Антъни Тролъп
Барчестърски кули (53)

Глава петдесет и трета
Заключение

Краят на един роман, също както и краят на едно детско угощение, трябва непременно да бъде подсладен с бонбони и захаросани плодове. Няма за какво повече да разказваме, освен за тържественото бракосъчетание на мистър Еърбин и няма какво друго да описваме, освен сватбените премени. Не останаха и разговори, достойни да бъдат възпроизведени, ако не се смята разговорът между извършващия бракосъчетанието архидякон и двамата младоженци, мистър Еърбин и Елинор. „Съгласен ли си да вземеш тази жена за съпруга?“ и „Съгласна ли си да вземеш този мъж за съпруг, за да живееш с него както Бог е наредил?“ Отговорът на Елинор и мистър Еърбин бе едно твърдо „да!“.

Не се съмнявам, че те ще удържат своите обещания, толкова повече, че синьора Нерони напусна Барчестър още преди да се състои тази церемония.

Мисис Болд прекара като вдовица повече от две години, преди да встъпи във втори брак, и малкият Джони можа да влезе на собствените си крака, макар и не без чужда помощ, в гостната и да приеме поздравленията на събралите се гости. Мистър Хардинг предаде булката на младоженеца, архидяконът извърши венчавката, а двете мис Грантли, заедно с някои други млади госпожици от близката околност, изпълниха с голямо достойнство и грация задълженията на шаферки. Мисис Грантли ръководеше приготовлението на сватбената закуска и на букетите, а Мери Болд разпредели поканите и сватбената торта. За тържествения случай пристигнаха и тримата синове на архидякона. Най-големият се учеше блестящо и всички, които го познаваха, бяха уверени, че ще завърши университета със златен медал. Но този път той бе затъмнен от втория брат, който блестеше с новата си униформа. Най-малкият брат бе току-що влязъл в университета и беше може би най-гордият от тримата.

Но най-голямо впечатление остави прекомерната щедрост на архидякона. Той беше предвидил подаръци буквално за всички. Тъй като мистър Еърбин бе вече напуснал енорията Св. Юълд, плановете за удължаване на трапезарията бяха, разбира се, изоставени, но архидяконът би обзавел изцяло с нови мебели деканската резиденция, ако само го оставеха да стори това. Той изпрати там великолепен роял „Ерар“, подари на мистър Еърбин един жребец, който всеки декан би възседнал с гордост, и поднесе на Елинор екипаж с чифт понита, получили награда на изложбата. Но това не беше всичко: купи един комплект камеи за жена си и сапфирена гривна за мис Болд; засипа с перли и кутии за ръкоделие дъщерите си, а на всеки от синовете си даде по един чек за двадесет фунта. Мистър Хардинг бе дарен с великолепно виолончело, снабдено с всевъзможни модни и скъпи приспособления, само че заради тези нововъведения преценторът така и не успя да използува инструмента за удоволствие на слушателите или поне на самия изпълнител.

Всички, които добре познаваха архидякона, разбираха прекрасно причината за тази изключителна щедрост. Това бе неговият химн на победата му над мистър Слоуп — неговият пеан, неговият благодарствен псалом, неговата победна реч. Той бе препасал меча си и бе тръгнал на бой, а сега се връщаше от бойното поле, натоварен със скъпи трофеи. Жребецът и камеите, виолончелото и роялът — всичко това беше един вид плячка, заграбена от палатката на сразения вече враг.

След сватбата съгласно твърдо установения обичай мистър и мисис Еърбин заминаха за два месеца на пътешествие в чужбина, а при завръщането си се настаниха в резиденцията до катедралата, където заживяха при най-благоприятни условия. И ето че днес състоянието на църковните работи в Барчестър е повече от добро. Титулярният епископ не се меси никога в тях, а мисис Прауди — само в твърде редки случаи. Нейната сфера на действие е по-широка, по-благородна и в по-голяма степен отговаря на амбициите й от един катедрален град. Доколкото властта й се разпростира над цялата епархия, тя е склонна да остави на мира декана и катедралното духовенство. Мистър Слоуп се бе опитал вече да подкопае старите традиции на този клерикален кръг и мисис Прауди извлече поука от неговия неуспех. Маститият канцлер и мършавият пребендарий не са подложени на досадни искания във връзка с проектираните някога училища на деня господен, деканът е оставен да управлява катедралата по свое собствено усмотрение, а отношенията между мисис Прауди и мисис Еърбин се свеждат до това, че един път в годината всяка една от тях дава официална вечеря в чест на другата. Доктор Грантли не присъствува никога на тези вечери, но всеки път иска и получава най-подробен отчет за всичко, което е направила или казала мисис Прауди.

Неговата власт по отношение на църковните работи е значително ограничена в сравнение с честитите дни, когато сам управляваше цялата епархия от името на своя баща, но поне онази част от властта, която все още му принадлежи, сега може да осъществява без ничия намеса. Може спокойно да се разхожда по Хай Стрийт, без да има неприятното чувство, че всички минувачи сравняват неговото положение с положението на мистър Слоуп. Между Плъмстед и резиденцията на декана са установени най-тесни и приятелски отношения. Откакто Елинор се омъжи за свещеник, който при това заема един толкова висок пост, мисис Грантли откри много общи неща между себе си и своята сестра и във връзка е едно предстоящо събитие, което се очаква с нетърпение от всички заинтересовани страни, тя има намерение да погостува един-два месеца в дома на декана. А когато предстоеше да се роди малкият Джони Болд, на нея и през ум не й мина да прекара някой и друг месец в Барчестър!

Двете сестри не са напълно единодушни по църковните въпроси, макар че разногласията им имат съвсем мирен характер. Църквата на мисис Еърбин е с две степени по-висока от църквата на мисис Грантли. Това може да се види странно на онези, които си спомнят, че някога Елинор беше обвинявана в пристрастие към мистър Слоуп, но то си остава факт. Тя харесва копринената жилетка на своя съпруг, неговата слабост към червените главни букви и на първо място философското красноречие на проповедите му, а харесва и червените букви в своя собствен молитвеник. Не бива да се предполага, че у нея се е развил вкус към свещите или че се заблуждава по въпроса за Реалното присъствие, но все пак проявява склонности от този род. Изпрати като дарение значителна сума за покриване на клерикалните съдебни разходи след неотдавнашния процес в Бат, запазвайки, разбира се, своята анонимност: на лицето й се появява лека усмивка, когато чуе да се споменава името на Кентърбърийския архиепископ, и най-сетне — подари на катедралата един мемориален витраж.

Мисис Грантли, която принадлежи към най-ортодоксалната Висока църква — такава, каквато тя беше преди около петдесет години, когато не бе още написан първият трактат и младите свещеници не се бяха нагърбили с похвалната задача да следят за чистотата на църквата, — се надсмива малко над сестра си. Тя свива рамене и казва на мис Торн, че Елинор едва ли ще се успокои, докато не изгради параклис към резиденцията на декана. Но това съвсем не я дразни. Мисис Грантли намира, че някои волности от този род отиват на съпругата на един млад декан, тъй като: първо, те показват нейния жив интерес към религията и, второ, свидетелствуват, че се е издигнала много високо над онази бездна от нечестива кощунственост, която, както се опасяваха някога, я бе теглила неудържимо надолу. Анатема, мараната^[1]! Нека всичко останало бъде благословено, стига само тази бездна да бъде предадена на проклятие! Да живеят колениченията и поклоните, утринните и вечерните богослужения, камбанките, молитвениците с червени букви и свещите, стига само мръсните одежди на мистър Слоуп и неговият ритуален ден господен да предизвикват винаги онова презрение, което заслужават!

Ако е толкова важно и абсолютно необходимо да се избира между тези две крайности, ние сме склонни да се съгласим с мисис Грантли, че камбанките, червените букви и свещите са по-малкото зло. Но държим да подчертаем, че по наше мнение такава необходимост не съществува.

Доктор Еърбин (вероятно като е станал декан, той е станал и доктор) е по-умерен и проявява по-голяма сдържаност от жена си по църковните въпроси, както и подобава на неговото положение. Той е все така упорит в науките, сериозен и работлив. Постоянното му местожителство е Барчестър, където изнася проповеди почти всяка неделя. Голяма част от времето си прекарва в проучване и редактиране на древна богословска литература и в писане на нова от същия характер. В Оксфорд на него гледат като на най-обещаващия бисер на църквата в наши дни. Между доктор Еърбин и жена му цари пълна душевна хармония и доверие. Елинор пази само едно нещо в тайна от него: той все още не знае нищо за плесницата, която бе получил мистър Слоуп.

Членовете на семейство Станъп скоро откриха, че единствено някогашното влияние на мистър Слоуп им е пречило да се върнат в любимата си италианска вила. Още преди сватбата на Елинор те всички се отправиха обратно към бреговете на Комо. Скоро след това синьората получи от мисис Еърбин много мило, макар и съвсем кратко писмо, което я известяваше за промените, настъпили в живота на неговата авторка. В отговор бе изпратено друго писмо, весело, очарователно и духовито като всички писма на синьората, и с това бе сложен край на близостта между Елинор и семейство Станъп.

Няколко думи за мистър Хардинг, и свършваме.

Той продължава да бъде прецентор на Барчестърската катедрала и викарий в малката църква „Св. Кътбърт“. Въпреки всички свои изказвания по този въпрос, все още не е остарял. Задълженията си изпълнява грижливо и добросъвестно и е благодарен, че не се е поддал на изкушението да се нагърби с други задължения, с които е по-малко способен да се справи.

Авторът го оставя сега в ръцете на своите читатели не като герой, не като обект на всеобщо внимание и възхищение, не като човек, в чиято чест се вдигат официални тостове и когото наричат съвършен свещенослужител (един колкото общоприет, толкова и абсурден израз), а като един добър, безхитростен човек, вярващ смирено в религията, която винаги се бе старал да проповядва, и следващ неотклонно принципите, до чиято същност винаги се бе старал да се домогне.