Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава седма
Деканът и катедралното духовенство се събират на съвет

Барчестър кипеше. Доктор Грантли едва изчака да излезе от църковните порти, и веднага избухна в гняв. Престарелият декан се оттегли мълчаливо в своята резиденция, страхувайки се да говори, и дълго седя почти вцепенен, без да успее да събере мислите си. Мистър Хардинг се измъкна сам и нещастен и бавно закрачи под старите брястове, неспособен да повярва, че чутите от него слова бяха произнесени от амвона на Барчестърската катедрала. Пак ли щяха да смутят душевния му покой? Нима за втори път целият му живот щеше да бъде обявен за безполезен и лицемерен? Щеше ли да бъде принуден да се откаже от поверения му хор, както преди това се бе отказал от задълженията на управител, да се откаже от църковните химни, както се бе отказал от дванайсетте си питомци? А после? Някой друг „Юпитер“, някой друг мистър Слоуп щеше да дойде и да го изгони и от църквата „Св. Кътбърт“. Невъзможно беше да се е заблуждавал целия си живот, пеейки литанията така, както я бе пял! Но той започна все пак да се съмнява в своята правота. Съмнението в самия себе си беше недостатък на мистър Хардинг — един недостатък, който не се среща често у духовните лица.

Да, Барчестър кипеше! Вълнуваше се не само духовенството. Миряните също бяха чули новото учение на мистър Слоуп — всички с удивление, някои с възмущение, а други със смесено чувство, в което нямаше толкова подчертана антипатия към проповедника. Покойният епископ и неговите капелани, деканът със своите старши и младши каноници, хорът и особено мистър Хардинг, който го ръководеше — те всички бяха обичани в Барчестър. Те бяха давали парите си и бяха правили с тях добро; бедните не тънеха в мизерия, свещениците не досаждаха на обществото нито с надменност, нито с аскетизъм; изобщо доброто име на града беше свързано с голямото му значение като религиозен център. И все пак имаше хора, които изслушаха мистър Слоуп със задоволство.

Малко вълнение е винаги добре дошло в скучния поток на еднообразното всекидневие! Химните и The Deurn бяха сами по себе си възхитителни, но те ги бяха слушали толкова пъти! Мистър Слоуп съвсем не беше възхитителен, но той беше нов и освен това умен. И много барчестърци обявиха, че отдавна смятат за изостанал този традиционен и скучен начин на живот, който грижливо ги изолираше от всички религиозни промени, раздвижващи външния свят. Изпреварилите своето време хора имаха сега нови идеи и отдавна беше назрял моментът Барчестър да бъде сред първите. Мистър Слоуп бе може би прав. Неделята наистина не беше съблюдавана строго в Барчестър, като се изключат службите в катедралата. Всъщност двата часа между службите отдавна се използуваха за сутрешни посещения и обеди. Ами неделните училища? Би трябвало да се заемат непременно по-сериозно с неделните училища — училищата в деня господен, както ги бе нарекъл мистър Слоуп. Предишният епископ наистина не беше полагал достатъчно грижи за неделните училища. (Тези хора, изглежда, не се замисляха, че заучаването на катехизиса и молитвите е толкова трудно за младите, колкото счетоводството за по-възрастните, и че първото предразполага към религиозно самовглъбиване не повече от второто.) А колкото до църковната музика и пеенето, много неща можеха да се кажат в подкрепа на възгледите на мистър Слоуп по този толкова сериозен въпрос. Не можеше по никой начин да се отрече, че хората ходят в катедралата само заради музиката, и т.н. и т.н.

Така в Барчестър се създаде цяла партия от привърженици на мистър Слоуп. Сред висшите съсловия към нея се числяха предимно дами. Един мъж — тоест един джентълмен — не би могъл да почувствува симпатия към мистър Слоуп и да седне при нозете на един толкова противен Гамалиил[1]. Дамите понякога, не са много чувствителни към външните недостатъци; ако някой мъж умее да говори, те ще го слушат, колкото и уродлива и грозна да е устата му. Уилкс[2] имал голям успех като любовник; и влажният, рижав мистър Слоуп с изпъкналите си очи и червени ръце имаше власт единствено над женските сърца.

Но и един-двама от енорийските свещеници не се решиха да пренебрегнат кошовете, в които засега се съхраняваха хлябът и рибата на барчестърската епархия. Те, и само те, направиха посещение на мистър Слоуп след неговите подвизи на катедралния амвон. Сред тях беше мистър Куивърфул, викарият на Пудингдейл, чиято жена продължаваше да го дарява от година на година с нови залози за своята любов, увеличавайки по този начин грижите, а заедно с тях, да се надяваме, и щастието му. Кой би се учудил, че човек с четиринадесет живи деца и мизерен доход от четиристотин фунта годишно проявява интерес към хляба и рибата, даже ако тяхното разпределяне е поверено на един мистър Слоуп?

Скоро след тази забележителна неделя най-изтъкнатите свещенослужители от цялата околност се събраха на съвет, за да обсъдят как да се справят с мистър Слоуп. Първо, той не биваше да бъде вече допускан до катедралния амвон — с тези думи започна изказването си доктор Грантли и всички се съгласиха с него, но изразиха съмнение дали ще имат властта да наложат това решение. Доктор Грантли заяви, че това зависи само от декана и от катедралното духовенство, тъй като никой друг, освен тях няма правото да проповядва там, с изключение на самия епископ. Деканът се съгласи с него, но изтъкна, че всякакви спорове по този въпрос биха били непристойни. На това отговори един мършав и дребен доктор, един от катедралните пребендарии, отбелязвайки, че само мистър Слоуп ще бъде принуден да спори, ако, разбира се, всеки пребендарий бъде винаги готов да заеме мястото си на амвона, когато дойде неговият ред. Мършавият пребендарий хитруваше — той самият предпочиташе да живее в собствения си уютен дом до катедралата, но нямаше нищо против да ухапе доктор Виси Станъп и другите си отсъствуващи събратя, които се блазнеха от своите италиански вили и елегантни лондонски резиденции, пренебрегвайки жилищата си около катедралата.

Отговори му маститият канцлер, човек иначе мълчалив, но много разумен — всеки отсъствуващ пребендарий си имал заместник, който бил в правото си да чете проповед точно толкова, колкото и титулярят. Деканът въздъхна тежко и се съгласи с тези думи. Но мършавият доктор отбеляза, че това ще ги постави във властта на младшите каноници, а някой от тях би могъл всеки момент да ги предаде. На това маститият канцлер отвърна с възклицание от рода на „уф, уф, уф!“, но може би този достоен човек просто бе въздъхнал дълбоко. Но защо да не го допускат изобщо да говори? — подхвърли мистър Хардинг. Нека не считат за унизително да изслушат кой да е проповедник, стига учението му да не е погрешно, а в последния случай епископът е този, който трябва да го спре. Така ги съветваше нашият приятел, но всуе — защото човешките цели трябва да се постигат с човешки средства. Все пак полуслепите очи на декана съзряха тук някакъв лъч на надежда. Да, нека кажат на епископа колко противен им е този мистър Слоуп: новият епископ, едва сложил първата си митра, няма да поиска да оскърби целия клир.

Тогава се възправи доктор Грантли, който, събрал трохите мъдрост на своите събратя, заговори с подчертан авторитет. Като казвам, че архидяконът се възправи, имам предвид неговия дух, надигнал се за незабавно действие, тъй като физически той през цялото време стоеше прав с гръб към студената камина на декана, наметнал през ръка полите на сюртука си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на панталоните.

— Съвършено очевидно е, че този човек не бива да бъде допуснат да проповядва повторно в нашата катедрала. Ние всички добре разбираме това, с изключение на нашия скъп приятел, чието добросърдечие е тъй безгранично, че не би му позволило да откаже дори на папата, ако той пожелае да проповядва от неговия амвон. Ние по никой начин не бива да позволим на този човек да проповядва втори път тук. И то не защото неговото мнение по църковните въпроси се оказва различно от нашето — за това не можем да му се сърдим. А защото той съвсем преднамерено обиди всички ни. Когато в неделя се изкачваше на амвона, той беше предварително решил да оскърби хората, почитали през целия си живот онези неща, за които мистър Слоуп си позволи да говори така непочтително. Как може да дойде един чужд човек, млад, неизвестен и без приятели тук, за да ни каже, от името на епископа, своя повелител, че ние не познаваме задълженията си, че сме старомодни и никому ненужни! Не знам на какво повече да се възхищавам — на смелостта му или на неговата наглост! Но едно ще ви кажа — тази проповед е само негово дело. Епископът има толкова общо с нея, колкото и присъствуващият тук декан. Вие всички знаете колко ми е тежко, че нашата епархия се възглавява от епископ, прочул се със своето свободомислие. Вие всички знаете какво недоверие изпитвам към възгледите на човек като доктор Прауди. Но в случая той според мен няма никаква вина. Мисля, че епископът е живял толкова дълго сред истински джентълмени, че не е способен нито сам да извърши такова възмутително нещо, нито да подтикне друг човек към него. Не, капеланът не каза истината, когато намекна, че говори от името на епископа. Неговите честолюбиви замисли го накараха веднага да ни хвърли ръкавица, да ни отправи предизвикателство, докато ние мирно и тихо изпълняваме религиозните си задължения, и то тук, между зидовете на нашата любима катедрала — тук, където в течение на толкова много години служихме достойно и без ереси. Такива нападки, отправени от такъв противник, са просто непоносими!

„Непоносими!“, изпъшка деканът. „Непоносими!“, измънка мършавият пребендарий. „Непоносими!“, отекна дълбокият бас на канцлера. „Наистина непоносими“, каза мистър Хардинг.

— Абсолютно непоносими и неоправдани! — продължи архидяконът. — Но, господин декан, този амвон, слава богу, е все още наш — все още ваш всъщност. Този амвон принадлежи единствено на декана и на катедралното духовенство в Барчестър, а мистър Слоуп не се числи засега към него. Вие, господин декан, предложихте да помолим епископа да не ни натрапва този човек. Ами ако епископът се оставя да бъде ръководен от своя капелан? Според мен ние държим тази работа в ръцете си. Мистър Слоуп не може да проповядва тук, без да поиска и да получи разрешение — тогава нека винаги се натъква на отказ. Нека му се откаже всякакво участие в катедралната служба. А ако епископът реши да се намеси, ние ще знаем какъв отговор да му дадем. Тук се изказа предположението, че този човек ще съумее да се добере до амвона, замествайки някой от младшите каноници, но аз съм убеден, че ние можем напълно да разчитаме на тяхната подкрепа, ако знаят, че деканът е против всякакви такива замени.

— Разбира се, че можем — каза канцлерът.

Дълго още продължиха споровете в учения конклав, но архидяконът наложи в края на краищата своето становище. Те толкова отдавна бяха свикнали да му се подчиняват, че не можеха изведнъж да скъсат с този навик, а и в дадения случай никой от тях нямаше желание да се нареди на страната на човека, когото той искаше да обезвреди.

Такова съвещание не можеше да остане в тайна и да не се разчуе в град като Барчестър. За него не само се говореше във всеки почтен дом, в това число и в двореца, но дословно се възпроизвеждаха речите на декана, архидякона и канцлера — с немалко добавки и измислени подробности, в зависимост от вкусовете и мненията на разказвачите.

Всички обаче бяха съгласни с това, че на мистър Слоуп няма вече да бъде позволено да си отвори устата в Барчестърската катедрала; мнозина считаха, че пазачите на църквата ще получат нареждане да не го допускат дори до скамейката, а някои от най-крайните привърженици на строгите мерки заявяваха, че на неговата проповед се гледа като на подсъден акт и че срещу него следва да бъде предявено официално обвинение за нарушаване на тишината и реда.

Партията на неговите привърженици — възторжено набожните млади дами и жадните за промени стари моми — пое в резултат на тези атаки още по-усърдно неговата защита. Ако не им се разрешело да слушат мистър Слоуп в катедралата, те щели да го слушат на друго място; щели да оставят скучния декан, скучните стари пребендарии и почти толкова скучните, макар и млади още младши каноници да си четат проповеди един другиму; щели да изработят пантофи и възглавници за мистър Слоуп, да обточат ширити за него, да го направят щастлив мъченик и да го въдворят в някой нов Сион[3] или в някоя нова Витезда[4], а катедралата съвсем щяла да излезе от мода.

Доктор Прауди и неговата съпруга се завърнаха незабавно в Лондон. Те сметнаха за уместно да избягнат всякакви лични обяснения с декана и катедралното духовенство във връзка с проповедта, докато бурята утихне; но мистър Слоуп остана в Барчестър, без какъвто и да е смут в душата. Той се зае ревностно със своето дело, като ласкаеше готовите да слушат неговите ласкателства, нашепваше благочестиви празнодумства в ушите на глупавите жени, стараеше се да спечели доверието на малцината съгласни да го приемат свещеници, посещаваше домовете на бедните, разпитваше за всички, пъхаше си носа навсякъде и най-грижливо издирваше какво още трябва да се поправи в епископския дворец. Но не направи нов опит да проповядва в катедралата.

Така в Барчестър зацаруваха враждата и раздорът.

Бележки

[1] Израз, заимствуван от думите на апостол Павел (Деяния на светите Апостоли, 22:3): „Аз съм иудеин… възпитан в тоя град при нозете Гамалиилови.“ Гамалиил в случая е синоним на „законоучител“. — Б.авт.

[2] Джон Уилкс (1727–1797) — английски памфлетист и политически деец. Имал репутацията на изключително духовит и очарователен събеседник. Въпреки грозната си външност и кривогледство той се радвал на голям успех сред жените. — Б.авт.

[3] Сион — наименование на древната ерусалимска крепост, завоювана от Давид. Днес това понятие обхваща град Ерусалим като цяло. — Б.авт.

[4] Витезда — целебна къпалня в североизточната част на Ерусалим (Йоан, 5:2). На староеврейски означава „дом на милосърдието“. — Б.авт.