Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барчестърски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Антъни Тролъп

Заглавие: Барчестърски кули

Преводач: Борис Стоянов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Димитър Благоев

Излязла от печат: февруари 1985

Редактор: Невяна Николова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Художник: Огнян Димитров

Коректор: Евелина Тодорова, Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1429

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
Слоуп срещу Хардинг

Два-три дена по-късно мистър Хардинг получи една записка, в която го молеха да посети мистър Слоуп в двореца рано на следващата сутрин. В бележката нямаше нищо неучтиво и все пак целият и тон беше крайно неприятен. Ето нейното съдържание:

„Уважаеми мистър Хардинг! Бихте ли ми направили честта да ме посетите в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути? Епископът изказа желание да поговоря с Вас във връзка със старопиталището. Надявам се, че ще ме извините за посочването на толкова ранен час. Правя това, защото съм изключително зает. Но ако нямате никаква възможност да дойдете в този час, ще Ви очаквам в десет. Бъдете така любезен да ми отговорите писмено.

Приемете моите уверения, уважаеми мистър Хардинг, в искреното ми към Вас приятелство.

Об. Слоуп

Дворецът, понеделник сутринта

20 август 185…“

Мистър Хардинг нито можеше, нито искаше да приеме тези уверения, а думата „приятелство“ той смяташе за проява на наглост от страна на мистър Слоуп. Искрено приятелство, как ли не! Колко искрени приятели се падат на всеки човек в този свят? В резултат на какви процеси се създават те? И нима между него и мистър Слоуп е започнал такъв процес? Мистър Хардинг неволно си задаваше тези въпроси, докато четеше и препрочиташе записката. Той все пак изпрати отговор, който гласеше:

„Уважаеми господине! Ще бъда в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути, съгласно изразеното от Вас желание.

Искрено Ваш:

С. Хардинг

Хай Стрийт, Барчестър, понеделник“

Така на следващата сутрин, точно в девет и половина, той почука на вратата на двореца и попита за мистър Слоуп.

Мистър Слоуп, както и епископът, разполагаше с един малък кабинет на първия етаж. Мистър Хардинг беше въведен там и помолен да седне. Мистър Слоуп не беше още дошъл. Бившият управител отиде до прозореца, погледна към градината и неволно си спомни, че съвсем доскоро той беше винаги посрещан в този дом с отворени обятия, като член на семейството, роден и израснал в него. Спомни си как старите слуги му се усмихваха, когато отваряха вратата; как след кратко отсъствие лакеят с почтителна сърдечност му казваше: „Най-добрият лек за болни очи, мистър Хардинг, е да се спрат на вас“; как припряната икономка се кълнеше, че не е възможно да е вечерял или да е закусил, или да е обядвал. Но най-скъп му беше споменът за тихата радост, озарявала лицето на стария епископ всеки път, когато неговият приятел влизаше в стаята.

Очите му се просълзиха при мисълта, че всичко това беше вече минало. Защо му беше сега старопиталището? Той беше самотен и застаряващ — скоро, много скоро трябваше да си отиде от този свят, оставяйки всичко, както си беше отишъл верният му стар приятел. Щеше да си отиде и да остави старопиталището, своето обичайно място в катедралата и любимите си занимания на по-млади, а може би и по-мъдри хора. Неговото пеене! Може би наистина времето му е вече минало. Имаше чувството, че светът потъва под краката му, сякаш бе настъпил вече моментът, когато и той трябваше да възложи своите упования на онова, на което беше учил да се уповават другите. „Какво струва религията на един човек — запита се той, — ако не му помогне да преодолее естествената тъга на старостта?“ И взрян с насълзени очи в цъфналите лехи на епископската градина, той почувствува, че може да разчита на тази така горещо желана вътрешна опора.

Все пак не му беше никак приятно, че го заставят да чака по този начин. Ако мистър Слоуп не държеше да се срещне с него в девет и половина, тогава защо го беше накарал да излезе от къщи, едва привършил закуската си? В действителност това беше преднамерен тактически ход от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе решил за себе си, че мистър Хардинг ще трябва или да приеме старопиталището с унизително смирение, или изобщо да се откаже от него, като си правеше сметка, че вторият вариант е по-вероятен, ако успее предварително да раздразни прецентора. Може би сметката на мистър Слоуп не беше чак дотам крива.

Беше почти десет, когато мистър Слоуп влезе забързан в стаята, измърмори нещо за епископа и за работите на епархията, безмилостно стисна ръката на мистър Хардинг и го покани да седне.

Високомерието, което си придаваше този човек, беше направо противно на мистър Хардинг, но той не знаеше как да го постави на място. Вътрешната му душевна нагласа изключваше всеки стремеж към величие от негова страна, а му липсваше и онази светска подвижност на духа, която да му позволи да се опълчи категорично и открито срещу проявите на арогантност, както би направил това архидяконът. Оставаше му единствено примирението — и той се примири.

— За старопиталището ли, мистър Хардинг? — започна капеланът като ректор на кеймбриджки колеж, който разглежда молбата на някой беден студент.

Мистър Хардинг постави крак върху крак, кръстоса ръце на скута си и погледна мистър Слоуп в лицето, но не каза нито дума.

— Там отново ще бъде назначен управител — заяви мистър Слоуп.

Мистър Хардинг отговори, че е чул за това.

— Вие, разбира се, знаете, че възнаграждението е намалено значително — продължи мистър Слоуп. — Епископът прояви щедрост и заяви на правителството, че според него то не бива да бъде по-малко от четиристотин и петдесет фунта. Мисля, че епископът, общо взето, има право — задълженията на управителя не са наистина много трудни, но те ще станат по-сложни, отколкото са били преди. Може би не е лошо, че духовенството на катедралния град ще бъде осигурено колкото може по-добре в рамките на средствата, поставени на наше разположение. Такова е становището на епископа и то съвпада напълно с моето.

Мистър Хардинг постави дланта на едната си ръка върху другата, но не каза нищо.

— Толкова за възнаграждението, мистър Хардинг. Къщата ще бъде, разбира се, на разположение на управителя, както и преди. Според мен обаче той трябва да поеме задължението да я боядисва веднъж на всеки седем години отвътре и веднъж на три години отвън. Освен това трябва да извърши на свои разноски необходимите ремонти при напускане — било в случай на смърт или по друга причина. Но по този въпрос последна дума ще има епископът.

Мистър Хардинг продължи да трие ръцете си, гледайки мълчаливо непривлекателно го лице на мистър Слоуп.

— А колкото до задълженията — продължи той, — струва ми се, ако съм правилно осведомен, че досега едва ли би могло да се говори за такива. — И той се засмя пресилено, сякаш искаше да придаде на това обвинение формата на шега.

Мистър Хардинг се замисли за щастливите, безметежни години, които беше прекарал в стария си дом — за поверените на неговите грижи немощни старци, за добрите си намерения и за работата си, която наистина не беше тежка. Мислейки за всичко това, той се усъмни за момент дали този сарказъм не е все пак заслужен. Зачете съмнението си в полза на своя неприятел и затова не му възрази. Само отбеляза, много спокойно и може би с повече смирение, отколкото трябваше, че покойният епископ е бил доволен от изпълнението на неговите задължения такива, каквито са били.

Мистър Слоуп отново се усмихна. Този път усмивката му имаше за цел да уязви по-скоро паметта на покойния епископ, отколкото деловитостта на бившия управител — така я изтълкува и мистър Хардинг. Лицето му почервеня и той наистина се ядоса.

— Бие сигурно сте забелязали, мистър Хардинг, че нещата се измениха много в Барчестър — каза мистър Слоуп.

Мистър Хардинг каза, че е забелязал това.

— И не само в Барчестър, мистър Хардинг, навсякъде се измениха. Не само в Барчестър нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на изминалите векове. Това става в цялата страна. Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа, а онези, които ръководят работата и плашат заплатите, са длъжни да следят за изпълнението на този принцип. Нови хора, мистър Хардинг, са нужни днес на църквата, а и не само на нея — те вече чукат на всички врати.

За нашия приятел тези думи бяха по-горчиви от пелин. Никога не бе имал особено високо мнение за своите способности и за дейността си, но всичките му симпатии бяха на страната на старото духовенство и той ненавиждаше, доколкото сърцето му беше способно на такова чувство, тези нови, делови, коравосърдечни самохвалковци, намерили такъв достоен представител в лицето на мистър Слоуп.

— Може би — каза той — епископът ще предпочете да назначи нов човек в старопиталището?

— В никакъв случай! — каза мистър Слоуп. — Епископът държи много да приемете това назначение, но той би желал отнапред да знаете какви ще бъдат вашите задължения. На първо място, към старопиталището ще бъде открито училище на деня господен.

— Какво! За старците ли? — попита мистър Хардинг.

— Не, мистър Хардинг, не за старците, а за бедните деца в Барчестър. Желанието на епископа е вие да се заемете с това училище — учителите ще бъдат поставени под вашите грижи и надзор.

Мистър Хардинг свали дясната си ръка от лявата и започна да разтрива прасеца на преметнатия си крак.

— Колкото до старците — продължи мистър Слоуп — и до стариците, които ще бъдат настанени в приюта, епископът желае всеки господен ден и през един от делниците за тях да се организира сутрешна и вечерна служба, да им изнасяте поне една проповед всяка неделя и всички питомци да се събират ежедневно на утринна и вечерна молитва. Епископът намира, че по този начин ще отпадне необходимостта да им се запазват отделни места в катедралата.

Мистър Слоуп направи пауза, но мистър Хардинг продължаваше да мълчи.

— Всъщност няма да е лесно да се намерят места за жените… а и общо взето, мистър Хардинг, нека веднага ви призная, че за хората от това съсловие катедралната служба не ми се струва много полезна — ако тя изобщо е полезна, за което и да е съсловие.

— Нека да не спорим, ако обичате, по този въпрос — каза мистър Хардинг.

— Нямам никакво желание за такъв спор, поне в този момент. Надявам се обаче, че вие имате сега достатъчно пълна представа за новия ред, който епископът желае да въведе в старопиталището; и ако получа (в което не се и съмнявам) вашите уверения, че сте съгласен с възгледите на негово преосвещенство, за мен ще бъде най-голямо удоволствие да ви връча, като представител на негово преосвещенство, официалното назначение.

— А ако не съм съгласен с възгледите на негово преосвещенство? — запита мистър Хардинг.

— Но аз се надявам, че това не е така! — каза мистър Слоуп.

— А ако все пак е така? — отново попита мистър Хардинг.

— Ако за нещастие случаят е наистина такъв, което просто не мога да си представя, вашите собствени чувства ще ви подскажат, предполагам, че благоприличието изисква да се откажете от назначението.

— А ако приема назначението, без да съм съгласен с епископа, тогава какво?

Този въпрос предизвика известно смущение у мистър Слоуп. Той наистина беше говорил с епископа за старопиталището и беше един вид упълномощен да обърне внимание на мистър Хардинг върху целесъобразността от създаване на неделно училище и въвеждане на религиозни служби в приюта, но не беше упълномощен да представи приемането на тези предложения като необходимо условие за получаване на назначението. Епископът не се съмняваше, че мистър Хардинг ще ги приеме и че училището, както и останалите новоучредени средни заведения в града, ще се озове под контрола на неговата съпруга и на личния му капелан. Идеята на мистър Слоуп беше по-реалистична. Той целеше мистър Хардинг да се откаже сам от мястото на управител, което би му дало възможност да назначи на него някой свой съюзник. Но и през ум не му минаваше, че мистър Хардинг може открито да приеме поста и също така открито да отхвърли условията.

— Според мен е просто невероятно — каза мистър Слоуп — да приемете от ръцете на епископа едно назначение, след като предварително сте решили да не изпълнявате задълженията, произтичащи от него.

— Ако стана управител и започна да пренебрегвам задълженията си — каза мистър Хардинг, — епископът има на разположение съответни средства, с които да постави нещата в ред.

— Не съм очаквал подобен довод от вас, нито пък подобни предложения — отвърна мистър Слоуп с подчертан израз на накърнена добродетел.

— И аз не съм очаквал подобни условия.

— Така или иначе, бих се радвал да узная какъв отговор ще трябва да предам на негово преосвещенство — каза мистър Слоуп.

— При пръв удобен случай ще се срещна лично с негово преосвещенство — отговори мистър Хардинг.

— Това едва ли би било удобно за негово преосвещенство — заяви мистър Слоуп. — Епископът наистина не е в състояние да приема всеки свещеник от епархията при всеки подобен случай. Епископът, доколкото ми е известно, вече се срещна с вас във връзка с този въпрос и не виждам защо трябва да бъде безпокоен отново.

— Известно ли ви е, мистър Слоуп, от колко години съм свещеник в този град?

Мистър Слоуп беше на път да постигне целта си: мистър Хардинг се беше ядосал и можеше да последва решителен отказ от негова страна.

— Наистина не виждам какво отношение има това обстоятелство към въпроса. Нима мислите, че епископът би имал достатъчно основания да ви позволи да разглеждате като синекурен един пост, на който трябва да бъде назначен енергичен човек само защото сте служили дълги години в катедралата?

— Но това би могло поне да подтикне епископа да ме приеме, ако се обърна към него с такава молба. Ще се посъветвам с моите приятели, мистър Слоуп, но нямам намерение да увъртам и хитрувам: можете да кажете на епископа, че съвсем не мога да се съглася с неговите възгледи относно старопиталището и затова ще се откажа от назначението, ако установя, че условията, посочени от вас, са задължителни. — И с тези думи мистър Хардинг си взе шапката и си отиде.

Мистър Слоуп беше доволен. Той се почувствува в правото си да приеме последните думи на мистър Хардинг като категоричен отказ. Във всеки случай именно така ги представи на епископа и на мисис Прауди.

— Но това е много неочаквано — каза епископът.

— Съвсем не! — намеси се мисис Прауди. — Нямате представа колко твърдо решени са всички те да не ви се подчиняват!

— Но мистър Хардинг толкова искаше да се върне в старопиталището!

— Да — каза мистър Слоуп. — При условие че ще бъде напълно независим от ваше преосвещенство.

— За това не може и дума да става! — каза епископът.

— Естествено! — каза капеланът.

— Как ли пък не! — каза мисис Прауди.

— Много съжалявам — каза епископът.

— Не виждам много причини за съжаление — каза мисис Прауди. — Мистър Куивърфул е къде по-достоен за това място, тон е далеч по-нуждаещ се от него и за нас ще бъде извънредно полезно да имаме такъв човек подръка.

— Май ще трябва да поговоря с Куивърфул? — запита капеланът.

— Няма да е лошо — отвърна епископът.