което се дочу само „разбира се“, „естествено“ и „съвсем не е рано“, след което се извини за своя вид, заявявайки с усмивка, че синът й е вече голямо момче и че тя просто не е в състояние да се справи с него.

— Той е един голям-голям палавник — обърна се тя към детето — и трябва да го пратим в едно голямо-голямо шумно училище, където има големи-големи пръчки и с тях наказват лошите палавници, които не слушат мама. — И Елинор се нахвърли отново да целува детето, трогната от нарисуваната от собственото й въображение страшна картина на раздяла с любимото същество.

— И където възпитателите нямат такива великолепни дълги къдрици, които могат да бъдат разрошвани — подхвана шегата и същевременно направи комплимент мистър Слоуп.

Елинор си помисли, че комплиментът не е много уместен, но не изрази неудоволствието си нито с думи, нито с поглед, тъй като цялото й внимание беше погълнато от детето.

— Дай ми го — каза Мери. — Така се е разбеснял, че скоро ще остане гол-голеничък. — И с тези думи тя изведе детето от стаята. Мис Болд чу, че мистър Слоуп има да казва нещо важно на Елинор, и тъй като не желаеше да бъде de trop[1], използува този претекст, за да напусне стаята.

— Не се бави, Мери — каза Елинор, докато мис Болд затваряше вратата.

— Много се радвам, мисис Болд, че ще мога да поговоря десетина минути насаме е вас — започна мистър Слоуп. — Ще ми позволите ли да ви задам един откровен въпрос?

— Разбира се — отговори тя.

— Не се съмнявам, че вашият отговор ще бъде също така откровен.

— Или откровен, или никакъв — усмихна се тя.

— Въпросът ми е следният, мисис Болд: баща ви наистина ли иска да се върне в старопиталището?

— Но защо питате мен? Защо не попитате самия него?

— Драга ми мисис Болд, ще ви обясня защо. Тук има много скрити пружини, за които на драго сърце бих ви разказал, ако разполагах с достатъчно време. Абсолютно необходимо е да получа отговор на този въпрос, защото в противен случай едва ли бих могъл да помогна да се изпълнят желанията на баща ви, а не ми е възможно да се обърна пряко към него. Никой не изпитва по-голямо уважение към вашия баща от мен, но се съмнявам дали той споделя това мое чувство. (Тук мистър Слоуп беше съвършено прав.) Ще бъда откровен с вас, защото само по този начин ще могат да бъдат избягнати някои твърде неприятни за мистър Хардинг последици. Страхувам се, че в Барчестър против мен се е създало едно чувство на… нещо като предубеденост. Сигурно си спомняте онази проповед…

— О, мистър Слоуп, нека не се връщаме към този въпрос! — възкликна Елинор.

— Само за момент, мисис Болд. Не защото искам да се оправдавам, а защото е много важно да разберете истинското положение на нещата. Тази проповед беше може би малко необмислена — във всеки случай тя бе неправилно разбрана, — но не за това искам да говоря сега. Ще кажа само, че тя предизвика чувство на неприязън срещу мен, което споделя и вашият баща. Той може би е прав да мисли така, но това чувство не му позволява да води приятелски разговор с мен. Кажете сама, не е ли така?

Елинор замълча и мистър Слоуп, увлечен от своята пламенна реч, придвижи стола си по-близо до нейния, без тя да забележи това.

— Ето защо — продължи мистър Слоуп — аз не мога да поставя този въпрос пред него така, както го поставям пред вас. Въпреки моите провинения в Барчестър вие ми позволихте да ви смятам за приятел. — Елинор направи леко движение с главата, което едва ли можеше да се счита за знак на съгласие, но мистър Слоуп, дори и да бе забелязал този жест, не издаде с нищо това. — С вас мога да говоря открито и да обясня какво чувствувам в сърцето си. Вашият баща не би допуснал това. За нещастие епископът намери за необходимо да възложи на мен уреждането на въпроса със старопиталището. Той не искаше да се обременява с някои подробности около него и затова се наложи аз да поговоря с баща ви за назначението.

— Знам това — каза Елинор.

— Естествено — продължи той. — При този разговор мистър Хардинг остави у мен впечатлението, че не желае да се върне в приюта.

— Но как е възможно? — възкликна Елинор, която от вълнение забрави решението си да се държи със студена вежливост.

— Драга мисис Болд, давам ви честната си дума, че беше точно така — каза той, като се приближи още повече до нея. — Нещо повече: преди разговора ми с мистър Хардинг някои хора в двореца — нямам предвид епископа — ми съобщиха това като свършен факт. Признавам, че не ми се искаше да вярвам: мислех, че баща ви непременно ще поиска да се върне — по съвест, заради тези старци, в името на спомена за скъпите на сърцето му отминали дни… Бях убеден, че от всяка гледна точка той би пожелал да се върне към старите си задължения. Беше ми заявено обаче, че тон нямал такова желание, и при разговора си с него аз определено останах с впечатлението, че са ми казали самата истина.

— Е, и?… — попита Елинор, трепереща от възбуда.

— Чувам стъпките на мис Болд — каза мистър Слоуп. — Няма ли да бъде прекалено дръзко от моя страна да ви помоля да… знам, че мис Болд е изцяло във ваша власт…

На Елинор не се хареса думата „власт“, но тя все пак излезе и помоли Мери да ги остави насаме още четвърт час.

— Благодаря ви, мисис Болд! Безкрайно съм ви признателен за оказаното доверие. И така, при раздялата с баща ви аз останах с такова впечатление. Той дори ми даде основания да предполагам, че направо се отказва от назначението.

— Не от назначението — каза Елинор. — Сигурна съм, че не се е отказал от него. Той просто е казал, че не би се съгласил… тоест че не одобрява идеята за всички тези училища, богослужения и така нататък. Но напълно съм убедена, че не е възможно да се е отказал от самия пост.

— Ах, мисис Болд! — разпалено възкликна мистър Слоуп. — За нищо на света не бих казал на такава прекрасна дъщеря нито дума против такъв прекрасен баща. Но позволете ми, за негово добро, да ви обясня как точно стоят нещата днес. Мистър Хардинг беше малко объркан, когато му предадох намеренията на епископа във връзка с училището. Може би сторих това не дотам предпазливо, тъй като вие самата прегърнахте така горещо тази идея. Той беше малко смутен и дори разгорещен. „Предайте на епископа, каза той, че съвсем не съм съгласен с него и няма да се върна в приюта при такива условия.“ Такъв беше смисълът на думите му, а ми се струва, че се изрази дори още по-рязко. Не ми оставаше нищо друго, освен да повторя този отговор пред епископа, и негово преосвещенство каза, че не може да гледа на него иначе, освен като на отказ. Той също бе чул за нежеланието на баща ви да се върне в старопиталището и след като съпостави всички тези неща, реши, че ще бъде принуден да търси друг човек. И предложи мястото на мистър Куивърфул.

— Предложил мястото на мистър Куивърфул! — повтори Елинор с насълзени очи. — В такъв случай, мистър Слоуп, всичко е свършено!

— Не, скъпа приятелко, не е свършено! Именно затова съм тук сега. Очевидно мога да смятам, че получих отговор на въпроса си и че мистър Хардинг в действителност има желание да се върне в старопиталището.

— Разбира се, че има! — каза Елинор. — Разбира се, че иска да си върне дома, дохода и положението в обществото — да си възвърне всичко онова, от което се отказа с такава безкористна честност. Стига това да може да стане без налагане на обременителни условия, на които той не бива да се подлага на тази възраст. Как може епископът да иска от човек на неговата възраст да стане учител на цял куп деца?

— За това и дума не може да става! — каза мистър Слоуп с лека усмивка. — Естествено такова нещо съвсем не се очаква от вашия баща. Във всеки случай аз мога да ви уверя, че никога не бих приел да посреднича при предявяването на такова абсурдно изискване. Ние желаехме баща ви да чете проповеди в приюта, тъй като повечето питомци са, изглежда, твърде немощни и им е трудно да посещават катедралата, но дори и на това няма да настояваме. Искаше ни се, освен това да открием към старопиталището училище на деня господен, като предполагахме, че такова учреждение не може да не принесе полза, ако се организира под надзора на един толкова уважаван свещеник като мистър Хардинг, а и на вас самата. Но, скъпа мисис Болд, нека не говорим сега за това. Едно нещо е ясно: трябва да направим всичко възможно, за да не се даде ход на прибързаното предложение, което епископът е направил на мистър Куивърфул. Дали баща ви не би се съгласил да се срещне с Куивърфул? Куивърфул е много порядъчен човек и никога не би се изпречил на пътя на баща ви.

— Какво? — възкликна Елинор. — Да поиска от един баща на четиринадесет деца да се откаже от такова място? Убедена съм, че той не би направил подобно нещо.

— Сигурно е така — каза Слоуп, като отново премести стола си към мисис Болд, така че сега те бяха съвсем близко един до друг. Елинор не обърна голямо внимание на това, но инстинктивно се отдръпна малко. На какво ли разстояние би се дръпнала, ако знаеше какви думи бяха казани по неин адрес в Плъмстед!

— Сигурно сте права — продължи мистър Слоуп. — Но не може и дума да става Куивърфул да бъде предпочетен пред вашия баща, това е напълно изключено. Епископът е поизбързал малко. Имам една идея, която може, с божията помощ, да оправи нещата. Скъпа мисис Болд, имате ли нещо против да се срещнете лично с епископа?

— Защо аз, а не баща ми? — учуди се Елинор. Веднъж вече тя се беше намесвала в работите на своя баща и резултатът не беше много окуражителен. Сега се чувствуваше по-зряла и разбираше, че не бива да предприема нищо по един толкова важен за него въпрос, без да се е посъветвала с баща си.

— Защото всъщност — каза мистър Слоуп печално, сякаш дълбоко съжаляваше за недостатъчната отзивчивост на своя патрон — епископът смята, че има основание да бъде сърдит на вашия баща. Страхувам се, че една среща между тях би могла да влоши нещата.

— Но баща ми е най-кроткият, най-внимателният човек на света!

— Зная само — отбеляза Слоуп, — че той има най-добрата дъщеря на тоя свят! Значи, не искате да поговорите с епископа? Бих могъл да уредя да ви приеме, без да ви причинявам каквито и да било главоболия.

— Не мога да предприема нищо, мистър Слоуп, преди да се посъветвам с баща си.

— Е! — каза той. — Тогава това става безполезно. В такъв случай вие ще бъдете само пратеница на баща си. Нямате ли някакво хрумване? Нещо трябва да се направи. Не бива да допуснем баща ви да стане жертва на такова нелепо недоразумение.

Елинор отвърна, че няма никакво хрумване, но че всичко това е много потискащо. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й. Мистър Слоуп би дал мило и драго за правото да ги изсуши, но беше достатъчно тактичен, за да разбере, че трябва да положи още много усилия, преди да може дори само да се надява на някакви права по отношение на мисис Болд.

— Сърцето ме боли да ви гледам така огорчена — каза той. — Но позволете ми да ви уверя, че интересите на баща ви няма да пострадат, ако е по моите сили да ги защитя. Ще изложа откровено всички факти пред епископа. Ще му обясня, че той просто няма право да назначи някой друг, освен вашия баща, и ще му докажа, че обратното би било голяма несправедливост. А вие, мисис Болд, благоволете да повярвате поне в най-искрената ми загриженост за благополучието на мистър Хардинг… и за неговото, и за вашето.

Вдовицата просто не знаеше какво да отговори. Тя разбираше отлично, че баща й съвсем няма да бъде благодарен на мистър Слоуп за неговите старания и в душата си беше склонна да се съгласи с него, но не можеше да отрече, че мистър Слоуп се държи много любезно. Баща й, който беше винаги толкова снизходителен към всички, който рядко казваше лоша дума за някого, я бе предупредил да се пази от мистър Слоуп и въпреки това тя не можеше да не изпитва благодарност към капелана. Какви други подбуди, освен посочените от самия него, би могъл да има той? Но все пак в поведението му имаше нещо, което внушаваше недоверие дори и на нея. Тя чувствуваше, без да знае защо, че трябва да бъде нащрек с него.

Нейните колебания разкриха по-ясно от всякакви думи мислите й пред мистър Слоуп. Той притежаваше дарбата да чете в душите на своите събеседнички. Разбираше, че Елинор изпитва съмнения и че ако му изкаже благодарност, това ще е само от обикновена учтивост, но не почувствува раздразнение или досада. Рим не е бил изграден за един ден.

— Не съм дошъл, за да ми благодарите — продължи той, тъй като тя все още се колебаеше. — А и нямам нужда от благодарност — поне дотогава, докато не я заслужа. Имам нужда, мисис Болд, само от приятели в това паство, което Бог повери и на мен, най-скромния от неговите пастири. Моята задача тук ще бъде наистина печална, ако не намеря приятели. И аз ще се опитам да се покажа достоен за тях.

— Не се съмнявам, че вие скоро ще имате много приятели. — Елинор се чувствуваше просто задължена да каже нещо.

— За какво са ми приятели, ако между тях и мен не съществува духовна близост, ако не са достойни за моето уважение, възхищение и… любов? Ако най-добрите и най-чистите ми обърнат гръб, не бих могъл да изпитам удовлетворение от дружбата на останалите. В такъв случай ще бъда обречен на самота.

— О, мистър Слоуп, уверена съм, че няма да се стигне дотам! — Думите на Елинор не означаваха нищо особено, но той предпочете да ги изтълкува посвоему.

— Наистина, мисис Болд, ще остана самотен, съвсем самотен в сърцето си, ако онези, които жадувам да нарека свои приятели, се отвърнат от мен. Но стига по този въпрос. Аз ви нарекох свой приятел и се надявам, че вие няма да възразите на това. Вярвам, че ще настъпи денят, когато ще мога да нарека така и вашия баща. Бог да ви благослови, мисис Болд, вас и вашето мило момченце. И предайте на баща си от мое име, че ще направя всичко каквото мога, за да защитя неговите интереси.

И той се сбогува, като стисна ръката на вдовицата малко по-силно, отколкото беше прието. Но обстоятелствата сякаш оправдаваха този жест и Елинор намери за неуместно да изрази неодобрение.

— Не мога да го разбера — казваше тя на Мери Болд няколко минути по-късно. — Не знам дали е добър или лош човек, дали е искрен или двуличен.

— Тогава — отвърна Мери — той има право на по-мека присъда: смятай го за добър.

— Общо взето, и аз мисля така — каза Елинор. — Вярвам, че намеренията му са добри, а в такъв случай не е хубаво от наша страна да го хулим и караме да страда, докато живее между нас. Но страх ме е, Мери, че татко ще бъде много огорчен заради старопиталището!

Бележки

[1] Излишна (фр.). — Б.пр.