Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тридесет и осма
Епископът закусва, а деканът умира

Епископът на Барчестър благослови отрупаните с храна маси в залата на Улаторн Корт, а в същата тази минута деканът на Барчестърската катедрала предаде богу дух в своята спалня. Когато епископът на барчестърската епархия поднесе първата чаша шампанско към устните си, министър-председателят получи възможността да се разпореди с един завиден пост — постът „декан на Барчестърската катедрала“. Още преди епископът на барчестърската епархия да стане от масата, министър-председателят беше вече известен за случилото се в своето хампширско имение и бе прехвърлил в паметта си имената на пет видни кандидати за този бенефиций. Засега ще се задоволим да кажем, че името на мистър Слоуп не беше между тях.

„И само тогаз е добра веселбата, когато се веят брада до брадата!“[1] — да, клерикалните бради се вееха весело в залата на Улаторн през този ден. Едва когато гръмна последната тапа, когато бе произнесен последният тост и изпука последният орех, скръбната вест стигна и дотук, предавана шепнешком от уста на уста: бедният декан не беше вече между живите. Това малко закъснение се оказа особено благоприятно за веселбата на клерикалните бради — иначе чувството за приличие нямаше изобщо да им позволи да се развяват.

Но и преди това между тях имаше един опечален. Брадата на мистър Еърбин не се вееше както трябва. Той бе дошъл тук, окрилен от най-светла надежда, бе се опитвал да си мисли най-приятни неща за срещата с Елинор. Прехвърляше в паметта си всичко казано от нея по адрес на мистър Слоуп и се мъчеше да извлече от тези малобройни думи неблагоприятно за своя съперник заключение. Не беше взел окончателно решение да се възползува от този ден, за да подложи на последно изпитание чувствата и намеренията на вдовицата, но му се искаше поне да възстанови приятелството си с Елинор, а при неговото сегашно състояние това неминуемо би довело до любовно обяснение.

В навечерието на празника той бе прекарал първата си самотна вечер в своя нов дом. Беше му много скучно и тъжно. Мисис Грантли имаше право, като каза, че енорийският свещеник на Св. Юълд ще има нужда от съпруга. Той дълго седя сам пред чаша вино, а след това пред чаша чай, мислейки за Елинор Болд. Както става обикновено в такива случаи, само я упрекваше — упрекваше я, че харесва мистър Слоуп и че не харесва него, че е била любезна и че не е била достатъчно любезна с него, че е упорита, своеволна и избухлива. Но колкото повече мислеше за нея, толкова по-силна ставаше любовта му. О, ако изведнъж се окажеше… ако само можеше да се окаже, че е защищавала мистър Слоуп не от любов, а от принципност, всичко щеше да бъде наред. Сама по себе си такава принципност би била възхитителна, очарователна, женствена. Той чувствуваше, че би било по силите му да допусне толкова благосклонност към мистър Слоуп, не повече. Но ако… и мистър Еърбин започна без всякаква нужда да бърка с ръжена в огъня, направи сърдита забележка на новата си прислужница, която дойде да прибере масата, и се облегна на гърба на креслото, твърдо решен да заспи. Защо Елинор бе проявила такава упоритост, отказвайки да отговори на един ясен въпрос? Не можеше да не си дава сметка какво означава тя за него. Защо не отговори на този ясен въпрос и не разсея тревогите му? И вместо да заспи спокойно в креслото си, мистър Еърбин закрачи из стаята, сякаш в него се бе вселил зъл дух.

На следващата сутрин, когато се яви пред мис Торн и се постави на нейните услуги, той все още беше доста объркан. Първото му задължение беше да разговаря с мисис Клантантрам и тази дама не успя да изтръгне от него ни най-малък признак на съчувствие към съдбата на своята пелерина. Мис Торн го запита дали мисис Болд ще дойде със семейство Грантли и тези две имена, споменати заедно, го накараха едва ли не да скочи от мястото си.

И така, докато в сърцето му се бореха объркаността, надеждата и съмнението, той видя как мистър Слоуп, с най-лъскавата си усмивка, помага на Елинор да слезе от каретата. И загуби всяка способност да разсъждава. Не се замисли на кого е каретата — нейна, на мистър Слоуп или на някого другиго, от чиято любезност двамата може да са се възползували без каквато и да било уговорка помежду си. В сегашното му настроение тази гледка беше достатъчна, за да разстрои и самия него, и неговите планове. Всичко беше ясно като бял ден. Дори ако беше видял мистър Слуоп да я вкарва в карета пред някоя църква с бял воал на главата, истината нямаше да бъде по-очебийна. Мистър Еърбин влезе обратно в къщата и както вече видяхме, скоро тръгна да се разхожда из градината с мистър Хардинг. След това към тях се присъедини Елинор и той трябваше да се оттегли и да избере дали ще се разхожда сам, или ще си намери друга компания. В този момент го видя архидяконът.

— Питам се — каза доктор Грантли — дали е вярно, че мистър Слоуп и мисис Болд са пристигнали заедно. Сюзан е почти сигурна, че е видяла лицата им в една и съща карета, докато е слизала от нашата.

На мистър Еърбин не му оставаше друго, освен да потвърди, че очите на мисис Грантли не са я излъгали.

— Какъв срам! — възмути се архидяконът. — Или по-скоро какво безсрамие! Тя е поканена тук като моя гостенка и ако е решила да се опозори, би трябвало да прояви достатъчно деликатност поне да не го прави пред най-близките ми приятели. Но ми е чудно как той се е оказал между поканените. Нима Елинор е имала наглостта да го доведе лично?

На това мистър Еърбин нямаше какво да отговори, пък и не искаше да отговаря. Колкото и да се възмущаваше от Елинор в душата си, нямаше никакво желание да прави това на глас, нито пък беше готов да слуша критики по неин адрес от страна на други хора. Но доктор Грантли беше много разсърден и не пощади своята балдъза. Затова мистър Еърбин се възползува от първата възможност да го остави и се върна в къщата.

Малко след това внесоха синьората. Известно време мистър Еърбин се противопоставяше на изкушението и само й хвърляше по някой поглед отдалече, но веднага щом мистър Торн си тръгна, той отстъпи пред василиска и сне всяка отбрана.

Синьората бе някак си инстинктивно разбрала, че мистър Еърбин е поклонник на мисис Болд. Хората, които ходят на лов за лисици с хрътки, знаят, че този лов е възможен благодарение на острото обоняние на кучетата. Но те нямат никакво понятие как това сетиво може да е дотолкова изострено. Сетивото, с чиято помощ жените разбират и усещат как се отнасят мъжете към другите жени, а другите жени — към мъжете, е също така остро и необяснимо. Достатъчни са един поглед, една дума, един жест. Така с помощта на това изострено женско сетиво синьората бе узнала, че мистър Еърбин е влюбен в Елинор Болд, затова напълно естествено за нея беше да пусне в ход и другите си женски чарове и да улови мистър Еърбин в своите мрежи.

Работата беше наполовина свършена още преди срещата им в Улаторн, а кога би й се представил по-удобен случай да я доведе до успешен край? Почти се бе наситила на мистър Слоуп, макар че все още изпитваше приятен гъдел да разпалва в този благочестив фарисей отчаяна и пагубна страст, довеждайки го до лудост. Мистър Торн се оказа прекалено лесна плячка и не можа да възбуди интереса й. Поради богатството си той можеше да й бъде донякъде полезен, но като поклонник не струваше и пет пари. Може да се каже, че тя го оценяваше така, както онзи, който ловува за удоволствие, оценява фазана. Толкова е лесно да се застреля, тази птица, че не би си струвало труда да бъде преследвана, ако не изглеждаше така добре в кухненския килер. Синьората не беше склонна да губи много време с мистър Торн, но все пак не беше лошо да го напъха в ловната си чанта за домашна употреба.

Но мистър Еърбин беше дивеч от съвсем друга порода. Самата синьора беше достатъчно умна, за да оцени рядката интелигентност на мистър Еърбин. Тя знаеше също, че като свещеник той е направен от много по-благороден метал, отколкото мистър Слоуп, а като джентълмен притежава много по-голяма ерудиция от мистър Торн. Никога не би си позволила да направи дори опит да обрече мистър Еърбин на такива нелепи терзания, на каквито бе обрекла мистър Слоуп, и разбираше, че няма да може да се справи с него за десет минути, както бе сторила това с мистър Торн.

Ето какво мислеше синьората за мистър Еърбин. А що се отнася до мистър Еърбин, бихме могли да кажем, че той изобщо не мислеше за нея. Знаеше, че е красива, и чувствуваше, че е в състояние да го очарова. А в сегашното си окаяно душевно състояние той просто искаше да бъде очарован, затова се приближи и застана до главата й. Синьората разбираше всичко. Такива бяха нейните особени дарби. Вроденото й чувство й подсказваше, че той има нужда да бъде очарован, а това беше вече напълно по нейните сили. Както източният лентяй се опива с опиум, а лондонският нехранимайко — с джин, така и мистър Еърбин се готвеше, воден от същите подбуди и същите причини, да се опие от чаровете на синьора Нерони.

— Защо не стреляте с лък, мистър Еърбин? — попита тя, когато останаха почти сами в гостната. — И не разговаряте с младите дами в някоя сенчеста беседка? Нито търсите друго някакво приложение на своите способности? Защо тогава са поканени тук ергени като вас? Нима не искате да заслужите студеното пиле и шампанското? На ваше място бих се срамувала от подобна леност.

Мистър Еърбин измърмори нещо като отговор. Макар че искаше да бъде очарован, нямаше още настроение за игриви разговори.

— Но какво ви измъчва, мистър Еърбин? — каза тя. — Тук сте в собствената си енория — мис Торн ми каза, че празненството е уредено специално във ваша чест, — а пък сте единственият от присъствуващите, който скучае. Вашият приятел мистър Слоуп беше при мен преди няколко минути и ми се видя много оживен и весел. Какво ви пречи да си съперничите успешно с него?

За такъв проницателен наблюдател като Мадлин Нерони не беше никак трудно да види, че ударът е попаднал точно в целта. Мистър Еърбин трепна забележимо и тя разбра, че той ревнува от мистър Слоуп.

— Впрочем в моите очи вие с мистър Слоуп сте пълни антиподи — продължи тя. — Вие сте противоположни един на друг във всичко, освен в принадлежността си към една и съща професия, но дори и в нея сте толкова различни, че и това изключение само потвърждава правилото. Той е общителен, вие предпочитате уединението. Той е деен, вие сте пасивен. Той се труди, вие мислите. Той обича жените, вие ги презирате. Той държи много на положението и властта — вие също, но по съвсем други причини. Той обича да бъде хвален, а вие, колкото и глупаво да е това, се отвращавате от всяко хвалебствие. Той ще получи желаната награда — някоя безцветна, грижовна съпруга, прилично състояние и репутацията на светец; вие също ще получите своята.

— И каква ще бъде тя? — каза мистър Еърбин, който разбираше, че го ласкаят, но се примиряваше с това. — Каква ще бъде моята награда?

— Първо — сърцето на една жена, която поради аскетизма си няма да признаете, че обичате, и второ — уважението на неколцина приятели, които поради гордостта си няма да признаете, че цените.

— Чудесни награди! Но такова отношение би ги обезценило.

— О, вие не бива да се надявате на успеха, отреден на мистър Слоуп! Той е роден да бъде преуспяващ. Поставя си някаква цел и жадно я преследва. Нищо не е в състояние да го отклони от нея. Не го заплашват пито угризения на съвестта, нито страхове, нито колебания. Неговото желание е да стане епископ и баща на семейство — първо ще се сдобие със съпруга, а когато му дойде времето — и с митра. Вие ще видите всичко това и тогава…

— Е, и тогава какво?

— Тогава ще започнете да съжалявате, че и вие не сте направили същото.

Мистър Еърбин погледна разсеяно през прозореца, подпря се с лакът о гърба на кушетката и разтри брадичката си с ръка. Това му беше станало навик, когато се замисляше дълбоко, а думите на синьората действително го накараха да се замисли. Нима това не беше самата истина? Нямаше ли по-късно да се огледа ако не към мистър Слоуп, то към други, може би по-малко надарени от него хора, които са се издигнали много по-високо по социалната стълба, и да съжали, че не е постъпил като тях?

— Не е ли такава съдбата на всички талантливи, но склонни по-скоро към съзерцание хора? — продължи синьората. — Та те всички седят като вас сега, погълнати от собствените си мисли, и разнищват въображаеми копринени шнурове с острите си бръсначи, докато в това време хората с по-груба закалка разсичат гордиевите възли на житейските борби и постигат слава и богатство. Прекалено излъсканата стомана и препалено острият бръснач не са годни за сив делничен труд, мистър Еърбин.

Коя беше тази жена, която четеше в дълбините на душата му и обличаше в думи неговите най-съкровени мрачни предчувствия? Когато тя свърши, той я погледна право в лицето и запита:

— Значи, и аз съм един от тези безполезни бръсначи, които са прекалено остри и прекалено фини, за да бъдат използувани с успех в сивия делничен труд?

— Но защо позволявате на разни Слоуповци да ви изпреварват? Нима кръвта във вашите жили е по-малко гореща от неговата? Или пък сърцето ви бие по-бавно? Нима Бог не ви е създал мъж, за да работите като мъж на този свят, а и за да получите полагащата се на един мъж отплата?

Мистър Еърбин замислено потриваше лицето си и се чудеше защо му казват всичко това, но не отговори нищо. Синьората продължи:

— Най-голямата грешка на един човек е да си въобрази, че простите житейски блага не заслужават да се стремим към тях. А и тази грешка е в пълно противоречие с религията, която проповядвате! Защо Бог позволява на своите епископи да получават по пет и по десет хиляди годишно, ако това богатство беше осъдително и недостойно? Защо са ни дадени красивите вещи, луксът и приятните развлечения, ако не за да се ползуваме от тях? Те непременно са предназначени за някого, а което е добро за един мирянин, не може да бъде лошо за един божи служител. Вие се опитвате да презирате тези блага, но всичките ви опити остават напразни.

— Напразни ли? — все така унесено и разсеяно попита мистър Еърбин.

— Аз ви питам — не са ли напразни?

Мистър Еърбин я погледна жално. Струваше му се, че го разпитва някакъв вътрешен глас, на който не можеше да не отговори, а и не смееше да даде неверен отговор.

— Хайде, мистър Еърбин, признайте си! Не са ли напразни тези ваши опити? Толкова ли са презрени парите? Толкова ли нищожна е земната власт? И нима женската красота е такава дреболия, която не заслужава вниманието на един мъдрец?

— Женската красота! — повтори той, взирайки се в лицето й така, сякаш в него беше съсредоточена цялата женска красота на света. — Защо казвате, че според мен тя е недостойна за внимание?

— Ако продължите да ме гледате така, мистър Еърбин, ще си променя мнението… по-скоро щях да го променя, ако не знаех, че не притежавам красота, достойна за внимание.

Събеседникът се изчерви целият, но събеседницата не се изчерви изобщо. Само руменината върху бузите й леко се оживи, колкото да я направи още по-интересна. Синьората очакваше комплимент от своя обожател, но когато той не каза нищо, тя се почувствува по-скоро зарадвана. Господата Слоуп и Торн, разните Брауновци, Джоунсовци и Робинсъновци — всички те я обсипваха с комплименти. Надяваше се да докара мистър Еърбин дотам, че да започне да я упреква.

— Впрочем вашият поглед е изпълнен с учудване, а не с възхищение — каза тя. — Вие се учудвате как смея да ви задавам такива лични въпроси.

— Да, до известна степен — отвърна той.

— И все пак аз очаквам отговор, мистър Еърбин. Защо жените са създадени красиви, ако мъжете не биваше да им обръщат внимание?

— Но мъжете им обръщат внимание — възрази той.

— А защо вие правите изключение?

— Вие ме навеждате на желания от вас отговор, мадам Нерони.

— Не бих ви навеждала на нищо, мистър Еърбин, което да е против вашето желание. Затова ви моля — отговорете ми! Не смятате ли, че като правило жените са недостойни за вашата компания? Да вземем един пример. Ето в този момент ви гледа от стола си вдовицата Болд. Какво мислите за нея като за спътница в живота?

Мистър Еърбин стана, наведе се над кушетката и погледна през стъклената врата към Елинор, която беше седнала между Бърти и мистър Слоуп. Тя веднага улови погледа му и отклони своя. Не се чувствуваше много удобно на това място. Мистър Еърбин правеше всичко възможно, за да привлече вниманието й, а тя от своя страна се стараеше да избегне това, като поддържаше оживен разговор с мистър Станъп, въпреки че мислите й бяха насочени към мистър Еърбин и мадам Нерони. Бърти Станъп полагаше усилия да се възползува от нейната благосклонност, но мислеше повече как по-късно да се хвърли в нозете й, отколкото как да поддържа разговор в момента.

— Ето — каза синьората. — Тя протегна изящната си шия, за да ви види, а вие я смутихте. Е, изглежда, съм се заблуждавала за вас — изглежда, вие наистина намирате мисис Болд за очарователна жена. За това говори вашият поглед, а нейният поглед пък говори, че тя ви ревнува от мен. Хайде, мистър Еърбин, доверете ми се, и ако това е така, аз ще направя всичко възможно, за да уредя вашия брак.

Няма защо да изтъкваме, че предложението на синьората не беше много искрено. Тя никога не беше искрена за тези неща. При това не очакваше и от другите да бъдат искрени, нито пък да вярват в нейната искреност. Всичко това беше за нея игра: билярд и лов, валсове и полки, пикници и летни разходки — всичко. Нямаше много други развлечения и затова си играеше на най-различни видове любов. Сега играеше на тази игра с мистър Еърбин и не очакваше той да бъде нито сериозен, нито искрен.

— Едва ли бихте могли да постигнете нещо — каза той, — тъй като мисис Болд е, струва ми се, сгодена вече за друг.

— Значи, не отричате останалото?

— Вашият начин на разпитване не е много честен — отвърна той — и не знам защо изобщо ви отговарям. Мисис Болд е много красива жена и е не по-малко умна. Не е възможно човек да я познава, без да й се възхищава.

— Значи, вие смятате, че вдовицата е много красива?

— Да, разбира се.

— И че тя би красила свещеническия дом в енорията Свети Юълд?

— Такава жена би красила дома на всеки мъж.

— И вие имате наглостта да ми кажете това! — възкликна тя. — Макар отлично да знаете, че аз самата се считам за красива и че в същия този момент проявявам такъв жив интерес към вашите проблеми, вие имате наглостта да ми кажете, че мисис Болд е най-красивата жена, която познавате?

— Не съм казал такова нещо — възрази той. — Вие сте по-красива…

— Е, това е вече друго. Знаех си, че не е възможно да сте толкова безчувствен.

— Вие сте по-красива, а може би и по-умна.

— Благодаря ви, много ви благодаря, мистър Еърбин. Не се съмнявах, че ще станем приятели.

— Но…

— Нито дума повече. Не искам да чуя нищо повече. Дори до полунощ да говорите, едва ли ще кажете нещо по-хубаво.

— Но, мадам Нерони, мисис Болд…

— Не искам да чуя нито дума повече за мисис Болд. По едно време ми мина ужасната мисъл за стрихнин, но второто място й отстъпвам с готовност.

— Нейното място…

— Не искам да чуя нито за нея, нито за нейното място. Аз съм удовлетворена и това е достатъчно. Но сега, мистър Еърбин, просто умирам от глад. Колкото и да съм красива и умна, вие знаете, че не мога да отида сама до храната, а не ми донасяте нищо!

Това във всеки случай беше вярно и мистър Еърбин трябваше да отиде в залата и да се погрижи за синьората.

— А за вас? — попита тя.

— О, не съм гладен. Никога не ям по това време.

— Хайде, хайде, мистър Еърбин, не позволявайте на любовта да ви разваля апетита. Аз никога не допускам това. Налейте ми още половин чашка шампанско и вървете на масата. Мисис Болд ще ми издере очите, ако продължавате да говорите с мен.

Мистър Еърбин се подчини. Той взе от нея чинията и чашата, отиде в залата, взе от отрупаната маса един сандвич и започна да го дъвче в ъгъла.

В това време мис Тори, която не бе седнала нито за минутка, също се появи в залата и много се огорчи, като го видя.

— О, драги мистър Еърбин! — каза тя. — Още ли не сте седнали? Толкова ми е неприятно! И то точно вие!

Мистър Еърбин я увери, че току-що е влязъл в залата.

— Толкова по-важно е да не губите нито минутка повече. Ей сега ще ви намеря място. Благодаря, мила — добави тя, виждайки, че мисис Болд се готви да стане от стола си, — но в никакъв случай не бива да мърдате от масата, иначе всички дами ще се почувствуват задължени да последват примера ви. Но може би мистър Станъп, ако е свършил… само за минутка, мистър Станъп, докато намеря още един стол.

И Бърти бе принуден да стане и да отстъпи място на съперника си. Той направи това, както правеше и всичко останало, с добродушна шеговитост, така че мистър Еърбин не можеше да отклони жеста.

— „Неговото достойнство друг да вземе!“[2] — произнесе Бърти, но безспорно този цитат не подхождаше много нито за случая, нито за човека, за когото се отнасяше. — Аз си хапнах и съм вече сит. Мистър Еърбин, моля, вземете стола ми. Съжалявам само, че не е епископски трон.

Мистър Еърбин седна, а мисис Болд веднага се надигна, сякаш искаше да последва съседа си.

— Много ви моля, не ставайте — каза мис Торн и почти принуди Елинор да седне обратно на мястото си. — Мистър Станъп няма да ни напусне. Той ще остане зад вас като истински рицар, какъвто без съмнение е. Впрочем, мистър Еърбин, не съм ви представила още мистър Слоуп. Мистър Слоуп — мистър Еърбин.

И двамата джентълмени се поклониха сухо един на друг, разделени от дамата, за която имаха намерение да се оженят, а третият джентълмен, който също възнамеряваше да се ожени за нея, стоеше зад тях и ги гледаше.

Мистър Еърбин и мистър Слоуп се срещаха за първи път, но случаят не беше много подходящ за сърдечен разговор, дори ако приемем, че такъв разговор бе изобщо възможен между тях. Всъщност езиците и на четиримата бяха като вързани. Мистър Слоуп внимаваше да не изпусне благоприятната възможност, на която се надяваше, и затова не проявяваше голям интерес към тази среща. Намерението му беше веднага щом Елинор стане, да тръгне след нея. Доста различни бяха чувствата, които вълнуваха Бътри. Фаталният миг се приближаваше неумолимо — защо да ускорява неговото настъпване? Тон беше решил да се ожени, ако може, за Елинор Болд и се готвеше да направи днес първата стъпка към постигането на тази цел. Но имаше предостатъчно време. Не можеше да прави предложение на масата. И като даде добродушно път на мистър Еърбин, той беше също готов да му позволи да разговаря с бъдещата мисис Станъп, докато двамата седяха един до друг на масата.

След като се поклони на мистър Слоуп, мистър Еърбин започна да се храни мълчаливо. Той беше дълбоко замислен и ядеше машинално.

Но най-достойна за съжаление беше бедната Елинор. Единственият й приятел, на когото, както й се струваше, можеше да разчита, беше Бътри Станъп, а той явно се канеше да я напусне. Мистър Еърбин не правеше опит да я заговори. Тя отвърна с няколко думи на някаква забележка, отправена от мистър Слоуп, и след това, почувствувала, че не може да издържа повече, скочи от стола въпреки възраженията на мис Торн и излезе бързо от залата. Мистър Слоуп незабавно я последва и младият Станъп изпусна удобния случай.

Мадлин Нерони, останала сама, неволно се замисли за необикновения разговор, който бе имала с този необикновен човек. Нито една от думите, които бе изрекла, нямаше претенцията да бъде приета за чиста монета, но той й бе отговорил с пълна откровеност. И мадам Нерони бе разбрала това. Беше се добрала до тайната му, а той, сякаш лишен от обикновената човешка привилегия да лъже простодушно, бе разголил цялата си душа пред нея. Обичаше Елинор, но намираше синьората за по-красива от нея. С радост би нарекъл Елинор своя жена, но признаваше, че Мадлин е по-надарената от двете. Този човек беше просто неспособен да прикрива мислите си и бе заставен malgré lui да каже истината, колкото и неприятно да му беше това.

Този учител на хората, този оксфордски мъдрец, тази двойно дестилирана квинтесенция на университетско съвършенство, този автор на богословски трактати, този църковен оратор беше като малко дете в нейните ръце. Тя бе прозряла в неговата душа и бе прочела най-съкровените му тайни, сякаш имаше пред себе си някое младо момиче. Тази беззащитна откровеност не можеше да не й внуши презрение и все пак тя го харесваше именно такъв. За нея това беше нещо ново, една нова черта в мъжкия характер. И тя чувствуваше, че никога не би могла да го накара да изпадне в такова глупаво положение, в каквото изпадаха хора като мистър Слоуп и мистър Торн. Чувствуваше, че никога не би могла да изтръгне от мистър Еърбин неискрени клетви или да го принуди да слуша безсмислици.

Беше повече от ясно, че мистър Еърбин е влюбен до ушите в мисис Болд, и синьората се замисли, с твърде непривична за нея доброжелателност, дали не би могла да му помогне. Разбира се, първият шанс трябваше да бъде предоставен на Бърти. Семейният съвет бе решил, че той трябва да направи всичко възможно, за да се ожени за вдовицата Болд. Мадлин знаеше много добре каква нужда от пари има брат й и помнеше колко е задължена на сестра си, затова нямаше намерение да пречи на осъществяването на този чудесен план, ако той се окажеше изпълним. Но тя изпитваше силни съмнения относно неговата осъществимост. Смяташе, че не е много вероятно мисис Болд да приеме предложението на човек като Бърти, и бе говорила неведнъж за това с Шарлот. Струваше й се, че мистър Слоуп има по-големи шансове за успех, а за нея би било цяло удоволствие да отнеме бъдещата съпруга на мистър Слоуп.

Затова синьората реши, ако Бърти претърпи неуспех, да направи поне веднъж в живота си добро дело и да отстъпи мистър Еърбин на жената, която той обичаше.

Бележки

[1] Шекспир, „Крал Хенри IV“, част II, действие V, сцена 3. — Б.авт.

[2] Псалм 108:5-8: „Връщат ми зло за добро, омраза — за любов. (Господи,) постави над него нечестивеца, и дяволът да застане нему отдясно… дните му да бъдат кратки, и неговото достойнство друг да вземе.“ — Б.авт.