Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава петдесет и втора
Новият декан встъпва във владение на своята резиденция, а новият управител — на старопиталището

Мистър Хардинг и архидяконът пристигнаха в Оксфорд и там с помощта на хитроумни доводи успяха да накарат ректора на Лазаровия колеж също да си зададе този знаменателен въпрос: „Защо наистина мистър Еърбин да не стане декан на Барчестърската катедрала?“ Разбира се, и доктор Гуин се опита отначало да докаже на мистър Хардинг, че проявява неблагоразумие, препалена скрупульозност, вироглавство и слабохарактерност, но усилията му останаха напразни. След като мистър Хардинг не бе отстъпил пред натиска на доктор Грантли, нямаше вероятност да отстъпи и пред доктор Гуин, особено след появата на великолепния план деканският пост да бъде даден на мистър Еърбин. Когато ректорът се убеди, че цялото му красноречие е напразно, и чу, че мистър Еърбин се готви да стане зет на мистър Хардинг, той също призна, че при тези обстоятелства ще се радва, ако старият му приятел и любимец, преподавателят от неговия колеж, заеме тази наскоро овакантена почетна длъжност.

— По този начин, господин ректор — отбеляза многозначително архидяконът, — мистър Слоуп ще бъде напълно елиминиран.

— Той и без това има толкова шансове, колкото и капеланът на нашия колеж. Знаем това с пълна сигурност.

Мисис Грантли се бе оказала права: именно доктор Гуин бе напомнил на висшите кръгове, че правителството е задължено на мистър Хардинг, и сега той се съгласи да използува цялото си влияние, за да може вместо мистър Хардинг да бъде назначен мистър Еърбин. Тримата заминаха заедно за Лондон и останаха там една седмица, за най-голямо неудоволствие на мисис Грантли, а по всяка вероятност и на мисис Гуин. Премиерът бе напуснал столицата в една посока, а личният му секретар — в друга. Останалите чиновници не можеха да предприемат нищо по един толкова деликатен въпрос и всичко беше много объркано и неясно. Двамата доктори се трудиха, както личи по всичко, неуморно. Суетяха се нагоре-надолу, а вечер се оплакваха в клуба си, че са останали без крака. Мистър Хардинг обаче нямаше какво да прави. Един-два пъти той изказа предположението, че може би ще е най-добре да се завърне в Барчестър, но получи категоричен отказ и беше принуден да убива времето в Уестминстърското абатство.

Най-после великият човек обяви своето решение. Доктор Гуин бе дал своето предложение чрез епископа на Белгрейвия, който, макар и да не заемаше от дълго време този почетен пост, имаше значително влияние в клерикално-политическите кръгове. Може би не толкова набожен, но във всеки случай не по-малко мъдър от свети Павел, той беше до такава степен всичко за всички, че въпреки неговата голяма популярност сред оксфордските светила министър-председателят на правителството на вигите му бе дал най-съблазнителната епархия в страната. Именно на него доктор Гуин съобщи своите предпочитания и доводи, а епископът от своя страна ги предаде на маркиз Кензингтън-Гор, който беше лорд върховен пазител на кралската хазна и по мнението на повечето хора заемаше най-високата длъжност в страната извън кабинета, като често играеше ролята на посредник в дела от този род. Той не само съобщи за този план на премиера, докато седяха на чашка кафе в гостната на замъка Уиндзор, но и спомена с похвала името на мистър Еърбин в присъствието на една високопоставена особа.

И работата се уреди. Великият човек обяви своето решение и мистър Еърбин стана декан на Барчестърската катедрала. Тримата свещеници, пристигнали в столицата с тази важна мисия, си устроиха една много весела вечеря в деня, когато бяха уведомени за решението на премиера. В чинно клерикално безмълвие те се чукнаха за здравето на мистър Еърбин с пълни чаши бордо. И тримата бяха извънредно доволни. Ректорът на колежа бе успял в своето ходатайство, а успехът винаги ни носи радост. Архидяконът бе низвергнал мистър Слоуп и издигнал на почетна висота младия свещеник, който по негово настояване се бе отказал от уютното спокойствие на университета. Поне така мислеше архидяконът, макар че, да си кажем правата, не той, а обстоятелствата бяха низвергнали мистър Слоуп. Обаче най-доволен от всички беше може би мистър Хардинг. От обичайната му тиха меланхолия не бе останала и следа и той сипеше малки незлобливи шеги, давайки израз на напиращата в сърцето му радост — дразнеше архидякона, като му напомняше как за малко не ожени мистър Слоуп, и го упрекваше за тайната му любов към мисис Прауди. На следния ден и тримата се завърнаха в Барчестър.

Уговориха се мистър Еърбин да узнае за станалото едва от писмото на премиера, което щеше да му бъде връчено от неговия бъдещ тъст. За да не губи време, предишната вечер му изпратиха известие, с което го молеха да дойде в резиденцията на декана в часа, когато пристига влакът от Лондон. В тази молба нямаше нищо изненадващо за мистър Еърбин — по това време в цял Барчестър се бе вече разчуло, че за декан ще бъде назначен мистър Хардинг, и цял Барчестър бе готов да го посрещне с камбанен звън и всеобщо ликуване. Наистина мистър Слоуп също имаше своите привърженици — в Барчестър без съмнение съществуваха хора, които биха го поздравили, макар и не твърде искрено, за новото назначение, но даже и неговата партия не беше особено огорчена от неуспеха му. Жителите на града — дори изпълнените с най-възвишени пориви възторжени млади дами на тридесет и пет — започнаха да се убеждават, че тяхното благополучие и благоденствието на града са свързани по някакъв тайнствен начин с всекидневните песнопения и ежеседмичните литании. Дворцовите разходи съвсем не се оказаха в подкрепа на популярността, към която се стремяха привържениците на епископа, и се наблюдаваше подчертана тенденция на връщане към старите разбирания. Когато навсякъде се разчу, че за декан ще бъде назначен мистър Хардинг, всички се зарадваха от душа.

Мистър Еърбин, както вече казахме, не се изненада, че е повикан да се яви в резиденцията на декана. Той не се беше срещал с мистър Хардинг, откакто бе получил съгласието на Елинор и узнал за предстоящото ново назначение на бъдещия си тъст. Затова нямаше нищо по-естествено и по-необходимо от това двамата да се срещнат при първа възможност. Когато мистър Хардинг и доктор Грантли пристигнаха от гарата, мистър Еърбин вече ги очакваше в дома на декана.

Те се поздравиха и си стиснаха ръцете с вълнение, което им попречи да обсъдят незабавно и на спокойствие всички последни новини. Мистър Хардинг съвсем онемя за няколко минути, а мистър Еърбин можа да скалъпи само няколко къси и поривисти фрази за своята любов и за неочакваното си щастие. Той успя да вмъкне и някакви поздравления към новия декан, но продължи да говори за своите надежди и страхове — надежди да бъде приет като син и страхове, че едва ли е достоен за такова щастие. След това се върна отново към поздравленията: по-достоен избор, каза той, премиерът едва ли би могъл да направи.

— Само че… само че… — започна мистър Хардинг, но не можа да продължи и отправи умолителен поглед към архидякона.

— Работата е там, Еърбин — обясни доктор Грантли, — че въпреки всичко не ви е било писано да станете зет на декан. Нито пък аз, колкото и да съжалявам за това!

Мистър Еърбин го погледна в очакване на по-подробни обяснения.

— Няма ли мистър Хардинг да бъде новият декан? — попита той.

— Изглежда, че не — каза архидяконът.

Лицето на мистър Еърбин леко помръкна и той гледаше в недоумение ту единия, ту другия от своите събеседници. Техният израз говореше красноречиво, че няма никаква причина за безпокойство, поне що се отнася до тях двамата. Но загадката си оставаше пълна.

— Помислете само колко съм стар! — умоляващо каза мистър Хардинг.

— Глупости! — възрази архидяконът.

— Нека бъде така — отвърна мистър Хардинг, — но от това няма да стана по-млад.

— Но кой ще стане декан? — попита мистър Еърбин.

— Да, това е въпросът — каза архидяконът. — Хайде, господин прецентор, след като така упорито отказвате да бъдете нещо повече, кажете на всички ни кой е избраникът. Назначението е в джоба ви.

С просълзени очи мистър Хардинг извади писмото и го връчи на бъдещия си зет. Опита се да каже нещо, но не успя, обърна се към стената, като се престори, че се секне, и седна върху изтъркания диван на предишния декан. Но тук според нас се налага да прекъснем разказа си за този разговор.

Не се нагърбваме да опишем и възторга, с който Елинор посрещна баща си. Тя плака от мъка и от радост — от мъка, че въпреки преклонната си възраст баща й ще бъде лишен от сана и положението, които по нейно убеждение той заслужаваше повече от всеки друг, и от радост, че любимият й баща бе предал на другия неин любим човек благата, към които не бе пожелал да протегне ръка, за да ги вземе сам. И тук мистър Хардинг даде ново доказателство за своята слабохарактерност. Сред вихъра на уверенията им във взаимна любов и привързаност той се оказа неспособен да се противопостави на всеобщите увещания и обеща да се откаже от скромната си квартира на Хай Стрийт. Елинор заяви, че няма да отиде да живее в деканската резиденция, ако баща й не дойде с тях. Мистър Еърбин каза, че няма да стане декан, ако мистър Хардинг не приеме да бъде съдекан. Архидяконът заяви, че тъстът му не може във всичко да се налага на другите, а мисис Грантли го отведе в Плъмстед, за да им погостува, докато мистър и мисис Еърбин наредят новия си дом.

Притиснат от такива доводи, какво друго оставаше на един слаб старец, освен да се предаде?

Но преди да получи така желания покой, мистър Хардинг трябваше да изпълни още един свой дълг. В тази книга не споменахме почти нищо за състоянието на оцелелите питомци от старопиталището, живели толкова дълго време под неговата опека. Но от това съвсем не бива да се прави заключение, че той ги беше забравил и не ги бе посещавал през всичките тези години на безвластие и анархия. Напротив, често ходеше при тях, а напоследък им бе намекнал, че скоро ще трябва да приемат наставничеството на нов управител. Сега те бяха останали само пет — неотдавна още един от тях бе отнесен към своето вечно пристанище. Само пет от някогашните дванадесет, но сега техният брой щеше да бъде увеличен до двадесет и четири, в това число дванадесет жени. Между живите беше старият Бънс, дългогодишният любимец на бившия управител, а също и Ейбъл Ханди, станал навремето смирено оръдие в изгонването на мистър Хардинг от неговия дом при старопиталището.

Мистър Хардинг реши да запознае лично новия управител с обитателите на старопиталището. Той чувствуваше, че по силата на редица обстоятелства старите питомци може да се отнесат непочтително и неприязнено към мистър Куивърфул; освен това се опасяваше, че самият мистър Куивърфул би могъл да изпита известни угризения, ако встъпи в длъжността управител със съзнанието, че е ощетил своя предшественик. Ето защо мистър Хардинг реши да влезе под ръка с мистър Куивърфул и да ги помоли да се отнасят с уважение и послушание към новия си управител.

При завръщането си в Барчестър той научи, че мистър Куивърфул още не е преспивал в старопиталището и не е пристъпил към изпълнението на новите си задължения. Затова го уведоми за своите намерения и получи неговото съгласие.

И така, в едно ясно и слънчево ноемврийско утро мистър Хардинг и мистър Куивърфул влязоха хванати под ръка през портата на старопиталището. Нашият стар приятел притежаваше една неоспорима черта — никога не си придаваше важност. Дори най-значимите събития в живота му бяха лишени от онази външна показност, към която всички ние изпитваме такова силно влечение. Правим тържества по случай настаняване в нов дом, кръщене или друг знаменателен случай; отбелязваме рождените дни — ако не нашите, то поне на децата ни; изпадаме в безкрайно вълнение, ако ни се наложи да сменим местожителството си, и почти всеки от нас си има някакъв собствен официален празник. Мистър Хардинг си нямаше официален празник. Някога той напусна стария си дом така спокойно, сякаш правеше всекидневната си разходка, а сега влезе отново в него заедно с новия управител със същата спокойна стъпка и без никакъв външен израз на вълнение. Вярно, че не беше толкова изправен, колкото преди пет — не, вече почти шест години, походката му бе станала може би малко по-бавна и несигурна, но от всичко останало можеше да се заключи, че просто се завръща в къщи под ръка с един приятел.

За мистър Куивърфул тази дружелюбност беше истински балсам. Въпреки своята бедност той се чувствуваше много потиснат от мисълта, че е изместил един събрат-свещеник, при това толкова добър и внимателен, какъвто беше мистър Хардинг. При положението, в което се намираше, не можеше да се откаже от това спасително назначение, не можеше да отблъсне хляба, предложен на неговите деца, не можеше да не облекчи тежкия жребий на горката си жена и все пак му беше крайно неприятна мисълта, че като приеме поста, ще си навлече неодобрението на всички други свещеници в епархията. Мистър Хардинг много добре разбираше тези негови чувства. Сърцето и умът му бяха създадени сякаш именно за да разбират подобни подбуди и преживявания. В повечето житейски работи архидяконът смяташе своя тъст едва ли не за глупав. И може би имаше право. Но за други някои работи, не по-малко важни, ако ги оценяваме правилно, мистър Хардинг със същото право би могъл (при положение че такива мисли му бяха присъщи) да обяви за глупав своя зет. Такива натури като мистър Хардинг са рядкост между мъжете. Той притежаваше онова деликатно умение да зачита чувствата на другите, което обикновено е присъщо само на жените.

Мистър Хардинг и мистър Куивърфул влязоха под ръка във вътрешния двор на приюта, където ги посрещнаха петимата престарели питомци. Мистър Хардинг се ръкува с всеки един от тях и мистър Куивърфул последва неговия пример. После мистър Хардинг стисна още веднъж ръката на Бънс и мистър Куивърфул се готвеше да направи същото, но Бънс не прояви никакво желание за това.

— Много се радвам, че най-после имате нов управител — каза мистър Хардинг с подчертано бодър глас.

— Стари сме вече за такива промени — подхвърли един от питомците, — но сигурно така ще е по-добре.

— Разбира се, разбира се, че ще е по-добре — отвърна мистър Хардинг. — До вас отново ще бъде един служител на вашата църква — и то превъзходен свещеник. За мен е голяма радост, че за вас ще се грижи един толкова добър човек, при това не някой непознат, а мой приятел, който ще ми разрешава да идвам от време на време да ви виждам.

— Много благодарим, ваше преподобие — обади се друг старец.

— Едва ли е необходимо да ви казвам, приятели мои — рече мистър Куивърфул, — колко съм задължен на мистър Хардинг за голямата му доброта към мене — доброта, която не съм заслужил с нищо.

— Та той винаги си е бил много добър — каза трети.

— Ще направя всичко каквото мога, за да запълня оставената от него празнота. И заради вас, и заради себе си, и преди всичко заради него. Но за вас, които така добре го познавате, аз няма никога да стана толкова горещо обичан приятел и баща, какъвто е бил той.

— Да, сър, така е — отвърна Бънс, който не беше проговорил досега. — Това не е по силите на никого. Дори ако новият епископ ни прати някой ангел небесен. Няма дума, сър, знаем, че ще положите всички усилия, но не можете да бъдете като стария ни управител — поне не за нас, предишните.

— Срамота, Бънс, срамота! Как смеете да говорите така? — каза мистър Хардинг, но дори докато мъмреше стареца, продължаваше да го стиска ласкаво за лакътя.

И така, посрещането не излезе много въодушевено. Как можеше да се очаква от петима старци, които бяха с единия си крак в гроба, да посрещнат с радост един чужд човек? Какво можеше да бъде мистър Куивърфул за тях или те за него? Ако при тях се бе върнал мистър Хардинг, може би слаба искрица радост би озарила и техните набръчкани лица, но напразно бихме очаквали да се зарадват на това, че мистър Куивърфул се готви да премести четиринадесетте си деца от Пудингдейл в дома на управителя. Всъщност назначаването на нов управител им носеше някои облаги, както духовни, така и телесни, но те не бяха в състояние нито да предвидят, нито да признаят това.

Доста унило мина тази първа среща между мистър Куивърфул и неговите питомци. Но добрите намерения на мистър Хардинг не отидоха напусто: цял Барчестър, в това число и петимата старци от приюта започнаха да се отнасят с по-голямо уважение към мистър Куивърфул, защото той бе престъпил за първи път официално прага на старопиталището под ръка с мистър Хардинг.

И тук, в тяхното ново жилище, ние оставяме мистър и мисис Куивърфул заедно с четиринадесетте им деца. Нека се наслаждават на милостта на Провидението, която най-после осени и тях!