Антъни Тролъп
Барчестърски кули (30)

Глава тридесета
Още една любовна сцена

Но в дома на архидякона пребиваваше още един гост, който също бе засегнат от този злополучен развой на събитията и чиито чувства трябва сега по-подробно да анализираме. Когато мистър Еърбин научи от своя приятел, че е твърде вероятно Елинор да се омъжи за мистър Слоуп, той се учуди много, но не прояви недоверие. Вече казахме, че не беше влюбен в Елинор — и до този момент това беше самата истина. Но щом чу, че тя обича друг, той веднага се изпълни с нежни чувства към нея. Не се готвеше да й прави предложение, никога не бе мислил, а и сега не мислеше, че тя би могла да му стане жена. Но изведнъж го обзе някакво смътно съжаление, изпита разяждаща мъка и непреодолимо униние, а също и нещо като озлобление към самия себе си, задето той, мистър Еърбин, не бе направил нищо, за да попречи на онзи, другия, на този жалък подлец, когото тъй дълбоко презираше, да се добере до безценната награда.

Човек, който е доживял до четиридесет години, без да се ожени, и не е изпитал поне веднъж подобни чувства, е или голям щастливец, или съвсем безсърдечен.

Мистър Еърбин нямаше намерение да опъне платната на своята лодка, за да последва тази разкошна яхта. Той бе забелязал, че мисис Болд е красива, но не бе мечтал да обсеби тази красота. Знаеше, че мисис Болд е богата, но съвсем не мислеше да си присвоява нейните богатства, също както не мислеше да посяга и на богатствата на доктор Грантли. Бе се убедил, че мисис Болд е умна, добросърдечна, мила, разсъдлива — с една дума, притежава всички качества на една съвършена съпруга, но колкото по-привлекателна и по-достойна за любов изглеждаше тя, толкова по-малка бе надеждата му да бъде някога негова. Впрочем това бяха даже не мисли, а инстинктивни чувства, подхранвани от неговата скромност и плахост. И ето сега скромността му щеше да бъде възнаградена: предстоеше му да види как тази жена, чиято красота бе тъй съвършена в неговите очи, чието богатство бе такова, че му пречеше дори да мисли за нея, чието вдовство би запечатало устата му, ако би помислил все пак за нея — предстоеше му да види как тя става плячка на Обадая Слоуп!

Сутринта преди тръгването на мисис Болд той се качи на коня си да наобиколи енорията Св. Юълд. По пътя все си мърмореше един стих от „Ван Артевелде“:

Как малко ни ласкае женската любов!^[1]

Стараеше се да мисли за друго — за своята енория, за колежа си, за своята вяра, но мислите му упорито се връщаха към мистър Слоуп и към фламандския предводител.

Като помислим само

как малко ни ласкае женската любов!

Даряват с нея, който е наблизо

и който може да я заплати…

Работата беше не в това, че мисис Болд се омъжва за друг — той не слагаше себе си в числото на нейните ухажори, — а в това, че се омъжва за мистър Слоуп. И тъй, мистър Еърбин все си повтаряше:

Ни благородство външно,

нито душевна светлина ни трябва —

ден след ден лишените от тях

печелят най-прекрасните жени

само защото носят панталони!

Как смешна е самата дума „избор“!

И той продължаваше да язди със смут в сърцето.

Тази разходка му достави малко радост, а и в енорията си не можа да свърши нищо полезно.

Необходимите реконструкции на къщата бяха пред завършване: той обиколи стаите, качи се и слезе по стълбите и се разходи из градината, но всичко това го остави почти напълно равнодушен. При всеки прозорец се спираше, гледаше навън и мислеше за мистър Слоуп. Някога се бе спирал почти при всеки прозорец да побъбри с Елинор. Тя постоянно идваше тук с мисис Грантли и докато мисис Грантли даваше нареждания и следеше за тяхното изпълнение, той и Елинор беседваха на всевъзможни теми, свързани с призванието на един свещеник. Спомни си колко властно я поучаваше и колко кротко изслушваше тя деспотичните му сентенции. Спомни си внимателния й поглед, любезните, но остроумни отговори, интереса й към всичко свързано с църквата, а и със самия него, и удряйки с камшика по рамката на прозореца, си каза, че не е възможно Елинор Болд да се омъжи за мистър Слоуп.

И все пак не беше толкова убеден, колкото би трябвало, в невъзможността на този брак. Бе имал достатъчно време да опознае добре Елинор и да прецени, че такъв брачен съюз е наистина абсурден. Трябваше да почувствува, че у нея има нещо, което не би й позволило да падне толкова ниско. Но и мистър Еърбин подобно на много други хора беше на мнение, че на жените не може да се разчита. Продължаваше упорито да си повтаря, че не е възможно Елинор Болд да стане мисис Слоуп, и все пак вярваше, че ще стане. Скиташе се из къщата и градината, без да прави нищо и без да мисли за нищо. Чувствуваше се ужасно, озлобен към себе си и към целия свят, и подхранваше в сърцето си истинска ненавист към мистър Слоуп. Знаеше, че не бива така, но не можеше да се овладее. Всъщност мистър Еърбин беше вече влюбен в мисис Болд, макар и да не си даваше още сметка за това. Беше влюбен и въпреки четиридесетте си години не можеше да осъзнае този факт. Ядосваше се, тормозеше се и не разбираше какво става с него като някой двайсетгодишен младеж. И така, без да е свършил някаква работа в Св. Юълд, той си тръгна за Плъмстед много по-рано от обикновено, гонен от някаква смътна, неосъзната надежда, че ще успее да се види с мисис Болд преди нейното заминаване.

Елинор прекара едно не особено приятно утро. Беше сърдита на всички и най-вече на себе си. Чувствуваше, че към нея се бяха отнесли несправедливо, но чувствуваше също така, че не е изиграла добре козовете си. Трябваше да покаже, че стои над всяко подозрение, и да изслуша намеците на сестра си и поученията на архидякона с пълно равнодушие. Вместо това тя се бе разсърдила и обидила и сега изпитваше срам от собствената си раздразнителност, но беше безсилна да я овладее.

По-голямата част от сутринта прекара сама, но по-късно към нея се присъедини баща й. Той бе окончателно решил, че каквото и да стане, нищо няма да го раздели от по-малката му дъщеря. Беше му трудно да се примири с мисълта, че ще му се наложи да я вижда начело на трапезата на мистър Слоуп, но преглътна и този хап. Мистър Слоуп, убеждаваше сам себе си той, бе почтен човек и свещеник и като баща на Елинор мистър Хардинг нямаше право да се опитва да попречи на този брак. Той жадуваше да й каже, че тя му е по-скъпа от всички други на света, че според него няма в какво да бъде упреквана, че не е никак съгласен с доктор Грантли, но не намери в себе си сили да произнесе името на мистър Слоуп. Ами ако всички те се заблуждаваха в своите предположения? Тази несигурност го възпираше да започне откровен разговор с нея.

Мистър Хардинг седеше с Елинор в гостната — беше я прегърнал през кръста, казваше й от време на време по някоя и друга изпълнена с нежност дума и размахваше усърдно въображаемия си лък, когато в стаята влезе мистър Еърбин. Мистър Хардинг веднага стана, двамата си размениха няколко банални фрази, без да се замислят върху казаното, а Елинор продължаваше да седи на канапето мълчалива и мрачна. Мистър Еърбин беше включен в списъка на тези, на които беше сърдита. Той също си бе позволил да говори за нейното познанство с мистър Слоуп, той също бе дръзнал да я осъжда за това, че не виждаше в неговия враг свой враг. Тя не очакваше да го види преди заминаването си и не беше много склонна да прояви любезност.

В цялата къща витаеше усещането, че нещо не е в ред. Когато видя Елинор, мистър Еърбин не можа да се престори, че не е забелязал нищо. Не му се удаде да намери онзи весел, уверен и леко заядлив тон, с който обикновено говореше с нея. Не бе стоял и две минути в гостната, когато започна да съжалява, че се е върнал, а щом чу гласа й, от все сърце пожела да си бе останал в своята енория. Какво всъщност можеше да каже на бъдещата мисис Слоуп?

— Много съжалявам, че ни напускате толкова бързо — рече той, правейки напразни опити да говори с обичайния си глас.

В отговор Елинор промърмори нещо за неотложните работи, които налагат връщането й в Барчестър, и се зае най-прилежно с ръкоделието си.

Мистър Еърбин и мистър Хардинг отново размениха няколко лишени от смисъл фрази — банални, изтъркани и плоски. И двамата нямаха какво да си кажат, но никой не искаше да запази мълчание. Най-после мистър Хардинг се възползува от една пауза и се измъкна от гостната, като остави мистър Еърбин насаме с Елинор.

— Вашето заминаване ще бъде голяма загуба за цялата компания — каза той.

Тя отново промърмори нещо едва разбираемо, но не вдигна очи от ръкоделието си.

— Този месец беше много приятен — продължи той. — Поне за мен, и много съжалявам, че толкова бързо свърши.

— Останах тук по-дълго, отколкото имах намерение — отвърна Елинор, — и вече е крайно време да се връщам.

— Какво да се прави, приятните часове и приятните дни винаги свършват бързо. Жалко, че те тъй рядко са приятни; но може би…

— Наистина е жалко, че хората полагат такива усилия да развалят приятните си дни — прекъсна го тя. — Жалко, че има толкова нетърпимост по света.

— Най-напред самите ние трябва да се научим на търпимост — каза той и започна да обяснява, че като свещеник не може да си позволи да проявява така наречената от нея „търпимост“ за сметка на онези принципи, които е негов дълг да проповядва, но изведнъж си даде сметка, че е повече от безполезно да спори по този въпрос с бъдещата съпруга на мистър Слоуп, и смени темата:

— Но вие се готвите вече да ни напуснете и не ми се иска да развалям с нова лекция последните часове на престоя ви тук. Страхувам се, че и без това ви отегчих с бъбривостта си.

— Би трябвало да изпълнявате и на дело всичко онова, което проповядвате, мистър Еърбин.

— Разбира се, че трябва. И аз самият, и всички ние, които дръзваме да поучаваме другите, сме задължени да изпълняваме най-строго собствените си наставления. Готов съм да призная, че не съм особено последователен в това отношение, но не ми е много ясно какво точно имате предвид в случая. Имате ли някакъв специален повод да ми натяквате, че трябва да изпълнявам и на дело онова, което проповядвам?

Елинор не отговори. Много й се искаше да му обясни защо се сърди, да го упрекне заради проявеното неуважение към нея и накрая да му прости, така че да се разделят като приятели. Чувствуваше, че ще съжалява, ако се сбогува с него в сегашното си душевно състояние, но не можеше да си наложи да заговори за мистър Слоуп. А и как да спомене за намеците на архидякона, направени, както си мислеше тя, по внушението на мистър Еърбин! Искаше да му покаже, че не е бил прав, че се е отнесъл несправедливо към нея, за да оцени още повече великодушието й. Даваше си сметка, че държи много на него и затова не искаше да си тръгва огорчена, но не можеше да преодолее огорчението си без някакво обяснение, без самопризнание от негова страна, без уверение, че никога вече няма да се отнася така с нея.

— Защо ми казвате, че трябва сам да изпълнявам онова, което проповядвам? — отново попита той.

— Всички трябва да правят така.

— Без съмнение. Това се разбира от само себе си. Но вие не казвате това на всички хора, нито на всички свещеници. Колкото и да е добър този съвет, той се дава само тогава, когато искаме да намекнем за някакво определено провинение. Кажете ми в какво по-точно съм се провинил, и аз ще направя всичко възможно да се възползувам от съвета ви.

Елинор замълча за малко, погледна го право в очите и каза:

— На вас, мистър Еърбин, не ви достига смелост да поговорите ясно и открито с мен, а искате аз, една жена, да говоря с вас откровено. Защо сте ме оклеветили пред доктор Грантли зад гърба ми?

— Оклеветил ли? — удиви се той и цялото му лице пламна. — Как така оклеветил! Ако съм изрекъл някаква клевета срещу вас, моля за прошка и вас, и онзи, пред когото съм я изрекъл, и Бога. Но с какво все пак съм ви оклеветил пред доктор Грантли?

Тя също се изчерви силно. Как можеше да му каже, че е говорил за нея като за бъдеща съпруга на мистър Слоуп!

— Вие най-добре знаете това — каза тя. — Но аз ви питам, като честен и порядъчен човек, бихте ли казали такова нещо за вашата сестра? Не, няма да ви питам за това — продължи тя, забелязвайки неговото мълчание, — няма да ви поставям пред необходимостта да отговаряте на подобен въпрос. Доктор Грантли ми предаде вашите думи.

— Наистина доктор Грантли се обърна към мен за съвет и аз му го дадох. Той ме попита…

— Да, зная, мистър Еърбин. Попитал ви е дали ще бъде редно да ме приема в Плъмстед, ако не прекратя познанството си с един джентълмен, към когото вие и той изпитвате лична неприязън.

— Имате грешка, мисис Болд. Аз не се познавам лично с мистър Слоуп. Никога не съм го виждал.

— Независимо от това вие сте настроен враждебно към него. Не е моя работа да преценявам колко справедливо е това ваше чувство, но мисля, че имах право да очаквам да не намесвате моето име във вашите пререкания. А вие сте го намесили, и то по един най-оскърбителен, най-неприятен за една жена начин. Трябва да призная, мистър Еърбин, че не очаквах такова нещо от вас.

Докато говореше, тя с мъка сдържаше сълзите си, но все пак успя да ги сдържи. Ако се беше отпуснала и заплакала на глас, както често правят в такива случаи жените, той щеше веднага да се размекне, да я помоли за прошка, може би дори да коленичи в краката й и да й се обясни в любов. Всичко би намерило своето обяснение и Елинор щеше да се завърне в Барчестър с облекчено сърце. Колко лесно би простила и забравила тя подозренията на архидякона, ако беше узнала от мистър Еърбин цялата истина! Но какво щеше да стане тогава с моя роман? Тя не заплака и мистър Еърбин не се размекна.

— Вие сте несправедлива към мен — каза той. — Доктор Грантли ме помоли за съвет и аз не можех да не му го дам.

— Доктор Грантли е постъпил много нескромно и нетактично. Аз имам същото право да избирам моите познати, както и той своите. Какво бихте казали, ако бях поискала мнението ви дали е уместно да изгоня доктор Грантли от дома си, защото се познава с лорд Татнъм Корнър? А лорд Татнъм е също толкова неподходящ познат за един свещеник, колкото мистър Слоуп — за една дъщеря на свещеник.

— Не познавам лорд Татнъм Корнър.

— Вие не, но доктор Грантли го познава. Все ми е едно — ако ще да познава всички млади лордове от всички конни състезания на Англия, пак няма да се меся в неговите работи и няма да позволя той да се меси в моите.

— Съжалявам, че трябва да ви възразя, мисис Болд, но след като заговорихте вече с мен по този въпрос, аз съм принуден да ви възразя, още повече че вие ме обвинявате неправилно за онези няколко думи, които бях заставен да кажа във връзка с него. Положението на доктор Грантли му дава само ограничено право да избира своите познати. Ако направи погрешен избор, той ще бъде упрекнат за това. Ако общува с неподходящи хора, епископът ще се намеси. А за вас доктор Грантли е същото, което епископът е за него.

— Не, не съм съгласна! — извика Елинор и скочи на крака, а очите й буквално мятаха мълнии срещу мистър Еърбин. Никога още той не я бе виждал така развълнувана и дори наполовина толкова прекрасна.

— По никой начин не съм съгласна! — повтори тя. — Доктор Грантли няма абсолютно никакви права над мен. Вие двамата май забравяте, че аз не съм съвсем сама в света. Май забравяте, че имам баща. Доктор Грантли, изглежда, винаги е забравял това. Във вашия съвет, мистър Еърбин, бих се вслушала, тъй като бих сметнала, че това е приятелски съвет, а не заповед на наставник към непокорен ученик. Може би нямаше да се съглася с вас — по този въпрос сигурно не бих се съгласила, — но ако се бяхте обърнали към мен с обичайния си тон и с обичайната си откровеност, никога не бих се разсърдила. Но сега… подхождаше ли на един джентълмен, мистър Еърбин, да говори така за мен… с такова неуважение… с такова… Просто не съм в състояние да повторя вашите думи. Не може да не разбирате какво чувствувам. Хубаво ли беше да говорите за мен по този начин и да съветвате съпруга на сестра ми да ме изгони от дома на сестра ми само защото не съм отхвърлила познанството на един човек, чиито религиозни възгледи не одобрявате?

— Не ми остава нищо друго, мисис Болд — отвърна той с бавен, отмерен глас, застанал с гръб към камината и вперил поглед в шарките на килима, — освен да ви предам точно разговора между мен и доктор Грантли.

— Е? — каза тя, тъй като той замлъкна за момент.

— Страхувам се, че думите ми могат да ви причинят болка.

— Не по-голяма, отколкото вече ми причинихте! — каза тя.

— Доктор Грантли ме попита дали според мен ще бъде удобно да ви приема в къщата си като съпруга на мистър Слоуп и аз му казах, че според мен това няма да бъде удобно. Тъй като смятам за напълно невероятно мистър Слоуп и…

— Благодаря ви, мистър Еърбин, това е достатъчно. Не искам да знам какви са вашите разсъждения — каза тя с ледено спокоен глас. — Аз се отнесох към въпросния джентълмен така, както изисква най-елементарната учтивост. И само затова, само защото не изпитвам към него онази злоба и антипатия, каквато според вас и според доктор Грантли заслужават всички свещеници, които не споделят вашите разбирания, вие си вадите заключение, че ще се омъжа за него. Впрочем никой разумен човек не би могъл да стигне до едно толкова невероятно заключение въз основа на такива неубедителни факти. Не е възможно да мислите така, но в моето положение такова обвинение е особено тежко и неприятно и вие сте прибягнали до него, за да ме накарате да стана враг на вашия враг.

С тези думи Елинор отвори стъклената врата и излезе в градината. Мистър Еърбин остана в стаята да брои квадратчетата на килима. Но той бе чул достатъчно ясно и отбелязал съвсем точно всяка казана от нея дума. Нима от нейните думи не ставаше очевидно, че архидяконът се е заблуждавал, като й е приписвал някаква привързаност към мистър Слоуп? Нима не беше ясно, че Елинор е все така свободна и необвързана? Може да изглежда странно, че на мистър Еърбин би хрумнало да се усъмни в това. Но той се съмняваше. Тя не бе опровергала категорично обвинението, не бе заявила, че то не е вярно. Мистър Еърбин не разбираше много женското сърце, иначе би си дал сметка, че Елинор не би могла да се изрази по-ясно. Обикновено мъжете започват да разбират женското сърце едва когато годините направят това разбиране безполезно. И толкова по-добре — в противен случай те щяха много лесно да постигат победа!

Мистър Еърбин стоеше и броеше фигурките на килима, чувствувайки се нещастен, безкрайно нещастен заради отправените към него тежки думи и в същото време щастлив, неизразимо щастлив, тъй като жената, която му беше толкова скъпа, все пак не се готвеше да стане съпруга на този така неприятен човек. И той започна да си дава сметка, че е влюбен. Цели четиридесет години не бе преживял нито един час, измъчван от копнеж по женска красота. Но днес този час беше наистина мъчителен.

Впрочем в гостната той не остана повече от четвърт час. Въпреки думите на Елинор мистър Еърбин беше истински мъж. След като се убеди, че я обича и че има основания да я счита свободна да отвърне на неговата любов, стига да пожелае това, той я последва в градината, решен да направи всичко възможно, за да спечели сърцето й.

Не му се наложи да я търси дълго. Елинор се разхождаше по алеята с брястове край черковната ограда. Разговорът й с мистър Еърбин не бе допринесъл, уви, за успокояването на нейния дух. Тя беше много ядосана, и то повече на него, отколкото на всички останали. Как беше възможно да прояви такова неразбиране? А тя бе допуснала такава близост между тях, бе му позволила да говори толкова свободно с нея, съгласяваше се е мислите му, споделяше възгледите му, одобряваше неговите принципи, проявяваше загриженост за неговото благополучие, изобщо — отнасяше се към него с толкова внимание, колкото бе допустимо да прояви една хубава жена към един неженен мъж, без да компрометира себе си и своите чувства! Ето как се бе държала тя, а той… през всичкото това време той я бе смятал за годеница на друг!

Тя се разхождаше из алеята, а по бузите й от време на време се стичаше по някоя неканена сълза и докато вдигаше ръка да я избърше, гневно тропваше с крак при мисълта, че бе станала жертва на такава неправда.

Когато забеляза мистър Еърбин, той беше вече съвсем близо до нея, ето защо тя рязко се обърна и тръгна обратно по алеята, стараейки се да изтрие предателските следи от сълзите. Но усилията й бяха ненужни, тъй като мистър Еърбин беше в такова състояние на духа, че едва ли можеше да забележи подобни дреболии. Той тръгна след нея и я настигна в самия край на алеята.

Не бе мислил предварително как да се обърне към Елинор и какво да й каже. Чувствуваше само, че едно скарване с нея би го обрекло на мъки и че би било истинско щастие, ако му разреши да я обича. И все пак не искаше да се унижи и да й поиска прошка. Не й беше направил нищо лошо — не я беше нито оклеветил, нито оскърбил, както твърдеше тя. Не можеше да си признае грехове, които не беше извършил. Можеше само да забрави случилото се и да я попита какви надежди би могъл да храни в бъдеще.

— Надявам се, че няма да се разделим като неприятели! — каза той.

— Аз не изпитвам никаква враждебност към вас — отвърна Елинор. — Старая се да избягвам подобно чувство. Но би било неискрено, ако кажа, че след всичко станало може да съществува истинско приятелство между нас. Хората не избират приятелите си сред онези, към които изпитват презрение.

— Значи ли това, че ме презирате?

— Бие презирате мен, в противен случай не бихте говорили по този начин. Излъгала съм се, жестоко съм се излъгала. Вярвах, че имате по-добро мнение за мен, вярвах, че ме уважавате.

— Че имам по-добро мнение за вас и че ви уважавам? За да се оправдая пред вас, аз трябва да прибягна до по-силни изрази. — Той спря за момент и Елинор с разтуптяно сърце очакваше какво ще каже по-нататък. — Уважавал съм ви и ви уважавам така, както не съм уважавал нито една жена на света. По-добро мнение! Не съм имал по-добро мнение за никое човешко същество. Да ви клеветя? Да ви оскърбявам? Съзнателно да ви причинявам болка? Мога само да мечтая за правото да ви защищавам от клевети, оскърбления и обиди! Да ви клеветя! Господи! Може би така щеше да бъде по-добре. По-добре, отколкото да ви обожавам — греховно и напразно.

Той млъкна, ала продължаваше да върви до нея, скръстил ръце на гърба, вперил поглед в тревата под краката си, смутен и объркан. Елинор също вървеше мълчаливо, твърдо решена да не му се притече на помощ.

— О боже! — каза най-после той, говорейки повече на себе си, отколкото на нея. — Тези плъмстедски алеи са много приятни, когато на сърцето ти е леко, но иначе скучните мъртви камъни на Оксфорд са сякаш за предпочитане, както и тези на моята енория. Мисис Болд, започвам да мисля, че направих грешка, като дойдох тук. Едно католическо кюре би било пощадено от всичко това. Отче небесни, защо не си дал и на нас подобна заповед?

— Нима не ви е дадена, мистър Еърбин?

— О, да, разбира се. „Не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия.“ Но какво значи изкушение? Нима това е изкушение?

Бедният мистър Еърбин! Все не намираше думи за своята дълбока, искрена любов. Не можеше да си наложи да я изрази с прости и ясни слова, които биха изисквали съответен отговор. Не знаеше как да каже на крачещата до него жена: „Щом не обичате онзи човек, щом няма да бъдете негова съпруга, можете ли да обикнете мен, искате ли да станете моя съпруга?“ Това бяха думите, които напираха в сърцето му, но неговите дълбоки въздишки не му помагаха да ги произнесе на глас. Би дал всичко, за да може да зададе този толкова прост въпрос, но въпреки цялата си находчивост на амвона и на ораторската трибуна този път той не успяваше да намери думи, способни да изразят това тъй естествено желание.

И все пак Елинор го разбра така добре, сякаш бе излял страстта си с изящното красноречие на опитния Лотарио^[2]. С вродената си женска проницателност тя следваше всяка извивка на мисълта му, докато говореше за плъмстедските алеи и оксфордските камъни, докато въздишаше за неуязвимостта на католическите кюрета и намекваше за гибелността на съблазните. Елинор разбираше, че всичко това означава любов. Тя знаеше, че човекът до нея, този съвършен богослов, този опитен оратор, този изтъкнат войнствен полемист, полагаше напразни усилия да й каже, че неговото сърце вече не му принадлежи.

Тя разбираше това и то й доставяше известна радост, но въпреки всичко не искаше да му се притече на помощ. Той я бе обидил дълбоко, бе се отнесъл недостойно с нея — още повече че както изглежда, я обичаше, и Елинор не можеше да се откаже от мисълта за отмъщение. Не си задаваше въпроса дали някога ще бъде готова да отвърне на неговата любов. Дори не си признаваше, че тази любов я радва. В момента тя оставяше сърцето й безразлично — само задоволяваше нейната гордост и ласкаеше суетността й. Мистър Еърбин бе дръзнал да свърже нейното име с това на мистър Слоуп и сега тя намираше утеха в мисълта, че той с готовност би го свързал със своето собствено. И Елинор продължи да върви до него; тя вдъхваше с наслада тамяна, но не даваше нищо в отплата.

— Отговорете ми — каза мистър Еърбин, като спря внезапно и се обърна с лице към своята спътница. — Отговорете ми само на един въпрос: нали не обичате мистър Слоуп? И нямате намерение да се омъжвате за него?

Мистър Еърбин не бе избрал правилния път, за да завоюва сърцето на жена като Елинор Болд. Точно когато гневът й бе започнал да изчезва, смекчен от неподправената топлота на неговата неизказана любов, той отново наля масло в огъня с това толкова глупаво повторение на първоначалния си грях. Ако можеше да си даде сметка за последиците, никога не би произнесъл името на мистър Слоуп в присъствието на Елинор Болд, преди да се свърже навеки с нея. Тогава и само тогава той би могъл да говори с превъзходство за мистър Слоуп.

— Няма да отговоря на подобен въпрос — каза тя. — Нещо повече: трябва да ви кажа, че нищо не може да оправдае това, че ми го задавате. Довиждане!

Тя гордо се отдалечи, влезе в гостната през стъклената врата и се присъедини към баща си и сестра си, които я очакваха в столовата. Половин час по-късно беше вече в каретата и напусна Плъмстед, без да се види още веднъж с мистър Еърбин.

Той броди дълго и печално под мрачните дървета, които засенчваха черковния двор. Търсейки усамотение, напусна градината на архидякона и заскита бавно между зелените могили, под които почиваха толкова много влюбени момци и забравени днес красавици. Последните думи на Елинор звучаха като погребален звън в ушите му. Не бе в състояние да разбере, че тя може да му е сърдита, че може най-безжалостно да го измъчва и въпреки това да го обича. Не бе в състояние да си отговори дали мистър Слоуп е наистина предпочитан съперник, или не. Ако не, защо тогава не пожела да отговори на неговия въпрос?

Горкият мистър Еърбин! Невеж, неграмотен, груб човек, който за четиридесет години бе научил толкова малко за потайностите на женското сърце!