Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесет и девета
Сериозен разговор

Има хора, които обожават сериозните разговори, особено когато именно на тях се пада да дават съвети или да четат наставления, и архидяконът беше може би един от тези хора. Но сега той се готвеше за предстоящото обяснение без каквото и да било удоволствие. Въпреки всичките си недостатъци той не беше негостоприемен и не можеше да не почувствува, че като мъмри Елинор под собствения си покрив, нарушава правилата на гостоприемството. Освен това не беше сигурен, че ще успее да се наложи. Жена му бе заявила, че това в никой случай няма да му се удаде, а той обикновено се отнасяше с доверие към нейните думи. Но беше твърдо убеден, че поведението на Елинор е неприлично и че негов дълг е да се опита да я вразуми, затова неговата съвест не му позволяваше да се вслуша в съвета на жена си и спокойно да си легне да спи.

Лицето на Елинор, когато тя влезе в кабинета, съвсем не му подействува окуражително. Обикновено тя беше кротка и внимателна, но сега в очите й имаше нещо, което не улесняваше никак неговата задача. Всъщност тя не беше свикнала да слуша упреци. От ранната й младост никой не бе правил опити да й се кара, освен архидякона, а неговите опити бяха обикновено неуспешни. Но дори и те престанаха след нейната женитба, затова сега, като чу спокойните й стъпки, той почти съжали, че не бе послушал съвета на жена си.

Доктор Грантли започна с извинения за безпокойството, което й бе създал. Тя го помоли да не се тревожи за това, увери го, че да слезе по стълбата, за нея не е никакво безпокойство, след което седна и търпеливо зачака първия удар.

— Мила Елинор — каза той, — надявам се, не се съмнявате, че едва ли имате по-искрен приятел от мен. — Елинор не отговори нищо и той продължи: — Ако имахте брат, сигурно нямаше да ви досаждам с онова, което се готвя да ви кажа. Но при това положение не мога да не мисля, че за вас е утеха да чувствувате до себе си човек, който е загрижен за вашето щастие не по-малко, отколкото ако беше ваш брат.

— Никога не съм имала брат — каза тя.

— Зная, че не сте имали, и затова се обръщам към вас сега.

— Никога не съм имала брат — повтори тя, — но и никога не съм чувствувала нужда от такъв. Татко беше за мен и баща, и брат.

— Той е най-привързаният и най-любещ баща, но…

— Да, най-привързаният и най-любещ баща на света и най-добрият възможен съветник. Докато е жив, нямам нужда от ничии други съвети.

Това пообърка архидякона. Той не можеше да възрази открито на думите на своята балдъза за баща й, но не можеше и да се съгласи с нея. Искаше да я накара да разбере, че й предлага своето съдействие, тъй като нейният баща е мекосърдечен добряк, който не познава добре превратностите на живота, но не се решаваше да й го каже. И сега му се налагаше да пристъпи незабавно към същността на предлагания от него съвет, без да е получил потвърждение от нейна страна, че тя се нуждае от този съвет и че ще го изслуша с благодарност.

— Сюзан ми каза, че днес сте получили писмо от мистър Слоуп.

— Да, татко го донесе от града. Не ви ли спомена за него?

— Сюзан ми каза също, че не сте пожелали да й съобщите неговото съдържание.

— Мисля, че тя не ме е молила за такова нещо. Но дори да ме беше помолила, нямаше да й отговоря. Намирам за проява на лош тон да се разпитва за личните писма. Който иска да ги покаже, прави това, без да бъде молен.

— Точно така. Разбира се. Вие сте напълно права. Но нима обстоятелството, че сте получили писмо от мистър Слоуп, което не желаете да покажете на своите приятели, не предизвиква известна… известна изненада… известно подозрение…

— Подозрение ли?! — без да повишава тон, каза тя с обичайния си мек, женствен глас, но с неприкрито възмущение. — Подозрение! А кой ме подозира и в какво?

Последва мълчание, тъй като архидяконът не беше готов да обясни естеството на своите подозрения.

— Да, доктор Грантли, не пожелах да покажа писмото от мистър Слоуп на Сюзан. Не можех да го покажа на никого, преди да го е видял татко. Ако искате да го прочетете сега, можете да го направите. — И тя му протегна писмото през масата.

Той съвсем не очакваше такава отзивчивост и тя разстрои тактическия му план. Все пак архидяконът пое писмото, прочете го внимателно, след това го сгъна, сложи го на масата и го затисна с длан. В неговите очи това беше писмо на един щастлив годеник, то сякаш потвърждаваше най-лошите му подозрения. А това, че Елинор му го показа, беше едва ли не равносилно на открито признание от нейна страна, че й е много приятно да получава любовни писма от мистър Слоуп. Той почти напълно пренебрегна основното съдържание на посланието, до такава степен бе погълнат от мисълта за предстоящата женитба.

— Ще ви бъда много задължена, доктор Грантли, ако ми върнете това писмо.

Той го взе от масата, но не показа с нищо, че е готов да го върне.

— И мистър Хардинг е чел това нещо? — попита архидяконът.

— Разбира се, че го е чел! — каза тя. — То е предназначено за него и е посветено изключително на неговите проблеми, така че аз естествено му го дадох да го прочете.

— И вие мислите, Елинор, че за вас… че за една дама във вашето положение е в реда на нещата да получава такива писма от мистър Слоуп?

— Напълно в реда на нещата — отвърна тя, може би донякъде водена от желание да противоречи, а може би забравила за момент недопустимото споменаване на нейните копринени къдрици.

— В такъв случай, Елинор, мой дълг е да ви кажа, че съм на съвсем друго мнение.

— Не се и съмнявам — каза тя вече само от упорство и от нежелание да отстъпи. — Вие гледате на мистър Слоуп като на личен пратеник на сатаната. А аз го намирам за един ревностен и добросъвестен свещеник. Жалко наистина, че нашите мнения са тъй различни, но след като това е така, може би ще е най-добре да прекъснем този разговор.

Тук Елинор не беше никак права. Тя вероятно би могла да се откаже да обсъжда с архидякона тази тема, без да нарушава правилата на приличие, но след като се беше съгласила веднъж да го изслуша, не биваше да му казва, че той вижда в мистър Слоуп пратеник на нечестивия. Не биваше също да хвали мистър Слоуп, щом в дълбините на душата си нямаше добро мнение за него. Но тя беше жестоко обидена, ядосана и огорчена. Цялата вечер я бяха подлагали на кръстосан разпит, бяха я оскърбявали и тормозили. Всички, даже мистър Еърбин, даже баща й, бяха против нея. Тя отдаваше това на своенравието и предразсъдъците на архидякона, затова реши да даде воля на своята неприязън към него. Не искаше нито да моли, нито да раздава милост. Той бе проявил непростителна дързост, като бе почнал да я разпитва за нейната кореспонденция, и тя бе твърдо решена да го накара да разбере това.

— Елинор, вие се самозабравяте — каза той със строг глас. — Иначе не бихте ми казали, че съм способен да смятам, когото и да било за пратеник на сатаната.

— Но точно това правите! — възрази тя. — Приписвате му всичко най-лошо. Дайте ми това писмо, ако обичате. — Тя протегна ръка и пое писмото. — Той се старае с всички сили да помогне на татко и е направил повече, отколкото който и да е от татковите приятели, но въпреки това, само защото е капелан на един епископ, когото не харесвате, вие говорите за него, сякаш той няма право дори на най-елементарна учтивост.

— Той не е направил нищо за баща ви.

— А аз мисля, че е направил много, и що се отнася до мене, мога само да съм му благодарна. Никакви вати думи не са в състояние да променят това. Аз съдя за хората по техните дела, а неговите, доколкото ми е известно, са добри. — Последва кратка пауза. — Ако нямате какво повече да ми кажете, ще ви помоля да ми разрешите да ви пожелая „лека нощ“. Много съм уморена.

Доктор Грантли намираше, че е сторил всичко възможно, за да не прояви нелюбезност към своята балдъза. Бе се постарал да не бъде рязък с нея и да смекчи максимално остротата на упреците си. Но нямаше намерение да я пусне, преди да се е изказал докрай.

— Имам какво да ви кажа, Елинор, и се страхувам, че ще ви се наложи да го изслушате. Вие твърдите, че е напълно в реда на нещата да получавате от мистър Слоуп писма като това, което държите сега в ръката си. Сюзан и аз сме на съвсем различно мнение. Вие, разбира се, имате пълно право да се разпореждате със себе си и колкото и да съжаляваме, ако по някаква причина се отчуждите от нас, ние двамата не сме в състояние да ви попречим да предприемете стъпката, която би могла да доведе до такова отчуждение. Ако вие сте достатъчно лекомислена, за да отхвърлите съветите на своите приятели, ще ви се наложи да минете без тях. И все пак, Елинор, аз бих искал да ви задам следния въпрос: струва ли си да скъсате с всички, които сте обичали, с всички, които ви обичат — заради мистър Слоуп?

— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Грантли. Не зная за какво говорите. Нямам намерение да скъсвам с никого.

— Но това ще стане неизбежно, ако свържете своята съдба с мистър Слоуп. Елинор, трябва да бъда откровен с вас. Налага ви се да избирате между вашата сестра, мен, нашите приятели и мистър Слоуп с неговите приятели. Не казвам нищо за баща ви, тъй като вие сигурно познавате по-добре от мен неговите чувства.

— Какво искате да кажете, доктор Грантли? Как да разбирам думите ви? Никога не съм виждала такава злостна предубеденост!

— Това не е предубеденост, Елинор. Аз съм значително по-стар и по-опитен от вас. Мистър Слоуп стои във всяко отношение по-долу от вас. Би трябвало да разберете и да почувствувате това. Моля ви… много ви моля, помислете хубаво, докато не е късно.

— Късно ли?

— А ако не вярвате на мен, попитайте Сюзан — нали тя не е предубедена спрямо вас! Или пък се посъветвайте с баща си — той във всеки случай е лишен от такива предубеждения. Попитайте мистър Еърбин…

— Нима сте говорили за това и с мистър Еърбин? — извика тя, изправяйки се срещу него.

— Елинор, скоро за това ще говори цял Барчестър и цялата епархия.

— Но вие сте говорили с мистър Еърбин за мен и за мистър Слоуп, така ли?

— Да, говорих, и той е напълно съгласен с мен.

— Съгласен за какво? Не, вие ще ме подлудите!

— Съгласен е с мен и със Сюзан, че е напълно невъзможно да бъдете приемана в Плъмстед като мисис Слоуп.

Ние не сме любимци на трагическата муза и затова не се наемаме да опишем лицето на Елинор в оня миг, когато за първи път чу името „мисис Слоуп“ като предполагаемо, възможно или вероятно свое име в бъдеще. Но погледа й, такъв, какъвто беше в този момент, доктор Грантли не можа скоро да забрави. Няколко секунди тя беше просто безсилна да намери думи, за да изрази дълбокия си гняв и отвращение. Изобщо през целия този разговор не й беше лесно да намира думите си.

— Как смеете да бъдете толкова безочлив! — каза най-после тя и избяга от кабинета, така че архидяконът не можа да каже нищо повече. Едва успя да се сдържи, докато стигне до стаята си — тогава затвори вратата, хвърли се на леглото и се разрида така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

Но дори и сега тя не си даваше сметка за цялата истина. Нямаше никаква представа, че нейният баща и сестра й отдавна и напълно сериозно бяха стигнали до заключението, че тя възнамерява да се омъжи за този човек. Даже в този момент не й се вярваше, че архидяконът наистина мисли така. Посредством някаква мозъчна акробатика тя реши, че на дъното на тези обвинения е мистър Еърбин и бе обзета от страшен гняв срещу него. Раздразнението й не знаеше граници. Не можеше да повярва, че обвинението е сериозно. Предполагаше, че архидяконът и мистър Еърбин са обсъждали нейното тъй нежелано от тях познанство с мистър Слоуп, че мистър Еърбин с присъщата си саркастична подигравателност е споменал за възможността от такъв противен брак само за да представи познанството й със своя враг в най-оскърбителна светлина, а архидяконът бе взел тази идея от него и бе счел за необходимо да накаже Елинор със своите намеци. Цяла нощ тя лежа будна, мислейки върху всичко казано, и това обяснение й се стори най-вероятно.

Но мисълта, че мистър Еърбин е свързал по една или друга причина нейното име с името на мистър Слоуп, беше просто непоносима, а когато си спомни жлъчното злорадство, с което архидяконът повтори пред нея това чудовищно обвинение, прииска й се незабавно, още преди настъпването на деня, да напусне неговия дом. Едно беше сигурно: нищо не можеше да я накара да остане тук след пладне или да седне да закусва заедно с доктор Грантли. Когато си помисли с какъв човек бяха дръзнали да свържат нейното име, тя заплака от погнуса. Архидяконът бе казал тези ужасни думи именно за да я доведе до това състояние, да я обиди и нарани дълбоко. Той искаше да я скара с мистър Слоуп и затова я бе оскърбил по такъв непростително вулгарен начин. И Елинор реши да му покаже, че е оценила по достойнство неговата постъпка.

Архидяконът съвсем не беше по-доволен от резултата на своя сериозен разговор с Елинор. От него той разбра (трудно би било да не разбере), че тя му е много сърдита, но си обясни това посвоему. Според него тя се бе почувствувала оскърбена не защото са я заподозрели в намерението да се омъжи за мистър Слоуп, а защото са я упрекнали заради това й намерение. Доктор Грантли гледаше на този предполагаем съюз с отвращение, но и през ум не му минаваше, че негодуванието на Елинор е породено от също такова отвращение.

Той се върна при жена си наскърбен и малко объркан, но още по-убеден, че гневът му срещу неговата балдъза е оправдан.

— Цялото й поведение — каза той — беше направо възмутително. Даде ми да прочета любовното му писмо, сякаш изпитваше гордост от него. И наистина изпитва. Изпитва гордост от това, че този алчен подлизурко е в краката й. Ще постави и себе си, и парите на Джон Болд в неговите ръце, ще погуби сина си, ще опозори баща си и теб и ще влачи най-окаяно съществувание.

Мисис Грантли продължаваше своите занимания пред тоалетната масичка и не отговори нищо. Още от началото знаеше, че намесата на архидякона няма да доведе до нищо добро, но като видя колко дълбоко е натъжен, сърцето не й позволи да му напомни за своята прозорливост.

— Ето какви са последиците, когато човек оставя такова завещание, каквото остави след себе си Болд — продължи той. — Елинор е толкова способна да се разпорежда с такава сума, колкото и възпитаничката на някой приют. — Мисис Грантли продължаваше да мълчи. — Но аз изпълних дълга си. Нищо повече не мога да направя. Казах й ясно и недвусмислено, че няма да допусна да бъда, по какъвто и да е начин свързан с този човек. От днес нататък ще бъда лишен от възможността да я приемам в Плъмстед. Не мога да позволя любовните писма на мистър Слоуп да пристигат тук. Сюзан, според мен ти трябва да й дадеш да разбере, че след като нейното решение е толкова непоколебимо, най-добре за всички ще бъде тя да се върне в Барчестър.

Наистина мисис Грантли беше ядосана на Елинор едва ли не повече от мъжа си, но нямаше никакво намерение да гони сестра си от своя дом. Затова тя наруши най-после мълчанието си и обясни на архидякона с присъщата си убедителност и деликатност, че няма никакъв смисъл да се гневи, ядосва и измъчва по този начин. Каза му, че ако не се намесва, нещата ще се наредят много по-добре, отколкото би могъл да ги нареди той. Най-накрая, повлиян от нейните увещания, той си легна в по-малко негостоприемно състояние на духа.

На следващата сутрин на камериерката на Елинор бе заръчано да предаде, че нейната господарка не е добре, не ще може да участвува в утринната молитва и ще закуси в стаята си. Баща й веднага се качи горе да я види и тя го уведоми за намерението си да се върне незабавно в Барчестър. Това не го учуди много. Като че ли цялата къща знаеше, че е станало нещо неприятно. Всички ходеха на пръсти и обувките им скърцаха сякаш повече от обикновено. Лицата на жените бяха напрегнати, а мъжете правеха напразни опити да разговарят, все едно че нищо не се бе случило. Всичко това беше много тежко за мистър Хардинг и когато Елинор му каза, че трябва непременно да се върне в Барчестър, той само въздъхна тънено и заяви, че е готов да я придружи.

Но на това тя се противопостави решително. Заяви, че много й се искало да тръгне сама. Много държала всички да се убедят, че баща й не е замесен в нейното спречкване с доктор Грантли. Този довод най-после убеди мистър Хардинг. Но двамата не споменаха нищо за мистър Слоуп — не бе казана нито една дума, не бе зададен нито един въпрос за сериозния разговор, състоял се предишната вечер. Те всъщност не успяваха да бъдат откровени един с друг, макар и да не разбираха защо. Елинор го запита веднъж дали мисли да посети епископа, но мистър Хардинг отвърна малко рязко, че още не знаел… струвало му се, че не е много уместно, но засега не можел да каже нищо определено. Така се и разделиха: всеки от тях жадуваше до болка за някаква проява на нежност, на взаимно доверие, на онова чувство, което обикновено ги свързваше — но напразно. Бащата нямаше сили да разпитва дъщеря си за предполагаемия й годеник, а дъщерята не искаше да оскверни устата си, като повтори противните думи, с които доктор Грантли бе предизвикал нейния гняв. Така се и разделиха.

Отпътуването на Елинор също предизвика затруднения. Тя помоли баща си да поръча пощенски екипаж, но мисис Грантли не искаше и да чуе за такова нещо. Ако Елинор си тръгваше ядосана на архидякона, защо всички слуги и съседи трябваше да разберат това? В края на краищата Елинор се съгласи да използува плъмстедската карета, а тъй като архидяконът излезе веднага след закуска и нямаше да се върне преди вечеря, тя прие да остане малко повече и да обядва заедно с тях. За причината на спречкването никой не каза нито дума. Въпросът за каретата бе уреден от мистър Хардинг, който изпълняваше ролята на Меркурий между двете сестри, а когато се видяха, те нежно се целунаха и всяка се зае с ръкоделието си, сякаш нищо не се бе случило.