Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава трета
Доктор Прауди и мисис Прауди

Настоящият разказ започва непосредствено след ръкополагането на доктор Прауди в епископски сан. Няма да описвам церемонията, тъй като нямам ясна представа за нея. Не зная дали носят новия епископ на стол като член на Парламента, или го возят в позлатена карета като лорд-мер, дали полага клетва като мирови съдия, дали го въвеждат като пер в Горната камара, или пък върви между двама събратя като рицар на Ордена на жартиерата — знам само, че всичко е било направено както трябва и че в церемонията по ръкополагането на новия епископ не е липсвало нищо.

Доктор Прауди не беше човек, който би допуснал такова накърняване на новото си достойнство. Той разбираше много добре значението на ритуалите и знаеше, че зачитането на един висок сан не може да се поддържа, без да се отделя достатъчно внимание на външните му белези. Беше роден да се движи във висшите кръгове — поне той самият считаше така, а обстоятелствата поддържаха това негово убеждение. По майчина линия той беше племенник на един ирландски барон, а жена му имаше за чичо някакъв шотландски граф. Години наред беше заемал различни придворни длъжности, което му даваше възможност да живее в Лондон, поверявайки енорията си на грижите на един младши свещеник. Беше проповедник при лейбгвардейския полк, пазител на богословски ръкописи в Църковния съд, капелан на кралските телохранители и завеждащ благотворителната дейност на негово височество принц Рапе-Бланкенбергски.

Неговото пребиваване в столицата, наложено от необходимостта да изпълни тези задължения, високите роднински връзки и особените му дарби станаха причина да му обърнат внимание някои доста влиятелни хора, така че доктор Прауди доби широка известност като полезно и перспективно духовно лице.

Допреди няколко години (за това си спомнят дори хора, които не са още склонни да се нарекат стари) един свещеник либерал не беше често срещано явление. Такъв беше Сидни Смит и заради това на него гледаха почти като на езичник; могат да се посочат още някои имена, но те бяха rarae aves[1] и духовните им събратя гледаха на тях с недоверие и съмнение. Нямаше по-заклети привърженици на торите от селските викарии и никъде силните не бяха на такава почит, както в Оксфорд.

Но когато доктор Уейтли[2] стана архиепископ, а доктор Хампдън[3] няколко години по-късно — кралски професор, по-събудените духовници разбраха, че се извършва промяна в умовете на хората и че занапред не само миряните, но и свещениците ще могат да си позволят да имат по-либерални възгледи. Появиха се свещеници, които престанаха да анатемосват папистите, от една страна, и да хулят сектантите, от друга. Стана ясно, че изповядването на така наречените принципи на Високата църква не е вече най-сигурният начин да се напредне, поне доколкото това зависеше от определена група държавници, и доктор Прауди беше един от първите, които се приспособиха към възгледите на витите по повечето богословски и религиозни въпроси. Той се отнасяше с търпимост към идолопоклонството на Рим, примиряваше се даже с ереста на сосинианизма[4] и поддържаше най-добри отношения с презвитерианските синоди в Шотландия и Ълстър.

В такова време такъв човек се оказа полезен и името на доктор Прауди започна да се появява във вестниците. Той беше включен в една комисия, която замина за Ирландия, с цел да подготви почвата за дейността на националния комитет, стана почетен секретар на друга комисия, натоварена със задачата да събере сведения за доходите на катедралните настоятелства, и имаше някакво отношение както към regium donum[5], така и към Мейнутската субсидия[6].

Всичко това не бива да се счита като доказателство, че доктор Прауди беше човек с изключителен интелект или дори със значителни делови способности, тъй като от него не се изискваха такива качества. При подготовката на църковните реформи, с които той беше свързан, идеите и първоначалната концепция за предстоящата дейност се даваха обикновено от либералните държавници, а осъществяването им се възлагаше на техните подчинени. Считаше се обаче за целесъобразно във всички тези дела да фигурира името на някое духовно лице и тъй като доктор Прауди бе станал известен като духовник с доста широки възгледи, неговото име се оказа много подходящо за тази цел. Ако от него нямаше много полза, то нямаше и вреда. Той прекланяше глава пред истински силните на деня, а на заседанията на многобройните комисии, в които членуваше, се държеше с похвално достойнство.

Несъмнено доктор Прауди беше достатъчно тактичен, за да изпълнява възложената му роля, без да създава усложнения, но не бива да се мисли, че се съмняваше в собствените си способности — напротив, вярваше, че ще дойде и неговият ред да стане един от великите извършители на велики дела. Търпеливо изчакваше своя час, когато ще оглави някоя комисия, ще произнася речи, ще се разпорежда и ще командува, а по-дребните светила ще седят тихо и ще се подчиняват, както сега беше свикнал да се подчинява той.

И ето наградата дойде, неговият час настъпи. Доктор Прауди бе избран да заеме освободилия се епископски престол: при следващия избор на епископ, в която и да е епархия той щеше да заеме своето място в Камарата на лордовете, където нямаше намерение да гласува мълчаливо по въпросите, свързани с благото на църковната институция. Той се готвеше да води своите битки от позицията на търпимостта, като мъжествено и честно вярваше, че няма нищо лошо в това да се срещне дори с такива врагове, каквито бяха неговите събратя в Ексетър и Оксфорд[7].

Доктор Прауди беше амбициозен човек и едва ръкоположен в епископски сан, започна вече да мечтае за архиепископско достолепие, за славата на Ламбет или в краен случай на Бишъпсторп[8]. Беше сравнително млад и се ласкаеше от надеждата, че е бил избран заради такива природни и придобити с лични усилия качества, които непременно ще му открият път и към още по-високи сфери. Ето защо доктор Прауди беше напълно готов да вземе най-дейно участие във всички църковни дела, спадащи към сферата на Кентърбъри и на Йорк, така че нямаше никакво намерение да се погребва в Барчестър, както беше сторил неговият предшественик. Не! Лондон трябваше да си остане неговото поле на действие, макар едно комфортно седалище в провинцията да бе напълно достатъчно в промеждутъка между столичните сезони. Всъщност доктор Прауди винаги бе смятал, че при своето положение той също трябва да се оттегля от Лондон, когато останалите високопоставени и изискани лица правят това. Но Лондон трябваше да си остане негово постоянно местожителство и именно тук той искаше да прояви онова пастирско гостоприемство, което свети Павел така настойчиво препоръчва на всички епископи. Как иначе можеше да напомня за себе си на света? Как иначе можеше да даде на правителството възможност изцяло да се възползува от неговите способности и влияние в църковните дела?

Това решение беше без съмнение благотворно за външния свят, но едва ли щеше да го направи популярен сред духовенството и жителите на Барчестър. Доктор Грантли бе живял непрекъснато там — всъщност трудно беше за един нов епископ да бъде популярен след доктор Грантли. Неговият годишен доход беше около девет хиляди фунта, докато приемникът му трябваше да се ограничи с пет хиляди. Покойният епископ се бе грижил само за един син, а доктор Прауди имаше седем-осем деца. Доктор Грантли харчеше малко за свои лични нужди, живеейки, както подобава на един скромен джентълмен, докато доктор Прауди трябваше да води светски живот, въпреки че не разполагаше с достатъчно средства. Разбира се, доктор Грантли беше запазил своята карета, както подобава на един епископ, но неговият екипаж заедно с конете и кочияша, макар и достатъчно представителни за Барчестър, щяха да бъдат почти смешни в Уестминстър. Мисис Прауди реши, че не бива да се черви заради екипажа на своя съпруг, а решенията на мисис Прауди обикновено се изпълняваха.

От всичко това можеше да се заключи, че доктор Прауди няма да харчи много пари в Барчестър, докато предшественикът му поддържаше оживени връзки с местните търговци, които бяха много доволни от него. Както той, така и неговият син харчеха парите си като джентълмени, но в Барчестър скоро се пусна слух, че доктор Прауди добре познавал изкуството да демонстрира благосъстояние с доста скромни средства.

Доктор Прауди има твърде приятна външност, той е много спретнат и изряден. Височината му, около един и шестдесет и пет, е малко под средната, но компенсира сантиметрите, които не му достигат, със своята благородна осанка. Ако погледът му не е достатъчно властен, за това той няма никаква вина, защото полага много усилия да придобие това качество. Чертите му са добре оформени, въпреки че носът му е малко островат, което според някои хора прави лицето му не особено внушително. Но дори ако приемем, че това е така, то напълно се компенсира от устата и брадичката му, с които той справедливо се гордее.

Доктор Прауди може с основание да бъде наречен щастливец: не беше роден в охолство, а ето че е вече епископ на Барчестър. Но все пак той си има своите грижи. Семейството му е многочислено, време е вече трите му големи дъщери да се появят в обществото, а не бива да забравяме и жена му. Нямам намерение да кажа нищо лошо за мисис Прауди, но все пак мисля, че въпреки всичките си добродетели тя едва ли допринася много за щастието на своя съпруг. Истината е, че в домашните дела тя властвува със стоманен жезъл над своя законен господар и повелител. Но това не е всичко! Домашните дела доктор Прауди би й предоставил — ако не по своя собствена инициатива, то поне, без да се съпротивлява. Но мисис Прауди не се задоволява с такова домашно господство и разпростира властта си над всички негови действия, без да се спира дори пред църковните работи. Всъщност епископът е под чехъл.

Съпругата на архидякона в щастливия си плъмстедски дом знае как да се ползува от всички привилегии на своя ранг, давайки израз на собственото си мнение по подходящ начин и на подходящо място. Но властта на мисис Грантли, ако това изобщо можеше да се нарече власт, е кротка и благотворна. Тя никога не поставя мъжа си в неудобно положение и пред външния свят е образец на послушание; тонът й никога не се повишава, изражението й не се изостря. Без съмнение тя цени властта и се е борила не безуспешно да я придобие, но знае много добре кои са границите на женското господство.

Не можем обаче да кажем същото за мисис Прауди. Тази дама е по принцип властна в държането си към всички, а към бедния си съпруг се отнася просто деспотично. Колкото и успешна да изглеждаше неговата кариера в очите на света, в очите на жена си той никога не беше прав. Отдавна бе изоставил всяка надежда, че ще може да се защити успешно — всъщност той твърде рядко прави някакви опити да се оправдава, давайки си сметка, че покорството е най-ефикасното средство за постигането на онова подобие на покой, което можеше да му даде неговият дом.

Мисис Прауди не можеше да заседава в комисиите, в които нейният съпруг участвуваше по държавно поръчение, нито пък, както той нерядко се утешаваше, имаше право на глас в Камарата на лордовете. Наистина тя би могла да му забрани да изпълнява тази част от епископските си задължения и да настои да не се отделя от дома си. Доктор Прауди не беше споделял това с нито една жива душа, но той бе взел твърдо решение да се разбунтува, ако тя направи такъв опит. Има случаи, когато някои кучета са се нахвърляли върху прекалено строгите си господари и дори неаполитанците са въставали срещу своите тирани. Вътре в себе си доктор Прауди чувствуваше, че ако примката се стегне прекалено силно, той също ще набере смелост и ще въстане.

Крепостната зависимост на нашия епископ от неговата съпруга не го беше издигнала много в очите на дъщерите му и те бяха свикнали да се обръщат към него със заповеднически тон, което — поне на тях — никак не им приличаше. Те са, общо взето, хубави и привлекателни млади госпожици. Високи и здрави като майка си, те бяха наследили нейните изпъкнали скули и… кестеняви, да речем, коси. Спомнят си твърде често за аристократическите си чичовци, които досега не им бяха отвърнали със същата любезност и рядко се сещаха за тях. Но сега, когато баща им е вече епископ, роднинските връзки може би ще се заздравят. Въпреки близостта си с църквата госпожиците нямат много предразсъдъци по отношение на светските удоволствия и за разлика от много девойки в днешна Англия, не са огорчили родителите си със страстното си желание да се затворят в протестантски манастир. Синовете на доктор Прауди са още ученици.

Трябва да споменем за още една особеност в характера на съпругата на епископа. Макар и лишена от враждебност към светското общество и неговите обичаи, тя е посвоему религиозна и тази тенденция се проявява у нея в строгото съблюдаване на светостта на господния ден. Развлеченията и дълбоките деколтета през делничните дни се изкупват в неделя с трикратно присъствие на църковните служби под нейното строго наблюдение, с една вечерна проповед, прочетена от самата нея, и с пълно въздържане от всякакви по-весели занимания. За нещастие на онези обитатели на нейния дом, по-точно на слугите и съпруга й, които не се отдават на развлечения и не носят дълбоки деколтета, изкупителната строгост на неделята трябва да бъде съблюдавана от всички. Горко на нелоялната прислужница, заловена, че предпочита медените слова на някой обожател в Риджънт Парк пред покъртителните вечерни поучения на мистър Слоуп. Тя не само бива уволнена, но и се дава такова препоръчително писмо, което не й оставя много надежди да си намери прилично място. Горко на шестфутовия герой в бричове от червено кадифе, който съпровожда мисис Прауди до нейната скамейка в църквата, ако се вмъкне в съседната бирария, вместо да вземе отреденото му място на задния ред. За такива нарушители мисис Прауди е същински Аргус. На някое и друго пийване през делничните дни тя може да погледне през пръсти — без известно отпускане на юздите кой би намерил телохранител, висок шест фута, за такова малко възнаграждение; но нито външното великолепие, нито пестеливостта са в състояние да накарат мисис Прауди да прости оскверняването на деня господен.

По тези въпроси тя често се вслушва в наставленията на току-що споменатия златоуст проповедник, преподобния мистър Слоуп, а тъй като доктор Прауди следва наставленията на жена си, трябва да се заключи, че този виден мъж е придобил голямо влияние върху доктор Прауди по религиозните въпроси. Единственото назначение на мистър Слоуп до този момент бе като свещенослужител и проповедник в една малка лондонска църква, ето защо, когато неговият приятел получи епископски сан, той с готовност прие да изпълнява трудните, но почтени задължения на домашен капелан на негово преосвещенство.

Но мистър Слоуп не бива да бъде представен на публиката в самия край на една глава.

Бележки

[1] Редки птици (лат.). — Б.пр.

[2] Ричард Уейтли — англикански архиепископ на Дъблин (1787–1863), който се противопоставял на Оксфордското движение и осъдил трактатите на Нюман. Сътрудничил с католиците и бил привърженик на социалните реформи. — Б.авт.

[3] Джон Хампдън (1594–1643) — английски политик, братовчед на Кромуел. В 1637 г. се противопоставил на морския данък и станал един от петимата депутати, чието арестуване довело до избухването на гражданска война. — Б.авт.

[4] Сосинианизъм — учение на италианските богослови Лелио Содзини (1525–1562) и неговия племенник Фаусто Содзини (1539–1604), отричащо много от догмите на католическата църква, по-специално светата троица и божествеността на Исус. Тези схващания били подновени по-късно от либералното протестантство. — Б.авт.

[5] Кралски дар (лат.) — субсидия от петстотин фунта, увеличена впоследствие на хиляда, която от 1723 г. се изплаща ежегодно от хазната за разпределяне между нуждаещите се презвитериански и баптистки свещеници (или техните вдовици). В 1851 г. тя била отменена, тъй като сектантите гледали на нея като на подкуп от страна на правителството. — Б.авт.

[6] От Мейнут — град в Ирландия, където се намирал колежът „Св. Патрик“ — център за обучение на католическото ирландско духовенство. В 1845 г. министър-председателят Робърт Пийл увеличил субсидията на този колеж и с това предизвикал рязко недоволство в протестантските кръгове. — Б.авт.

[7] Ексетър Хол — сграда в Лондон, седалище на ръководството на Ниската църква. Оксфордският университет е бил крепост на най-консервативните привърженици на Високата църква. — Б.авт.

[8] Ламбетският и Бишъпсторпският дворец са седалище съответно на Кентърбърийския и на Йоркския архиепископ. — Б.авт.