Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава четиридесет и шеста
Прощалната среща на мистър Слоуп със синьората

На следния ден синьората се появи в целия си блясък. Тя облече най-ослепителната си дневна рокля и гостите, наобиколили кушетката й, бяха многобройни. Беше слънчев октомврийски следобед. Всички джентълмени от околността се бяха стекли в Барчестър, а онези от тях, които имаха достъп до дома на доктор Станъп, се намираха в малката гостна на синьората. Шарлот и мисис Станъп бяха в голямата гостна и поклонниците на синьората, които не бяха успели да се доберат достатъчно близо до този център на привличане, трябваше да изразходват напусто комплиментите си пред майката и сестрата.

Първи пристигна и последен си отиде мистър Еърбин. Това беше второто му посещение при синьората след техния разговор в Улаторн. Дойде тук, без да знае защо, за да говори, без да знае за какво. Всъщност чувствата, които го вълнуваха, бяха нови за него и той не можеше да ги проумее. Навярно изглеждаше странно, че се навърта около мадам Нерони, защото е влюбен в мисис Болд, но това беше самата истина. И ако мистър Еърбин не разбираше собствените си постъпки, то синьората отлично ги разбираше.

Тя се държа много любезно и ласкаво с него, настояваше да остане по-дълго — и той остана. Когато се ръкуваха, изразително стисна ръката му, сложи го да седне близо до себе си и му зашепна приятни безсмислици. А и какви очи! Ясни, блестящи, пълни ту с веселие, ту със скръб, но винаги неотразими. Кой мъж с живи чувства, с гореща кръв и със сърце, което не е стегнато в тройната стоманена броня на житейския опит, би могъл да устои на техния поглед! Наистина красавицата нямаше намерение да му нанася смъртоносна рана, тя искаше само да подиша малко тамян, преди да предаде кадилницата на друга. Доколко мисис Болд би отстъпила с готовност даже толкова — това е вече друг въпрос.

След известно време пристигна мистър Слоуп. Всички вече знаеха, че мистър Слоуп е кандидат за декан, и го смятаха за безспорен фаворит. Затова мистър Слоуп стъпваше по земята с нескрита гордост. Придаваше си внушителен вид, както подобава на един декан, говореше рядко с другите свещеници и избягваше колкото може повече епископа. И дребничкият мършав пребендарий, и маститият канцлер, и всички младши свещеници, и хористите — как се разтрепераха и разтревожиха, какъв унил вид добиха, когато прочетоха въпросната статия в „Юпитер“ или пък чуха от другите за нея! Задаваха се дни, когато нямаше да им се удаде да опазят катедралния амвон от нечестивеца. Този амвон щеше да стане негов. Преценторът, викариите и хористите можеха спокойно да окачат своите арфи на върбите. О, позорно падение! Тяхната обител се прощаваше с някогашната си слава.

Мистър Слоуп, въпреки цялото си величие в зародиш, продължаваше да посещава синьората. Изпитваше неудържимо влечение да бъде по-близо до нея. Постоянно мечтаеше за тази нежна ръка, която толкова често бе целувал, и за царственото чело, до което веднъж се бяха докоснали устните му, мечтаеше също и за по-нататъшни милости.

В малката гостна беше и мистър Торн. Това бе първото му посещение при синьората и той се бе подготвил грижливо за него. Мистър Торн се обличаше винаги изискано и със старание да се представи откъм най-добрата си страна, но без всякаква екстравагантност. Може би един път в месеца почистваше бакенбардите си от бели косми, а на главата му те добиваха някогашния си оттенък с помощта на… не, не на боя, а на обикновена тоалетна вода. Шивачът му живееше на Сейнт Джеймс Стрийт, а обущарят — на ъгъла на същата улица и Пикадили. Избираше много грижливо ръкавиците си, а ризите му причиняваха големи главоболия на перачките в Улаторн. По случай сегашното си посещение той прояви още по-голяма взискателност към своя външен вид, с което разтревожи малко сестра си — тя се бе отнесла без голям ентусиазъм към намерението му да поканят синьората да им погостува по-дълго време в Улаторн.

Имаше и други гости — млади хора без определени занимания, които пренебрегваха дори и тези занимания заради чара на синьората. Но те всички дадоха път на мистър Торн, тъй като в качеството си на богат земевладелец той се ползуваше със статута на градски първенец — нещо съвсем обикновено за провинциалните градове.

— О, мистър Торн, колко любезно от ваша страна! — каза синьората. — Обещахте да дойдете, но искрено казано, не ви очаквах. Мислех, че вие, провинциалните джентълмени, не изпълнявате никога подобни обещания.

— Не, защо, понякога ги изпълняваме — отговори малко объркан мистър Торн и се поклони с прекалена старомодност.

— Значи, лъжете само тези… тези ваши… е, как се наричат хората, които ви разнасят на столове и ви замерят с ябълки и яйца, когато ви избират за член на Парламента?

— Понякога го правите и помежду си — намеси се мистър Слоуп с подчертано деканска усмивка на лицето си. — Провинциалните джентълмени се лъжат понякога и помежду си, нали, мистър Торн?

Мистър Торн хвърли към мистър Слоуп поглед, който в същия миг смъкна от него всяко деканско достолепие, но мистър Слоуп много скоро се сети за своите големи надежди, бързо се опомни и защити бъдещия си сан, като се изсмя по адрес на мистър Торн.

— Във всеки случай винаги удържам думата, дадена на една дама — каза мистър Торн, — особено когато и собствените ми желания ме подтикват към това, както стана днес.

Мистър Торн продължи още известно време да раздава допотопни гримаси и комплименти, които бе заимствувал от сър Чарлс Грандисън[1], а на всяка гримаса и на всеки поклон синьората отвръщаше с лека усмивка и лек поклон. Обаче мистър Торн бе принуден да остане в долния край на кушетката, тъй като новият декан бе седнал на почетното място до масичката. Мистър Еърбин стоеше с гръб към камината, мушнал ръце под опашките на фрака, и не сваляше очи от синьората — и ненапразно, защото от време на време към него бе отправян някой и друг поглед, изгарящ като огнен метеор в небесната твърд.

— О, мистър Торн, вие ми обещахте да се запознаете с моята малка дъщеря. Дали бихте отделили една минута за нея?

Мистър Торн увери синьората, че с най-голямо удоволствие ще се запознае с младата госпожица.

— Мистър Слоуп, ще бъдете ли така любезен да позвъните? — каза тя и когато мистър Слоуп стана, синьората погледна мистър Торн и посочи стола.

Мистър Торн обаче реагира много бавно и мистър Слоуп щеше да заеме отново своето място, ако синьората, която никак не обичаше да губи, не бе побързала да го изгони доста безцеремонно оттам:

— О, мистър Слоуп, позволете, ако обичате, на мистър Торн да седне тук за една-две минутки. Нали ще ме извините? Засега можем все още да се държим малко по-свободно с вас, но идущата седмица, когато се пренесете в резиденцията на декана, ние всички ще започнем да се страхуваме от вас.

Мистър Слоуп стана с най-равнодушен вид и отиде в съседната стая, където прояви жив интерес към плетивото на мисис Станъп.

В това време доведоха детето. То беше малко момиченце на около осем години и приличаше много на майка си, само че огромните му очи бяха съвсем тъмни, а косите — смолисточерни. Кожата му беше силно мургава и издаваше неговото южно потекло. Беше облечено толкова странно и екстравагантно, колкото изобщо е възможно да се облече едно дете. На голите му ръчички бяха надянати огромни гривни, косата му бе вързана с червена, обточена със злато панделка, а на краката си имаше алени обувчици с висок ток. Роклята му се състоеше от безброй волани, а полата стърчеше нагоре, сякаш нарочно се бяха постарали да й придадат хоризонтално положение. Тя не закриваше коленете, но това се компенсираше от чифт доста широки долни гащи, които изглеждаха ушити само от дантела. Нека споменем накрая и розовите копринени чорапи. Ето как обличаха последната издънка на Нероновците, когато очакваха да дойдат гости.

— Джулия, любов моя — каза майка й (Джулия беше любимото име и на трите дами от семейство Станъп). — Джулия, любов моя, ела тук. Нали ти разказах за чудесното увеселение, на което бе поканена горката ти майка? Това е мистър Торн. Ще му дадеш ли една целувка, миличко?

Джулия поднесе бузата си за целувка, както правеше с всички гости на майка си, и изведнъж мистър Торн откри, че тя и — което беше много по-ужасно — всичките й труфила се бяха озовали на коленете му. Дантелите и колосаната батиста се смачкаха при допира с жилетката и панталоните му, а закопчалката на една от гривните го одраска по ухото. Той не знаеше как да държи една тъй пищно облечена госпожица, нито пък какво да прави с нея. Впрочем в миналото му се бе случвало да държи на коленете си малки племенници и племеннички и сега прибягна до обичайния си метод.

— Дий, дий, конче — каза той, като постави детето на едното си коляно и заклати крака си, сякаш задвижваше точиларско колело.

— Мамо, мамо! — каза Джулия сърдито. — Не искам да ми правят дий-дий. Пусни ме, старчок такъв!

Горкият мистър Торн пусна внимателно момиченцето на пода и дръпна стола си назад. Мистър Слоуп, който вече се бе върнал при така силно привличащата го Полярна звезда, избухна в смях. Мистър Еърбин изтръпна и затвори очи, а синьората се направи, че не е чула дъщеря си.

— Иди при леля Шарлот, сладкото ми — каза тя, — и я попитай не е ли време да поизлезеш малко.

Но малката мис Джулия, макар че не й хареса много начинът, по който се отнесе с нея мистър Торн, бе свикнала да бъде обект на внимание от страна на джентълмените и никак не я привличаше перспективата да отиде толкова бързо при леля си.

— Джулия, тръгвай, щом ти казвам, мила моя! — Но Джулия продължаваше да ходи нацупена из стаята. — Шарлот, моля те, ела да я вземеш — продължи синьората. — Трябва да подиша малко чист въздух, а дните станаха толкова къси.

Така завърши прословутото запознанство между мистър Торн и последната от Нероновците.

Мистър Торн понесе по-леко капризите на детето, отколкото смеха на мистър Слоуп. Можеше да се примири с това, че е бил наречен старчок от едно невръстно дете, но не искаше да приеме присмеха на един епископски капелан, независимо че този капелан се готвеше да става декан. Той не каза нищо, но и не скри, че е ядосан. Синьората прояви готовността си да отмъсти за него.

— Мистър Слоуп — каза тя, — чувам, че печелите победа след победа.

— Какво искате да кажете? — попита с усмивка той. Не му беше неприятно да се обръщат към него като към бъдещ декан, макар че категорично отричаше възможността за такова назначение.

— И в любовта, и в сраженията.

Мистър Слоуп не изглеждаше вече толкова щастлив.

— Мистър Еърбин — продължи синьората, — не намирате ли, че мистър Слоуп е истински щастливец?

— Сигурно не повече, отколкото заслужава — отговори мистър Еърбин.

— Помислете само, мистър Торн! Той ще бъде нашият нов декан. Ние всички, разбира се, знаем това.

— Моля ви се, синьора — възрази мистър Слоуп, — ние не знаем абсолютно нищо. Уверявам ви, че самият аз…

— Той наистина ще стане декан, мистър Торн. Няма никакво съмнение в това.

— Хм! — каза мистър Торн.

— Изпреварвайки възрастни хора като баща ми и архидякон Грантли.

— Ооо! — каза мистър Слоуп.

— Архидяконът не би приел този пост — отбеляза мистър Еърбин, а мистър Слоуп му отправи злъчна усмивка, която казваше по-ясно от всякакви думи: „Гроздето е кисело!“

— Изпреварвайки всички нас — продължи синьората, — защото аз причислявам и себе си към катедралното духовенство.

— Ако стана някога декан — каза мистър Слоуп, — тоест ако това беше изобщо възможно, бих се гордял с такава каноничка.

— О, мистър Слоуп, не ме прекъсвайте! Още не съм свършила. Вие ще се гордеете с друга каноничка. Мистър Слоуп ще получи не само резиденцията на декана, но и съпруга, която да въведе в нея.

Лицето на мистър Слоуп отново помръкна.

— И то съпруга с голямо състояние. Сполуката, както и нещастието, никога не идва сама, нали, мистър Торн?

— Да, никога — отвърна мистър Торн, на когото разговорът за мистър Слоуп и неговите проблеми не беше никак приятен.

— Кога ще стане това, мистър Слоуп?

— Кое „това“? — попита той.

— О, ние знаем кога ще назначат новия декан: една седмица ще бъде предостатъчна. Шапката, разбира се, е вече поръчана! Но кога ще бъде сватбата?

— Моята или на мистър Еърбин? — попита той, опитвайки се да бъде духовит.

— Имах предвид вашата, макар че не е изключено мистър Еърбин да ви изпревари. Но ние не знаем нищо за него. Той е прекалено потаен. А вие сте откровен и нищо не скривате. Впрочем, мистър Еърбин, това ми харесва много повече. Веднага се вижда, че мистър Слоуп има щастие в любовта. Хайде, мистър Слоуп, кога вдовицата ще стане госпожа деканша?

Това подмятане беше особено мъчително за мистър Еърбин, но той не можеше да си наложи да зареже всичко и да си тръгне. Все още вярваше — с онази вяра, която се ражда от страха, — че по всяка вероятност мисис Болд ще стане съпруга на мистър Слоуп. Не бе научил нищо за малкото приключение на мистър Слоуп в парка на Улаторн и спокойно би могъл да предположи точно обратното — че мистър Слоуп се е хвърлил в краката на вдовицата, получил е нейното съгласие и се е върнал в Барчестър като щастлив годеник. Шегите на синьората бяха крайно неприятни за мистър Слоуп, но бяха не по-малко неприятни и за мистър Еърбин. Той продължаваше да стърчи до камината, въртейки ръце в джобовете на панталоните си.

— Хайде, хайде, мистър Слоуп, не бъдете толкова стеснителен — не го оставяше на мира синьората. — Ние всички знаем, че сте й направили предложение в Улаторн. Разкажете ни как тя даде израз на своето съгласие. С просто „да“ или с двойно „не, не“, равносилно на положителен отговор? Или пък с красноречиво мълчание? А може би ви е казала направо и без заобикалки, както подобава на една вдовица: „Давам ви дума, господине, че ще стана мисис Слоуп веднага щом пожелаете това!“

Едва ли мистър Слоуп бе преживявал някога подобно унижение. От едната му страна седеше и се смееше беззвучно мистър Торн. От другата стоеше старият му неприятел мистър Еърбин, който не сваляше поглед от него. Около вратата между двете гостни се бяха струпали няколко души — между които Шарлот Станъп и преподобните господа Грей и Грийн, — които бяха станали свидетели на неговия позор. Той разбираше, че трябва да впрегне цялата си духовитост, за да обърне шегите на синьората против самата нея. Съзнаваше, че трябва на всяка цена да направи това, но нито една подходяща дума не му идваше наум. „Тъй размисълът прави ни пъзливци“.[2] Той отново почувствува пръстите на Елинор върху бузата си, но кой можеше да е видял тази плесница? Кой можеше да е разказал за случилото се на тази вещица, която с такова удоволствие издевателствуваше над него? Той стоеше, червен като цирей и ням като риба, озъбен в старанието си да наподоби усмивка, жалък и нещастен.

Но синьората не изпитваше никаква жалост, милосърдието й бе напълно непознато. В момента нейната цел беше да срине мистър Слоуп и тя нямаше намерение да спира по средата тъкмо сега, когато той беше изцяло в ръцете й.

— Е, мистър Слоуп, защо мълчите? Нима тя е била толкова глупава да ви откаже? Едва ли би могла да разчита на епископ. Но мисля, че разбирам всичко, мистър Слоуп. Вдовиците са пословично предпазливи. Трябваше да я оставите на мира, докато не сложите новата шапка на главата си и не бъдете в състояние да й покажете ключа от резиденцията на декана.

— Синьора — проговори най-после мистър Слоуп, като се стараеше да вложи в думите си нотка на сдържан упрек, — вие си позволявате да говорите за свети неща с крайно неуместен тон.

— Свети неща! Какви свети неща? Да не би шапката на декана да е толкова свята!

— Аз нямам такива стремежи, каквито ми приписвате. Може би ще е най-добре да изоставите тази тема.

— С най-голямо удоволствие, мистър Слоуп, само още една дума. Идете отново при нея, този път с писмото на министър-председателя в джоба. Залагам шала си срещу вашата бъдеща шапка, че този път няма да ви откаже.

— Трябва да ви кажа, синьора, че според мен вие си позволявате да говорите за тази дама с абсолютно недопустим тон.

— И още един съвет, мистър Слоуп, един последен съвет. — И тя запя:

Весел и мъдър бъди, мистър Слоуп,

и честен, готов за услуга.

С първата любов завърши, мистър Слоуп,

преди да се впуснеш във друга.

И като отметна глава на възглавницата, синьората весело се изсмя. Твърде малко я тревожеше мисълта, че присъствуващите много лесно биха могли да си представят цялата история на първата любов в живота на мистър Слоуп. Беше й все едно дали някои от тях щяха да се досетят, че именно тя е била първият обект на обожание от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп й бе омръзнал и искаше да се отърве от него; бе я разсърдил и тя реши да му отмъсти.

Мистър Слоуп сам не разбра как успя да се измъкне от гостната. В края на краищата му се удаде (вероятно не без чужда помощ) да грабне шапката си и да излезе на чист въздух. Най-после се бе излекувал от любовта си към синьората! Отсега нататък той не мислеше за нея като за ангел с лазурни крила. Напомняше му повече за огъня и сярата и въпреки че продължаваше да я смята за дух, той я прогони веднъж завинаги от небесата и й намери място сред князете на преизподнята. А когато му се случваше (и това не беше много рядко) да сравнява мислено двете жени, на които се бе обяснил в любов в Барчестър, първото място неговата омраза присъждаше обикновено на синьората.

Бележки

[1] Герой от романа на Самюъл Ричардсън (1689–1761) „Историята на сър Чарлс Грандисън“, образец на английски джентълмен. — Б.авт.

[2] Шекспир, „Хамлет“, действие III, сцена 1. — Б.авт.