Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесета
Мистър Еърбин

Време е вече да представим лично на читателя преподобния Франсис Еърбин, бивш професор по поезия в Оксфорд, а сега свещеник на енорията при църквата „Св. Юълд“ в барчестърската епархия. Съдено му е да заеме видно място в тази книга и затова е желателно авторът да нахвърли един колкото може по-жив портрет пред вътрешния взор на читателя.

За съжаление още не е открит метод за умствена дагеротипия или фотография, чрез който човешките характери да могат да бъдат сведени до писмено изображение и с непогрешима точност въплътени в правилни граматични форми. Колко често авторът на романи — а и историкът и биографът — чувствува, че е създал в себе си един точно възпроизведен върху платното на въображението си пълнокръвен образ на човек, но когато се хване за перото, за да увековечи този портрет, думите му се изплъзват, стават неуловими и безсилни, преобръщат всичко нагоре с краката и след десетина страници той се убеждава, че описанието прилича на замисления образ толкова, колкото кръчмарската табела — на Кеймбриджкия херцог.

И все пак механичната точност на описанието едва ли ще достави на читателя повече удовлетворение, отколкото точната фотография би доставила на любещата майка, която иска да притежава съвършено копие на обожаваната си рожба. Приликата може да е пълна, но това е една невзрачна, мъртва, безчувствена, зловеща прилика. Портретът е правдоподобен и всеки може веднага да познае кой е изобразен на него, но самият човек няма да изпита особена гордост от тази правдоподобност.

Към познанието няма царски път и не съществуват преки пътечки, водещи към овладяването на дадено изкуство. Каквито и усилия да полагат фотографите, колкото и да усъвършенствуват своето и без това доста високо умение, те никога няма да създадат одухотворен човешки образ. Макар биографите, писателите и другите наши братя по перо да стенат под бремето, което тъй често ни изглежда непоносимо, ние все пак трябва или да го носим мъжествено, или да си признаем, че работата, с която сме се захванали, не ни е по силите. Не е възможно да се пише добре и същевременно да се пише лесно.

Labor omnia vincit improbus.[1] Такъв трябва да бъде девизът на всеки труженик и може би с труд и търпение ще ни се удаде да постигнем известна прилика с преподобния Франсис Еърбин.

За неговите занимания и за постигнатата от него известност вече говорихме достатъчно. Казахме също, че е на четиридесет години и че още не е женен. Беше най-малкият син на един не особено заможен земевладелец в Северна Англия. Отначало бе учил в Уинчестър и баща му го бе готвил за Новия колеж в Оксфорд, но макар и прилежен за момче, той не беше прилежен по всички предмети. На осемнадесет години напусна училището с характеристика на талантлив младеж, но без право на университетска стипендия. Освен тази характеристика, в училище той беше удостоен само със златен медал за писане на стихове, което даде основание на голяма част от неговите приятели да заключат, че му е съдено да се нареди между безсмъртните английски поети.

След Уинчестър Франсис Еърбин постъпи в Оксфорд и се записа да следва в колежа Балиъл, но без стипендия. Тук Франсис бързо избра свой собствен път на развитие. Странеше от весели компании, не организираше пирове, нямаше коне, не се занимаваше с гребане, не участвуваше в сбивания и беше гордост за своя тютор[2]. Но само докато се ориентира в обстановката. Тогава той заживя по начин, който, макар и да му правеше чест като мъж, едва ли беше по вкуса на тютора. Стана член на един особено активен дискусионен клуб, където скоро се прояви като енергичен събеседник с чувство за хумор. Макар и винаги сериозен, в сериозността му никога не липсваше нещо забавно. За него не беше достатъчно, че идеите му са правилни, силогизмите — необорими и принципите — благородни. Той смяташе за поражение в собствените си очи и в очите на съмишлениците си всеки неуспех да покаже абсурдността в аргументите на своите противници и да ги победи с логика и остроумие. Но да се твърди, че винаги имаше за цел да предизвиква смях, ще бъде крайно несправедливо. Той ненавиждаше този вулгарен и излишен признак на задоволство от страна на слушателите. Шега, която будеше смях, според него не си струваше да бъде изричана. Едно чувство, по-остро от слуха, му подсказваше дали неговото остроумие е било оценено и дали слушателите са го разбрали.

Като ученик беше религиозен. Тоест той се приобщи към едно от религиозните течения и се възползува от облагите, които обикновено се полагат на горещите привърженици на подобна кауза. Ние сме прекалено склонни да гледаме на всяка схизма в нашата църква като на несъмнено зло. Но умереното разцепление (ако такова изобщо е възможно) насочва вниманието към предмета, привлича привърженици, които иначе биха останали равнодушни, и учи хората да мислят върху религията. Колко полза имаше например от движението в англиканската църква, започнало с появата на „Останките“ от Фруд[3]!

В юношеските си години Франсис Еърбин се присъедини към редовете на трактарианците[4], а в Оксфорд беше известно време ревностен ученик на великия Нюман. На трактарианската кауза той посвети всичките си способности. Съставяше стихове, държеше речи, пръскаше най-ярките искри на сдържаното си остроумие. В името на тази кауза ядеше, пиеше, обличаше се и живееше. С течение на времето той получи степента бакалавър, но без особен академичен блясък. Прекалено много време отделяше на делата на Високата църква и на неразривно свързаните с тях външни изяви от политически и полемичен характер и не му останаха сили да се пребори за първо или второ отличие. Но той си отмъсти на университета, като направи отличията за тази година непопулярни и осмя педантизма, който прави един човек на двадесет и три години неспособен да мисли за нещо по-сериозно от конични сечения и гръцка прозодия.

Обаче гръцката прозодия и коничните сечения бяха задължителни в Балиъл и мистър Еърбин не можа да намери място между членовете на неговия факултет. Затова пък Лазаровият колеж, най-богатото и уютно убежище на оксфордските професори, разтвори вратите си за младия поборник на войнствуващата църква. Мистър Еърбин бе ръкоположен, скоро след получаване на степента стана член на факултета, а не след дълго бе избран за професор по поезия.

Но точно тогава настъпи най-опасният период в неговия живот. След дълга душевна борба и — както можеше да се очаква — мъчителни съмнения великият пророк на трактарианците се обяви за католик. Мистър Нюман напусна англиканската църква, повличайки след себе си голям брой нейни колебаещи се привърженици. Той не успя да повлече мистър Еърбин, но спасението на този достоен мъж висеше на косъм. Мистър Еърбин напусна за известно време Оксфорд, за да обмисли на спокойствие стъпката, която му се струваше почти неизбежна. Уедини се в някакво малко селце край брега на едно от най-отдалечените ни графства, търсейки дълбоко в душата си отговор на въпроса дали има право да остане в лоното на своята църква-майка.

Нещата щяха да свършат зле за него, ако беше оставен сам на себе си там. Всички обстоятелства бяха против мистър Еърбин: житейските му интереси изискваха да остане протестант, а на житейските си интереси той гледаше като на най-люти врагове и да ги победи, беше за него въпрос на чест. В това състояние на мъчителен екстаз такава победа нямаше да бъде трудна — той най-спокойно би се отказал от насъщния, но му струваше много усилия да се избави от мисълта, че решението му да остане в лоното на англиканската църква може да се окаже продиктувано от не съвсем достойни мотиви. Чувствата му също бяха против него — той изпитваше дълбока и силна любов към човека, който беше досега негов духовен наставник, и жадуваше да последва примера му. Вкусовете му бяха против него — пищните ритуали на римокатолическата църква, нейните тържествени празници и сурови пости възбуждаха неговото въображение и радваха очите му. Собствената му плът беше против него — каква опора са за клетия, слаб, колебаещ се човек законите, които строго изискват високи нравствени добродетели, себеотрицание, послушание и целомъдрие и чието нарушение би се равнявало на въпиещ, несъмнен, ужасен грях! Дори и вярата му беше против него — той така горещо копнееше да вярва, изпитваше такава силна потребност да докаже своята вяра на дело и смяташе простото измиване във водите йордански толкова недостатъчно, че извършването на някоя велика постъпка — например отричането от всичко в името на истинската църква — имаше почти непреодолимо обаяние за него.

Мистър Еърбин беше по това време още много млад и когато напусна Оксфорд, за да се отправи към далечното си убежище, той изпитваше прекалено силно упование в собствените си защитни сили и склонност да презира здравия разум на обикновените хора, затова не очакваше да получи помощ в предстоящата битка от някой случаен жител на избраното от него селце. Но Провидението се показа благосклонно към него: тук, на този пустинен, далечен, брулен от ветровете бряг, той срещна човек, който постепенно успокои бушуващия му дух, уталожи въображението му и му даде урок по християнски дълг. Когато напусна Оксфорд, мистър Еърбин беше склонен да гледа на селските свещеници от повечето английски енории почти с презрение. Той имаше амбицията — ако остане в лоното на тяхната църква — да направи нещо за тяхното издигане, да съдействува за вливането на нова енергия и вяра в сърцата на тези служители божии, които според него твърде често се задоволяваха да прекарат живота си и без едното, и без другото.

Но тъкмо от такъв един свещеник мистър Еърбин получи в часа на своята велика нужда помощта, която му беше толкова необходима. Един беден младши викарий от някаква затънтена корнуолска енория го научи за първи път, че най-висшият дълг на християнина се диктува от вътрешни, а не от външни закони, че човек не може да стане безхитростен слуга, като следва само писани правила, и че сигурността, която той се готвеше да потърси зад стените на Рим, не е нищо друго, освен егоистичния стремеж към лична безопасност на един недостоен войн, който се преструва на болен в навечерието на битката.

Мистър Еърбин се завърна в Оксфорд по-смирен, по-добър и по-щастлив и от този момент нататък той отдаде всичките си сили на църквата, в чиято вяра беше отраснал. Хората, които го заобикаляха, укрепваха неговата преданост към принципите на тази църква. След скъсването му с мистър Нюман никой не беше упражнявал върху него такова влияние, каквото имаше сега ректорът на колежа. Докато виждаше в лицето на този млад човек възможен отстъпник, доктор Гуин не изпитваше особени симпатии към него. Макар и да принадлежеше към Високата църква, ректорът не обичаше хората, чиято вяра не се задоволяваше с „Тридесет и деветте члена“[5]. Ентусиазмът на хора като Нюман беше за него признак по-скоро на лудост, отколкото на благочестие, а у младите го отдаваше повече на суетност. Самият доктор Гуин, макар и религиозен, беше същевременно един много практичен светски човек и не одобряваше хората, които считаха тези две неща за несъвместими. Когато узна, че мистър Еърбин е почти католик, ректорът започна да съжалява за усилията си да направи член на своя факултет един толкова недостоен човек, а когато чу, че мистър Еърбин се готви да прегърне изцяло католическата вяра, той изпита известно задоволство от предстоящото освобождаване на заеманото от него място.

Но когато мистър Еърбин се завърна убеден протестант, ректорът на Лазаровия колеж отново разтвори обятията си за него и постепенно той стана любимец на колежа. Отначало беше мрачен, мълчалив и нямаше желание да участвува активно в университетските препирни, но постепенно духът му или по-скоро стилът му се възвърна и той се прочу с неизменната си готовност да се хвърли в бой срещу всичко, което намирисваше на евангелизъм. Беше ненадминат и на амвона, и на ораторската трибуна, и в разговорите на трапезата, любезен и мил с всички. Участвуваше с жар в избори, заседаваше в комитети, съпротивяваше се с нокти и зъби срещу всеки проект за университетска реформа и разсъждаваше добродушно над чашка портвайн за гибелта, заплашваща църквата, и за всекидневните кощунства на витите. Изпитанията, на които беше подложен, докато се измъкне от обаянието на римската чаровница, допринесоха без съмнение много за укрепването на неговия характер. Макар и да се показваше доста самоуверен при решаването на маловажни и външни въпроси, във вътрешния си душевен живот той се стремеше към такова смирение, което едва ли би се научил да цени, ако не беше ходил в Корнуол. Оттогава той всяка година посещаваше това място.

Такъв бе душевният облик на мистър Еърбин по времето, когато прие енорията Св. Юълд. Външният му вид не се отличаваше с нищо особено. Той имаше ръст над средния, беше добре сложен и много енергичен. Косата му, някога смолисточерна, беше сега посребрена, но годините не бяха оставили следи върху лицето му. Може би няма да бъде точно, ако кажем, че то беше красиво, но във всеки случай беше приятно за гледане. Скулите му бяха твърде високи, а челото — прекалено масивно и тежко, но очите, носът и устата бяха просто съвършени. В погледа му винаги гореше някакъв мек огън, който предвещаваше вдъхновение или хумор, щом започнеше да говори, и събеседниците му рядко оставаха излъгани в очакванията си. Около устните му играеше една нежна гънка, която беше доказателство, че неговото остроумие никога не се израждаше в сарказъм и че находчивите му реплики не бяха продиктувани от злоба.

Мистър Еърбин имаше успех сред дамите, но по скоро като всеобщ любимец, а не като едноличен избраник. Като член на оксфордски факултет, той не можеше да мисли за брак и вероятно никога не бе изпитвал нежна страст. Въпреки че неговата църква не изискваше безбрачие от своите служители, той бе свикнал с мисълта, че е от тия свещеници, за които безбрачието е просто необходимост. Не се беше стремил да получи енория, а оксфордската му кариера беше напълно несъвместима с радостите на семейното огнище. Затова той гледаше на жените така, както гледат на тях много католически свещеници. Обичаше компанията на хубавичките и забавните, но за него те бяха сама деца. Разговаряше доста повърхностно с тях и ги слушаше, предварително убеден, че те не могат да повлияят на неговото поведение и на разбиранията му.

Такъв беше мистър Еърбин, новият викарий на църквата „Св. Юълд“, който се готвеше да гостува у семейство Грантли в Плъмстед.

Той пристигна в Плъмстед един ден преди мистър Хардинг и Елинор, така че семейство Грантли имаше възможност да го опознае и да си състави мнение за него, преди да са дошли останалите гости. Гризелда беше изненадана от младежкия му вид, но в спалнята тя сподели с Флоринда, своята по-малка сестра, че той съвсем не говори като младеж, и с превъзходството на своите седемнадесет години над шестнадесетте на Флоринда заяви, че съвсем не бил красив, макар да имал великолепни очи. Както става обикновено в подобни случаи, шестнадесетте години приеха безрезервно присъдата на седемнадесетте и заявиха, че той наистина не е красив. След това двете госпожици започнаха да сравняват достойнствата на други неженени свещеници в околността и без сянка на ревност помежду си се съгласиха, че преподобният Огастъс Грийн далеч превъзхожда всички останали. Наистина много неща говореха в полза на въпросния джентълмен: той получаваше солидна издръжка от баща си и можеше да изразходва всичките си приходи като младши свещеник за виолетови ръкавици и безукорни вратовръзки. И решили окончателно, че у новодошлия няма нищо, което да разклати превъзходството на неотразимия Грийн, момичетата заспаха прегърнати, напълно доволни от себе си и от целия свят.

Отначало мисис Грантли стигна до почти същото заключение относно фаворита на своя съпруг, до каквото бяха стигнали и нейните дъщери, въпреки че не го сравни с мистър Грийн. Всъщност тя не го сравни пряко с никого — само отбеляза пред съпруга си, че някой може да бъде лебед за едни и гъсок за други, с което недвусмислено лиши мистър Еърбин от правото да се смята за лебед в нейните очи.

— Е, Сюзан — отвърна доктор Грантли, малко обиден от неласкавото изказване по отношение на неговия приятел, — ако мистър Еърбин е според тебе гъсок, това не говори много добре за твоята проницателност.

— Гъсок ли? Разбира се, че не е гъсок. Не се съмнявам, че той е даже много интелигентен. Но ти, архидяконе, приемаш всичко толкова буквално, когато това ти изнася, че човек не може да си позволи никакъв facon de parler[6]. Сигурна съм, че мистър Еърбин е много високо ценен — имам предвид в Оксфорд — и че той ще бъде добър енорийски свещеник. Исках да кажа само, че след като прекарах една вечер с него, не го намирам за образец на съвършенство. Преди всичко, ако не греша, той е малко склонен към суетност.

— Измежду всичките ми по-близки познати — каза архидяконът — според мен няма човек, който да е толкова далеч от суетността. Той е по-скоро прекалено стеснителен.

— Може би. Но тази вечер не забелязах това.

Двамата не казаха нищо повече за Еърбин. Доктор Грантли реши, че жена му се бе нахвърлила върху госта само защото той самият го бе похвалил, а мисис Грантли знаеше, че е безполезно да отправя укори или похвали по адрес на човек, за когото архидяконът си е съставил вече твърдо мнение.

Всъщност и двамата бяха прави. Мистър Еърбин беше стеснителен при разговор с хора, които не познаваше добре, но когато изпълняваше своите задължения или обсъждаше въпроси, по които се налагаше да бъде компетентен, той се държеше доста предизвикателно. Пред подиума на Ексетър Хол и в Оксфорд едва ли заставаше оратор, който да издържа по-спокойно погледите на огромната тълпа, защото именно това изискваше неговата професия, но при светска беседа той се смущаваше да изкаже мнението си и това създаваше впечатление, че смята събеседниците си недостойни за своето внимание. Не обичаше да налага възгледите си, освен ако обстоятелствата не изискваха това, и тъй като хората предпочитаха да говорят с него тъкмо на тези теми, които беше свикнал да третира решително, той обикновено избягваше капаните, с които целяха да го въвлекат в спор, и в резултат често се излагаше на обвинения като отправеното му от мисис Грантли.

През това време мистър Еърбин седеше до отворения прозорец, наслаждавайки се на лунната светлина и на сивите кули на черквата в непосредствено съседство с дома на енорийския свещеник, без да подозира, че е станал обект на толкова похвални и непохвални забележки. Като се има предвид колко обичаме да обсъждаме ближните си, и то често пъти не много благосклонно, странно е с какво упорство приемаме, че другите не могат да говорят лошо за нас, а когато узнаем с положителност, че са сторили това, страшно се сърдим и обиждаме. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажем, че всички ние понякога говорим за най-близките си приятели с тон, който никак не би им харесал, и въпреки това очакваме от тях да говорят за нас така, сякаш са слепи за нашите недостатъци и донемайкъде очаровани от многобройните ни добродетели.

Мистър Еърбин изобщо не предполагаше, че може да стане обект на приказки. В сравнение със своя домакин той се мислеше за толкова незначителен, че му се струваше невероятно някой да се интересува от неговата личност. Беше съвсем самотен, ако се има предвид онази интимна близост, която е възможна само между мъж и жена, деца и родители, братя и сестри. Често бе мислил върху това дали подобна близост е необходима за щастието на човека в този свят и обикновено се утешаваше със заключението, че такова щастие не е изобщо нужно. Но тук той се заблуждаваше или по-скоро се опитваше да се заблуди. И той като другите копнееше за радостни изживявания и колкото и да се опитваше да си внуши, с модния за толкова християни стоицизъм, че радостите и скърбите трябва да оставят човека равнодушен, той не беше равнодушен към тях. Бяха му омръзнали оксфордската квартира и животът му в колежа. Изпитваше известна завист към приятеля си за неговата жена и за децата му и едва не пожела уютната гостна на ближния си, прозорците, откъдето се откриваше такава хубава гледка към поддържаната морава и цветните лехи, богатата мебелировка на дома и преди всичко топлата семейна атмосфера, която го изпълваше.

Едва ли мистър Еърбин би могъл да избере по-подходящ момент за такива желания — нали току-що бе получил селска енория и дом, заобиколен от поля и градини, който би се оживил от присъствието на една жена. Наистина имаше известна разлика между разкоша на Плъмстед и скромните доходи на Св. Юълд, но той не беше от хората, които въздишат по богатство! Неговите приятели единодушно биха потвърдили това. Но как малко ни познават нашите приятели! В дните, когато стоически отхвърляше земното щастие, мистър Еърбин не искаше и да мисли за парите, тази ненужна смет. Той, така да се каже, обяви на всеослушание, че кариерата не го интересува, и хората, които се възхищаваха от неговите дарби и можеха да съдействуват те да бъдат възнаградени по достойнство, се хванаха за думите му. И ето сега, нека кажем истината, той се чувствуваше разочарован — разочарован не от другите, а от себе си. Мечтите на неговата младост бяха отлетели и на четиридесет години не се чувствуваше вече способен за апостолски труд. Беше се заблудил в себе си и разбра тази грешка, когато бе вече късно. Заявяваше, че не го влекат митри и архидяконски резиденции, богати енории и приятни бенефиции, а сега трябваше да си признае, че завижда за всички тези неща на хората, на които в своята гордост бе дръзнал да гледа отвисоко.

Той не завиждаше за богатството във вулгарния смисъл на думата, не го блазнеше и разкошът, а мечтаеше за полагащия му се дял земно щастие, свързано с жена, деца и топло семейно огнище, за скромните житейски радости, които преди високомерно отхвърляше като ненужни, но сега виждаше, че е било по-разумно да се опита да ги постигне.

Мистър Еърбин знаеше, че със своите способности, положение и приятели можеше да получи повишение, ако беше положил съответните усилия. Но вместо това той се остави да бъде предуман да приеме една бедна енория — ако сега се оженеше и по този начин се откажеше от преподавателското си място, щеше да бъде принуден да живее с триста фунта годишно. Ето какви бяха светските плодове на неговия труд, който светът намираше за толкова успешен. Светът намираше също, че самият мистър Еърбин е доволен от своето възнаграждение. Уви, уви! Светът грешеше и мистър Еърбин се убеждаваше все повече в това.

Но аз бих помолил читателя да не съди прекалено строго нашия герой. Нима сегашното му душевно състояние не е резултат от опитите да се постигне онова, което на човека не е съдено да постигне? Нима съвременният стоицизъм, колкото и да се опира на християнството, не е също такова насилие над човешката природа, каквото е и стоицизмът на древните? Философията на Зенон е била основана на верни закони, но тези верни закони са били невярно изтълкувани и поради това — неправилно приложени. Същото е и с днешните стоици, които се опитват да ни учат, че не си струва да се стремим към богатство, охолство, комфорт и земно щастие. Колко струва едно учение, което не може да намери убедени последователи и искрени проповедници?

Случаят на мистър Еърбин бе още по-особен, защото той принадлежеше към един клон от англиканската църква, който беше твърде склонен да цени земните блага, и бе живял между доста състоятелни хора. Но тъкмо тези факти го доведоха на младини поради особеностите на характера му до несвойствени за него убеждения. Той прие да остане в лоното на Високата църква, но при условие че ще следва свои собствени принципи и ще върви по път, различен от пътя на събратята му. Беше готов да се сражава за своята кауза, ако му се разреши да постъпва и да мисли както намери за добре. Такова разрешение му бе дадено, но той започна да осъзнава — когато това откритие не му вършеше вече никаква работа, — че е права неговата църква, а не той. Мистър Еърбин разбра, когато беше вече късно, че явно си е струвало труда да работи за възнаграждението, което му се полагаше на този свят, за да може да издържа жена и деца, както и карета за тях; да има уютна гостна, където да угощава приятелите си с вино, и правото да се разхожда по главната улица на своя град със съзнанието, че всички търговци ще се радват да го приемат в магазините си. Други хора стигат до това убеждение в началото на своята кариера и затова постигат целта си. За него беше вече късно.

Казахме, че мистър Еърбин бе склонен да се шегува, а описаните настроения може да се сторят несъвместими с чувството за хумор. Но това съвсем не е така. Остроумието е външната душевна обвивка на човека и е толкова чуждо на вътрешния свят на неговите мисли и чувства, колкото и пищно извезаните с брокат одежди на свещеника при олтара са чужди на скрития под тях аскет, чиято кожа е протъркана от власеницата и полураздрана от бича. Но нима тъкмо такъв един аскет не е по-горд с пищните си одежди, от който и да е друг? Нима чувството му за гордост не се подхранва от това, че докато сияе външно, той стене вътрешно? Същото е и с духовния облик. Обликът, който хората показват всекидневно пред другите, е често пъти противоположен на тяхната вътрешна същност.

В гостната на архидякона мистър Еърбин както обикновено блесна със своето ненатрапчиво остроумие, но когато се оттегли в спалнята си, той седна натъжен до отворения прозорец, роптаейки вътрешно, че в живота му няма нито жена, нито деца, нито идеално поддържана морава, на която да се излегне, нито свита от почтителни младши свещеници, нито богато жилище, нито банкови чиновници, които да му се кланят с уважение. Не можа да стане такъв апостол, какъвто мечтаеше да бъде, а се оказа просто викарий на енорийската църква „Св. Юълд“, който въздиша по епископска митра. Това се казва да паднеш между два стола на земята!

Бележки

[1] Упоритият труд побеждава всичко (лат.). — Б.пр.

[2] Специално длъжностно лице в английските университети от описваната епоха, което било натоварено да следи за подготовката и дисциплината на студентите. — Б.авт.

[3] Ричард Фруд (1803–1836) — английски поет и есеист, взел дейно участие в Оксфордското движение. Неговите „Останки“, публикувани посмъртно (1838–1839), били приети много враждебно от протестантските кръгове. — Б.авт.

[4] Трактарианска религиозна школа — движение, възникнало в първата половина на XIX век в Оксфорд, което се бори за реформа на англиканската църква и сближаването й с католическата църква. Нейни представители са Джон Хенри Нюман (1801–1890), Джон Кейбъл (1792–1866) и Едуард Пюзи (1800–1882). — Б.авт.

[5] Официално изложение на доктрината на англиканската църква. — Б.авт.

[6] Фигуративен израз (фр.). — Б.пр.