Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тридесет и седма
Сеньора Нерони, графиня Де Курси и мисис Прауди се срещат в Улаторн

През това време дойдоха нови гости. Тъкмо когато Елинор пристигна в гостната, там вкарваха на колелца синьората. От каретата тя бе пренесена в залата, бе поставена на една кушетка и седнала върху нея, сега влизаше в гостната, подпомогната от брат си, сестра си, мистър Еърбин и двама лакеи в ливреи. Тя беше във великолепна форма и изглеждаше тъй неприкрито щастлива, тъй безпомощна и грациозна, тъй прекрасна, тъй трогателна и очарователна, че беше просто невъзможно човек да не се радва на нейното присъствие тук.

Мис Торн я посрещна с непресторена радост. Всъщност синьората минаваше донякъде за лъвица, а мис Торн, макар във вените й да не течеше нито капка кръв от древните ловци на лъвове, обичаше да приема интересни хора. Синьората беше без съмнение интересна и докато я поставяха на кушетката в залата, тя успя да пошепне две-три нежни думи на признателност в ухото на мис Торн, които я трогнаха дълбоко.

— Ах, мис Торн! Къде е мис Торн? — извика тя веднага щом придружителите й наместиха кушетката до една от стъклените врати, откъдето можеше да вижда какво става в градината. — Как да ви благодаря за това, че позволихте на една нещастна болна да ви посети? Но ако знаехте каква радост ми доставяте, сигурно бихте ме извинили за главоболията, които ви създавам. — И при тези думи тя леко стисна малката ръка на старата мома.

— Ние сме очаровани да ви видим между нас — каза мис Торн. — Не ни създавате абсолютно никакви главоболия и вашето посещение е голяма чест за нас, нали, Уилфред?

— Най-голяма чест — потвърди мистър Торн с галантен поклон, но не чак толкова сърдечно, колкото сестра си. Мистър Торн навярно беше научил повече неща за миналото на своята гостенка и не бе имал още възможност да изпита силата на нейното очарование.

Но майката на последната от Нероновците не можа да остане дълго време на върха на славата си, чувствувайки погледите на множеството приковани върху себе си и заобиколена от каймака на това избрано общество — нейният блясък бе затъмнен от пристигането на графиня Де Курси. Мис Торн от три часа вече чакаше да дойде графинята и затова не можа да скрие удоволствието си, когато тя най-после пристигна. Двамата с брат й избързаха да посрещнат титулуваните аристократи, а заедно с тях тръгнаха, уви, немалко от поклонниците на синьората.

— О, мистър Торн! — каза графинята, докато сваляха от нея кожените наметала и я загръщаха в ефирни шалове. — Какви ужасни пътища имате! Просто ужасни.

По една случайност мистър Торн беше надзирател на пътищата в окръга и се опита да ги защити срещу тези неприятни обвинения.

— Не, не, ужасни са — каза графинята, без да обърне никакво внимание на думите му. — Просто отвратителни, нали, Маргарета? Всъщност, мила мис Торн, ние тръгнахме от замъка Курси точно в единадесет… едва минаваше единадесет, нали, Джордж? И…

— По-точно едва минаваше един — каза негово високоблагородие Джордж, като се обърна и започна да разглежда синьората през своя монокъл. Синьората не му остана ни най-малко длъжна, така че младият благородник бе принуден да отмести погледа си и да свали монокъла.

— Слушайте, Торн — пошепна той, — коя, за бога, е онази там на кушетката?

— Дъщерята на доктор Станъп — също шепнешком отвърна мистър Торн. — Синьора Нерони, както сама се нарича.

— Фюуу! — свирна с уста високоблагородният Джордж. — Не може да бъде! Чувал съм какви ли не истории за тази кобилка. Непременно трябва да ме представите, Торн. Непременно!

Мистър Торн, който беше олицетворение на благоприличието, не изпита голямо удоволствие от мисълта, че има гостенка, за която високоблагородният Джордж бе чувал какви ли не истории, но нямаше какво да прави. Само реши, преди да си легне, да съобщи на сестра си някои неща за дамата, която тя така радушно бе посрещнала. Наивността на мис Торн беше очарователна, като се имат предвид нейните години, но и наивността може да бъде опасна.

— Нека Джордж говори каквото си иска — продължи графинята в желанието си да се оправдае пред мис Торн, — но аз съм сигурна, че минахме през портата на замъка още преди дванадесет, нали, Маргарета?

— Честна дума, не зная — каза лейди Маргарета, — защото бях полузаспала. Знам обаче, че ме вдигнаха от леглото посред нощ и че почнах да се обличам преди разсъмване.

Когато не са прави, умните хора винаги съумяват да се оправдаят, като хвърлят вината върху онези, пред които са се провинили. Лейди Де Курси беше умна жена и затова, след като постъпи много лошо с мис Торн, закъснявайки цели три часа, премина в настъпление и атакува пътищата на мистър Торн. Дъщеря й, която беше не по-малко умна, се нахвърли върху ранния час, посочен от мис Торн. Това изкуство е на особена почит сред хората, които умеят да живеят. Срещу него няма ефикасна защита. Кой би имал достатъчно сили и издръжливост, след като е опровергал първоначалното обвинение, да отправи контраобвинение и да го поддържа? Животът е прекалено кратък за такива големи усилия. Правият разчита лекомислено на своята правота и затова се разхожда невъоръжен. Самата му сила се превръща в негова слабост. Неправият знае, че трябва да се погрижи за въоръжението си, и така самата му слабост се превръща в негова сила. Първият никога не е готов за битка, а вторият е в постоянна готовност. Затова на този свят неправият почти винаги взема връх над правия и неизменно го презира.

Само един глупак или един ангел е способен, след като прехвърли четиридесет години, да се опитва да бъде справедлив към ближните си. Мнозина, като лейди Маргарета, научават този урок в много по-ранна възраст. Но това, разбира се, зависи от школата, където са били обучавани.

Горката мис Торн беше просто съкрушена. Тя разбираше много добре, че се отнасят несправедливо с нея, и все пак започна да се извинява пред лейди Де Курси. Трябва да отдадем дължимото на нейна светлост: тя прие тези извинения много благосклонно и се остави да бъде поведена, заобиколена от свитата на своите дъщери, към градината.

Две от стъклените врати на гостната бяха широко разтворени пред графинята, но тя забеляза, че до третата врата е поставена кушетка, а на кушетката лежи жена, обкръжена от цял куп мъже. И нейна светлост реши да разгледа по-отблизо тази жена. Късогледството беше наследствена черта на рода Де Курси и се предаваше от поколение на поколение най-малко от тридесет столетия насам. Затова лейди Де Курси, която, влязла веднъж в семейството, придоби всички семейни навици, повтори жеста на своя син и поднесе към очите си лорнета, за да разгледа синьора Нерони. Тя си проби път сред тълпата джентълмени, струпани около кушетката, като леко кимаше с глава на тези, които реши да удостои с честта на своето познанство.

За да стигне до третата врата, лейди Де Курси трябваше да мине съвсем близо до кушетката и на минаване впи поглед в легналата жена. Легналата жена на свой ред впи поглед в графинята. Графинята, която, откакто бе станала графиня, беше свикнала всички погледи, с изключение на кралските, херцогските и маркизките да бъдат свеждани в нейно присъствие, забави крачките си, вдигна вежди и се загледа още по-настойчиво. Но този път тя имаше работа с противник, който не се плашеше много от графини. Може да се каже, че нито един смъртен не беше в състояние да смути Мадлин Нерони. Тя отвори огромните си, ясни и блестящи очи — все по-широко и по-широко, докато най-после сякаш сама изчезна в тях. Взираше се в лицето на знатната дама без каквото и да било усилие, сякаш това й доставяше най-голямо удоволствие. Не бе подкрепила наглостта си с лорнет, но и нямаше нужда от такъв. Едва забележима ехидна усмивка играеше в ъгълчетата на устата й, а ноздрите й бяха леко разширени, сякаш предвкусваше своята победа. И тя възтържествува. Графиня Де Курси, въпреки тридесетте си столетия и замъка Курси, въпреки това, че лорд Де Курси беше Началник на конюшнята на Уелския принц, нямаше абсолютно никакъв шанс в този двубой. Отначало трепна обкованото в злато стъкълце в ръката на графинята, след това потрепера ръката, после стъкълцето падна, главата на графинята се изправи и краката й я понесоха към парка. Тя обаче успя да чуе гласа на синьората, която питаше:

— Коя, за бога, е тази жена, мистър Слоуп?

— Това е лейди Де Курси.

— О, нима? Ах! Трябваше да се досетя. Ха-ха-ха! Та това е истинска комедия!

Да, това беше чудесна комедия за всички, които бяха достатъчно наблюдателни да я забележат и достатъчно духовити да коментират видяното.

Впрочем лейди Де Курси скоро намери сродна душа на поляната. Там тя видя мисис Прауди и тъй като мисис Прауди беше не само съпруга на епископ, но и братовчедка на граф, лейди Де Курси намери, че тя е най-подходяща компания за нея сред тази сбирщина. Затова те и двете бяха очаровани от срещата. Мисис Прауди съвсем не пренебрегваше графините, а тази графиня живееше в тяхното графство, и то на достъпно за посещения разстояние от Барчестър, така че се зарадва на представилата се възможност да спечели нейното благоволение.

— Скъпа лейди Де Курси, просто съм очарована — каза тя, като смекчи суровостта в гласа си дотолкова, доколкото й позволяваше нейната природа. — Почти не се надявах да ви видя тук. Толкова е далече и такава навалица!

— И какви пътища само, мисис Прауди! Направо се учудвам как хората пътуват по тях. Сигурно изобщо не пътуват.

— Не знам, но по всяка вероятност е така. Мистър Торн и мис Торн не пътуват, това поне зная — каза мисис Прауди. — Много е мила тази мис Торн, нали?

— О, прелестна, и толкова странна! Познавам я вече от двадесет години. Много си я харесвам, моята мила мис Торн. Голяма чудачка е. Винаги когато я видя, се сещам за ескимосите и индианците. Погледнете роклята й — не е ли възхитителна?

— Възхитителна е — съгласи се мисис Прауди. — Дали не си слага помада? Виждали ли сте някога подобен цвят на лицето?

— Да, разбира се — каза лейди Де Курси. — Тоест няма съмнение, че си слага. Но кажете, мисис Прауди, коя е онази жена на кушетката в гостната? Ето, застанете тук, и ще я видите…

И графинята заведе мисис Прауди там, откъдето би могла ясно да види така добре запечаталите се в паметта й лице и фигура на синьората.

Но и синьората я видя не по-малко ясно.

— Вижте, вижте! — каза тя на мистър Слоуп, който продължаваше да стои до нея. — Ето духовната и светската власт на Барчестър в съюз срещу моята нещастна особа. Залагам гривната си, мистър Слоуп, срещу вашата следваща проповед, че те са заели тази позиция само за да ме разкъсат на парчета. Е, не мога да се хвърля в боя, но знам как да се защитя, ако неприятелят се приближи.

Но неприятелят имаше вече опит. Двете нямаше да постигнат нищо, ако влезеха в съприкосновение със синьора Нерони, а тук в градината, отдалечени на безопасно разстояние, можеха да злословят колкото си искат по неин адрес.

— Това е онази ужасна италианка, лейди Де Курси; сигурно сте чували за нея.

— Каква италианка? — учуди се нейна светлост, предвкусвайки нещо пикантно. — Доколкото си спомням, не съм чула за никаква италианка по нашите места. А и не прилича на италианка.

— Не може да не сте чували — каза мисис Прауди. — Наистина тя не е съвсем италианка. Това е дъщерята на доктор Станъп, пребендария. Нарича себе си синьора Нерони.

— Оооо! — възкликна графинята.

— Бях сигурна, че сте чували за нея — продължи мисис Прауди. — Не зная нищо за нейния съпруг. Казват наистина, че имало някакъв човек на име Нерони. Мисля, че тя действително се е омъжила за подобна личност в чужбина, но нямам никакво понятие кой и какъв е той.

— А-а-а-а! — каза графинята, кимайки многозначително с глава при всяко „а“, което се откъсваше от устните й. — Сега си спомням. Джордж спомена нещо за нея. Джордж знае цялата й история. Джордж е чул за нея в Рим.

— Във всеки случай тази жена е противна — рече мисис Прауди.

— Непоносима — каза графинята.

— Веднъж тя се промъкна в двореца, преди още да науча каква е, и не мога да ви опиша колко непристойно беше нейното поведение.

— Нима? — попита графинята възхитена.

— Непоносимо — каза прелатшата.

— Но защо е легнала на кушетката? — попита лейди Де Курси.

— Има само един крак — отвърна мисис Прауди.

— Само един крак! — повтори лейди Де Курси, която малко се смути от този недъг на синьората. — От рождение ли?

— О, не! — каза мисис Прауди и нейна светлост почувствува известно успокоение. — Била си е с два крака. Но този синьор Нерони й нанесъл, както изглежда, такъв побой, че единият е трябвало да бъде ампутиран. Във всеки случай тя не може да си служи с него.

— Горкото създание! — въздъхна графинята, която от собствен опит познаваше изпитанията на съпружеския живот.

— Да — съгласи се мисис Прауди, — човек би могъл да я съжали въпреки миналото й, ако поне сега умееше да се държи прилично. Но нищо подобно! По-нагла твар никога не съм виждала.

— Точно така — каза лейди Де Курси.

— А поведението й с мъжете е толкова безобразно, че не бива да бъде допускана в нито един порядъчен дом.

— О! — възкликна графинята, отново радостно оживена и безжалостна.

— Нали видяхте онзи мъж до нея — червенокосия свещеник?

— Да, да.

— Тя просто го погуби. Епископът… впрочем вината е по-скоро моя — именно аз го доведох от Лондон в Барчестър. Той е нелош проповедник, инициативен млад човек и затова го представих на епископа. Но тази жена, лейди Де Курси, го хвана в своите мрежи и така го компрометира, че ще бъда принудена да настоявам за неговото изгонване от двореца, а не бих се учудила, ако бъде лишен дори и от сан!

— Какъв глупак! — възмути се графинята.

— Вие не знаете на какви подли интриги е способна тази жена — каза мисис Прауди, спомняйки си за своите разкъсани волани.

— Но нали казвате, че има само един крак!

— Толкова е коварна, че сякаш има десет. Погледнете само очите й, лейди Де Курси. Виждали ли сте такива очи у някоя порядъчна жена?

— Не, мисис Прауди, никога не съм виждала.

— А нейната наглост, а гласът й! Много жалко за горкия й баща — той е много свестен човек.

— Доктор Станъп, нали?

— Да, доктор Станъп. Един от нашите пребендарии — добър, порядъчен човек. Учудвам се само, че позволява на дъщеря си да се държи по този начин.

— Сигурно е безсилен да й попречи — каза графинята.

— Но той е свещеник, лейди Де Курси! Би трябвало поне да й забрани да се явява пред хората, ако не може да я накара да се държи прилично в къщи. Но той е достоен за съжаление. Струва ми се, че животът му съвсем не е лек с всички тях. Онзи маймуноподобен човек с дългата брада и размъкнатите панталони ей там е неин брат. И той не е по-свестен от нея. Двамата със сестра си са безбожници.

— Безбожници! При баща пребендарий?

— А може би и бъдещ декан — каза мисис Прауди.

— Ах, да, бедният доктор Трефойл! — въздъхна графинята, която беше разговаряла с въпросния джентълмен един път в живота си. — Бях толкова разстроена от тази новина, мисис Прауди. Значи, доктор Станъп ще бъде новият декан? Той е от много добро семейство и аз искрено му желая успех, въпреки дъщерята. Може би като стане декан, мисис Прауди, те ще могат по-добре да видят грешките си.

На това мисис Прауди не отговори нищо. Нейната неприязън към синьора Нерони беше толкова дълбока, че не й позволяваше да изпитва каквато и да било надежда за поправянето на грешките й. За мисис Прауди синьората беше безвъзвратно осъдена — една неразкаяла се грешница, лишена завинаги от благодатта на християнското милосърдие, и затова тя можеше да се опива от омразата си, без да разваля това удоволствие с пожеланието да й бъдат опростени греховете.

По-нататъшният разговор между двете сродни души бе прекъснат от появяването на мистър Торн, който трябваше да отведе графинята до шатрата. Всъщност бяха му казали да направи това още преди десетина минути, но той се задържа в гостната около синьората. Тя успя да го забави, да го примами до кушетката и най-после да го накара да седне на един стол до прекрасното й рамо. Рибата клъвна, нагълта въдицата, бе уловена и хвърлена в кошчето. През тези десет минути мистър Торн изслуша цялата история на синьората, представена в избраната от нея светлина. От собствената й уста узна всички мистериозни подробности, за които високоблагородният Джордж бе само намекнал. Разбра, че легналото на кушетката прекрасно създание не е толкова съгрешило пред другите, колкото другите бяха съгрешили пред него. Тя му призна, че е била слаба, доверчива, равнодушна към мнението на хората и затова са я мъчили, мамили и хулили. Разказа му за осакатения си крак, за погубената в самия разцвет младост, за своята ограбена откъм всякакво очарование красота, за разбития си живот и съкрушените надежди и докато говореше, по бузите й се стекоха две сълзи. Да, тя му разказа всички тези неща и помоли за неговото съчувствие.

Какво можеше да направи добродушният, любезен англосаксонски скуайър, освен да й обещае съчувствието си? Мистър Торн обеща да й съчувствува, обеща също да я посети и да види последната издънка на Нероновците, да чуе докрай повестта за страшните римски дни, за веселите и невинни, но опасни часове, отлетели така бързо край бреговете на Комо, обеща да стане довереник на нейните скърби.

Едва ли е необходимо да казваме, че той се отказа от всякакво намерение да предупреди сестра си, че трябва да се пази от опасната гостенка. Беше допуснал грешка — най-голямата в живота си. Винаги бе смятал високоблагородния Джордж за вулгарен грубиян, а сега окончателно се бе убедил в това. Именно мъже като високоблагородния Джордж погубваха репутацията на жени като Мадлин Нерони. Щеше да й направи посещение в собствения й дом. Беше напълно убеден в правилността на своята преценка. И ако тя се окажеше такава, за каквато я мислеше — една онеправдана, добронамерена, чистосърдечна жена, той щеше да убеди сестра си Моника да я покани в Улаторн.

— Не — каза синьората, когато по нейно настояване той стана и се приготви да я напусне, като заяви, че лично ще се грижи за нея по време на закуската. — Не, не, скъпи приятелю! Налагам решително вето на това ваше намерение. Как, във вашия собствен дом, пред очите на такова общество? Нима искате всяка жена тук да ме намрази и всеки мъж да ме фиксира с поглед? Просто ви заповядвам да не се приближавате повече до мен днес. Елате да ме видите в къщи, мистър Торн, и тогава няма да ви моля да ме оставяте.

Доколкото ни е известно, младежите на двадесет и пет години обикновено гледат на по-възрастните, да кажем, двойно по-възрастните от тях, като на слепци, поне когато става въпрос за женска красота. Това е огромно заблуждение. Жените обикновено не го споделят, но в това отношение мъжете на дадена възраст нямат никакво понятие за природата на мъжете от другите възрасти. Никакъв житейски опит, никакво изучаване на историята, никаква наблюдателност не могат да им помогнат да осъзнаят истината. Мъжете на петдесет години не танцуват мазурка, защото обикновено са твърде пълни и астматични, нито пък седят часове наред на речния бряг в краката на своята повелителка, защото се страхуват от ревматизъм. Но за истинската любов — любовта от пръв поглед, любовта обожание, любовта, която ни лишава от сън, такава любов, дето:

на влюбения погледът от нея​,

тъй остър става, че дори орелът

пред него е нещастен късоглед;

слухът на влюбения хваща звуци,

недоловими за ухото плахо

на шарещите в чужди дом крадци…

А ябълки от нови хеспериди,

безстрашен като Херкулес, нима

и той не дръзва нощем да краде?[1]

за такава любов най-добрата възраст по наше убеждение е от четиридесет и пет до седемдесет години; дотогава мъжете обикновено се отдават само на флирт.

В описвания момент мистър Торн, aetatis[2] петдесет години, се влюби от пръв поглед до уши в синьора Мадлин Виси Нерони, nata Станъп.

Независимо, от това той се владееше достатъчно, за да предложи с подобаваща учтивост ръката си на лейди Де Курси, и графинята милостиво позволи да бъде отведена в шатрата. Такива бяха нарежданията на мис Торн, която успя да отпрати епископа в залата със старата лейди Ноул. Един от баронетите беше изпратен по следите на мисис Прауди и я намери на поляната в не много добро разположение на духа. Мистър Торн и графинята я бяха напуснали твърде внезапно и тя напразно се оглеждаше, търсейки някой услужлив капелан или поне някой случайно минаващ младши свещеник, но те всички се състезаваха по стрелба с лък в отдалечения край на градината заедно с младите момичета или търсеха за прелестните си партньорки уютно местенце в ъгъла на шатрата. По-рано в такива случаи мисис Прауди винаги имаше в запас мистър Слоуп, но този запас бе вече завинаги изчерпан. Мислейки за своята самотност, тя поклати глава и това поклащане съкрати по-нататъшния престой на мистър Слоуп в Барчестър най-малко с една седмица. Сър Харкауей Горс обаче я извади от затрудненото положение, но това съвсем не облекчи съдбата, отредена на много съгрешилия капелан.

Сега гостите се заловиха да ядат и пият сериозно. Доктор Грантли се оказа за свой най-голям ужас кавалер на мисис Клантантрам. Мисис Клантантрам хранеше най-добри чувства към архидякона, който съвсем не й отговаряше с взаимност, и когато се приближи до него и му пошепна в ухото: „Ах, архидяконе, вие сигурно няма да откажете ръката си на една стара приятелка?“, а след това започна да му разказва всички подробности около произшествието с нейната пелерина, той реши да се отърве от нея, преди да е остарял с още петнайсет минути. Но напоследък архидяконът нямаше голям успех с решенията си и мисис Клантантрам не се отдели от него до самия край на пиршеството.

Доктор Гуин получи една съпруга на баронет, а мисис Грантли се падна на друг баронет. Шарлот Станъп окупира мистър Хардинг, за да разчисти пътя на Бърти, който успя да седне в залата до мисис Болд. Откровено казано, сега, когато му предстоеше сериозно обяснение, сърцето му бе слязло в петите.

Елинор се опря с искрена радост на ръката му, тъй като забеляза, че мистър Слоуп се навърта наблизо. В стремежа си да избегне тази страшна Харибда Слоуп, тя рискуваше да попадне на една невидима Сцила в лицето на Бърти Станъп. Елинор се държеше изключително любезно с Бърти. Тя просто сграбчи предложената й ръка. Шарлот забеляза това отдалече и възликува вътрешно, Бърти го усети и се окуражи, мистър Слоуп го видя и се намръщи от ревност. Елинор и Бърти заеха местата си на масата, но сядайки от дясната страна на Бърти, тя установи, че от нейната собствена дясна страна вече е успял да се настани мистър Слоуп.

По време на всички тези събития, които се разиграваха в залата, мистър Еърбин седеше запленен насаме със синьората и от своето място Елинор можеше да наблюдава през отворената врата как прекарва той времето си.

Бележки

[1] Шекспир, „Напразни усилия на любовта“, действие IV, сцена 3. — Б.авт.

[2] На възраст (лат.). — Б.пр.