Антъни Тролъп
Барчестърски кули (44)

Глава четиридесет и четвърта
Мисис Болд в къщи

Горката мисис Болд се чувствуваше много нещастна, а освен това и много уморена, когато се върна от Улаторн след празненството у мис Торн. Нищо не уморява тялото така, както душевното изтощение, а точно такова беше състоянието на Елинор.

Доктор Станъп я бе поканил учтиво, но не много настойчиво на чай, но тя му отказа по такъв начин, че достопочтеният пребендарий не намери за необходимо да повтори поканата си. Той не бе взел активно участие в интригата, с чиято помощ състоянието на покойния мистър Болд трябваше да попадне в ръцете на неговия многообещаващ син Бърти, но много добре разбираше какво се крои. А когато самият Бърти отказа да ги придружи в каретата, той разбра, че всичко е свършено.

Елинор се страхуваше много, че Шарлот може да изтича да я посрещне, когато пребендарият излезе от каретата си, но благодарение на предвидливостта на Бърти тя бе спасена от тази опасност: той бе поръчал на кочияша да спре първо пред нейния дом. Доктор Станъп забеляза и това, но не каза нищо.

В гостната Елинор завари Мери Болд, която държеше на коленете си малкия Джони. Тя се хвърли към сина си, коленичи и започна да го обсипва с такива бурни целувки, че детето се уплаши.

— О, Мери, толкова се радвам, че не дойде! Беше ужасно.

Трябва да отбележим, че те бяха спорили много дали Мери трябва да отиде. Мисис Болд получи поканата, докато беше на гости у архидякона, а мис Торн я беше виждала главно в дома на управителя или в Плъмстед, затова съвсем забрави за Мери Болд. Елинор настояваше зълва й да тръгне с нея и искаше да пише на мис Торн или да се срещне лично с нея, но мис Болд не прие. Всъщност навремето мистър Болд не се радваше много на благоразположението на хора като мистър и мис Торн, ето защо сестра му не искаше да се появи у тях, без да е била специално поканена.

— Значи, няма за какво да съжалявам! — отвърна весело Мери.

— Точно така! Но, Мери, Мери… аз имам да съжалявам за толкова много неща, за толкова много…

И Елинор отново се хвърли да целува детето, което съвсем се разбуди от нейните милувки. Като вдигна глава, Мери забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.

— Боже мой, Елинор, какво става с теб? Какво се е случило, Елинор… мила Елинор… какво има? — И Мери стана, все още с детето в ръце.

— Дай ми го… дай ми го, Мери! — каза младата майка и почти изтръгна бебето от ръцете на зълва си. То замрънка, но скоро се успокои и се сгуши до гърдите на майка си.

— Моля ти се, Мери, свали ми наметалото. Моето скъпо, най-скъпо и сладко съкровище! Ти поне не лъжеш мама. Всички други ме лъжат, всички други са лоши и жестоки. Мама няма да обича никого, никого, никого, освен своето скъпо, сладко момченце! — И тя продължи да целува и притиска бебето, като плачеше така, че сълзите й закапаха по лицето му.

— Кой е бил жесток с теб, Елинор? Нали не аз? — попита Мери.

За Елинор не беше никак лесно да отговори на този въпрос. Разбира се, тя не можеше да обвини своята предана зълва в жестокост, но трябваше да направи нещо много по-неприятно — да си признае, че Мери е била права, като я обвиняваше в непредпазливост. Мис Болд не одобряваше приятелството на Елинор с мистър Слоуп и открито осъждаше познанството й със семейство Станъп, доколкото благият й характер позволяваше това. Но Елинор само се бе засмяла, когато Мери й каза, че омъжените жени не бива да живеят разделени с мъжете си и че Шарлот Станъп не ходи на църква. А сега Елинор трябваше или да премълчи, което беше направо невъзможно, или да признае, че се е заблуждавала дълбоко, което беше почти също толкова невъзможно. И тя отсрочи тежката минута, като избухна отново в сълзи и потърси утеха в целувките на малкия Джони.

— Скъпото ми момченце, то няма никога да ме измами! Какво щеше да прави мама без него? Мама щеше да легне и да умре, ако си нямаше тази скъпа утеха, този сладък Джони Болд! — Елинор продължаваше да говори все в този дух, без да отвръща на въпросите на Мери.

Хората, измамени от безсърдечния свят, често търсят подобна утеха. Майките я получават от своите деца, а мъжете — от своите кучета. Някои мъже я получават дори от бастуните си, което е не по-малко логично. Защо ни радва това, че не ни мамят тези, които не са усвоили изкуството да мамят? Истинска утеха дарява само верният приятел, ако намерим такъв, или пък вярната жена.

Все пак целувките на детето утешиха Елинор и нека не намери покой онзи, които би я осъдил за това. Но тежката минута беше само отложена. Елинор трябваше да разкаже за своите неприятности на Мери, а също и на баща си. Дори на всичките си познати, за да възвърне доброто им мнение за себе си. В момента нямаше от кого да потърси съчувствие. Ненавиждаше мистър Слоуп — това чувство беше съвсем естествено и тя се опиваше от него. Ненавиждаше и презираше Станъпови, но това чувство я измъчваше. Беше почти скъсала със старите си приятели, за да се хвърли в обятията на това семейство, а ето какви намерения бяха таили по отношение на нея членовете му! Не й беше никак лесно да се сдобри със собствения си баща, който бе дал ухо на, лошите приказки по неин адрес. Мери Болд пък бе влязла в ролята на ментор. Това Елинор би могла да й прости, ако менторът беше сбъркал, но когато менторите се оказват прави, никой не е склонен да им прощава. Не можеше да не изпитва омраза към архидякона, но сега го ненавиждаше повече от всякога, тъй като трябваше да се унижи пред него, като признае, че е бил прав. Ненавиждаше и сестра си, защото тя пригласяше във всичко на архидякона. Би намразила и мистър Еърбин, ако можеше. Той си даваше вид, че е влюбен в нея, а пред самите й очи стоеше неотлъчно до онази италианка, сякаш тя бе единствената красива жена в света и никоя друга не заслужаваше нито капчица внимание. И сега мистър Еърбин щеше да узнае цялата тази история с мистър Слоуп! Казваше си, че го мрази, и знаеше, че сама себе си лъже. Единствената й утеха беше нейният син и тя се възползува докрай от нея. Мери, макар и да не се досещаше защо снаха й е толкова разстроена, веднага забеляза, че Елинор не е в състояние да овладее мъката си, и търпеливо чакаше да дойде време да приспят детето.

— Изпий един чай, Елинор — каза тя.

— Нямам никакво желание — отвърна Елинор, въпреки че не бе хапнала нищо в Улаторн и сигурно беше много гладна.

Без много думи Мери запари чая, намаза филии с масло, прибра пелерината и сложи стаята в ред. После каза:

— Джони вече заспа, а ти си много уморена. Нека да го сложа в креватчето му.

Но Елинор не искаше да остави детето. Тя отправи тъжен поглед към очите му, видя, че са плътно затворени, и го настани на кушетката. Бе твърдо решила, че нищо няма да я раздели тази вечер от него.

— Хайде, Нели — каза Мери, — не ми се сърди. Аз поне не съм направила нищо, което би могло да те засегне.

— Не ти се сърдя — отвърна Елинор.

— Тогава, значи, си ядосана? С какво може да съм те ядосала?

— Не, не съм ядосана… във всеки случай не на теб.

— Щом не си, тогава изпий чая, който съм ти приготвила. Сигурна съм, че ще ти подействува добре.

Елинор се остави да бъде убедена и изпи чая. Тя си хапна, поободри се и започна да изпитва по-малко раздразнение от света като цяло. Най-после й се удаде да намери думи, с които да започне разказа си, и преди да си легне, направи пълни самопризнания — поне по отношение на двамата претенденти за ръката й, на които беше отказала; за мистър Еърбин обаче не каза нито дума.

— Знам, че не биваше да правя това — призна тя, като стигна до плесницата, получена от мистър Слоуп. — Но не знаех на какво още ще се окаже способен и трябваше да се защитя.

— Напълно си го е заслужавал! — каза Мери.

— Заслужавал ли?! — извика Елинор, чиито чувства към мистър Слоуп бяха направо кръвожадни. — Той заслужаваше да го намушкам с кинжал! Но какво ще кажат в Плъмстед?

— На твое място не бих им казала нищо за случилото се — посъветва я Мери и Елинор беше склонна да се съгласи с нея.

Трудно би било да се намери по-добра утешителна от Мери Болд. Тя не показа никакъв признак на злорадо самодоволство, когато научи за плана на семейство Станъп, нито напомни с нещо за своите предишни предупреждения, когато Елинор нарече неотдавнашната си приятелка Шарлот долна интригантка. Съгласяваше се с всички хули, които се стоварваха върху главата на мистър Слоуп, без нито веднъж да намекне, че и по-рано е била на същото мнение. „Казвах ти аз, казвах ти!“ — това е сол, с която ръсят раните на Йов. Но Мери, като видя, че приятелката й е потопена в скръб и посипва главата си с пепел, се въздържа да й чете нравоучения и да тържествува. Елинор оцени нейната сдържаност и постепенно се остави да бъде успокоена.

На следващия ден тя не излезе вън от къщи. Страхуваше се, че Барчестър ще се окаже пълен със Станъповци и Слоуповци, а може би и с Еърбиновци и Грантлиевци. Всъщност между приятелите й едва ли имаше някой, с когото би могла да се срещне, без да почувствува неудобство.

В следобедните часове научи, че деканът е починал и че мистър Куивърфул е окончателно назначен за управител на старопиталището.

Вечерта мина да я види баща й и тя трябваше да повтори своя разказ или поне онази част, която намери за възможно да сподели с него. Всъщност той не беше много изненадан от нахалството на мистър Слоуп, но се престори на учуден, за да пощади чувствата на дъщеря си. Преструвката му обаче беше доста неумела и не можа да я заблуди.

— Ясно ми е — каза тя, — че не виждаш нищо необикновено в начина, по който мистър Слоуп се отнесе с мен. — Елинор не му бе казала нищо нито за прегръдката, нито за това как бе посрещнала тази прегръдка.

— Не виждам нищо чудно в това, че моята Елинор е предизвикала възхищение у някого.

— А според мен е чудно — възрази тя, — че един мъж може да прояви подобна дързост, без да е получавал каквото и да е поощрение.

Мистър Хардинг не отговори нищо. За архидякона това би било повод да произнесе тирада, която не би посрамила и Вилдад Савхееца^[1].

— Но нали ще кажеш на архидякона? — попита мистър Хардинг.

— Какво да му кажа? — рязко отвърна Елинор.

— Или на Сюзан? — продължи мистър Хардинг. — Нали ще кажеш на Сюзан, ще им обясниш колко несправедливо са те подозирали, че ухажванията на този човек биха могли да ти бъдат приятни?

— Нека сами стигнат до този извод. Никога вече няма да спомена съзнателно името на мистър Слоуп в тяхно присъствие.

— Може ли тогава аз?

— Ако това е необходимо за твоето душевно спокойствие, то аз нямам право да ти попреча да го сториш. Но те моля да не го правиш заради мене. Доктор Грантли никога не е имал много добро мнение за мен и никога няма да има. Мисля, че дори не държа на това.

И те преминаха към старопиталището.

— Вярно ли е, татко?

— Какво, мила? За декана ли? Да, страхувам се, че е вярно. Тоест с положителност зная, че е така.

— Горката мис Трефойл! Толкова ми е мъчно за нея. Но нямах предвид това — каза Елинор. — Говорех за старопиталището.

— Да, мила. Както изглежда, управител ще бъде мистър Куивърфул.

— О, каква несправедливост!

— Не, мила, съвсем не е несправедливо. Сигурен съм, че това място е напълно подходящо за него.

— Но ти много добре знаеш, татко, че това не е справедливо. Вдъхваха ти такива надежди, ти вече разчиташе, че ще се върнеш в стария си дом — и изведнъж го дават на съвсем външен човек!

— Мила моя, епископът има право да го даде, на когото намери за добре.

— Не съм съгласна, татко. Той няма такова право. Не става въпрос да бъдеш назначен на ново място. Ако у епископа има останала дори капчица справедливост…

— Епископът ми го предложи вече при определени условия. Аз не бях съгласен с тези условия и затова се отказах. Така че няма от какво да се оплаквам.

— Условия! Той нямаше никакво право да поставя условия.

— Не знам, но, изглежда, е имал такова право. И да си призная, Нели, аз всъщност съм доволен, че стана така. Откакто старопиталището се превърна в обект на такива разгорещени спорове, загубих всякакво желание да се върна там.

— Но нали искаше да се върнеш в нашия стар дом, татко? Ти сам ми каза това.

— Да, мила. Наистина исках, но това мое желание не трая дълго — то едва ли беше много разумно. Остарявам вече и повече от всичко на този свят имам нужда от мир и спокойствие. Ако се бях върнал в старопиталището, щях да имам безкрайни разправии с епископа, с неговия капелан, с архидякона. Нямам вече сили за това, не мога да се справя с толкова проблеми. Ето защо не съм недоволен, че оставам при моята малка църква „Свети Кътбърт“. Няма да умра от глад — засмя се той, — поне докато имам тебе.

— Значи, ще дойдеш да живееш при мен, татко? — настойчиво попита Елинор, като хвана двете му ръце. — Ако направиш това, ако обещаеш, че ще го направиш, ще призная, че си прав.

— Във всеки случай днес ще вечеряме заедно.

— Не, но нали ще останеш да живееш тук? Откажи се от тази задушна, противна стаичка на Хай Стрийт.

— Но, мила, тази стаичка е много приятна, а ти не си никак учтива!

— О, татко, не се шегувай. Там не е подходящо за теб. Сам казваш, че започващ да остаряваш, макар че аз не съм съгласна с това.

— Така ли, мила?

— Да, татко, ти съвсем не си стар — истински стар. Но си достатъчно възрастен, за да имаш нужда от прилична и уютна стая. Знаеш колко самотни се чувствуваме тук с Мери. Знаеш, че никой не спи в голямата спалня. Не е никак любезно от твоя страна да проявяваш такава упоритост, след като си толкова нужен тук.

— Благодаря ти, Нели… Благодаря ти, мила, но…

— Ако ти живееше тук с нас, татко, както съм убедена, че би трябвало да бъде, като се има предвид колко сме самотни, тази отвратителна история с мистър Слоуп изобщо нямаше да се случи.

Но мистър Хардинг не се остави да бъде предуман да се откаже от единственото си малко pied à terre^[2] на Хай Стрийт. Той обеща да идва на вечеря у дъщеря си, да й гостува, да я посещава често — само не и да се премести да живее при нея. Деликатността не му позволяваше да каже на дъщеря си, че макар и да е отказала на мистър Слоуп и на мистър Станъп, скоро може да се появи някой по-щастлив кандидат и тогава голямата спалня няма вече да бъде излишна. Той не каза това, но си го помисли и тази мисъл придаде повече тежест на останалите причини, които го караха да задържа задушната, противна стаичка на Хай Стрийт.

Вечерта мина спокойно и приятно. Елинор се чувствуваше най-добре в компанията на баща си. Той може би нямаше вроден вкус към обожаване на бебета, но беше винаги готов на саможертва и затова чудесно изпълняваше третия глас в триото, възхваляващо достойнствата на необикновения младенец.

Те посветиха вечерта на музикални занимания и тъкмо бяха сложили детето да спи на кушетката, когато камериерката донесе малко писмо в разкошен розов плик От подноса, на който беше поставено, из цялата стая се разнесе силно благоухание. Мери Болд и мисис Болд бяха седнали на пианото, а мистър Хардинг седеше не далеч от тях с виолончелото между коленете си, така че и тримата имаха възможност да се насладят на елегантното послание.

— С ваше разрешение, госпожо — съобщи камериерката, — кочияшът на доктор Станъп казва, че му е заповядано да чака за отговор.

Докато поемаше плика, Елинор се изчерви цялата Почеркът й беше непознат. Писмата на Шарлот, които получаваше толкова често, бяха съвсем различни. Обикновено тя пишеше на големи листове, сгъваше ги на триъгълник, надписваше адреса с разтегнат мъжки почерк и често добавяше едно мастилено петно, сякаш това беше нейният личен знак. Адресът на този плик бе написан с изящен женски почерк, а в ъгъла беше залепена златна коронка. Елинор виждаше такъв плик за пръв път, но се досети, че е от синьората. Подобни послания се изпращаха с десетки от всяка къща, в която в даден момент пребиваваше синьората, но те рядко биваха адресирани до жени. Когато камериерката на синьората нареди на кочияша да отнесе писмото на мисис Болд, той направо заяви, че сигурно има някаква грешка, за което получи плесница от камериерката. Ако мистър Слоуп можеше да види с какво смирение прие това наказание кочияшът, това щеше да му послужи за добър урок по философия и по религия.

Ето какво беше съдържанието на това писмо (авторът обещава тържествено, че на останалите страници няма да бъде възпроизведен пълният текст на нито едно друго писмо):

„Драга мисис Болд,

Позволявам си да Ви помоля, като най-голяма услуга, да ме посетите утре в къщи. Посочете кой час е най-удобен за Вас, но Ви моля той да бъде по възможност по-ранен. Едва ли е необходимо да казвам, че ако можех сама да дойда при Вас, нямаше по никой начин да Ви досаждам с подобна молба.

Известно ми е отчасти какво е станало вчера и Ви обещавам, че Вашето посещение няма да Ви причини никакви неудобства. Брат ми заминава днес за Лондон, откъдето ще отпътува за Италия.

Сигурно разбирате, че не бих се решила да злоупотребя с Вашата любезност, ако нямах да Ви съобщя нещо наистина важно. Затова Ви моля да ме извините, дори ако не пожелаете да изпълните молбата ми.

Най-искрено Ваша:

М. Виси Нерони

Четвъртък, вечерта“

Триото обсъжда посланието в течение на десет-петнадесет минути, след което бе взето решение Елинор да отговори с няколко реда, че ще посети синьората на следващия ден в дванадесет часа.