Антъни Тролъп
Барчестърски кули (33)

Глава тридесет и трета
Мисис Прауди — победителка

Следващата седмица в Барчестър мина на пръв поглед спокойно. Обаче сърцата на някои от неговите жители бяха по-малко спокойни от самия град. Както бе предсказал сър Омикрон Пи, старият декан беше все още жив, за голямо учудване, а — по мнението на мнозина — и за голямо неудоволствие на доктор Филгрейв. Епископът продължаваше да отсъствува. Той бе прекарал един-два дена в Лондон, а и остана у архиепископа по-дълго, отколкото предполагаше. Мистър Слоуп не беше получил още нито ред в отговор на писмата си, но разбра, че за това има основателни причини: сър Николас беше на лов за елени или на гости у кралицата в планините на Шотландия и дори неуморимият мистър Тауърс си бе позволил малко почивка, като се бе присъединил към племето туристи, които ежегодно покоряват Монблан. Мистър Слоуп узна, че не го очакваха преди последния ден на месец септември.

Мисис Болд се сближи много със семейство Станъп, към което започна да изпитва все по-дълбока привързаност. Ако я бяха попитали, тя би казала, че в лицето на Шарлот Станъп е намерила чудесна приятелка, и това би отговаряло на истинските й чувства. Но всъщност Бърти й харесваше не по-малко, само че и през ум не й минаваше да гледа на него като на свой поклонник, както не можеше да смята за такъв и някое голямо, добродушно куче. Бърти се държеше много приятелски с нея и разговаряше така свойски, както никой друг мъж. Но това ставаше почти винаги в присъствието на неговите сестри, а и дългата копринена брада, светлосините му очи и странното облекло го правеха напълно различен от останалите мъже. В отношенията си с Бърти тя допускаше по-голяма близост, отколкото в отношенията си с всеки друг, но не си даваше сметка колко опасна е тази нейна снизходителност. Веднъж се изчерви, като забеляза, че без да се усети, го е нарекла Бърти, а малко по-късно едва не се поддаде на уговорките на Шарлот, която я подтикваше да му изиграе някаква приятелска шега; добре, че все пак се опомни в последната минута.

Във всичко това Елинор беше съвсем невинна, а и Бърти Станъп едва ли можеше да се нарече виновен. Всяка проява на близост, към която беше подтиквана Елинор, бе плод на внимателно планиране от страна на неговата сестра. Тя знаеше как да води играта и я водеше безпощадно. Познаваше по-добре от всеки друг характера на брат си, но без всякакви угризения би сложила в неговите ръце младата вдовица, нейните пари и парите на нейното дете. С цялото си лицемерно приятелство и сърдечна топлота тя се стремеше да свърже Елинор до такава степен с Бътри, че да й бъде отрязан всякакъв път за отстъпление дори ако вдовицата потърсеше такъв. Но Шарлот Станъп изобщо не разбираше характера на Елинор, тя дори не знаеше, че такива характери съществуват. Не бе способна да си представи как една млада и красива жена може да се държи кокетно и приятелски с човек като Бътри Станъп и същевременно в главата й да няма мисъл, в сърцето й да няма чувство, които да не е в състояние да признае открито пред целия свят. Шарлот Станъп не подозираше, че новата й приятелка е жена, която не може да бъде подтикната с хитрост към необмислен брак и която би се възмутила дълбоко от всяко нарушение на правилата за приличие, ако забележи, че такова нарушение наистина съществува.

Впрочем мис Станъп прояви достатъчно такт, за да направи своя дом, както и самата себе си истински приятни за мисис Болд. Царящата там атмосфера на свободна непринуденост доставяше особено удоволствие на Елинор след голямата доза клерикално високомерие, която беше принудена да преглътне напоследък. Тя играеше с тях шах, разхождаше се, пиеше чай, изучаваше или по-скоро се правеше, че изучава астрономия, съчиняваше заедно с тях шеговити стихове, превръщаше прозаичните трагедии в комични куплети, а забавните историйки — в псевдопатетични поеми. Дотогава тя не беше подозирала, че има такива дарби. Не беше никога предполагала, че е способна на подобни неща. Семейство Станъп и предлагаше нови развлечения и занимания, които сами по себе си бяха напълно безобидни и крайно интересни.

Не е ли жалко, че умните и весели хора са толкова често безнравствени, а хората с висок морал — толкова често скучни и мрачни? Шарлот Станъп например беше винаги весела и никога мрачна, но имаше съмнителна нравственост.

През цялото това време обаче Елинор съвсем не бе забравила мистър Еърбин, нито пък мистър Слоуп. Тя се бе разделяла с мистър Еърбин много ядосана. Все още изпитваше гняв заради онова, което според нея бе проява на неуместна дързост от негова страна, но въпреки всичко имаше голямо желание да го види отново и да му прости. Последните думи на мистър Еърбин още звучаха в ушите й. В тях тя бе почувствувала любовта му, въпреки че той нямаше намерение да прави любовно признание. Чувствуваше също, че ако той все пак се реши на такова признание, тя сигурно ще го приеме благосклонно. Все още му беше сърдита, много сърдита, толкова сърдита, че хапеше устни и удряше с крак, щом ся спомнеше какво беше казал и направил.

И все пак копнееше да му прости, с единственото условие да си признае, че е сгрешил.

Предстоеше й да се срещне с него в Улаторн през последния ден от месеца. Мис Торн даваше закуска на открито за цялата околност. Щяха да бъдат издигнати шатри, гостите щяха да стрелят с лък и да танцуват: дамите и джентълмените — в градината, а момите и момците — на поляната. Щеше да има цигулари и флейтисти, надбягвания за момчетата, върлини за катерене, канавки с вода за прескачане, конски хамути, в които да пъхнеш ухилената си глава (това развлечение не фигурираше в съставената от мис Тори програма — то бе добавено по-късно от организаторите), и всички видове игри, на които, както се увери от историческите си книги мис Тори, се е играело през славното царуване на кралица Елизабет. Бяха взети всички мерки да не се допусне някое по-съвременно развлечение. Едно нещо причиняваше дълбоко огорчение на мис Торн: много и се искаше да се загради място за борба с бикове, но стигна до извода, че това е невъзможно. За нищо на света тя не би извършила, нита би допуснала да се извърши някаква жестокост — едва ли е необходимо да казваме, че не можеше и дума да става мис Торн да обрече бика на мъчения само за развлечение на младите си съседи. И все пак в самото име на тази старинна игра се криеше някакво очарование. Но една арена за борба с бикове без бик в нея само би напомнила за дълбокия упадък на нашето време и мис Торн беше принудена да се откаже от тази идея. Състезания с копие обаче трябваше да бъдат организирани на всяка цена и стълбовете, въртелите и чувалите с брашно бяха вече приготвени. Без съмнение тя би била много доволна да организира и нещо като рицарски турнир, но както каза на брат си, това бе вече изпробвано и епохата за сетен път беше доказала, че стои много по-долу от великите си предшественици, тъй като не беше готова да одобри една такава забава. Мистър Торн като че ли не споделяше нейните съжаления — може би защото чувствуваше, че пълните бойни доспехи едва ли биха допринесли много за личното му удобство.

Това увеселение в Улаторн бе замислено първоначално в чест на мистър Еърбин — новия свещеник на енорията Св. Юълд, но впоследствие бе решено да бъде съчетано с местния празник на плодородието, организиран за работниците от имението заедно с техните жени и деца, и така се стигна до сегашния грандиозен план. Цялата плъмстедска компания бе, разбира се, поканена и тогава Елинор мислеше да отиде със сестра си. Но сега намеренията й се промениха и тя обеща да отиде със семейство Станъп. Доктор и мисис Прауди също щяха да присъствуват; мистър Слоуп не беше включен в поканата, изпратена до двореца, но синьората, чиято наглост никога не я напускаше, поиска разрешение от мис Торн да го доведе със себе си.

Мис Торн даде това разрешение, тъй като нямаше друг изход, но го даде със свито сърце, понеже се опасяваше да не обиди мистър Еърбин. Когато той се върна, тя му се извини едва ли не със сълзи на очи — толкова ожесточена по всеобщо мнение бе враждата между тези двама джентълмени. Но мистър Еърбин я успокои, като я увери, че с най-голямо удоволствие ще се запознае с мистър Слоуп, и я накара да обещае, че ще ги представи един на друг.

Но тази победа на мистър Слоуп не зарадва Елинор, която след връщането си в Барчестър правеше всичко възможно, за да го избягва. Тя се опълчи срещу обитателите на Плъмстед, когато те я обвиниха с такова безсърдечие, че е влюбена в този противен човек, но узнала в какво я обвиняват, Елинор прекрасно разбираше, че трябва да се държи по-надалеч от него и постепенно да сложи край на тяхното познанство. Почти не го беше виждала след връщането си. Камериерката й получи нареждане да отпраща всички посетители под предлог, че не е в къщи. Елинор не можа да си наложи да ограничи това свое навеждане с името на мистър Слоуп и така затвори дома си за всички свои приятели. Направи изключение за Шарлот Станъп, а после и за някои други. Веднъж го срещна у семейство Станъп, но обикновено той отиваше там през деня, а тя — вечерта. В този първи и единствен случай Шарлот успя да я предпази от неговата натрапчивост. Това, реши Елинор, говореше за добросърдечието на Шарлот, както и за голямата й проницателност — нали не й беше казала нищо за причините, които я караха да избягва този джентълмен. Всъщност Шарлот бе научила от сестра си, че мистър Слоуп има намерение да поиска ръката на вдовицата, и беше готова на всичко, за да предпази бъдещата съпруга на Бърти от възможни посегателства от тази страна.

Но въпреки това семейство Станъп бе поело сега задължението да вземе мистър Слоуп със себе си в Улаторн. И Елинор узна, за свое най-голямо неудоволствие, че ще се наложи да пътува в една карета с доктор Станъп, Шарлот и мистър Слоуп. След това екипажът щеше да се върне за Бърти и Мадлин. Не беше трудно да се отгатне по лицето на Елинор колко неприятно й беше всичко това и Шарлот, окуражена по отношение на своите собствени планове, й поднесе хиляди извинения.

— Виждам, миличка, че това не ви харесва — каза тя, — но нямахме друг изход. Бърти би дал всичко на света, за да пътува с вас, но Мадлин не може да се справи без него. Нито пък можем да оставим мистър Слоуп да пътува сам с Мадлин. Такова нечувано нарушение на благоприличието би накърнило завинаги тяхната репутация и може дори да им затвори вратите на Улаторн.

— Това, разбира се, е неуместно — каза Елинор, — но не бих ли могла да пътувам със синьората и с вашия брат?

— Невъзможно! — отвърна Шарлот. — При нея има място само за още един човек. — Всъщност синьората не обичаше да пътува с чужди хора.

— Шарлот — каза Елинор, — вие всички сте толкова любезни и толкова добри с мен, че се надявам да не се разсърдите, ако в такъв случай предпочета изобщо да не дойда.

— Изобщо да не дойдете! Глупости! Не, трябва да дойдете! — На семейния съвет бе окончателно решено, че Бътри ще се възползува от случая, за да направи предложение.

— Или мога да наема фиакър — каза Елинор. — На мен са ми позволени повече неща, отколкото на вас, неомъжените. Спокойно бих могла да отида сама.

— Глупости, мила! Избийте си това от главата! В края на краищата става въпрос за някакъв си един час. А и, право да си кажа, не виждам защо ви е чак толкова неприятно. Мислех, че вие с мистър Слоуп сте големи приятели. Какво не ви харесва?

— О, нищо особено. Просто мислех, че ще бъдем само свои.

— Разбира се, щеше да бъде много по-приятно, много по-задушевно, ако Бътри можеше да дойде с нас. Всъщност тъкмо той е за съжаление. Уверявам ви, че Бътри се страхува от мистър Слоуп много повече от вас. Но Мадлин не би могла да пътува без него, а тя, бедничката, излиза толкова рядко! Не бива да й се сърдите за това, макар че нейните приумици внасят известно объркване в нашата компания.

Елинор, разбира се, не се разсърди и изрази горещата си надежда, че Мадлин ще прекара приятно на празненството. Тя, разбира се, трябваше да отстъпи и да даде съгласието си да пътува в една карета с мистър Слоуп. Всъщност бе поставена пред избора или да приеме това решение, или да обясни отказа си, а в никой случай не искаше да обяснява на Шарлот Станъп какво се бе случило в Плъмстед.

Но тази перспектива й беше крайно неприятна. Започна да си измисля хиляди планове за спасение: да каже, че е болна и изобщо да не замине; да убеди Мери Болд да отиде, въпреки че не беше поканена, което би наложило да придружи зълва си в отделна карета; беше готова буквално на всичко, само и само мистър Еърбин да не види как слиза от една карета с мистър Слоуп. Но когато настъпи съдбовното утро, тя нямаше готов план и мистър Слоуп я придружи до каретата на доктор Станъп, последва я вътре и седна срещу нея.

Епископът се завърна в навечерието на улаторъското увеселение и бе посрещнат с лъчезарна усмивка от спътницата на своите дни. Веднага след пристигането си той се промъкна с трепетно сърце в своята тоалетна стая, тъй като очакваше страшно възмездие за просрочените три дни. Но оказаният му прием не би могъл да бъде по-радостен и по-сърдечен: неговите дъщери излязоха да го целунат и техните целувки бяха като балсам за обезпокоения му дух, а мисис Прауди, „макар несвикнала на нежност“^[1], го прегърна силно и го нарече едва ли не свое скъпо, мило, добричко, любимо епископче. Това беше една много приятна изненада.

Мисис Прауди реши да промени малко тактиката си — не защото имаше някакви причини да не одобрява досегашното си поведение, а просто защото беше докарала нещата дотам, че не рискуваше нищо с това. Тя се бе наложила над мистър Слоуп и смяташе за полезно да покаже на мъжа си, че ако никой не й пречи, ако той й се покорява и й позволява да властвува над другите, тя няма да пропусне да го възнагради. Мистър Слоуп нямаше на какво да разчита в борбата си срещу нея. Тя можеше не само да изпепели клетия епископ с полунощния си гняв, но и да подслади живота му, ако иска, с хиляди нежни грижи. Можеше да направи кабинета му уютен, да го облече не по-лошо от всички други епископи, да му дари вкусни обеди, уютен огън в камината и спокоен живот. Тя беше готова да му даде всичко това, стига само да е послушен. А ако не… Но нека бъдем откровени — мъките му през онази ужасна нощ бяла тъй жестоки, че борческият дух в него бе съвсем угаснал.

Веднага щом епископът се преоблече, тя се върна при него.

— Надявам се, че сте прекарали приятно в… — каза тя, като седна до камината.

От другата й страна в своето кресло се бе разположил доктор Прауди и поглаждаше прасците си. Камината в кабинета му бе запалена за първи път тази есен и това му доставяше голямо удоволствие, тъй като нашият добър епископ обичаше топлината и уюта. Да, отвърна той, бил прекарал много приятно. Архиепископът проявил изключителна любезност, а и жена му не останала по-назад.

Мисис Прауди беше просто възхитена. Нищо не я радвало повече от мисълта, че „и нейната рожба е на почит“. Не употреби наистина точно тези думи, но смисълът на казаното беше същият. И след като достатъчно приласка своето епископче, тя премина към същественото.

— Горкият ни декан е все още жив — каза мисис Прауди.

— Да, да, чух — отвърна епископът. — Утре ще отида у тях веднага след закуска.

— Утре сутринта сме канени в Улаторн, мили. Трябва да бъдем там доста рано — някъде около дванайсет.

— А, да… Ами тогава ще го отложа за следващия ден — каза епископът.

— Много ли говорихте за това в…? — попита мисис Прауди.

— За кое?

— За приемника на декана — уточни мисис Прауди, а в очите й отново се появи познатият пламък, който накара епископа да се почувствува по-малко уютно.

— За приемника на декана ли? Искаш да кажеш, ако деканът умре? Почти нищо, мила. Само две-три думи.

— А какво казахте вие, епископе?

— Ами казах, че според мен, в случай че… тоест ако… ако деканът умре, то според мен… — Той продължи да мънка и да заеква под строгия поглед на жена си. Защо му трябваше да понася такива мъки заради човек, когото обичаше толкова малко, колкото мистър Слоуп? Защо да се отказва от удоволствията и удобствата си, от привилегиите, които му оставаха, и да води една предварително загубена война заради някакъв си капелан? При това този капелан, ако успееше, щеше да стане не по-малък тиранин от собствената му жена. Защо изобщо да воюва? Защо да спори? Защо да нарушава спокойствието си? В този момент той твърдо реши да изостави мистър Слоуп на произвола на съдбата и да приеме даровете, които му изпращаха боговете.

— Казаха ми — съвсем бавно произнесе мисис Прауди, — че мистър Слоуп се стреми към деканския пост.

— Да… изглежда, се стреми — каза епископът.

— А какво казва архиепископът по този въпрос? — запита мисис Прауди.

— Вижте какво, мила, всъщност аз обещах на мистър Слоуп да поговоря с архиепископа. Мистър Слоуп ме помоли за това. Твърде дръзко от негова страна, признавам… но това не ме засяга.

— Дръзко! — възмути се мисис Прауди. — Та това е най-нечувано нахалство! Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала! Как не! И какво направихте вие, епископе?

— Ами, мила, поговорих с архиепископа.

— Нима искате да кажете, че имате намерение да станете за посмешище, като подкрепяте една толкова нелепа претенция? Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала?! — Мисис Прауди тръсна глава, сложи с негодувание ръце на хълбоците си и съпругът й разбра, че мистър Слоуп никога няма да стане декан на Барчестърската катедрала. Да, мисис Прауди бе направо непобедима: ако беше съпруга на Петручио^[2], дори този архиукротител на жените би се оказал незабавно под нейния чехъл.

— Това наистина е нелепо, мила.

— Тогава защо сте се опитвали да му помагате?

— Ами… аз не съм му помагал, мила… само така, малко.

— Но защо изобщо сте се намесили? Защо ви е трябвало да свързвате името си с нещо толкова абсурдно и смешно? Какво всъщност казахте на архиепископа?

— Ами просто му споменах за това; казах само, че… че ако деканът се помине, мистър Слоуп би… искал да…

— Би искал какво?

— Забравих вече как точно се изразих… би искал да заеме това място, ако то му бъде предложено… нещо от този род. Нищо повече не съм казал.

— Не е трябвало изобщо да си отваряте устата! И какво отговори архиепископът?

— Нищо не отговори, само наведе глава и потри ръце. Някой ни прекъсна, а тъй като обсъждахме новия съвет на енорийските училища, въпросът за бъдещия декан бе изоставен — след това сметнах, че не е много уместно да го повдигам отново.

— Да го повдигате отново! Много жалко, че изобщо сте го поставили! Какво ще си помисли за вас архиепископът?

— Уверявам ви, мила, архиепископът не обърна почти никакво внимание на това.

— Но как можа да ви дойде тази мисъл в главата, епископе? Как можа да ви хрумне да правите това жалко създание декан на Барчестърската катедрала? Сигурно вече е започнал да си търси и епархия — човек, който едва ли знае кой е бил дядо му, човек, когото взех гладен и гол от улицата! Декан на Барчестърската катедрала, как не! Ще му дам аз един декан!

В политическо отношение мисис Прауди се считаше за чиста проба виг, цялото й семейство беше от партията на вигите. А сред англичаните и англичанките от всички съсловия (мисис Прауди би трябвало според мен да се отнесе към първите заради необикновено силния си характер) най-нетърпими към плебейските кандидати за високи длъжности са именно чистопробните виги.

Епископът сметна за необходимо да свали всяка вина от себе си.

— Виждате ли, мила — каза той, — стори ми се, че вие с мистър Слоуп не се разбирате вече така добре, както преди.

— Да се разбираме ли?! — Мисис Прауди тупкаше припряно с крак по килимчето и стисна устни по начин, който не предвещаваше нищо добро за обекта на техния разговор.

— Започвам да мисля, че той ви е неприятен (кракът на мисис Прауди затупка все по-бързо) и че ще се чувствувате по-добре, ако напусне двореца (мисис Прауди се усмихна, както сигурно се усмихва хиената, преди да избухне в кикот), затова ми се стори, че ако той получи това място и престане да бъде мой капелан, вие няма да бъдете недоволна от такова развитие на нещата.

И хиената избухна в кикот. Нямало да бъде недоволна от такова развитие на нещата! Нямало да бъде недоволна, че врагът й ще стане декан с хиляда и двеста фунта годишно! Когато описва обичаите на своята родина, Медея уверява потресения си слушател (цитирам по изданието на Робсън), че в нейната страна пленниците биват изяждани. „Нима вие им прощавате?“, пита Медея. „Да, прощаваме им“, отвръща благият грък. „Ние пък ги изяждаме!“, заявява с настървение колхидянката. Мисис Прауди беше Медеята на Барчестър и не разбираше как е възможно да не изяде мистър Слоуп. Да му прости! Просто да се отърве от него! Да го направи декан! Не, в нейната родина хора като нея не постъпват така с пленниците! Мистър Слоуп не можеше да се надява на такава милост — тя щеше да оглозга и последната му кост.

— О, да, мили! Разбира се, че няма да е вече ваш капелан — каза тя. — След всичко станало това е напълно естествено. Не мога и да си помисля, че ще продължа да живея под един покрив с човек като него. Освен това той показа пълната си непригодност за такъв пост — само предизвикваше кавги и недоразумения сред духовенството, поставяше ви в крайно неудобно положение и се държеше така, сякаш той самият е епископ. Разбира се, че ще се махне. Но ако напусне двореца, това не означава, че трябва да отиде в резиденцията на декана!

— Разбира се, разбира се! — рече епископът. — Но нали знаете, мила, за да спазим приличие.

— Но аз не искам да спазвам приличие, нека всички видят мистър Слоуп в истинската му светлина — като двуличен, хитър, подъл интригант. Аз го следя отдавна — той и не подозира колко много знам за него. Задиря по най-неприличен начин онази куца италианка. Нейното семейство е позор за Барчестър и мистър Слоуп също е позор за Барчестър. Ако не внимава, вместо да стане декан, може да изгуби изобщо сана си. Декан ли! Този нахалник е напрано полудял!

Епископът не направи повече опит да оправдае себе си или своя капелан и това негово смирение и покорство бе богато възнаградено. Скоро двамата с жена си отидоха да вечерят и той прекара една тъй приятна вечер, каквато отдавна не беше прекарвал в собствения си дом. Дъщерите му свиреха и пееха, докато епископът сърбаше кафето си и четеше вестника, а мисис Прауди го разпитваше весело за архиепископа. След това той си легна щастлив и доволен и спа тъй сладко, сякаш мисис Прауди беше самата Гризелда^[3]. На сутринта, докато се бръснеше, стягайки се за празненството в Улаторн, той окончателно реши никога вече да не вдига копие срещу такъв неуязвим войн, какъвто беше мисис Прауди.