Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава петнадесета
Претендентите за ръката на вдовицата

Мистър Слоуп се възползува, без да губи време, от разрешението на епископа да се срещне с мистър Куивърфул — именно при разговора си с този достопочтен пастир той узна за първи път, че мисис Болд е завидна партия. Той отиде до Пудингдейл, за да уведоми предполагаемия бъдещ управител относно благоразположението на епископа към него и в хода на беседата те съвсем естествено засегнаха въпроса за материалното положение на мистър Хардинг и неговото семейство.

Мистър Куивърфул, със своите четиринадесет деца и четиристотни фунта годишен доход, беше много беден човек и изгледите за това ново назначение, при което щеше да си запази и енорията, бяха особено примамливи за него. А и кой ли в неговото положение не би се радвал на подобни изгледи? Но мистър Куивърфул се познаваше отдавна с мистър Хардинг, чувствуваше се много задължен към него и сърцето му се свиваше при мисълта, че би могъл да измести своя приятел от старопиталището. Независимо от това той беше изключително любезен, просто раболепно любезен с мистър Слоуп, отнасяше се към него като към велик човек, умолявайки този велик човек да му направи честта да изпие с него чаша херес, която (понеже беше най-долнопробна марсала) възгорделият се мистър Слоуп презрително отклони, и най-накрая даде израз на безкрайната си благодарност към епископа и към мистър Слоуп, както и на голямото си желание да приеме този пост, ако… ако само мистър Хардинг наистина се е отказал от него.

Нима бедняк като мистър Куивърфул можеше да бъде по-безкористен?

— Мистър Хардинг категорично се отказа от назначението — заяви мистър Слоуп с вид на накърнено донякъде достойнство, — когато чу за условията, свързани понастоящем с този пост. Вие сам разбирате, мистър Куивърфул, че същите условия ще бъдат задължителни и за вас.

Мистър Куивърфул не се плашеше от никакви условия. Той би се наел да чете толкова проповеди, колкото благоволи да поиска мистър Слоуп, и да прекара всеки час от останалите недели в живота си между стените на неделното училище. Никакви жертви и във всеки случай никакви обещания не бяха прекалено големи, когато ставаше въпрос да си осигури такъв допълнителен доход и такъв дом! Но мисълта му отново се върна към мистър Хардинг.

— Всъщност — каза той — дъщерята на мистър Хардинг е много богата и той няма защо да се нагърбва със старопиталището.

— Имате предвид мисис Грантли? — попита Слоуп.

— Не, вдовицата — отвърна неговият събеседник. — Мисис Болд разполага с личен доход от хиляда и двеста фунта и мистър Хардинг вероятно възнамерява да живее при нея.

— Хиляда и двеста фунта личен доход! — каза мистър Слоуп и много скоро след това се сбогува, избягвайки, доколкото му беше възможно, всякакви по-нататъшни намеци за старопиталището. Хиляда и двеста фунта годишно, повтаряше си той, яздейки бавно на път за в къщи. В случай че мисис Болд наистина разполагаше с такъв доход, той би бил последен глупак, ако попречи на баща й да се върне на старото си място. Ходът на разсъжденията, зародили се в главата на мистър Слоуп, е сигурно ясен за всички мои читатели. Защо да не си присвои тези хиляда и двеста фунта? А в такъв случай не би ли било добре за него да има тъст, комуто да не липсват житейски блага? Нещо повече, не би ли било много по-лесно да спечели дъщерята, ако направи всичко, което е силите му, за да помогне на бащата?

Тези въпроси се налагаха особено настойчиво на неговото внимание, но имаше и немалко съмнителни страни. Ако решеше да върне мистър Хардинг на предишното му място, той трябваше да предприеме необходимите стъпки незабавно — веднага да предума епископа, да се скара с мисис Прауди (за която много добре знаеше, че не може да бъде предумана) и да уведоми мистър Куивърфул, че малко прибързано е изтълкувал думите на мистър Хардинг като категоричен отказ. Той не се съмняваше, че може да направи всичко това, но не искаше да го прави напразно. Не искаше да отстъпи пред мистър Хардинг, а след това да бъде отблъснат от дъщеря му. Не искаше да изгуби един влиятелен приятел, преди да е спечелил друг.

И така, мистър Слоуп пътуваше бавно към къщи, отдаден на най-различни мисли. Припомни си, че мисис Болд е балдъза на архидякона, а дори и хиляда и двеста фунта годишно не биха го накарали да превие глава пред този високомерен човек. Богатата съпруга беше много примамлива перспектива за него, но успехът в избраното поприще му беше още по-скъп; освен това имаше и други богати жени, склонни да станат съпруги, а тези хиляда и двеста фунта биха могли да се стопят, след щателна проверка, в жалки, недостойни за него грошове. Той си спомни също, че мисис Болд имаше син.

Влияеше му и още едно обстоятелство, макар и донякъде против неговата воля. Образът на синьора Нерони витаеше през цялото време пред очите му. Би било преувеличено да се каже, че мистър Слоуп беше безумно влюбен, но не го напускаше мисълта, че не е виждал по-красива жена. Той беше от онези мъже, които са склонни към подобни спонтанни чувства, и италианските маниери на тази чаровница успяха да оставят неотразимо впечатление у него. За сърцето му няма да говорим: не защото нямаше сърце, а защото тези негови чувства нямаха почти нищо общо със сърцето му. Неговият вкус беше задоволен, очите му — очаровани, а суетността му — поласкана. Той бе просто заслепен от тази невиждана дотогава прелест и попадна в мрежите, хвърлени с едно непосредствено, свободно, сладострастно кокетство, което беше съвсем ново за него. Не познаваше такива изкушения и нямаше сили да им се противопостави. Не си признаваше, че държи на тази жена повече, отколкото на всички останали, и все пак често мислеше за нова среща с нея, като кроеше, почти несъзнателно, малки остроумни планове как да я вижда по-често.

На другия ден след приема в епископския дворец той беше посетил дома на доктор Станъп и в огъня на неговото възхищение бе налято ново масло. Ако синьората се бе държала любезно и ласкаво с него, легнала на кушетката на епископа и наблюдавана от толкова много хора, то в гостната на мисис Станъп, където, освен тях бе само сестра й, нищо не й пречеше да разкрие напълно своята природа и да пусне в ход цялото си изкуство. Мистър Слоуп се раздели с нея съвсем слисан и мисълта за един план, който изискваше да се откаже от всякакви по-тесни връзки с тази дама, му беше неправо противна.

Той продължаваше да язди бавно, отдаден на дълбок размисъл.

Тук авторът моли да не се забравя, че мистър Слоуп беше лош човек далеч не във всяко отношение. Неговите подбуди, както и подбудите на повечето хора, бяха твърде противоречиви и въпреки че поведението му обикновено не беше много похвално, той може би постъпваше така подобно на мнозина други, воден от желанието да изпълни своя дълг. Капеланът вярваше в непогрешимостта на религията, която проповядваше, колкото и сурова, непривлекателна и лишена от милосърдие да беше тя. Вярваше, че тези, които искаше да стъпче с копитата на коня си — разните грантлиевци и гуиновци, — са врагове на неговата вяра. Беше убеден, че самият той е непоклатима опора на религията, че е предопределен за велики дела, и с помощта на онази изтънчена, егоистична, двусмислена софистика, на която са подвластни всички умове, се беше научил да вярва, че грижейки се усърдно за собствените си интереси, се грижи всъщност за интересите на своята религия. Но мистър Слоуп никога не е бил безнравствен. Напротив, бе се противопоставял на изкушенията с твърдост и целеустременост, които му правеха чест. Още съвсем млад се бе посветил на дейности, несъвместими с обичайните удоволствия на младостта, и се беше отказал от тях не без борба. Следователно логично е да се предположи, че не можеше да не изпитва угризения на съвестта, когато си даваше сметка какво силно възхищение буди у него красотата на една омъжена жена; ето защо, за да успокои съвестта си, той трябваше да си внушава, че това възхищение е напълно невинно.

Продължаваше да язди, умислен и потиснат. Съвестта му нямаше какво да възрази против това, че е спрял своя избор на вдовицата и нейното състояние. Мистър Слоуп гледаше на този избор по-скоро като на богоугодно дело, чието осъществяване би го изтъкнало като истински християнин. Тук не го заплашваха нито угризения на съвестта, нито постъпки, за които да се срамува, нито вътрешно разкаяние. Ако се окажеше, че мисис Болд наистина разполага с хиляда и двеста фунта годишен доход, той би се постарал да стане неин съпруг и господар на тези пари, гледайки на това като на свой религиозен дълг — дълг, свързан с известна саможертва. Би трябвало да се откаже от дружбата си със синьората, да отстъпи пред мистър Хардинг, да преодолее своята антипатия към… не, след зряла вътрешна проверка той се убеди, че не би имал сили да се откаже от антипатията си към доктор Грантли. Ще се ожени за вдовицата като враг на нейния зет, ако това й харесва, ако ли не — нека си търси друг съпруг!

Мистър Слоуп пристигна в Барчестър, изпълнен с решимост незабавно да разузнае истината за имущественото състояние на вдовицата, а по отношение на старопиталището да действува съгласно обстоятелствата. Ако се окажеше, че е възможно без голяма загуба за себе си да промени своята тактика и да въдвори в старопиталището мистър Хардинг, щеше да го направи, а ако не — щеше да ухажва дъщерята, противопоставяйки се на бащата. Но в никой случай нямаше да отстъпи пред архидякона.

Разпореди се конят му да бъде отведен в конюшнята и незабавно се залови за работа. Мистър Слоуп, нека му отдадем дължимото, не беше лентяй.

Бедната Елинор! Тя бе обречена да стане обект на не един тъмен план.

Приблизително по времето, когато мистър Слоуп беше на посещение у пудингдейлския викарий, нейните прелести и богатството й бяха станали обект на обсъждане в дома на доктор Станъп. Малко преди това някои сутрешни посетители бяха разказали доста истини и неистини за състоянието, оставено от Джон Болд. Те си тръгнаха един по един, последвани от главата на семейството, а тъй като мисис Станъп изобщо не се бе появявала, Шарлот и нейният брат останаха в гостната сами. Той бе седнал до масата и лениво нахвърляше карикатури на барчестърските светила, но скоро взе да се прозява, прелисти една-две книги и явно не знаеше как да убие времето, без да си дава много труд.

— Не полагаш май много усилия да получиш поръчки, Бърти — подхвърли сестра му.

— Поръчки ли? Че кой в Барчестър би дал някому поръчка? На кого от тукашните хора би хрумнало да увековечи главата си в мрамор?

— Значи, смяташ да зарежеш професията си?

— Не, нямам такова намерение — отговори той, довършвайки един шаржиран портрет на епископа. — Погледни, Лоте, не му ли прилича това човече? Виж само одеждите! Веднага бих продължил да практикувам професията си, както ти се изрази, стига само нашият многоуважаван родител да ми наеме ателие в Лондон. Но да се занимавам със скулптура в Барчестър! Сигурно половината хора тук нямат представа какво значи торс!

— Родителят няма да ти даде нито шилинг за ателие в Лондон — отвърна Лоте. — Той и не може да ти даде необходимата сума, защото я няма. Но ти би могъл да започнеш и сам, ако решиш.

— Но как, по дяволите, да го направя?

— Право да ти кажа, Бърти, ти не си способен да припечелиш нито пени, независимо от коя професия.

— И аз самият често пъти си мисля това — каза той без сянка от обида в гласа си. — Някои хора имат голям талант да трупат пари, но не умеят да ги харчат. Други не са способни да спастрят и един шилинг, но имат голяма дарба да правят всякакви видове разходи. Започвам да мисля, че аз лично спадам по-скоро към последните.

— Но как смяташ да се издържаш? — попита сестра му.

— Ще трябва май да си втълпя, че съм млад гарван, и да очаквам манната небесна. Освен това след смъртта на родителя ние всички ще получим по нещичко.

— Да, ще имаш достатъчно за ръкавици и обувки. Ако, разбира се, лихварите не ти вземат всичко. Ако не се лъжа, те са сложили вече ръка върху по-голямата част. Учудвам се, Бърти, на твоето безгрижие — защо ти, с твоите способности и лични качества, не правиш дори опит да уредиш живота си? Мисля си с ужас за деня, когато родителят няма да е вече между нас. И мама, и Мадлин, и аз — всички ние ще бъдем достатъчно бедни, но ти ще останеш направо без нищо!

— Доста е на всеки ден злобата му[1] — отговори Бърти.

— Би ли се вслушал в моя съвет? — попита сестрата.

— Cela dépend[2] — отвърна братът.

— Би ли се оженил за жена с пари?

— Във всеки случай — каза той — за жена без пари няма да се оженя. Но днес не е лесно да се намерят богати годеници — поповете ги лапват всички.

— Един от тях ще лапне и годеницата, която съм ти избрала, ако не побързаш. Имам предвид мисис Болд.

— Фю-ю-ю! — подсвирна Бърти. — Вдовица!

— Тя е много красива — каза Шарлот.

— И ще я получа заедно с готов син и наследник!

— Децата често умират в ранна възраст — подхвърли сестра му.

— Не толкова често — каза Бърти. — Впрочем, ако питат мен, нека си живее, нямам никакво намерение да го убивам. Но ти трябва да признаеш, че готовото семейство е един минус.

— Да, но само един — защищаваше своята теза Шарлот.

— И то съвсем малък, както казва прислужницата — подхвърли с ирония Бърти.

— Просяците не могат да бъдат придирчиви, Бърти. Не бива да ставаш максималист!

— Бог ми е свидетел, че нямам неразумни претенции — каза Етълбърт, — нито пък проявявам опърничавост. Ако ти уредиш всичко, Лоте, аз ще се оженя за нея. Но при условие че тези пари са сигурни и че доходът ще бъде под мое разпореждане — поне докато е жива тя.

Шарлот се опитваше да обясни на брат си, че ако иска да успее, ще трябва сам да ухажва бъдещата си съпруга, и му вдъхваше кураж, възхвалявайки горещо красотата на Елинор, когато слугите внесоха синьората в гостната. В къщи, насаме с близките си далеч от чужди погледи, тя се задоволяваше да бъде разнасяна от двама души, които я сложиха сега на нейната кушетка. Беше облечена не толкова парадно, колкото на вечерята у епископа, но с голямо старание, и въпреки че в очите й се четеше известна угриженост и болка, дори на дневна светлина тя беше изключително красива.

— Знаеш ли, Мадлин, май ще се женя! — каза Бърти веднага след като слугите излязоха.

— Не е останала друга глупост, която да не си извършил досега — каза Мадлин, — така че имаш пълното право да опиташ и нея.

— Значи според теб това е глупост, така ли? А Лоте ме съветва да се оженя на всяка цена. Но по този въпрос ти си най-компетентна — нали от опит знаеш какво е брак.

— Да, зная — отвърна Мадлин не без нотка на сурова тъга, сякаш казваше: „Какво те интересува, ако съм тъжна? Никога не съм те молила за съчувствие!“

Бърти съжали, че я беше засегнал с думите си, и седна на пода до главата й, за да се сдобри с нея.

— Слушай, Мад, аз само се пошегувах, ти добре знаеш това. Но шегата настрана — Лоте ме съветва да сключа брак. Тя иска да се оженя за мисис Болд — онази вдовица с многото пари, прелестното бебе, прекрасния тен на лицето и хотела „Георги и змея“ на Хай Стрийт. Ей богу, Лоте, ако се оженя за нея, зад тезгяха ще стоя аз — живот само за мен.

— Какво? — възкликна Мадлин. — За онова безлично, мургаво същество с вдовишкото боне, чиито дрехи бяха сякаш струпани с вила на гърба му? — Синьората не признаваше никоя друга жена за красива.

— Тя съвсем не е безлична — възрази Лоте, — а е една наистина очарователна жена. Онази вечер тя беше определено най-красивата от всички — естествено като изключим теб, Мадлин.

Но даже този комплимент не можа да смекчи непримиримостта на осакатената красавица.

— За Лоте всяка жена е очарователна — каза тя. — Не съм виждала по-лош съдник в това отношение. Първо на първо, коя жена би могла да изглежда добре с онова нещо, което тя носи на главата си?

— Разбира се, тя носи вдовишко боне, но ще го свали веднага щом Бърти се ожени за нея.

— Тук няма място за никакво „разбира се“ — каза Мадлин. — Дори да загубя двайсет съпрузи, пак не бих се подложила на такова покаяние. Носенето на вдовишко боне е също такава езическа отживелица, както и индуското изгаряне на съпругата заедно с тялото на мъжа. Макар и не така жестоко, то е не по-малко варварско и безполезно.

— Но тя не може да бъде упреквана за това — намеси се Бърти. — Мисис Болд просто спазва обичаите на страната. Иначе хората щяха да мислят лошо за нея.

— Именно — каза Мадлин. — Тя е просто един от многото английски нищожества, които покорно биха нахлузили чувал на главата си и биха се разхождали цяло лято с него, стига само майките и бабите им да са правили същото преди тях. Те даже не биха се замислили дали си струва да се подлагат на такова никому ненужно мъчение.

— В страна като Англия за една млада жена е много трудно да се противопостави на подобни предразсъдъци — отбеляза благоразумната Шарлот.

— Искаш да кажеш, че за една глупачка е много трудно да не бъде глупачка! — каза Мадлин.

Бърти Станъп бе твърде много скитал по света от най-ранна младост и не можеше да изпитва голямо уважение към светостта на английските обичаи, но дори и той си даваше сметка, че у една съпруга истинските британски предразсъдъци могат да се окажат в крайна сметка по-малко неприятни, отколкото англо-италианската освободеност от всякакви задръжки. Той не каза точно това, като предпочете да се изрази по косвен начин.

— Струва ми се — каза той, — че когато умра, духът ми би предпочел да види на главата на моята вдовица именно такова боне.

— Да! И сигурно ще ти се поиска навеки да се затвори в къщи и да те оплаква или пък да се качи на кладата. Но тя няма да е на това мнение. Може би ще носи един от тези ужасни женски шлемове, тъй като няма да й стигне куражът да не го носи, но в сърцето си непрекъснато ще мечтае за момента, когато ще й бъде разрешено да го захвърли. Ненавиждам такова дребно лицемерие. Аз лично бих оставила хората да говорят каквото си искат, но не бих показала външни признаци на скръб, ако не изпитвам такава — а най-вероятно не бих дала израз и на истинската си скръб!

— Но носенето на вдовишко боне няма да намали нейното състояние — каза Шарлот.

— Нито пък ще го увеличи — отсече Мадлин. — Тогава защо изобщо го носи?

— Но целта на Лоте е да я накара да го свали — отбеляза Бърти.

— Ако е вярно, че има хиляда и двеста фунта личен годишен доход и че маниерите й не са прекалено вулгарни, бих те посъветвала да се ожениш за нея. Мисля, че тя би приела с радост твоето предложение. А тъй като не се жениш по любов, външността й не е от голямо значение. Знам, че ти не си такъв глупак, та да се ожениш по любов!

— О, Мадлин! — възкликна сестра й.

— И о, Шарлот! — отвърна й синьората.

— Нима искаш да кажеш, че един мъж не би могъл да се влюби в някоя жена, освен ако не е глупак?

— Точно това имам предвид: всеки мъж, който е готов да пожертвува интересите си заради някое красиво личице, е глупак. Красиви личица могат да се получат и на много по-ниска цена. Не мога да понасям твоята сладникава сантименталност, Лоте. Ти знаеш не по-зле от мен как протича съвместният живот в брака; знаеш доколко топлата съпружеска любов може да понесе изпитанието на един лош обед, на един дъждовен ден или на най-малките лишения, свързани с бедността; знаеш каква свобода си присвоява мъжът и на какво робство би подложил жена си, ако му се удаде такава възможност! Знаеш също и това, че жените обикновено се подчиняват. Бракът означава тирания от едната страна и измама от другата. Твърдя, че мъж, който жертвува своите интереси за такава сделка, е глупак. А за жената това в повечето случаи е единственият изход от нищетата.

— Но и за Бърти това е единствен изход от нищетата! — каза Шарлот.

— Тогава нека, за бога, се ожени за мисис Болд — заяви Мадлин. Така тяхното решение бе взето.

Но нека чувствителните читателки не изпитват никаква тревога. На Елинор не й е писано да се омъжи нито за мистър Слоуп, нито за Бърти Станъп. И тук може би на автора ще бъде позволено да обясни своите възгледи върху един много важен аспект на повествователното изкуство. Той дръзва да съди онази система, която нарушава всяко истинско доверие между писателя и неговите читатели, като старателно крие от последните почти до края на третия том[3] съдбата на техния любим герой. А нерядко се правят и още по-лоши неща. Колко често авторът напряга до краен предел своя гений само за да обърка читателя, да му внуши фалшиви надежди и фалшиви страхове и да даде повод за очаквания, които никога няма да се сбъднат. Нима не ни обещават всевъзможни покъртителни страхотии, за да ни поднесат вместо тях в заключителната глава една най-банална развръзка? И нима това не е един вид измама, която нашият толкова почтен век не би трябвало в никой случай да поощрява?

И каква полза от толкова старания, ако те могат да бъдат заличени само с един поглед към последните страници? Каква стойност имат тези литературни чародейства, които сами се погубват? След като сме узнали веднъж каква картина се крие зад помпозната завеса на мисис Радклиф[4], ние изгубваме всякакъв по-нататъшен интерес и към рамката, и към завесата. За нас те стават просто хранилище за стари кости, един жалък ковчег, който ни се иска да бъде час по-скоро заровен както подобава, и то по-далеч от нашите очи.

А и колко неприятно е, когато цялото удоволствие от четенето на вашия роман се разваля от неуместните и самохвални обяснения на някой, който вече го е прочел. „О, не бива да се тревожиш за Августа — накрая тя се омъжва, разбира се, за Густав!“ — „Колко си лоша, Сюзан! — отвръща Кити със сълзи на очи. — Сега вече хич не ми е интересно!“ Скъпа Кити, ако прочетете моята книга, вие няма защо да се страхувате от лошия нрав на сестра си. Тук няма тайна, която тя би могла да ви открие ненавреме. Ако искате, още сега прочетете последната глава и узнайте от нея всички развръзки на нашата бурна повест — от това тази повест няма да загуби нищо, ако изобщо има какво да губи.

Според нашето разбиране авторът и читателят трябва да вървят напред ръка за ръка, с пълно доверие един към друг. Нека между действуващите лица на драмата се разиграва най-обърканата комедия от грешки, но зрителят трябва винаги да е наясно кой е сиракузецът и кой — ефесецът[5], иначе и той ще бъде един от измамените, а това е винаги унизително.

За нищо на света не бих се съгласил някой читател да повярва, че моята Елинор би могла да бъде склонена да се омъжи за мистър Слоуп или че ще стане жертва на човек като Бърти Станъп. Но мнозина добри барчестърци вярваха и едното, и другото.

Бележки

[1] Думи на Исус (Матей, 6:34). — Б.авт.

[2] Зависи от съвета (фр.). — Б.пр.

[3] Първото издание на романа било публикувано от Лонгман в 1857 г. в три тома, вторият, от които започвал със сегашната XX глава, а третият — с XXXV. — Б.авт.

[4] Ан Радклиф (1764–1823) — английска писателка, създала така наречения „готически роман“, за който е характерен обърканият сюжет, изобилствуващ с всевъзможни мистерии и ужаси. — Б.авт.

[5] Става дума за двамата герои от Шекспировата „Комедия от грешки“, които били разделени като деца и израснали в два различни града — Сиракуза и Ефес. — Б.авт.