Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барчестърски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Антъни Тролъп

Заглавие: Барчестърски кули

Преводач: Борис Стоянов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Димитър Благоев

Излязла от печат: февруари 1985

Редактор: Невяна Николова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Художник: Огнян Димитров

Коректор: Евелина Тодорова, Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1429

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста
Мисис Прауди се бори и бива повалена

Не беше минал и един час, откакто мисис Прауди напусна победоносно кабинета на мъжа си, но смелостта й бе тъй неукротима, че тя пак се запъти нататък, жадна за нова битка. Беше много разгневена от това двуличие, което според нея бе проявил съпругът й. Той й беше дал съвсем ясно и недвусмислено обещание във връзка с назначаването на новия управител. Вече бе претърпял такова пълно поражение по този въпрос! Мисис Прауди започна да се опасява, че ако трябва за всяко нещо да спори и да се сражава два или дори три пъти, работите на епархията ще се окажат прекалено голяма лъжица даже за нейната уста.

Без да почука на вратата, тя влезе с бързи стъпки в стаята на своя съпруг и го завари седнал на работната си маса, а срещу него се беше разположил мистър Слоуп. В ръцете си епископът държеше същото онова писмо, което бе написал до архиепископа в нейно присъствие — и то беше отворено! Да, той най-кощунствено бе счупил печата, осветен от нейното одобрение! Епископът и капеланът се съвещаваха задълбочено: очевидно въпросът за поканата на архиепископа бе подложен на преразглеждане, след като вече е бил обсъден веднъж и решен съобразно нейната воля! Мистър Слоуп стана от стола си с лек поклон. Тези две враждуващи души се изгледаха изпитателно и всяка от тях разбра, че има пред себе си враг.

— Какво чувам за мистър Куивърфул, епископе? — попита мисис Прауди, заставайки до самата маса.

Мистър Слоуп побърза да отговори вместо епископа:

— Тази сутрин бях в Пудингдейл, госпожо, и се видях с мистър Куивърфул. Мистър Куивърфул изостави своите претенции във връзка със старопиталището, тъй като узна, че мистър Хардинг желае да се върне на своето старо място. При тези обстоятелства аз посъветвах настойчиво негово преосвещенство да назначи мистър Хардинг.

— Мистър Куивърфул не е изоставял нищо — заяви мисис Прауди с подчертано властен тон. — Негово преосвещенство му е дал дума и тя трябва да бъде удържана.

Епископът все още пазеше мълчание. Той жадуваше да повали своя стар неприятел в праха под нозете си. Новият му съюзник го бе уверил, че няма нищо по-лесно от това. Съюзникът стоеше сега до неговото рамо, готов да му помогне, и все пак смелостта му измени. Толкова е трудно да победиш, когато не можеш да се опреш на нито една победа в миналото. Никак не е лесно за един петел, който е бил вече изгонен от своя двор, да събере смелост и отново да заеме гордото си място на бунището.

— Може би не бива да се намесвам — каза мистър Слоуп, — но…

— Разбира се, че не бива! — заяви разярената дама.

— Но сметнах за свой неотменен дълг — продължи мистър Слоуп, без да обръща внимание на това прекъсване — да препоръчам на епископа да не пренебрегва правата на мистър Хардинг.

— Мистър Хардинг би трябвало да знае по-добре какво иска! — каза мисис Прауди.

— Ако мистър Хардинг не се завърне в старопиталището, негово преосвещенство ще възбуди значително недоволство не само в епархията, но и навсякъде. Освен това има и причини от по-висш характер: негово преосвещенство, доколкото мога да съдя, смята за свой дълг да удовлетвори в това отношение желанията на един толкова достоен човек и свещеник, какъвто е мистър Хардинг.

— А какво ще стане с училището на деня господен и с празничните богослужения в старопиталището? — осведоми се мисис Прауди и устните й се свиха в нещо като подигравателна усмивка.

— Доколкото разбрах, мистър Хардинг няма възражения против училището — каза мистър Слоуп. — А колкото до службите в приюта, по-добре е този въпрос да се обсъди след назначението му. Но ако откаже решително, страхувам се, че ще трябва да се откажем и ние.

— Вашата съвест, изглежда, е доста спокойна в това отношение, мистър Слоуп!

— Съвестта ми далеч не би била спокойна — възрази той, — ако някоя моя дума или постъпка подтикнеше епископа да вземе необмислено решение по този въпрос. Сега става ясно, че при разговора си с мистър Хардинг аз не съм го разбрал правилно…

— Става ясно също така, че не сте разбрали правилно мистър Куивърфул — каза тя, вън от себе си от гняв. — А защо всъщност се заехте да разговаряте с тях? Кой ви упълномощи да отидете тази сутрин у мистър Куивърфул? Кой ви поръча да се нагърбите с тази работа? Ще ми отговорите ли, сър? Кой ви изпрати днес при мистър Куивърфул?

В стаята се възцари мъртва тишина. Мистър Слоуп бе застанал прав, опрян с ръка на стола си, а първоначалният му израз на тържествена сериозност се смени постепенно с нескрита злоба. Мисис Прауди продължаваше да стои до масата и докато задаваше въпроси на своя враг, удряше с длан по нея с една съвсем неженствена енергичност. Епископът седеше в креслото си, въртеше палци и поглеждаше ту към жена си, ту към капелана, в зависимост от това кой нанасяше поредния удар. Колко приятно би било да решат тази битка помежду си, без да е необходимо да се намесва той! Да се бият, докато единият изгони окончателно другия от руля на епархията, за да може той, епископът, да знае твърдо на кого трябва да се остави да го води. И в двата случая щеше да получи така жадувания покой, но ако имаше някакво предпочитание кой да бъде победител, това предпочитание не беше неблагоприятно за мистър Слоуп.

„Старият дявол е за предпочитане пред новия“ — казва една стара пословица и тя е може би вярна, но епископът не беше още разбрал това.

— Е, ще ми отговорите ли, сър? — повтори мисис Прауди. — Кой ви нареди да отидете тази сутрин при мистър Куивърфул? — Последва ново мълчание. — Ще отговаряте ли, или не, сър?

— Мисля, мисис Прауди, че във всички случаи за мен е по-добре да не отговарям на такъв въпрос — каза мистър Слоуп.

Гласът на мистър Слоуп беше богат на интонации, които той владееше до съвършенство; между тях имаше един елеен тих и един елеен висок тон. Сега той прибягна до първия.

— Изпрати ли ви някой, сър?

— Мисис Прауди — каза мистър Слоуп, — много добре зная колко съм ви задължен за вашата добрина. Зная също, че един джентълмен е длъжен да се отнася учтиво към една дама. Но съществуват и съображения от по-висш характер и аз се надявам, че ще ми бъде простено, ако си позволя сега да се ръководя единствено от тях. По тези въпроси аз съм длъжен да давам отчет само на негово преосвещенство и само той има правото да ме разпитва. Той одобри направеното от мен, одобри го моята съвест и ви моля да ми простите, ако ви заявя, че не се нуждая от ничие друго одобрение.

Какви бяха тези ужасни думи, поразили слуха на мисис Прауди? Да, всичко беше от ясно по-ясно! Предумишлен бунт в нейния лагер! Първото вкусване на властта бе направило тези незрели умове непокорни и дори нещо повече — метежът бе провъзгласен и се проповядваше открито. Епископът не бе преседял и дванадесет месеца на трона си, а бунтът вече надигаше своята отвратителна глава в двореца. Скоро щеше да последва пълна анархия и хаос, ако мисис Прауди не вземеше незабавни и твърди мерки за смазването на разкрития заговор.

— Мистър Слоуп! — бавно и с достойнство каза тя, а гласът й беше коренно различен от предишния. — Мистър Слоуп, много ви моля да бъдете така добър да излезете. Искам да поговоря с милорд насаме.

Мистър Слоуп също разбираше, че всичко зависи от изхода на сегашния разговор. Ако епископът се окажеше отново под чехъл, робията му щеше да бъде пълна и безнадеждна. Моментът бе особено благоприятен за бунт. Епископът се беше компрометирал с разпечатването на своя отговор до архиепископа и това го поставяше под благотворното въздействие на страха. Мистър Слоуп му бе казал, че никакви съображения не бива да му попречат да приеме поканата на архиепископа, и това го поставяше под благотворното въздействие на надеждата. Той бе приел отказа на мистър Куивърфул и затова изпитваше ужас от евентуален нов разговор с жена си на тази тема. Беше докаран до такова състояние, че бе готов да настоява на своето, и може би щеше да успее да удържи до оня миг, когато решителната победа щеше да го убеди, че е способен да побеждава. Настъпи моментът за триумфална победа или за разгром. Минутата, когато мистър Слоуп щеше да стане господар на епархията или да се откаже от поста си и да отиде да търси щастие другаде. Той разбираше много добре това. След всичко станало всякакъв компромис между него и мисис Прауди беше изключен. Ако се подчинеше на нейното искане и напуснеше кабинета, оставяйки епископа в нейни ръце, по-добре беше веднага да почне да си стяга куфара и да се прости с епископските почести, с мисис Болд и със синьора Нерони.

Но съвсем не беше толкова лесно да остане, след като една дама го беше помолила да се оттегли, не бе лесно да продължи да бъде трети в един разговор между съпрузи, след като съпругата бе пожелала да остане tête-à-tête със своя мъж.

— Мистър Слоуп — повтори тя, — искам да поговоря насаме с милорд.

— Негово преосвещенство ме извика по много важна работа — отвърна мистър Слоуп, хвърляйки тревожен поглед към доктор Прауди. Той чувствуваше, че трябва да се опре на епископа, но колко несигурна беше тази опора! — Страхувам се, че няма да бъде възможно да го напусна точно сега.

— Да се препирате ли искате с мен, неблагодарни човече? — каза тя. — Милорд, ще бъдете ли така любезен да помолите мистър Слоуп да напусне стаята?

Милорд се почеса по тила, но не каза нищо. Повече мистър Слоуп и не очакваше — за епископа това беше, общо взето, равнозначно на активно упражняване на правата му като глава на семейство.

— Милорд — каза мисис Прауди, — кой да излезе, мистър Слоуп или аз?

Тук мисис Прауди допусна грешка. Не трябваше да намеква, че е възможно отстъпление от нейна страна. Не трябваше да допуска даже мисълта, че заповедта й за изгонването на мистър Слоуп може да подлежи на някакво обсъждане. В отговор на този въпрос епископът естествено си каза, че щом някой трябва да напусне стаята, по-добре това да стори мисис Прауди. Тези думи той каза само на себе си, а външно отново почеса главата си и започна да върти палци.

Мисис Прауди кипеше от гняв. Уви, уви! Ако беше запазила самообладание, както успя да направи това нейният враг, щеше пак да излезе победителка. Но подобно на много други героини, тя допусна обзелият я божествен гняв да вземе връх над разума и затова бе сразена.

— Милорд — каза тя, — ще бъда ли удостоена с отговор, или не?

Най-после епископът наруши дълбокото си мълчание и се обяви за слоупист.

— Виждате ли, мила — каза той, — мистър Слоуп и аз имаме много работа.

И само толкова. Нищо повече не беше необходимо. Той излезе на бойното поле, издържа на праха и жегата, устоя на яростния натиск на врага и победи. Колко лек е пътят към успеха, стига само човек да остане верен на себе си!

Мистър Слоуп веднага оцени истинската стойност на своята победа и хвърли на повалената дама тържествуващ поглед, който тя не можа да забрави и да прости до края на живота си. Тук той допусна грешка. Трябваше да я погледне смирено и с кротка молба в очите да се опита да смекчи гнева й. Погледът му трябваше да й каже, че иска прошка за своя успех и че се надява тя да погледне снизходително на неговото поведение, което е било продиктувано изцяло от чувството му за дълг. Тогава той щеше може би да смекчи малко това властно сърце и да подготви почвата за бъдещи преговори. Но мистър Слоуп възнамеряваше да управлява без ограничителни условия. О, неразумни и неопитни човече! Нима можеш да откъснеш тази жалка, трепереща жертва от жената, която така здраво я държи в своите нокти? Можеш ли да ги разделиш в брачното им ложе или на трапезата? Не е ли той плът от плътта й и кръв от кръвта й, сега и навеки? В момента ти тържествуваш, че устоя и че тя е тъй безславно изгонена от стаята, но можеш ли да проникнеш зад спуснатите завеси на леглото, когато лентичките на страшния дантелен шлем бъдат завързани под брадичката и жалките останки от мъжеството на епископа изчезнат под пискюла на неговата нощна шапчица? Ще можеш ли и тогава да се намесиш, ако съпругата пожелае „да поговори с милорд насаме“?

Но в момента триумфът на мистър Слоуп беше пълен — без нито дума повече мисис Прауди напусна стаята, като не забрави да затвори след себе си и вратата. След това се състоя съвещание между двамата нови съюзници и мистър Слоуп каза много неща, които не очакваше да каже и които епископът не очакваше да чуе. Въпреки това те бяха казани от единия и изслушани от другия без сянка от неодобрение. И без никакви заобикалки. Капеланът направо заяви на епископа, че хората го смятат за играчка в ръцете на жена му, че престижът и репутацията му в епархията страдат от това, че ще си навлече беля на главата, ако позволи на мисис Прауди да се намесва в неща, които не са от женска компетентност, и че, с една дума, ще заслужи всеобщо презрение, ако не отхвърли ярема, под който пъшка. Отначало епископът хъкаше и мъкаше, опитваше се да отрече истинността на казаното. Но възраженията му не бяха солидни и твърде скоро се пропукаха. Не след дълго той мълчаливо призна васалната си зависимост и даде, не без помощта на мистър Слоуп, тържествен обет коренно да промени поведението си. Между другото мистър Слоуп се представи съвсем не в лоша светлина. Той обясни колко му е тежко, че е бил принуден да тръгне против една дама, която винаги е била негова покровителка, направила е толкова много за него и всъщност го е препоръчала на епископа; но неговият дълг сега бил ясен и се определял от особеното му положение на доверено и непосредствено свързано с епископа лице. Съвестта му изисквала да защищава само интересите на епископа и затова си бил позволил да говори открито.

Епископът прие тези думи доста сдържано, но мистър Слоуп и не очакваше нещо повече. Трябваше да подслади по някакъв начин хапа, който поднесе на епископа, и епископът намери този хап за по-малко горчив от другия, който толкова отдавна взимаше.

И като послушно дете, „милорд“ веднага получи своята награда. Беше му поръчано да напише и той незабавно написа друго писмо до архиепископа, с което приемаше поканата на негово високопреосвещенство. В този случай мистър Слоуп прояви по-голяма предпазливост от мисис Прауди и пусна това писмо собственоръчно в пощата. Така този акт на самоопределение се превръщаше постепенно във fait accompli[1]. С молби, увещания и заплахи той се опита да склони епископа да напише веднага писмо и на мистър Хардинг, но той, макар и отхвърлил временно ярема на жена си, не беше още изцяло омагьосан от мистър Слоуп. Негово преосвещенство посочи — и вероятно с право, — че такова предложение трябва да бъде направено в някаква официална форма, че времето за нея още не е настъпило и че би искал да поговори първо с мистър Хардинг. Но мистър Слоуп можел да покани мистър Хардинг в двореца. Без да бъде недоволен от постигнатото, мистър Слоуп тръгна по своите работи. Първо той отнесе в пощата скъпоценното писмо, което беше сложил в джоба си, а след това се отдаде на други задачи, чието осъществяване ще проследим в следващите глави.

Мисис Прауди, чието единствено утешение беше да затръшне шумно вратата на кабинета след себе си, не се върна веднага при мисис Куивърфул. В първия миг след своето поражение тя дори реши, че едва ли ще бъде в състояние да се срещне отново с нея. Да признае, че е била победена, че короната е смъкната от главата й и скиптърът — изтръгнат от ръцете й? Не! Щеше да изпрати лакея да каже на мисис Куивърфул, че ще й пише утре или вдругиден. С тази мисъл тя се оттегли в спалнята, но там й дойде друга идея. Атмосферата на тази света обител възвърна смелостта й и укрепи нейния дух. Както Ахил се въодушевявал при вида на бойните си доспехи, както сърцето на Дон Кихот се изпълвало със смелост, когато ръката му стисвала копието, така и мисис Прауди, едва съзряла възглавницата на съпруга си, повярва, че я очакват нови лаври. За отчаяние бе още рано! Възвърнала по този начин самообладанието си, тя слезе с величествен израз на лицето при мисис Куивърфул.

Сцената в кабинета на епископа отне повече време, отколкото ни беше необходимо, за да я разкажем. Вероятно сме изпуснали да предадем някои подробности. Така или иначе, мисис Куивърфул започна да губи търпение и да се опасява, че на фермера Събсойл ще му омръзне да я чака, когато мисис Прауди най-после се появи. О, кой би могъл да опише с какъв трепет в майчинското си сърце се взря молителката в лицето на видната дама, за да прочете там обещание за дом, заплата, осигурен и спокоен живот или присъда, обричаща ги на продължителна и все по-голяма мизерия! Нещастна майко! Клета съпруго! Ти не видя там нищо утешително!

— Мисис Куивърфул — сурово и без да седне, започна мисис Прауди, — оказва се, че съпругът ви се е държал много малодушно и глупаво.

Мисис Куивърфул веднага стана на крака, убедена, че е неприлично да продължава да седи, докато съпругата на епископа стои права. Но тя беше помолена и даже принудена да седне отново, за да може мисис Прауди да й прочете своите наставления, гледайки я отгоре. Ако един джентълмен остане седнал, като кара другия да стои прав пред него, това се счита за оскърбление. Предполагаме, че същото правило е в сила и при дамите. Често пъти това наистина е така, но ние сме склонни по-скоро да твърдим, че неудобството и тягостното чувство за нищожност, които изпитва в подобни случаи правостоящият, не могат по никой начин да се сравнят с презрението, което дадена знатна особа засвидетелствува към своя посетител с поканата си към него да седне, докато самият домакин продължава да стои и да говори прав. Подобно нарушение на добрите маниери означава в превод следното: „Общоприетите правила за учтивост изискват да ви поканя да седнете; ако не сторя това, ще ме обвините във високомерие и липса на възпитание; ще се подчиня на установените обичаи, но не желая да се поставя на равна нога с вас. Вие можете да седнете, но аз няма да седна до вас. Сядайте, щом ви казвам, а аз ще разговарям с вас прав!“

Точно това искаше да каже мисис Прауди и мисис Куивърфул, макар от вълнение и тревога да не можа да разбере целия смисъл на тази маневра, все пак веднага почувствува нейното въздействие. Тя беше объркана и в смущението си направи повторен опит да стане.

— Моля ви, седнете, мисис Куивърфул, недейте става от мястото си! Вашият съпруг, както вече казах, се е държал невероятно малодушно и глупаво. Не е възможно, мисис Куивърфул, да се помогне на хора, които сами не искат да си помогнат. Страхувам се, че сега не мога да направя вече нищо за вас по този въпрос.

— О, мисис Прауди, не говорете така! — възкликна отново бедната жена и отново скочи на крака.

— Много ви моля да седнете, мисис Куивърфул. Наистина се страхувам, че не ще мога да направя нищо повече за вас. На вашия съпруг, кой знае защо, му е хрумнало да се откаже от това, което бях упълномощена да му предложа. Естествено епископът очаква от своите свещеници да си дават сметка какво вършат. Какво ще бъде неговото… какво ще бъде нашето окончателно решение по този въпрос, сега за сега не мога да ви кажа. Като се има предвид колко многобройно е вашето семейство…

— Четиринайсет дечица, мисис Прауди, четиринайсет! И едва стига за хляба… едва за хляба! Какво изпитание за децата на един свещеник, какво изпитание за човек, който винаги е изпълнявал най-добросъвестно дълга си! — Тя не каза нито дума за себе си, но сълзите се стичаха по изпъкналите й, загрубели скули, по които прахът на августовските пътища бе оставил своите следи.

На тези страници мисис Прауди не е изобразена като много приятна или много любезна дама. Авторът не е имал за цел да предразположи читателя в нейна полза. Правило е всички романи да имат по един мъжки и по един женски ангел, както и по един дявол от двата пола. Ако предположим, че това правило е в сила и тук, то ролята на женски дявол е отредена явно на мисис Прауди. Но тя не беше чак толкова черна. Под нейния твърд корсет също биеше сърце, макар и вероятно с не много големи размери и във всеки случай не леснодостъпно. Мисис Куивърфул обаче успя да получи достъп до него и мисис Прауди доказа, че все пак е жена. Дали заради четиринадесетте деца, останали почти без хляб, а сигурно и без дрехи, или заради благородното занятие на бащата, или пък заради примесените с прах сълзи по лицето на майката, не се наемаме да кажем. Тъй или иначе, мисис Прауди беше трогната.

Тя не прояви това така, както биха го проявили повечето жени. Не предложи одеколон на мисис Куивърфул и не нареди да й донесат чаша вино. Не я заведе до тоалетната си масичка и не я покани да използува нейните четки, гребени, кърпи и вода. Не се зае да я успокоява с ласкави думи и съчувствие. Мисис Куивърфул, въпреки грубата си външност, би се показала чувствителна към подобни белези на внимание не по-малко от коя да е благородна дама. Но такова внимание не й беше оказано. Вместо това мисис Прауди плесна с едната си ръка върху другата и заяви — не се закле, защото като дама, добра християнка и епископ в пола, не можеше да оскверни устата си с клетва, — заяви един вид като заклинание, че „няма да допусне това“.

С това тя искаше да каже, че няма да допусне мистър Куивърфул да бъде лишен от обещаното му място заради коварството на мистър Слоуп и малодушието на съпруга й. Точно такова обяснение получи и мисис Куивърфул.

— Защо мъжът ви е бил такъв глупак да се хване на въдицата на този човек? — попита тя, като изостави високомерния си тон и седна до посетителката си. — Ако не беше допуснал тази непростима глупост, никой не можеше да ви отнеме старопиталището.

Бедната мисис Куивърфул беше твърде често готова сама да обвини мъжа си в наивност и в разговорите си с децата може би невинаги споменаваше името му с достатъчно уважение. Но не й беше никак приятно да слуша обвиненията на други хора по негов адрес, затова се зае да го защищава, обяснявайки, че той бил взел мистър Слоуп за личен пратеник на самата мисис Прауди, че всички мислели мистър Слоуп за неин близък помощник и довереник и че мистър Куивърфул щял следователно да прояви неуважение към нея, ако се усъмнял в думите на мистър Слоуп.

Поуспокоена малко, мисис Прауди отново заяви, че „няма да допусне това“, и изпрати най-после мисис Куивърфул в къщи с твърдото обещание, че цялото й влияние и власт в двореца ще бъдат пуснати в ход, за да съдействува най-настоятелно за назначаването на мистър Куивърфул. При тези думи тя си представи епископа с нощна шапчица на главата и стиснала устни, леко поклати глава. О, честолюбиви мои пастири, о, жреци, чийто слух не знае слова, по-сладки от nolo episcopari, кой от вас би пожелал да стане епископ при такива условия?

Мисис Куивърфул се върна в къщи с каруцата на фермера, наистина не с леко сърце, но убедена, че пътуването й не е било напразно.

Бележки

[1] Свършен факт (фр.). — Б.пр.