Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава четиридесет и пета
Семейство Станъп в къщи

Сега трябва да се върнем при семейство Станъп и да видим какво стана с неговите членове след връщането им от Улаторн.

Шарлот, която се върна заедно със сестра си при първия курс на каретата, очакваше с голямо вълнение нейното второ пристигане. Тя не изтича долу, не се втурна към прозореца и не издаде с нищо друго, че очаква да се случи нещо необикновено, но щом чу шума от колелата, стана и наостри уши да долови стъпките на Елинор или веселия глас на Бътри, който я кани да влезе вътре. Ако ги беше чула, това щеше да означава, че всичко е наред, но единственият звук, който стигна до ушите й, бяха тежките стъпки на баща й. Той слезе от каретата и бавно пресече вестибюла, преди да влезе в кабинета си на първия етаж.

— Кажете на мис Станъп да дойде при мен — нареди той на лакея.

— Нещо не е в ред — отбеляза Мадлин, излегнала се на своята кушетка в гостната.

— С Бътри всичко е свършено — отговори Шарлот и добави, обръщайки се към влезлия лакей: — Зная, зная. Кажете на баща ми, че веднага ще дойда.

— Значи, нищо не излезе от ухажванията на Бътри — каза Мадлин. — Така и предполагах.

— Сам си е виновен. Тя беше достатъчно подготвена, сигурна съм в това — рече Шарлот с онази жлъчност, която често се долавя в гласа на една жена, когато говори за друга.

— Какво ще кажеш сега на него? — Под „него“ синьората разбираше баща си.

— Зависи в какво настроение ще го намеря. Той беше съгласен да даде на кредиторите на Бърти двеста фунта, за да умилостиви най-настойчивите от тях до сватбата. Нека даде сега тези пари на самия Бърти — те ще му осигурят възможност да замине и да опита още веднъж късмета си.

— Къде е той сега?

— Един господ знае! Пуши в парка на мис Торн или флиртува с някоя от госпожиците Чадуик. Нищо не може да го трогне. Но баща ми ще се вбеси, ако не сляза веднага при него.

— Да, Бърти ще си остане винаги такъв. Но не се бави, Шарлот, искам да пия чай.

И така, Шарлот слезе долу при баща си. Той беше по-мрачен от облак — никога досега не го беше виждала такъв. Седеше в креслото си, но не удобно разположен до камината, а по средата на стаята, и чакаше нейното пристигане.

— Къде се дяна брат ти? — попита доктор Станъп веднага щом тя затвори вратата след себе си.

— По-скоро би трябвало да попитам вас — каза Шарлот. — Оставих ви заедно, преди да тръгна от Улаторн. А какво стана с мисис Болд?

— Мисис Болд! Пак вашите глупости! Тя си отиде в къщи, както и трябваше да се очаква. И аз най-искрено се радвам, че няма да бъде принесена в жертва на този безсърдечен негодник.

— О, татко!

— Да, безсърдечен негодник. Кажи ми сега къде се намира той и какво смята да прави. Дълго се оставих да ме мотаете с тази женитба. Женитба, как не! Коя е тази жена, дето би се решила да се лиши от своите пари, от уважението и доброто си име, за да се омъжи за такъв като него?

— Няма никакъв смисъл да се карате на мене, татко. Направих всичко каквото можех, за да помогна и на него, и на вас.

— И Мадлин не е много по-добра — продължаваше пребендарият, който беше наистина много разгневен.

— Знам, че никой от нас не е добър.

От гърдите на стареца се откъсна тежка, лъвска въздишка. Щом никой от тях не беше добър, кой ги бе направил такива? Щом бяха станали безпринципни егоисти със съмнителна репутация, кой носеше вината за това лошо възпитание?

— Зная само, че вие тримата ще ме разорите — каза той.

— Но, татко, това са глупости. Сега вие живеете съвсем в рамките на своите доходи, а ако са се появили нови дългове, аз не зная нищо за тях. Пък и откъде ще се вземат? Тук живеем толкова скучно.

— А сметките на Мадлин платени ли са?

— Не, не са. Кой би могъл да ги плати?

— Нейният мъж например.

— Нейният мъж! Нима искате да й предам тези ваши думи? Нима искате да я изгоните от дома си?

— Искам да знае как трябва да се държи.

— Но какво е направила пък сега? Горката Мадлин! Днес е излязла едва за втори път, откакто сме в този противен град.

Той замълча, обмисляйки в каква форма да съобщи своето решение.

— Е, татко — каза Шарлот, — имате ли още нужда от мен, или мога да се кача да поднеса чая на мама?

— Брат ти споделя всичко с теб. Кажи ми какво мисли да прави.

— Нищо, доколкото ми е известно.

— Нищо, нищо! Нищо, освен да яде, да пие и да хвърля на вятъра всяко пени, което успее да измъкне от мен. Аз вече реших, Шарлот — отсега нататък той няма да яде и да пие в този дом.

— Чудесно. В такъв случай ще трябва, изглежда, да се върне в Италия.

— Да върви, където иска.

— Лесно е да се каже това, татко, но какво значи то? Не можете все пак да го…

— Това значи — каза пребендарият, като повиши глас и хвърли към Шарлот изпълнен с гняв поглед, — че не мога повече да плащам за лентяйството му. И това е толкова сигурно, колкото, че Бог царува на небесата.

— О, на небесата! — възкликна Шарлот. — Няма смисъл да говорите така. Вие трябва да се погрижите за него тук, на земята, и въпросът е как да стане това. Не можете да го изгоните от къщи без стотинка и да го оставите да проси на улицата.

— Да проси, където му харесва.

— Той трябва да се върне в Карара. Там ще може да живее с най-малко средства, а и ако се опита да вземе назаем, никой няма да му даде повече от двеста-триста паули. Но трябва да му дадете пари за път.

— Кълна се…

— Ех, татко, не се кълнете. Много добре знаете, че сте длъжен да направите това. Бяхте готов да му дадете двеста фунта преди сватбата. Половината ще му стигне да замине за Карара.

— Какво? Да му дам сто фунта?

— Но ние не знаем още нищо, татко — каза Шарлот, която намери за по-уместно да смени темата. — Може би той вече е сгоден за мисис Болд.

— Дрън-дрън! — възрази доктор Станъп, който беше видял как, докато мисис Болд се качваше в каретата, синът му си стоеше настрани и дори не й подаде ръка.

— Тогава, значи, трябва да замине за Карара.

В този момент изщрака ключалката на входната врата и острият слух на Шарлот долови котешките стъпки на Бърти във вестибюла. Тя не каза нищо, тъй като чувствуваше, че сега за сега беше по-добре брат й да стои по-надалеч от баща им. Но доктор Станъп също бе чул шума от ключалката.

— Кой е? — попита той. Шарлот не отговори и той повтори: — Кой влезе току-що? Отвори вратата! Кой е?

— Сигурно е Бърти.

— Извикай го тук.

Но Бърти, който беше близо до вратата, чу думите му и влезе, без да чака по-нататъшна покана, весел и безгрижен както винаги. Тъкмо това негово безгрижие дразнеше доктор Станъп дори повече от разсипничеството му.

— Е, сър? — запита бащата.

— Как пътувахте с вашата прелестна спътничка, сър? — заинтересува се Бърти. — Нали тя не е горе, Шарлот?

— Бърти — каза Шарлот, — татко няма настроение да се шегува. Той ти е много сърдит.

— Сърдит ли?! — Бърти вдигна вежди така, сякаш никога в живота си не бе давал на баща си ни най-малък повод за недоволство.

— Ако обичате, седнете, сър — каза доктор Станъп много строго, но не с толкова висок глас. — Много те моля, Шарлот, седни и ти. Майка ти може да почака за чая си още няколко минути.

Шарлот седна на най-близкия до вратата стол малко предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Ето, седнах. Не можете да кажете, че съм непослушна, но в никой случай няма да отстъпя.“ И тя наистина нямаше намерение да отстъпва. Нея също я беше яд на Бътри, но независимо от това бе твърдо решена да го защищава пред баща им. Седна и Бътри. Той издърпа стола си по-близо до писалището, опря се на лакът върху него, разположи удобно брадичката си върху дланта на едната ръка и започна да рисува на лист хартия с другата. Преди да завърши разговорът, той нахвърли чудесни карикатури на мис Торн, мисис Прауди и лейди Де Курси и се залови да прави семеен портрет на Лукълофтови.

— Имате ли нещо против, сър — попита баща му, — да ми дадете някаква информация във връзка с вашите сегашни намерения? Как мислите да живеете занапред?

— Ще направя всичко, което ме посъветвате, сър — отвърна Бътри.

— Не, стига толкова съвети. Времето за съвети мина. Мога само да ви наредя незабавно да напуснете моя дом.

— Тази вечер ли? — попита Бътри и простодушният тон на въпроса му не остави на пребендария никаква възможност да отговори с достойнство.

— Татко няма предвид тази вечер — реши да се намеси Шарлот, — поне аз мисля така.

— Тогава може би утре? — предположи Бътри.

— Да, сър, утре! — каза баща му. — Вие ще напуснете този дом утре.

— Много добре, сър. Влакът в шестнайсет часа и трийсет минути задоволява ли ви? — И задавайки този въпрос, Бътри довърши ботуша с висок ток на мис Торн.

— Можете да се махнете както, когато и където си искате, стига да напуснете къщата ми до утре. Вие ме опозорихте, сър! Вие опозорихте и себе си, и мен, и сестрите си!

— Радвам се, сър, че съм пощадил от позора поне майка си — каза Бътри.

Шарлот едва се сдържа да не прихне, но лицето на пребендария стана още по-мрачно. В това време Бътри просто надмина себе си, докато нахвърляше върху листа носа и устата на мисис Прауди.

— Вие сте безсърдечен негодник, сър! Безсърдечен, неблагодарен, неспособен за нищо негодник! Аз се отричам от вас. Вие сте моя плът и кръв — това за съжаление не може да се промени, — но отсега нататък не сте ми вече син и аз не съм ви баща!

— О, татко! Вие не бива… вие не можете да говорите така! — застъпи се Шарлот.

— Мога и ще говоря! — отвърна бащата и стана от стола си. — А сега напуснете стаята, сър.

— Чакайте, чакайте! — извика Шарлот. — Защо мълчиш, Бътри? Защо не вдигнеш поглед от листа си и не кажеш нещо? Това твое държане ядосва татко още повече.

— За него не съществува никакво приличие и никаква почтеност — каза пребендарият и изведнъж започна да крещи: — Махайте се оттук, сър! Чувате ли какво ви казвам?

— Татко, татко! Няма да допусна да се разделите по този начин. Знам, че после ще съжалявате за това! — възкликна Шарлот и като се приближи до баща си, прошепна: — Само негова ли е вината? Помислете добре. На каквото сме си постлали, на това сега трябва и да легнем. Няма смисъл да се караме помежду си. — Тя спря да шепне, а Бътри завърши турнюра на графинята, който бе нарисуван така изкусно, че сякаш се люлееше насам-натам като истински.

— Сега татко ми е сърдит — каза Бътри, като вдигна за момент поглед от скиците си, — защото няма да се оженя за мисис Болд. Какво бих могъл да кажа по този въпрос? Вярно е, че няма да се оженя за нея. Първо…

— Това не е така, сър — възрази доктор Станъп, — но не искам да споря с вас.

— Току-що бяхте сърдит, защото мълчах — каза Бътри, като се захвана с една от младите Лукълофт.

— Престани да рисуваш! — сряза го Шарлот, като отиде до него и взе листа от ръцете му.

Тя обаче запази карикатурите и по-късно ги показваше на приятелите на семействата Торн, Прауди и Де Курси. Лишен от своето занимание, Бърти се облегна назад и зачака по-нататъшни нареждания.

— Мисля, че наистина ще е най-добре Бърти да замине незабавно, може би още утре — каза Шарлот. — Но моля ви, татко, нека обсъдим този въпрос по-подробно.

— Ако си тръгне утре, ще му дам десет фунта и банкерът в Карара ще му изплаща по пет фунта месечно, докато продължава да живее там.

— Е, сър, това няма да продължи дълго — каза Бърти, — защото най-много до три месеца ще умра от глад.

— Той ще има нужда от мрамор за своята работа — рече Шарлот.

— В работилницата имам достатъчно мрамор за три месеца — отвърна Бърти. — Няма смисъл да се заемам с нещо по-голямо за такъв ограничен срок, освен ако не реша да си направя надгробен паметник.

Но окончателните условия се оказаха не чак толкова сурови и пребендарият склони да стисне ръката на своя син и да му пожелае лека нощ. Доктор Станъп не поиска да се качи горе за чая си и нареди на дъщеря си да му го сервира в кабинета.

Бърти обаче се качи горе и прекара вечерта много приятно. Той завърши портрета на Лукълофтови, с което накара сестрите си да изпаднат във възторг, макар че деколтетата не бяха изобразени в строго съответствие с добрия вкус. Като разбра, че бурята беше отминала, той постепенно си призна, че не е проявил особено усърдие, когато е искал ръката на мисис Болд.

— С една дума, ти май изобщо не си й направил предложение! — каза Шарлот.

— О, тя все пак разбра, че може да ме има за съпруг, ако пожелае.

— Но не пожела — отбеляза синьората.

— Ти ме предаде по най-позорен начин — каза Шарлот. — Сигурно си й разказал всичко за моя план?

— Ами той излезе някак си наяве… поне в основните си линии.

— Това е краят на нашето приятелство — продължи Шарлот, — но сега вече то не е от значение. Предполагам, че ние всички скоро ще се върнем на Комо.

— Дано — каза синьората. — Тези черни сюртуци направо ми втръснаха. Ако този мистър Слоуп се появи отново тук, това ще означава моята гибел.

— Според мен именно ти стана причина за неговата гибел — поправи я Шарлот.

— А втория си обожател в черен сюртук смятам да поднеса най-безкористно в дар на друга жена.

На следващия ден Бърти, верен на своето обещание, стегна багажа си и взе влака в шестнадесет часа и тридесет минути с двадесет фунта в джоба. Пред него се ширеха мраморните кариери на Карара и тук ние си вземаме сбогом с него.

Един ден след заминаването на Бърти, точно в дванадесет часа, мисис Болд, също вярна на своето обещание, почука на вратата на доктор Станъп с тръпнещо сърце. Тя бе веднага поканена в малката гостна, чиито плъзгащи се врати бяха плътно затворени, така че на Елинор не се наложи да разменя поздрави с тези, които се намираха в голямата гостна. Докато се изкачваше по стълбите, тя не срещна нито един член на семейството и по този начин и бе спестена голяма част от неудобството, от което толкова се страхуваше.

— Много мило от ваша страна, мисис Болд, много мило, особено след всичко онова, което стана — каза излегналата се върху кушетката дама с най-любезната си усмивка.

— Вашето писмо беше написано по такъв начин, че не можех да не дойда.

— Да, признавам, че исках да ви заставя да ме посетите.

— Е, синьора, сега съм тук.

— Колко сте студена с мен! Но ще трябва да се примиря с това. Знам, че според вас вие имате основателни причини да се сърдите на всички ни. Горкият Бърти! Ако бяхте в течение на всичко, нямаше да му се сърдите.

— Не се сърдя на брат ви, ни най-малко не му се сърдя. Но се надявам, че не сте ме извикали, за да говорим за него.

— Ако пък се сърдите на Шарлот, това е още по-лошо, защото вие нямате по-добра приятелка в цял Барчестър. Но аз наистина не ви извиках, за да говорим за тях. Моля ви, преместете стола си по-наблизо, мисис Болд, така не мога да ви виждам. Толкова е неестествено да седите на такова разстояние.

Елинор послушно премести стола си по-близо до кушетката.

— А сега, мисис Болд, ще ви кажа нещо, което може да ви се стори малко неделикатно, но съм убедена, че постъпвам правилно.

Мисис Болд не отговори нищо, но почувствува, че всеки момент ще се разтрепери. Тя знаеше, че синьората не се церемони много и онова, което за нея бе само неделикатно, за мисис Болд можеше да се окаже върхът на неприличието.

— Познавате се с мистър Еърбин, нали?

Мисис Болд би дала всичко, за да не се изчерви. Но тя не можеше да заповядва на кръвта си и се изчерви чак до коренчетата на косите си, а синьората, която я бе накарала да седне така, че светлината да пада върху лицето й, много добре забеляза това.

— Да, познаваме се. Всъщност съвсем слабо. Той е близък приятел на доктор Грантли, а доктор Грантли е женен за сестра ми.

— Е, щом познавате мистър Еърбин, не може да не го харесвате. Аз го познавам и той много ми харесва. Убедена съм, че харесва на всички, които го познават.

Мисис Болд се чувствуваше неспособна да отговори каквото и да било. Кръвта кипеше в цялото й тяло и тя просто не беше на себе си. Стори й се, че столът под нея се клати, усещаше, че лицето й гори, и се задъхваше от тази вътрешна топлина. Все пак остана да седи неподвижна и не каза нито дума.

— Колко резервирана сте с мен, мисис Болд — каза синьората. — А пък аз от своя страна правя всичко, с което една жена би могла да помогне на друга.

На Елинор изведнъж й хрумна мисълта, че дружелюбието на синьората може би не е престорено и че във всеки случай няма да й навреди. Хрумна й и друга, почти неосъзната мисъл — че мистър Еърбин е прекалено ценен, за да бъде загубен. Тя презираше синьората, но победата си заслужаваше да направи известни отстъпки. Съвсем мънички, незначителни отстъпки!

— Не искам да бъда резервирана — каза тя, — но въпросите ви са толкова необикновени.

— Тогава ще ви задам един още по-необикновен въпрос — каза Мадлин Нерони, като се опря на лакът и погледна събеседничката си право в лицето. — Обичате ли го? Обичате ли го с цялото си сърце и душа, с цялото си същество? Защото мога да ви кажа, че той ви обича, обожава ви, мисли само за вас и за нищо друго — дори в този момент, докато се опитва да напише проповедта си за идущата неделя. Какво не бих дала, за да бъда обичана по такъв начин и от такъв мъж, тоест ако бях изобщо достойна за любовта на някой мъж!

Мисис Болд скочи от мястото си и застана безмълвна пред жената, която й говореше с такива страстни думи. Но когато синьората намекна за своя недъг, сърцето на вдовицата се смекчи и тя ласкаво докосна ръката на събеседничката си, която тя бе поставила върху масата. Синьората стисна пръстите й и продължи:

— Кълна ви се във Всевишния, че това е най-чиста истина и от вас зависи да се възползувате от нея така, че да ви направи щастлива. Но не бива да ме издавате. Той не знае нищо. Не подозира, че са ми известни най-съкровените тайни на неговото сърце. За тези работи е наивен като дете. Издаде се по хиляди различни начини, защото не е способен да се преструва — но изобщо не си дава сметка за това. Сега неговата тайна ви е известна и аз ви съветвам да се възползувате от нея.

Елинор отвърна едва забележимо на нейното стискане.

— И не забравяйте — продължи синьората, — че той не е като другите мъже. Не очаквайте, че ще дойде при вас с признания, клетви и изискани подаръци, за да падне в краката ви и да целуне връзките на обувките ви. Ако имате нужда от такова нещо, ще намерите колкото си искате поклонници, които са готови да го направят, но той няма да бъде между тях. — Гърдите на Елинор заплашваха да се пръснат от вълнение, но синьората продължи, сякаш нищо не бе забелязала: — За него „да“ значи „да“ и „не“ значи „не“. Ако една жена му откаже, той ще приеме този отказ като окончателен и няма да повтори своето предложение, дори ако това разбие сърцето му. Запомнете добре това. А сега, мисис Болд, няма да ви задържам повече, защото виждам колко сте развълнувана. Досещам се донякъде как ще се възползувате от онова, което ви казах. Ако някога влезете като щастлива невеста в неговия дом, ние ще бъдем надалеч, но много бих искала да ми драснете един ред, че сте простили греховете на нашето семейство.

Елинор обеща почти шепнешком да стори това и без да каже нито дума повече, се измъкна от стаята, тихичко слезе по стълбите, отвори си сама външната врата и излезе от къщата, без да е чула или видяла, когото и да било.

Трудно е да се обяснят чувствата, които вълнуваха Елинор по пътя й към къщи. Тя беше като замаяна от чутото. Неприятно й беше, че една почти чужда жена се бе ровила в нейните сърдечни тайни — жена, която Елинор никога не бе харесвала и не би могла да хареса. Изпитваше огорчение, че човекът, когото обича (можеше да признае това пред себе си), е скрил любовта си от нея и я е разкрил пред друга. Много неща нараняваха гордия й дух. И все пак под всичко това се криеше една окриляща радост. Опита се да убеди сама себе си, че синьора Нерони не й е казала истината, но не можа. Разбира се, че това бе самата истина! Тя не искаше и не можеше да се съмнява в нейните думи.

В един от дадените й съвети непременно щеше да се вслуша: ако някой ден мистър Еърбин наистина й зададеше въпроса, за който бе намекнала синьората, нейното „да“ щеше да бъде едно прямо и честно „да“. Та нали всичките й изпитания щяха да свършат, ако можеше да ги сподели откровено с него, склонила глава на рамото му!