Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барчестърски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Антъни Тролъп

Заглавие: Барчестърски кули

Преводач: Борис Стоянов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Димитър Благоев

Излязла от печат: февруари 1985

Редактор: Невяна Николова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Художник: Огнян Димитров

Коректор: Евелина Тодорова, Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1429

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и шеста
Улаторнски игри, действие първо

Да забавляваш гости (един прекалено общ и доста неточен израз), в наши дни е толкова трудно начинание, че можем само да се чудим защо хората с такава готовност се нагърбват с него. Не е лесно да се разбере тяхната логика. Ако онези, които организират такива големи празненства, без да жалят труд и сили, с напразната надежда да доставят радост на гостите си, получаваха истинско удоволствие от приемите на другите, бихме могли все пак да ги разберем. Чувството за справедливост би накарало хората да понасят заради другите същите мъчения, които другите понасят заради тях. Но тези хора твърдят, че да се ходи на гости, е също толкова скучно, колкото и да се посрещат гости, и ако се съди по вида им, когато са на някой прием, човек не би могъл да не им вярва.

Да забавляваш гости! Кой има достатъчно смелост и самоувереност да твърди, че наистина може да забавлява успешно гостите си? Това е по силите на някой клоун или някоя танцьорка с къса поличка и пълни розови крачета, понякога може би на някой певец или певица. Но рядко се намира друг човек, който да може да се похвали с подобно постижение. Младежите и девойките, които се разделят по двойки като птиците през пролетта, защото природата така повелява, се забавляват по един съвсем естествен начин. А останалите не се и опитват.

Дамите, когато отварят вратите на своя дом, скромно признават неумението си да забавляват гостите и разчитат повече на восъчните свещи и пищната тапицерия. Джентълмените залагат, изглежда, на белите си жилетки. Към всичко това за радост на чревоугодниците се добавя шампанско и всевъзможни деликатеси, които модата все още приема за ядивни. Дори и в това отношение светът издребня. На всички вкусни супи днес е наложено табу и в домовете на нашите близки приятели — дребни адвокати, лекари и държавни чиновници (защото не на всички ни е дадено да живеем сякаш в рая, заобиколени от облечени в ливреи лакеи) — ни поднасят студен картоф като заключителен акорд след парче овнешко. Завинаги отлетяха онези щастливи дни, когато човек можеше да каже на съседа си по маса: „Джоунс, позволете ми да ви сложа малко пюре от ряпа. Бихте ли ми подали зелето?“ А колко приятно беше да се пие вино заедно с мисис Джоунс и мис Смит — заедно с всички Джоунсови и Смитови! Днешните трапезни обичаи са без съмнение по-икономични.

Мис Торн обаче направи смел опит да изостави днешния утъпкан път и да положи всички усилия за развличането на гостите си. Уви! Този опит имаше твърде скромен успех. Гостите упорито следваха познатия им път. Тя им свиреше на гайда, а те не искаха да танцуват. Предлагаше им прост, неподправен домашен сладкиш от брашно, яйца и захаросани плодове, а те предпочитаха да се тъпчат с безобразните вафли на барчестърския сладкар, замесени от креда, кола и петмез. Бедна ми мис Торн! Ти не си първата чиста душа, която напразно се е борила да възкреси славата на безвъзвратно отминалите дни! Ако модата подсказва на лейди Де Курси, че когато е поканена на лек обед в дванадесет часа, трябва да дойде в три, никакво красноречие от твоя страна няма да я убеди в преимуществата на по-голямата точност.

Мис Торн наивно разчиташе, че като е поканила приятелите си да дойдат в дванадесет и е настояла изрично да не закъсняват, спокойно ще успее да ги настани по местата им до два. Какво безразсъдство! Или по-скоро каква неосведоменост относно напредъка, който цивилизацията бе постигнала, докато тя остаряваше. В дванадесет часа мис Торн беше все още сама, великолепно пременена в най-новия от многобройните си тоалети, но със солидни обувки, практично боне и топъл вълнен шал на раменете си. Тя надзърна в шатрата, отиде до оградата, утеши се с мисълта, че поне децата явно не скучаеха, размени няколко думи през канавката с мисис Грнйнейкър и наобиколи игрището за състезанията с копие. Трима-четирима млади фермери въртяха лоста и ръгаха чувала с брашното по начин, който нямаше нищо общо със замисъла на тази благородна игра, но не се виждаше нито един участник на кон. Мис Торн погледна часовника си. Той показваше едва дванадесет и четвърт, а Хари Грнйнейкър щеше да започне най-рано в дванадесет и половина.

Мис Торн се завърна в гостната с необичайно бърза стъпка, страхувайки се, че графинята може да е дошла и да няма кой да я посрещне. Оказа се, че не е имало защо да бърза: там нямаше никой. В дванадесет и половина си подаде главата в кухнята, в един без четвърт към нея се присъедини брат й и точно тогава се появи първата видна гостенка — прислугата доложи за мисис Клантантрам.

Впрочем тази формалност се оказа излишна: гласът на почтената дама стигна до гостната още докато тя пресичаше двора и се караше на нещастния файтонджия, който я беше докарал от Барчестър. В този момент мис Торн можеше само да бъде благодарна, че останалите гости се бяха показали още по-изискани и затова не можаха да станат свидетели на яростното избухване на мисис Клантантрам.

— Ах, мис Торн, вижте само! — извика гостенката, едва престъпила прага на гостната. — Вижте какво стана с пелерината ми! Направо е съсипана! Не бих я сложила, ако не знаех колко много държите на официалното облекло, но през цялото време имах лоши предчувствия. О, божичко! Двадесет и пет шилинга ярдът!

Конете на барчестърския файтонджия потеглили внезапно точно когато мисис Клантантрам слизала, и тя едва не паднала под колелата.

Мисис Клантантрам принадлежеше на миналото и затова мис Торн чувствуваше известна симпатия към нея, макар че гостенката й беше лишена от други достойнства. Домакинята изпрати пелерината за почистване и зае на пострадалата един от най-хубавите си шалове.

След това пристигна мистър Еърбин, който бе веднага уведомен за бедата, сполетяла мисис Клантантрам, и за твърдото й решение да не плати нищо на файтонджията, въпреки че, както заяви тя, той щял да научи за това едва след като я върне в Барчестър. Тогава се чу шумолене в преддверието, където дамите оставяха връхните си дрехи, вратата се разтвори широко и лакеят доложи, с не много уверен глас, за мисис Лукълофт, двете мис Лукълофт и мистър Огастъс Лукълофт.

Горкият човечец! (Имаме предвид лакея.) Той чудесно знаеше, че мисис Лукълофт няма работа тук, че на това място никой не я иска и никой няма да й се зарадва. Но не му достигна смелост да заяви на тази едра дама, пременена в рокля от атлаз по осем шилинга ярдът, с дълбоко деколте и къси ръкави, че е сбъркала вратата; не посмя да намекне на младите госпожици с бели бални пантофки и дълги ръкавици, че мястото им е на ливадата. Така мисис Лукълофт успя да постигне своето, разкъса кордона на стражата и се промъкна в крепостта. Тя предварително знаеше, че там няма да й бъде много лесно. Но затова пък нищо вече не можеше да й отнеме възможността да се хвали, че е била в градината в обществото на скуайъра, мис Торн, една графиня, един епископ и всички местни благородници, докато мисис Грийнейкър и други като нея са се разхождали из парка с ратаите. Това беше голяма победа за мисис Лукълофт и тя имаше всички основания да предполага, че занапред барчестърските търговци без колебание ще адресират писмата си до мъжа й по следния начин: „Т. Лукълофт, ескуайър“.

Мъжеството на мисис Лукълофт й помогна да преодолее всички препятствия и тя влезе триумфално в гостната на Улаторн, но нейните деца бяха малко смутени от оказания им прием. Не беше в характера на мис Торн да обижда гостите си, но не можеше и да отмине безнаказано подобна дързост.

— О, мисис Лукълофт, вие ли сте? — каза тя. — Заедно с вашите дъщери и сина ви? Е, много се радваме да ви видим, но жалко, че роклите ви са така деколтирани, тъй като по-голямата част от времето ще бъдем навън. Може ли да ви предложим някакви шалове?

— Няма нужда, мис Торн, благодаря ви много — отговори майката. — Ние с момичетата сме свикнали да се разхождаме с деколте.

— О, така ли? — каза мис Торн, потръпвайки, но мисис Лукълофт не забеляза това.

— А къде е Лукълофт? — намеси се стопанинът, който се приближи да посрещне съпругата на своя арендатор. Каквито и грехове да имаше това семейство, той винаги помнеше, че най-редовно си плащаха арендата, затова не искаше да ги обиди.

— Има страшно главоболие, мистър Тори! — каза мисис Лукълофт. — Просто не може да мръдне от леглото, иначе никога не би пропуснал ден като днешния.

— Боже господи! — каза мис Торн. — Щом е толкова зле, вие сигурно бихте предпочели да бъдете при него.

— Не, защо! — отвърна мисис Лукълофт. — Съвсем не, мис Торн. Заболя го жлъчката и когато е в такова състояние, не може да търпи около себе си никой.

В действителност мистър Лукълофт бе проявил по-голямо благоразумие или може би по-малко смелост от жена си, като не пожела да нахълта в гостната на мис Торн. От друга страна, не можеше да отиде сред плебеите, докато неговата съпруга се разхожда между патрициите, и затова предпочете да си остане в „Розов храст“.

Мисис Лукълофт скоро се озова на един диван, момичетата седнаха на два стола, а мистър Огастъс остана да стърчи до вратата и тримата не мръднаха от местата си, докато най-сетне не ги настаниха един до друг в най-отдалечения край на масата.

Не след дълго пристигна и семейство Грантли — архидяконът, мисис Грантли и двете им дъщери, както и доктор Гуин с мистър Хардинг. Сякаш нарочно те бяха почти веднага последвани от каретата на доктор Станъп. Като погледна от прозореца, Елинор видя, че зет и помага на дамите да излязат, и веднага се дръпна назад с надеждата да остане незабелязана. Пътуването й мина ужасно: учтивостта на мистър Слоуп беше още по-сладникава от обикновено и макар да не бе казал нищо особено, у Елинор за първи път се появи подозрение, че той не е безразличен към нея. Нима нейното поведение наистина даваше основание да се мисли, че тя го харесва? Нима архидяконът и мистър Еърбин щяха да се окажат в края на краищата прави, а тя — заблудена? Шарлот Станъп също наблюдаваше мистър Слоуп и стигна до заключението, че брат й не бива да губи нито минута, ако иска да спечели вдовицата. Тя почти съжали, че не бяха изпратили Бърти преди тях.

Доктор Грантли не можа да види своята балдъза в компанията на мистър Слоуп, но затова пък ги видя мистър Еърбин. Той излезе заедно с мистър Торн да поздрави мисис Грантли и остана навън, докато всички новопристигнали не минаха покрай него. Елинор се забави колкото може повече, но беше седнала до вратата и когато мистър Слоуп слезе първи и й предложи ръката си, не й оставаше нищо друго, освен да я приеме. Мистър Еърбин, който чакаше мисис Грантли да свърши да се ръкува с някого на вратата, видя, че от пристигналата карета слиза някакъв свещеник, веднага разбра, че това е мистър Слоуп, и стана свидетел на това как този свещеник помага на мисис Болд да слезе от каретата. Тази гледка натъжи мистър Еърбин и той последва със свито сърце мисис Грантли.

Елинор бе обаче избавена от по-нататъшно унижение: през двора я поведе доктор Станъп, а мистър Слоуп беше принуден да хвърли своята учтивост на вятъра, като предложи ръката си на Шарлот.

Те едва бяха успели да минат през къщата и да излязат от другата страна в градината, когато с обичайния гръм и трясък, съпътствуващи придвижванията на великите хора по света, към портата се приближи екипажът на семейство Прауди. Веднага стана ясно, че е пристигнал необикновен гост. Един от лакеите пошепна на този до него, че това е епископът, и новината обиколи незабавно всички зяпачи, всички чужди коняри и кочияши. Епископът и неговата „госпожа“ минаха през двора през истински шпалир и негово преосвещенство с удоволствие отбеляза почитта, на която се радваше църквата в енорията Св. Юълд.

След това гостите започнаха да пристигат един след друг — в градината стана тясно и гостната се препълни. Бръмчаха гласове, шумолеше коприна, диплеше се муселин. Мис Торн се почувствува в по-добро настроение и се сети отново за своите спортни игри. В отдалечения край на градината бяха приготвени мишени, лъкове и стрели — тук градината правеше широк полукръг около поляната и за стрелците имаше много място. Мис Торн събра всички дъщери на Диана, които можеха да опъват лък, и ги поведе към мишените. С нея бяха госпожици Грантли, госпожици Прауди и госпожици Чадуик, двете дъщери на мастития канцлер и мис Ноул, а към тях се присъединиха Фредерик и Огастъс Чадуик, младият Ноул от Ноул Парк, Франк Фостър от „Брястовете“, мистър Велъм Дийдс, винаги елегантният нотариус от Хай Стрийт, както и преподобният мистър Грийн, преподобният мистър Браун и преподобният мистър Уайт, които сякаш по задължение вървяха по петите на трите мис Прауди.

— Случвало ли ви се е да се състезавате с копие по въртяща се мишена, мистър Фостър? — попита мис Торн, докато водеше своя отряд през поляната.

— Въртяща се мишена? — повтори младият Фостър, който се смяташе за познавач на конния спорт. — Какво е това, мис Торн?

Мис Торн трябваше да обясни същността на благородната игра, за която говореше, а Франк Фостър трябваше да си признае, че, никога не е участвувал в подобно състезание.

— Тогава елате да ви покажа! — каза мис Торн. — Тук и без вас има достатъчно хора.

— Ами добре — съгласи се Франк. — Сигурно дамите също биха могли да погледат?

— Разбира се — отвърна мис Торн, — стига да имат такова желание. Не се съмнявам, че те ще дойдат да се възхитят на вашето умение, мистър Фостър, ако решите да участвувате в състезанието.

Мистър Фостър хвърли поглед към безупречните си панталони, които бяха пристигнали от Лондон едва предишната вечер. Те напълно подхождаха — поне според него — за пикник или за fête champêtre, но не му се искаше да се качва на кон с тях. А и той подобно на мистър Торн не беше особено възхитен от мисълта за летящия по петите му брашнен чувал, така живо описан от мис Торн.

— Всъщност не зная, мис Торн — каза той. — Не съм много подходящо облечен за езда.

Мис Торн въздъхна, но си замълча. Тя остави стрелците на техните лъкове и стрели и тръгна назад към къщата. Но като минаваше покрай вратата на игрището, си помисли, че няма да е лошо да окуражи с присъствието си йоманите, след като не можа да склони по-аристократичните си гости да се присъединят към тяхното мъжествено забавление. И мис Тори отново се запъти към стълба с въртящата се мишена.

Тук за нейна най-голяма радост беше вече Хари Грийнейкър — на кон, с копие в ръка и заобиколен от многобройни приятели, които разпалено го насърчаваха. Тя спря на известно разстояние и одобрително му кимна.

— Да почвам ли, госпожо? — каза Хари, стискайки доста несръчно дългия, си прът, докато конят му, несвикнал на ездач с такова оръжие, нервно пристъпваше от крак на крак.

— Да, да? — извика мис Торн, стъпила, тържествуваща като някоя първа красавица, върху едно преобърнато буре, кой знае как попаднало тук.

— Е, хайде! — каза Хари и обърна коня, за да може да го подгони в галоп.

Квадратната дъска на края на лоста беше точно пред него. Именно тази цел трябваше да порази с копието си. Ако успееше да я улучи в средата, без да намали скоростта си, чувалът с брашно, окачен на другия край на въртящия се лост, нямаше да може да го достигне. Но ако конникът се забавеше, устройството беше така направено, че чувалът щеше да го удари по тила и като наказание за неговата несръчност, да го посипе с брашно за най-голяма радост на зрителите.

Хари Грийнейкър беше готов да понесе брашнената баня заради своята господарка, затова смело пришпори коня и стисна копието, както умееше. Но умението му изглежда, не беше голямо, а и снаряжението му май не го биваше много — така или иначе, той, без да иска удари коня с копието си по главата. Животното зави подплаши се и препусна далеч встрани от стълба. Хари, който беше свикнал да се справя с коне (но не с два над десетфутов прът под мишница), се опита да се хване за юздата, но краят на копието закачи земята и то падна между задните крака на коня. Кон, ездач и копие се строполиха долу. Младият Грийнейкър описа шестфутова дъга над главата на коня, а бедната мис Торн едва не падна от бурето си в несвяст.

— Божичко, преби се! — изкрещя една жена, застанала близо до мястото, където бе паднал Хари.

— Бог да го прости! Горката му майка, горката му майка! — каза друга.

— Да им се не видят и глупавите игри! — измърмори някаква старица.

— Сто на сто си е счупил врата, няма никакво съмнение! — намеси се четвърта.

Горката мис Тори! Тя чу всичко това, но не загуби напълно съзнание. Проправи си криво-ляво път през тълпата, полумъртва от ужас. Майка му, бедната му майчица! Мис Торн никога нямаше да си го прости. Мъките и бяха непоносими, едва се добра до мястото, където се бе проснал злополучният младеж, а двама-трима от присъствуващите опипваха коня, който бе успял да се надигне. Най-сетне тя се озова до младия фермер.

— Как е конят? За бога, кажете, не си ли е счупил коляното? — каза Хари, надигна се бавно и взе да търка лявото си рамо с дясната ръка. В момента го интересуваха единствено краката на неговия кон.

Мис Торн бързо установи, че не си е счупил врата, нито костите и че изобщо не е сериозно наранен. Но оттогава тя никога вече не устройваше състезания с копие.

Елинор напусна доктор Станъп веднага щом се появи възможност да стори това, без да наруши приличието, и тръгна да търси баща си, когото намери в градината заедно с мистър Еърбин. Това не й беше неприятно. Много й се искаше да обясни колкото може по-скоро на баща си, че разпространяващите се слухове по неин адрес са напълно неоснователни, а с удоволствие би разубедила и мистър Еърбин. Тя се приближи към мистър Хардинг откъм гърба му, хвана го за лакътя и протегна дясната си ръка, за да се здрависа с енорийския свещеник на Св. Юълд.

— Как стигна дотук? — попита я баща й след обичайната размяна на поздрави.

— Със семейство Станъп. Тяхната карета трябваше да се върне да вземе синьората.

При тези думи Елинор забеляза, че мистър Еърбин я гледа напрегнато и с укор. Тя веднага разбра обвинението в неговия поглед. Очите му сякаш казваха: „Да, пристигна със семейство Станъп, но само за да бъдеш заедно с мистър Слоуп.“ И Елинор добави, обръщайки се все така към баща си:

— Нашата група се състоеше от доктора, Шарлот Станъп, моя милост и мистър Слоуп.

При споменаването на последното име тя почувствува как ръката на баща й потрепна леко в нейната. В същия момент мистър Еърбин се обърна, скръсти ръце на гърба си и се отдалечи по една от алеите.

— Татко — каза Елинор, — беше просто невъзможно да избягна пътуването в една карета с мистър Слоуп. Когато обещах да дойда с тях, и през ум не ми минаваше, че и мистър Слоуп може да бъде с нас, а после нямаше как да се измъкна, без да дам обяснения, които биха поставили началото на неприятни слухове. Ти не беше в града и аз просто нямах друг изход.

Тя каза всичко това толкова бързо, че когато свърши да се оправдава, бе останала съвсем без дъх.

— Не виждам защо това те безпокои, мила — каза баща й.

— Виждаш, татко, виждаш. Не може да не знаеш какво се говореше в Плъмстед. Сигурна съм, че знаеш. Знаеш всичко, казано от архидякона. И колко несправедлив бе той. А и мистър Еърбин. Той е ужасен, отвратителен човек, но…

— Кой е отвратителен, мила? Мистър Еърбин ли?

— Не. Не той, мистър Слоуп. Знаеш, че имам предвид мистър Слоуп. Той е най-отвратителният човек, когото съм срещала, и за мен беше крайно неприятно да пътувам в една и съща карета с него. Но какво можех да направя?

Огромно бреме взе да се смъква от душата на мистър Хардинг. Така значи, и архидяконът с цялата си мъдрост, и мисис Грантли с цялата си тактичност, и мистър Еърбин с всичките си дарби все пак се бяха заблудили. Неговото скъпо дете, неговата Елинор, дъщерята, с която толкова се гордееше, нямаше да стане жена на човек като мистър Слоуп. Той вече се канеше открито да одобри този брак, тъй сигурен беше в неговата неизбежност, а сега изведнъж се оказа, че предполагаемият жених на Елинор беше поне толкова неприятен на нея, колкото и на нейните близки. Но мистър Хардинг не беше достатъчно светски човек, за да прикрие грешката си. Не можеше да се престори, че не е хранил никакви подозрения, че никога не е споделял опасенията на архидякона. Беше много изненадан и безкрайно доволен и не бе в състояние да скрие това.

— Мило мое момиче — каза той, — толкова се радвам, просто съм във възторг. Милото ми дете, да знаеш какво бреме свали от душата ми!

— Но, татко, нима и ти си помислил, че…

— Не знаех какво да мисля, мила. Архидяконът ми каза…

— Архидяконът! — повтори Елинор, пламнала от гняв. — Човек като архидякона би могъл да си намери по-достойно занимание от това да злослови по адрес на своята балдъза и да всява вражда между баща и дъщеря!

— Той не е имал такова намерение, Елинор.

— Какво тогава е било неговото намерение? Защо се намеси в моите работи и защо ти внуши такава лъжа?

— Забрави това, детето ми, то вече е без значение. Сега всички те познаваме по-добре.

— О, татко, как можа и ти да си го помислиш! Да ме подозираш в такова нещо!

— Не зная какво разбираш под подозрения, Елинор. В такъв брак не би имало нищо срамно, нищо лошо. Нищо, което да ме накара да се намеся като твой баща. — И мистър Хардинг, в желанието си да се оправдае, щеше да започне да доказва, че мистър Слоуп съвсем не е лош човек и че е напълно подходящ съпруг за една млада вдовица, но Елинор енергично го прекъсна:

— Не, това би било срамно, то би било лошо, би било просто противно! Ако бих извършила подобно безобразие, всички с право щяха да ми обърнат гръб. Пфу… — И тя потрепера при мисълта за брачната свещ, която нейните приятели с такава готовност се гласяха да запалят вместо нея. — Не се учудвам на доктор Грантли, не се учудвам и на Сюзан. Но ти, татко, ти ме удивяваш. Как можа ти, точно ти да повярваш на това! — При мисълта за предателството на своя баща бедната Елинор не можа да сдържи сълзите си и беше принудена да покрие лицето си е носната кърпичка.

Мястото не беше много подходящо за този изблик на скръб — двамата се разхождаха по алеята и около тях имаше много хора. Горкият мистър Хардинг мърмореше своите извинения както можеше, а Елинор с мъка спря сълзите и скри носната си кърпичка в джоба. Не й беше трудно да прости на баща си и дори сподели отчасти радостта му, породена от нейното признание. За мистър Хардинг беше огромно облекчение да разбере, че няма да му се наложи да благослови мистър Слоуп като свой зет, че между него и дъщеря му цари както винаги досега пълна душевна хармония. През последните шест седмици той се бе чувствувал тъй нещастен заради този проклет мистър Слоуп! Беше толкова равнодушен към загубата на старопиталището, толкова доволен от завръщането на блудната дъщеря, че въпреки всичките си основания да му се сърди, сърцето на Елинор не й даваше да бъде сурова с него.

— Мили татко — каза тя, притискайки се плътно до него, — никога вече не ме подозирай, обещай, че няма да го правиш. Каквото и да предприема, можеш да бъдеш сигурен, че първо ще кажа на теб и че непременно ще поискам съвета ти.

И мистър Хардинг обеща и се покая, и пак обеща. И така, разменяйки си обещания и прошки, те се върнаха заедно в гостната.

Но какво имаше предвид Елинор, като заяви, че каквото и да предприеме, първо ще каже на баща си? Какво всъщност мислеше да предприема?

Така завърши първото действие на мелодрамата, която на Елинор бе съдено да разиграе този ден в Улаторн.