Антъни Тролъп
Барчестърски кули (34)

Глава тридесет и четвърта
Оксфорд, ректорът и тюторът на Лазаровия колеж

Както вече казахме, разходката на мистър Еърбин под дърветата в плъмстедския черковен двор не беше никак весела. Той се срещна с останалите обитатели на дома едва на вечеря и те не забелязаха нищо особено в него. Но през този ден мистър Еърбин, верен на своя навик, си бе поставил много въпроси, на които даде много отговори, и в крайна сметка стигна до извода, че е голямо магаре. Реши, че е твърде стар и твърде изхабен, за да се влюбва тепърва, и че е пропуснал да го стори, когато му е било времето, затова сега трябва да легне, на каквото сам си е постлал. След това се запита дали наистина обича тази жена и си отговори, не без дълга вътрешна борба, но най-после искрено, че безспорно я обича. После се запита дали не обича и нейните пари и пак си отговори, че ги обича. Но този път отговорът му не беше искрен. Негова вечна слабост беше да подозира себе си във всевъзможни нечисти подбуди по отношение на своите постъпки. Вярно е, че при положението му, с тези малки доходи, свикнал на досегашната професорска заплата, на университетски лукс и скъпо струващи удобства, той вероятно би се поколебал да се ожени за бедна жена, колкото и да му е харесала тя; без съмнение състоянието на Елинор премахваше всички пречки от този род, но нямаше никакво съмнение също така, че той се бе влюбил в нея без всякаква мисъл за облагите, които би могъл да извлече от нейното богатство.

Докато стоеше до камината, броейки квадратчетата на килима и претегляйки внимателно собствените си шансове, мисълта за приличното състояние на мисис Болд съвсем не охлади жарта на първите му чувства към нея.

А и защо да я охлажда? Можем ли да очакваме такова нещо дори от най-чистия измежду хората? Както и да е, мистър Еърбин произнесе за себе си обвинителна присъда: реши, че е бил длъжен да потисне чувствата си и че не е постъпил като най-чистия измежду хората.

След това той стигна до още един, малко по-уместен извод — че Елинор е напълно равнодушна към него и че по всяка вероятност не е толкова равнодушна към неговия съперник. После взе решение да не мисли повече за нея и продължи да мисли за нея, докато не започна да изпитва силно желание да се удави в потока, който лъкатушеше покрай градината на архидякона.

Освен това мисълта му непрекъснато се насочваше и към синьора Нерони, сравняваше я с Елинор Болд, и то невинаги в полза на последната. Синьората го бе слушала с готовност, бе го ласкала и бе повярвала в него — поне тя твърдеше така. Мисис Болд също беше готова да го слуша, но никога не го ласкаеше, невинаги вярваше в него, а сега се бе разделила много гневно с мистър Еърбин. При това синьората беше по-красивата от двете, а нейният недъг я правеше още по-привлекателна — поне в неговите очи.

Но той никога не би могъл да обикне синьора Нерони така, както обичаше вече Елинор; и като не се хвърли сам в потока, започна да хвърля в него камъни; седеше на брега толкова нещастен, колкото изобщо би могъл да бъде човек в летен ден като този.

До черковния двор достигнаха звуците на звънеца за вечеря и мистър Еърбин разбра, че е време да се опомни. Чувствуваше, че се унизява в собствените си очи, че прахосва времето си в безделие и пренебрегва доброволно поетия възвишен дълг. Този следобед той трябваше да бъде между бедните в Св. Юълд, вместо да скита из плъмстедската градина като отблъснат влюбен, който въздиша унило и се отдава на въображаеми скърби и Вертерова печал. Срамуваше се от себе си и реши колкото може по-бързо да възвърне своето достойнство в собствените си очи.

Ето защо, когато се появи на вечеря, той беше оживен както винаги и едва ли не сам поддържаше разговора на трапезата на архидякона. Мистър Хардинг беше неспокоен и разстроен и нямаше намерение да крие това — говореше малко, и то само с дъщеря си.

Той беше убеден, че архидяконът и мистър Еърбин са сключили съюз против Елинор, и искаше час по-скоро да се махне от тях в барчестърската си квартира и там да изчака какво още има да му поднесе съдбата. Самата дума „старопиталище“ му стана противна — тъкмо опитите да си възвърне загубеното му бяха докарали толкова страдания. Самият той беше готов веднага да отстъпи мястото на мистър Куивърфул.

Архидяконът също не беше много весел. На масата, разбира се, веднага заговориха за болестта на горкия декан. Доктор Грантли не спомена името на мистър Слоуп във връзка с очакваната смърт на доктор Трефойл: не искаше да говори сега за мистър Слоуп, нито да споделя с другите печалната си догадка, но мисълта, че неговият заклет враг би могъл да стане декан на Барчестърската катедрала, му действуваше много потискащо. Ако това станеше, ако се случеше такова ужасно бедствие, то би сложило край на неговия живот — поне доколкото този живот беше свързан с Барчестър. Съзнаваше, че ще трябва да се откаже от любимите си места и от старите си навици и да заживее мирно и кротко в Плъмстед. Появяването на доктор Прауди в двореца бе тежко изпитание за доктор Грантли, но ако в резиденцията на декана се настанеше мистър Слоуп, за архидякона нямаше да има вече въздух в Барчестър.

Стана така, че въпреки скръбта, стегнала сърцето му, мистър Еърбин изглеждаше най-весел от сътрапезниците. Мистър Хардинг и мисис Грантли му бяха дори малко сърдити за това. Първият си мислеше, че мистър Еърбин се радва на изгонването на Елинор, а мисис Грантли се чувствуваше засегната от неговото равнодушие към печалните събития на деня — упорството на Елинор, победата на мистър Слоуп и удара на бедния декан. Никой не разбираше истински другите.

Мистър Хардинг излезе от столовата почти веднага след дамите и архидяконът изля сърцето си пред мистър Еърбин. Въпросът за старопиталището го вълнуваше все така силно.

— За какво намеква този субект — каза той, — като пише на мисис Болд, че ако мистър Хардинг посети епископа, всичко щяло да бъде наред? Разбира се, аз нямам никакво намерение да давам ухо на съветите му, но може би няма да е зле мистър Хардинг да се срещне с епископа. Би било неразумно да изпуснем старопиталището само защото мисис Болд е решила да направи такава глупост.

Мистър Еърбин намекна, че според него мисис Болд едва ли ще постъпи толкова глупаво. Той каза, че по негово мнение тя съвсем не е толкова благосклонна към мистър Слоуп, колкото им се струва. Архидяконът започна да го разпитва подробно, но не можа да установи нищо определено и затвърди убеждението си, че му е писано malgrè lui^[1] да се сроди с мистър Слоуп. Мистър Еърбин настоя мистър Хардинг да не предприема нищо във връзка с писмото на мистър Слоуп или като последица от него.

— Ако епископът наистина е решил да назначи мистър Хардинг — аргументира се мистър Еърбин, — той ще го уведоми за това официално, а не чрез писмо, адресирано до една жена. Ако мистър Хардинг отиде в двореца, това само би наляло вода в мелницата на мистър Слоуп.

В края на краищата бе решено да не предприемат нищо до идването на знаменития доктор Гуин или поне докато не получат неговото височайшо одобрение.

Странно беше наистина да се наблюдава как тези хора говореха за мистър Хардинг, сякаш той бе играчка в ръцете им, и как замисляха своите интриги и дребни клерикални маневри, засягащи непосредствено неговото бъдеще, без дори да им хрумне да споделят плановете си с него. Ставаше въпрос за хубав дом и приличен доход — беше много желателно и дори справедливо те да бъдат дадени на мистър Хардинг, но не това бе главната им грижа. Важното беше да спечелят битката с епископа и ако е възможно, да смажат мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе посочил (поне те мислеха така) свой кандидат. Най-добрият вариант би бил назначението на мистър Куивърфул да бъде обявено публично, а впоследствие да се наложи то да бъде отменено под натиска на възмутената общественост, надигнала своя глас, за да защити правата на мистър Хардинг. Но на това едва ли можеше да се разчита — щеше да се възмути твърде малка част от обществеността, която на всичко отгоре нямаше навик да надига своя глас, при каквито и да е обстоятелства. Освен това мястото беше вече донякъде предложено на мистър Хардинг и той донякъде се бе отказал от него.

Във всички тези събития ясно се чувствуваше хитрото интригантство на мистър Слоуп и именно сполуката на интригите му най-много дразнеше архидякона. Той просто се ужасяваше при мисълта, че стратегията на мистър Слоуп може да се окаже по-успешна, а точно сега изглеждаше доста вероятно мистър Слоуп да успее да го заобиколи по фланга, да проникне в тила му, да го откъсне от обоза, да превземе с атака главната му крепост и да го разбие окончателно в генералното сражение. Архидяконът смяташе, че флангът му е бил заобиколен, когато го бяха накарали да чака в приемната на епископа, а мистър Слоуп, че бяха проникнали в тила му, когато мистър Хардинг бе принуден да се откаже от предложението на епископа, че ще бъде откъснат от обоза, когато мистър Куивърфул получи старопиталището, че Елинор, неговата главна крепост, явно няма да устои на атаката и че като стане декан на Барчестърската катедрала, мистър Слоуп ще бъде считан от всички за победител в генералното сражение.

Доктор Гуин беше онзи Deus ех machina^[2], който трябваше да се спусне на барчестърска сцена и да донесе избавление от тези тъжни беди. Но как да настъпи желаната мелодраматична dènouement^[3], как да бъдат наказани порокът и мистър Слоуп, как да бъдат възнаградени добродетелта и архидяконът, ако богът отмъстител страда от подагра? Междувременно злото спокойно може да си тържествува, а безсилната невинност, пронизана от стрела, взета от колчана на доктор Прауди, да остане да лежи мъртва на бойното поле и даже самият доктор Гуин не ще бъде в състояние да я възкреси.

Два-три дена след заминаването на Елинор мистър Еърбин отпътува за Оксфорд, където незабавно бе приет от августейшия глава на своя колеж. Стана съвсем ясно, че доктор Гуин не е много оптимистично настроен относно ползата от едно пътуване до Барчестър и няма голямо желание да влиза в стълкновение с епископа. Подаграта наистина го бе повалила на легло, но той се чувствуваше вече по-добре и мистър Еърбин бързо си даде сметка, че ректорът можеше отдавна да е в Плъмстед, ако беше взел присърце възлаганата му мисия.

Впрочем доктор Гуин нямаше нищо против да посети своя приятел и с готовност се съгласи да тръгне за Барчестър заедно с мистър Еърбин. Той не можеше да повярва, че има и най-малка вероятност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала. Дори до неговите уши, каза той, стигнали слухове, представящи този джентълмен в не много благоприятна светлина, и за подобно назначение, разбира се, не можело да става и дума. Тогава се обърнаха за съвет към дясната ръка на ректора — Том Стейпъл. Том Стейпъл беше тютор на Лазаровия колеж и имаше голямо влияние в Оксфорд. Макар и да заемаше незначителна длъжност, той беше много уважаван в университета. Том Стейпъл беше неофициален глава на оксфордските тютори, които бяха на мнение, че взети заедно, всички те почти — а може би и съвсем — не отстъпват по важност на ректорите. Далеч невинаги ректорът успява да намери верния тон в отношенията си с тютора на своя колеж. Тюторите са доста често склонни да проявяват своеволие. Но в Лазаровия колеж през периода, който описваме, ректорът и тюторът бяха големи приятели и верни съюзници.

Том Стейпъл беше около четиридесет и пет годишен здравеняк, възнисък, с мургаво лице, гъста черна коса и къдрава черна брада, от която той оставяше само бакенбардите да растат на воля. Носеше винаги бяло шалче, много чисто, но завързано без онова кокетство, с което се отличават някои наши млади свещеници. Беше облечен, разбира се, в неизменния черен костюм. Мистър Стейпъл водеше напълно порядъчен живот, избягваше всякакви крайности, но все пак носът му започваше да придобива топъл оттенък, който неговите приятели приписваха на една бъчва портвайн, поставена в избата на колежа в годината, когато бъдещият тютор бе постъпил като студент. А в гласа на мистър Стейпъл се долавяше съвсем лека носова нотка, напомняща за изпития портвайн.

Напоследък Том Стейпъл беше направо нещастен — от дълго време университетската реформа^[4] беше за него цял кошмар, а сега се превръщаше в истинско проклятие. За разлика от повечето свои колеги той не гледаше на нея като на политическа маневра, в която можеше да вземе участие, при това не без известно усърдие — от уважение към своята партия или заради принципа. Не гледаше на нея и като на повод за дилетантска война и учтиво всекидневно опозиционерство. За тютора тя беше въпрос на живот и смърт. Запазването на статуквото в университета беше за Том Стейпъл единствената форма на съществуване и всяко преобразование означаваше за него смърт. Той с готовност би станал мъченик заради своята кауза, ако каузата му допускаше мъченичество.

Но за нещастие в обществения живот днес няма място за мъченици и затова в него липсва всякаква преданост към идеите. Ако джентълмените с десет хиляди фунта годишен доход можеха да умрат на прага на своите жилища в защита на протекционизма, няма съмнение, че около половин дузина стари баронети биха приели тази славна смърт и школата на протекционизма щеше да има днес голям брой привърженици. Но кой може да се сражава ожесточено в битка, в която нищо не го заплашва? Том Стейпъл с готовност би се оставил да бъде побит на кол пред някоя парламентарна комисия, ако чрез тази саможертва би вдъхнал своя борчески дух на всички членове на хебдомадалния съвет.

Том Стейпъл беше от хората, които дълбоко в сърцето си одобряваха кредитната система, толкова на мода някога между студентите и местните търговци. Той добре разбираше, че в днешното време на повсеместен упадък е напълно безсмислено да спори публично с „Юпитер“ по този въпрос. „Юпитер“ се бе нагърбил с ръководството на университета и Том Стейпъл си даваше сметка, че не е по силите му да се пребори с такъв противник. Но тайничко и насаме с верните си съмишленици неведнъж изтъкваше, че кредитната система била много полезно изпитание за младите хора.

Лошите, казваше той, слабите и негодните за нищо попадат в капана и си изгарят ръцете, но добрите младежите с характер, онези, които са способни да прославят своята алма-матер, минават през това изпитание невредими. Каква е заслугата на един млад човек, който оцелява само благодарение на това че го пазят, закрилят и ограничават като ученик? По този начин само се отлага моментът на неговото съзряване и той ще се почувствува възрастен не на двадесет, а на двадесет и четири години. Ако в колежа са го водили с юзда, ще я скъса, докато се готви за адвокатура в Лондон; вържат ли го там, ще се развихри по-късно, когато е вече женен. Човек все някога трябва да се налудува. Ето как разсъждаваше Том Стейпъл за младежта — може би не много последователно, но въз основа на дългогодишния си практически опит.

И сега той на драго сърце сподели придобитата от него мъдрост с доктор Гуин и мистър Еърбин.

— И дума не може да става — заяви той в желанието си да докаже, че няма никаква опасност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала.

— И аз мисля така — каза ректорът. — Човек в неговото положение и с такава репутация!

— Що се отнася до репутацията — отбеляза Том Стейпъл, — аз не бих разчитал на това. Напоследък предпочитат да избират за декани не съвсем порядъчни свещеници. Малко лекомислие или дори зрънце вероотстъпничество — ето най-добрата препоръка за тях. Но изборът не може да се спре на мистър Слоуп: последните двама декани са били възпитаници на Кеймбридж, а посочете поне един случай, когато да са назначили трима души подред от един и същи университет. Ние никога не получаваме полагащия ни се дял и сигурно ще бъде така и занапред, но поне едно от всеки три назначения е наше.

— Тези правила отлетяха вече в миналото — каза мистър Еърбин.

— Какво ли не отлетя в миналото — отвърна Том Стейпъл. — Пурата е изпушена докрай и ние сме само пепелта.

— Говорете само за себе си, Стейпъл — каза ректорът.

— Говоря за всички — упорито държеше на своето тюторът. — Работите взимат такъв обрат, че скоро в цялата страна животът ще стане направо непоносим. Никой вече не е в състояние да управлява сам себе си или тези, които са му подвластни. Правителството досажда на всички ни, а пресата досажда на правителството. И все пак мистър Слоуп няма да стане декан на Барчестърската катедрала.

— А кой ще стане управител на старопиталището? — попита мистър Еърбин.

— Чух, че на това място е вече назначен мистър Куивърфул — отвърна Том Стейпъл.

— Едва ли — отбеляза ректорът. — Намирам, че доктор Прауди не е толкова късоглед, та да налети на такъв риф. А и самият мистър Слоуп би трябвало да бъде достатъчно благоразумен и да му попречи.

— Но може би мистър Слоуп няма нищо против патрона му да заседне на подводен риф — каза подозрително настроеният тютор.

— Но какво би спечелил от това? — попита мистър Еърбин.

— Невъзможно е да се разбере двойната игра на човек като него — рече мистър Стейпъл. — Напълно ясно е, че епископ Прауди е изцяло в ръцете му, както е ясно, че той обърна небето и земята, за да настани този мистър Куивърфул в старопиталището, макар и да не може да не вижда, че подобно назначение би било пагубно за епископа. Не е възможно да се разберат подбудите на такъв човек и е страшно да се помисли — с дълбока въздишка завърши Том Стейпъл, — че от неговите интриги може да зависи съдбата и благополучието на мнозина добри хора.

И доктор Гуин, и мистър Стейпъл, пък и мистър Еърбин изобщо не подозираха, че същият този мистър Слоуп, за когото говореха, полагаше максимални усилия да настани в старопиталището тъкмо техния кандидат и че изгонването му от двореца, където според тях той се бе укрепил така непоклатимо, беше вече решено от властелините на епархията.

— Помнете ми думата — каза тюторът, — ако този Куивърфул бъде напъхан в старопиталището, а доктор Трефойл умре, нищо чудно правителството да назначи мистър Хардинг за декан на Барчестърската катедрала. То ще се почувствува длъжно да направи нещо за него след целия този шум около неговата оставка.

Доктор Гуин не каза нищо, но добре запомни това предсказание. Ако мистър Хардинг не успее да стане управител на старопиталището, защо пък да не бъде декан на Барчестър?

Така съвещанието завърши, без да се стигне до определено решение, а на следващия ден доктор Гуин и мистър Еърбин заминаха за Плъмстед.