Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава десета
Приемът у мисис Прауди. Началото

При първото си пристигане в Барчестър епископът и неговата съпруга останаха само три-четири дни в града. Негово преосвещенство, както видяхме, се възкачи на своя трон, но величавото достолепие, което искаше да си придаде в този час, бе до голяма степен нарушено от дръзката проповед на неговия капелан. Той просто не смееше да погледне своите свещеници в лицето и да потвърди със строгостта на изражението си, че довереният му слуга действително говори от негово име; не смееше и да предаде мистър Слоуп, като покаже на всички заобикалящи го, че няма нищо общо с тази проповед и че е дори възмутен от нея.

Затова той благослови доста несръчно богомолците и недоволен от себе си, се оттегли в двореца, като се чудеше какво да каже на капелана по този въпрос. Но колебанията му не продължиха дълго. Едва бе свалил мантията си, когато в кабинета му влезе тази, която споделяше с него всички трудности, и още преди да е седнала, възкликна:

— Епископе, чували ли сте някога по-възвишена, по-дълбоко вълнуваща и по-навременна проповед от тази?

— Хм, скъпа, аа… хм — чудеше се какво да отговори епископът.

— Нима, милорд, тя не ви хареса?

Нещо в погледа на тази дама явно не допускаше възможността милорд да изкаже някакво неодобрение. Епископът чувствуваше, че ако има намерение да изрази несъгласие, трябва да го направи сега или никога, но чувствуваше също, че това не може да стане сега. Не му даваше сърцето да заяви пред своята половинка, че проповедта на мистър Слоуп е била ненавременна, дръзка и предизвикателна.

— Не, не — отговори епископът. — Не мога да кажа, че не ми хареса… много умна проповед, изпълнена с най-похвални намерения, и сигурно ще бъде от голяма полза — побърза да добави той, виждайки, че мисис Прауди не е никак доволна от начина, по който беше започнал.

— Надявам се! — каза тя. — А и така им се пада! Чували ли сте някога, епископе, нещо по-театрално от литанията, както я пее мистър Хардинг? Ще помоля мистър Слоуп да продължи да изнася проповеди по този въпрос, докато нещата не се променят. Утринната литургия в нашата катедрала трябва непременно да бъде прилична, благочестива и скромна. И край на оперните арии! — С тези думи тя позвъни да сервират обеда.

Епископът разбираше повече от жена си от катедрали, декани, прецентори и богослужения, както и от границите на епископската власт. Но той сметна, че засега е по-добре да смени темата.

— Скъпа — каза той, — мисля, че трябва да се върнем в Лондон във вторник. Моето по-продължително оставане тук ще попречи на възложената ми от правителството мисия.

Епископът знаеше, че жена му няма да се противопостави на това предложение, и разчиташе, че при едно негово оттегляне от бойното поле битката може да поутихне, преди той да се е завърнал.

— Но мистър Слоуп ще остане, разбира се? — каза мисис Прауди.

— Да, разбира се — отговори епископът.

Така, без да е изкарал и една седмица в двореца, епископът избяга от Барчестър, за да се върне чак след два месеца, когато лондонският сезон беше вече завършил. През това време мистър Слоуп не остана със скръстени ръце, въпреки че не направи нови опити да проповядва в катедралата. В отговор на писмата на мисис Прауди, в които тя го приканваше да прочете цяла поредица проповеди все в този дух, той написа, че предпочита да отложи това начинание поне до нейното завръщане, за да може и тя да ги чуе.

Той посвети времето си на укрепването на партията Прауди — Слоуп, или по-точно Слоуп — Прауди, и усилията му не отидоха напразно. Избягваше да се меси в работата на катедралното духовенство и само от време на време досаждаше на декана и пребендариите със своите намеци относно желанията и предпочитанията на епископа по едни или други въпроси, с което ги дразнеше, без да им дава повод за открито негодувание. Изнесе една-две проповеди в някаква доста отдалечена църква в покрайнините на града, но не спомена нищо за богослуженията в катедралата. Пристъпи към учредяването на две Епископски училища на деня господен в Барчестър, предложи да се създаде Епископска лекционна зала за младежи в навечерието на деня господен в Барчестър и написа три-четири писма до управителя на барчестърския железопътен участък, уведомявайки го за настоятелното желание на епископа да се отменят всички неделни влакове.

В края на втория месец епископът и неговата съпруга се завърнаха, след като предизвестиха, че по случай това радостно събитие ще дадат голям вечерен прием. Официалните покани бяха изпратени от Лондон, Брутън Стрийт, по презряната железница, рушителка на деня господен, в огромен кафяв пакет на името на мистър Слоуп. Беше поканен всеки жител на Барчестър и близките околности, който можеше да се смята за джентълмен (или за дама). Покани получиха всички духовни лица в енорията, както и мнозина други, на чието отсъствие епископът и преди всичко жена му твърдо разчитаха. Във всеки случай се очакваше един многолюден и забележителен прием и в ход бяха пуснати приготовления за посрещане на няколкостотин души.

Грантлиистите бяха обхванати от голямо вълнение — да приемат ли, или не епископската покана? Първата реакция на всички беше да я отклонят сухо както от свое име, така и от името на своите съпруги и дъщери. Но постепенно благоразумието взе връх над разгорещените страсти. Архидяконът си даде сметка, че ще направи погрешна стъпка, ако даде на епископа дори най-малък повод да се обиди на катедралното духовенство. Конклавът бе свикан отново и бе взето решение да приемат поканата. Нека покажат, че са готови да отдадат почит на сана, колкото и да не одобряват неговия носител. Решиха да отидат. Престарелият декан щеше да се добере все някак дотам, макар и само за половия час. Канцлерът, ковчежникът, архидяконът, пребендариите и младшите каноници — всички те щяха да отидат, и то с жените си. Мистър Хардинг отстъпи пред настоятелните молби, но в сърцето си реши да стои колкото може по-надалеч от мисис Прауди. И мисис Болд каза, че ще отиде въпреки уверенията на баща си, че съвсем не е необходимо да прави такава жертва. След като целият град щеше да бъде там, Елинор и Мери Болд не можеха да разберат защо те трябва да стоят настрана. Нима всяка от тях не бе получила лична покана заедно с малка записка от мистър Слоуп, издържана в най-почтителен тон и приложена към огромната покана на епископа?

Семейство Станъп също щяха да бъдат там, и то в пълен състав. Даже летаргичната майка на семейството реши да наруши спокойствието си по този случай. Те бяха току-що пристигнали в Барчестър и поканата ги очакваше в дома им. С никого не се бяха срещали още. Какъв по-добър случай да се представят на цялото местно общество? Двама-трима стари приятели, между които архидяконът и жена му, бяха успели да ги посетят и да се видят с доктор Станъп и голямата му дъщеря, но семенният елит не се беше още представил.

На доктора никак не му се искаше синьората да приеме поканата на епископа, но самата тя имаше твърдото намерение да отиде. Ако баща й се срамуваше, че дъщеря му трябва да бъде внесена в епископския дворец на ръце, тя не изпитваше никакво стеснение от това.

— Разбира се, че ще отида! — каза тя на сестра си, когато Шарлот се опита деликатно да я разубеди, изтъквайки, че цялото общество там ще се състои само от свещеници и техните съпруги. — Нима свещениците се различават от другите мъже, ако им махнеш черните сюртуци? А колкото до жените им, те няма да ми пречат. Можеш да кажеш на татко, че по никой начин не искам да остана в къщи!

Тези думи бяха предадени на таткото и той разбра, че не може да направи нищо друго, освен да отстъпи. Стана му ясно също така, че е вече късно да се срамува от децата си. Каквито и да бяха, те бяха станали такива под негов надзор: на каквото си беше постлал, на това щеше да легне, каквото бе посял, това щеше да пожъне. Всъщност той не си повтаряше наум тези пословици, но ходът на мислите му беше горе-долу такъв. Ако не искаше да види Мадлин сред гостите на епископа, причината за това беше не нейният недъг, а увереността му, че тя ще пусне в ход всичките си чарове и ще направи много неприятно впечатление на благовъзпитаните английски дами. В Италия тези неща го дразнеха, но не го възмущаваха. Там те не възмущаваха никого, но тук в Барчестър той се срамуваше от реакцията на събратята си. Ето какви чувства го вълнуваха, но доктор Станъп ги потисна. И какво, ако духовните му събратя бъдат възмутени! Те не могат да му отнемат енориите заради препалено свободното държане на неговата омъжена дъщеря!

Но синьора Нерони не се опасяваше, че може да възмути някого. Тя имаше за цел да произведе фурор, да види всички тези духовници в краката си, след като в Барчестър почти нямаше други мъже — нека жените им се върнат в къщи, позеленели от ревност. Нямаше да пощади пито старостта, нито прекалената младост, нито достолепието на сана, нито светската изисканост. Беше готова да хване в своите мрежи самия епископ и след това да покаже презрението си към неговата съпруга. Не се съмняваше, че ще успее, защото винаги бе имала успех, но едно нещо й беше абсолютно необходимо — трябваше да получи цяла кушетка на свое разположение.

Поканата до семейство Станъп бе пристигнала в плик, подписан с името на мистър Слоуп. Синьората скоро научи, че мисис Прауди отсъствува временно от двореца и че за всичко отговаря капеланът. Много по-удобно й беше да се обърне към него и тя му написа едно извънредно очарователно писъмце. В пет реда съумя да обясни всичко, като подчертаваше колко непоносима й е мисълта да пропусне да се запознае с такива личности като Барчестърския епископ и неговата съпруга, а също и с мистър Слоуп, описваше печалното си положение и в заключение изразяваше надежда, че мисис Прауди ще извини неимоверно дръзката й молба по време на приема да й бъде предоставена една кушетка. В плика тя сложи и една от великолепните си визитни картички. Отговорът на мистър Слоуп беше не по-малко любезен: в голямата зала, непосредствено до площадката на парадната стълба, ще бъде поставена една кушетка, предназначена само за нея.

И ето че денят на този забележителен прием настъпи. Епископът и неговата съпруга пристигнаха от Лондон само няколко часа преди гостите, както подобава на такива високопоставени лица, но мистър Слоуп се бе трудил ден и нощ, за да бъде всичко както трябва. Имаше да се свършат много неща. В двореца не бяха идвали гости бог знае откога. Необходими бяха нови мебели, нови тенджери и тигани, нови чаши и подложки, нови купи и чинии. Отначало мисис Прауди беше заявила, че не иска вулгарни угощения, но мистър Слоуп успя да я убеди да не бъде толкова икономична. Епископите би трябвало да проявяват гостоприемство, а гостоприемството означава ядене и пиене. Накрая тя се съгласи да има вечеря, но гостите трябваше да я консумират прави.

На втория етаж имаше четири съседни стаи, две, от които бяха сега гостни, а останалите две — приемна зала и будоар на мисис Прауди. Някога едната от тях беше спалня на епископ Грантли, а другата — гостна и кабинет. Сегашният епископ обаче беше настанен в една малка гостна на първия етаж, като му бе дадено да разбере, че може спокойно да приема своите подопечни в столовата, ако дойдат наведнъж толкова много, че да не могат да се поберат в скромния му кабинет. Той се опита да възрази, но след кратък спор бе принуден да отстъпи.

Сърцето на мисис Прауди заби гордо при огледа на нейните покои. Макар и обзаведени с похвална пестеливост, те бяха наистина великолепни или поне щяха да бъдат такива на светлината на свещите. Големите помещения, изпълнени с хора и светлина, изглеждат добре тъкмо защото са големи, оживени и светли. Само малките стаи се нуждаят от скъпи украшения и пищна мебелировка. Мисис Прауди знаеше това и във всяка зала беше окачен по един грамаден газов полилей с дузина лампи.

Гостите трябваше да дойдат в десет часа, вечерята щеше да бъде от дванадесет до един, а към един и половина се очакваше всички да се разотидат. Каретите щяха да пристигат през градската порта и да си отиват през външната. Беше им заръчано да бъдат на разположение в един без четвърт. Организацията беше безупречна и неоценимата заслуга за всичко това се падаше на мистър Слоуп.

В девет и половина епископът, неговата съпруга и трите им дъщери пристъпиха величествено и тържествено в голямата зала. Мистър Слоуп даваше долу последните си нареждания относно вината. Той отлично разбираше, че на селските свещеници заедно с целия им антураж не е необходимо да се сервира същото вино, с каквото щяха да бъдат удостоени катедралните сановници. В тези неща съществуваше удобна градация и на допълнителните маси в ъглите спокойно можеше да се постави марсала по двадесет шилинга дузината.

— Епископе! — каза мисис Прауди, когато негово преосвещенство седна. — Не сядайте на тази кушетка, ако обичате, тя е запазена за една дама.

Епископът скочи и се премести на един плетен стол.

— За дама ли? — попита той смирено. — Някоя определена дама ли имате предвид, мила?

— Да, епископе, една определена дама — отговори жена му, без да се впуска в уронващи достойнството й обяснения.

— Тя е без крака, татко — каза най-малката дъщеря със сподавен кикот.

— Без крака! — възкликна епископът и ококори очи.

— Глупости приказваш, Нета! — намеси се Оливия. — Тя има крака, но е парализирана. Принудена е да лежи, а когато излиза, четирима души я носят на ръце.

— Боже, какво нещо! — каза Огаста. — Винаги да те носят четирима души! Това никак не би ми харесало. Добре ли съм отзад, мамо? Имам чувството, че не съм добре пристегната. — И тя се обърна с гръб към обезпокоената си родителка.

— Ами, добре пристегната! — каза последната. — Цял ярд ширити висят от фустата ти. Не ми е ясно защо плащам толкова пари на мисис Ричардс, след като тя не си дава труда да провери дали имате приличен вид! — И мисис Прауди опъна един ширит, дръпна друг, притегна роклята, пооправи я леко тук-таме и заяви, че вече всичко е наред.

— Но кой все пак — каза епископът, умиращ от любопитство по отношение на тайнствената дама и нейните крака, — кой ще легне на кушетката? Как е името на тази дама, Нета?

Гръмко почукване на парадния вход го прекъсна. Мисис Прауди стана, леко се отърси и като се огледа в огледалото, поправи бонето си. Момичетата се изправиха на пръсти, оправиха панделките на гърдите си, а мистър Слоуп се втурна през три стъпала нагоре.

— Но коя е тя, Нета? — пошепна епископът на най-малката си дъщеря.

— Ла синьора Магдалина Виси Нерони — отговори тя също тъй с шепот. — И гледай да не седне някой друг на кушетката.

— Ла синьора Магдалина Висинирони! — промърмори на себе си слисаният прелат. Ако му бяха казали, че кушетката е предназначена за бегу̀мата[1] на Ауд[2] или за кралица Помара от Западните острови, това едва ли би го учудило повече. Ла синьора Магдалина Висинирони, която, поради липсата на крака, бе поискала кушетка в неговия салон! Коя ли беше тя? Но той не успя да узнае нищо повече, тъй като бе доложено за пристигането на доктор и мисис Станъп. Те бяха отпратени от къщи малко по-рано, за да има синьората достатъчно време да бъде настанена в каретата. Епископът посрещна с любезна усмивка съпругата на пребендария, а съпругата на епископа поздрави с не по-малко любезна усмивка самия пребендарий. Представиха им мистър Слоуп, който беше очарован да се запознае с човек, за когото бил слушал толкова много. Доктор Станъп се поклони много учтиво, но явно не беше в състояние да върне комплимента на мистър Слоуп, тъй като не бе чувал абсолютно нищо за него. А и независимо от дългия си престой в чужбина, той можеше от пръв поглед да разпознае един истински английски джентълмен.

След това гостите потекоха като река: мистър и мисис Куивърфул с трите си по-големи дъщери, мистър и мисис Чадуик с техните три дъщери; маститият канцлер със своята жена и сина си — оксфордски богослов; дребничкият и мършав доктор без подопечни; мистър Хардинг с Елинор и мис Болд; деканът, хванат под ръка от костелива стара мома, неговата единствена дъщеря, която живееше при него и беше голям познавач на минерали, папрати, градински растения и паразити, както и автор на една книга за венчелистчетата. Мис Трефойл беше посвоему забележителна жена. Появи се и мистър Фини, адвокат, заедно със своята съпруга, създавайки голям смут у всички, които не бяха свикнали да го виждат в приемните салони. Тук бяха също петимата барчестърски лекари заедно със стария Скалпен, оттеглилия се от активна дейност аптекар, който вадеше и зъби — поканата на епископа за първи път го бе навела на мисълта, че и той спада към висшето съсловие. След това пристигна архидяконът с жена си и голямата си дъщеря Гризелда, тъничка, бледа и сдържана девойка на седемнадесет години, която не се отделяше от майка си и гледаше света със спокойни, наблюдателни очи — тя обещаваше да стане с течение на времето истинска красавица.

Стаите постепенно се изпълваха, образуваха се групички, като всеки новодошъл изказваше почитанията си на негово преосвещенство и веднага се отдръпваше, за да не отнема много време на великия човек. Архидяконът се ръкува много сърдечно с доктор Станъп, а мисис Грантли седна до жена му. Мисис Прауди пък се разхождаше величествено из стаите, отмервайки внимателно своето благоволение в зависимост от ранга на гостите, също както правеше мистър Слоуп с вината. Но кушетката продължаваше да стои празна, а бдителният капелан беше вече учтиво отпратил от нея двадесет и пет дами и петима джентълмени.

„Защо ли не идва?“ — питаше се епископът. Мислите му бяха толкова ангажирани със синьората, че той просто забравяше да се държи a la епископ.

Най-после пред стълбището изтрополи карета — никой тази вечер не беше пристигал толкова шумно. Създаде се истинска суматоха. Доктор Станъп разбра, че идва неговата дъщеря, и се оттегли в най-далечния ъгъл на гостната, за да не бъде свидетел на появяването й. Мисис Прауди трепна цялата, предчувствувайки, че предстои важно събитие. Епископът инстинктивно разбра, че е пристигнала ла синьора Висинирони, а мистър Слоуп побърза да отиде във вестибюла, за да предложи, ако е необходимо, помощта си.

Но той едва не бе съборен и стъпкан от кортежа, на които се натъкна на стълбището. Успя все пак да се закрепи на крака и се заизкачва след шествието. Синьората беше носена с главата напред; главата й беше поверена на брат й и на един слуга италианец, свикнал да изпълнява тази задача, а за краката й се грижеха нейната слугиня и пажът й. Кортежът завършваше Шарлот Станъп, която следеше всичко да бъде изпълнявано с необходимото изящество и благоприличие. В този ред те се изкачиха без особена трудност до гостната. Пред тях се отвори широка пътека сред тълпата от гости и най-после синьората бе положена без произшествия на кушетката. Тя беше изпратила един лакей да разузнае предварително как е разположена кушетката — от лявата или от дясната страна: от това зависеше как да се облече и по-специално на коя ръка да сложи гривните си.

А роклята й отиваше много — тя беше от бяло кадифе, украсена на гърдите и ръкавите е разкошна бяла дантела и перли. На челото й бе вързана лента от пурпурночервено кадифе е великолепен мозаечен Купидон по средата — крилата му бяха ослепително лазурни, а топчестите бузи — бледорозови. На ръката й, която при тази поза оставаше свободна, искряха три разкошни гривни, всяка една с различни камъни. Под нея цялата кушетка беше покрита с яркочервен копринен шал, скриващ краката на излегналата се отгоре синьора. Облеклото и външността й, тази красота и неподвижност, чистият блясък на бялата рокля, подчертан от пурпурния фон, прекрасната й глава, тези големи, дръзки, искрящи, съсредоточени очи биха приковали погледа на всеки мъж и на всяка жена.

И в течение на няколко минути погледите на всички мъже и на всички жени в салона останаха наистина приковани в нея.

Носачите й също заслужаваха внимание. Тримата прислужници бяха италианци — те може би не бяха забележителни е нищо в своята страна, но изглеждаха много забележителни в двореца на Барчестърския епископ. Особено внимание привличаше мъжът — мнозина не можаха веднага да разберат дали е слуга или приятел на семейството. Подобни съмнения внушаваше и Етълбърт. Лакеят беше облечен във всекидневен черен жакет със свободна кройка. Той имаше самодоволно, тлъсто, гладко лице без никаква следа от растителност, а на врата му беше вързано черно копринено шалче.

Епископът понечи да му се поклони, но добре дресираният лакей се направи, че не забелязва това, и най-невъзмутимо излезе от залата, придружен от прислужницата и пажа.

Етълбърт Станъп беше облечен от глава до пети в светлосиньо. Носеше много свободен син жакет, съвсем къс като ловджийска куртка и обточен с лазурносиня коприна. Имаше жилетка от син сатен, сипя кърпа, пристегната с коралов пръстен под гърлото, и много широки сини панталони, които почти скриваха краката му. Неговата мека, лъскава брада беше по-мека и по-лъскава от всякога.

Епископът, сбъркал вече един път, го помисли също за слуга и се отдръпна, правейки му път да мине. Но Етълбърт скоро поправи грешката му.

Бележки

[1] Бегу̀ма — индустанска принцеса. — Б.авт.

[2] Ауд — древно индо-мюсюлманско царство в Северна Индия. — Б.авт.