Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава пета
Сутрешно посещение

Знаеше се, че доктор Прауди ще трябва незабавно да назначи управител на старопиталището съгласно изискванията на споменатия вече парламентарен акт, но всички разбираха, че той няма избор, и никой не мислеше, че би могъл да назначи някой друг, освен мистър Хардинг. Самият мистър Хардинг, след като научи за окончателното уреждане на въпроса за старопиталището, без да се тревожи много, смяташе за сигурно, че ще се върне отново в своя толкова обичан дом и в градината си. И въпреки че в такова завръщане имаше нещо много меланхолично, едва ли не сърцераздирателно, той се радваше, че ще бъде така. Надяваше се, че ще може да убеди дъщеря си да отиде да живее при него. Всъщност тя беше почти дала такова обещание, макар в душата си да беше убедена, че този най-велик измежду смъртните, този най-важен атом на човешкия род, този малък бог, родил се на земята — нейният младенец Джони Болд, трябва да има над главата си собствен покрив.

Тези мисли на мистър Хардинг бяха причина той да не изпитва особена лична заинтересованост от назначението на доктор Прауди за епископ. Подобно на много други жители на Барчестър, съжаляваше, че тяхната епархия ще бъде управлявана от човек, който, както знаеха, има по-различни възгледи, но самият той не беше фанатизиран блюстител на църковната догма и беше готов да приветствува доктор Прауди в Барчестър с подобаваща учтивост и благоразположение. Не очакваше нищо и не се страхуваше от нищо — смяташе, че е в реда на нещата да бъде в добри отношения със своя епископ и не виждаше никакви пречки за това.

В такова състояние на духа той отиде да поднесе своите почитания в двореца на втория ден след пристигането на епископа и неговия капелан. При това не сам. Доктор Грантли предложи да го придружи и мистър Хардинг се зарадва, че ще има кой да поеме задължението да поддържа разговора при тази аудиенция. По време на тържествената церемония по ръкополагането на новия епископ доктор Грантли бе представен на негово преосвещенство. Между присъствуващите беше и мистър Хардинг, но той бе предпочел да остане на заден план, така че сега трябваше за първи път да се запознае с този велик човек.

Чувствата на архидякона бяха много по-силни. Той не беше от хората, които са склонни да не обръщат внимание на посегателствата върху собствените им права или да простят оказаното другиму предпочитание. Доктор Прауди се бе озовал в ролята на Венера, оставяйки за него тази на Юнона, и архидяконът беше готов да започне безмилостна война срещу притежателя на заветната ябълка и всичките му лакеи — капелани и прочие.

Все пак санът му го задължаваше да се държи с натрапника така, както един стар архидякон следва да се държи с един нов епископ, и въпреки че добре познаваше ужасните възгледи на доктор Прауди по отношение на сектантите, църковната реформа, хебдомадалния съвет[1] и така нататък, въпреки че не харесваше самия човек и ненавиждаше неговите убеждения, той беше готов да отдаде почит към епископския сан. И така те двамата с мистър Хардинг се явиха в двореца.

Негово преосвещенство си беше у дома и посетителите бяха въведени през добре познатия им вестибюл в също така познатия кабинет на покойния епископ. Те познаваха тук всеки стол и всяка маса, всяка лавица за книги край стената и всяка шарка на килима не по-зле от собствените си спални (мебелировката бе откупена от новия епископ), но веднага се почувствуваха чужди в тази стая. Обзавеждането си оставаше почти същото и все пак тя беше преобразена. Имаше нова кушетка, тапицирана в отблъскващо ярка, почти кощунствена басма — подобна кушетка не е стояла досега в кабинета на нито един почтен свещенослужител на англиканската Висока църква. Махнати бяха и старите завеси. Те бяха наистина овехтели и някогашният им пищен рубиненочервен цвят се бе превърнал в червеникавокафяв. Но според мистър Хардинг дори този помръкнал цвят беше за предпочитане пред евтините кресливо жълтеникави драперии, които мисис Прауди намираше достатъчно подходящи за кабинета на своя съпруг в провинциалния Барчестър.

Нашите приятели завариха доктор Прауди седнал в креслото на покойния епископ; той изглеждаше много добре в новите си одежди. На килимчето пред камината (любимото място на архидякона) стоеше, красноречив и ревностен, мистър Слоуп. Но там, седнала на кушетката, ги очакваше и мисис Прауди — едно нововъведение без прецедент в аналите на барчестърската епархия!

Така или иначе, тя беше там и на посетителите не им оставаше нищо друго, освен да преглътнат този факт. Представянето мина много церемониално. Архидяконът се ръкува с епископа и каза името на мистър Хардинг, който бе поздравен така, както един епископ може да поздрави един прецентор. След това негово преосвещенство ги представи на високоуважаемата си съпруга — първо архидякона със съответствуващи на сана му почести, а после и прецентора, вече не толкова тържествено. Накрая мистър Слоуп представи сам себе си. Наистина епископът спомена името му, а и мисис Прауди го повтори с по-висок глас, но мистър Слоуп пое върху себе си главното бреме на своето представяне. Той даде израз на голямото си удоволствие да се запознае лично с доктор Грантли — толкова бил слушал за добрите му дела в онази част на епархията, където архидяконът изпълнявал своите задължения (нарочно пренебрегвайки факта, че дотогава архидяконът бе упражнявал неограничена власт върху цялата епархия). Знаел колко разчита негово преосвещенство на помощта, която доктор Грантли би могъл да му окаже в подведомствената му част от епархията. При тези думи мистър Слоуп сграбчи ръката на новия си неприятел и безмилостно я овлажни. В отговор доктор Грантли се поклони малко вдървено, вдигна вежди и обърса ръката си с носната си кърпа. Без да изпита ни най-малко стеснение, мистър Слоуп насочи вниманието си към прецентора, като при това не скриваше своето снизхождение към по-нисшия духовнически сан. Той се ръкува с него, влажничко наистина, но любезно, и изрази голямото си удоволствие да се запознае с мистър… а, да, мистър Хардинг — не чул много добре името.

— Прецентор на катедралата? — предположи мистър Слоуп.

Мистър Хардинг призна, че точно в това се състои неговото скромно занятие.

— Вероятно имате и енория — подхвърли мистър Слоуп.

Мистър Хардинг назова малката енория Св. Кътбърт, след което мистър Слоуп, показал достатъчно снизхождение към нисшето духовенство, го остави на мира и отново се възнесе във висшите сфери.

Всеки един от четиримата присъствуващи, които се числяха към тези сфери, се считаше за най-важен (или най-важна, тъй като между тях беше и мисис Прауди) в епархията и при това различие на мненията те едва ли щяха да живеят в разбирателство. Епископът беше всъщност носителят на външните белези на властта и разчиташе главно на тези белези и на сана си, защото това бяха факти, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Силата на архидякона се състоеше в това, че той имаше опит и — за разлика от останалите — знаеше как се управлява една епархия. Мисис Прауди се осланяше на своя пол и на навика си да командува, като надменността в тона и изражението на доктор Грантли не можеха да я уплашат. Мистър Слоуп трябваше да разчита само на себе си, на своята дързост и такт, по той беше напълно самоуверен и не изпитваше никакво съмнение, че скоро ще вземе връх над хора като епископа и архидякона, които имаха слабостта да отдават такова значение на външната форма.

— В Барчестър ли живеете, доктор Грантли? — попита с най-любезната си усмивка мисис Прауди.

Доктор Грантли обясни, че живее в своята енория Плъмстед, на няколко мили от града. Неговата събеседница изрази надежда, че разстоянието не е прекалено голямо за извънградски посещения, тъй като тя щяла много да се радва да се запознае с мисис Грантли. Щяла да стори това при първа възможност, щом пристигнат конете й в Барчестър; техните коне били сега в Лондон; конете им нямало да дойдат веднага, тъй като епископът трябвало да се върне след няколко дни в столицата. Доктор Грантли безспорно знаел, че понастоящем голяма част от времето на епископа е заангажирано с работа в Комисията по усъвършенствуване на управлението на университетите — всъщност тази комисия била принудена да прекъсне своята работа, защото без него не можели да напишат отчетния си доклад. Епископът трябвало също да изготви програма на Комисията за сутрешните и вечерните училища на деня господен в промишлените градове, на която той бил патрон… председател… директор, така че конете сега за сега нямало да пристигнат в Барчестър; но веднага щом конете дойдели, тя щяла да направи посещение в Плъмстед, стига само разстоянието да не било прекалено голямо за извънградски разходки.

Архидяконът отправи петия си поклон — по един при всяко споменаване на конете — и обеща, че мисис Грантли ще има честта сама да посети двореца в недалечно бъдеще. Мисис Прауди заяви, че ще бъде очарована: не се решила да отправи такава покана, защото не била сигурна дали мисис Грантли има коне, освен това може би разстоянието… и т.н. и т.н.

Доктор Грантли се поклони отново, но не каза нищо. Той би могъл да купи цялото лично имущество на всеки един от членовете на семейство Прауди и да им го подари обратно, без да забележи много-много загубата. От първия ден на своя брак той поддържаше отделен впряг коне само за нуждите на жена си, докато мисис Прауди досега беше принудена да наема екипажи ежемесечно, за да може да обикаля лондонските улици през сезона, а през останалите месеци просто ходеше пеша или взимаше под наем някоя по-спретната двуколка.

— Добре ли са организирани училищата на деня господен в подведомствените ви енории? — попита мистър Слоуп.

— Училищата на деня господен ли? — повтори архидяконът с престорена изненада. — Честно казано, не зная. Това зависи от жената на всеки енорийски свещеник, както и от неговите дъщери. В Плъмстед няма такова училище.

Тук архидяконът спести част от истината, защото мисис Грантли ръководи едно чудесно училище. Наистина то не е само неделно и не носи такова име, но тази образцова жена винаги го посещава един час преди началото на службата, слуша как децата казват катехизиса и следи те да бъдат чисти и спретнати за църква, с измити ръце и завързани връзки на обувките, а Гризелда и Флоринда, нейните дъщери, донасят цяла кошница кифли, опечени предишната вечер, и ги раздават на всички деца, с изключение на наказаните. След църква децата отнасят тези кифли в къщи и ги изяждат о голямо удоволствие с чая си, нарязани и препечени. Плъмстедските деца сигурно биха ококорили очи, ако чуеха как техният високо тачен пастор заявява, че в неговата енория няма неделно училище.

Мистър Слоуп само вдигна вежди над и без това ококорените си очи и леко сви рамене. Той нямаше обаче намерение да се откаже от любимата си идея.

— Страхувам се, че тук много се пътува в господния ден — каза той. — Видях разписанието — всяка неделя има три влака от Лондон и три за Лондон. Не може ли да се направи нещо, което да принуди железопътната компания да ги отмени? Не мислите ли, доктор Грантли, че с малко усилие това зло може да бъде поправено?

— Не съм директор на компанията и не мога да кажа. Но ако вие успеете да спрете пътниците, смятам, че компанията ще отмени влаковете — заяви докторът. — Това е само въпрос на дивиденти.

— Но ние, доктор Грантли — намеси се мисис Прауди, — ние сме длъжни да погледнем по друг начин на всичко това. Вие и аз например — при нашето положение ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да сложим край на такъв тежък грях. Не сте ли на това мнение, мистър Хардинг? — И тя се обърна към прецентора, който пазеше унило мълчание.

Мистър Хардинг беше на мнение, че на всички носачи, огняри, кондуктори, спирачи и стрелочници трябва да се осигури възможност да ходят на черква, и изрази надежда, че те наистина имат тази възможност.

— Но това — продължи мисис Прауди, — това съвсем не е достатъчно. Така в никой случай няма да се осигури онова строго съблюдаване на деня господен, което, както ни учат, е не само целесъобразно, но и абсолютно необходимо. Без съмнение…

Доктор Грантли не искаше по никой начин да влиза в богословски спорове с мисис Прауди или пък с мистър Слоуп, затова доста безцеремонно обърна гръб на кушетката и изрази надежда, че доктор Прауди е доволен от работите по подновяването на двореца.

— Да, да — отговори негово преосвещенство. — Общо взето, да… Общо взето, не виждам основание да се оплаквам. Само архитектът би могъл…

Но неговият двойник, мистър Слоуп, който се бе промъкнал до креслото на епископа, не му позволи да довърши тази двусмислена реч.

— Бих желал да спомена нещо, господин архидякон. Негово преосвещенство ме помоли да направя оглед на помещенията и аз установих, че има какво още да се желае по отношение на отделенията във втората конюшня.

— Но първата конюшня побира цяла дузина коне! — каза архидяконът.

— Може би — отвърна мистър Слоуп, — всъщност аз не се съмнявам в това. Но гостите, както знаете, често имат нужда от толкова много място. По-голямата част от роднините на епископа винаги идват със свои собствени коне.

Доктор Грантли обеща, че за конете на роднините ще бъде осигурено толкова място, колкото позволяват размерите на самата сграда, в която се намират конюшните. Лично той щял да говори с архитекта по този въпрос.

— А колкото до постройките за каретите, доктор Грантли — продължи мистър Слоуп, — в голямата трудно би се поместил втори екипаж, да не говорим за по-малката.

— И газа! — заприглася мисис Прауди. — В цялата къща няма газ, с изключение на кухнята и коридорите. В двореца трябваше на всяка цена да се прокарат тръби за газ и топла вода. Топла вода има само на партера — не може да няма начин тя да се доведе до спалните, вместо да се носи с кани от кухнята.

Епископът изрази категоричното си мнение, че е необходима инсталация за топла вода. Топлата вода била едно от най-важните удобства в двореца. Тя всъщност била необходимост в дома на всеки джентълмен.

Мистър Слоуп отбеляза, че стената на градината се е износила на много места.

Мисис Прауди забелязала в стаята на слугите голяма дупка, очевидно направена от плъхове.

Епископът изрази крайното си отвращение от плъховете. Според него на света нямало нищо по-омразно от плъховете.

Мистър Слоуп забелязал, освен това, че бравите на сервизните помещения били повредени — можел да посочи например складовете за въглища и за дърва.

Мисис Прауди видяла, че и бравите на спалните на слугите не били в ред, всъщност всички брави в къщата били старомодни и неизползваеми.

Епископът изказа мнение, че добрата брава е от голямо значение, както и добрият ключ. Той неведнъж установявал, че неизправността често се дължи на ключа, особено ако езичето е огънато.

Мистър Слоуп се опита да продължи да изрежда неблагополучията, но бе прекъснат с малко повишен тон от архидякона, който успя да обясни, че по тези въпроси трябва да се обърнат към архитекта на епархията или по-скоро към неговия главен майстор и че той, доктор Грантли, проявил интерес към състоянието на двореца просто от любезност. Съжалявал впрочем, че са били открити толкова много неуредици. С тези думи той стана от стола, готвейки се да си тръгне.

Мисис Прауди, въпреки че беше успяла да внесе своя дял в охулването на двореца, не изпускаше от ноктите си мистър Хардинг и продължи да го подлага на кръстосан разпит по въпроса за греховността на развлеченията в деня господен. Тя непрекъснато изсипваше категоричните си заключения върху благочестивата глава на мистър Хардинг, който не съумяваше да отблъсне нейните атаки.

Никога досега той не беше подлаган на такова изтезание. До този момент дамите, които се бяха обръщали към него по религиозни въпроси, бяха изслушвали думите му с известна почтителност, а ако не бяха съгласни с тях, просто си замълчаваха. Но мисис Прауди го подлагаше на разпит, а след това го поучаваше. „Ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти!“[2] — внушително повтаряше тя, сякаш мистър Хардинг бе забравил тези слова. Тя го заплашваше с пръст, докато цитираше любимата си заповед, сякаш му напомняше за неизбежното възмездие, след което настойчиво го подканяше да потвърди, че пътешествията през деня господен са най-безобразно светотатство.

За първи път в живота си мистър Хардинг беше подложен на такъв натиск. Той чувствуваше, че би трябвало да смъмри тази жена за начина, по който си позволяваше да говори на един свещеник, при това много по-възрастен от нея, но му се струваше неуместно да направи бележка на съпругата на епископа в присъствието на самия епископ, и то при първото си посещение в двореца. Освен това, нека кажем истината, той изпитваше известен страх от нея. Но въпреки неговото съсредоточено мълчание тя не го оставяше на мира.

— Надявам се, мистър Хардинг — каза мисис Прауди, като клатеше бавно и тържествено глава, — че вие няма да ме накарате да мисля, че одобрявате пътуванията през деня господен! — И тя го погледна с изражение, което трудно би могло да се опише.

Това беше вече много, още повече че сега към него гледаха мистър Слоуп и епископът, а също и архидяконът, който вече си беше взел сбогом с тях. Мистър Хардинг стана и като подаде ръка на мисис Прауди, каза:

— Ако дойдете някоя неделя в църквата „Свети Кътбърт“, ще ви изнеса цяла проповед по този въпрос.

И след като се поклониха ниско на дамата, стиснаха ръка на епископа и направиха всичко възможно да се отърват от мистър Слоуп, архидяконът и преценторът си тръгнаха. Мистър Хардинг бе отново малтретиран, но доктор Грантли се закле дълбоко в себе си, че никаква земна причина не ще бъде в състояние да го принуди още веднъж да се докосне до мократа лапа на това нечисто и противно животно.

Ех, да имах перото на голям поет, как бих възпял сега в епически стихове благородния гняв на архидякона! Пред стъпалата на двореца има широка, посипана с пясък площадка, завършваща с малка порта към улицата, съвсем близо до входа на катедралния двор. Вляво от вратата на двореца започва широка алея, която прекосява просторните дворцови градини и извежда на пътя за Лондон, минаващ на половин миля от катедралата.

Двамата приятели запазиха мълчание през целия път до двора на катедралата, но преценторът ясно виждаше по лицето на своя спътник, че много скоро ще се разрази буря и нямаше намерение да я възпира. Макар че по природа бе далеч по-малко раздразнителен от архидякона, даже той беше ядосан, даже той — този кротък и благовъзпитан човек — изпитваше желание да прибегне до не чак дотам благовъзпитани изрази.

Бележки

[1] Хебдомадален съвет — орган на самоуправление на Оксфордския университет. — Б.авт.

[2] Изход, 20:10. — Б.авт.