Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тридесет и първа
Епископската библиотека

Така завърши този приятен месец в Плъмстед. Той беше много приятен, докато всички присъствуващи запазваха добрите отношения помежду си. Мисис Грантли почувствува, че домът й отдавна не е бил толкова весел и приветлив; архидяконът също забеляза това, но си го обясни единствено със своето умение да посреща гости. Три-четири дни след заминаването на Елинор мистър Хардинг също се завърна в града, а мистър Еърбин отиде за една седмица в Оксфорд преди окончателното си установяване в Св. Юълд. Беше му възложено да разкаже подробно на доктор Гуин за безобразията в епископския дворец и за надвисналата над старопиталището опасност въпреки уверенията, които съдържаше злополучното писмо на мистър Слоуп.

По пътя за Барчестър Елинор нямаше възможност да мисли много за мистър Еърбин. Не можеше да съсредоточи вниманието си върху прегрешенията и любовта му поради необходимостта да води разговор със сестра си и да поддържа външното впечатление, че се разделят в най-добри отношения. Когато каретата спря пред дома й и тя се наведе да целуне на сбогуване сестра си и племенничките си, към тях се втурна Мери Болд с думите:

— О, Елинор, чу ли? О, мисис Грантли, чухте ли какво се е случило? Горкичкият декан!

— Боже мой! — каза мисис Грантли. — Но какво… какво всъщност е станало?

— Тази сутрин в девет часа е получил удар и оттогава не е проговорил. Боя се, че може вече да не е между нас.

Деканът беше близък приятел на мисис Грантли и тази вест я разстрои много. Елинор не го познаваше толкова добре, но имаше доста впечатления от неговата личност и от държането му, затова новината я развълнува и огорчи.

— Отивам веднага у тях — каза мисис Грантли. — Архидяконът сигурно е вече там. Ако има някакви новини, Томас ще дойде да ти ги съобщи, преди да се завърне в Плъмстед.

И каретата потегли, оставяйки Елинор и сина й с Мери Болд.

Мисис Грантли се оказа права. Архидяконът наистина беше у декана. Тази сутрин той бе пристигнал сам в Барчестър, защото не желаеше да натрапва компанията си на Елинор, и веднага научи за удара, сполетял стария човек. Както вече споменахме, домът на декана бе свързан с катедралата посредством библиотека или читалня, която обикновено наричаха „епископска“, понеже я бе построил един от епископите на Барчестър. Тя се намираше непосредствено над сводестата галерия и по една стълба можеше да се слезе направо в катедралната ризница. Тъй като имаше пряка връзка и с дома на декана, той минаваше обикновено през нея, за да отиде в катедралата. Трудно е да се каже кой имаше право да я използува, но барчестърските жители бяха убедени, че библиотеката е собственост на декана, а барчестърското духовенство — че принадлежи на катедралата.

Тази сутрин там се бе събрал почти целият катедрален клир заедно с някои други, неспадащи към него свещеници, а над всички се издигаше както обикновено властната фигура на архидякона. Той бе чул за удара на декана още преди да стигне до градския мост, и се бе отправил веднага към библиотеката — това любимо място за среща на барчестърското духовенство. Бе пристигнал тук в единадесет часа и оттогава не бе излизал. От време на време от вратата, водеща към дома на декана, се появяваше извиканият за случая лекар, съобщаваше накратко последните новини за състоянието на болния и отново се връщаше при него. Имаше, изглежда, твърде малко надежда, че старецът ще може да се съвземе, а за пълно оздравяване не можеше да става и дума. Единственият въпрос беше дали ще умре, без да дойде в съзнание, поразен от първия тежък удар, или с помощта на лекарското изкуство съзнанието му ще бъде върнато дотолкова, че да може да разбере състоянието си и да възнесе последна молитва към своя Творец, преди да застане пред неговия престол.

От Лондон бе извикан сър Омикрон Пи. Този велик човек бе доказал необикновеното си умение да поддържа пулса на живота в старческата гръд на покойния епископ Грантли и можеше да се очаква, че ще направи същото и за декана. Междувременно доктор Филгрейв и мистър Риърчайлд правеха всичко по своите сили, а клетата мис Трефойл седеше до възглавницата на баща си и като всички дъщери в подобни случаи, копнееше да й се разреши да даде някакъв израз на своята любов — макар и само да стопли с ръцете си изстиващите му крака или да прислужва на тези важни доктори — каквото и да е, стига само да бъде полезна по някакъв начин в този тежък час.

От събралите се в библиотеката духовници само на архидякона бе разрешено да влезе за малко в стаята на болния. Той се промъкна на пръсти, каза с приглушен глас няколко утешителни думи на убитата от скръб дъщеря, хвърли опечален, но остър поглед към разкривеното лице на стария си приятел, сякаш си казваше: „Така ще стане някой ден и с мен“, и след като размени две-три лишени от смисъл думи с лекарите, се върна със скърцащи стъпки обратно в библиотеката.

— Страхувам се, че няма вече да дойде на себе си — каза архидяконът, затваряйки безшумно вратата, като че ли умиращият, лишен от съзнание и от всичките си сетива, би могъл да долови в отдалечената си стая лекото щракване на бравата.

— Нима? Толкова ли е зле? — каза мършавият дребен пребендарий, който прехвърли в ума си всички възможни кандидати за мястото на декана, и се зачуди дали архидяконът би пожелал да го заеме. — Значи, ударът е бил наистина тежък.

— На седемдесет години апоплектичният удар рядко бива лек — рече маститият канцлер.

— Духът му бе изпълнен с кротост и доброта! — каза един от свещениците, който отговаряше за църковния хор. — Каква непоправима загуба!

— Да, да! — съгласи се един от младшите каноници. — Тежка загуба за всички, които имаха щастието да служат в нашата катедрала. Предполагам, господин архидякон, че приемникът ще бъде назначен от правителството. Дано само не ни натрапят някой чужд човек.

— Нека не говорим за приемника — възрази архидяконът, — докато все още има надежда.

— Да, разбира се — съгласи се младшият каноник. — Това би било абсолютно неуместно, но…

— Не познавам друг човек — каза мършавият пребендарий, — който да е поставен толкова добре пред сегашното правителство, колкото мистър Слоуп.

— Мистър Слоуп ли! — повториха двама-трима сякаш на себе си. — Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала!

— Пфу! — възкликна маститият канцлер.

— Епископът е готов да направи всичко за него — каза дребничкият пребендарий.

— А също и мисис Прауди! — рече свещеникът, отговарящ за хора.

Архидяконът едва не пребледня при тази мисъл. Ами ако мистър Слоуп наистина станеше декан на Барчестърската катедрала? Всъщност нямаше никакви сериозни основания… нямаше изобщо никакви основания да се предполага, че подобно светотатство би било мислимо. И все пак тази възможност не биваше да се изключва. Доктор Прауди имаше влияние пред правителството, а този човек си играеше с доктор Прауди, както си иска. Какво щяха да правят, ако мистър Слоуп все пак станеше декан на Барчестърската катедрала? Тази мисъл накара дори доктор Грантли да онемее за миг.

— Разбира се, за нас няма да е много приятно да видим мистър Слоуп настанен в този дом — каза мършавият пребендарий, доволен вътрешно от паниката, която предизвикаха неговите думи.

— Точно толкова приятно и толкова вероятно, колкото и вашето настаняване в епископския дворец — каза канцлерът.

— Според мен такова назначение е крайно невероятно — каза младшият каноник, — а освен това и абсолютно неуместно. Не е ли така, господин архидякон?

— Бих казал, че за такова нещо и дума не може да става — отвърна архидяконът, — но сега мисълта ми е насочена по-скоро към нашия клет приятел, който лежи в съседната стая, отколкото към мистър Слоуп.

— Разбира се, разбира се — каза свещеникът от хора с дълбоко опечален глас. — И нашите мисли също. Клетият доктор Трефойл, най-добрият между хората, но…

— Резиденцията на нашия катедрален декан е най-хубавата в цяла Англия — каза друг един пребендарий. — Петнайсет акра градина. Много епископски дворци биха могли да й завидят.

— И цели две хиляди годишно — добави мършавият пребендарий.

— Доходът е намален на хиляда и двеста — уточни канцлерът.

— Не — възрази вторият пребендарий. — На хиляда и петстотин. Направено е специално изключение.

— Нищо подобно — рече канцлерът.

— Ще видите, че съм прав — отвърна пребендарият.

— Така е, прочетох го в доклада — отбеляза младшият каноник.

— Глупости — каза канцлерът. — Не могат да направят това. Изключения бяха предвидени само за Лондон и Дърам.

— И за Кентърбъри и Йорк — скромно добави свещеникът, който отговаряше за хора.

— Какво е вашето мнение, Грантли? — попита мършавият доктор.

— За кое? — каза архидяконът, който си даваше вид, че мисли за своя приятел декана, но всъщност мислеше за мистър Слоуп.

— Колко ще получава бъдещият декан — хиляда и двеста или хиляда и петстотин?

— Хиляда и двеста — отвърна авторитетно архидяконът, с което веднага сложи край на съмненията и споровете между своите подчинени по този въпрос.

— Аз пък бях убеден, че са хиляда и петстотин — каза младшият каноник.

— Пфу! — изпуфка маститият канцлер.

В този момент вратата се отвори и влезе доктор Филгрейв.

— Как е той? В съзнание ли е? Може ли да говори? Нали е още жив? Надявам се, положението му не се е влошило, докторе? Надявам се, вярвам, че е по-добре, докторе? — казаха в хор половин дузина гласове, един от друг по-разтревожени. Приятно беше да се види с каква любов се ползуваше добрият старец сред своето духовенство.

— Той е все така, господа. Няма никаква промяна. Но се получи телеграма — сър Омикрон Пи ще пристигне с вечерния влак в девет и петнадесет. Ако е в човешка власт да му се помогне, сър Омикрон Пи ще го стори. Ние направихме всичко, което беше по силите ни.

— Не се съмняваме, че сте взели всички необходими мерки, доктор Филгрейв — каза архидяконът. — Изобщо не се съмняваме. И все пак, знаете ли…

— О, разбира се, разбира се — отговори докторът. — И аз бих постъпил по същия начин… Веднага дадох такъв съвет. Веднага казах на Риърчайлд, че при такъв човек, при такъв болен трябва да бъде повикан сър Омикрон… разбира се, знаех, че разноските не са от значение… такъв изтъкнат човек, толкова обичан от всички. Независимо от това сторихме всичко, което беше по силите ни.

Точно тогава пред вратата спря каретата на мисис Грантли и архидяконът слезе при жена си да потвърди печалната новина, която тя беше вече чула.

Сър Омикрон Пи наистина пристигна с влака в девет и петнадесет. И към края на нощта някаква искрица съзнание се върна у бедния декан. Дали за това имаше заслуга сър Омикрон Пи, не е въпрос, който заслужава да бъде обсъждан сега. Доктор Филгрейв имаше точно определено мнение по него, но, изглежда, самият сър Омикрон виждаше нещата доста различно от учения си колега. Така или иначе, сър Омикрон предрече, че дните на декана не са се още свършили.

И действително през следващите девет-десет дни горкият декан остана във все същото полусъзнателно състояние и съборното духовенство започна да вярва, че поне още няколко месеца няма да има нужда от ново назначение.