Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тридесет и девета
Лукълофтови и Грийнейкърови

Забавленията и угощенията, които мис Торн бе приготвила за нисшите класи на екзотеричната ливада, се оказаха, общо взето, сполучливи.

Две малки облачета помрачиха наистина всеобщото веселие, но те имаха мимолетен характер и бяха по-скоро въображаеми, отколкото реални. Първото беше падането на Хари Грийнейкър, а второто — възходът на мисис Лукълофт и нейното семейство.

Колкото до състезанието с копие, то беше много по-популярно сред спешените малчугани, отколкото би могло някога да бъде сред зрелите ездачи дори ако Хари Грийнейкър бе имал по-голямо щастие с него. Напречният лост се въртеше непрекъснато и едва не бе изтръгнат от стълба, а брашненият чувал, за най-голямо удоволствие на зрителите, пудреше в бяло вратовете и гърбовете на всички, които дръзваха да застанат достатъчно близо до него.

Разбира се, веднага се разнесе вестта, че Хари се е пребил, и когато майка му се увери, че е цял и невредим, между тях се разигра много трогателна сцена. По този случай се изпи голямо количество бира и състезанието с копие бе проклето и анатемосано от всички майки, които се опасяваха, че младите им синове могат да бъдат постигнати от същата участ. Но работата с мисис Лукълофт взе къде по-сериозен обрат.

— Правичката ти казвам, очи в очи, разположила се е в гостната на госпожата — тя и Гаси, и двете й разплути щерки — докарани, наконтени, не ти е работа! — Тези толкова категорични думи бяха изречени от една много възмутена и много дебела фермерка, седнала на края на скамейката и подпряна на огромен басмен чадър.

— Но ти не си я видяла лично, нали, съседке Гафърн? — каза мисис Грийнейкър, която, едва съвзела се от уплахата за сина си, бе направо сразена от тази новина. Мистър Грийнейкър държеше под аренда точно толкова земя, колкото и мистър Лукълофт, плащаше дължимите такси не по-малко акуратно и имението му в енорийския съвет имаше не по-малка тежест. Светският възход на мисис Лукълофт беше трън в очите на мисис Грийнейкър. Тя нямаше никакъв вкус към изтънчеността, на която Ечемичената ферма дължеше превръщането си в „Розов храст“, а мистър Лукълофт — титлата „ескуайър“, украсяваща от време на време неговите писма. Нямаше никакво желание да превръща собствената си ферма в Теменужна вила или да гледа как благоверният й се разхожда с невъзможни добавки към името си. И все пак успехите на мисис Лукълофт на това поприще бяха смъртна обида за нея. Тя бе осъждала и осмивала мисис Лукълофт, доколкото й позволяваха собствените скромни възможности. Веднъж на излизане от църква се блъсна в нея и й се извини с непринудената фамилиарност на равните в обществото: „Пардон, съседке, ама страшно дебела си станала напоследък!“ Друг път с най-сърдечен тон бе попитала мистър Лукълофт как е „неговата господарка“ и намираше, че, общо взето, е поставила на мястото й тази големееща се съседка. Сега обаче мисис Грийнейкър изведнъж се озова в друга, къде по-ниска класа. Мисис Лукълофт бе поканена в гостната на Улаторн само защото бе нарекла фермата си „Розов храст“ и защото караше мъжа си да купува разни пиана и копринени рокли, вместо да пести пари за земя на синовете си.

Мисис Грийнейкър, колкото и да почиташе мис Торн и да уважаваше собственика на земята, която обработваше мъжът й, не можеше да не види в това несправедливост по отношение на нея самата и на нейното семейство. Досега никой не беше допускал, че Лукълофтови заемат по-различно положение в обществото от Грийнейкърови. Обитателите на „Розов храст“ сами предявяваха претенции за по-голяма изтънченост и сами поемаха разходите, свързани с тези претенции, които не бяха подкрепяни от никого. Местните владетели, в качеството си на безспорни източници на почести, не им бяха признали до този момент правото на по-висок ранг. Досега кринолините, късното ставане и предвзетата походка даваха повод само за подигравки от страна на мисис Грийнейкър и тези подигравки служеха като предпазна клапа на нейната завист. Сега обаче всичко се бе променило. Занапред Лукълофтови щяха да почнат да се хвалят, че претенциите им са били санкционирани от местната аристокрация, и не съвсем без основание да твърдят, че новият им статут е получил официално признание. Те бяха седели като равни с равни в обществото на епископи и баронети! Мис Торн ги бе посрещнала с реверанс на килима в собствената си гостна! Готвеха се да седнат на една маса с жива графиня! Беб Лукълофт, както я наричаха младите Грийнейкърови в дните на тяхното детско равенство, може би щеше да се окаже седнала до високоблагородния Джордж, а този проклет Гаси щеше може би да подаде десертния крем на лейди Маргарета де Курси.

Почестите, оказани на предизвикалото толкова завист семейство, не бяха всъщност много за завиждане. Вниманието, което Де Курси проявиха към Лукълофтови, бе съвсем незначително, а удоволствието, което им достави общуването с епископа, само по себе си едва ли бе достатъчна компенсация за тягостната скука на тези часове. Но мисис Грийнейкър не мислеше за техните изпитания, а само за предполагаемите им удоволствия и за непоносимо приповдигнатия тон, който щеше да се възцари в „Розов храст“ като последица от честта, оказана на неговите обитатели.

— Но ти видя ли ги лично, съседке, видя ли ги със собствените си очи? — попита клетата мисис Грийнейкър, която все още се надяваше на някаква грешка.

— Как можех да ги видя, като не съм била там? — възрази мисис Гафърн. — Хич не съм виждала някой от тях тая благословена заран, но видях ония, дето са ги видели. Нали го знаеш нашия Джон, той все се увърта около Бетси Ръск, а тя, както ти е известно, е личната камериерка на господарката. Бетси не е някое просто слугинче. Та тя, значи, излезе при нашия Джон, а с мене винаги е много любезна, Бетси Ръск де. И преди още да изиграе и първия танц с Джон, дойде при мене и ми разказа досущ всичко, дето става в къщата.

— Не думай! — Каза мисис Грийнейкър.

— Честен кръст! — увери я мисис Гафърн.

— Значи, ти разправи, че тия хубостници са вътре в гостната?

— Каза ми, че ги е видяла да влизат там — издокарани повече от самите господари, а шиите и раменете им голи като на новородени бебета.

— Безсрамници такива! — извика мисис Грийнейкър, която тази подробност огорчи повече от всички други белези на аристократичност, възприети от нейните неприятели.

— Ами да — продължи мисис Гафърн, — голи колкото си искат, а знатните са все облечени, като нас двете, мисис Грийнейкър.

— Какво безобразие! — каза мисис Грийнейкър, в чиято добре прикрита гръд се бе отдръпнало млякото на човешката доброта, поне по отношение на Лукълофтови.

— И аз това викам, а и моят стопанин, Томас Гафърн, щом чу, каза: „Моли — вика ми, — ако и на тебе ти текне да се разкарваш рано-рано както те е майка родила, хич да не се връщаш в къщи.“ Пък аз му викам: „Няма, Томас, и през ум не ми е минавало!“, а той: „Как, дявол да я вземе, стърчи гола като пушка с тоя рематиз!“ — И мисис Гафърн се разкиска, като си представи как мисис Лукълофт ще страда от „тоя рематиз“.

— Големее се, сякаш е лика-прилика на хората от сой — отбеляза мисис Грийнейкър.

— Ама Бетси каза още, че не всичко било съвсем наред. Набутали се в гостната на господарката, надути като пуяци, кой санким ще ни спре, а Грегори искал да им каже да дойдат тук, на ливадата, но се объркал от труфилата им. И се намъкнали, а мис Тори се намръщила като черен облак.

— Значи, не са били специално поканени? — попита мисис Грийнейкър с видимо облекчение.

— Бетси чула Грегори да разправя, че господарката не била, ама никак доволна да ги види там и че всички очаквали те да дойдат при нас.

Това беше много утешително. Не че мисис Грийнейкър остана напълно удовлетворена. Тя чувствуваше, че справедливостта изисква мисис Лукълофт не само да бъде приета хладно, но и да бъде наказана за — проявената дързост. Какво бе станало на пиршеството, за което тя толкова често четеше на децата си от Свещеното писание? Защо мис Тори не бе отишла при натрапницата с думите: „Приятелю, тези места са твърде високостоящи и не ти подхождат. Иди по-надолу, и ще намериш равни на себе си хора.“ Колкото и студено да са посрещнати сега Лукълофтови, пак ще могат после да се хвалят с новото си положение, с претенциите си и е оказаната им чест.

— Просто не разбирам как е могла, с всички тия нейни преструвки, да бъде толкова безсрамна — продължи мисис Грийнейкър, която нямаше сили да смени темата. — Чу ли, мъжо? — И тя започна да разказва цялата история на своя съпруг, който дойде при тях: — Мисис Лукълофт и Беб, и Гаси — всички, ама всички — седели надути като пуяци в гостната на господарката, дето никой не ги е канил. Чувал ли си някога такова нещо?

— Е, и защо да не седят? — попита мистър Грийнейкър.

— Равняват се с благородниците, сякаш са някои земевладелци! — каза мисис Гафърн.

— Ами щом им харесва, и на мис Торн също, аз нямам какво да възразя — отвърна фермерът. — На мен пък тук ми харесва повече, защото съм си като у дома, а и не се налага да купувам скъпи рокли за стопанката. Всеки според вкуса си, мисис Гафърн, а ако съседът Лукълофт си мисли, че там му е по-добре, негова си работа.

Мисис Грийнейкър седна до мъжа си и малко поуспокоена, започна да се труди усърдно над чинията, но не пропусна да кимне печално към приятелката си в знак на несъгласие с мнението, изразено от нейния съпруг.

— Слушайте какво ще ви кажа, драги мои — продължи той. — Ако от това, че майка Лукълофт се е разположила на дивана в гостната, обедът на мис Торн започне да ни пресяда, по-добре да вземем да си вървим. Ако се отчайваме от такива неща, какво ще правим, като ни налегне истинска беда? Как щеше да се чувствуваш сега, майко, ако момчето наистина си беше счупило врата?

Мисис Грийнейкър се умири и не каза нищо повече по този въпрос. Но каквото и да проповядват разумните хора като мистър Грийнейкър, Лукълофтовците винаги ще предизвикват повсеместна завист.

Приятно беше да се наблюдава мистър Пломаси, който се разхождаше между селските гости, опирайки се на внушителен бастун, като разпоредител на угощението и върховен пазител на реда.

— Ей, хлапак, или спри да пищиш така, или си взимай паницата и отивай на другия край на ливадата. А вие, момичета, какво сте се изправили там и си въртите палците? Я излезте се покажете на ергените — с тия личица няма от какво да се срамувате. Е-ей, а ти кой си? Как се промъкна тук?

Последният не особено приятен въпрос бе отправен към един младеж на около двадесет и четири години, чиято външност и маниери не се сториха достатъчно селски на мистър Пломаси.

— Ако ваша милост разреши, мистър Баръл, кочияшът, ме пусна през черковната врата, щото почти цялото време работя все за господарите.

— Тогава нека мистър Баръл, кочияшът, те изпроводи обратно — каза мистър Пломаси, чиято непреклонност не бе смекчена дори от въздигането му в съдийски ранг. — Как се казваш? От кой занаят си и кой ти е майсторът?

— Казвам се Стъбс, ваша милост, Боб Стъбс… и… и… и…

— Какъв ти е занаятът, Стъбс?

— Мазач съм, ваша милост.

— Ще те измажа аз тебе барабар с Баръл! Да се махаш оттук, и по-живо! Не ни трябват никакви мазачи. Като ни потрябват, си викаме. Хайде, мърдай!

Стъбс, мазачът, остана като попарен от тази ужасна присъда. Той беше бойко момче и от самото си влизане в улаторнския елизиум правеше опити да спечели благоволението на една горска нимфа, на която тъкмо бе започнал да нашепва обичайните за мазач като него нежности, когато го забеляза великият мистър Пломаси. Каква ужасна съдба! Да бъде отделен по този начин от своята дриада и позорно изгонен в Барчестър точно когато над асфоделните поля щеше да почне да се лее нектар и амброзия! Той опита силата на молбите, но градските молби бяха безпомощни пред великия селски властелин. Мистър Пломаси не само отново му заповяда да излезе, но сочейки с бастуна си пътя към портата, чиято охрана бе поверена на този неверен цербер Баръл, тръгна лично да провери изпълнението на заповедта.

Обаче богинята Милосърдие, най-благата от всички богини, седели някога на облаците, и най-обичаната от бедните слабохарактерни смъртни, се появи на ливадата в образа на мистър Грийнейкър. Никога застъпничеството на една богиня не е било тъй радушно посрещано.

— Хайде, човече, не ставай дребнав в ден като този! — каза мистър Грийнейкър. — Познавам добре това момче. Нека остане като поканен от мен. Мис Торн няма да обеднее от онова, което той ще изяде и изпие.

Мистър Пломаси и мистър Грийнейкър бяха стари и верни приятели. Стаята на мистър Пломаси в Улаторн Корт беше много удобна и уютна, но той не беше женен и се чувствуваше самотен, а и пушенето в къщата беше забранено дори за мистър Пломаси. Най-щастливите минути от живота си той прекарваше седнал в дълбоко кресло до топлото огнище в блестящата от чистота кухня на мисис Грийнейкър. Там душата му се смекчаваше и се изливаше навън в потока на задушевната беседа; там той бе заобиколен от уважение, което не го потискаше; там, и навярно само там, можеше да си позволи да отхвърли тягостното бреме на етикета, без да накърни достойнството на по-високостоящите или да се изложи на фамилиарниченето на по-нискостоящите. И пак там на камината винаги го очакваше любимата му дълга лула, а пушенето не само не се забраняваше, но и всячески се поощряваше.

При това положение на нещата не можеше да се очаква, че мистър Пломаси ще откаже такава малка услуга на мистър Грийнейкър, но той не даде съгласието си, без да отправи някои сурови и властни възражения.

— Да изяде и изпие ли, мистър Грийнейкър! Работата не е в това колко ще изяде и ще изпие, а в примера, който ще даде, като идва, без да са го канили — при това не е дете! И нито ден не е работил в Улаторн. Мазач! Ще го измажа аз него!

— Затова пък е работил немалко за мен, мистър Пломаси. Никой в Барчестър не реди по-добре керемиди — отвърна фермерът, без да робува много на истината, но нали така постъпва и истинското Милосърдие! — Хайде оставете го днес и отложете караницата за утре. Защо да засрамвате момчето пред изгората му!

— Е, нека бъде вашата — каза мистър Пломаси. — А ти, Стъбс, внимавай много как ще се държиш! Ако стане спречкване, ще знам кой е виновният. Не можете ме излъга, вие, барчестърските калфи. Много добре зная от какво тесто сте замесени.

И щастливият Стъбс се върна при своята избраница, след като дръпна почтително рошавия си перчем в знак на признателност за милостта на разпоредителя и двойно по-силно — от благодарност за добрината на фермера. Той се закле вътрешно да измаже нещо без пари за мистър Грийнейкър, ако се представи такъв случай. Но едва ли можеше да се очаква, че щеше да му се наложи да изпълни тази своя клетва.

Мистър Пломаси обаче не беше много доволен от себе си, защото си спомни за вероломния управител и започна да се съмнява дали не печели приятелите си по нечестен път. Впрочем това не му попречи да изпълнява с достойнство задълженията си в долния край на дългата маса, а и мистър Грийнейкър изпълняваше своите в горния край съвсем не по-лошо, независимо от признателността, засвидетелствувана към него от мазача Стъбс. Самите гости не видяха нищо лошо в това, че когато стана да прочете молитвата, мистър Пломаси призова Всевишния да изпълни сърцата им с искрена благодарност към мис Торн за лакомствата, с които така щедро ги бе нагостила.

В това време знатните в шатрата плуваха в блаженство — доколкото леещото се като река шампанско им позволяваше изобщо да плуват. Сър Харкауей Горс вдигна наздравица за мис Торн и я сравни с чистокръвен състезателен кон — винаги във форма и незнаеща умора. Мистър Торн му благодари за тоста и изрази надежда, че сестра му ще бъде и занапред все така неуморна, след което предложи да пият за здравето и благополучието на семейство Де Курси. Сестра му се чувствувала много поласкана, че такъв голям брой членове на това семейство са почели скромната й трапеза. На всички било известно, че задължения от първостепенна важност са попречили на графа да присъствува лично. Дългът към принца го е откъснал от домашното огнище, затова той, мистър Торн, не смеел да изрази съжаление, че не го вижда в Улаторн, но щял да си позволи да каже… по-скоро да даде израз на желанието си… тоест на мнението си… И мистър Торн се пообърка, както нерядко се случва с провинциалните джентълмени при подобни обстоятелства; накрая той си седна с думите, че пие с най-голямо удоволствие за здравето на негова светлост графа, както и на графинята, и на всички членове на семейство Де Курси.

Този път тоста върна високоблагородният Джордж. Няма да проследим всички многозначителни паузи на неговото малко объркано красноречие. Седящите до него положиха известни усилия да го изправят на крака, но скоро трябваше да положат много по-големи усилия, за да го накарат отново да седне. Крайно време е да се направи едно от двете: или да се наложи най-строга възбрана върху всички речи, произнасяни в тържествени случаи като сегашния, или тази привилегия да се дава само на оратори, подложени на предварителна проверка пред специална комисия. Но това все още е въпрос на бъдещето и високоблагородният Джордж не оправда усилията, които полагаме за образованието на британската младеж.

В залата епископът изпълни своя дълг на почетен гост с много повече достойнство и изисканост. Той също вдигна тост за здравето на мис Торн, но по начин, който съответствуваше на високия му сан. Компанията там беше може би мъничко по-скучна и не толкова оживена, колкото в шатрата. Но недостигът на веселие бе щедро компенсиран със значителен излишък от помпозност.

Така пиршеството мина навсякъде блестящо и всички присъствуващи останаха много доволни.