Антъни Тролъп
Барчестърски кули (49)

Глава четиридесет и девета
Велзевул

Докато излизаше от столовата заедно с мис Торн, Елинор нямаше никакво намерение да я посвещава в тайната си, но когато седна до старата дама на дивана, думите сякаш сами излязоха от устата й. Елинор не умееше да се преструва и не можеше да продължи да говори за мистър Еърбин като за чужд човек, след като той изпълваше цялото й сърце. Когато мис Торн, придържайки се с деликатна настойчивост към своя план, попита младата вдовица дали според нея на мистър Еърбин не му е време да се ожени, не й оставаше друго, освен да си признае всичко.

— Мисля, че да — отвърна Елинор малко смутено, но мис Торн започна да развива мисълта си и тя добави: — О, мис Торн, той скоро ще се ожени: ние сме сгодени.

Мис Торн знаеше много добре, че сутринта, докато се разхождаше с мисис Болд, тя все още не беше сгодена. Освен това всичко, което беше чула дотогава, й даваше пълно основание да предполага, че за този годеж не бе ставало и дума. Затова, както вече споменахме, бе малко изненадана, но независимо от това прегърна гостенката си и най-сърдечно я поздрави.

Тази вечер Елинор не намери удобен случай да поприказва с мистър Еърбин — освен за такива неща, които можеха да чуят всички, а те не бяха много. Мис Торн положи големи усилия да ги остави насаме, но мистър Торн, който не знаеше нищо за случилото се, заедно с още един гостенин, негов приятел, напълно провалиха добрите й намерения. И горката Елинор трябваше да се прибере в спалнята си, без да е получила ново доказателство за привързаност от страна на своя любим. Впрочем нейното душевно състояние съвсем не будеше съжаление.

На следващата сутрин тя стана рано с надеждата, че като слезе долу малко преди обичайното време за закуска, ще завари мистър Еърбин сам в столовата. Нали и той би могъл да си помисли, че една такава среща е възможна? Ето защо Елинор беше напълно облечена цял час преди да започне утринната молитва. Но не слезе веднага, тъй като се страхуваше да не се покаже прекалено нетърпелива за срещата със своя любим, макар че нетърпението й — Бог и бе свидетел! — беше наистина голямо. Затова седна до прозореца и като поглеждаше непрекъснато към часовника, започна да се занимава с малкия, докато не прецени, че вече може да слезе.

Като се озова пред вратата на столовата, тя спря за момент, колебаейки се дали да натисне дръжката, но до нея достигна гласът на мистър Торн и това сложи край на колебанията й. Планът й се бе провалил и сега вече можеше да влезе без никаква опасност за доброто си име. Мистър Торн и мистър Еърбин бяха застанали до камината и обсъждаха достойнствата на Велзевул — любимия жребец на мистър Торн. Всъщност обсъждаше ги мистър Торн, а мистър Еърбин го слушаше. Това забележително животно бе ожулило подрязаната си опашка о стената на конюшнята, с което причини големи безпокойства на главния коняр на Улаторн. Ако Елинор се беше забавила още само една минута, мистър Торн щеше да бъде вече в конюшнята.

Като видя гостенката си, мистър Торн потисна своята тревога. Велзевул трябваше да мине без него. Но разговорът между тримата никак не вървеше и в края на краищата домакинът не издържа състоянието на мъчителна неизвестност по отношение на своя любимец, поднесе най-изискано извиненията си на мисис Болд и побърза да излезе. Когато вратата зад него се затвори, Елинор почти съжали, че си бе отишъл. Не че се страхуваше от мистър Еърбин, но все още не знаеше как да се държи с него.

Но той скоро разсея нейното смущение: приближи се до нея, хвана я за двете ръце и каза:

— И така, Елинор, ние с вас ще станем мъж и жена. Нали?

Тя вдигна поглед към лицето му и сви устни за едносричен отговор, но не произнесе нито звук. Мълчанието й обаче не му попречи да прочете повече от ясно нейното съгласие в очите й.

— Това означава голямо доверие — каза той, — много голямо доверие.

— Да-да — отвърна Елинор, която го разбра посвоему. — Много, много голямо доверие. И аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се окажа достойна за него.

— Аз също ще направя всичко по силите си, за да се окажа достоен за него — с голяма тържественост заяви мистър Еърбин.

Той я прегърна през кръста, вперил поглед в огъня, а тя склони глава на рамото му и остана да стои така, много доволна от мястото си. И двамата мълчаха — не чувствуваха нужда от думи. Всичко необходимо беше вече казано. Елинор бе произнесла посвоему еднозначното си „да“ и това беше напълно достатъчно за мистър Еърбин.

Сега им оставаше само да се наслаждават на увереността си в своята взаимна любов. А колко голяма е тази наслада! Колко по-силна е тя от всички радости, които Бог е отредил на своите творения! А за женското сърце тя е двойно по-прекрасна!

Когато бръшлянът намери своята кула, когато изящният жасмин намери своята здрава стена, колко пищно се разрастват тези паразитни растения! Те не са създадени да протягат сами клонките си към небето и да понасят без всякаква защита лятното слънце и зимните бури. Оставени сами на себе си, те се разстилат по земята и линеят в глухата сянка, незабелязани от никого. Но щом намерят твърда опора, веднага ги осенява чудна красота — всемогъща и всевластна! Какво е кулата без своя бръшлян или високата градинска стена без жасмина, който й придава прелест и благоухание? Без орловите нокти живият плет си остава най-обикновена ограда.

Все още съществува мнението, макар и вече преодоляно донякъде от силата на човешката природа, че жената трябва да изпитва срам от любовта си и има право да я признае едва тогава, когато тази любов се превърне в съпружески дълг. Ние с радост ще провъзгласим едно друго схващане. Жената трябва да се гордее със своята любов, но нека тази любов бъде такава, че тя наистина да има правото да се гордее с нея.

Елинор се гордееше с любовта си и чувствуваше (при това с пълно основание), че наистина има с какво да се гордее. Можеше да остане така, склонила глава на рамото му, часове наред, ако съдбата и мистър Торн не й бяха попречили. С всяка секунда тя се притискаше по-силно и по-силно в обятията му, изпълнена с все по-голяма увереност, че истинското й място е именно тук. Какво значение имаха сега за нея надменността на архидякона, студенината на сестра й или слабоволието на любимия й баща? Какво я интересуваше двуличието на приятели като Шарлот Станъп? Тя бе намерила надежден щит, който да я пази от всяко зло, верен кормчия, който да я преведе невредима през всички плитчини и подводни скали. Щеше да свали тежкото бреме на независимостта и отново да заеме положението, подобаващо на една жена, заедно със задълженията на вярна и любеща съпруга.

Той също беше повече от доволен. И двамата се взираха внимателно в огъня, сякаш се опитваха да прочетат там бъдещата си съдба, докато най-после Елинор отново го погледна в лицето и с усмивка каза:

— Колко си тъжен само! (Той наистина беше ако не тъжен, то поне много сериозен.) Колко си тъжен, мили!

— Тъжен ли? — каза той, взрян в очите й. — Не, напротив!

Нежните й, изпълнени с любов очи бяха обърнати към него и тя посрещна с ласкава усмивка отговора му. Изкушението беше прекалено силно дори за подчертаната скромност на мистър Еърбин и като се наведе над нея, той притисна устните си към нейните.

Много скоро след това се появи мистър Торн и двамата годеници бяха щастливи да научат, че опашката на Велзевул не е сериозно пострадала.

Мистър Хардинг имаше намерение да тръгне за Улаторн веднага след своето завръщане в Барчестър, за да си осигури подкрепата на дъщеря си в замисления от него бунт срещу архидякона във връзка с предложението на министър-председателя, но това пътуване му бе спестено от новината, че мисис Болд се е завърнала неочаквано в къщи. Като прочете краткото й писмо, той веднага тръгна за дома й, където тя вече го очакваше.

Колко много имаха да си кажат един на друг и колко сигурни бяха, че новините им ще бъдат голяма изненада за другия!

— Мила, толкова исках да те видя — каза мистър Хардинг, като целуна дъщеря си.

— О, татко, толкова неща имам да ти казвам! — рече дъщерята, отвръщайки на целувката му.

— Мила моя, предложиха ми да стана декан! — заяви мистър Хардинг и неочакваната новина попречи на Елинор да продължи.

— О, татко! — извика тя от радост, забравила за миг своята любов и своето щастие. — О, татко, възможно ли е? Мили татко, колко пълно е сега щастието ми!

— Но аз мисля, мила, че ще трябва да откажа.

— Ах, татко!

— Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен, Елинор, като ти обясня всичко. Знаеш, мила, колко съм стар. Ако доживея до…

— Но, татко, трябва да ти кажа нещо и за себе си.

— Слушам те, мила.

— Само не зная как ще го приемеш.

— Да приема какво?

— Ако не се зарадваш, ако това не те направи щастлив, ако не одобриш решението ми, моето сърце ще бъде разбито.

— Щом работата е такава, Нели, разбира се, че ще го одобря.

— Не, страх ме е, че няма да го одобриш. Толкова ме е страх! Но не може да не се съгласиш, че съм най-щастливата жена на божия свят!

— Така ли, мила? Тогава аз мога само да се радвам заедно с тебе. Хайде, Нели, кажи ми какво е станало!

— Мисля да…

Мистър Хардинг я отведе до дивана, седна до нея и я хвана за ръцете.

— Мислиш да се омъжиш, Нели, така ли?

— Да — отвърна тихо тя. — Тоест, ако ти одобряваш избора ми. — И тя се изчерви, като си спомни обещанието, което му бе дала съвсем неотдавна и за което бе напълно забравила при обяснението си с мистър Еърбин.

Мистър Хардинг се замисли кой ли би могъл да бъде мъжът, когото ще трябва да приветствува като свой зет. Преди една седмица щеше да е сигурен кое име му предстоеше да чуе. И щеше да даде своята благословия, макар и със свито сърце. Сега знаеше, че това в никакъв случай не можеше да бъде мистър Слоуп, но нямаше понятие кой би могъл да заеме неговото място. За момент помисли, че избраникът е Бърти Станъп, и изстина.

— Е, Нели?

— О, татко, обещай ми, че ще го обикнеш… заради мене.

— Но хайде, Нели, казвай кой е!

— Нали ще го обикнеш, татко?

— Мило мое дете, как мога да не обикна човека, когото обичаш ти?

Тогава Елинор му пошепна на ухото името на мистър Еърбин.

Ничие друго име не би могло да учуди и да зарадва повече мистър Хардинг. Ако бе търсил из цял свят зет по своя вкус, нямаше да намери по-добър от мистър Еърбин. Той беше свещеник; енорията му се намираше в съседство; принадлежеше към онзи кръг, към който бяха насочени всички лични симпатии и предпочитания на мистър Хардинг; беше близък приятел на доктор Грантли; освен това за самия него мистър Хардинг бе чул само хубави неща. И все пак изненадата му беше толкова голяма, че му попречи да даде незабавно израз на радостта си. Никога не бе мислил за мистър Еърбин като за възможен съпруг на своята дъщеря, изобщо не предполагаше, че двамата могат да изпитват чувства един към друг. Опасяваше се, че дъщеря му, която не можеше да понася нетърпимостта и високомерието на архидякона, е враждебно настроена към свещеници от рода на мистър Еърбин. Ако го бяха поканили да си избере зет, той сигурно би посочил мистър Еърбин, но ако му бяха предложили да отгатне кой би могъл да бъде избраникът на дъщеря му, никога не би се сетил за него.

— Мистър Еърбин ли? — извика той. — Не може да бъде!

— О, татко, за бога, не казвай нито дума против него! Ако ме обичаш, не говори нищо лошо по негов адрес. Ах, татко, това е вече решено и не бива да се отменя… ах, татко!

Колко бързо забравяше Елинор! Къде остана обещанието й, че няма да си избере съпруг без одобрението на своя баща? Бе избрала сама и сега настояваше тон да приеме свършения факт.

— О, татко, той е толкова добър! И благороден, и благочестив, и великодушен — има всички качества, които правят един човек добър! — И тя се притисна към баща си, умолявайки го да се съгласи с нея.

— Нели, детето ми, дъще моя! Всичко това е вярно: той е благороден, добър, великодушен човек — има всички качества, които могат да накарат една жена да го обича и един мъж да му се възхищава. Той ще ми бъде като син, като мой собствен син. Ще ми бъде тъй скъп, както си и ти. Нели, детето ми, мое щастливо, щастливо дете!

Не е необходимо да проследяваме по-нататъшния им разговор. Постепенно те се върнаха към въпроса за назначаването на нов декан. Елинор се опита да докаже на баща си, както бяха направили преди нея сестра й и архидяконът, че възрастта му не е никаква пречка да стане чудесен декан, но сега тези доводи му се струваха още по-малко убедителни. Той почти не отговаряше, само седеше мълчалив и умислен. От време на време целуваше дъщеря си и казваше „да“ или „не“, или „точно така“, или „е, мила, с това не мога напълно да се съглася“, но тя така и не успя да го въвлече в сериозен разговор дали „да бъде, или да не бъде“ декан на Барчестърската катедрала. За нея и нейното щастие, за мистър Еърбин и неговите достойнства бе готов да говори толкова, колкото пожелае Елинор — а нека бъдем искрени, това не беше малко, — но не искаше да каже нито дума повече за предложения му пост. Беше му хрумнала нова идея: защо декан да не стане мистър Еърбин?