Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барчестърски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Антъни Тролъп

Заглавие: Барчестърски кули

Преводач: Борис Стоянов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Димитър Благоев

Излязла от печат: февруари 1985

Редактор: Невяна Николова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Художник: Огнян Димитров

Коректор: Евелина Тодорова, Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1429

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Епископският капелан

За произхода на преподобния мистър Слоуп не бих могъл да кажа много неща. Чувал съм да твърдят, че той е пряк потомък на именития лекар[1], акуширал при раждането на мистър Т. Шанди, и че на млади години добавил за благозвучие едно „у“ към името си, следвайки примера на мнозина велики хора преди него. Ако това е така, предполагам, че той е бил кръстен Обадая в памет на стълкновението, в което толкова се бе отличил неговият предтеча. Но въпреки всички усилия не успях да установя кога точно неговото семейство е променило вероизповеданието си.

В Кеймбридж той беше скромен стипендиант, но се занимаваше толкова успешно, че твърде рано стана магистър и му бе възложено да обучава студенти. Оттам го прехвърлиха в Лондон, където стана проповедник в една новопостроена църква недалеч от Бейкър Стрийт. Тъкмо тогава сходството във възгледите по редица религиозни въпроси събуди у мисис Прауди благосклонен интерес към младия проповедник — той скоро спечели нейното доверие и стана близък приятел на семейството.

Мистър Слоуп бе приет в този дом като свой и съвсем естествено беше между него и някоя от младите госпожици да се породи нещо повече от приятелство. Той размени някои нежни думи с най-голямата дъщеря Оливия, но така и не се стигна до годеж. Всъщност мистър Слоуп се бе обяснил в любов, но оттегли думите си назад, щом му стана ясно, че доктор Прауди не беше в състояние да дари веднага земни блага на дъщеря си. Не е трудно да се разбере, че след всичко това мис Прауди не беше вече склонна да приема нови признаци на нежна привързаност от негова страна. След като доктор Прауди бе назначен за епископ на Барчестър, мистър Слоуп промени донякъде своите схващания по този въпрос. Епископите, дори когато са бедни, могат да направят много за духовните си чада и мистър Слоуп започна да изпитва съжаление, че не е бил по-малко користолюбив. Едва чул новината за предстоящото назначение, той поднови обсадата — без много шум, почтително и от известно разстояние. Но Оливия Прауди беше момиче с характер: в жилите й течеше кръвта на двама английски перове и което е още по-важно, тя можеше да разчита на друг поклонник, така че въздишките на мистър Слоуп останаха напразни и между тях двамата скоро се установи здравата връзка на взаимна омраза.

Може да се стори странно, че благосклонността на мисис Прауди към младия свещеник остана непроменена след тази любовна история, но тя всъщност не знаеше нищо за нея. Въпреки голямата си привързаност към мистър Слоуп тя не можеше да допусне, че и някоя от дъщерите й би могла да изпитва такива чувства. Имайки предвид техния висок произход и социалното им положение, мисис Прауди се надяваше на много по-добри партии за тях. Бившите влюбени не намериха за необходимо да я просветят. Двете сестри на Оливия бяха в течение на нещата, както впрочем и всички слуги, а също и съседите отляво и отдясно, но мисис Прауди остана в неведение.

Мистър Слоуп скоро се утеши с мисълта, че след като е назначен вече за капелан на епископа, сигурно ще съумее да се възползува от неговите благодеяния, без да се обременява с дъщеря му, и това му помагаше да понася мъките на несподелената любов. Седнал срещу епископа и мисис Прауди във вагона, който ги отнасяше за първи път в Барчестър, той започна да крои планове за бъдещия си живот. Добре познаваше силните страни на своя патрон, но знаеше не по-зле и неговите слабости. Даваше си сметка до какви висини ще полетят мечтите на новоизлюпения епископ и правилно отгатваше, че държавните дела са повече по вкуса на великия мъж, отколкото незначителните подробности, свързани с ежедневното управление на епархията.

Следователно истинският епископ на Барчестър щеше да бъде той, мистър Слоуп. Такова беше неговото решение, а — нека му отдадем дължимото — той притежаваше както мъжеството, така и енергията да осъществи решението си. Знаеше, че му предстоят тежки битки, защото към епископската власт щеше да се устреми още един велик ум — мисис Прауди също щеше да пожелае да стане Барчестърски епископ. Но мистър Слоуп се ласкаеше от мисълта, че ще успее да вземе връх над тази дама. Тя ще трябва да прекарва дълго време в Лондон, докато той ще бъде винаги в Барчестър. Тя по необходимост ще остане в неведение за много неща, докато той ще бъде в течение на всичко, свързано с делата на епархията. Отначало той ще бъде, разбира се, принуден да ласкае и да се подмазва, може би дори да отстъпва по някои въпроси, но у него нямаше никакво съмнение в крайната победа. Ако всички други средства останеха без резултат, той би могъл да се съюзи с епископа срещу жена му, да вдъхне мъжество на този нещастен човек, да отсече властта на мисис Прауди от самия й корен и да освободи нейния съпруг.

Ето какви мисли вълнуваха мистър Слоуп, докато гледаше дремещата съпружеска двойка, а той не би си дал труда да лелее напразни мечти. Неговите способности са над средното ниво, а не му липсва и мъжество. Той е готов да пълзи, дори да лази, ако е необходимо, но това не му пречи да запазва вътрешната си способност да се превърне в тиран, а заедно с това и желанието си да стане такъв. Придобитите от него познания не са от най-висока класа, но той ги владее отлично и умее да ги използува, където потрябва. Надарен е с особен вид проповедническо красноречие, което не оказва наистина голямо въздействие върху мъжете, но покорява слабия пол. В проповедите си той много обича да изобличава, като всява приятен ужас в душите на слушателките си и оставя у тях впечатлението, че целият човешки род е застрашен от гибел, с изключение на тези, които редовно посещават вечерните проповеди на Бейкър Стрийт. Изразът и тонът му са изключително сурови и неволно внушават мисълта, че в неговите очи по-голямата част от хората са абсолютно недостойни за грижите му. Когато върви по улицата, на лицето му е изписан целият негов ужас от греховността на света и в крайчеца на очите му винаги се крие безпощадна анатема.

По въпросите на верската доктрина той подобно на своя патрон проявява търпимост към сектантите, ако такъв строг дух може изобщо да бъде търпим към нещо. С методистите на Уезли[2] има някои допирни точки, но душата му тръпне в агония само при мисълта за нечестивите пюзиити[3]. Изпитва отвращение както към вътрешните, така и към външните признаци на нечестивост. Става злъчен при вида на нова островърха църква, затворената жилетка от черна коприна е за него символ на сатаната, а един сборник със светски анекдоти би осквернил според неговото разбиране ръцете на молещия се християнин по-малко, отколкото молитвеник с червени букви и кръст на задната корица. Повечето енергични свещеници си имат свое хоби и хобито на мистър Слоуп е строгото съблюдаване на неделята. Самият той впрочем никога не осквернява устата си с думата „неделя“, а винаги казва „деня господен“. „Оскверняването на деня господен“, както обича да се изразява, е за него хляб насъщен — той живее от това също както полицаите живеят от пороците на обществото. Това е любимата тема на всичките му вечерни проповеди, източникът на цялото му красноречие, тайната на цялата му власт над женските сърца. За него божественото откровение се свежда единствено до тази Мойсеева заповед. Мистър Слоуп е глух към думите на Спасителя за милосърдието, глух е към божествената проповед на планината: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята… Блажени са милостивите, защото на тях ще се окаже милост.“[4] На Новия завет той не отдава толкова голямо значение, защото там не може да намери ново потвърждение за онази власт, която толкова обича да упражнява поне през една седма част от времето, отредено на човека тук на земята.

Мистър Слоуп е висок и доста добре сложен. Краката и ръцете му са големи — това е семейна черта, но широките му гърди и рамене прикриват този недостатък, така че като цяло той има хубава фигура. Лицето му обаче не е особено предразполагащо. Косата му е права, с мътно рижав оттенък. Той винаги я вчесва на три вълнисти кичура, всеки от тях оформен с възхитителна прецизност и циментиран с много помада — по един от всяка страна на лицето, а третият — под прав ъгъл назад. Не носи бакенбарди и винаги е педантично избръснат. Неговото лице има горе-долу същия цвят, както и косата му, може би малко по-червен — като говеждо, бих казал, като лошокачествено говеждо. Челото му е голямо и високо, но ъгловато, тежко и с неприятна лъскавина. Има голяма уста, въпреки че устните му са тънки и безкръвни, а изпъкналите му, воднисто кафеникави очи съвсем не внушават доверие. Но носът му компенсира всички тези недостатъци — той е характерен, прав и добре оформен, макар че лично аз бих го харесал повече, ако не изглеждаше толкова гъбест и порьозен, сякаш изрязан от червеникава коркова тапа.

Не мога да понасям ръкуването с мистър Слоуп. От него винаги се отделя студена, лепкава пот — челото му винаги е покрито със ситни капчици, и дружеското му ръкостискане е крайно неприятно.

Такъв е мистър Слоуп — такъв е човекът, който така ненадейно попадна сред кръга на барчестърското духовенство и комуто е отредено мястото, заемано досега от сина на покойния епископ. Представи си само, проницателни читателю, какъв събрат получиха тези благодушни пребендарии, тези изискани доктори по богословие и щастливи, привикнали на сито спокойствие младши каноници, които бяха израснали в Барчестър под ласкавото крило на епископ Грантли!

Но мистър Слоуп се е отправил за Барчестър с епископа и неговата съпруга не за да бъде просто събрат на споменатите духовни лица. Той възнамерява да стане ако не техен повелител, то поне пръв между тях. Възнамерява да ръководи и да има следовници, да контролира касата на епархията и да събере около себе си едно покорно стадо от свои бедни и гладни събратя.

Не можем тук да не направим сравнение между архидякона и новоизлюпения капелан; и въпреки многобройните недостатъци на първия това сравнение се оказва безспорно в негова полза.

Те и двамата се стремят ревностно, даже прекалено ревностно, да поддържат и засилят властта на своето съсловие. И двамата държат светът да бъде управляван от духовенството, макар и никога да не са признавали това дори пред самите себе си. И двамата се възмущават от всякакво друго господство, установено от човека над неговите събратя. Доколкото доктор Грантли признава първенството на кралицата в духовните дела, той го признава само затова, защото при своето коронясване тя е получила квазипастирски права, а духовното според него властвува по самата си същност над светското. Мистър Слоуп има съвсем други възгледи върху принципа на теокрацията. Духовното първенство на кралицата съвсем не го вълнува — за него това са празни думи, които нищо не означават. Той не се интересува много от формата и категории като първенство, ръкополагане, въздигане в сан и така нататък го оставят равнодушен. Нека първенствува, който може. Светският крал, съдията или тъмничарят властвуват само над тялото. Духовният повелител, ако има съответните дарби и умее правилно да ги използува, владее едно къде по-обширно царство. Нему е подвластна самата душа. Ако успее да накара хората да му вярват, той придобива неимоверна власт над тях. Ако е достатъчно благоразумен да остави на мира онези, които са твърде силни умствено или твърде слаби физически, той може наистина да тържествува. Точно такива амбиции имаше мистър Слоуп.

Доктор Грантли почти не се месеше в светските дела на тези, които зависеха по един или друг начин от него. Не искам с това да кажа, че той пропускаше да забележи неблаговидните постъпки на своите свещеници, безнравствеността сред своето паство или провиненията в собственото си семейство, но предпочиташе да не се намесва, ако обстоятелствата не го заставяха да стори това. Нямаше неприятната склонност да си пъха носа в работите на другите и доколкото хората около него не показваха признаци на заразна ерес и сектантство, доколкото те напълно и свободно признаваха властта на църквата-майка, той смяташе, че тази майка трябва да бъде снизходителна, любеща, готова да прощава, а не да бърза да наказва. Самият той обичаше земните радости и съвсем не се стесняваше от това. Изпитваше спонтанно презрение към събратята си, които считаха за зловредни официалните обеди или се ужасяваха от една скромна кана бордо, така че официалните обеди и каните с бордо бяха често явление в епархията. Обичаше да дава нареждания и да му се подчиняват безпрекословно, но внимаваше тези нареждания да бъдат умерени и да не оскърбяват достойнството на един джентълмен. Той бе управлявал много години духовниците от своята епархия, без да загуби популярността си, което говори за проява на известна мъдрост.

За поведението на мистър Слоуп не може да се каже много нещо, тъй като неговата кариера тепърва започва, но може да се предположи, че вкусовете му ще се окажат твърде различни от тези на архидякона. Той счита за свой дълг да е в течение на всички лични работи и помисли на повереното му паство. От простолюдието изисква безусловно спазване на установените норми на поведение, а в случай на неподчинение винаги е готов да прибегне, подобно на великия си предтеча, към гърмовете на Ернулфус[5]: „Бъди проклет, когато влизаш и когато излизаш, когато ядеш и когато пиеш“ — и така нататък, и така нататък. Но със заможните опитът вече го е научил да се държи по друг начин. Мъжете от висшите сфери на обществото не се боят от проклятия, а на дамите те даже се харесват — при условие че са формулирани деликатно. И все пак мистър Слоуп не се е отказал от една толкова значителна част от вярващите християни. С мъжете наистина той обикновено е на различни мнения — те всички са закоравели грешници, твърде често глухи за омагьосващия глас на проповедника, но по отношение на дамите — млади и стари, здрави и немощни, благочестиви и разпуснати — той е убеден в своето всемогъщество. Мистър Слоуп притежава способността да порицава с такова ласкателство и да критикува с такава нежност, че женското сърце, ако в него има поне искрица предразположение към идеалите на Ниската църква, не може да му устои. Затова в много къщи той е почитан гост: мъжете са готови да го канят, за да угодят на жените си, а веднъж допуснат в един дом, не е никак лесно да се отървеш от него. Но мазното му фамилиарничене не се харесва на онези, които не се готвят да спасят душата си с негова помощ, и той няма качествата, които биха го направили изведнъж популярен сред такъв широк кръг, какъвто го очаква в Барчестър.

Бележки

[1] Става дума за доктор Слоп, герой от известния роман на Л. Стърн (1713–1768) „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен“. В цитираната книга Слоп е католик. — Б.авт.

[2] Джон Уезли (1703–1791) — религиозен реформатор, основател на методизма. — Б.авт.

[3] Пюзиити — последователи на английския богослов Едуард Пюзи (1800–1882), който заедно с Джон Нюман основал Оксфордското движение. — Б.авт.

[4] Матей, 5:5, 7. Цитатите от Библията са по изданието от 1982 г. — Б. пр.

[5] Ернулфус (1040–1124) — английски прелат, специалист по църковно право. В „Тристрам Шанди“ доктор Слоп проклина непохватния слуга Обадая с изрази, взети от съчиненията на Ернулфус. — Б.авт.