Антъни Тролъп
Барчестърски кули (22)

Глава двадесет и втора
Мистър Торн и мис Торн от Улаторн

Следващата неделя мистър Еърбин трябваше да служи за първи път в новата си църква. Беше решено архидяконът да го придружи и да вземе участие в литургията, а мистър Хардинг да отмени зет си в плъмстедската църква. Мисис Грантли беше заета със своето училище и с кифличките и заяви, че няма да може да дойде, но мисис Болд щеше да замине с тях. Тримата решиха също така да обядват у местния земевладелец и да се върнат след дневната служба.

Уилфред Торн, ескуайър, от Улаторн владееше землището на енорията Св. Юълд или по-точно на Улаторн, тъй като славата на древния светец се затъмняваше от днешната именитост на земевладелеца. Той беше типичен пример на това, в което се е превърнало в наши дни племето, чийто характерен представител преди сто години е бил, както ни уверяват, скуайър Уестърн^[1]. Ако това твърдение е вярно, малко съсловия са успели да постигнат такава благоприятна промяна. Мистър Торн обаче беше голям чудак и това го правеше обект на немалко присмех. На петдесет години той още не беше женен и беше много горд със собствената си личност. Докато се намираше у дома си в Улаторн, нямаше голямо поле за изявата на тази гордост и затова изглеждаше джентълмен и първенец на своята епархия, какъвто всъщност безспорно беше. Но по време на пет-шест седмичния си ежегоден престой в Лондон той полагаше такива усилия да изглежда и там голям човек, какъвто всъщност безспорно не беше, че мнозина от неговия клуб го смятаха за глупак. Беше много начетен — посвоему и в определени области. Любимите му автори бяха Монтен и Бъртън^[2] и в цялото графство, а дори и в съседното, нямаше може би друг човек, който да познава така добре английските есеисти от последните две столетия. Притежаваше пълните течения на „Айдлър“, „Спектейтър“, „Татлър“, „Гардиан“ и „Рамблър“^[3] и беше готов да доказва до каква степен тези издания превъзхождат всичко публикувано в нашите „Единбург Ривю“ и „Куортърли Ривю“. Беше много добре осведомен по всички въпроси на хералдиката и почти за всяко благородническо семейство в Англия можеше да каже чия кръв и чие потекло са наследили онези, които имаха правото да претендират за такъв разкош. Самият той бе изпълнен с най-дълбоко уважение към кръвта и потеклото. Знаеше наизуст собствените си прадеди, живели дълго преди нормандското нашествие, и можеше да ви обясни, ако сте готови да го изслушате, защо и те подобно на Седрик Саксонеца^[4] са успели да опазят родовите си имения от лапите на нормандските барони. Съвсем не защото пълзели пред чуждестранните си съседи, твърдеше той разгорещено. Илфрид Улаторнски, живял по времето на крал Джон, успял да укрепи и защити не само своя замък, но и тогавашната Барчестърска катедрала срещу набезите на някой си Джефри де Бург. Мистър Торн притежаваше пълна хроника на тази обсада, написана на фин пергамент и богато илюстрирана. Какво значение имаше, че никой не можеше да разчете писмените знаци, след като езикът на ръкописа би си останал и без това неразбран? Впрочем мистър Торн би могъл да ви съобщи всички подробности на изискан съвременен английски и нямаше нищо против да го стори.

Би било несправедливо да кажем, че той гледаше отвисоко на хората, чийто род не беше особено древен. Съвсем не. Имаше много познати и даже приятели сред тях. Но той гледаше на тях, както милионерите са склонни да гледат на хората с малки доходи, както познавачите на Софокъл — на невежите, които изобщо не знаят гръцки. Те може да са чудесни хора, да притежават похвални добродетели и възхитителни дарби, да са напълно почтени във всяко отношение — и все пак им липсваше най-важното. Така разсъждаваше мистър Торн по този въпрос. Нищо не можеше да замести добрата кръв и нищо не беше в състояние да унищожи благотворното й въздействие. Наистина малцина в днешно време я притежаваха, но това само я правеше още по-скъпоценна. Цяло удоволствие беше да слушаш славословията на мистър Торн на тази тема. Ако вие в своето невежество кажете, че еди-кой си е от добро семейство, защото главата на това семейство отдавна носи титлата баронет, мистър Торн ще отвори широко очи с израз на престорено удивление и скромно ще ви напомни, че най-древните баронетски титли водят началото си едва от царуването на Джеймс I. Той би въздъхнал страдалчески, ако заговорите за кръвта на рода Фицджералд или Де Бург, и едва ли би уважил претенциите на родове като Хауард или Лаудър. А веднъж бе дал да се разбере, че Толбът е един все още твърде млад род, чието генеалогическо дърво е едва израснало.

Веднъж в разговор за една голяма фамилия, чийто родов герб е украсен с три коронки, чиито потомци представят редица избирателни колегии в Парламента и един от членовете, на която е участвувал в почти всички кабинети през този век — с една дума, за една предостойна фамилия, каквито няма много в Англия, мистър Торн нарече всички нейни представители „измет“. И то не от липса на уважение. Той в много отношения се възхищаваше от тях и не завиждаше на привилегиите им. Просто искаше да изрази убеждението си, че течността, която тече в техните жили, не е още достатъчно пречистена от времето, не е станала още истински ихор^[5], достоен да бъде наречен „кръв“ в генеалогичния смисъл на тази дума.

Когато му представиха за първи път мистър Еърбин, мистър Торн веднага изказа предположение, че той е от рода Еърбин от Ъпхил Стантън. Мистър Еърбин отговори, че родството му с това семейство е много далечно. Мистър Торн посочи, че родството не може да бъде много далечно. Мистър Еърбин го увери, че то е толкова далечно, щото семействата им изобщо не се познават. Мистър Торн се засмя дискретно и обясни на мистър Еърбин, че всички съществуващи разклонения на неговия род са се отделили от главния ствол не по-рано от царуването на кралица Елизабет и затова родството му съвсем не е далечно. Мистър Еърбин е без всякакво съмнение Еърбин от Ъпхил Стантън.

— Но Ъпхил Стантън е бил продаден на семейство Де Грей преди цели петдесет години! — каза мистър Еърбин.

— Ако за беда остане не само петдесет, но и сто и петдесет години в техни ръце, вашите потомци няма да изгубят нито на йота правото си да наричат Ъпхил Стантън свое родово имение — възрази мистър Торн. — Никакъв Де Грей не може, слава богу, да купи това право, както и никой Еърбин или Торн не може, слава богу, да го продаде.

В политиката мистър Торн беше непоколебим консерватор. Според него онези петдесет и трима троянци^[6], които, както ни съобщава мистър Дод, осъдили през ноември 1852 година свободната търговия, бяха единствените патриоти, останали в редиците на английските държавници. Когато настъпи тази ужасна свобода на търговията и житните закони бяха отменени от същите хора, които мистър Торн бе смятал дотогава за единствените възможни спасители на своята страна, той беше направо сломен. Англия беше обречена, но това не бе най-страшното. И други страни са познавали периоди на процъфтяване и на упадък, а човечеството като цяло бе вървяло, по божието благоволение, все напред. Но сега завинаги бе изчезнала всяка вярност към идеалите! Гибелта не само беше неизбежна — бе съдено тя да дойде от ръката на отстъпници, които са били смятани за най-верни между верните. Политическият живот в Англия бе престанал да бъде поприще за джентълмени. Ако мистър Торн беше стъпкан от краката на някой представител на вигите, той щеше да понесе това като тори и като мъченик, но да бъде така грубо изоставен и измамен от хората, които бе тъй горещо подкрепял, на които бе тъй безрезервно вярвал — това той не можеше да преживее. Затова мистър Торн умря като политик и се оттегли от всякакви обществени дела.

Така преминаха първите две-три години след измяната на сър Робърт Пийл^[7], но след това гневът на мистър Торн, както и гневът на мнозина други, постепенно се уталожи. Той почна отново да се среща с хора, да се появява в съда и на пазара и да сяда на вечери рамо до рамо с някои от тези, които така жестоко го бяха предали. Изпитваше необходимост да живее и опитът му да се оттегли от света не успя. Впрочем той и някои негови съмишленици, които продължаваха непоколебимо да поддържат същите твърди принципи на протекционизма — хора като него, които запазваха своята вярност, без да се плашат от виковете на тълпата, — намериха своеобразен начин да се утешат. Те чувствуваха, че са последните истински пазители на определени Елевзински мистерии, на съкровени и удивителни тайнства, които единствени бяха угодни на боговете. На тях и само на тях бе дадено сега да познават тези тайнства и да ги съхраняват, ако това все още беше възможно, като грижливо и тайно посветят в тях своите деца.

Случвало се е да четем как някои семейства, които привидно изповядват една общоприета вяра, в действителност предават от поколение на поколение свой особен, таен култ. Мистър Торн изпадна постепенно в същото положение. Научи се с течение на времето да изслушва спокойно твърденията, че протекционизмът бил вече мъртъв, макар и да знаеше, че той е все още пълен с мистичен живот. Дори изпитваше известно удоволствие при мисълта, че са му известни неща, скрити от очите на непосветеното множество. Свикна да чува даже от устата на дребни земевладелци, че свободната търговия не е все пак чак толкова страшна, без при това да им възразява, макар и много добре да знаеше, че всичко хубаво в Англия си е отишло заедно с неговия изпитан паладиум. В него живееше нещо от чувствата на Катон^[8], който с радост посегнал на своя живот, защото римляните били станали недостойни да се наричат римляни. Мистър Торн нямаше никакво намерение да се самоубива, тъй като беше добър християнин и продължаваше да получава четири хиляди фунта годишно, но все пак му беше приятно да се чувствува като Катон.

Мистър Торн обичаше развлеченията на открито — ловуваше с ентусиазъм, макар и не без мярка. Преди големия упадък на политиката в неговото графство той оказваше всяка възможна подкрепа на лова. Пазеше дивеча толкова строго, че твърде скоро нито една дива патица или пуйка не смееше да си покаже носа в енорията Св. Юълд. Грижеше се за посадените от него храсти повече, отколкото за дъбовете и борините. Проявяваше по-голям интерес към лисиците си, отколкото към овцете и агнетата. Нямаше по-любимо място за среща на ловците от Улаторн: никъде вратите на конюшнята не се разтваряха с такова гостоприемство пред конете на далечните съседи; никой не бе говорил, писал и правил повече за поддържането на лова от мистър Торн. Теорията на протекционизма можеше да намери такова пълно приложение в ловната практика на графството! Но когато настъпи великото крушение, когато благородният предводител на барсетширските хрътки подкрепи в Палатата на лордовете министъра ренегат и подло пожертвува своята правда, мъжеството, приятелите и честта си заради надеждата да бъде удостоен с Ордена на жартиерата, в този момент мистър Торн се отказа от лова. Той не изкорени храстите, защото това не подобаваше на един джентълмен. Не унищожи и лисиците, защото в неговите очи това би било равносилно на убийство. Не забрани лова в своето землище, защото това би представлявало нарушение на неписания закон на провинциалните благородници. Но той напускаше Улаторн всеки път, когато там се свикваше ловджийски сбор, остави ловните си насаждения на волята на съдбата и отказваше да извади розовата си куртка от шкафа, както и ловджийските си коне от конюшнята. Това продължи около две години, след което той започна постепенно да отстъпва. За първи път се появи сякаш случайно на едно сборно място в околността, яхнал пони и облечен в ловджийската си куртка, след това една сутрин се появи пеша да погледа гонитбата сред любимите си храсти и не отказа да се качи на кобилата, която случайно разхождаше там неговият коняр. По-късно един от безсмъртните петдесет и трима успя да го убеди да участвува в продължение на две седмици заедно с ловните си кучета в организирания на другия край на графството лов и така той се върна малко по малко към старите си навици. Но и в лова, както и във всичко останало, той намираше опора единствено във вътрешното си чувство на мистично превъзходство над онези, чийто външен живот бе принуден да споделя.

Мистър Торн не живееше сам в Улаторн. Имаше сестра, която беше десет години по-възрастна от него и споделяше с такава жар всичките му пристрастия и предразсъдъци, че се бе превърнала просто в негова карикатура. Нищо не можеше да я застави да отвори някоя модна литературна притурка, не допускаше в гостната си никакви списания и при никакви обстоятелства не би осквернила пръстите си с допир, макар и само до едно късче от „Таймс“. Тя говореше за Адисън, Суифт и Стийл като за живи хора, считаше Дефо за най-знаменития английски романист и виждаше във Филдинг един млад, но многообещаващ труженик на литературната нива. В поезията тя беше запозната с такива късни творци като Драйдън^[9] и веднъж даже се съгласи да прочете „Похищението на къдрицата“^[10], но смяташе Спенсър^[11] за най-големия майстор в английската поезия. Генеалогията беше нейната любима лудост. Впрочем тя презираше онова, с което се гордееха повечето специалисти в тази област. Гербовете и девизите я изкарваха извън кожата й. Илфрид Улаторнски не е имал нужда от девиз, за да разсече на две Джефри де Бург, а прадядото на Илфрид, великанът Улафрид, не е прибягнал до помощта на никакъв герб, за да запокити с голи ръце от кулата на своя замък един от братовчедите на подлия нормандски нашественик. Всички днешни английски фамилни имена й се струваха еднакво незначителни: истински знатни бяха за нея единствено имена като Хенгист и Хорса^[12]. Не се задоволяваше с нищо по-ново от епохата преди саксите и сигурно би кръстила децата си, ако имаше деца, с имената на древните брити. В някои отношения тя не беше много различна от Улрика^[13] на Уолтър Скот и ако имаше навика да проклина, сигурно би проклинала в името на Миста, Скогула и Зърнебок^[14]. Но за разлика от Улрика тя не бе допуснала да бъде осквернена от нормандски обятия и не бе подстрекавала към отцеубийство, затова изворът на човешка доброта не бе пресъхнал в нейните гърди. Ето защо тя не проклинаше, а благославяше, но по такъв странен и груб саксонски маниер, че не би я разбрал никой селянин, с изключение на нейните собствени работници.

Що се отнася до политиката, мис Торн изпитваше такова дълбоко отвращение към нея заради безобразията, извършени дълго преди да започнат споровете за житните закони, че последните не можаха много да я развълнуват. В нейните очи брат й беше един прибързан младеж, чийто прекалено горещ темперамент го бе тласнал към демократизъм. Но за щастие сблъскването му с безчестието на света го беше вразумило. Тя още не бе преглътнала Закона за реформата^[15] и продължаваше да оплаква вътрешно слабостта на херцог Уелингтън^[16], проявена от него по въпроса за правата на католиците. Ако бяха я попитали кой според нея трябва да стане съветник на кралицата, тя вероятно би посочила името на лорд Елдън^[17], а ако й напомнеха, че този многоуважаван мъж не е вече между нас и не може да ни помогне, тя сигурно би отговорила с въздишка, че в днешно време спасение можем да очакваме само от мъртвите.

В религиозно отношение мис Торн беше чиста проба друидка^[18]. С това съвсем не искаме да кажем, че тя е извършвала в наши дни човешки жертвоприношения или че се е противопоставяла на Христовата църква. Тя бе приела християнската религия като смекчена форма на вярата на своите прадеди и винаги се позоваваше на това в желанието си да докаже, че няма никакви предразсъдъци по отношение на реформите, когато ползата от тях е очевидна. Това беше последната реформа, която тя бе приела, ако допуснем, че британските дами са престанали да червят лицата си и са сложили нещо като фуста още преди времето на свети Августин. Но мис Торн не одобри следващата стъпка по този път, когато жените, запазвайки фустите си, започнаха отново да проявяват интерес към червилата и помадите.

Мис Торн беше всъщност друидка по това, че вечно се оплакваше от една или друга ритуална практика на своята църква. Понякога говореше и винаги мислеше за доброто старо време, въпреки че нямаше абсолютно никаква представа какви са били неговите добри страни. Въобразяваше си, че някога е съществувала една изчезнала вече чистота на нравите, че нашите свещеници са били благочестиви, а народът — простодушен и смирен, но всичко това едва ли се подкрепяше от историческите факти. Имаше обичай да говори за Кранмър^[19] като за най-твърдия и най-непресторения от всички мъченици. Според нея единствената грижа на кралица Елизабет е била чистотата на протестантската вяра на нейните поданици. Би било жестоко да й се отворят очите, ако това изобщо беше възможно, но едва ли някой би могъл да я накара да разбере, че Кранмър е бил един безпринципен поп, готов на всичко, за да запази мястото си, а кралицата е била дълбоко в себе си папистка, при една-единствена уговорка — тя да си бъде папа.

И тъй, мис Торн продължаваше да въздиша и съжалява, виждайки в божественото право на монарсите основния принцип за съзиждането на един златен век, и лелееше в най-съкровената дълбочина на душата си неизказана надежда за реставрация на някой от Стюартите. Кой би посмял да й отнеме сладостта на тези въздишки и удоволствието от тези съжаления?

Външността и облеклото й бяха самото съвършенство и тя отлично съзнаваше това. Мис Торн беше изящна дребна старица, чиито страни още пазеха нещо от розовата свежест на младостта. Тя беше горда с цвета на лицето си и със сивите си коси, чиито ситни къдрици надничаха изпод изисканото дантелено боне. Мисълта за парите, които мис Торн харчеше за дантели, терзаеше сърцето на бедната мисис Куивърфул с нейните седем дъщери. Мис Торн се гордееше със зъбите си, все още бели и многобройни, гордееше се със своите ясни весели очи, със ситнещата си наперена походка и особено много се гордееше с малките си изваяни крака, на които дължеше тази походка. Тя беше също горда — и то изключително горда — с пищните копринени рокли, така приятно шумолящи, докато се движеше из гостната си.

Познаваме навиците на господарката на Бранксъм^[20]:

Двадесет и девет рицари славни

окачиха щитовете в залата на замъка.

Господарката на Улаторн нямаше толкова войнствени навици, но те едва ли изискваха по-малки разходи. Тя би могла да се похвали, че в гардероба й има двадесет и девет копринени поли, всяка от които би останала да стои права, ако бъде поставена на пода. Двадесет и деветте щита на шотландските герои бяха по-малко самостоятелни, а в случай на нападение едва ли биха осигурили по-надеждна защита. В пълното си облекло мис Торн беше като покрита с броня от главата до петите, а доколкото могат да съдят простосмъртните, тя беше винаги в пълно облекло.

За цялата тази богата премяна мис Торн не беше принудена да разчита на щедростта на брат си. Тя разполагаше с доста закръглен собствен доход, който разпределяше между младите си роднини, модистките и бедните, като най-голямата част се падаше на последните. Затова не е чудно, че въпреки малките й чудачества не й липсваха обичта и уважението на околните. Ние изброихме, изглежда, всички нейни чудачества. А добродетелите й са твърде многобройни и не достатъчно интересни, за да бъдат описвани.

След като говорим за мистър и мис Торн, трябва да кажем няколко думи и за дома, в който те живееха. Той не беше много голям, нито много красив, а според днешните разбирания не беше може би и много удобен, но за любителите на своеобразните тонове и на своеобразните архитектурни орнаменти от епохата на Тюдорите той беше истински бисер.

Ние се осмеляваме да се причислим към последните и искаме да използуваме случая, за да изразим изненадата си колко малко познават англичаните шедьоврите на английската архитектура. Развалините на Колизея, флорентинската Кампанила^[21], катедралата „Св. Марко“, Кьолнската катедрала, Борсата и „Нотр Дам“ нашите туристи знаят на пръсти, но великолепните сгради в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир са им напълно неизвестни. Ние дори дълбоко се съмняваме дали нашите многобройни прославени пътешественици, опъвали своите палатки в подножието на Синай, изобщо са чували, че в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир има такива сгради. Каним ги да отидат и да видят!

Домът на мистър Торн се наричаше Улаторн Корт и това име^[22] му подхождаше: двете му крила, построени под прав ъгъл едно спрямо друго, заграждаха един правоъгълен двор, затворен от другите две страни от масивен зид, висок двадесет фута. Той бе изграден от дялан камък — издялан грубо и силно износен, но добил онзи великолепен златистокафяв оттенък, какъвто може да придаде само тристагодишният лишей. Отгоре стената беше украсена с големи каменни кълба със същия цвят. В двора се влизаше през желязна порта, чиито крила бяха толкова масивни, че беше много трудно някой да ги отвори или затвори, затова рядко ги обезпокояваха. От портата се разклоняваха две пътеки, пресичащи двора — лявата стигаше до парадната врата в самия ъгъл на сградата, а дясната завиваше към задния вход в отдалечения край на по-дългото крило.

Съвременните любители на комфорта ще се опълчат срещу Улаторн Корт за това, че до парадния вход не може да се стигне с карета. Ако искате да влезете в Улаторн, любезни читателю, вие ще трябва да сторите това на собствените си крака или в инвалиден стол. Конните екипажи спират пред желязната порта. Но това е нищо в сравнение с ужаса, който ви очаква след това. Влизайки през парадния вход, който не е особено внушителен, вие се озовавате направо в трапезната зала. „Как? Нима няма вестибюл?“ — ще възкликне моят разглезен приятел, свикнал с всички удобства на съвременния живот. Има, драги господине! Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че това е един истински английски вестибюл, но с огромни размери — украса на всеки старинен дом на селски благородник, но не и съвременна трапезария.

Мистър и мис Торн се гордееха с тази особеност на своето жилище, въпреки че братът едва не се поддаде веднъж на уговорките на приятелите си да го преустрои. И двамата изпитваха задоволство при мисълта, че и те като Седрик обядват в истинска старинна зала, макар и насаме. Те не си признаваха никога, но всъщност чувствуваха неудобствата на това разпределение и се опитаха да ги отстранят. Един огромен параван отделяше парадния вход и част от залата, закривайки също и вратата към коридора, който се намираше откъм двора и минаваше по цялата дължина на голямото крило. Или читателят е лишен от пространствено въображение, или аз не разбирам нищо от топография, ако досега не е станало ясно, че голямата зала заема целия първи етаж на по-късото крило на замъка, което остава вляво от вас, когато влизате през портата. Трябва да е станало също така ясно, че трите прозореца на залата гледат към грижливо поддържаната морава. Те имат правоъгълна форма и каменна рамка — една хоризонтална греда ги разделя на две нееднакви части, като по-голямата остава долу, а тези части на свой ред са разделени на пет от вертикалните каменни колонки. Вероятно съществуват прозорци, които пропускат повече светлина, вероятно и предназначението на прозореца, както сочи моят практичен приятел, е да пропуска светлината. Не искам да споря с него по този въпрос. А и не бих могъл. И все пак ще си умра с твърдото убеждение, че не съществува друг вид прозорец, който да е в състояние да дари толкова щастие на човечеството, колкото прозорците в Улаторн Корт. „Как, ами еркерният прозорец?“ — ще възрази мис Даяна де Мидълейдж. Дори и той, мис Даяна, въпреки своята красота. Еркерният прозорец не дава това чувство на английски домашен уют. Нека той краси университетите и резиденциите на могъщите перове, но за гостните на тихите провинциални дами, на хората, които са далеч от светския живот, няма нищо по-добро от правоъгълните прозорци с каменна рамка от епохата на Тюдорите.

По стените на залата висяха портрети на дами с безжизнени ликове, нарисувани от Лили, и на непривлекателни мъжки фигури в червени роби, излезли изпод четката на Нелер^[23]. Всеки портрет беше вграден както се полага в дъбовата ламперия. В отдалечения край на помещението има огромна камина, която често ставаше повод за пререкания между брата и сестрата. Техният баща беше поставил на огнището старомодна решетка, способна да издържи петдесет килограма въглища. Камината беше предназначена естествено за дърва и под решетката още стърчаха чугунените стойки за цепениците. Мис Торн копнееше да се върне към стойките. Милата старица винаги се стремеше да се върне към нещо и ако всеки път й отстъпваха, с течение на времето тя непременно щеше да си спомни, че пръстите са създадени преди вилиците и би се върнала към тях. Но по отношение на камината мистър Торн не искаше да се връща назад. Всичките им съседи имаха в столовата си уютни каминени решетки. Той не беше точно от онзи тип хора, които са склонни да правят нововъведения, но не беше и дотолкова роб на предразсъдъците, че да се откаже от удобствата, оставени от баща му. Веднъж мистър Торн даже намекна, че с помощта на едно незначително преустройство входната врата би могла да се отваря към коридора, но сестра му Моника — защото така се казваше мис Торн — веднага легна болна и остана на легло цяла седмица. Тя се съгласи да слезе долу едва след като брат й се закле, че входната врата няма да претърпи никакви промени, докато тя е жива.

На противоположния край на залата точно срещу камината имаше врата, водеща към гостната, която беше със същите размери и се осветяваше от точно такива прозорци. И все пак тя не приличаше никак на столовата. Стените бяха облицовани, а таванът беше белосан и украсен със съвременен корниз — в столовата от него се подаваха старите дървени греди.

Гостната на мис Торн, която тя обичаше да нарича свое убежище, беше възхитителна. Прозорците й гледаха към чудесно поддържана градина, а непосредствено под тях се намираха изискани, строги, величествени цветни лехи, оградени с камъни; по-нататък, на ниска балюстрада, бяха поставени урни и статуи — фавни, нимфи, сатири и други същества от свитата на Пан, а зад тях една прелестна полянка се спускаше към скрита под склона ограда, разделяща градината от парка. След гостната беше разположен кабинетът на мистър Торн, а до него — кухнята и останалите домакински помещения. В гостната и в кабинета се влизаше от коридора, за който вече споменахме — при кабинета на мистър Торн той се разширяваше, за да направи място на черната дъбова стълба, водеща към горния етаж.

Така изглеждаше отвътре Улаторн Корт. Но независимо от това може би малко скучно описание искаме да подчертаем, че не към вътрешната уредба на този дом се стремим да насочим вниманието на английския турист, когото съветваме да не изпуска все пак благоприятната възможност да се запознае с него като гост, ако такава възможност му се представи. Улаторн е възхитителен с външния си вид. Нека туристът получи разрешение да разгледа поне градината и нека се излегне на меката трева срещу външния ъгъл на къщата. Оттам ще може да вижда и двете фасади и да се наслади на великолепната архитектура, освободена от сухото еднообразние на правата линия.

Особено забележителен е цветът на Улаторн Корт, онзи великолепен тъмнозлатист оттенък, който придава на камъка столетният мъх. Ударете стената с длан, и ще останете с впечатлението, че камъкът не е покрит с нищо, но ако я разтъркате внимателно, ще видите, че цветът остава върху пръстите ви. На нито един художник не се е още удало да създаде върху своята палитра този сочен оттенък, породен от безкрайния низ на годините.

Улаторн е доста висок за дом на земевладелец, тъй като има три етажа. Прозорците на всеки етаж са подобни на вече описаните, но се различават от тях по размери и разположение. На първия етаж те са еднакви и симетрични, но на втория и третия имат различна големина и са разположени разбъркано, което придава своеобразна живописност на сградата. Покривът е почти скрит зад нисък парапет, по чиито ъгли са поставени други статуи на фавни и сатири.

Такъв е Улаторн Корт. Но трябва да кажем няколко думи и за подстъпа към него, като дадем заедно с това описание и на църквата. Живописният старинен храм „Св. Юълд“ е разположен точно срещу желязната порта на двора и е почти отвсякъде заобиколен от гъстите клони на липите, очертаващи алеята, която се разклонява към двете страни на къщата. Тази алея е великолепна, но в очите на мнозина тя би загубила много от това, че не е частна собственост, а заграден с жив плет път, с ивица трева от двете страни, където са засадени липите. По този начин Улаторн Корт не е отвсякъде заобиколен от владенията на мистър Торн, въпреки че цялата земя около пътя му принадлежи. Но това не го тревожи особено. Хората, които купуват ново имущество, се интересуват много от подобни неща, но живеещите там, където столетия наред са живели техните прадеди, не им обръщат внимание. На мистър Торн и на сестра му и през ум не им минаваше да се тревожат от това, че цял свят може, ако поиска, да мине пеша или с карета през тяхната желязна порта. Впрочем онази част от света, която се ползуваше от споменатата привилегия, беше твърде малка.

Такива бяха преди една-две години мистър и мис Торн от Улаторн. Такива според нас са много от английските земевладелци. Дано още дълги години техният брой не намалява!