Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава четиридесет и трета
Мистър и мисис Куивърфул са ощастливени, пресата подкрепя мистър Слоуп

Преди да отпътува за Улаторн, мисис Прауди, това олицетворение на предвидливостта, се погрижи в Пудингдейл да бъдат изпратени две писма — едно от нея и едно от съпруга й, — които изпълниха с щастие дома на получателите.

Веднага след като отпрати конете и можеше да се заеме с изпълнението на други задължения, конярят на епископа, този скромен мирянин от епархията, възседна личната кобилка на епископа и отиде да отнесе двете съобщения. Напоследък цитирахме толкова много писма, че сега ще си спестим труда да възпроизвеждаме и тези. В писмото на епископа се казваше само, че той моли мистър Куивърфул да се яви при негово преосвещенство на следващата сутрин в единадесет часа, а писмото на жена му съдържаше същата молба, но отправена към мисис Куивърфул и облечена в по-дълги и бомбастични фрази.

За мисис Прауди бе станало въпрос на съвест да ускори разрешаването на този голям въпрос със старопиталището. Тя бе твърдо решена длъжността да бъде дадена на мистър Куивърфул. Решена бе да не допусне никакви по-нататъшни съмнения и протакания, никакви откази и никакви тайни преговори, водени на своя глава и зад нейния гръб от мистър Слоуп.

— Епископе — каза тя веднага след закуската в утрото на този знаменателен ден, — подписахте ли вече назначението?

— Не, мила, все още не, не съм го още подписал.

— Хайде тогава!

Епископът подписа и прекара един много приятен ден в Улаторн. А като се върна в къщи, в гостната на неговата съпруга му бе поднесена чаша подсладено греяно вино и той с голямо удоволствие прочете последната брошура на „Малката Дорит“[1]. О, съпрузи, о, скъпи мои женени приятели, колко възхитителна може да бъде жената, чийто мъж й се подчинява безпрекословно!

Пристигането на епископските послания предизвика в Пудингдейл голямо вълнение и трепет, нови мечти и надежди. Мисис Куивърфул, чийто слух долови тропота на копита пред задната врата, прие писмата в кухнята и веднага ги занесе на мъжа си. В момента тя майстореше овнешко задушено, което трябваше да засити обедния глад на четиринадесет гарджета, без да броим техните родители. Домакинята пое писмата от ръцете на куриера, пъхна ги в гънките на широката си престилка, за да не ги изцапа със задушеното, и така ги занесе на бюрото на мъжа си. Двамата веднага си поделиха плячката и всеки взе писмото, адресирано до другия.

— Куивърфул — каза тя с тържествен глас, — трябва да се явиш в двореца утре в единадесет часа сутринта.

— И ти също, мила! — отвърна той, крайно развълнуван от важността на новината, след което си размениха писмата.

— Тя никога нямаше да ме повика — каза съпругата, — ако въпросът не беше уреден.

— О, мила, не бъди толкова сигурна — каза съпругът. — Ами ако не е така?

— Тогава нямаше да ме вика, Куив. Тя е корава, твърда и надменна като кора на прегорял сладкиш, но мисля, че всъщност има добро сърце.

Така се произнесе мисис Куивърфул за мисис Прауди и тя запази това свое мнение завинаги. Когато получат двойно по-високи доходи, хората обикновено считат, че онези, на които дължат това, имат без съмнение добро сърце.

— О, Лети! — каза мистър Куивърфул, като се надигна от изтритата седалка на своето кресло.

— О, Куив! — каза мисис Куивърфул и забравили за изцапаната престилка, мазните пръсти и следите от овнешко задушено, двамата поривисто се прегърнаха.

— Само гледай да не се оставиш пак да те измами някой! — каза съпругата.

— Бъди спокойна! — отвърна съпругът, изпълнен с непоколебима решителност, и опря юмрук на бюрото с такава сила, сякаш бе стиснал в ръцете си главата на мистър Слоуп и нямаше никакво намерение да я пусне.

— Чудя се кога ли ще стане! — рече тя.

— Аз пък се чудя дали изобщо ще стане! — каза той, все още измъчван от съмнения.

— Е, не искам да кажа голяма дума. Два пъти вече стомната се изплъзна от ръцете ни, този път може да падне и да се счупи, но това не е за вярване. Утре той ще ти връчи назначението, ще видиш!

— Дай боже! — тържествено произнесе мистър Куивърфул. И кой, след като знае какво бреме тегнеше на плещите на този човек, би казал, че той е споменал името божие напразно? Те бяха четиринадесет — четиринадесет останали живи, както енергично се бе изразила мисис Куивърфул пред съпругата на епископа. И дотогава, докато назначенията продължават да бъдат раздавани от човешки ръце, такъв аргумент ще бъде валиден навсякъде — на север и на юг, на изток и на запад, — въпреки всички изпитни комисии, detur digniori[2] и стремежа да бъдат назначавани най-добрите. И трябва от все сърце да се надяваме, че това ще бъде така. Докато чакаме да станем божествени, ние трябва да се задоволим да бъдем човечни, иначе в стремежа си към бързи промени може да паднем много по-ниско.

След това двамата съпрузи, изпълнени с нежни чувства един към друг, седнаха да обсъдят своите трудности, които така често им се налагаше да обсъждат, и своите надежди, които така рядко имаха възможност да обсъждат.

— Няма да е лошо, Куив, на излизане от двореца да се отбиеш при този човек — каза мисис Куивърфул, като посочи едно гневно напомняне за плащане на сметката, получено със сутрешната поща от барчестърския търговец на платове.

Какъв хищник — безсъвестен, алчен хищник! Когато се пусна слух, че Куивърфулови ще получат старопиталището, този хитрец започна най-раболепно да предлага стоката си на изпадналия в нужда свещеник. Той разчиташе, че ще му бъде заплатено от средствата на старопиталището, а човек, който има четиринадесет деца и разполага с пари да ги облича, щеше да бъде великолепен клиент. Но щом до ушите му стигнаха новите слухове, търговецът сърдито поиска парите си.

И „четиринадесетте“ — или поне онези от тях, които бяха достатъчно големи, за да могат да мечтаят и да споделят мечтите си — започнаха да обсъждат своето блестящо бъдеще. Порасналите вече дъщери си зашепнаха за предстоящите приеми в Барчестър, за нови рокли и пиано (върху онова, което имаха в къщи, годините и децата бяха оставили такива следи, че то не беше вече достойно да носи това име), за красивата градина и красивата къща — с една дума, за всичко, за което им отиваше да си шепнат.

Дребосъците пък не се задоволяваха да шепнат и с цяло гърло крещяха за игралната площадка под любимите брястове на бившия управител, за бъдещите си градини и лъскавите топчета, с които щяха да се сдобият в града на своите мечти, и за стигналите до тях слухове за барчестърското училище.

Напразни бяха опитите на благоразумната им майчица да посее в душите им същите онези опасения, които се бе старала да прогони от душата на техния баща, напразно повтаряше на момичетата, че рибата е още в морето, напразно се опитваше да накара децата да повярват, че ще останат в Пудингдейл до края на живота си. Светлите им надежди упорито не искаха да угаснат. Фермерите от околността чуха за новината и дойдоха да ги поздравят. Огънят бе разпален от самата мисис Куивърфул под въздействието на така ненадейно възобновените й надежди и сега вече не беше в нейна власт да го потуши.

О, измъчена майко, майко с честно и добро сърце! Ти, която изпълняваш тегнещия на плещите ти дълг така усърдно, макар и невинаги с радост, остави спокойно този огън да гори. Този път пламъците му не са гибелни, те само ще стоплят теб и твоето семейство. На твоя съпруг, на любимия ти Куив, е писано дълги години да ръководи съдбините на Хайрамовото старопиталище.

А последният човек в Барчестър, който би помрачил тяхното щастие, ако знаеше какво е станало през този ден в Пудингдейл, беше мистър Хардинг. Можеха ли неговите нужди да се сравняват с нуждите на такова пълчище невръстни гарджета? Четиринадесет живи деца! За него дори само този довод би се оказал достатъчен, за да оправдае назначаването на мистър Куивърфул.

На сутринта Куивърфул и неговата съпруга се явиха в двореца с точността, характерна за всеки изгарящ от нетърпение просител. Любезният фермер им услужи с двуколката и те заминаха за Барчестър, като по пътя обсъдиха редица важни дела. Заръчаха на децата да ги очакват към един часа, а най-възрастната рожба на тяхната любов получи наставления да притопли по това време остатъка от огромното парче задушено, сготвено предишния ден от предвидливата майка. Но стрелките на кухненския часовник отмериха и два, и три, и четири, преди да се чуе шумът от двуколката, довела завръщащите се странници. Колко силно тупкаха сърцата на посрещаните!

— Деца, вие сигурно мислехте вече, че изобщо няма да се върнем? — запита майката, докато бавно напипваше стъпалото с масивния си крак. — Божичко, какъв ден! — И като се опря тежко на рамото на едно от по-големите момчета, тя отново стъпи на terra firma[3].

Само по гласа й те разбраха, че всичко беше наред. Сега вече овнешкото задушено можеше да стане ако ще на въглен във фурната!

Започнаха такива целувки и прегръдки, такива смехове и сълзи! Мистър Куивърфул не го сдържаше на едно място: влизаше ту в една стая, ту в друга, излезе в градината, оттам — на пътя и накрая пак се върна при жена си. Тя обаче не си губеше времето напразно.

— Момичета, трябва веднага да се хващаме на работа, и то с всички сили — заяви тя. — Мисис Прауди иска да сме се нанесли в старопиталището най-късно до петнайсети октомври.

Дори ако мисис Прауди бе поискала да се преместят още на следния ден, момичетата пак не биха възразили нищо.

— А от кой ден започва да тече заплатата? — попита най-големият син.

— От днес, милото ми — отвърна доволната майка.

— Ех, че хубаво! — извика момчето.

— Мисис Прауди настоя още днес да направим оглед на къщата — продължи майка им. — Използувах случая и за да си спестим едно отиване, измерих някои стаи и прозорците. Ширитът взех от Бобинс. Този път Бобинс беше самата услужливост!

— Не бих му благодарила за това — каза Лети младша.

— О, такъв е животът, мила. Всички са еднакви. Все едно да се сърдиш на пуяка, че се надува. Такава му е природата. — И като сподели с рожбите си този извод от своите житейски наблюдения, тя измъкна от джоба си парчетата ширит, показващи дължината и широчината на различните стаи в дома на управителя на старопиталището.

И ние ще я оставим тук, погълната от тези сладостни грижи.

Куивърфулови току-що бяха напуснали двореца и мисис Прауди все още продължаваше да говори за тях с епископа, когато бе доложено за нов посетител — доктор Гуин. Ректорът на Лазаровия колеж бе попитал за епископа, а не за неговата съпруга, затова, като я видя в кабинета, по-скоро се изненада, отколкото зарадва.

Ще трябва обаче да се върнем малко назад, но само малко, тъй като до края на третия том не ни остава вече много място, а ни предстои да проследим съдбата на всички наши приятели. Ако можеше само мистър Лонгман да ми разреши да напиша и четвърти том! Той би затъмнил първите три, както седмото небе затъмнява всички по-нисши степени на небесно блаженство.

Докато се връщаха от Улаторн, доктор Гуин положи немалко усилия да убеди своя приятел архидякона да възприеме една не толкова войнствена линия на поведение, колкото допадаше на неговия темперамент. „Не бива да даваме вид, че сме раздразнени, а и не можем да направим нищо по този въпрос, затова едва ли има смисъл да се държим така, сякаш е в наша власт да го решим. — Такива бяха доводите на ректора и той продължи: — Ако епископът е решил да назначи друг човек в старопиталището, никакви заплахи няма да го спрат, а и на един архидякон не подобава да отправя заплахи към своя епископ. Ако доктор Прауди постави някой друг в старопиталището, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че тази негова стъпка ще бъде порицана от общественото мнение. По всяка вероятност тя няма да навреди на вашия тъст. Ще поговоря с епископа, но, с ваше разрешение, предпочитам да сторя това сам. — Архидяконът подскочи на седалката. — Да, сам. Така и аз ще бъда по-спокоен. Най-малкото ще разберем какви са намеренията му.“

Архидяконът пухтеше и пъшкаше, вдигна стъклото на прозореца, после пак го пусна, продължи да спори до самата врата на дома си и най-после се предаде. Всички бяха против него — и жена му, и мистър Хардинг, и доктор Гуин.

„Моля ви, доктор Гуин, вразумете го!“, бе помолила своя гост мисис Грантли. „Уважаема госпожо, обещавам ви да направя всичко възможно“, бе отвърнал галантният ректор; и той удържа думата си, с което заслужи вечната признателност на мисис Грантли.

Сега вече можем да се върнем в кабинета на епископа.

Доктор Гуин съвсем не бе предвидил на каква трудност ще се натъкне тук. Той, както и цялото клерикално общество на Англия, бе дочул, че мисис Прауди не ограничава своята дейност в рамките на гардеробните, килерите и пералните помещения, но и през ум не му минаваше, че ако посети епископа в един часа на обед, ще го завари в компанията на жена му или че тя ще остане при тях по-дълго, отколкото изисква елементарната учтивост. Този път обаче мисис Прауди явно нямаше никакво намерение да се оттегля.

Предишния ден епископът бе просто очарован от доктор Гуин и не се съмняваше, че доктор Гуин е бил също така очарован от него. Той смяташе, че това посещение е обикновена проява на любезност и че е много мило от страна на ректора, оглавяващ такъв изтъкнат колеж, да му направи честта да го посети почти веднага след пристигането си в Плъмстед. А обстоятелството, че двамата бяха на различни мнения по въпросите както на политиката, така и на църковната доктрина, правеше тази проява на любезност още по-внушителна. Затова епископът бе усмихнат до уши. А мисис Прауди, която обичаше хората с титли и звания, също бе готова да посрещне най-радушно доктор Гуин.

— Прекарахме чудесен ден в Улаторн, нали, господин ректор? — каза тя. — Надявам се, мисис Грантли не е била много уморена.

Доктор Гуин каза, че те всички са били малко уморени, но днес се чувствуват прекрасно.

— Чудесна жена е тази мис Торн — отбеляза епископът.

— И както чувам, много добра християнка — допълни мисис Прауди.

Доктор Гуин заяви, че е много доволен да чуе всичко това.

— Не съм посетила още нейното училище на господния ден — продължи съпругата на епископа, — но непременно ще отида там в най-скоро време.

При този намек доктор Гуин само кимна с глава. Архидяконът и мистър Хардинг му бяха казали някои неща за мисис Прауди и нейните неделни училища.

— Впрочем, господин ректор, дали мисис Грантли би имала нещо против да намина да посетя нейното училище на господния ден? Чувам, че то можело да служи за пример.

Доктор Гуин не се реши да изкаже мнение по този въпрос. Не се съмнявал, че мисис Грантли ще се радва много да приеме мисис Прауди винаги когато мисис Прауди й направи честта да я посети, тоест ако мисис Грантли, разбира се, си е в къщи по това време.

Лека сянка помрачи челото на мисис Прауди. Тя забеляза, че предложението й не се посреща с особено удоволствие. Това поколение вироглави пепелянки е все така упорито, самонадеяно и закоравяло в своите грехове.

— Архидяконът, доколкото ми е известно, е против подобни заведения.

Доктор Гуин не можа да сдържи усмивката си. Той не би успял да я потисне дори да знаеше, че тя ще му струва ректорското кресло.

Мисис Прауди отново се намръщи и каза:

— „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете“![4] Не сме ли длъжни да помним това, доктор Гуин? „Гледайте да не презрете едного от тия малките!“[5] Не сме ли длъжни да помним това, доктор Гуин? — И при всеки въпрос тя заплашително вдигаше пръст.

— Разбира се, госпожо, разбира се! — отвърна ректорът. — Архидяконът без съмнение помни това не само в неделя, но и в останалите дни от седмицата.

— В останалите дни — възрази мисис Прауди — няма как да гледаме да не ги презрем, защото са по нивите. През седмицата те принадлежат на своите родители, но в деня господен трябва да принадлежат на свещеника. — И застрашителният пръст бе отново размахан.

Ректорът започна да разбира и да споделя дълбокото отвращение, което архидяконът проявяваше всеки път, щом се споменеше името на мисис Прауди. Как да постъпи с такава жена? Най-естествената му реакция би била да си вземе шапката и да си отиде, но това би осуетило неговата мисия.

— Милорд — каза той, — бих желал да поговоря с вас във връзка с една работа, ако бъдете така любезен да ми отделите малко време. Моля ви да ме извините за безпокойството, но ви уверявам, че няма да ви отнема повече от пет минути.

— Но разбира се, господин ректор, разбира се! — отвърна епископът. — Моето време е изцяло на ваше разположение. Моля ви, не се извинявайте. Моля ви!

— Точно сега сте наистина много зает, епископе. Не забравяйте колко много работа ви предстои — заяви предизвикателно мисис Прауди, ядосана на посетителя.

— Няма да отнема на негово преосвещенство повече от минута-две — каза ректорът и стана, като очакваше, че или мисис Прауди ще се оттегли, или епископът ще го покани в някоя друга стая.

Но нямаше изгледи да стане нито едното, нито другото и доктор Гуин остана няколко секунди да стърчи насред стаята.

— Може би въпросът се отнася до Хайрамовото старопиталище? — предположи мисис Прауди.

Доктор Гуин бе напълно изумен и като не виждаше какво друго може да направи, призна, че наистина е имал желание да поговори с епископа за Хайрамовото старопиталище.

— Тази сутрин негово преосвещенство окончателно потвърди назначението на мистър Куивърфул — съобщи мисис Прауди.

Доктор Гуин попита епископа дали нещата наистина стоят така и след като думите на мисис Прауди бяха официално потвърдени, побърза да се сбогува. „Ето докъде водят реформите!“ — каза си той на излизане от двореца.

Вече споменахме, че преди да тръгне за Улаторн, мистър Слоуп получи известие от своя приятел мистър Тауърс, което силно повиши настроението му, макар че по-късно то бе помрачено от разигралите се събития. Ето какво гласеше писмото — надяваме се, че неговата сбитост оправдава цитирането му:

„Драги господине, от все сърце Ви желая успех. Не зная дали ще мога да Ви помогна, но ако мога, ще го направя.

Искрено Ваш Т. Т.

30. 9. 185… г.“

Тези два реда бяха по-съдържателни от цялото празнословно послание на сър Николас Фицвигин, от всички обещания на епископа, дори ако се приеме, че бяха искрени, от всяко застъпничество на архиепископа, дори ако успееше да си го осигури. Том Тауърс щеше да направи за него всичко каквото може.

Още от времето на своята младост мистър Слоуп вярваше непоколебимо в силата на пресата. След като завърши университета, той сам започна да пописва във вестниците и гледаше на тях като на върховни разпоредители по отношение на всички земни дела във Великобритания. Още не беше достигнал онази възраст, която рано или късно настъпва за всички ни и разсейва златните илюзии на младостта. Възхищаваше се от мисълта, че властта ще бъде изтръгната от ръцете на големците и ще се окаже по-достъпна за самия него. Шестдесет хиляди широкоформатни листа хартия, достигащи ежедневно до неговите грамотни съграждани, представляваха според него по-сериозно съсредоточаване на върховна власт, отколкото един трон в Уиндзор[6], един кабинет на Даунинг Стрийт[7] или дори едно събрание в Уестминстър[8]. И ние не бихме осъдили мистър Слоуп за това негово мнение, тъй като то беше толкова широко разпространено, че не бива да се отнасяме към него с неуважение.

Том Тауърс направи всичко каквото беше обещал, ако не и повече. На следващата сутрин „Юпитер“, провъзгласявайки мнението на обществеността посредством шестдесет хиляди гръмогласни рупора, обяви на света, че мистър Слоуп е най-подходящият кандидат за овакантеното място. Само тридесет минути след пристигането на сутрешния влак от Лондон мистър Слоуп седеше вече в барчестърската читалня и с голямо удоволствие поглъщаше следните редове:

„Изминаха пет години от деня, в който привлякохме вниманието на нашите читатели към тихия град Барчестър. Оттогава ние не сме се намесвали ни най-малко в работите на тази щастлива църковна община. През това време почина предишният епископ и бе назначен нов, но доколкото си спомняме, ние споменахме само с няколко думи за това интересно събитие. Сега също нямаме намерение да предприемем някаква сериозна намеса в работите на епархията. Ако някой от членовете на катедралното духовенство изпита угризения на съвестта, четейки тези думи, нека бъде спокоен. Нека не се тревожи преди всичко новият епископ: не с оръжие, а с маслинено клонче в ръка пристъпваме под сянката на внушаващите благоговеен трепет кули на древната Барчестърска катедрала.

Нашите читатели сигурно си спомнят, че тогава, тоест преди пет години, имахме повод да изкажем някои свои съображения във връзка с едно благотворително заведение в Барчестър — старопиталището на Хайрам. Ние считахме, че то не е било управлявано както трябва и че заслужаващият най-голямо уважение свещеник, който изпълняваше длъжността на негов управител, е получавал твърде високо възнаграждение за изпълнението на едни твърде леки задължения. Въпросният джентълмен — и ние твърдим това най-искрено и без всякаква следа от сарказъм — никога преди това не бе гледал на нещата по този начин. Не се стремим да получим похвала за това, независимо дали я заслужаваме, или не, но след нашата статия управителят наистина погледна на нещата по този начин и след като се убеди, че не му остава друго, освен да се съгласи с нас, за своя чест незабавно се отказа от заеманата длъжност. Тогавашният епископ — също за своя чест — отказа да назначи негов приемник, докато целият въпрос не намери по-удовлетворително разрешение. Тогава с него се зае Парламентът и сега ние имаме удоволствието да информираме нашите читатели, че Хайрамовото старопиталище предстои да бъде реорганизирано в най-близко бъдеще. Преди това в него бяха приютени дванадесет мъже, а сега към тях ще се присъединят и представителки на нежния пол: там ще бъдат подслонени и дванадесет възрастни жени, ако такива се намерят в Барчестър. Старопиталището ще има една икономка и един иконом и към него ще бъдат открити, както се надяваме, училища за най-нуждаещите се деца на бедните. Управителят (защото пак ще има управител) ще получава възнаграждение, което ще отговаря повече на характера и мащабите на това заведение — доколкото ни е известно, четиристотин и петдесет фунта. Трябва да добавим, че великолепната къща, в която бе живял предишният управител, ще бъде отново предоставена на лицето, заело този пост.

Барчестърското старопиталище не може, както изглежда, да се похвали със световна известност, но тъй като вече говорихме за неговия упадък, сега би следвало да съобщим и за неговото възраждане. Нека то се развива и процъфтява. Остава под съмнение дали оздравителната реформа на това заведение е проведена докрай. Важният въпрос за училището зависи очевидно от личната преценка на новия управител. То би могло да стане най-съществената част на заведението и изборът на новия управител (надяваме се, че той няма да се засегне от прямотата на нашите забележки) би трябвало да се определя донякъде и от неговите качества на бъдещ директор на училището. Но на подарен кон зъбите не се гледат. Нека старопиталището се развива и процъфтява! Длъжността управител е била естествено предложена на джентълмена, който така достойно я оваканти преди пет години, но както ни съобщават, той е отклонил това предложение. Дали е сметнал, че надзорът над новите обитателки на старопиталището ще се окаже не по силите му, дали намаленото възнаграждение му се струва не достатъчно съблазнително, или пък е поел през това време други клерикални задължения, не можем да кажем. Съобщават ни обаче, че той се е отказал от този пост, който след това е бил приет от мистър Куивърфул, пудингдейлския викарий.

Такива са последните новини за Хайрамовото старопиталище. Но след като заговорихме за Барчестър, ще се осмелим да изкажем най-смирено мнението си по още един въпрос, свързан с църковната политика на този древен град. Деканът на катедралата, доктор Трефойл, се помина вчера. Кратък некролог, в който се съобщават сведения за обстоятелствата около смъртта му, неговата възраст и длъжностите, които е заемал през различните периоди, е поместен в друга колона на настоящия брой. Известен ни е само един негов недостатък — възрастта му, а тъй като ние всички се надяваме да се провиним някой ден в същото престъпление, няма да го съдим много строго за него. Мир на праха му! Но ако преклонната възраст на един декан, който си отива от този свят, не може да предизвика никакви възражения, то ние съвсем не сме склонни да извиним подобен недостатък у един току-що назначен декан. Твърдо се надяваме, че времето, когато на шестдесетгодишните старци се гледаше като на най-подходящи кандидати за нови длъжности, е отминало безвъзвратно. Щом са нужни декани, то, значи, те са нужни за някаква задача. А тази задача ще бъде изпълнена във всички случаи по-добре от един човек на четиридесет, а не на шестдесет години. Щом плащаме на деканите, то, значи, им плащаме за извършването на някаква работа. А тази работа, каквато и да е тя, ще бъде извършена по-добре от един труженик в разцвета на силите си. Доктор Трефойл е доживял, както виждаме, до осемдесет години. У нас все още не се предвижда пенсионирането на престарели свещенослужители, затова ние не настояваме за оставката на онези декани, които са доживели до тази възраст. Но предпочитаме те да са колкото може по-малко. Ако сега бъде назначен някой старец на седемдесет години, ще си позволим да обърнем внимание на лорд В, че след една-две години той няма вече да бъде годен за нищо полезно — при условие, разбира се, че и сега го бива за нещо. Нека негово благородие ни разреши да му напомним, че не всички хора са вечно млади като него.

Научаваме, че във връзка с това назначение се споменава името на мистър Слоуп. Понастоящем мистър Слоуп е капелан на епископа. Трудно е да се направи по-добър избор. Той е талантлив, млад, енергичен и много добре познава работите на катедралата, освен това, по наше най-дълбоко убеждение, той е един истински благочестив свещенослужител. Известно ни е, че неговите заслуги в Барчестър се оценяват много високо. Той е красноречив проповедник и зрял богослов. Подобен избор може само да внуши на обществеността доверие към съществуващата система на църковни назначения и да я убеди, че отсега нататък църковните длъжности няма вече да бъдат приятни синекури за грохнали клерикални сибарити.“

Застанал прав до пюпитъра в барчестърската читалня, мистър Слоуп погълна с голямо задоволство тази статия. Коментариите във връзка със старопиталището му бяха вече почти безразлични. Той естествено беше доволен, че не бе успял да върне на този пост бащата на онази груба жена, която му бе нанесла такова жестоко лично оскърбление. Това му беше приятно, разбира се. Но длъжността бе дадена на протежето на мисис Прауди. А това вече му беше неприятно. Но сега неговият дух се рееше във висините, далеч от мисис Болд и мисис Прауди. Познаваше много добре тактическите похвати на „Юпитер“ и знаеше, че същността на статията се заключава в последния пасаж. А това почетно място бе отредено на него и то наистина беше повече от почетно. Изпитваше дълбока благодарност към своя приятел мистър Тауърс и с нетърпение очакваше деня, когато ще може да го нагости царски на обилната си трапеза в резиденцията на декана.

Обстоятелството, че доктор Трефойл се помина през есента, се оказа благоприятно за мистър Слоуп. Сътрудниците на „Юпитер“, тези доставчици на сутрешната ни духовна храна, от цял месец вече изпитваха големи затруднения да намерят достатъчно количество подходящи провизии. В Америка не предстояха избори за нов президент, нямаше спиращи дъха железопътни катастрофи нито в Джорджия, нито другаде. Чувствуваше се остра липса на ограбени банки и починалият декан, заедно с необходимостта да бъде посочен негов приемник, се оказа просто манна небесна. Ако доктор Трефойл беше умрял през юни, мистър Тауърс едва ли щеше да покаже такава добра осведоменост във връзка с благочестивостта на мистър Слоуп.

Тук ние ще оставим за известно време мистър Слоуп с неговия триумф, като споменем обаче, че чувствата, които изпитваше, не бяха много триумфални. Отказът на вдовицата или по-скоро начинът, по който тя даде израз на своя отказ, го измъчваше жестоко. Дни наред бузата му пламваше само при мисълта за случилото се. Не можеше да се сдържи да не я нарича с най-обидни имена и си говореше сам, докато се разхождаше по улиците на Барчестър. Дори когато се молеше, нямаше сили да й прости. Цялата му душа се бунтуваше срещу подобни опити и се изпълваше не с опрощение, а с удвоена отмъстителност: той започваше да размишлява върху тежестта на нанесеното му оскърбление и молитвените слова на устните му загубваха всякакъв смисъл.

Ами синьората? Какво не би дал, за да намрази и нея! Но вместо това обожаваше дори кушетката, на която тя лежеше.

И така, мистър Слоуп далеч не тънеше в блаженство, макар и да му се струваше, че неговите надежди скоро ще се сбъднат.

Бележки

[1] Романът на Чарлс Дикенс „Малката Дорит“ излизал на отделни брошури от 1855 до 1856 г. — Б.авт.

[2] Нека бъде дадено на най-достойния (лат.). — Б.пр.

[3] Твърда земя (лат.). — Б.пр.

[4] Думи на Исус (Марк, 10:14). — Б.авт.

[5] Също (Матей, 18:10). — Б.авт.

[6] Уиндзорският дворец е официалната резиденция на английските крале. — Б.авт.

[7] На Даунинг Стрийт 10 в Лондон се намира резиденцията на английския министър-председател. — Б.авт.

[8] В Уестминстърския дворец заседава английският Парламент. — Б.авт.