Антъни Тролъп
Барчестърски кули (51)

Глава петдесет и първа
Мистър Слоуп се сбогува с двореца и неговите обитатели

Време е вече да се разделим с мистър Слоуп, както и с епископа и с мисис Прауди. Тези раздели в романите са не по-малко неприятни, отколкото в реалния живот — наистина не толкова тъжни, защото тъгата е измислена, но също така тягостни и обикновено по-малко удовлетворителни от истинските. Кой романист, кой Филдинг, Скот, Жорж Санд, Сю или Дюма е в състояние да направи интересна последната глава на измислената от него история? Обещанията за две деца и свръхчовешко щастие не струват нищо, както и уверенията за едно най-почтено съществуване далеч отвъд всички възрасти, отредени на простосмъртните. Страданията на нашите герои и героини — ето кое те довежда до възторг, о читателю! Техните скърби, техните грехове и безразсъдства, а не техните добродетели, здравият им разум и очакващите ги награди. Когато ние, следвайки покорно приетите правила, започнем да боядисваме последните си страници в розово, с това напълно губим способността си да бъдем харесани от теб. Като ставаме скучни, ние оскърбяваме твоя интелект, а трябва да станем скучни, за да не оскърбим вкуса ти. Един писател, който не е вече между живите, в желанието си да поддържа читателския интерес до последната страница, обеси своя герой в края на третия том. В резултат на това никой не искаше да чете романа му. А кой автор би могъл така да разпредели и да съгласува своите случки, диалози, характеристики и описания, че те да заемат точно деветстотин и тридесет страници, без при това да се стигне до тяхното неестествено сбиване или разтегляне в последните глави? Та нали на мен самия ми предстои сега да запълня двайсетина страници и ще трябва доста да си поблъскам главата, докато успея да го направя. А после, когато всичко е вече готово, дори най-добросърдечният критик ще ни упрекне неизбежно, че заключението ни е неумело и накуцва с двата крака. Оказва се, че или ни е домързяло и сме се отнесли небрежно към него, или сме се престарали и то се е получило отегчително. Заключението е блудкаво или нелогично, пресилено или глупаво. Или е лишено от всякакъв смисъл, или е прекалено претенциозно. Страхувам се, че последната сцена, както всички последни сцени, непременно ще бъде едно

повторно детство, с изличена памет,

без зъби, без очи, без слух, без всичко!^[1]

Мога само да кажа, че ако някой критик с богат опит, който владее до съвършенство тънкостите на своето изкуство, напише последните петдесет страници на един роман, за да покаже на всички ни как трябва да се пишат те, аз ще положа най-големи усилия да следвам в бъдеще неговия пример. Но сега за сега съм принуден да разчитам единствено на себе си и признавам, че съм загубил надежда да успея.

През последните десетина дни мистър Слоуп изобщо не се бе срещал с мисис Прауди и твърде малко с епископа. Продължаваше да живее в двореца и да изпълнява всекидневните си задължения, но тайното управление на епархията бе преминало в други ръце. Той разбираше много добре това положение и си даваше сметка за него, но не изпитваше безпокойство. Сега неговите надежди бяха насочени другаде и делата на епархията му бяха доскучали, а освен това съзнаваше, че на това поприще мисис Прауди окончателно го бе сразила. В началото на настоящата книга ние описахме как трима-четирима души се борят за това кой да бъде истинският Барчестърски епископ. Всеки един от тях бе принуден сега да признае с прискърбие (или с тържество), че борбата е спечелена от мисис Прауди. Те бяха минали през едно твърде сурово състезателно изпитание и тя се оказа безспорна победителка, facile princeps^[2]. В даден момент мистър Слоуп тичаше рамо до рамо с нея, но това беше съвсем за малко. Всички се бяха съгласили, че въпросът за Хайрамовото старопиталище ще бъде, така да се каже, пробният камък в техния спор, а сега там бе вече настанен мистър Куивърфул като живо доказателство за умението и мъжеството на мисис Прауди.

Но всичко това не можа да пречупи духа на мистър Слоуп, тъй като той бе окрилен от други надежди. Накрая обаче получи, уви, писмо от своя приятел сър Николас, който му съобщаваше, че деканският пост е бил даден другиму. Трябва да отдадем дължимото на мистър Слоуп: той не падна, сразен от този удар, и не се отдаде на безполезни вопли; не се отчая от живота и не призова всички небесни и подземни богове да прекъснат нишката на неговото съществувание. Просто седна удобно в креслото си, преброи с колко пари разполага за текущите си разходи и колко още остава да получи, обмисли в каква област да насочи бъдещите си усилия и незабавно писа до съпругата на един богат фабрикант на захар от Бейкър Стрийт, която, както му беше добре известно, с голяма готовност приемаше и покровителствуваше млади свещеници евангелисти. В писмото си той заявяваше, че отново е „свободен друмник по широкия свят, който се е убедил, че въздухът на един катедрален град, както и самото естество на катедралните служби са дълбоко чужди на неговия дух“. После прекара още известно време в размисъл как точно да се сбогува с епископа и каква линия на поведение да следва в бъдеще.

И тръгна той, със наметало синьо (черно),

към други брегове и нови съдбини.^[3]

Тъй като бе получил официално нареждане да се яви при епископа, мистър Слоуп стана и пристъпи към неговото изпълнение. Позвъни и поръча на лакея да предаде на господаря си, че ако това е удобно на негово преосвещенство, той, мистър Слоуп, е готов да се яви при него. Лакеят, който много добре си даваше сметка, че звездата на мистър Слоуп клони вече към залез, се върна и съобщи, че „негово преосвещенство желае мистър Слоуп да се яви незабавно в кабинета му“. Мистър Слоуп изчака още десетина минути, за да покаже своята независимост, и се запъти към стаята на епископа. В кабинета, както и очакваше, завари, освен доктор Прауди и неговата съпруга.

— Хм, ъ-ъ-ъ, мистър Слоуп, моля ви, седнете — каза епископът в панталони.

— Седнете моля, мистър Слоуп — каза епископът в пола.

— Благодаря, благодаря — отвърна мистър Слоуп, приближи се до камината и се отпусна непринудено в едно от креслата край нея.

— Мистър Слоуп — каза епископът, — наложително е да поговоря откровено с вас по един въпрос, който отдавна вече ме занимава.

— Може ли да попитам дали този въпрос има някаква връзка с мен? — осведоми се мистър Слоуп.

— Да, разбира се… този въпрос съвсем определено има връзка с вас, мистър Слоуп.

— В такъв случай, милорд, ако ми бъде позволено да изкажа подобно желание, бих предпочел да не обсъждам нищо в присъствието на трето лице.

— Не се безпокойте, мистър Слоуп — намеси се мисис Прауди, — няма нищо за обсъждане. Епископът просто иска да ви съобщи своето решение.

— Аз просто искам, мистър Слоуп, да ви съобщя своето решение, няма нужда от никакво обсъждане — каза епископът, повтаряйки думите на жена си.

— Това е нещо, милорд — каза мистър Слоуп, — в което никой от нас не може да бъде предварително сигурен. Аз обаче не съм в състояние да принудя мисис Прауди да напусне стаята, нито пък мога да изляза, след като ваше преосвещенство желае да остана.

— Да, точно такова е желанието на негово преосвещенство — заяви мисис Прауди.

— Мистър Слоуп — започна епископът със сериозен, тържествен глас, — тежко ми е да изказвам порицание на когото и да било. Много ми е тежко да изказвам порицание на един свещеник и особено на един свещеник във вашето положение.

— Защо, в какво съм се провинил, милорд? — дръзко запита мистър Слоуп.

— В какво сте се провинили ли, мистър Слоуп? — възкликна мисис Прауди, като стана права и размаха пред грешника своя всяващ ужас показалец. — Осмелявате се да питате епископа в какво сте се провинили? Нима вашата съвест…

— Мисис Прауди, разберете, моля ви, веднъж завинаги, че нямам намерение да разговарям с вас.

— Не, сър, принуден сте да разговаряте! Нямате друг изход! Как разговаряхте толкова много с онази синьора Нерони? Защо вие, един свещеник, паднахте толкова ниско, че да прекарвате часове наред в обществото на такава жена — омъжена жена, с която едно духовно лице в никакъв случай не би трябвало да поддържа приятелство!

— Няма да отречете, че се запознах с нея във вашата гостна — веднага отвърна на удара с удар мистър Слоуп.

— Където се държахте безсрамно — заяви мисис Прауди. — Просто безсрамно! Не биваше да ви търпя нито ден в къщата си след всичко, на което станах свидетелка тогава. Трябваше да настоя да бъдете незабавно отстранен.

— За мен е нещо ново, мисис Прауди, че вие имате някакво право да решавате дали да остана, или да не остана тук.

— Как! — викна мисис Прауди. — Да нямам правото да решавам кого да допускам и кого не в собствената си гостна? Да нямам задължението да предпазя слугите и подчинените си от пагубното влияние на порока? Да не мога да спася собствените си дъщери от допира с калта? Ще ви покажа, мистър Слоуп, дали имам, или нямам такова право! Бъдете така любезен да проумеете, че не сте вече на служба при епископа и че тъй като стаята ви ще бъде незабавно необходима за новия капелан, аз ви моля да си потърсите друга квартира колкото може по-бързо!

— Милорд! — обърна се мистър Слоуп към епископа и загърби напълно жена му. — Много ви моля, позволете ми да чуя от собствените ви уста какво е вашето решение по този въпрос.

— Разбира се, мистър Слоуп, разбира се — отвърна епископът. — Вашата молба е напълно законна. И така, моето решение е да си потърсите друго място. Струва ми се, че не сте много подходящ за длъжността, която заемахте напоследък.

— И какви грешки съм допуснал, милорд?

— Тази синьора Нерони е първата ви грешка — каза мисис Прауди. — При това чудовищна. Чудовищна и срамна. Позор, мистър Слоуп, позор! Един божи служител!

— Милорд, бих желал да зная за какво провинение ме гонят от дома на ваше преосвещенство!

— Нали чухте какво каза мисис Прауди — отвърна епископът.

— Когато направя публично достояние историята на моето уволнение, милорд — а съм принуден да сторя това, за да не бъде опетнена моята репутация, — на вас едва ли ще ви бъде приятно, ако се наложи да спомена, че сте ме отстранили по настояване на вашата съпруга, която не е одобрила познанството ми с друга дама, дъщеря на един от пребендариите при катедралата!

— Можете да направите публично достояние каквото си искате, сър — каза мисис Прауди. — Но едва ли в безумието си ще стигнете дотам, че да разгласите барчестърските си похождения! Мислите ли, че не знам как сте коленичили в краката на тази твар — ако тя изобщо има крака! — и как сте се лигавили над ръката й? Съветвам ви добре да внимавате какво правите и какво говорите, мистър Слоуп. Някои свещеници са загубвали сана си за къде по-малки провинения.

— Милорд, ако това продължава, ще бъде принуден да дам под съд тази жена, имам предвид мисис Прауди, за клевета.

— Струва ми се, мистър Слоуп, че най-добре е сега да се оттеглите — каза епископът. — Ще ви изпратя чек за сумата, която евентуално ви дължа. Но при сегашните обстоятелства най-добре за всички ни ще бъде да напуснете в най-скоро време двореца. Ще ви платя билета до Лондон и едноседмичния ви престои в Барчестър, считано от днешна дата.

— Ако все пак пожелаете да останете в епархията — добави мисис Прауди — и дадете тържествено обещание да не се срещате повече с тази жена, както и да бъдете по-предпазлив в бъдещото си поведение, епископът ще каже две думи за вас на мистър Куивърфул, който има нужда от младши свещеник за Пудингдейл. Къщата там е напълно достатъчна, доколкото ми е известно, за вашите нужди, а и ще получавате годишно възнаграждение от петдесет фунта.

— Нека Всевишният ви прости, госпожо, за начина, по който се отнесохте с мен — каза мистър Слоуп с най-неземен поглед. — Но не забравяйте, госпожо, че и вие бихте могли да се препънете. — И той й отправи един съвсем земен поглед. — А колкото до епископа, искрено го съжалявам! — И с тези думи мистър Слоуп излезе от стаята.

Така завършиха близките взаимоотношения между Барчестърския епископ и неговия първи частен капелан.

Мисис Прауди безспорно беше права в едно: мистър Слоуп нямаше да стигне в своето безумие дотам, че да разгласи пред цял свят барчестърските си похождения. Той не започна да досажда на своя приятел мистър Тауърс с писмени разобличения относно своеволията на мисис Прауди или глупостите на нейния съпруг. Даваше си сметка, че за него ще бъде най-добре изобщо да не споменава за пребиваването си в катедралния град. Скоро след описания разговор той напусна Барчестър, а на влизане във вагона изтърси праха от обувките си и не хвърли нито един изпълнен с копнеж и съжаление поглед към кулите на катедралата, докато влакът бързо го отнасяше далеч от тях.

На всички ни е известно, че хората от рода на мистър Слоуп никога не гладуват: те винаги падат на краката си, също като котките, и където и да се озоват, все се нареждат добре. Така беше и с нашия герой. При завръщането си в столицата той научи, че фабрикантът на захар е починал и че вдовицата му е просто неутешима — с други думи, че се нуждае от утешение. Слоуп я утеши и скоро се настани удобно в богатия дом на Бейкър Стрийт. Не след дълго той беше вече свещеник на една църква близо до Ред Роуд и се прочу като един от най-красноречивите проповедници и най-благочестивите свещеници в тази част на Лондон. Нека го оставим там.

За епископа и неговата съпруга остава да се каже доста малко. От този момент нататък не се случи нищо, което да наруши тяхната семейна хармония. Не след дълго смъртта на още един епископ откри пред доктор Прауди възможност да влезе в Камарата на лордовете — възможност, за която толкова бе мечтал някога. Но по това време той бе станал вече доста по-мъдър. Зае наистина мястото си в Горната камара и понякога гласуваше в полза на правителствените възгледи по църковните въпроси. Но той бе научил веднъж завинаги, че истинската сфера на неговата дейност е разположена в непосредствено съседство с будоара на мисис Прауди. Никога вече не направи опит за неподчинение и не даваше никакви признаци, че желае да управлява самовластно епархията. Ако допуснем, че понякога си мечтаеше за свобода, той го правеше, както други мечтаят за бъдещия златен век — лелеяно време, което може и да настъпи, но никой не очаква това да стане в наши дни. Мисис Прауди беше все още в цветущо здраве и епископът нямаше основания да се опасява, че може скоро да бъде сполетян от печалната участ на вдовец.

Той продължава да бъде епископ на Барчестър. Така украси този трон, че правителството не проявява никаква склонност да го мести, дори ако става въпрос за някоя по-висока длъжност. Нека си остане там под сигурна опека, докато епохата с нейните модни увлечения не реши, че е прекалено стар и не го удостои с пенсия. А колкото до мисис Прауди, ние се молим само за едно — да живее и пребъдва вовеки веков.