Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава тридесет и пета
Мис Торн и нейното fête champêtre[1]

 

Денят на улаторнското увеселение настъпи и там се събра цял свят — или поне тази част от света, на която мис Торн беше изпратила покани. Както вече казахме, епископът се бе върнал предишната вечер; със същия влак от Оксфорд пристигнаха доктор Гуин и мистър Еърбин. Архидяконът бе дошъл със своята карета да посрещне ректора, така че по перона премина цяла процесия от клерикални сановници.

Семейство Станъп пристигна в Улаторн според гореописаната крайно неприятна уговорка. Елинор седна в тяхната карета, изпълнена с мрачни предчувствия, а мистър Слоуп я последва най-триумфално.

Тази сутрин той бе получил много любезно писмо от сър Николас Фицвигин, което наистина не съдържаше особени обещания, но мистър Слоуп знаеше (или поне така му се струваше), че не е прието държавните мъже да дават обещания. Макар и да не обещаваше нищо, сър Николас намекваше много — той изразяваше дълбокото си убеждение, че мистър Слоуп би бил прекрасен декан, и му пожелаваше най-големи успехи. Вярно, добавяше, че тъй като не е член на кабинета, към него не се обръщат за съвет в подобни случаи, а дори и да реши сам да изкаже мнението си, гласът му изобщо нямало да бъде чут. Но всичко това Слоуп взе за обичайна проява на сдържаност от страна на едно високопоставено лице. Предвкусваната от него победа стана пълна, след като преди самото заминаване за Улаторн му бе връчено още едно писмо.

Освен това мистър Слоуп очакваше с нетърпение мига, когато щеше да помогне на мисис Болд да слезе от каретата на доктор Станъп пред очите на всички поканени. Мисълта за тази церемония го радваше толкова, колкото, от друга страна, ужасяваше Елинор. Той бе окончателно решил да се хвърли в нозете на вдовицата и да постави цялото си щастие в нейни ръце, а днешното многообещаващо утро му се струваше благоприятно за подобно начинание. Напоследък синьората не беше никак любезна с него. Наистина тя го приемаше и изслушваше без гняв признанията му, но макар че му позволяваше да я нарича най-прекрасна от всички жени, да целува ръката й и да се обявява за неин обожател, неин верен поданик и роб, тя го подлагаше на безмилостни мъчения, хокаше го и му се надсмиваше.

През цялата сутрин на този тържествен ден мис Торн беше много развълнувана, но и безкрайно щастлива. Мистър Торн, макар и да не беше инициатор на празненството, работеше, без да скръства ръце. Но може би най-зает, най-деен и най-енергичен от всички обитатели на Улаторн бе мистър Пломаси, управителят на имението. Когато бил жив бащата на мистър Торн, а във Франция управлявала Директорията, същият този мистър Пломаси бил изпратен в Париж с писма до някакъв виден роялист, скрити в тока на ботуша му. Съдбата го закриляла и той се върнал в Англия невредим. Тогава бил много млад, а сега беше съвсем остарял, но този подвиг му бе осигурил славата на изкусен политик и верен пазител на тайни, която и днес му служеше не по-зле, отколкото в дните на неговия апогей. Мистър Пломаси беше управител на Улаторн повече от петдесет години и никога не се бе преуморявал от работа. Кой би дръзнал да очаква груба работа от човек, благополучно пренесъл в тока си нещо, което, ако беше открито, би могло да му струва главата? Ето защо мистър Пломаси не знаеше какво означава тежък труд, а през последните години изобщо забрави какво е труд. Той обичаше разходките из гората, затова избираше дърветата, които трябваше да бъдат отсечени. Обичаше цветарството, затова градинарите не смееха да посадят нито един храст и да изкопаят нито една леха без неговата изрична благословия. По тези въпроси той невинаги беше съгласен с господарката си, но много рядко й позволяваше да му се наложи.

В случаи като днешния обаче мистър Пломаси беше ненадминат. Той вземаше присърце семейната чест, свято тачеше законите на гостоприемството и затова, когато се организираха тържества, управителят поемаше цялото ръководство в ръцете си, а господарят и господарката му се подчиняваха безпрекословно.

Нека отдадем дължимото на мистър Пломаси; колкото и стар да беше, той разбираше основно тази работа и се справяше много добре с нея.

Празненството трябваше да започне по следния начин: знатните (както нисшите класи в селските области доста точно наричат висшите) щяха да получат закуска, а незнатните — обед. За тези две пиршества бяха издигнати две шатри — една за знатните от езотеричната или градинска страна на вкопана в земята ограда и една за незнатните откъм екзотеричната или ливадна страна на същата ограда. И двете шатри бяха огромни — особено тази от външната страна, но мистър Пломаси заяви, че и двете са недостатъчни. Затова допълнителни маси бяха сложени за знатните в залата, а за улаторнските ратаи — под открито небе.

Само тези, които са взимали вече участие в приготовления от такъв мащаб, могат да разберат какви трудности трябваше да преодолява мис Торн. Ако не беше изваяна от главата до петите от първокачествена китова балена, укрепена с най-добра йоркширска стомана, тя щеше да рухне под тяхното бреме. И ако мистър Пломаси не разбираше какви големи надежди имат право да възлагат другите на човек, който е носил някога съдбините на Европа в ботуша си, той би вдигнал ръце, а изоставената му господарка би загинала сред своите колове и платнища.

Преди всичко предстоеше да бъде прекарана една съдбоносна граница. Кой трябваше да се разположи от вътрешната страна на оградата и кой — от външната? Лекомислените биха отговорили на този въпрос, без да се замислят много-много, както нравят винаги: но, разбира се, епископът и прочие ще седнат отвътре, а фермерът Грийнейкър и прочие — отвън. Да, мой неразумни приятелю, но кой ще определи кои са тези „и прочие“? Тъкмо в тези определения се крие цялата сложност на обществения живот. Да посочите на епископа кресло в градината и да сложите фермера Грийнейкър начело на дългата маса, поставена сред ливадата — какво по-просто от това! Но къде бихте настанили мисис Лукълофт, чийто мъж, макар и улаторнски арендатор, ходи на лов с червена куртка, чиито дъщери се учат в барчестърския пансион за благородни девици, чийто селски дом се нарича „Розов храст“ и в чиято гостна има пиано? Госпожици Лукълофт (както сами се наричат) няма да поискат да седнат сред селяндурите. Мисис Лукълофт не би осквернила изискания си тоалет с простата дървена скамейка и не би бъбрила приятелски с мисис Грийнейкър за сметана и патенца. От друга страна, мисис Лукълофт не е и никога не е била подходяща компания за торновци и грантлиевци. А ако мисис Лукълофт бъде допусната в светая светих на изисканото общество, ако на нея самата и на трите й дъщери бъде разрешено да прескочат оградата, тогава защо не и на съпругите и дъщерите на другите арендатори? Засега мисис Грийнейкър се задоволяваше с ливадата, но дали това щеше да бъде така, ако видеше мисис Лукълофт в градината? Да, на бедната мис Торн хич не й беше леко.

А как да раздели гостите си между шатрата и залата? Тя очакваше една графиня, негово високоблагородие Джон и негово високоблагородие Джордж с цял рояк млади дами — лейди Амелия, лейди Розина, лейди Маргарета и т.н., беше поканила цяла глутница баронети и баронетши и — както всички вече знаем — един епископ. Ако ги сложи в градината, никой няма да седне в залата, а ако ги сложи в залата, никой няма да влезе в шатрата. Мислеше да покани вътре по-възрастните и да остави градината на младите влюбени. Но това означаваше да се озове веднага в гнездо на оси. Мистър Пломаси не искаше и да чуе за такова нещо.

— Но моля ви, госпожо! — каза той. — Тук няма да има нито една възрастна дама, освен вас и мисис Клантантрам.

Мис Торн прие тези думи благосклонно, като комплимент за своя здрав разум, но независимо от това нямаше никакво желание да се уедини за закуска с мисис Клантантрам. Тя се отказа от всяка мисъл за предварително разпределяне на гостите и реши да направи опит да сложи епископа в градината, да настани графинята в къщата и да пръсне баронетите, като по този начин разпредели колкото може по-равномерно примамките. Но дори и мистър Пломаси не можа да реши какво да правят със семейство Лукълофт. Е, нека не придирят много. В поканата беше изрично написано, че са канени всички арендатори: ако не искат да се присъединят към тях, може би ще проявят достатъчно здрав разум и няма да дойдат изобщо.

По-нататък мистър Пломаси изрази опасение, че високоблагородните Джоновци и Джорджовци ще пристигнат, облечени в смесени костюми — полусутрешни, полувечерни: атлазени шалчета, рединготи, бледожълти ръкавици и лакирани ботуши, а това облекло ще ги накара да се откажат от упражненията с копие и от атлетическите игри, които мис Торн бе подготвила с толкова любов. Ако лорд Джон и лорд Джордж не яхнат коня и не вземат копието в ръка, за мис Торн нямаше ни най-малко съмнение, че и никой от останалите не би направил това.

— А беше специално споменато — каза тя скръбно, просто изнемогвайки под бремето на грижите, — че ще има спортни игри.

— Игри, разбира се, ще има — рече мистър Пломаси. — Ще се втурнат да задирят младите дами в лавровите алеи. Само такива игри са на мода днес. Ако успеете да качите кавалерите на конете, младите дами ще се намусят.

— А не могат ли да гледат, както са правили това прабабите им? — попита мис Торн.

— Според мен днешните дами не се задоволяват да гледат отстрани. Каквото правят мъжете, това правят и те. Ако заповядате да докарат коне с дамски седла и поканите и дамите да вземат участие в състезанието, всичко ще тръгне като по мед и масло.

Мис Торн не отговори нищо. Тя чувствуваше, че няма какво да каже, за да защити днешните представителки на нежния пол от язвителните забележки на мистър Пломаси. Веднъж в момент на негодувание сама бе заявила, че „днешните джентълмени са цели жени, а дамите — цели мъже“. Не беше по силите й да промени упадъчните нрави на епохата. Но в такъв случай защо трябваше да полага толкова усилия, за да развлича хора с такива изродени вкусове? Неведнъж си зададе този въпрос, но в отговор само въздишаше тежко. Та дори и нейният собствен брат Уилфред, на чиито плещи лежеше древната слава на улаторнския род — дори и той едва ли би се съгласил „да вземе участие в състезанието“, както се бе изразил доста сполучливо мистър Пломаси.

И ето, дългоочакваното утро настъпи. Всички в Улаторн се засуетиха отрано. Още преди разсъмване готвачите се бяха хванали вече на работа в кухнята, а при първите лъчи на зората слугите почнаха да изнасят масите и да покриват с червено сукно пейките. С какъв трепет се взираше към небето мис Торн веднага щом се вдигна черното було на нощта! Поне в това отношение нямаше причини за безпокойство. През последните три дни барометърът непрекъснато се покачваше и слънцето изгря в онази сива, студена, плътна мъгла, която през есента обикновено предвещава ясен и сух ден. В седем часа мис Торн слезе долу напълно облечена. Тя не познаваше ленивата нега на днешната сутрешна роба. Би се появила пред брат си по-скоро без чорапи, отколкото без корсет, а нейният корсет съвсем не беше шега работа.

Но долу мис Торн нямаше с какво да се заеме. Хвърли един поглед в градината, а след това заситни към кухнята. Сложи си обувките с дървените подметки и забърза към ливадата. После се отправи към малкия парк пред къщата, където щеше да се проведе състезанието с копие. Стълбът, напречната греда, въртелът, мишената и чувалът с брашно — всичко беше готово. Стъпи на една дърводелска пейка и пипна мишената с ръка. Тя се завъртя с приятна лекота: въртелът беше смазан идеално. Почти й се прииска да се хване за думите на стария Пломаси, да седне на дамско седло и сама да порази мишената с копие. Що за младеж е този, помисли си тя, който предпочита да се скита безцелно под лавровите дървета с някоя безцветна ученичка, вместо да вземе участие в такава приятна игра?

— Така е — каза си тя на глас. — Един човек е достатъчен да заведе коня на водопой, но и хиляди не могат да го накарат да пие. Това е всичко. Ако гостите нямат желание да се забавляват, вината няма да бъде моя.

И тя се прибра в къщи.

Малко след осем слезе брат й и двамата закусиха надве-натри в неговия кабинет. Чаят бе за парен без обичайните церемонии и трябваше да минат без пресни кифлички и препечен хляб. Яйца също нямаше, тъй като и последното яйце в енорията бе разбито на крем, изпечено в сладкиш или сварено за салата от омари. Маслото беше много малко и мистър Торн бе принуден да изяде една пилешка кълка без любимия си сос.

— Огледах игрището, Уилфред — каза мис Торн. — Там като че ли всичко е наред.

— А?… О! — отвърна той. — И на мен вчера така ми се стори. — Мистър Торн започна да изпитва досада от любовта на сестра си към спортните игри, а стълбът с мишената му беше особено неприятен.

— Няма да е лошо да го изпробваш след закуска — каза тя. — Можеш да накараш да оседлаят Марк Антоний. Стълбът е готов, а чувалът с брашното може да се свали, ако мислиш, че Марк Антоний не е достатъчно бърз. — Мис Торн добави последните думи, тъй като забеляза, че лицето на брат й не изразява голям възторг от нейното предложение.

Марк Антоний беше един добър стар кон, много подходящ за обичайните ловни занимания на мистър Торн. Наистина той не прескачаше особено пъргаво живия плет, но беше много надежден на полето и по пътищата. Никога обаче не беше язден от копиеносец и мистър Торн нямаше особено желание да го подлага на подобно изпитание нито със, нито без чувал с брашно. Той взе да мънка и да хъка и накрая заяви, че Марк Антоний може да се подплаши.

— Вземи тогава дорестия — каза неуморимата мис Торн.

— Дават му лекарство — отвърна Уилфред.

— Тогава Велзевул! Знам, че е тук, защото преди малко видях Питър да го разхожда.

— Скъпа Моника, той е толкова буен, че едва го удържам, а щом види тази разтракана въртележка, ще пребие и себе си, и мене.

Разтракана въртележка! Приспособлението, което беше приготвила с толкова нежни грижи, играта, която трябваше да забавлява местните юначаги, състезанието, което беше възвисено от любовта на толкова нейни предци! Сърцето я заболя от тази дума, изречена от устата на собствения й брат. Бяха останали само двама на света и мис Тори винаги се бе придържала към правилото да не казва нищо, което би могло да раздразни брат й. Тя често страдаше от неговото равнодушие към осветените от времето британски обичаи, но винаги бе страдала мълчаливо. Твърдо вярваше, че е недопустимо един глава на семейство да бъде поучаван в собствения му дом, а мис Торн никога не изменяше на своите принципи. Но този път бе подложена на много тежко изпитание. Покритите й с бръчки бузи се изчервиха и във все още ясните й очи блесна огън, но тя пак успя да се сдържи. Реши днес да не говори повече с брат си за състезанията с копие.

Тя продължи да сърба чая си, потънала в безмълвна скръб, и мислеше с мъчително съжаление за славните дни, когато нейният велик предтеча Илфрид бе победоносно защищавал Улаторн от нормандския нашественик. Но този дух бе угаснал днес в тяхното семейство — само една безполезна искра гореше все още в нейната гръд. А и тя самата… нима и тя не се готвеше да посрещне една потомка на същите тези норманди, една надута графиня с пофренчено име, която навярно ще си помисли, че е направила голяма чест на Улаторн, като е престъпила неговия праг? Можеше ли да се очаква, че високоблагородният Джон, синът на граф Де Курси, ще излезе на игрището рамо до рамо със саксонските йомани? И защо да иска от брат си нещо, което биха отказали да направят неговите гости?

За миг тя изведнъж се усъмни в разумността на собствените си убеждения. Може би народите, които са обречени да живеят на една и съща земя, трябва да си правят взаимни отстъпки и да възприемат някои от обичаите на своите съжители. Може би след повече от пет века тясно общуване не беше възможно нормандите да си останат норманди, а саксите — сакси. Може би в края на краищата съседите й щяха да се окажат по-мъдри от нея самата. Такива подозрения минаваха понякога през главата на мис Торн и я натъжаваха. Но никога не бе й хрумвало, че така скъпото на сърцето й състезание с копие е само по-нова версия на едно старинно развлечение на нормандските рицари, приспособяване на благородните турнири към вкусовете и навиците на саксонските йомани. Тя не знаеше това и би било жестоко да й се каже истината.

Когато видя сълзи в очите й, мистър Торн се разкая за необмислените си думи. И той се придържаше строго към правилото да се отнася с уважение към всяка прищявка на сестра си, макар и да не спазваше това правило тъй неотклонно, както правеше тя. Но намеренията му бяха точно толкова похвални и всяка погрешна стъпка го огорчаваше дълбоко.

— Скъпа Моника — каза той, — моля те да ми простиш. Нямах никакво намерение да кажа нещо лошо за тази игра. Като я нарекох разтракана въртележка, имах предвид само хората на моята възраст. Все забравяш, че не съм вече младеж.

— Но ти в никой случай не си и старец, Уилфред — рече тя, приела вътрешно неговото извинение, и му се усмихна, въпреки че сълзите й още не бяха изсъхнали.

— Ако бях на двайсет и пет или поне на трийсет — продължи той, — цял ден бих яздил и хвърлял копие.

— Но ти си достатъчно млад, за да ходиш на лов и да стреляш. А щом не се плашиш от канавките и живия плет, сигурно ще можеш да поразиш и мишената.

— Но когато прескачам живия плет, мила — а това не ми се случва много често, — не ме преследва никакъв чувал с брашно. Помисли само как ще заведа графинята до масата за закуска, ако целият ми врат е побелял от брашно!

Мис Торн не каза повече нищо. Не й хареса, че той спомена за графинята. Не можеше да не изпита огорчение при мисълта, че древните саксонски игри в Улаторн могат да пострадат заради една дама от рода Де Курси. Но тя видя, че няма никакъв смисъл да настоява. Мистър Торн бе освободен от задължението да се яви на игрището и мис Торн възложи всичките си надежди на един свой млад рицар, към когото беше разположена изключително добре, тъй като по нейните думи той можеше да бъде образец на всички днешни младежи и великолепен представител на истинските английски йомани.

Ставаше дума за най-големия син на фермера Грийнейкър, който, нека бъдем откровени, още като дете беше успял да влезе под кожата на мис Торн. Като малко момче постоянно получаваше от нея ябълки, джобни пари и опрощение за многобройните си лудории, а и сега се радваше на не по-малко ценни привилегии и свободи. През септември му се разрешаваше да стреля един-два дни по фазаните, обяздваше конете на господаря, получаваше филизи от плодни дръвчета и луковици от градински цветя и имаше изключителното право да лови риба в малката рекичка. Беше обещал да дойде с един от конете на баща си и да сложи начало на състезанието с копие. Останалите щяха, разбира се, да последват примера на младия Грийнейкър. Нека синовете на Лукълофт си вирят носа — другите младежи от Улаторн щяха без съмнение да проявят смелостта си, щом Хари Грийнейкър започне пръв. И така, мис Торн реши да мине без високоблагородните Джоновци и Джорджовци и да се довери, както бяха правили прадедите й, на мъжеството и мишците на местните улаторнски издънки.

Към девет часа нисшите съсловия започнаха да се събират на ливадата и в парка под надзора на мистър Пломаси, а също на главния градинар и главния коняр, които бяха положили клетва като негови помощници и се бяха задължили да му оказват съдействие в неговите усилия да запази реда и да поощри спортните игри. Мнозина от по-младите жители на околността вярваха, че от много глава не боли, и бяха надошли съвсем рано, затова, когато портата бе отворена, пътят между къщата и църквата беше вече задръстен от гости.

И тук възникна едно ново, много сериозно затруднение, което впрочем мистър Пломаси бе предвидил, така че в известна степен беше подготвен да се справи с него. Мнозина от онези, които искаха да се възползуват от гостоприемството на мис Торн, се показаха не чак дотам педантични към предварителната церемония на поканите. Те решиха, че са били пропуснати случайно, и вместо да се обидят, както биха сторили някои по-знатни персони, простиха най-добродушно тази проява на неуважение и за доказателство се явиха пред портата в пълно празнично облекло.

Мистър Пломаси обаче знаеше много добре кои са поканени и кои не, макар че пусна и някои от непоканените. „Не бъдете прекалено придирчив, Пломаси — го бе предупредила господарката, — особено с децата. Ако живеят някъде наблизо, пускайте ги.“ В изпълнение на това указание мистър Пломаси пусна в парка цяла сюрия зарадвани хлапаци и няколко спретнато облечени девойки заедно с техните кавалери, макар и да нямаха нищо общо с имението. Но към градските жители той бе неумолим. Не един барчестърски чирак направи този ден опит да влезе, като най-смирено се позоваваше на това, че цяла седмица неуморно се е трудил да изработва седла и ботуши за Улаторн или да прави лекарства за конете, или да разфасова закланите животни за кухнята. Нито една такава молба не бе уважена. Мистър Пломаси не искаше да знае за никакви градски чираци — имал нареждане да пуска само арендаторите и ратаите, мис Тори не можела да приеме целия град, и така нататък и така нататък.

Независимо от това още преди пладне стана ясно, че тези мерки са безполезни. В парка успяха да се промъкнат почти всички, които бяха пожелали, и пазачите охраняваха сега масите с лакомствата. Но дори и тук голям брой непоканени се бяха изхитрили да си намерят място, а изгонването им оттам бе свързано с толкова шум и бъркотия, че нито мястото, нито храната можеха да оправдаят такава мярка.

Бележки

[1] Увеселение на открито (фр.). — Б.пр.