Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава единадесета
Приемът у мисис Прауди. Завършекът

— Епископът на Барчестър, ако не се лъжа? — попита Бърти Станъп, протягайки сърдечно ръка. — Много се радвам да се запозная с вас. Тесничко, а?

Той беше прав. Бяха се озовали зад кушетката: епископът попадна там, докато се готвеше да посрещне гостенката си, а Бърти — след като я бе настанил да легне. И сега те просто нямаше къде да се обърнат.

Епископът бързо стисна протегнатата ръка, отправи заучения си поклон и каза, че е очарован да се запознае с… Той не можа да продължи, защото не знаеше какъв е неговият гостенин — синьор, граф или принц.

— Сестра ми ви създава наистина много грижи — каза Бърти.

— Но моля ви се!

Епископът беше щастлив, че има възможността да приветствува ла синьора Висинирони (или поне така каза), и се опита да се измъкне на свобода. Беше узнал във всеки случай, че неговите необикновени гости са брат и сестра. Значи, този човек трябва да е синьор Висинирони… ако не и граф или принц. А колко добър беше английският му! Почти без акцент!

— Харесва ли ви, общо взето, Барчестър? — осведоми се Бърти.

Придавайки си величествен израз, епископът каза, че Барчестър му харесва.

— Не сте май от много отдавна тука — отбеляза Бърти.

— Не, не съм от отдавна — потвърди епископът и отново се опита да си проправи път между гърба на кушетката и дебелия викарий, вперил поглед в лицето на синьората.

— И никога досега не сте били епископ?

Доктор Прауди обясни, че това е първата му епархия.

— А, така си и мислех. Но от време на време ви разместват, нали?

— Премествания понякога стават — каза доктор Прауди, — но не така често, както преди.

— Така орязаха бенефициите, че сега те навсякъде са почти еднакви, не е ли така? — попита Бърти.

Този път епископът не го удостои с отговор и вместо това направи още един опит да помръдне дебелия викарий.

— Но работата сигурно не е една и съща? — продължаваше Бърти. — Има ли много работа тук в Барчестър?

Последните думи бяха казани с тона на млад чиновник от адмиралтейството, задал такъв въпрос на свой събрат от Министерството на финансите.

— Задълженията на един епископ на англиканската църква — каза доктор Прауди със сурово достойнство — не са никак леки. Неговата отговорност е наистина много голяма.

— Така ли? — каза Бърти, като широко разтвори великолепните си сини очи. — Е, аз никога не съм се плашил от отговорности. По едно време даже мислех да ставам епископ.

— Мислили сте да ставате епископ? — Доктор Прауди беше просто поразен.

— Тоест викарий… първо обикновен викарий, а чак след това епископ. Веднъж започнал, щях да издържа докрай. Но, общо взето, по ми харесва католическата църква.

Епископът не можеше да поведе спор по този въпрос и затова си замълча.

— Баща ми например не можа да издържи докрай. Май не му беше много по вкуса да повтаря непрекъснато едно и също. Впрочем, господин епископ, виждали ли сте някъде баща ми?

Епископът съвсем се обърка. Дали е виждал баща му? Не, отговори той, не е имал още това удоволствие, но се надява, че ще има случай… При тези думи доктор Прауди се опита да отмести на всяка цена дебелия непоклатим викарий.

— Той е някъде тук — каза Бърти — и сигурно няма да закъснее да се появи. А, да ви попитам, знаете ли нещо повече за юдеите?

Най-после епископът намери пролука.

— Моля да ме извините — каза той, — но трябва да обиколя залата.

— Е, тогава ще ви последвам — отвърна Бърти. — Страшна жега, а? — Тези думи бяха отправени към дебелия викарий, с когото той попадна в най-тясно съприкосновение. — Тази кушетка е поставена на най-неподходящото място в стаята, да вземем ли да я поотместим малко? Внимание, Мадлин!

Наистина кушетката беше поставена така, че попадналите зад нея можеха само с голяма мъка да се измъкнат оттам — проходът беше много тесен и един-единствен човек беше в състояние да го препречи. Това създаваше много неудобства и Бърти реши да поправи нещата.

— Внимание, Мадлин! — каза той и добави, обръщайки се към дебелия викарий: — Бихте ли ми помогнали да я побутнем малко?

Викарият се беше облегнал с цялата си тежест на гърба на кушетката и неволно усили и ускори нейното движение, когато Бърти леко я тласна. Кушетката се откъсна от мястото си, полетя и се спря чак насред залата. Мисис Прауди стоеше заедно с мистър Слоуп до синьората, опитвайки се да бъде любезно покровителствена с нея, но всъщност едва сдържаше раздразнението си, тъй като всеки път, когато се обръщаше към своята гостенка, тя отговаряше на мистър Слоуп. Мистър Слоуп беше очевидно неин любимец, но мисис Прауди нямаше намерение да отстъпи първенството на някакъв си капелан. Тя тъкмо бе възприела едно по-резервирано държане, изпълнено с чувство на оскърбено достойнство, когато за нещастие колелцето на кушетката се омота в дантелите на нейния шлейф, отнасяйки бог знае колко ярда от гарнитурата на роклята й. Затрещяха конци, запукаха шевове, късаха се панделки, падаха волани, мярнаха се фусти. Дълги ивици разкъсана дантела покриха килима — те бяха все още омотани около подлото колелце на кушетката.

Когато в една гранитна скала бъде издълбана позиция за оръдейна батарея, всички се възхищават от нейното симетрично могъщество. Тя е плод на многогодишен труд. Прецизните амбразури, безупречните парапети, добре укрепените галерии — всичко говори за достиженията на съвременната наука. Но достатъчна е една малка предателска искра, поднесена към фитила, и към небето се издига огромен облак прах, оставяйки след себе си само смет и неугледни отломки.

Всички знаем какъв е бил гневът на Юнона, когато красотата и била пренебрегната. Знаем какви бури от страст могат да бушуват даже в гърдите на безсмъртните. Сигурно Юнона е погледнала Парис на планината Ида така, както мисис Прауди изгледа Етълбърт Станъп, когато той омота краката на кушетката в нейния дантелен шлейф.

— Какъв идиот си, Бърти! — възкликна синьората, като видя станалото и разбра какви ще бъдат последиците.

— Идиот ли? — повтори като ехо мисис Прауди, сякаш този епитет беше прекалено слаб, за да изрази чувствата й. — Ще му покажа аз… — Но като се огледа и видя най-лошото, тя разбра, че в момента първата й грижа трябваше да бъде да събере разпилените из залата останки от своята рокля.

Бърти, щом видя какво е направил, се спусна към кушетката и коленичи пред оскърбената дама. Той явно искаше да освободи колелцето от разпокъсаните дантели, но отстрани изглеждаше, сякаш моли за прошка някоя богиня.

— Снемете ръцете си, сър! — каза мисис Прауди. Не ни е известно от коя мелодрама бе взела този израз, но той явно се беше запечатал в паметта й в очакване на достоен случай да бъде употребен.

— Бих литнал да търся вълшебните чекръци на феите, за да поправя стореното, само ми простете! — каза Етълбърт, все още коленичил.

— Снемете ръцете си, сър! — повтори мисис Прауди с удвоена решителност, като се задъхваше от гняв. Този намек за феите беше явна подигравка, която имаше за цел да я направи смешна. Така поне й се струваше. — Снемете ръцете си, сър! — почти изкрещя тя.

— Не съм аз, а проклетата кушетка — каза Бърти, вдигнал умоляващ поглед към лицето и, и разпери двете си ръце, за да покаже, че не се докосва до нищо нейно, като продължаваше да стои на колене.

Тук синьората се изсмя — не високо наистина, но достатъчно отчетливо. И както лишената от своите малки тигрица се хвърля яростно на първия попаднал пред очите й, така мисис Прауди се нахвърли върху гостенката си.

— Госпожо! — изрече тя; и перото на прозаика не е в състояние да опише мълниите, които мятаха очите й.

Синьората я изгледа съсредоточено за момент, след което се обърна към брат си и закачливо му каза:

— Бърти, идиот такъв, ставай бързо!

В това време мисис Прауди беше вече заобиколена от епископа, мистър Слоуп и трите си дъщери, които й помогнаха да събере пръсналите се нашироко останки от нейното великолепие. Момичетата се строиха в полукръг зад майка си и носейки късовете дантела, не без достойнство я последваха към вътрешните стаи. Мисис Прауди бе принудена да се оттегли и да приведе в ред тоалета си.

Веднага щом светлата плеяда се скри, Етълбърт се изправи и се обърна с престорен гняв към дебелия викарий.

— Все пак вината е ваша, сър, не моя! — обяви той. — Но на вас, изглежда, ви е обещана енория и затова си замълчах.

При тези думи по адрес на дебелия викарий избухна смях, към който се присъедини и епископът със своя капелан, и така атмосферата се успокои.

— Ах, милорд, толкова съжалявам за този неприятен инцидент! — каза синьората, протягайки ръката си така, че епископът беше принуден да я поеме. — Брат ми е толкова несъобразителен. Моля ви, седнете и ми доставете удоволствието да се запозная с вас. Макар и да се нуждая, уви, от кушетка, не съм толкова голяма егоистка, че да я заема цялата.

Мадлин беше винаги готова да се помръдне, за да направи място на някой джентълмен, но по нейните думи за кринолините на приятелките й нямаше достатъчно място.

— Реших се на това трудно изпитание само защото жадувах да се запозная с вас — продължи тя. — Вие, разбира се, сте прекалено зает, затова не смеех дори да се надявам, че ще намерите време да ни посетите. А вашите английски вечѐри са толкова скучни и сковани! Знаете ли, милорд, когато се наложи да се връщаме в Англия, единствената ми утеха беше мисълта, че ще мога да се запозная с вас. — И тя му отправи дяволски поглед.

Епископът обаче реши, че тя прилича на ангел, и прие поканата й да седне до нея. Той изрече някаква баналност за това колко й е задължен за труда, който си е дала, но все повече и повече се чудеше коя всъщност е тя.

— Вие, разбира се, знаете моята печална история? — продължи синьората.

Епископът не беше чувал нито дума за тази печална история. Той обаче знаеше (или поне така си въобразяваше), че тя не може да ходи като всички други, и се възползува от това. С дълбоко състрадателен вид той каза, че знаел на какво тежко изпитание я е подложил Всевишният.

Синьората докосна ъгълчето на окото си с най-очарователната от всички носни кърпички. Да, каза тя, изпитанията и били наистина много тежки, те дори надхвърляли обикновените човешки сили, но докато не й отнемели детето, значи, нищо не са й отнели.

— Ах, милорд! — възкликна тя. — Вие трябва непременно да видите малката — последната пъпка на едно великолепно дърво. Трябва да позволите на една майка да се надява, че ще положите светите си ръце върху нейната невинна главица и ще я обречете на женска добродетелност. Да смея ли да се надявам на това? — И тя погледна епископа в очите, докосвайки с ръка лакътя му.

Епископът беше простосмъртен и й отговори, че може да се надява. В края на краищата тя го молеше само да конфирмира нейната дъщеря — една всъщност съвсем излишна молба, тъй като той без друго щеше да извърши конфирмацията, ако младото момиче се обърнеше към него по обичайния ред.

— Кръвта на Тиберий[1] — каза синьората почти шепнешком, — кръвта на Тиберий тече в нейните жили. Тя е последната издънка на Нероновците.

Епископът беше чувал за последния визигот[2], даже имаше някаква смътна представа за последния мохикан, но ни най-малко не предполагаше, че ще му се наложи да благославя последната издънка на Нероновците. Все пак тази дама му се хареса: тя имаше правилен начин на мислене и говореше много по-благоприлично от брат си. Но кои бяха те? Сега стана вече ясно, че този побъркан мъж в синьо с копринената брада не беше принц Висинирони. Дамата беше омъжена и се наричаше Висинирони по мъж, продължаваше да разширява познанията си епископът.

— Кога ще я приемете? — изведнъж попита синьората.

— Кого? — осведоми се епископът.

— Моята дъщеря — каза майката.

— А на колко години е младата госпожица? — попита епископът.

— Тъкмо навърши седем — отговори синьората.

— О — поклати глава епископът, — много е малка още, много е малка!

— Но в слънчева Италия ние не мерим възрастта с години! — И синьората дари епископа с една от най-нежните си усмивки.

— И все пак тя е прекалено млада — упорствуваше епископът. — Ние никога не конфирмираме преди…

— Но вие бихте могли да поговорите с нея! Нека чуе от вашите свети уста, че не е необходимо да се чувствува изгнаница само защото е римлянка; че името Нерон не й пречи да бъде християнка и че кръвта на цезарите езичници, на която тя дължи черните си къдри и мургавата си кожа, не я лишава от божията милост. Вие ще й кажете всичко това, нали, приятелю?

Приятелят отговори, че ще й каже, и попита дали детето е научило катехизиса.

— Не — отвърна синьората. — Не бих й позволила да изучава такива неща в една заблудена от кюретата и осквернена от католическо идолопоклонство страна. Именно тук, тук в Барчестър, тя трябва да се научи да мълви тези свети слова. О, да можехте да й станете наставник!

Дамата определено се бе харесала на доктор Прауди, но той беше все пак епископ и не можеше да започне да учи едно малко момиче на основите на катехизиса, затова каза, че ще й изпрати учител.

— Но вие няма да ми откажете да поговорите с нея, милорд?

Епископът каза, че ще поговори, но попита къде може да се види с нея.

— В къщата на татко — с леко недоумение отговори синьората.

На епископа не му достигаше смелост да я попита кой е нейният татко и беше принуден да се раздели с нея, без да разгадае тайната. Мисис Прауди, пременена с почти същата парадност, се върна при гостите и нейният съпруг сметна за по-благоразумно да не продължава тази задушевна беседа с жената, за която тя имаше толкова лошо мнение. Той се приближи до малката си дъщеря и попита:

— Нета, знаеш ли кой е бащата на тази синьора Висинирони?

— Не е Висинирони, татко — отвърна Нета, — а Виси Нерони, и е дъщеря на доктор Станъп. Но сега трябва да обърна малко внимание на Гризелда Грантли — цяла вечер никой не е казал нито дума на бедното момиче.

Доктор Станъп! Доктор Виси Станъп! Дъщерята на доктор Станъп, за чийто брак с един безпътен италиански нехранимайко беше дочул нещо! Значи, това нагло синьо пале, което го разпитваше за епископските му задължения, е синът на Станъп! А дамата, която го умоляваше да я посети и да преподава на детето й катехизиса, е дъщеря на същия този Станъп! Дъщеря на един от неговите пребендарии! Когато тези факти проблеснаха в мозъка му, той се разгневи почти колкото жена си. И все пак не можеше да не признае, че майката на последната от Нероновците е една наистина приятна жена.

Доктор Прауди се измъкна в съседната стая, където се бяха събрали голяма група грантлиисти. Сред тях изпъкваше внушителната фигура на архидякона, а старият декан беше почти потънал в едно огромно кресло до камината. Епископът имаше голямо желание да бъде любезен и да смекчи, доколкото е възможно, огорчението, предизвикано от неговия капелан.

Нека мистър Слоуп действува fortiter in re, той самият ще пролива елей suaviter in modo[3].

— Моля ви, не ставайте, господин декан! Много ви моля — каза той, когато старецът се опита да се надигне. — Много любезно от ваша страна да почетете това „общо събрание“. Но ние още не сме се настанили истински и мисис Прауди не може да приеме нашите приятели така, както би желала. Е, господин архидякон, не се отнесохме чак толкова сурово към вас, оксфордците, нали?

— Не — отвърна архидяконът. — Вие само ни извадихте зъбите и ни отрязахте езиците, но все пак ни разрешавате и занапред да дишаме и да гълтаме.

— Ха-ха-ха! — разсмя се епископът. — Не е толкова просто да се отреже езикът на едно оксфордско светило. А колкото до зъбите… ха-ха-ха! При сегашното положение на нещата ректорите на колежите запазват всъщност не по-малка свобода на действие, отколкото в дните, когато хебдомадалният съвет беше в своя апогей. Какво мислите, господин декан?

— Старите хора, милорд, не обичат промените — каза деканът.

— В такъв случай — отбеляза архидяконът — вие сте просто жалки неудачници. И да ви кажа откровено, според мен вие не се справихте със своята задача. Във всеки случай трябва да признаете, че не сте изпълнили и половината от вашите така широко разгласени обещания.

— А колкото до вашите професори… — започна, без да бърза, канцлерът, но не му беше съдено да завърши фразата си.

— Като става дума за професори — чу се един мек, ясен глас зад рамото на канцлера, — колко много можете да научите вие, англичаните, от Германия! Само че гордостта ви пречи.

Епископът се огледа и установи, че този непоносим Станъп младши го бе настигнал и тук. Деканът се загледа в Бърти, сякаш това беше някакво свръхестествено явление. Погледнаха го също двама-трима от пребендариите и неколцина младши каноници. Архидяконът се изсмя.

— Германските професори са много учени хора — каза мистър Хардинг, — но…

— Германските професори ли?! — изстена канцлерът по такъв начин, сякаш нервната му система беше разтърсена така, че можеше да бъде излекувана само ако притежателят й подиша една седмица чист оксфордски въздух.

— Да — продължи Етълбърт, който не разбираше с какво германските професори са заслужили такова презрение от страна на оксфордските първенци. — Разбира се, в Оксфорд по-лесно можеш да си създадеш име. В Германия професорите наистина преподават, а в Оксфорд само си дават вид, че го правят, и то невинаги. Тези ваши университети скоро ще ви увиснат на врата, ако не приемете да се поучите от Германия.

На това не можеше да се отговори. Достопочтени шестдесетгодишни свещеници не могат да се унижат да обсъждат такива въпроси с един младеж, който носи такова облекло и такава брада.

— Хубава ли е водата при вас в Плъмстед, господин архидякон? — попита епископът, с цел да смени темата.

— Доста хубава — отговори доктор Грантли.

— Но далеч не колкото неговото вино — каза един остроумен младши каноник.

— Нито пък се употребява толкова често — допълни друг един, — искам да кажа, перорално.

— Ха-ха-ха! — засмя се епископът. — Добрата винарска изба е украса за всеки дом.

— Вашите германски професори, сър, предпочитат май бира! — каза саркастично настроеният мършав пребендарий.

— Нито едното, нито другото — отвърна Бърти. — Сигурно на това се дължи тяхното превъзходство. А пък един юдейски професор…

Тази обида беше вече прекалена за носителите на оксфордския дух: архидяконът излезе през едната врата, канцлерът — през другата, техните привърженици ги последваха и до камината останаха само епископът и младият реформатор.

— По едно време аз самият бях приел юдейската религия — започна Бърти.

Епископът бе твърдо решил да избегне нов разпит, особено ако той е свързан с Палестина, затова отново си спомни за някаква точно определена неотложна работа и остави младия Станъп в компанията на декана. И деканът не загуби от това, тъй като Етълбърт го ощастливи с един правдив разказ за своите забележителни премеждия в Светата земя.

— О, мистър Хардинг! — каза епископът, застягайки бившия управител. — Исках да поговоря с вас за старопиталището. Вие без съмнение знаете, че там предстои да бъде назначен управител.

Сърцето на мистър Хардинг заби по-бързо и той отговори, че е чул за това.

— Разбира се — продължи епископът, — има само един човек, когото бих желал да видя на този пост. Не знам какво е вашето собствено мнение по въпроса, мистър Хардинг…

— То може да се изрази с две думи, милорд: да заема поста, ако той ми бъде предложен, и да се примиря със загубата му, ако го заеме някой друг.

Епископът каза, че е очарован да чуе това. Мистър Хардинг можел да бъде сигурен, че никой друг няма да заеме този пост. Но имало някои обстоятелства, които щели да променят малко задълженията на управителя. Мистър Хардинг вероятно знаел това и сигурно не би имал нищо против да обсъди подробностите с мистър Слоуп. Мистър Слоуп отделил много внимание на проучването на този въпрос.

Мистър Хардинг се почувствува, без сам да знае защо, потиснат и разтревожен. Какво можеше да му стори мистър Слоуп? Той знаеше, че промени ще има. Все някой трябваше да обясни тяхното естество на новия управител, а кой би могъл да бъде по-подходящ за тази задача от капелана на епископа? Но тези опити за самоуспокоение не дадоха желания резултат.

В това време мистър Слоуп бе седнал на освободеното от епископа място до синьората и остана при нея, докато дойде време да поведе гостите на вечеря. Гледката не беше особено приятна за мисис Прауди. Тази жена се беше надсмяла над нейното нещастие и мистър Слоуп бе чул този смях! Италианска интригантка, уж омъжена, а всъщност бог знае какво, предвзета, надменна и безочлива до мозъка на костите си! Безобразно натруфена с кадифе и перли — кадифе и перли, които би трябвало да бъдат смъкнати от гърба й! И най-важното — не се ли смята тя за по-красива от своите ближни? Щеше да бъде погрешно да се каже, че мисис Прауди ревнува. Тя не изпитваше никаква потребност от любовта на мистър Слоуп. Но имаше нужда от духовното и светското ласкателство на мистър Слоуп и беше решена да не допусне те да бъдат отклонени към особа като синьора Нерони. Освен това тя смяташе, че мистър Слоуп е просто длъжен да ненавижда синьората, а ако се съдеше по поведението му, той беше много далеч от такива чувства.

— Хайде, мистър Слоуп — каза мимоходом тя със съвсем недвусмислен тон, — не бихте ли могли да помогнете с нещо? Моля ви, придружете мисис Грантли до масата.

Мисис Грантли чу тези думи и побърза да се измъкне, Мисис Прауди не беше още свършила, когато набелязаната жертва хвана под ръка един от младшите плъмстедски свещеници и изчезна. Какво би казал архидяконът, ако я видеше да слиза по стълбите, придружена от мистър Слоуп?

Мистър Слоуп също беше чул нареждането, но не бързаше да го изпълни. Всъщност времето, когато той безпрекословно се подчиняваше на мисис Прауди, отиваше към своя кран. Не искаше още да се кара с нея, би предпочел изобщо да избегне разрива, ако това се окажеше възможно. Но той имаше намерение да стане най-важната фигура в този дворец, а тъй като и тя хранеше такива амбиции, не беше изключено да се стигне до размяна на удари между тях.

Преди да се отдели от синьората, той нареди да поставят до кушетката една малка масичка и я попита дали ще му разреши да й донесе нещо. Без значение, каза тя, нищо… все едно какво. Точно в такива моменти чувствувала особено остро цялата дълбочина на своето нещастие — сега, когато трябвало да остане сама. Е, малко пилешко, парче шунка и чаша шампанско.

Мистър Слоуп, който се изчерви заради своя патрон, трябваше да обясни, че няма шампанско.

Нищо, щяла да пийне малко херес. И мистър Слоуп слезе към столовата с многоучената мис Трефойл. Би ли могла да му каже, попита той, дали има разлика между папратите от Барсетшир и папратите от Къмбърланд? Най-голямата му земна страст били папратите. Но преди мис Трефойл да успее да си отвори устата, той я остави заклещена между вратата и бюфета. Тя успя да се измъкне оттам едва след петдесет минути, и то без да е сложила нито хапка в устата си.

— Нима искате да ни напуснете, мистър Слоуп? — каза бдителната стопанка на къщата, забелязвайки, че нейният роб се промъква към вратата, запасен с провизии на високо вдигнат поднос.

Мистър Слоуп обясни, че синьора Нерони очаква своята вечеря.

— Но, мистър Слоуп, помолете нейния брат да й занесе вечерята! — каза мисис Прауди с доста висок глас. — Недопустимо е вие да се нагърбвате с тази работа. Моля ви, мистър Слоуп, бъдете така любезен! Сигурна съм, че мистър Станъп ще се погрижи за сестра си.

В другия край на залата Етълбърт си беше намерил много приятно занимание, ухажвайки най-малката дъщеря на мисис Прауди.

— Не бих могъл да се измъкна оттук, госпожо, даже ако Мадлин умираше от глад — обади се той. — Единственият начин е да полетя.

Гневът на домакинята се усили, когато забеляза, че и собствената й дъщеря е преминала в лагера на врага, а когато въпреки нейните възражения и в открито нарушение на изричната й заповед мистър Слоуп тръгна към залата, чашата на нейното възмущение преля и тя не можа да се сдържи.

— Какви нечувани маниери! — възнегодува тя. — Не мота да допусна това! — Възмутена до краен предел, мисис Прауди си проправи път през тълпата и последва мистър Слоуп.

Когато влезе в залата, там нямаше никой друг, освен съгрешилата двойка. Синьората се беше заела спокойно с вечерята си, а мистър Слоуп стоеше наведен над нея, готов да й се притече на помощ. Двамата обсъждаха достойнствата на неделните училища и синьората тъкмо обясняваше, че не й било възможно да отиде при децата, но нейна заветна мечта била да ги поучава. Не можело ли те да бъдат заведени при нея?

— И кога ще ги доведете, мистър Слоуп? — попита тя.

Появяването на мисис Прауди избави мистър Слоуп от необходимостта да се обвърже с обещания. Тя дойде съвсем близо до кушетката, за да може да погледна грешниците в очите, след което се запъти към съседната стая с думите:

— Мистър Слоуп, негово преосвещенство има голяма нужда от вашето присъствие долу. Ще ви бъда много задължена, ако отидете при него. — И мисис Прауди гордо отплува нататък.

Мистър Слоуп промърмори нещо в отговор и се отправи към стълбището. Той познаваше достатъчно добре своята покровителка и отлично разбираше защо епископът е почувствувал изведнъж нужда от неговите услуги, но не искаше да стане герой на бурна сцена или да прояви повече галантност, отколкото подобаваше в случая.

— Винаги ли е такава? — осведоми се синьората.

— Да, госпожо! Винаги! — каза мисис Прауди, влизайки обратно. — Винаги същата — винаги все така непримирима към всякакъв вид непристойно поведение. — И тя прекоси отново залата, за да излезе заедно с мистър Слоуп.

Синьората не беше в състояние да я последва, иначе сигурно щеше да го направи. Но тя избухна в смях, който кънтеше по цялата стълба и преследваше мисис Прауди. Даже ако синьората имаше находчивостта на Грималди[4], тя пак не би могла да измисли по-добро отмъщение.

— Мистър Слоуп! — каза мисис Прауди, когато застигна престъпника на вратата. — Много съм изненадана, че вие можахте да зарежете моите гости заради тази изрисувана Йезавел[5]!

— Но тя е инвалид, мисис Прауди, и не може да ходи. Все някой трябваше да се погрижи за нея.

— Инвалид! — повтори мисис Прауди. — Ще й дам аз един инвалид, само да ми падне! Какво изобщо търси тя тук? Каква наглост, каква преструвка!

Във вестибюла и съседните стаи гостите слагаха вече наметалата и шаловете си, готвейки се да се сбогуват. Мисис Прауди полагаше максимални усилия да се усмихне на всекиго, но опитите й не бяха особено успешни. Твърде много изпитания се бяха струпали на главата й. Гостите бавно се разотиваха.

Изпратете каретата по-бързо — каза Етълбърт на родителите си, които се готвеха да тръгват.

Младите Станъп останаха последни със семейството на епископа и всички се почувствуваха много неловко. Отначало отидоха в столовата, но тук епископът си спомни, че „дамата“ беше останала сама на горния етаж, и всички го последваха горе. Мисис Прауди не позволи на мистър Слоуп и на дъщерите си да се отделят от нея нито за минута, твърдо решена да ги предпази на всяка цена: него — от непозволени удоволствия, а тях — от безчестие. Епископът, наплашен до смърт от Бърти и юдаизма, се опитваше да поддържа разговор с Шарлот Станъп за климата на Италия. Бърти и синьората бяха оставени сами на себе си.

— Е, Мадлин, получи ли все пак някаква вечеря? — попита доста безцеремонно, а може би и не съвсем безхитростно Етълбърт.

— О, да! — отвърна Мадлин. — Мистър Слоуп прояви изключителна любезност, като ми я донесе. Страхувам се обаче, че това му създаде повече неудобства, отколкото бих желала.

Мисис Прауди я погледна, но не каза нищо. Погледът й искаше да каже приблизително следното: „Ако ти бъдеш само веднъж още допусната в този дом, можеш да се държиш колкото си искаш безцеремонно, предвзето и лукаво!“

Най-после каретата се върна с тримата италиански прислужници и ла синьора Магдалина Виси Нерони бе отнесена по същия начин, по който я бяха донесли.

Владетелката на двореца се оттегли в своите покои крайно недоволна от развоя на своята първа официална вечеря в Барчестър.

Бележки

[1] Тиберий Клавдий Нерон (42 г. пр.н.е. — 37 г. пр.н.е.) — римски император. Името Нерон се предавало по наследство в Клавдиевия род. — Б.авт.

[2] Родерик, крал на визиготите, герой от поемата на Робърт Сауди (1774–1843) „Родерик, последният гот“. — Б.авт.

[3] Fortiter in re, suaxiiter in modo (лат.) — „Твърдо към целта, но с меки средства“ — съкратен цитат от съчинение на йезуитския генерал Аквавива. — Б.авт.

[4] Джоузеф Грималди (1779–1837) — прочут английски клоун. — Б.авт.

[5] Иезавел — библейска царица, прочута със своето високомерие и жестокост. В преносен смисъл — нахална, развратна и безбожна жена. Епитетът „изрисувана“ се обяснява с това, че в Библията (Четвърта книга Царства, 9:30) се споменава как Йезавел „тури червило на лицето си“ и „нагизди главата си“. — Б.авт.