Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесет и седма
Любовна сцена

Мистър Слоуп, както вече казахме, напусна двореца тържествуващ. Той не се заблуждаваше, че всички трудности са вече зад гърба му, но вярваше, че е изиграл добре първия си ход при сегашното разположение на фигурите върху дъската и няма в какво да се упрекне. Първата му работа беше да пусне писмото до архиепископа и след като свърши това със собствените си ръце, реши да се постарае да оползотвори полученото преимущество. Ако мисис Болд си беше в къщи, щеше веднага да отиде при нея, но знаеше, че тя е в Плъмстед, затова й написа следното писмо, което, както се надяваше, можеше да постави началото на една дълга и нежна поредица от послания.

„Драга мисис Болд,

Сигурно разбирате защо в настоящия момент аз не мога да се обърна пряко към Вашия баща. От цялото си сърце съжалявам за това и се надявам, че не е далеч денят, когато облаците ще се разпръснат и ние ще се опознаем по-добре един друг. Но не мога да се откажа от удоволствието да Ви изпратя тези няколко реда, за да Ви съобщя, че мистър К. се отказа днес в мое присъствие от всякакви претенции към мястото за управител на старопиталището и че епископът ме уведоми за твърдото си намерение да предложи този пост на Вашия високоуважаем баща.

Бихте ли му предали, наред с моите най-дълбоки почитания (ако не се лъжа, той е сега заедно с вас в Плъмстед), молбата да посети епископа в сряда или четвъртък между десет и един часа? Такова е желанието на епископа. Ако бъдете така любезна да ми съобщите кой точно ден и час е удобен за мистър Хардинг, ще се погрижа прислугата да не го кара да чака нито минута. Може би не е уместно да добавям нищо повече, но все пак бих искал да обясните на баща си, че Негово преосвещенство няма никакво намерение да повдига при този разговор въпроса за това как мистър Хардинг ще реши да изпълнява своите задължения. Самият аз съм убеден, че никой не би могъл да ги изпълни по-добре, отколкото той ги е изпълнявал преди, а и ще ги изпълнява в бъдеще.

Миналия път бях неблагоразумен и прекалено рязък, като се има предвид разликата във възрастта между Вашия баща и мен. Надявам се, че сега той ще приеме моите извинения. Смея да се надявам също така, че с Ваша помощ и благодарение на благочестивите Ви усилия ще ни се удаде все пак да открием при това старо богоугодно заведение такова училище на деня господен, което с божията милост и подкрепа да се превърне в истинска благословия за бедните от нашия град.

Вие без съмнение си давате сметка за поверителния характер на това писмо, който се обуславя от самата тема. Но то е предназначено, разбира се, и за Вашия баща, ако сметнете за нужно да му го покажете.

Надявам се, че моят малък приятел Джони е здрав както винаги — сладкото, мило момченце! Продължава ли все така буйно да посяга на тези прекрасни, дълги, копринени къдрици?

Уверявам Ви, че Вашите приятели чувствуват много остро отсъствието Ви от Барчестър, но би било жестоко да Ви упрекваме за този престой сред поляните и цветята в едно толкова горещо време.

Оставам, драга мисис Болд, искрено Ваш:

Обадая Слоуп

Барчестър, петък“

Като цяло това писмо нямаше да бъде толкова лошо, особено като се има предвид намерението на мистър Слоуп да постигне голяма интимност в отношенията си с Елинор, ако не се споменаваше за къдриците. Джентълмените не пишат на дамите за техните къдрици, освен ако не са наистина много близки с тези дами. Но от мистър Слоуп не можеше да се очаква да знае това. Много му се искаше да придаде на своето послание нотка на нежност, но все пак реши, че няма да е твърде разумно, тъй като то непременно щеше да бъде показано на мистър Хардинг. Той би настоял върху строго личния характер на писмото и би помолил Елинор да не го показва на никого, ако не знаеше, че тази забрана, все едно, няма да бъде зачетена. Затова мистър Слоуп укроти страстта си, не се подписа „предано Ваш“ и се задоволи с комплимента за къдриците.

След като завърши писмото, той го занесе в дома на мисис Болд, научи от прислужницата, че следобед за Плъмстед ще бъдат изпратени някои неща, и й го предаде с цял куп наставления.

Засега ние ще останем с мистър Слоуп до края на деня, а към писмото и съдбоносните последици от него ще се върнем в следващата глава.

Има една стара песничка, която дава много добър съвет на ухажорите:

С първата любов завършѝ,

преди да се впуснеш във друга.

Мистър Слоуп не познаваше това мъдро правило, така че, след като написа писмото до мисис Болд, той реши да направи посещение на синьора Нерони. Всъщност не беше лесно да се каже коя бе новата любов и коя — старата, доколкото те и двете почти едновременно поразиха сърцето на мистър Слоуп. Може би той не виждаше нищо лошо в това да вземе на прицел и двете. Но да се стреля по два заека с лъка на Купидон, е винаги опасно. Никой мъж не бива да забравя, че опитвайки се да седне на два стола, може да падне на земята.

Всъщност мистър Слоуп ухажваше мисис Болд под влияние на добрите си инстинкти, а синьората — под влияние на най-лошите. Ако покори вдовицата, никой не би го упрекнал в нищо. Ти, о читателю, както и аз, и другите приятели на Елинор бихме научили за такава победа с голямо разочарование и отвращение, но би трябвало да се сърдим на Елинор, а не на мистър Слоуп. Епископът (както мъжката, така и женската му половина), деканът и катедралното духовенство, а и всички свещеници на епархията не биха могли да намерят нищо осъдително в подобен съюз. Дори самата конвокация, този тайнствен и могъщ синод, не би могла да го обвини в нищо. Хиляда фунта годишен доход и една красива съпруга никак не биха накърнили гласа на обаятелния проповедник, нито биха хвърлили сянка върху почтеността и благочестието на този образцов свещеник.

Но съвсем други бяха перспективите на неговото познанство със синьора Нерони. Първо, той знаеше, че съпругът й е жив, следователно не можеше да я ухажва с честни намерения. Освен това в нея нямаше нищо, което да го подтикне към ухажване с честни намерения дори ако то беше възможно. Тя не само беше без зестра, но и нещастието й я правеше негодна за жена на човек, който се нуждае от пълноценна спътница в живота. Мистър Слоуп знаеше много добре, че тя е един безпомощен, завинаги прикован към леглото инвалид.

Но мистър Слоуп беше безсилен да се овладее. Той знаеше, че не бива да прахосва времето си в малката гостна на доктор Станъп. Знаеше, че ще загуби безвъзвратно мисис Болд, ако хората разберат какво прави там. Знаеше, че скоро ще започне да го преследва мълвата и до черните сюртуци в Барчестър ще достигнат слухове — преувеличени слухове — за това как въздиша в нозете на синьората. Знаеше, че постъпва в разрез с установените принципи на своя живот, в разрез с онези правила на поведение, чрез които се надяваше да завоюва много по-големи успехи. Но както вече казахме, той беше безсилен да се овладее. Страстта, за първи път в живота му, се оказа по-силна от него.

А що се отнася до синьората, тя нямаше и това оправдание, тъй като в действителност мистър Слоуп й беше толкова безразличен, колкото и двадесетте му предшественици. Тя с готовност, дори с ненаситност приемаше неговото преклонение. Той беше най-едрата барчестърска муха, която се бе хванала до този момент в нейната мрежа, а синьората беше мощен паяк, умееше да плете чудесни мрежи и не можеше да живее, без да лови мухи. Това беше особено жестоко от нейна страна, тъй като нямаше какво да прави с хванатите жертви. Тя не можеше да ги изяде матримониално, както правят младите женски паяци, чиито мрежи са изтъкани най-често от техните мамички. Не беше в състояние да ги погълне и по друг, по-малко законен начин. Злощастното й положение я лишаваше от всяка надежда за бягство с някой любовник. Как може човек да забегне с дама, която има нужда от трима слуги, за да стане от кушетката!

Синьората не гореше от страст. Времето за любов бе отдавна минало за нея. Тя бе изпепелила сърцето си — доколкото изобщо бе имала такова — в зората на своята младост, в онази възраст, когато мистър Слоуп мислеше за втората книга на Евклид и за неплатената си сметка при сладкаря. По години тя беше по-млада от него, но по чувства, по познаване на любовните работи, по интригантство — неизмеримо по-възрастна. За нея беше просто необходимост да вижда някого в краката си. Това беше единственото вълнуващо удоволствие в живота й. Изпитваше неизразима наслада от тази своя власт, в която виждаше едва ли не единствена храна за своите амбиции. Обичаше да се хвали пред сестра си, че може да подлуди всеки мъж, а сестра й, лишена от женска скромност като самата нея, добродушно смяташе, че няма нищо лошо в това бедната недъгава Мадлин, на която липсваха обикновените радости на живота, да си доставя подобни развлечения.

Мистър Слоуп бе лудо влюбен, макар и да не си даваше много сметка за това. Синьората го бе забола на тапа, както момчетата забождат майски бръмбари, за да се наслади на предсмъртните му гърчове. И тя много добре знаеше какво прави.

След като добави към костюма си всички украшения, допустими за един свещеник, тръгнал на сутрешно посещение, като нова вратовръзка, чиста носна кърпичка, нови ръкавици и soupcon[1] за парфюм (който впрочем никак не му беше излишен), към три часа мистър Слоуп стоеше вече пред вратата на доктор Станъп. По това време синьората беше обикновено сама в малката гостна. Майката не беше още слязла. Бащата излизаше или се усамотяваше в кабинета си. Бърти не си стоеше в къщи, а Шарлот винаги напускаше гостната, ако посетителят идваше специално за сестра й. Тя мислеше, че с това проявява сестринска загриженост и великодушие.

Мистър Слоуп, както обикновено, попита за доктор Станъп, а лакеят, както обикновено, отвърна, че синьората е в гостната. Посетителят се отправи съответно към стълбите. Той я намери легнала на кушетката, както винаги, с френски роман подръка и великолепно инкрустирана папка за писма, която лежеше отворена на масата до нея. В момента на влизането му синьората беше заета с писане.

— О, приятелю — каза тя, като протегна лявата си ръка над масата, — не ви очаквах днес и тъкмо ви пишех…

Мистър Слоуп пое тази нежна, очарователна, изящна ръка — много нежна, много очарователна и много изящна, — наведе над нея голямата си червенокоса глава и я целуна. Това зрелище си заслужаваше да бъде видяно, да бъде описано (ако такъв един подвиг е по силите на автора), да бъде запечатано на платно. Мистър Слоуп беше масивен, тромав, недодялан и любовта му го караше да се чувствува особено неловко. Дамата, както вече казахме, беше очарователна и изящна, всичко в нея и около нея беше фино и изтънчено, ръката й, положена в неговата, приличаше на роза сред моркови, а когато целуна тази ръка, той приличаше на крава, неочаквано открила в яслата си цвете. Синьората беше прекрасна като полегнала богиня и на всичко отгоре се владееше не по-зле от Венера, когато е ухажвала Адонис.

О, защо такава грация и такава красота трябваше да бъдат пропилявани за една толкова недостойна цел!

— Тъкмо ви пишех — каза тя, — но сега драсканиците ми може спокойно да отидат в кошчето. — И тя взе от масата позлатения по ръбовете лист, сякаш се готвеше да го скъса.

— По никой начин! — възкликна той, като наложи ембаргото на осемте фунта живо тегло на своята ръка върху обречения лист. — Онова, което сте благоволили да напишете за мен, синьора, не заслужава да бъде осквернено по такъв начин. — И той пое писмото, сложи го при морковите, зобна си от него и почна да го чете.

— Боже мой, мистър Слоуп! — каза тя. — Надявам се, не искате да кажете, че пазите всички глупости, които ви пиша? В половината от случаите аз самата не зная какво пиша или зная, че то трябва да бъде хвърлено час по-скоро в огъня. Иска ми се да вярвам, че нямате отвратителния навик да пазите писма.

— Във всеки случай не ги хвърлям в кошчето за боклук. А ако са обречени на гибел, то тази гибел е благородна и те изгарят в пламъците, както някога е изгоряла Дидона[2].

— Пронизани със стоманено перо, разбира се, за да направим сравнението по-пълно — каза тя. — От всички благородни дами, за които съм чувала, Дидона е била най-глупавата. Защо не е постъпила като Клеопатра? Защо не е приготвила корабите си и не е настояла да тръгне с Еней? Тя не е могла да понесе мисълта, че ще загуби земята, спечелена от нея с измама, нито мисълта за загубата на своя любим. И седнала между два стола на земята. Мистър Слоуп, каквото и да правите, никога не смесвайте любовта с деловата работа!

Мистър Слоуп се изчерви целият — дори сипаничавото му чело се покри с руменина чак до коренчетата на косите му. Той беше убеден, че синьората знае всичко за неговите планове по отношение на мисис Болд. Съвестта му говореше, че е разобличен. Предстоеше да бъде произнесена присъдата му: очакваше го наказание за неговото двуличие и това очарователно създание щеше да го отпрати веднъж завинаги. Горкият човечец! И през ум не му минаваше, че дори ако синьората беше в течение на всичките му планове по отношение на мисис Болд, това само би я развеселило още повече. Беше й много приятно да вижда мистър Слоуп в краката си, да покаже своята власт, като направи за посмешище един свещеник, да намери оправдание за собствената си морална неустойчивост в безсилието на религията да помогне дори на един духовник да овладее своите страсти. Но щеше да й бъде още по-приятно да узнае, че същевременно подмамва своята жертва да обърне гръб на друга жена, чиято любов, ако на мистър Слоуп му се удадеше да я завоюва, би била във всяко отношение благотворна и възвисяваща.

Впрочем с проницателността, присъща на подобен род жени, синьората беше забелязала, че мистър Слоуп се стреми към брак с мисис Болд, макар че нямаше предвид това, когато заговори за Дидона. Но изчервяването на нейния поклонник веднага й разкри мислите му и тя побърза да се възползува от откритието си.

Погледна го право в очите, не гневно, но не и с усмивка, а настойчиво и властно. След това вдигна показалеца си и като поклати леко глава, каза:

— В никакъв случай, приятелю, не смесвайте любовта с деловата работа. Или се дръжте за своите съкровища и за богатия си град, или следвайте гласа на любовта като истински мъж. Но никога не се опитвайте да правите и двете едновременно. В противен случай ще умрете с разбито сърце като бедната Дидона. Какво ще изберете, мистър Слоуп, любовта или парите?

Мистър Слоуп с лекота трупаше трогателни примери в импровизираните си проповеди, но сега бе затруднен да намери проникновен отговор. Чувствуваше, че трябва да каже нещо красиво, което при това да разсее подозренията на неговата възлюбена. Но се чудеше как да го направи.

— Любовта — каза той, — истинската, всепобеждаваща любов, трябва да бъде най-силната страст, на която човек е способен; тя трябва да подчини на себе си всички други желания, да възтържествува над всички други стремежи. Но върху мен любовта може да окаже такова въздействие само, при условие че е споделена. — И той отправи към синьората изпълнен с нежност поглед, който трябваше да изкупи несъвършенствата на думите му.

— Послушайте един съвет — каза тя. — Забравете за любовта. В края на краищата какво е тя? Мимолетен сън, който трае две-три седмици. Ето всичките й радости. Разочарование за цял живот е нейното възмездие. Кой и кога е познал истинската любов и е бил щастлив? Щастието в любовта доказва, че тя е лъжлива. Истинската любов е винаги несподелена или трагична. Жулиета е обичала, Хайди[3] е обичала, Дидона е обичала — и какво е излязло от всичко това? Троил[4] е обичал и затова е престанал да бъде мъж.

— Троил е обичал, но са му се надсмели — каза не толкова малодушният капелан. — Един мъж може да обича, без да изпадне в незавидното положение на Троил. Не всички жени са Кресиди.

— Да, не всички жени са Кресиди. Невинаги жената е тази, която проявява коварство. Имогена[5] е била вярна, и каква награда е получила за своята вярност? Съпругът й повярвал, че тя е станала любовница на първия мъж, който се доближил до нея в негово отсъствие. Дездемона е била вярна и я удушили. Офелия е била вярна и загубила разума си. Няма щастие в любовта, освен в епилога на английските романи. Докато в богатството, парите, къщите, земите, движимите и недвижимите имущества, във всички тези земни блага има нещо осезаемо, нещо, което може да се задържи и да достави наслада.

— О, не! — каза мистър Слоуп, който се чувствуваше задължен да даде отпор на това толкова неправоверно схващане. — Богатствата на този свят не могат да направят никого щастлив.

— А какво ще направи вас щастлив — вас? — извика тя, като се повдигна на лакът. — Къде търсите вие щастието? Не казвайте, че не се стремите към него. Няма да ви повярвам. В такова търсене преминава животът на всеки един човек.

— И то винаги се оказва напразно — отвърна мистър Слоуп. — Ние търсим щастието на земята, вместо с упование да го очакваме на небето.

— Пфу! Проповядвате нещо, в което сам не вярвате. Всички вие сте такива. Щом знаете, че земно щастие не съществува, защо тогава мечтаете да станете епископ или декан? Защо се стремите към богатство?

— Естественото човешко честолюбие не ми е чуждо.

— Разбира се. Нито пък естествените страсти. Именно затова казвам, че не вярвате в онова, което проповядвате. Свети Павел е бил ентусиаст. Той е вярвал, че честолюбието и страстите му не влизат в стълкновение с неговото верую. Същото вярва и ориенталецът фанатик, който прекарва половината си живот, неподвижно изправен върху някой стълб. Колкото до мен, аз не вярвам в никаква вяра, която не се потвърждава с външни свидетелства. Не мога да приема за искрена една проповед, която не намира въплъщение в делата на проповедника.

Мистър Слоуп изтръпна от уплаха и ужас, но разбра, че не е в състояние да отговори. Как би дръзнал да се изправи и да започне да проповядва словото господне, след като бе дошъл тук по внушение на дявола? Той вярваше искрено, в противен случай всичко това би му се сторило дреболия. Дързостта му беше многостранна, но никога не би дръзнал да си играе с божиите заповеди. Синьората разбираше чудесно това и с голям интерес наблюдаваше как се върти на карфицата нейният майски бръмбар.

— Вашето остроумие изпада във възторг от подобни аргументи — каза той, — но те са чужди на сърцето и ума ви.

— На сърцето ми! — възкликна тя. — Вие имате напълно погрешна представа за принципите на моето вътрешно устройство, ако си въобразявате, че в мен има нещо подобно.

Всъщност синьората не лъжеше. Ако мистър Слоуп се оставяше да бъде подведен, вината за това беше само негова. Нямаше нищо по-откровено от признанията, които тя правеше.

Малката писалищна масичка продължаваше да стои пред нея, сякаш я защищаваше от врага. Тя се беше надигнала в почти седнало положение, а той бе приближил стола си до кушетката, тъй че само ъгълът на масичката ги делеше. Стана така, че докато говореше, синьората държеше ръката си на масичката, а отговаряйки й, мистър Слоуп постави своята ръка върху нейната.

— Нямате сърце ли? — каза той. — Вие си отправяте тежко самообвинение, което аз не мога да приема за вярно…

Тя отдръпна ръката си — не бързо и гневно, като че ли неговото докосване я бе оскърбило, а ласкаво и бавно.

— Вие не сте в състояние да се произнесете по този въпрос, тъй като нямате никакъв опит — каза синьората. — Не, не казвайте, че сте готов да придобиете такъв опит, тъй като много добре знаете, че не желаете това. А и аз не го желая. Запазете клетвите си за друг случай, когато те биха могли да ви донесат някакъв по-осезателен резултат, вместо да се залъгвате с надежди за такава призрачна, такава зловеща любов като моята…

Вашата любов би могла да удовлетвори мечтите дори на един монарх — каза мистър Слоуп, без сам да разбира какво точно иска да каже с тези думи.

— Кажете по-добре на един архиепископ, мистър Слоуп — уточни синьората.

Нещастникът! Тя беше много жестока с него. При този намек за неговата професия той пак се завъртя на карфицата си. Опита се все пак да се усмихне и й отправи нежен упрек да не се шегува с нещо, което е от такова изключително значение за него.

— На какви само глупачки ни правите вие мъжете! — отвърна тя. — Мамите ни както си искате! И от всички мъже вие, свещениците, намирате най-изкусните, най-ласкавите слова. А сега ме погледнете в очите, мистър Слоуп, смело и открито.

Мистър Слоуп я погледна със страстен копнеж и отново се опита да хване ръката й.

— Казах ви да ме погледнете смело, мистър Слоуп, но ограничете смелостта си само до очите!

— О, Мадлин! — въздъхна той.

— Да, моето име е Мадлин — каза тя, — но обикновено само най-близките ми роднини ме наричат така. А сега погледнете ме в очите, мистър Слоуп. Вие сякаш казахте, че ме обичате?

Мистър Слоуп никога не беше казвал това. Той бе дошъл тук без каквито и да било определени планове; във всеки случай имаше намерение да ухажва дамата на сърцето си без подобни изявления. Сега обаче за него стана абсолютно немислимо да отрича любовта си. Не му оставаше друго, освен да коленичи в забрава и да се закълне, че я обича така, както никой никого още не е обичал.

Синьората изслуша пламенните му думи, без да трепне и без да даде какъвто и да е признак на учудване.

— А сега ми отговорете на един друг въпрос — каза тя. — Кога ще се жените за моята скъпа приятелка Елинор Болд?

Горкият мистър Слоуп се гърчеше като в предсмъртна агония. В положението, в което се намираше, беше много трудно да намери подходящ отговор. А мълчанието му само би потвърдило отправеното обвинение. По-добре би било веднага да се признае за виновен.

— А защо ме обвинявате в такова лицемерие? — каза той.

— В лицемерие ли? Не съм казала нищо за лицемерие. В нищо не съм ви обвинявала и не ви обвинявам. Моля ви, не се оправдавайте пред мен. Вие се кълнете, че сте роб на моята красота, а сте пред сключване на брак с друга жена. Според мен това е по-скоро комплимент. Оправданията си трябва да запазите за мисис Болд. Сигурно няма да ви е лесно да се защитите пред нея — освен ако не успеете да запазите всичко в тайна. Вие, свещениците, сте по-изобретателни от другите мъже.

— Синьора, аз ви признах любовта си, а вие искате да ме направите за посмешище.

— За посмешище ли? Боже господи, какво иска този човек? Хайде, отговорете ми спокойно, но след като добре сте си помислили — не се ли готвите да се жените за мисис Болд?

— Не — каза той. И докато произнасяше тези думи, изпитваше едва ли не отчаяна омраза към тази жена, която въпреки волята си обичаше с отчаяна любов.

— Но без съмнение тя е ваш идол, нали?

— Съвсем не — каза мистър Слоуп, на когото тази езическа дума беше особено неприятна. Синьората прекрасно разбираше това.

— Странно — каза тя. — Нима не й се възхищавате? За мен тя е съвършено въплъщение на английската красота. А освен това е и богата. Мислех, че е точно онзи тип жена, който би ви привлякъл. Разрешете ми да ви дам един съвет, мистър Слоуп. Оженете се за тази очарователна вдовица — тя ще бъде добра майка на вашите деца и превъзходна стопанка на един свещенически дом.

— О, синьора, как можете да бъдете толкова жестока!

— Жестока ли? — попита тя, сменяйки досегашния си закачлив тон с дълбока сериозност. — Нима това е жестоко?

— Как бих могъл да обичам друга, когато сърцето ми принадлежи единствено на вас?

— Щом това е жестоко, мистър Слоуп, какво бихте казали за мен, ако ви отговоря с взаимност? Какво бихте си помислили, ако ви обвържа, макар и само с любовна клетва и ви обрека на ежедневно покаяние до моята кушетка? Какво мога да дам аз на един мъж в замяна на неговата любов? Ах, скъпи приятелю, вие не разбирате колко тежък е жребият ми.

Мистър Слоуп не беше останал през цялото време на колене. След обяснението си в любов той се изправи веднага щом почувствува, че новосъздалото се положение позволява това, и се опря о гърба на стола. Този изблик на нежност от страна на синьората съвсем го обърка и го накара за миг да си помисли, че е готов да пожертвува всичко, само и само да спечели любовта на своята красавица, независимо от нейния недъг и от семейното й положение.

— Но нима аз не мога да изпитвам съчувствие към вашия жребий? — попита той, като седна на кушетката и побутна масичката с крак.

— Съчувствието е толкова близко до съжалението! — каза тя. — Ако започнете да ме съжалявате, макар и да съм инвалид, непременно ще ви отблъсна.

— О, Мадлин, аз само ще ви обичам! — Той отново хвана ръката й и я обсипа жадно с целувки. Този път синьората не я отдръпна, само седеше и го гледаше с огромните си очи, както голям паяк гледа безнадеждно омотаната голяма муха.

— Ами ако синьор Нерони реши да дойде в Барчестър? — попита тя. — Ще се запознаете ли с него?

— Синьор Нерони ли! — удиви се той.

— Ще го представите ли на епископа, на мисис Прауди и на техните дъщери? — осведоми се тя, говорейки отново с онзи непоносимо насмешлив тон, който мистър Слоуп така мразеше.

— Защо ми задавате този въпрос? — каза той.

— Защото е необходимо да помните, че синьор Нерони съществува. Вие май забравихте това.

— Ако допусках, че сте запазили към този негодник дори най-малка частица от любовта, за която той никога не е бил достоен, по-скоро бих предпочел да умра, отколкото да ви разкрия чувствата си. Да! Ако вашият съпруг беше господар на сърцето ви, аз може би пак щях да ви обичам, но вие никога нямаше да узнаете това.

— Отново намесвате сърцето ми! С какви само думи си служите! Значи, според вас ако един съпруг не е господар на сърцето на жена си, той няма право на нейната вярност и ако една жена престане да обича, тя може да забрави своята клетва? Такива ли са вашите възгледи по този въпрос като свещеник на англиканската църква?

Мистър Слоуп водеше тежка вътрешна борба да очисти душата си от оскверняващата я нечистотия. Полагаше усилия да се изплъзне от гибелната сирена, която го бе омагьосала. Но те оставаха безуспешни. Той не можеше да разкъса оковите, стегнали сърцето му. Очакваше любовта към това прелестно създание да му донесе възторг и наслада, но успя вече да се убеди, че тя му носи само разочарования и угризения на съвестта. Бе попаднал на истинска содомска ябълка — сладка и сочна на вид, но горчива и противна на вкус. Той поднесе тази ябълка към устата си, но тя се превърна между зъбите му в прах. И все пак не можеше да се отърси от тази омая. Знаеше, не можеше да не знае, че тя се надсмива над него, подиграва се на любовта му и се гаври със слабостта на неговата вяра. Но почти му позволяваше да я обожава и това половинчато позволение до такава степен раздухваше пожара на неговите страсти, че цялото му благочестие беше безсилно да го потуши. Започна да се озлобява, да се измъчва от раздразнение и от жажда за отмъщение. Търсеше сурови, подигравателни думи, които да я засегнат така дълбоко, както нейните подигравки бяха засегнали него. Докато стоеше пред нея и мълчеше, той си мислеше, че ако иска да сломи гордия й дух, трябва да бъде по-горд от самата нея и че за да я накара да го моли коленопреклонно за любовта му, трябва да се покаже равнодушен. Всички тези мисли минаха през главата му. На теория той знаеше — или си въобразяваше, че знае — как трябва да се укроти една жена. Но щом се опита да приложи този метод на практика, мистър Слоуп се провали по най-жалък начин. Колко пари струват отвлечените познания пред опита, когато мъже се сблъскат с мъже? Ами мъже с жени? Мистър Слоуп обичаше лудешки, безумно и искрено, но никога не бе играл играта на любовта. Синьората не обичаше никого, но познаваше основно всички ходове и комбинации на дъската. Все едно Филидор[6], изправен срещу някой ученик.

И така, тя продължаваше да го обижда, а той продължаваше да търпи.

— Да се пожертвува всичко на света заради любовта! — каза тя в отговор на нови банални признания от негова страна. — Колко често са били повтаряни тези слова и винаги с все същата неискреност.

— Неискреност? Нима искате да кажете, че съм неискрен с вас? Че моята любов е измамна?

— Разбира се, че е измамна като самия отец на измамата — ако измамата изобщо се е нуждаела от отец, а не се е самосъздала в деня на сътворението на света. Вие сте готов да пожертвувате всичко на този свят заради любовта? Дайте да видим какво всъщност се каните да принесете в жертва. Брачните клетви не ме интересуват. Негодникът (както любезно го нарекохте), когото се заклех да обичам и почитам, е толкова долен, че за него може да се мисли само с отвращение. Пред съда на моето сърце аз отдавна съм се развела с него. И за мен този развод е също така действителен, както ако цял куп престарели лордове месеци наред бяха злорадо разисквали подробностите на неговия разпътен живот. Не ме е грижа какво могат да кажат хората. Готов ли сте да ми отговорите със същата искреност? Ще ме отведете ли у дома си като своя съпруга? Ще ме наречете ли мисис Слоуп пред епископа, декана и пребендариите?

Клетата, измъчена жертва мълчеше и не знаеше какво да каже.

— Ами! Никога няма да го направите. Кажете ми тогава, каква точно част от света ще принесете в жертва на моето обаяние?

— Ако бяхте свободна, още утре щях да ви отведа в дома си и не бих мечтал за по-голямо щастие.

— Свободна съм! — извика тя и почти се изправи в своето увлечение. Защото, макар нежността й към нейния клерикален поклонник да беше престорена, презрението и присмехът, с които говореше за любовта и брака изобщо, бяха истински. — Аз съм свободна — свободна като вятъра. Е, ще ме вземете ли такава, каквато съм? Последвайте желанието си, пожертвувайте всичко на света и докажете, че сте истински мъж.

Мистър Слоуп трябваше да се хване за думите й. Тя щеше да се отдръпне и той щеше да запази всички предимства на направеното предложение. Но не го стори. Вместо това той се вцепени от изумление, прокара пръсти през правата си червеникава коса и загледан във възбуденото й лице, си помисли, че всеки миг приказната й красота става все по-приказна.

— Ха-ха-ха! — изсмя се на висок глас синьората. — Друг път, мистър Слоуп, недейте да ми говорите за своята жертвоготовност. Всеки навършил пълнолетие човек трябва да се отърси от тези фантазии. А ако ние с вас сме запазили у себе си някои проблясъци на любов, ако в нашите сърца все още има остатъци от страст, ще трябва по-добре да стопанисваме своите запаси. Не сме вече в première jeunesse[7]. Този свят е едно много приятно място. Поне вашият свят е такъв. В него ви очакват толкова тлъсти енории, а може би и епархии! Е, признайте си най-после: като поразмислихте, вие решихте, че не си струва да ги принесете в жертва заради усмивката на една саката жена, нали?

Мистър Слоуп нямаше какво да отговори на това. За да запази някакво подобие на достойнство, не трябваше да нарушава мълчанието си.

— Е, хайде, не се надувайте! — каза синьората. — Не се сърдете, че изказах две-три горчиви истини. Уви, светът, такъв, какъвто го опознах аз, ме научи на немалко подобни истини. Хайде, кажете ми, че ми прощавате. Нали оставаме приятели? — И тя отново протегна ръката си.

Мистър Слоуп седна на стола до кушетката, взе протегнатата ръка и се наведе към синьората.

— Ето — каза тя с най-ласкавата си и нежна усмивка, на която можеше да устои само човек, окован в тройна броня, — запечатайте прошката си тук. — И мадам Нерони поднесе ръката си към лицето му. Той я покри с целувки и целият се надвеси над синьората, сякаш искаше да запечата великодушната си прошка не само върху предложената му ръка. Тя обаче успя да го застави да овладее страстта си. За такава лесна плячка като този нещастен капелан беше напълно достатъчна и ръката й.

— О, Мадлин! — промълви той. — Кажете ми, че ме обичате… Нали… нали ме обичате?

— Шшшшт! — отвърна тя. — Чувам стъпките на мама. Нашият tête-à-tête стана чудовищно дълъг. По-добре си тръгнете. Но ще ви видим скоро пак, нали?

Мистър Слоуп обеща да дойде на следващия ден.

— Освен това, мистър Слоуп — продължи тя, — много ви моля да отговорите на писмото ми. То е в ръцете ви, макар че през тези два часа така и не благоволихте да го прочетете. То е във връзка с децата и училището на деня господен. Вие знаете колко ми се иска да ги видя тук. Даже си повтарям катехизиса, нарочно. Гледайте да уредите това до идущата седмица. Ще уча поне децата на покорност към техните духовни пастири и наставници.

Мистър Слоуп не се разпростря по въпроса за училищата на деня господен. Вместо това той се сбогува и си тръгна към къщи с опечалено сърце, смутен ум и нечиста съвест.

Бележки

[1] Лек намек (фр.). — Б.пр.

[2] Дидона — легендарна финикийска царица. След като нейният брат убива мъжа й, за да завладее богатствата му, Дидона се преселва в Северна Африка. Местният цар обещал да й даде толкова земя, колкото може да покрие една волска кожа. Дидона разрязала кожата на тънки ивици и оградила с тях голям участък, върху който след това издигнала Картаген. Там намерил убежище троянецът Еней, в когото Дидона се влюбила, а когато той трябвало да продължи пътя си и я изоставил, в своето отчаяние Дидона посегнала на живота си, като се възкачила на погребална клада и се пронизала с кинжал. — Б.авт.

[3] Хайди — млада гъркиня в поемата на Джордж Байрон „Дон Жуан“, която умира, след като жестокият й баща я разделя от нейния любим. — Б.авт.

[4] Троил и Кресида — главни действуващи лица от трагедията на Шекспир „Троил и Кресида“. — Б.авт.

[5] Имогена — героиня от пиесата на Шекспир „Цимбелин“. — Б.авт.

[6] Франсоа-Андре Даникан, наречен Филидор (1726–1795) — френски композитор и прочут шахматист, поставил началото на шахматната теория („Анализ на шахматната игра“ — 1749 г.). — Б.авт.

[7] Първа младост (фр.). — Б.пр.