Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесет и трета
Първата служба на мистър Еърбин в църквата „Св. Юълд“

В неделя сутринта архидяконът със своята балдъза и мистър Еърбин потеглиха, както беше уговорено, за Улаторн. По пътя новият викарий заяви, че постоянно се вълнува от мисълта за първата среща със своите енориаши. Той призна, че винаги е страдал от прекалената си стеснителност, която често го е правила неспособен да изпълнява непривични задължения, и че сега тя го измъчва особено силно и го кара да се съмнява дали ще успее да запази необходимото достойнство по време на службата. Предчувствувал, че малките проницателни очички на мис Тори непрекъснато ще го гледат с неодобрение. Архидяконът осмя тези негови опасения. Той самият изобщо не знаел какво значи да изпитваш стеснение. Не можел да си представи как мис Торн, заобиколена от улаторнските селяни и от някои жители на по-бедните предградия на Барчестър, би могла да смути човек, който е свикнал да се обръща към високоерудираната аудитория на църквата „Св. Богородица“ в Оксфорд. Скромността на мистър Еърбин го карала просто да се смее.

Тук мистър Еърбин започна да философствува. Амвонът на „Св. Юълд“ изглеждал след амвона на „Св. Богородица“ не по-малко страшен, отколкото амвонът на „Св. Богородица“ — след амвона на „Св. Юълд“. Нима един лорд, попаднал внезапно по волята на съдбата сред прости копачи, би изпитал по-малък страх от насмешките на новите си другари, отколкото един копач, получил ненадейно благородническа титла? Това разсмя архидякона и той заплаши да съобщи на мис Торн, че новият свещеник на тяхната църква си е позволил да я сравни с прост копач. Но Елинор заяви, че не е правилно да се вади такова заключение: едно подобно сравнение имало за цел да посочи само съотношението между предметите, а не тяхната идентичност. Мистър Еърбин обаче продължи да философствува, без да обръща внимание нито на шегите на архидякона, нито на застъпничеството на Елинор. Една млада госпожица, каза той, може да изсвири с най-голямо спокойствие някоя трудна музикална пиеса в стая, претъпкана с непознати хора, но няма да бъде в състояние да каже нито една свястна дума, ако я помолят да говори пред съвсем близки хора, и то дори за най-обикновени неща, само че качена на подиум. Цялата работа се свеждала до възпитание, а на четиридесет години му било трудно да започне да се превъзпитава.

Елинор изрази несъгласие по въпроса за подиума и заяви, че можела да говори отлично за рокли, бебета или овнешки плешки от какъв да е подиум, стига да е достатъчно устойчив и да не се клати под нея, дори всичките й познати да я слушат. Архидяконът изрази увереност, че тя няма да може да произнесе нито една дума, но че това съвсем не доказва правотата на мистър Еърбин. Мистър Еърбин предложи някой ден, когато в Плъмстед има много гости, мисис Болд да се качи на подиум и да се опита да каже няколко думи. Елинор се съгласи, но при условие че гостите ще бъдат от кръга на техните познати, което накара архидякона да се замисли дали тя нямаше намерение да включи и мистър Слоуп и веднага да реши, че в такъв случай проверката естествено няма да се състои в гостната на неговия дом.

Увлечени в този спор, те стигнаха до желязната порта на Улаторн Корт.

Мистър Торн и мис Торн, вече облечени за църква, ги очакваха в залата и сърдечно се ръкуваха с тях. Архидяконът отдавна се ползуваше с благоволението на стопаните. Той беше свещеник от старата школа, а това се харесваше на мис Торн. Винаги се беше изказвал против свободната търговия, докато траеха споровете по този въпрос, а сега, след тяхното приключване, той, в качеството си на свещеник, не беше принуден да се отрича от своите убеждения подобно на повечето тори, непритежаващи духовен сан. Следователно архидяконът можеше да бъде смятан за привърженик на непорочните петдесет и трима, което му осигуряваше симпатиите на мистър Торн. Малката камбана заби, а на алеята, облегнати о черковната ограда и древния зид на Улаторн Корт, вече чакаха селяните от енорията, дошли да видят как новият свещеник ще измине разстоянието от господарския дом до църквата. Слугата на архидякона беше занесъл преди това одеждите.

Всички се запътиха нататък и когато дамите влязоха в храма, тримата джентълмени се спряха за малко насред алеята, за да дадат възможност на мистър Торн да представи на новия свещеник най-видните от неговите енориаши.

— Това са нашите епитропи, мистър Еърбин — фермерът Грийнейкър и мистър Стайлс. Мистър Стайлс е собственик на мелницата по пътя за Барчестър. Те се справят отлично със задълженията си.

— Надявам се, без прекалена строгост — каза мистър Еърбин.

Двамата църковни деятели докоснаха шапките си и се поклониха, както изискваше старият селски обичай, уверявайки свещеника, че са много доволни от честта да се запознаят с него и че времето е отлично за жътва. Мистър Стайлс, добре запознат с градските обноски, имаше чувство за собствено достойнство и не искаше да остави новия свещеник с погрешното впечатление, че епитропите са длъжни да следят за поведението на децата в църква. На тази мисъл го бе навел намекът на мистър Еърбин за неговата строгост и той побърза да изясни нещата, като отбеляза, че „малчуганите наглежда клисарят Клодхив и той май не жали много пръчката, особено по време на проповед“. Мистър Еърбин усмихнат размени поглед с архидякона, развеселен от невежеството на своите епитропи, които нямаха никакво понятие от задълженията си, включващи и надзора върху самия него.

Мистър Еърбин прочете няколко пасажа от Свещеното писание. Дори и най-закаленият проповедник би се пообъркал, забелязвайки с какво разбиране фермерите наостриха уши, готови да дадат критична оценка на новия свещеник, като съпоставят качествата му с достойнствата на неотдавна починалия негов предшественик. Безмълвна за момента, тяхната присъда скоро щеше да добие гласност, когато по-старите жители на Св. Юълд започнат да обсъждат службата сред потъналите в зеленина гробове на своите деца и прадеди. Впрочем бедният мистър Гудинъф не блестеше с кой знае какви достойнства и почти всички енориаши решиха, че мистър Еърбин се е справил достатъчно добре с работата си въпреки нервното запъване в началото, разгневило не на шега архидякона.

Но главното изпитание беше проповедта. Често пъти ни изненадва смелостта, с която млади хора проповядват за първи път пред непознати богомолци. Младежи, още почти момчета, току-що напуснали университетската, всъщност семинаристката скамейка, чиито мисли са били насочени главно към гребане, крикет и весели пиршества, се качват на трибуна, издигаща се високо над главите на покорната тълпа, не за да четат словото божие на седналите долу, а за да просветят слушателите си със своето собствено слово. Струва ни се необяснимо как страшната тържественост на тяхното положение не ги кара просто да онемеят. Как мога аз, едва навършил двадесет и три години, аз, който нямам дори десет наистина смислени дни зад гърба си, откакто съм придобил способността да мисля — как мога да поучавам тези беловласи старци, приведени под бремето на толкова години размисъл и стигнали тъй близо до гроба? Мога ли аз да ги уча какъв е техният дълг? Мога ли да им обяснявам неща, които самият аз едва разбирам и които те може би отдавна са постигнали? Дали моят новопридобит сан на божи служител ми е дал удивителната способност да бъда истински проповедник?

Такива мисли минават вероятно през главите на младите свещеници, но те очевидно преодоляват с лекота тази трудност, която за нас изглежда направо непреодолима. Наистина върху нас никога не е полагал ръката си епископ. Може би в нея има нещо, което укрепва духа и пропъжда естествената плахост на младостта. Но за себе си трябва да признаем, че преподобният Сампсън завоюва сърцата ни не толкова с нежната привързаност, която той питаеше към своите малки питомци, колкото с непреодолимата си стеснителност, накарала го да слезе онемял и посрамен от амвона, където се бе изкачил в напразния опит да ни поучи със словото божие.

В нашата църква има едно правило, което забранява на младшите свещеници да извършват определена част от богослужението. „Опрощението“ трябва да бъде четено от старши свещеник и ако такъв отсъствува, богомолците трябва да се задоволят с онова опрощение на греховете, което сами биха могли да си дадат. Това правило е може би добро, макар че непосветените едва ли разбират неговия смисъл. Но не би било зле то да бъде разпространено и върху проповедите. Наистина това е свързано с определена опасност — енориашите може да се опитат да попречат с всички сили на напредъка на младите свещеници в църковната йерархия. Свещениците без право да проповядват биха представлявали такава благодат, че ще започнат да им предлагат подкупи, само и само да се откажат от опитите си да придобият това право.

Но мистър Еърбин не страдаше от младежка плахост и проповедта му беше дори по-успешна от четенето. Той избра като текст два стиха от второто послание на Йоана:

„Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте“.[1]

Мистър Еърбин им каза, че домът, за който става дума, това е техният храм, където сега се обръща за първи път към тях, и че той няма нужда от друг поздрав, освен от послушание към светото учение, което им проповядва, но че не би могъл да очаква такова послушание от тяхна страна, ако не съумее да ги приобщи към великата християнска доктрина за съчетаване на вярата с дела. Той се спря малко повече върху тази мисъл, но без да прекалява, и двадесет минути по-късно неговите нови приятели, напълно доволни от своя нов свещеник, се разотиваха по домовете си, където ги очакваше овнешко печено и пудинг.

След това дойде ред на обеда в Улаторн Корт. С влизането си в залата мис Торн стисна ръката на мистър Еърбин и заяви, че го приема в своя дом, в този храм, както се изрази тя, поздравявайки го от все сърце. Мистър Еърбин беше трогнат и отговори мълчаливо на ръкостискането на старата мома. Мистър Торн изрази надежда, че мистър Еърбин е харесал акустиката на черквата, мистър Еърбин отвърна, че ще трябва да свикне с резонанса, и всички седнаха на трапезата.

Мис Торн се показа особено внимателна към мисис Болд. Елинор продължаваше да носи траур и той й придаваше вид на скръбна сериозност, често срещан при млади майки, които неотдавна са станали вдовици. Доброто сърце на мис Торн се изпълни със състрадание и тя се зае да покровителствува своята млада гостенка, без да жали усилия. Напълни чинията й с пилешко и шунка и й сипа цяла чаша портвайн. Елинор не беше недоволна от тези прояви на внимание и когато отпи, мис Торн веднага поиска да й долее. Елинор се опита да протестира, но напразно. Мис Торн започна да намига, да кима с глава и да шепне, че точно това й трябва и че тя много добре разбира тези неща — нека мисис Болд изпие чашата до дъно, без да обръща внимание на никого.

— Ваш дълг е да подкрепяте силите си. Не само вие чакате на тях! — каза тя на ухото на младата майка и продължи да подсилва Елинор със студено пилешко и портвайн.

Защо жените на бедняците, които не разполагат със студено пилешко и портвайн за подкрепяне на силите, кърмят без затруднение децата си, а жените на богатите, които ядат и пият най-отбрани неща, не могат да го сторят — този въпрос оставаме засега на вниманието на лекарите и на майките.

Мис Торн, освен това знаеше всичко за зъбите. През последните няколко дни малкия Джони Болд го безпокоеше първият докарващ зъб и с характерното за жените съзаклятничество мис Торн беше в течение на този факт, преди още Елинор да е довършила пилешкото крило. Старата дама веднага препоръча средството, което било много на мода по времето на нейната баба, и предупреди Елинор да се пази от измислиците на днешната медицина.

— Вземете кораловата му гривна, миличка — каза тя, — и я натрийте добре със сок от моркови, трийте я, докато сокът изсъхне, и след това му я дайте да си играе с нея…

— Но той няма коралова гривна — каза Елинор.

— Как така няма?! — почти избухна мис Торн. — Нямал коралова гривна… но как тогава ще му покарат зъбите? А имате ли еликсира на Дафи?

Елинор обясни, че няма. Не бил предписан от мистър Риърчайлд, барчестърския лекар, чиито услуги ползувала. И младата майка спомена някои възмутително модни заместители, препоръчвани от мистър Риърчайлд като привърженик на прогреса.

Мис Торн се намръщи страшно.

— Сигурна ли сте, мила — каза тя, — че този човек наистина знае какво прави? Сигурна ли сте, че няма да погуби вашето момченце? Впрочем — продължи тя с по-мек и изпълнен с тъга тон, изразяващ по-скоро състрадание, отколкото гняв — не зная на кого днес може да се вярва в Барчестър. Виж, доктор Бъмпуел е друго нещо…

— Но, мис Торн, той почина, когато аз бях още съвсем дете!

— Да, миличка, наистина почина! Какъв печален ден беше това за Барчестър! А днешните млади хора (мистър Риърчайлд беше впрочем връстник на мис Торн), за тях дори не знаем откъде идват и кои са, нито пък дали изобщо разбират нещо от работата си.

— Според мен в Барчестър има много способни лекари — възрази Елинор.

— Може и да има, но аз не ги познавам, а и всички са съгласни, че днешните лекари не могат да се сравняват с едновремешните. Това бяха талантливи, внимателни, образовани хора. А днес всеки аптекарски чирак може да се нарече доктор. Според мен в наши дни образованието не се смята за задължително.

Самата Елинор беше вдовица на лекар и се почувствува донякъде засегната от тези тежки обвинения. Но мис Торн бе толкова добросърдечна, че човек не можеше да се разсърди истински на думите й. Затова Елинор си сръбна още портвайн и дояде пилешкото крило.

— По никой начин не забравяйте, мила моя, сока от моркови и незабавно му купете коралова гривна. Баба ми имаше най-хубавите зъби в графството и ги запази до смъртта си, а тя се помина на осемдесет години. Казваше, че всичко това се дължи на сока от моркови. Не можеше да понася барчестърските лекари. Дори милият доктор Бъмпуел не й харесваше. — Очевидно мис Торн не си даваше сметка, че преди петдесет години доктор Бъмпуел е бил още начинаещ лекар и затова не е било възможно да внушава на тогавашните улаторнски дами повече доверие, отколкото днешните лекари внушаваха на нея.

Архидяконът ядеше с голям апетит и беседваше със своя домакин за саденето на ряпа и за новите жътварски машини, а мистър Торн, който искаше да прояви учтивост към своя гост и се страхуваше, че изгледите за реколтата на ряпа не са много интересна тема за неделен разговор, се стараеше да повдигне всевъзможни църковни въпроси.

— Никога не съм виждал толкова хубава пшеница, каквато имате на нивата зад горичката, Торн. Сигурно е от гуаното? — попита архидяконът.

— Да, от гуаното е. Получавам го от Бристъл. Ще видите, че тук често идват доста богомолци от Барчестър, мистър Еърбин. Те много обичат нашата енория, особено привечер, когато не е много горещо за разходки.

— Много съм им задължен, че днес поне не дойдоха — каза мистър Еърбин. — Колкото по-малко хора има на първата ти проповед, толкова по-добре.

— Купих тон и половина от Брадли на Хай Стрийт — вметна архидяконът. — Пълна измама! Гуаното сигурно няма и пет центнера!

— Този Брадли няма нито една хубава стока — отбеляза мис Торн, дочула името, докато шепнеше нещо на Елинор. — А какъв хубав магазин имаше на същото това място преди него! Уилфред, помниш ли какви хубави неща предлагаше старият Амбълоф?

— Оттогава там се смениха трима души — каза архидяконът, — кой от кой по-лоши. А кой е вашият агент в Бристъл, Торн?

— Тази година аз сам отидох в Бристъл и го купих направо от кораба. Страхувам се, че с намаляването на деня, мистър Еърбин, осветлението в църквата става недостатъчно за четене. Трябва да пратя някого да отсече част от клоните.

Мистър Еърбин посочи, че сутрешното осветление е във всеки случай чудесно, и помоли да не се пипат липите. След това те отидоха да се поразходят из добре поддържаната цветна градина, където мистър Еърбин обясни на мисис Болд разликата между наяда и дриада и се впусна в разсъждения за формата на вазите и урните. Мис Торн се зае със своите теменужки, а брат й, след като се убеди, че няма да успее да придаде подходящ неделен тон на разговора, се отказа от по-нататъшни опити и започна да разказва подробно на архидякона за бристълското гуано.

В три часа те отново влязоха в църквата: този път службата извърши мистър Еърбин, а проповедта изнесе архидяконът. Присъствуваха почти същите енориаши, към които се присъединиха няколко по-смели граждани, устояли на жегата и августовското слънце. Архидяконът избра своя текст от Посланието до Филимона: „Моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си.“[2] Този текст ни дава известна представа каква проповед прочете доктор Грантли и като цяло тя не беше нито лоша, нито скучна, нито неуместна.

Той им каза, че е почувствувал като свой дълг да им намери пастир в замяна на онзи, който е бил тъй дълго между тях, и че гледа на своя избраник като на син, също както апостол Павел е смятал за син изпратения от него ученик. След това се похвали, че без да жали усилия, е избрал за тях най-добрия възможен кандидат, като при това изборът му не е бил повлиян от никакви застъпничества и препоръки, но не доизясни, че най-добър от негова гледна точка беше онзи, който е способен по-успешно от всички други да укроти мистър Слоуп и да направи атмосферата в Барчестър твърде гореща за него. А оковите, това били неимоверните усилия, които бил положил, за да им осигури такъв безупречен свещеник. Той отхвърли всяко сравнение между себе си и апостол Павел, но каза, че е в правото си да ги помоли да бъдат благосклонни към мистър Еърбин, също както светият апостол бе помолил Филимон и домочадието му за Онисима.

Проповедта на архидякона, заедно с текста и благословията, не продължи повече от половин час. След това те се сбогуваха с улаторнските си приятели и се прибраха в Плъмстед. Ето как мина първата служба на мистър Еърбин в църквата „Св. Юълд“.

Бележки

[1] Второ съборно послание на апостол Йоан, 1:9, 10. — Б.авт.

[2] Послание на апостол Павел до Филимона, 1:10. — Б.авт.