Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава шеста
Война

— Боже господи! — възкликна архидяконът, стъпвайки на пясъчната пътека в катедралния двор, и като свали шапката си с една ръка, прекара другата доста нервно през посивелите си вече къдрици. От шапката му, като гневен облак, се вдигна пара — предпазният клапан се бе отворил, изпускайки насъбралата се в архидякона ярост и предотвратявайки неминуема експлозия, а може би и апоплексия. — Боже господи! — И архидяконът вдигна поглед към сивите кули на катедралата, отправяйки безмълвен зов към тези постоянни свидетели на деянията на толкова много барчестърски епископи.

— Не мисля, че бих могъл някога да харесам този мистър Слоуп — каза мистър Хардинг.

— Да го харесате ли! — изрева архидяконът, като за момент спря, за да придаде повече сила на гласа си. — Боже упази!

И всички катедрални врани заграчиха в знак на съгласие. Часовникът на кулата отброи часовете, подхващайки неговите думи, а излитащите от гнездата си лястовици дадоха ням израз на същото това мнение. Да хареса мистър Слоуп! Само това липсваше — та коя жива душа, отраснала в Барчестър, би могла да хареса мистър Слоуп!

— А също и мисис Прауди — каза мистър Хардинг.

Тук архидяконът съвсем се забрави. Няма да последвам неговия пример и ще спестя възмущението на читателите, като се откажа да възпроизвеждам епитета, чрез който той даде израз на чувствата си към тази дама. Враните и замиращите звуци на часовниковата камбана не бяха толкова деликатни и повториха в многократно ехо този непристоен израз. Архидяконът отново свали шапката си и изпусна още малко спасителна пара.

Настъпи пауза, по време, на която преценторът направи опит да проумее обстоятелствата, че съпругата на един Барчестърски епископ е била наречена така в двора на катедралата, и то от самия архидякон на епархията, но опитът му излезе безуспешен.

— Епископът изглежда доста кротък човек — плахо отбеляза мистър Хардинг, признавайки собствения си неуспех.

— Идиот! — кресна архидяконът, който в момента можеше да се изразява само с такива откъслечни възклицания.

— Е, няма вид на много интелигентен — каза мистър Хардинг. — И все пак той винаги се е ползувал с името на умен човек. Сигурно е доста предпазлив и не е много склонен да се изразява по-свободно.

Новият Барчестърски епископ беше вече толкова достоен за презрение в очите на доктор Грантли, че той не искаше да се унижи, обсъждайки качествата на характера му. Доктор Прауди беше марионетка, задвижвана от други, най-обикновена восъчна кукла в свещенически одежди и митра, която може да бъде поставена на епископски трон или където и да е другаде и да й се дърпат конците. Архидяконът не желаеше да говори за епископа, но си даде сметка, че ще му се наложи да говори за другите — за съепископите, които, така да се каже, бяха поставили негово преосвещенство пред паравана и сега се готвеха да му дърпат конците както си искат. Това само по себе си страшно дразнеше архидякона. Ако можеше да пренебрегне капелана и да се сражава със самия епископ, в това нямаше да има поне нищо унизително. Нека кралицата назначава, когото си иска за епископ на Барчестър — станала епископ, дори и една маймуна би била достоен противник, при условие че е готова да се бие сама. Но какво оставаше на човек като доктор Грантли, когато съдбата му изпращаше за противник човек като мистър Слоуп?

Ако той, нашият архидякон, се откажеше от битката, мистър Слоуп щеше да завладее, тържествуващ, бойното поле и да властвува над цялата барчестърска епархия.

Ако, от друга страна, архидяконът признаеше за свой враг човека, изправен срещу него от новия епископ-марионетка, той щеше да бъде принуден да говори за мистър Слоуп, да пише за мистър Слоуп и да има по всички въпроси работа с мистър Слоуп като донякъде равен нему. Щеше да му се налага да се среща с мистър Слоуп, за да… пфу, каква гадост! Той не можеше да се примири с необходимостта да общува с мистър Слоуп.

— Той е най-отвратителното чудовище, което някога съм виждал! — каза архидяконът.

— Кой? Епископът ли? — попита наивно преценторът.

— Епископът? Не… нямам предвид епископа. И как са могли да ръкоположат такава твар! Днес кой ли не може да получи сан, това ми е добре известно, но той е свещеник вече десет години, а преди десет години бяха малко по-придирчиви.

— А! Вие говорите за мистър Слоуп!

— Виждали ли сте някога по-дебелашко животно от него? — попита доктор Грантли.

— Не мога да кажа, че съм много склонен да го харесам.

— Да го харесате! — изрева пак архидяконът и враните отново гракнаха в знак на съгласие. — Разбира се, че няма да го харесате — за това изобщо не става въпрос. Но какво да правим с него?

— Да правим ли? — попита мистър Хардинг.

— Да! Какво да правим с него? Как да се държим с него? Той не е за ден-два тук. Здраво се е укрепил в двореца и няма да си отиде, ако не го изхвърлят. Как да се отървем от него?

— Не мисля, че той може да ни навреди много.

— Не може да ни навреди ли?… Мисля, че най-много след месец ще сте на друго мнение. Какво бихте казали, ако той се домогне до управител на старопиталището? И това ли няма да ви навреди?

Мистър Хардинг се замисли малко и каза, че според него новият епископ едва ли ще назначи мистър Слоуп на тази длъжност.

— Ако не го назначи там, ще го назначи някъде другаде, където ще нанесе не по-малко вреда. Казвам ви, че този тип ще бъде истинският епископ на Барчестър! — Доктор Грантли отново свали шапка и поглади замислено и печално косата си. — Нагъл мошеник! — продължи той. — Как посмя да ме разпитва за неделните училища в епархията, а и за неделните пътувания! В живота си не съм виждал по-голямо безочие — сякаш има пред себе си двама семинаристи!

— Според мен мисис Прауди е по-голямото зло! — каза мистър Хардинг.

— Когато една жена проявява наглост, човек трябва просто да се примири с това и да я избягва в бъдеще. Но не съм склонен да се примирявам с мистър Слоуп. „Пътуване с влак в деня господен“! — И доктор Грантли се опита да наподоби характерната провлечена интонация на човека, който му внушаваше такова отвращение. — „Пътуване в деня господен“! Ето такива хора погубват нашата църква и създават лоша слава на свещеническата професия. Трябва да се страхуваме не от сектантите и от папистите, а от тези лицемерни плебеи, които се промъкват в нашите редове, от тези хора, лишени от принципи и от установени религиозни убеждения, които са готови да подхванат някой популярен лозунг, като това „пътуване в деня господен“.

Доктор Грантли спря да повтаря въпроса си на глас, но продължи да си го задава вътрешно: какво да правят с мистър Слоуп? Как да покажат открито и пред целия свят колко противен и достоен за презрение е този човек?

Досега Барчестър беше успявал да се спаси от заразата на прекалено строгото религиозно доктринерство. Свещенослужителите от града и околностите, въпреки подчертаната си склонност да отстояват принципите, привилегиите и прерогативите на Високата църква, никога не бяха изпадали в така наречения, макар и не особено точно, пюзиизъм. Те всички проповядваха в черни мантии, както бяха правили това техните бащи, носеха обикновени черни жилетки, не поставяха свещи на олтарите — нито запалени, мито незапалени, — не коленичеха при молитва и се ограничаваха с ритуалите, утвърдили се през последните сто години. В енорийските църкви службата се четеше със скромно достойнство, хорът пееше само в катедралата, а изкуството на напевния речитатив беше изобщо непознато. Веднъж един младши плъмстедски свещеник, току-що пристигнал от Оксфорд, бе направил опит, още на третата неделя, да премине плахо към речитатив, с което бе предизвикал голямо недоумение у по-простодушните енориаши. Доктор Грантли не беше присъствувал на това събитие, но мисис Грантли, която имаше свои собствени схващания по въпроса, прояви веднага след службата загриженост за здравословното състояние на младия човек и предложи да му изпрати всевъзможни лекове за възпалено гърло. След този случай в Плъмстед нямаше повече речитативи.

Но сега архидяконът започна да обмисля някои по-строги мерки за решително противодействие. Доктор Прауди и неговата свита спадаха към най-ниската англиканска църква, ето защо той трябваше да покаже принадлежността си към най-високата. Доктор Прауди беше готов да премахне всички ритуали и церемонии, ето защо доктор Грантли почувствува внезапната потребност да ги умножи и усложни. Доктор Прауди беше склонен да се съгласи църквата да бъде лишена от всякаква колективна форма на власт и авторитет, ето защо доктор Грантли щеше да се застъпи за пълната власт на конвокацията и за възстановяване на всичките й някогашни привилегии.

Вярно беше, че самият той не можеше да използува речитатив, но можеше да си осигури съдействието на колкото си иска оксфордски възпитаници, добре обучени в тайните на това изкуство. Той не беше готов да променя собственото си облекло, но можеше да наводни Барчестър с млади свещеници, облечени в предълги раса и закопчани догоре копринени жилетки. Той естествено нямаше да започне да се кръсти или да защищава Реалното присъствие на Светия дух при причастието, но и без да отива толкова далеч, имаше достатъчно начини да даде ясен израз на отвращението, което му внушаваха хора като доктор Прауди и като мистър Слоуп.

Всички тези мисли минаха през главата му, докато се разхождаше в градината с мистър Хардинг. Война, война, унищожителна война — ето за какво жадуваше сърцето му. Той си даваше сметка, че в Барчестър няма място и за него, и за мистър Слоуп — единият от двамата трябваше да бъде унищожен и доктор Грантли смяташе да се бие до последна педя земя. Той все още се ласкаеше от мисълта, че може да направи Барчестър препалено горещ за мистър Слоуп, и беше изпълнен с решимост да предприеме всичко, което зависеше от него, за да постигне тази цел.

— Сюзан ще трябва да й направи посещение — каза мистър Хардинг.

— Да, тя ще посети двореца, но за първи и последен път. А прословутите коне едва ли ще намерят възможност да дойдат в Плъмстед в близко бъдеще, така че сигурно няма да се наложат повече срещи.

— Струва ми се, че Елинор не е длъжна да я посети. Тя едва ли ще намери общ език с мисис Прауди.

— Това е съвършено ненужно! — отвърна архидяконът, който считаше, че етикетът, определящ тази церемония като задължителна за неговата съпруга, не поставя такива изисквания към вдовицата на Джон Болд. — Не виждам абсолютно никаква необходимост тя да прави това, ако няма такова желание. Лично аз намирам, че нито една порядъчна млада жена не бива да бъде подлагана на изпитанието да стои в една и съща стая с този ужасен човек.

С тези думи двамата духовници се разделиха — мистър Хардинг се запъти към дома на дъщеря си, а архидяконът потърси убежище в уединението на своята карета.

Новите обитатели на двореца нямаха по-високо мнение за своите посетители, отколкото посетителите им имаха за тях. Въпреки че не използуваха такива силни изрази, с каквито си бе послужил доктор Грантли, те бяха изпълнени с не по-малка лична антипатия и също така добре разбираха, че предстои война и че в Барчестър едва ли ще има място за праудианство, докато там цари грантлианството.

Може да се предполага, че мистър Слоуп имаше вече добре разработена стратегия, че неговата линия на враждебно поведение беше по-точно изградена от тази на архидякона. Доктор Грантли искаше да се бие, защото чувствуваше омраза към своя противник. Мистър Слоуп бе предварително решил, че ще мрази архидякона, защото предвиждаше необходимостта да се сражава с него. В резултат на първоначалното си разузнаване, преди още да пристигне в Барчестър, той бе стигнал до извода, че е по-добре да предразположи архидякона, да го накара да се подчини с хитрост и ласкателство, а не с дързост. Но след като проучи някои неща, бързо се убеди, че човек като доктор Грантли не ще може да бъде спечелен с никаква хитрост за делото, замислено от мистър Слоуп, така че последният трябваше да разчита все пак на дързостта си. Изведнъж му стана ясно, че при създалото се положение той беше принуден да поведе открита битка срещу доктор Грантли и неговите привърженици, и веднага започна да прави планове за най-добрия начин на атака.

Скоро след пристигането си епископът беше подхвърлил пред декана на катедралата, че ако каноник-резидентът разреши, неговият капелан би желал да прочете следващата неделна проповед в катедралата. Каноник-резидент беше почитаемият и преподобен доктор Виси Станъп, който в настоящия момент беше много зает на бреговете на езерото Комо, където прибавяше нови екземпляри към прочутата си сбирка от пеперуди. Пеперудите и други летни грижи го задържаха далеч от амвона, а заместващият го свещеник нямаше нищо против мистър Слоуп да свърши неговата собствена работа.

И мистър Слоуп прочете своята проповед. Доколкото вниманието на слушателите може да радва проповедника, мистър Слоуп имаше всички основания да бъде доволен. Имам причини да мисля, че той наистина беше доволен, тъй като слезе от амвона с чувството, че е постигнал предварително поставената цел.

По този случай новият епископ за първи път седна на отредения му трон с подновена позлата, с нови червени възглавници, драперии и ресни. Старата дърворезба на дъбовия трон, чиито гротескни остриета стърчаха едва ли не чак до подиума на църковния хор, беше измита, почистена и полирана до блясък. Ах, колко често в далечните щастливи дни, седнал на ниските скамейки пред олтара, аз прогонвах навяваната от проповедта скука, като мислено избирах най-краткия път, за да се покатеря до самия връх на тези дървени кули!

Целият Барчестър се събра да слуша мистър Слоуп — или може би да погледа новия епископ. Там можеха да се видят най-хубавите дамски шапки на града, а освен това и най-лъскавите клерикални шапки. Всички скамейки и столове бяха заети. Макар и някои пребендарии да се намираха в Италия или някъде другаде, на техните места бяха седнали събралите се от цялата околност свещеници. Там беше и деканът — тромав старец, който поради доста напредналата си възраст не идваше често в църквата; присъствуваше също и архидяконът, както и канцлерът, ковчежникът, преценторът, старшите и младшите каноници и всички мирянски членове на хора, готови да приветствуват с мелодично сакрално пение новия епископ.

Безспорно службата беше великолепна, както винаги досега в Барчестър, където хористите имаха богата музикална култура и гласовете бяха грижливо подбирани. Псалмите бяха изпълнени чудесно, The Deuin[1] бе изпята величествено, а литанията бе поднесена по начин, по който и днес може да бъде чута в Барчестър, но доколкото разбирам, никъде другаде. Именно на литанията в Барчестърската катедрала мистър Хардинг отдавна беше посветил своето умение и своя глас. Препълненият храм обикновено допринася много за доброто изпълнение и макар мистър Хардинг да нямаше чувството, че полага някакви специални усилия, той надмина себе си. Останалите даваха най-доброто, на което бяха способни, и за него беше съвсем естествено да се увлече от примера на своите ближни. Службата следваше нормалния си ход и ето че на амвона най-после се появи мистър Слоуп.

За основа на своята проповед той избра един стих от посланието на свети Павел до Тимотея относно поведението, което трябва да следва духовният пастир и наставник, и веднага стана ясно, че на доброто барчестърско духовенство ще бъде даден урок.

„Залягай да се представиш пред Бога достоен, безукорен работник, който верно преподава словото на истината“.[2] Това бяха словата на неговия текст и такава тема, излагана на такова място, даваше повод да се мисли, че такъв проповедник щеше да бъде внимателно изслушан от такава публика. И той бе изслушан със затаен дъх и с немалко удивление. Каквото и мнение да имаха гражданите на Барчестър за мистър Слоуп преди тази проповед, след нея никой от слушателите му не би могъл да го смята нито за глупав, пито за страхлив.

Не е прилично в един роман да се привеждат пародийни или дори буквални откъси от дадена проповед. Стараейки се да обрисувам характерите на своите герои, аз съм донякъде заставен да говоря за свети неща. Надявам се обаче, че няма да бъда заподозрян в опит да осмея амвона, макар и някои да си въобразяват, че не се отнасям достатъчно почтително към духовническото съсловие. Аз може би поставям под въпрос непогрешимостта на наставниците, но се надявам, че по тази причина няма да бъда обвинен в съмнение относно онова, на което те ни учат.

Започвайки своята проповед, мистър Слоуп прояви немалко такт с двусмисления си намек, че неговата смирена особа била само един вид говорител на многоуважавания прелат, който седи насреща; след това, опирайки се на тази предпоставка, той даде много точна формулировка какво поведение очаква този прелат от страна на подчинените си свещенослужители. Достатъчно е да се каже, че ударението падна тъкмо върху онези изисквания, които бяха най-противни на духовенството от епархията и в най-голям разрез с техните възгледи и обичаи, и че принципите и привилегиите, така скъпи на свещениците от Високата църква, бяха осмени, обругани и анатемосани. А не бива да се забравя, че цялото барчестърско духовенство спадаше тъкмо към тази църква.

След като обясни посвоему как именно един свещенослужител трябва да се представи като „пред Бога достоен и безукорен работник“, мистър Слоуп се зае да разтълкува как следва да се преподава вярно словото на истината. Неговите възгледи по този въпрос бяха лишени от широта, а доводите му бяха твърде мъгляви. Беше си поставил за цел да изрази своето дълбоко отвращение от всички церемониални начини на произнасяне на думите, да омаловажи всяко религиозно чувство, предизвикано не от смисъла, а от звуковото въздействие на словото, с една дума, да осъди сурово катедралната служба. Тази част от неговата проповед щеше да бъде по-уместна, ако свети Павел беше говорил за правилното произнасяне, а не за правилното преподаване на словото на истината, но непосредствената задача на проповедника беше да проповядва учението на мистър Слоуп, а не това на свети Павел, и той съумя доста сръчно да изопачи избрания библейски текст.

Не можеше да заяви открито от катедралния амвон, че пеенето при религиозните служби трябва да отпадне. Такова твърдение би било прекалено и щеше да го постави в глупаво положение — за най-голямо удоволствие на неговите слушатели. Но той можеше да заклейми гневно речитативната практика в енорийските църкви и не пропусна да го стори, въпреки че тази практика беше почти непозната в епархията. Оттук той премина към осъдителното надценяване на музиката за сметка на смисъла, което според него проличало в току-що чутата от тях великолепна служба. Добре си давал сметка, че не можем от днес за утре да се откажем от обичаите на нашите прадеди — това щяло да оскърби чувствата на по-възрастните и да внесе смут в немалко почтени умове. Той знаел, че далеч не всички хора имат достатъчна широта на мисълта и са достатъчно образовани, за да разберат, че служба, която се счита за успешна, когато външните церемонии вземат връх над вътрешното чувство, се е превърнала едва ли не във варварска отживелица в едно време, когато вътрешното убеждение е всичко, когато всяка дума на божия служител трябва да бъде ясно разбираема и да влиза право в сърцето на слушателя. Някога религията на тълпата била въпрос на въображение, но днес, в наши дни, за християнина станало необходимо да обоснове своята вяра — не просто да вярва, но и да обмисля, не просто да слуша, но и да разбира. Словата на нашата утринна служба… колко прекрасни, колко подходящи, колко разбираеми са те, ако се произнесат простичко и с достойнство! Но колко много губят тези думи от своя смисъл, когато се свържат с евтиния блясък на мелодията, и пр. и пр.

Ето каква проповед изнесе мистър Слоуп пред архидякона Грантли, прецентора Хардинг и всички останали! Пред декана и цялото катедрално духовенство, събрано в своята собствена катедрала! Пред хора, които цял живот бяха служили така, както бяха убедени, че е най-добре и най-целесъобразно да се служи! И те трябваше да изслушат всичко това от един клерикален парвеню, от свещеник без енория, от обикновен капелан, от един натрапник, измъкнат, по думите на доктор Грантли, от канавките на Мерилбоун[3]! И бяха принудени да останат до края! Никой от тях, дори доктор Грантли, не можеше да запуши ушите си или да напусне божия дом, докато траеше службата. Те бяха длъжни да слушат, и то без да имат каквато и да е възможност да дадат незабавен отговор.

Може би хората в цивилизованите и свободни страни не познават днес по-голямо изпитание от необходимостта да изслушват проповеди. В тези страни единствен проповядващият свещеник има властта да застави слушателите си да запазят мълчание и да понесат търпеливо мъчението. Единствен проповедникът може да изрича само пошлости, баналности и всеизвестни истини, знаейки, че има неоспоримата привилегия да бъде изслушан така почтително, сякаш думите му са изпълнени с жарко красноречие и неотразима логика. Нека някой професор по право или физика се опита да се качи на катедрата и да започне да бълва празни думи и лишени от смисъл постни фрази — той скоро ще се намери пред опразнена зала. Нека някой адвокат се опита да пледира, без да има дар слово — едва ли ще му се удаде да пледира често. Речта на съдията са длъжни да изслушат само съдебните заседатели, обвиняемият и дежурният полицай. Един член на Парламента може да бъде заглушен с кашлица или лишен от кворум. Градските съветници могат да бъдат бойкотирани. Но никой не може да се спаси от проповядващия свещеник. Той е най-голямата напаст на нашето време, старецът, когото ние, синдбадовците, не можем да хвърлим от гърба си[4], кошмарът на нашата неделна почивка, демонът, който тегне над нашата религия и опорочава божествената служба. Никой не ни кара да ходим насила в църква! О, не! Но ние искаме нещо повече. Искаме да не ни прогонват насила оттам. Ние искаме, ние сме твърдо решени да не се лишаваме от радостите на църковното богослужение, но желаем също така да бъдем избавени от тази скука, която нормалният човешки организъм не може да понесе търпеливо; искаме да напуснем божия храм, без да сме изпитали желанието да се измъкнем оттам — нещо, което представлява обичайната последица на една обичайна проповед.

С какво самодоволство младият свещеник прави неверни изводи от зле разбрани текстове, заплашвайки ни с всички наказания на преизподнята, ако дръзнем да нарушим неговите заповеди! Да, самоуверени млади приятелю, аз вярвам в тези съкровени неща, които звучат толкова пошло в твоята уста; аз вярвам в неподправеното слово, което държиш в ръцете си, но ти трябва да ме извиниш, ако понякога се съмнявам в твоето тълкуване. Библията е чудесна, молитвеникът е чудесен, а и ти самият щеше да си добре дошъл, ако просто ми прочетеш някои части от покритите с благородната патина на времето проповеди, които нашите велики богослови са създавали в пълния разцвет на своите сили. Но моля да ме извиниш, незрели и неумели ми проповеднико, ако взема да се прозявам от твоите нескопосани изречения, от твоите заимствувани фрази, от фалшивия ти патос и провлечените ти заплахи, от твоето хъкане и мънкаме, ахкане и охкане, от твоите черни ръкавици и бяла кърпичка. За мен всичко това е празна работа и колко скъпоценни часове бих могъл да си спестя, ако можех да не ходя да те слушам!

И тук бих желал да отправя протест против така честите оплаквания на свещениците, че са претоварени от големия брой проповеди, които трябвало да изнасят. Ние всички твърде много обичаме да слушаме собствения си глас, а суетата на проповедника се подхранва допълнително от увереността, че присъствуващите са принудени да го слушат. За него проповедта е най-лакомият залък в неговия живот, най-прекрасният миг на екзалтирано самоизвисяване.

— Тази седмица прочетох девет проповеди — ми каза наскоро един млад приятел и уморено постави ръка на челото си с вид на претоварен мъченик. — Девет тази седмица, седем — миналата и четири — по-миналата. Този месец съм проповядвал двадесет и три пъти. Наистина е много.

— Да, много е — отвърнах аз и потреперах. — Това не е по силите на никого.

— Така е — съгласи се смирено той. — Започвам вече да чувствувам това.

— Дано! — казах аз. — Дано наистина успеете да го почувствувате!

Но той не можа да се досети, че сърцето ми всъщност се късаше от жалост за неговите нещастни слушатели.

Но да се слуша мистър Слоуп, този път не беше никак скучно. Неговата тема засягаше много живо слушателите, а не бива да се отрича и това, че мистър Слоуп беше надарен с енергично красноречие. В течение на тридесет минути той бе слушан с безмълвно внимание и наострени уши, но и с гняв в очите — богомолците си разменяха негодуващи погледи, като издуваха яростно ноздри, мърдаха с крака и често сменяха позите си, което говореше за обърканост на духовете и за смут в сърцата.

Най-после епископът, изненадан повече от всички присъствуващи и с почти изправена от ужас коса, произнесе своята благословия, но съвсем не така величествено, както при многобройните си репетиции в кабинета, и богомолците можаха да се разотидат.

Бележки

[1] „Тебе, Господи, славим“ — благодарствена молитва. — Б.авт.

[2] Второ послание на апостол Павел до Тимотея, 2:15. — Б.авт.

[3] Гара в западните покрайнини на Лондон. — Б.авт.

[4] Герой от „Хиляда и една нощ“, който яхвал здраво някой човек и го принуждавал да му служи робски. Синдбад Моряка попаднал под неговата власт, но накрая успял да се спаси с хитрост. — Б.авт.