Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тринадесета
Боклукчийската количка

Не може да се каже, че на излизане от двореца мистър Хардинг беше щастлив човек. Неговата длъжност и любимият му дом за втори път се изплъзваха от ръцете му. Но това той можеше да понесе. Беше чул поучения и обиди от устата на човек, достатъчно млад, за да му бъде син. И с това можеше да се примири. Той би могъл дори да извлече от нанесените му обиди нещо от онази утеха, която вероятно носи на мъчениците съзнанието за несправедливостта на техните страдания и която обикновено е пропорционална на жестокостта на мъчителите им. Той бе признал пред дъщеря си, че изпитва нужда от уюта на предишния си дом, и все пак, ако това беше всичко, мистър Хардинг би се върнал в квартирата си на Хай Стрийт ако не с ентусиазъм, то поне със задоволство. Но отровата, с която беше наситена тирадата на капелана, бе проникнала в кръвта му и бе унищожила неговото душевно спокойствие.

„Нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на отминалите векове!“ Колко жестоки бяха тези думи — и колко често се употребяват те сега със слоуповско безсърдечие и жестокост! Един човек е вече обречен, ако се окаже, че не принадлежи на някоя от новите школи в политиката или религията, основани през последните няколко десетилетия. Тогава той може да се смята за измет и да очаква количката, която ще го отнесе на бунището. Днес човек е нищо, ако не е съумял напълно да се приобщи към новата ера — ера, в която, както изглежда, не са особено желателни нито честността, нито истината и в която единственото мерило за добродетелност е успехът. Ние сме длъжни да се надсмиваме над всичко установено. Колкото и лоша да е шегата, колкото и далеч да е тя от истинския хумор, ние сме длъжни да се смеем — или пази се от боклукчийската количка? Длъжни сме да говорим, да мислим и да живеем, както изисква духът на времето, а също и да пишем, както иска той, в случай че не можем да се отървем от този лош навик. Иначе сме направо нищо. Нови хора и нови реформи, голям кредит и малки скрупули, огромен успех или грандиозен крах — такива са сега вкусовете на англичаните, които знаят да живеят. Уви! При тези обстоятелства на мистър Хардинг не му оставаше друго, освен да признае, че той е англичанин, който не знае да живее. Това ново учение на мистър Слоуп и боклукчийската количка, наистина нови поне за Барчестър, смутиха тежко неговия дух.

„Това става в цялата страна!… Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа!“ Нима през целия си живот тон беше получавал заплата, без да работи? Наистина ли бе живял така, че сега, когато беше вече стар, можеше с основание да бъде смятан за измет, чието единствено място е на някое забравено от всички бунище? Хората, към които мистър Хардинг чувствуваше своята принадлежност — грантлиевци, гуиновци и оксфордските богослови от старата школа, — не се измъчват с такива самообвинения, каквито безпокояха самия него. Те, общо взето, са толкова доволни от мъдростта и правилността на собственото си поведение, колкото всеки мистър Слоуп или всеки доктор Прауди. Но за свое нещастие мистър Хардинг не се радваше на такова самоупование. Когато всевъзможни слоуповци го наричаха измет, единственото, което му оставаше, беше да се запита дълбоко в себе си доколко справедлив бе този епитет. Уви! Повечето улики бяха сякаш срещу него.

Докато чакаше мистър Слоуп в приемната на епископа, той се стараеше да убеди сам себе си, че срещу настъпващите скърби на старостта, срещу пристъпите на горчиво съжаление, които така често измъчват съзерцателните натури, достатъчна утеха ще намери в религията. Да, вярата можеше да го утеши за загубата на всяко светско благо, но беше ли неговата вяра толкова действена, че да го научи как, разкайвайки се за напразно пропиляното време, да изживее с упование в бъдещето годините, които му оставаха? А и нима самото това разкаяние не е изпълнено със сълзи и мъка? Много лесно е да се говори за разкаяние, но неговото осъществяване означава да ходиш по нажежени остриета, да бъдеш жив одран като свети Вартоломей, пронизан от стрели като свети Себастиан, печен на слаб огън като свети Лаврентий. Ами ако досегашният му живот изискваше именно такова разкаяние? Ще му стигнат ли силите за това?

След като излезе от двореца, мистър Хардинг се разхожда почти цял час под сенчестите брястове край катедралата, преди да се отправи към дома на дъщеря си. Той беше решил, така или иначе, да отиде до Плъмстед, за да се посъветва с доктор Грантли, но първо искаше да разкаже за случилото се на Елинор.

Тук обаче го очакваше ново изпитание. Мистър Слоуп го беше изпреварил с посещението си в дома на вдовицата предишния следобед. Той бе обяснил, че не би могъл да се лиши от удоволствието да съобщи на мисис Болд за предстоящото завръщане на баща й в чудесния им дом при Хайрамовото старопиталище. Епископът му бил поръчал да предаде на мистър Хардинг, че неговото назначение е въпрос на най-близко бъдеще. Епископът бил естествено много щастлив, че може да съдействува да бъде върнат мистър Хардинг на поста, който той бе красил в течение на толкова години. След това мистър Слоуп предпазливо бе повдигнал въпроса за чудесното малко училище, което, както се надявал, скоро щяло да бъде открито към старопиталището. Той просто бе очаровал мисис Болд със своето описание на този прекрасен, полезен и богоугоден придатък и тя дори каза, че баща й непременно ще даде своето одобрение и че самата тя е готова да поеме един клас.

Всеки, който би могъл да чуе съвършено различния тон и да види съвършено различния начин, по който мистър Слоуп бе говорил за проектираното училище на дъщерята и на бащата, непременно би признал, че мистър Слоуп е гениален човек. Той не спомена на мисис Болд нито дума за проповедите и богослуженията в старопиталището, за отстраняването на старите хора от катедралата, за необходимостта от ремонт и боядисване или за изхвърлянето на сметта. Елинор си каза, че мистър Слоуп наистина не й харесва лично, но че той е един много деен и ревностен свещеник, който ще бъде без съмнение полезен за Барчестър. Всичко това предвещаваше нови страдания за мистър Хардинг.

Елинор чу стъпките на баща си по стълбата и се усмихна с най-радостната си усмивка, защото мислеше, че и остава само да му поднесе поздравленията си, но щом зърна лицето му, разбра, че поздравленията й едва ли ще бъдат много уместни. Един или два пъти преди това тя беше виждала същия този израз на отчаяние и скръб върху лицето на баща си и го беше запомнила добре. Бе го видяла веднага след като бе прочел в „Юпитер“ онази яростно нападателна статия, която стана причина да напусне впоследствие старопиталището; бе го видяла и когато архидяконът убеждаваше баща й да остане въпреки разбиранията си за чест и достойнство. Тя от пръв поглед разбра, че той е в състояние на дълбок душевен смут.

— О, татко, какво се е случило? — възкликна тя, оставяйки детето да пълзи на пода.

— Дойдох да ти кажа, скъпа моя — отвърна той, — че отивам в Плъмстед. Ти сигурно нямаш желание да дойдеш с мен?

— В Плъмстед ли, татко? Ще останеш ли там?

— Вероятно ще пренощувам. Трябва да се посъветвам с архидякона във връзка с този злополучен приют. Защо ли ми трябваше да мисля пак за него!

— Но, татко, какво всъщност е станало?

— Видях се с мистър Слоуп, мила, а той едва ли е най-приятният събеседник в света — поне за мен.

Елинор се изчерви малко, но тя беше на погрешен път, ако мислеше, че баща й прави някакъв намек за запознанството й с мистър Слоуп.

— И какво, татко?

— Той иска да превърне старопиталището в неделно училище и в дом за проповеди — и сигурно ще постигне своето. Не се чувствувам подходящ за такова заведение и следователно ще трябва, както изглежда, да се откажа от назначението.

— Но какво лошо има в училището, татко?

— Това, че няма да има подходящ директор.

— Такъв безспорно ще се намери.

— Мистър Слоуп иска аз да стана директор. Но аз не съм подходящ за такъв, затова мисля да се откажа от тази чест.

— Ах, татко! Мистър Слоуп съвсем не желае това. Той беше тук вчера и неговото желание…

— Беше тук вчера, така ли? — попита мистър Хардинг.

— Да, татко.

— И говори с теб за старопиталището?

— Каза колко ще се радва — а и епископът също — да те види отново там. След това заговори за неделното училище и право да си кажа, аз се съгласих с него. Мислех, че и ти ще бъдеш съгласен. Мистър Слоуп каза, че училището ще бъде открито не в самия приют, а към него, че ти ще бъдеш негов попечител и понякога ще го навестяваш; помислих си, че такова училище би ти харесвало, и обещах да го наглеждам и да поема един от класовете — всичко това изглеждаше толкова… Но, татко, за мен ще бъде цяло нещастие, ако се окаже, че съм постъпила лошо.

— Съвсем не, мила моя — отвърна той, като внимателно, много внимателно отклони ласките на дъщеря си. — Няма нищо лошо в желанието ти да бъдеш полезна, тъкмо напротив; трябва на всяка цена да се стараеш да бъдеш такава. Днес всеки, който не иска да се окаже излишен, трябва да напрегне всичките си сили. — В своето нещастие бедният мистър Хардинг се опитваше да приобщи дъщеря си към новите идеи. — Това се отнася както до мъжете, така и до жените. Имаш пълно право, мила моя, да постъпиш така, но…

— Но какво, татко?

— Не съм много сигурен, че на твое място бих избрал за духовен наставник мистър Слоуп.

— Но аз не съм имала и нямам никакво намерение да сторя това.

— Би било много некрасиво от моя страна да говоря лошо за него, защото всъщност не зная нищо лошо за мистър Слоуп, но той не ми изглежда много почтен. Че не се държи като джентълмен, в това съм сигурен.

— Никога не съм мислила да го избирам за наставник, татко.

— Що се отнася до мен, мила моя, нека си припомним пословицата: „Не учи старо куче на нови номера“. Принуден съм да се откажа от неделното училище, а заедно с него вероятно и от старопиталището. Но искам първо да поговоря с нашия зет. — С тези думи мистър Хардинг си взе шапката, целуна малчугана и се оттегли, оставяйки Елинор така дълбоко разстроена, както беше и самият той.

Всичко това задълбочи още повече неговата болка. Той имаше толкова малко близки хора, че не можеше да си позволи да бъде откъснат от съществото, на чиято привързаност и съчувствие най-много държеше. А му се струваше, че нещата отиват нататък. Не искаше да си признае, че би желал дъщеря му да намрази мистър Слоуп, но ако тя дадеше израз на някаква неприязън, неговото порицание за това толкова нехристиянско чувство нямаше да бъде много строго. Но в действителност тя беше в дружески отношения с мистър Слоуп, споделяше неговите възгледи, одобряваше спонтанно плановете му и слушаше с възторг неговите поучения. Мистър Хардинг едва ли желаеше дъщеря му да намрази този човек, но би предпочел омразата пред любовта.

Той отиде до странноприемницата да поръча екипаж, отби се в къщи за пътната си чанта и потегли за Плъмстед. Архидяконът поне не би могъл да се побратими с мистър Слоуп. Но той би настоял за междуособна война, публични речи, гръмогласни обвинения и изобщо за всички атрибути на откритата вражда. А тази алтернатива едва ли беше по-приятна за мистър Хардинг.

Когато мистър Хардинг пристигна в Плъмстед, установи, че архидяконът не беше у дома: не го очакваха преди вечеря и тъстът му изля душата си пред по-голямата си дъщеря. Антипатията на мисис Грантли към мистър Слоуп беше не по-малка от тази, която изпитваше нейният съпруг. Също като него и тя беше убедена в необходимостта да се поведе война с праудистите, да се отстояват правата на традиционно настроеното катедрално духовенство и да се защищава законният пай от хляб и риба, който се полагаше на нейния кръг. Подобно на своя съпруг и повелител, тя беше готова да се бие, без да иска или да очаква милост. Не че беше свадлива и склонна към разпри с ближните си — тя, подобно на архидякона, просто чувствуваше, че самото присъствие на мистър Слоуп в Барчестър е обида за всеки, който тачи паметта на покойния епископ, и че неговото предполагаемо влияние върху делата на епархията е духовно предизвикателство към нейния съпруг. Досега хората нямаха представа колко ожесточена можеше да бъде мисис Грантли. Тя беше в най-добри отношения с жените на свещениците от цялата околност. Обичаха я всички дами, свързани с катедралата. Макар и далеч по-богата от тях, тя съумя да се постави така, че нейната карета и конете й не бяха трън в очите на никого. Никога не подчертаваше близостта си с местната аристокрация, за да предизвиква завист у жените на свещениците. Не говореше с повод и без повод за графове и графини, нито се хвалеше, че плаща на гувернантката шестдесет фунта годишно, а на готвачката — седемдесет. Мисис Грантли беше известна като умна, тактична, миролюбива жена и барчестърци бяха изненадани от неукротимата войнственост, която тя проявяваше като главнокомандуващ на грантлиистките.

Не след дълго мисис Грантли научи, че сестра й Елинор бе обещала да помага на мистър Слоуп във връзка с неделното училище към приюта, и това обстоятелство прикова изцяло вниманието й.

— Как само го търпи Елинор! — възкликна тя.

— Той е много хитър — отвърна баща й. — И с хитрост съумя да внуши на Елинор, че е смирен, добродетелен и достоен свещеник. Да ми прости Бог, ако съм несправедлив към него, но според мен той далеч не е такъв.

— Не е такъв! — каза тя едва ли не с презрение към умереността на баща си. — Надявам се, че все пак не е чак дотам хитър, та да накара Елинор да забрави себе си и своето положение.

— Нима мислиш, че тя би могла да се омъжи за него? — попита мистър Хардинг, когото това тъй неочаквано и ужасно предположение изведе от обичайното равновесие.

— Какво толкова невероятно има тук? Без съмнение той би си поставил такава цел, ако съзре някаква надежда за успех. Елинор има хиляда фунта личен годишен доход — на какво повече би могъл да се надява мистър Слоуп от перспективата да обсеби тази сума?

— Но нима допускаш, че тя го харесва, Сюзан?

— А защо не? Защо да не го харесва? Той е точно от тези мъже, които умеят да очароват самотните беззащитни жени като нея.

— Беззащитни ли? — не се стърпя нещастният баща. — Но нали бдим над нея!

— Ах, татко, колко си наивен! Ние трябваше естествено да очакваме, че Елинор ще се омъжи повторно. Аз съм последната, която би я посъветвала да не прави това, стига само да изчака благоприличния срок и да избере за съпруг някой порядъчен човек.

— Нима наистина искаш да кажеш, че според теб на Елинор е могла да хрумне мисълта да се омъжи за мистър Слоуп? Та нали мъжът й почина едва преди година!

— Преди година и половина — уточни дъщерята. — Но не предполагам, че на Елинор и е минавала такава мисъл. Затова пък много вероятно е той да мисли така и да се опита да внуши и на нея тази идея. И сигурно ще успее, ако не вземем навреме мерки.

Нещата добиваха съвсем неочакван обрат за бедния мистър Хардинг. Да му бъде натрапен за зет, за съпруг на неговото любимо дете, единственият човек на света, към когото изпитваше истинска неприязън! Той не знаеше дали ще има достатъчно сили да понесе търпеливо подобно изпитание. Но съществуваха ли реални основания за такова страшно предположение? Той имаше навика за всички житейски въпроси да разчита на мнението на по-голямата си дъщеря, защото смяташе, че то почива на здравия смисъл и заслужава доверие. Тя рядко бъркаше в своята оценка за характера на хората, за техните подбуди и за най-вероятните им реакции. Още от самото начало бе предвидила брака между Елинор и Джон Болд, от пръв поглед бе разбрала природата на новия епископ и на неговия капелан — нима щеше да се сбъдне и тази нейна догадка?

— Но нима допускаш, че тя го харесва? — повтори мистър Хардинг.

— Във всеки случай, татко, не бих могла и да твърдя, че той й е чак дотам неприятен. Защо я посещава като доверен приятел, след като не би трябвало да бъде изобщо допускан в нейния дом? Защо тя обсъжда с него твоите грижи и твоите планове? А Елинор очевидно е сторила това — на приема у епископа оная вечер видях как говори с него половин час без прекъсване!

— По моему мистър Слоуп не говори тогава с никоя друг, освен с дъщерята на Станъп — каза мистър Хардинг в желанието си да защити своето дете.

— О, мистър Слоуп е по-умен, отколкото си мислиш, татко — той не хвърля само една мрежа.

Нека отдадем на Елинор дължимото: подозренията, че изпитва сърдечна привързаност към мистър Слоуп, бяха абсолютно несправедливи. Тя мислеше за женитба с мистър Слоуп не повече, отколкото за женитба с епископа — на нея и през ум не й минаваше, че мистър Слоуп би могъл да бъде претендент за ръката й. Всъщност, за да бъдем истински справедливи към нея, трябва да признаем, че тя изобщо не беше мислила за нов брак след смъртта на мъжа си. И все пак, за разлика от останалите грантлиисти, Елинор не изпитваше отвращение към мистър Слоуп. Тя му бе простила за проповедта. Простила му беше и за привързаността към Ниската църква, и за неделните училища, и за пуританските залитания. Простила беше и фарисейската му арогантност, простила беше дори мазното му лице и сладникавите му, вулгарни маниери. След като се бе научила да гледа на всичко това през пръсти, защо след време да не започне да вижда в лицето на мистър Слоуп един достоен претендент?

Трябва също да се подчертае, че и той до този момент беше също така невинен по отношение на приписваното му престъпление. Как бе станало така, че този човек, чиито очи обикновено бяха тъй широко отворени за всичко наоколо, не можа да забележи, че младата вдовица е не само красива, но и богата, остава засега необяснимо. Но това беше факт. Мистър Слоуп се умилкваше около мисис Болд със същата цел, с която ухажваше и останалите барчестърски дами — за да подсили своята партия в града. По-късно той поправи грешката си, но това стана едва след разговора му с мистър Хардинг.