Антъни Тролъп
Барчестърски кули (18)

Глава осемнадесета
Към вдовицата са отправени укори

Рано на другата сутрин мистър Слоуп бе повикан при епископа. Той тръгна уверен, че негово преосвещенство, подучен от жена си, ще го посрещне гневно и ще повтори упреците, които му бе отправила предния ден. Мистър Слоуп реши, че няма да понесе това от самия епископ, и влезе в стаята му в доста войнствено настроение, но завари прелата в най-кротко и благодушно разположение на духа. Негово преосвещенство се оплака от известно неразположение — имал малко главоболие и стомахът му не бил съвсем в ред, — но това не се бе отразило на настроението му.

— А, Слоуп! — каза той, като стисна протегнатата ръка на капелана. — Очаквам да дойде архидякон Грантли, но не съм в състояние да го приема. Страхувам се, че ще се наложи вие да поговорите с него вместо мене. — И доктор Прауди обясни какво трябва да се каже на доктор Грантли. Той трябваше да бъде уведомен по възможно най-деликатен начин, че след отказа на мистър Хардинг мястото на управител е било предложено на мистър Куивърфул, който го е приел.

Мистър Слоуп отново подчерта пред своя патрон, че това решение едва ли е много разумно, но думите му бяха произнесени sotto voce^[1]. Въпреки тази предпазливост не беше съвсем безопасно да продължава в същия дух — по време на кратката му реч епископът с едва забележим, но твърде красноречив жест посочи с палец вратата, която водеше от неговата стая към вътрешното светилище. Мистър Слоуп веднага разбра намека и не каза нищо повече, но му стана напълно ясно, че неговият патрон го прави свой довереник, че предстои сключването на така желания от него съюз и че назначението на мистър Куивърфул ще бъде последната жертва пред олтара на съпружеското покорство. Всичко това мистър Слоуп прочете в лекото помръдване на епископския палец — и го прочете правилно. Нямаше нужда от пергамент и печати, от декларации, обяснения и клетви. Договорът между тях бе сключен и мистър Слоуп протегна ръка на епископа. Епископът изтълкува правилно малко по-силното ръкостискане и изрази с поглед своето одобрение.

— Много ви моля, бъдете учтив с архидякона, мистър Слоуп — каза той на глас, — но му покажете съвсем ясно, че мистър Хардинг сам ме лиши от възможността да направя нещо за него по този въпрос.

Да се каже, че по време на този разговор мисис Прауди седеше в спалнята си, прилепила ухо към ключалката, би означавало тя да бъде незаслужено оклеветена. Нейното чувство на благоприличие не й позволяваше да слезе до такава пошлост. Подслушването през ключалки и открехнати врати е работа на слугините. Мисис Прауди добре знаеше това и никога не постъпваше по този начин, но тя се разположи колкото може по-близо до вратата, стремейки се да си осигури предимството, което би имала една слугиня, без да прибягва до нейните унизителни хитрини.

Тя не можа обаче да чуе много нещо, а и дочутото само я заблуди. Не видя приятелското ръкостискане, не забеляза сключването на договора и нямаше никаква представа за коварното намерение на двамата предатели да се съюзят, с цел да я свалят от високото й положение, да избият чашата от ръцете й, преди да е отпила първата глътка, да я лишат от властта, преди да е вкусила от нейните сладости! Да, те бяха предатели — нейният спътник в живота и този парий, когото тя бе измъкнала от калта и сгряла край най-топлото огнище в света! Но нито един от тях не притежаваше душевното величие на тази жена. Въпреки че срещу нея се бяха съюзили двама мъже, битката не беше още загубена.

Мистър Слоуп не се съмняваше, че доктор Грантли ще се откаже от честта да се срещне с него — и излезе прав. При влизането си в двореца архидяконът бе приветствуван с една бележка. Мистър Слоуп изразявал своето уважение и пр. и пр. Епископът лежал болен в стаята си и много съжалявал и пр. и пр. Мистър Слоуп бил осведомен за възгледите на негово преосвещенство и ако архидяконът благоволял, той щял да има честта и пр. и пр. Архидяконът обаче не благоволи и след като прочете записката във вестибюла, той я смачка, измърмори, че съжалява за неразположението на епископа, и се сбогува, без да удостои дори с устен отговор записката на мистър Слоуп.

„Хм, болен! — каза на себе си архидяконът и се друсна ядосан в каретата си. — Този човек е невъзможен страхливец. Страх го е да разговаря с мен. Болен бил!“ Самият архидякон не беше боледувал никога и затова не бе в състояние да разбере как някой може да бъде възпрепятствуван поради болест да спази уговорения час. Всички подобни извинения бяха за него измама и в сегашния случай той не беше много далеч от истината.

Доктор Грантли заповяда да го закарат в квартирата на Хай Стрийт, където живееше тъстът му; там научи, че мистър Хардинг е отишъл у дъщеря си, и се отправи към дома на мисис Болд. Когато влезе в гостната, архидяконът кипеше от ярост, но вече не толкова заради малодушието на епископа, колкото заради безобразното поведение на капелана.

— Вижте само! — каза той, хвърляйки смачканата записка на мистър Хардинг. — Доживях да ми обясняват, че ако искам, може да ми бъде оказана честта да се срещна с мистър Слоуп! И то след като има твърда уговорка с епископа!

— Но той пише, че епископът е болен — каза мистър Хардинг.

— Пфу! Нима искате да кажете, че ще се оставите да бъдете заблуден от подобен предлог? Вчера той беше съвсем здрав. Вижте какво, мистър Хардинг, аз непременно ще се срещна с епископа и ще му кажа в лицето какво мисля за неговото поведение. Ще ме приеме на всяка цена, или в Барчестър ще стане много горещо за него!

Елинор също беше в стаята, но в гнева си доктор Грантли просто не я забеляза. Сега тя се обърна най-невинно към него:

— Жалко, че не сте се срещнали с мистър Слоуп, доктор Грантли. Мисля, че от този разговор можеше да излезе нещо.

Архидяконът се обърна, почти груб в своята ярост към нея. Ако тя беше направо признала, че е избрала за свой втори съпруг мистър Слоуп, той едва ли щеше да бъде по-сигурен в нейната принадлежност духом и телом към партията на Слоуп-Прауди, отколкото след тези нейни думи. Клетата Елинор!

— Да се срещна с него! — ревна архидяконът, изпепелявайки я с поглед. — И защо ми е притрябвало да се унижавам в очите на света и в моите собствени очи, като приема да разговарям с подобен човек? Досега съм живял сред джентълмени и на никого няма да позволя да ми налага компанията на друг тип хора!

Горкият мистър Хардинг знаеше много добре какво иска да каже архидяконът, но Елинор беше по-наивна дори от собственото си бебе. Тя не можеше да разбере защо архидяконът смята, че ще бъде въвлечен в лошо общество, ако благоволи да поговори няколко минути с мистър Слоуп, след като това беше в интерес на баща й.

— Вчера аз разговарях цял час с мистър Слоуп — каза не без известно достойнство тя — и не се почувствувах унизена от това.

— Да допуснем — отвърна той. — Но позволете ми да решавам сам как трябва да се държа в подобни случаи. И още нещо, Елинор: във ваш интерес е да следвате понякога съветите на истинските си приятели. Иначе един прекрасен ден ще се окаже, че не са ви останали вече приятели, чиито съвети бихте могли да приемете.

Елинор се изчерви до корените на косите си. Но дори и сега тя нямаше ни най-малка представа какви мисли се въртят в главата на архидякона. От смъртта на клетия Джон Болд тя не бе изобщо помисляла, че може някога да се влюби отново или да бъде отново обект на нечия любов. Във всеки случай подобна идея не би могла никога да бъде породена от човек като мистър Слоуп.

Независимо от това лицето й се покри с плътна руменина, тъй като чувствуваше, че я обвиняват в нещо недостойно — беше й особено мъчно, че баща й не застана веднага на нейна страна, макар именно заради него да се бе примирила с ролята на довереница на мистър Слоуп. Тя бе разказала най-подробно за всичко станало на баща си — наистина той не беше много съгласен с нея, що се отнася до плановете на мистър Слоуп за старопиталището, но не каза нищо, което би могло да се изтълкува като упрек, че е говорила с капелана.

Елинор бе препалено сърдита, за да посрещне с покорно мълчание думите на зет си. Всъщност тя така и не можа да свикне да се държи смирено пред него и това им пречеше да бъдат верни съюзници.

— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Грантли — рече тя. — Не мисля, че мога да се упрекна в такава постъпка, която моите приятели не биха одобрили. Мистър Слоуп дойде тук, за да разбере дали татко иска да се върне в старопиталището, и аз му отговорих, тъй като съм убедена, че има най-добри намерения.

— Най-добри намерения! — подигравателно повтори архидяконът.

— Според мен вие сте много несправедлив към мистър Слоуп — продължи Елинор, — но аз говорих вече с татко по този въпрос. И тъй като моите думи очевидно не ви харесват, позволете ми, доктор Грантли, да ви оставя в компанията на баща ми. — С тези думи тя излезе спокойно от стаята.

Всичко това беше крайно неприятно за мистър Хардинг. Стана му ясно, че архидяконът и неговата съпруга бяха убедени в намерението на Елинор да се омъжи за мистър Слоуп. Самият той не можеше да повярва в това, но, от друга страна, не можеше да отрече, че обществото на мистър Слоуп, изглежда, не й беше неприятно. Тя непрекъснато се срещаше с него и той беше единственият неженен мъж, когото приемаше. Когато се обсъждаше неговото поведение, винаги го защищаваше, макар и да знаеше колко противен е той на нейните приятели. Обаче мистър Хардинг си даваше сметка, че ако тя наистина реши да стане мисис Слоуп, той няма морално основание да се противопостави на това. Елинор имаше право сама да решава кое е добро за нея, а като баща той не би могъл да каже, че бракът с един толкова уважаван свещеник би я опозорил. А да се скара с дъщеря си заради този брак и да се отвърне завинаги от нея, както заплашваше да стори архидяконът, беше изобщо немислимо за мистър Хардинг. Ако тя решеше да се омъжи за този човек, той трябваше да преодолее, доколкото е възможно, отвращението си към него. Неговата Елинор, делила с него отминалите щастливи дни, трябваше да си остане негова любима дъщеря, зеница на неговите очи. Който иска, нека се откаже от нея — той никога нямаше да направи това. Ако му беше писано на стари години да сяда на една маса е човекът, който единствен му внушаваше такава неприязън, щеше да се примири и с това. Той беше готов на всичко, само и само да не загуби дъщеря си.

Тази обърканост на чувствата пречеше на мистър Хардинг да вземе страната на Елинор срещу архидякона или на архидякона срещу Елинор. Някой може да каже, че той не биваше да я подозира в подобно нещо. Уви, така е! Но мистър Хардинг не беше съвършен. Нерешителен, слабохарактерен, готов да се води по другите, несигурен в себе си, той беше много далеч от съвършенството. Същевременно не бива да се забравя, че този брак, който внушаваше такова отвращение на архидякона и който е не по-малко противен и на нас, защото добре познаваме мистър Слоуп, не изглеждаше толкова чудовищен в очите на мистър Хардинг, тъй като в своето милосърдие той не изпитваше такава омраза към капелана, каквато изпитваше архидяконът и каквато може би изпитваме и ние.

Но когато дъщеря му напусна стаята, той се почувствува много потиснат. И както обикновено правеше в минути на скръб, засвири някаква тиха мелодия на едно въображаемо виолончело, като движеше бавно напред-назад едната си ръка, сякаш държеше лък, и разхождаше другата по невидимите струни.

— Тя ще се омъжи за този човек като две и две четири — заяви не особено склонният към философствуване архидякон.

— Дано не го направи — въздъхна баща й. — Но какво мога да й кажа, ако се реши на тази стъпка? Нямам право да настоявам да се откаже от него.

— Нямате право ли?! — възкликна доктор Грантли.

— Нямам такова право като неин баща. Той е мой колега и доколкото знаем, не е лош човек.

С това архидяконът не можеше по никой начин да се съгласи. Но не беше много уместно да трупа обвинения срещу Елинор в собствената й гостна, затова двамата излязоха навън и продължиха да обсъждат всички възможни последици от една подобна стъпка под брястовете на катедралния двор. Мистър Хардинг обясни на зет си каква е била целта — по-скоро мнимата цел — на последното посещение на мистър Слоуп при вдовицата. Но той заяви, че не вярва много в приятелските чувства на мистър Слоуп.

— Не мога да забравя как се държа с мен — каза мистър Хардинг, — а не е възможно да промени убежденията си толкова бързо.

— Напълно ми е ясен! — каза архидяконът. — Хитър Тартюф! Иска да купи дъщерята, като направи услуга на бащата. Целта му е да покаже колко е влиятелен, колко е благороден и колко много е готов да направи заради нейните beaux yeux^[2]. Да, сега ми е напълно ясен. Но няма да му е лесно с нас, мистър Хардинг — каза той, като се обърна към своя събеседник и сложи ръката си на неговото рамо. — За вас ще бъде може би по-добре да се откажете от старопиталището, отколкото да го получите на тази цена.

— Да се откажа ли? Та аз вече съм се отказал. Нямам нужда от него. Реших, че мога да преживявам и така. Ще оттегля окончателно искането си. Още сега ще пиша на епископа, че се отказвам от всякакви претенции.

Мистър Хардинг щеше да бъде много щастлив, ако му разрешаха да се измъкне по този начин от всички грижи и неприятности. Но това не отговаряше на намеренията на архидякона.

— Не и не! В никой случай не бива да правим такова нещо — каза доктор Грантли. — Старопиталището трябва да бъде наше. Едва ли има някакво съмнение в това. Но да бъде наше без съдействието на мистър Слоуп. Ако не можем без него, по-добре да се откажем. Но ние ще го получим, напук на мистър Слоуп! Еърбин ще пристигне в Плъмстед утре — трябва да дойдете да поговорите с него.

Постепенно двамата събеседници стигнаха до катедралната библиотека, която барчестърските свещеници бяха превърнали в нещо като църковен клуб, където пишеха своите проповеди, а понякога и писмата си, четяха богословски съчинения, а от време на време — вестници и списания. Богословските съчинения, изглежда, не напускаха лавиците толкова често, колкото би могъл да предположи един страничен наблюдател, съдейки по външния вид на сградата. Тук двамата съюзници съгласуваха плана за по-нататъшните си действия. Архидяконът написа до епископа едно доста рязко, но все пак издържано в приличен тон писмо, в което обосноваваше правото на своя тъст да заеме мястото на управител и изразяваше съжаление, че не е могъл да се срещне с негово преосвещенство тази сутрин. За мистър Слоуп не се споменаваше нищо. След това те се уговориха, че мистър Хардинг ще отиде на следния ден в Плъмстед. След дълго обсъждане на въпроса архидяконът реши да включи в тази покана и Елинор, за да я предпази, ако може, от ухажванията на мистър Слоуп.

— След една-две седмици тя ще го види в истинската му светлина — каза той, — а в Плъмстед ще бъде на сигурно място — едва ли мистър Слоуп ще се осмели да я последва чак там.

Елинор бе доста изненадана, когато нейният зет се върна и най-любезно настоя да отиде в Плъмстед заедно с баща си. Тя веднага почувствува, че в нейно отсъствие баща й се бе застъпил за нея. И от благодарност към него реши да скрие възмущението си и да приеме поканата на архидякона. Но тя обясни, че не може да дойде на следващия ден, тъй като е поканена на чай у семейство Станъп. Щяла да пътува с баща си един ден по-късно, ако той я почака, в противен случай щяла да го последва сама.

— У семейство Станъп ли? — каза доктор Грантли. — Не знаех, че сте толкова близка с тях.

— И аз самата не знаех това преди вчерашното посещение на мис Станъп. Но тя много ми харесва и аз обещах да отида у тях за някоя и друга партия шах.

— Гости ли ще имат? — попита архидяконът, който все още се боеше от мистър Слоуп.

— О, не! — отвърна Елинор. — Мис Станъп каза, че не чакат никого. Но тя чула, че Мери е заминала за няколко седмици, и й казали, че играя шах, затова дойде специално да ме покани.

— Много мило от нейна страна — отбеляза бившият управител. — Наистина те приличат повече на чужденци, отколкото на англичани, но това едва ли ги прави по-лоши.

Архидяконът беше, общо взето, благосклонен към Станъп и семейството му и не възрази нищо. Затова бе решено мистър Хардинг да отложи с един ден идването си в Плъмстед и да вземе със себе си Елинор, бебето и кърмачката.

Без съмнение мистър Слоуп ставаше важна фигура в Барчестър.