Серия
Барчестърски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Антъни Тролъп

Заглавие: Барчестърски кули

Преводач: Борис Стоянов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Димитър Благоев

Излязла от печат: февруари 1985

Редактор: Невяна Николова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Художник: Огнян Димитров

Коректор: Евелина Тодорова, Людмила Стефанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1429


Глава първа
Кой ще бъде новият епископ?

През последните дни на месец юли 185… година един особено важен въпрос вълнуваше в течение на десет дни жителите на катедралния град Барчестър и всеки час този въпрос получаваше различен отговор: кой ще бъде новият епископ?

Смъртта на стария доктор Грантли, който в продължение на много години управляваше с кротък авторитет епархията, съвпадна с момента, когато кабинетът на лорд А трябваше да отстъпи място на кабинета на лорд В. Болестта на благия старец се проточи твърде дълго и накрая всички заинтересовани изпитваха силно безпокойство кое правителство ще назначи новия епископ — консервативното или либералното.

Беше добре известно, че излизащият в оставка министър-председател бе направил вече своя избор и че ако въпросът останеше да бъде решаван от него, митрата щеше да украси главата на архидякон Грантли, сина на стария епископ. Архидяконът отдавна вече управляваше епархията и няколко месеца преди смъртта на баща му се носеше упорит слух, че именно той ще наследи неговия достолепен сан.

Епископ Грантли умираше така, както бе живял — мирно, полека, без болки и тревоги. Духът напускаше тялото му почти незабелязано и цял месец преди неговата смърт никой не беше съвсем сигурен дали той е още жив, или е вече мъртъв.

За архидякона, когото инстанцията, в чиито ръце засега беше правото да раздава епископски тронове, бе определила да наследи епархията на своя баща, това беше време на тежки изпитания. Съвсем не искам да кажа, че министър-председателят бе обещал изрично на доктор Грантли епископския сан. Той беше твърде сдържан, за да формулира такова обещание. Общоизвестна е вредата от прекалените уточнявания и всеки, който познава малко висшите, а и нисши правителствени учреждения, знае много добре, че съществуват обещания и без изрични думи и че за да се вдъхне на даден кандидат най-голяма надежда, достатъчно е само великият човек, от когото зависи неговата съдба, да прошепне: „Мистър Едикойси ще напредне много.“

Тези думи бяха пошепнати и онези, до чиито уши те достигнаха, ги изтълкуваха, в смисъл че управлението на барчестърската епархия няма да се изплъзне от ръцете на архидякона. Тогавашният министър-председател беше на особена почит в Оксфорд и бе гостувал напоследък у ректора на Лазаровия колеж. Ректорът на този колеж, който впрочем в много отношения е най-представителният и най-богатият колеж в Оксфорд, беше особено близък приятел и най-доверен съветник на архидякона. По случай посещението на министър-председателя доктор Грантли бе също поканен и срещата премина много сърдечно. На сутринта доктор Гуин, ректорът, каза на архидякона, че според него работата е уредена.

По това време епископът береше вече душа, но и на правителството не му оставаха много дни. Доктор Грантли се завърна от Оксфорд радостно възбуден и с високо самочувствие. Той зае отново своето място в епископския дворец и продължи да изпълнява последния синовен дълг към своя баща — дълг, който той изпълняваше, нека му отдадем дължимото, с повече грижовна нежност, отколкото можеше да се очаква, ако се съди по неговото иначе доста светско поведение.

Един месец по-късно лекарите обявиха, че болният ще изкара още най-много четири седмици. След като този срок изтече, те не скриха учудването си и му дадоха още две седмици. Старецът живееше само с вино, но в края на двете седмици той беше все още жив, а слуховете за предстоящото падане на кабинета зачестиха. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи, двете светила на лондонската медицина, пристигнаха за пети път и заявиха, поклащайки учените си глави, че не е възможно болният да изкара още цяла седмица, а когато седнаха да обядват в парадната столова на двореца, те пошепнаха доверително на архидякона, че се очаква кабинетът да падне до пет дни. Синът се върна в стаята на баща си, собственоръчно му даде подкрепителната глътка мадейра и седна до постелята да прецени внимателно шансовете си.

Правителството щеше да падне до пет дни, баща му трябваше да умре до… не, той отхвърли този начин на разсъждение. Кабинетът щеше да си отиде, а епархията можеше да се оваканти горе-долу по същото време. Не се знаеше нищо определено за имената на хората, които щяха да дойдат на власт, а трябваше да мине най-малко седмица, преди да бъде сформиран новият кабинет. Дали назначенията през този период щяха да бъдат извършвани от досегашните хора? Доктор Грантли допускаше, че тъкмо така ще стане, но не знаеше нищо положително и това го накара да се учуди на собственото си невежество по тези въпроси.

Той се опитваше да не мисли за това, но напразно. Шансовете бяха много изравнени, а залогът — изключително висок. Отправи поглед към притихналото, спокойно лице на умиращия. Нито смъртта, нито прекараната болест бяха оставили отпечатък върху него; то беше малко по-мършаво отпреди, малко посивяло и бръчките бяха станали по-дълбоки, но доколкото архидяконът бе в състояние да прецени, животът би могъл да трепка в него седмици наред. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи се бяха лъгали вече три пъти и можеха да се излъжат още толкова. Старият епископ спеше двадесет часа в денонощието, но през кратките периоди на бодърствуване той познаваше както сина си, така и стария си приятел мистър Хардинг, тъста на архидякона, и трогателно им благодареше за техните грижи и обич. Сега отново спеше, легнал спокойно на гръб, като младенец, устата му беше леко отворена, а редките му посивели коси се подаваха пръснати под нощната шапка; дъхът му изобщо не се чуваше, а слабата му костелива ръка, положена върху завивката, не се помръдна ни веднъж. Колко лек беше преходът на благия старец от този свят към отвъдния!

Но съвсем не така леко беше на душата на сина му, седнал до неговото ложе. Ток знаеше, че случаят няма да се повтори. Архидяконът минаваше вече петдесетте и нямаше голяма надежда приятелите му да се върнат скоро на власт. Нито един британски министър-председател, освен сегашния, който толкова скоро трябваше да си отиде, не би дори помислил да направи доктор Грантли епископ. Потънал в дълбоко мълчание, той дълго седя отдаден на тези тягостни размишления, после се загледа в това все още живо лице и едва в този миг се осмели да се запита дали всъщност не желаеше смъртта на баща си.

Това усилие му подействува спасително и въпросът получи много скоро отговор. Този горд, властолюбив, суетен човек падна на колене до леглото и вземайки ръката на епископа в своите ръце, отправи пламенна молитва да му бъдат простени греховете.

Лицето му бе все още заровено в завивките, когато вратата на спалнята се отвори безшумно и мистър Хардинг влезе с кадифена стъпка. Мистър Хардинг дежуреше до това легло почти със същото постоянство, с каквото и архиепископът, и неговото присъствие там беше също така естествено, както и присъствието на зет му. Той застана непосредствено зад доктор Грантли, преди последният да го забележи, и също би коленичил в молитва, ако не се опасяваше, че подобна постъпка от негова страна може да стресне архидякона и да наруши спокойствието на умиращия. Но доктор Грантли незабавно го забеляза и се изправи на крака. Мистър Хардинг топло стисна двете му ръце. В този момент те се почувствуваха по-близки от всякога, а по-нататъшните събития до голяма степен спомогнаха за запазването на това тяхно усещане. Те стояха прави един срещу друг, стискаха ръцете си и сълзите се стичаха по лицата им.

— Бог да ви благослови, мили мои — каза със слаб глас пробуждащият се епископ. — Бог да ви благослови и двамата, скъпи мои деца… — И той предаде богу дух.

От гърлото му не се изтръгна мъчителен хрип, нямаше агония, не се долавяше никакъв признак на смърт, освен лекото увисване на долната челюст, а очите, които бяха тъй често затворени от съня, сега останаха неподвижни и отворени. Както мистър Хардинг, така и доктор Грантли не бяха сигурни, че животът го бе напуснал, макар и двамата да се досещаха за това.

— Струва ми се, че всичко вече свърши — каза мистър Хардинг, все още държейки ръцете на зет си. — Мисля… не, надявам се, че е така.

— Ще позвъня — почти прошепна архидяконът. — Трябва да извикам мисис Филипс.

Мисис Филипс, болногледачката, бързо пристигна в стаята и веднага затвори с опитна ръка застиналите очи на мъртвия.

— Свършено е, нали, мисис Филипс? — попита мистър Хардинг.

— Милорд не е вече между нас — отвърна болногледачката, като се обърна и направи дълбок поклон с тържествен израз на лицето. — Негово преосвещенство заспа в упокоение като младенец в люлката си.

— Трябва да се радваме на това, архидяконе — каза мистър Хардинг, — да, да се радваме за този скъп, благ, великолепен човек. Дано и нашият край бъде така мирен и спокоен!

— Наистина — каза мисис Филипс. — Слава на бога за всичките му милости, а такъв кротък, смирен, внимателен християнин като негово преосвещенство… — И с непресторена, макар и не особено дълбока тъга тя изтри с бялата си престилка бликналите от очите й сълзи.

— Можете само да се радвате, че всичко свърши — каза мистър Хардинг, все още утешавайки своя приятел.

Но мислите на архидякона бяха вече отлетели от тази обител на смъртта към кабинета на министър-председателя. Той си бе наложил да се моли за живота на баща си, но след като този живот си бе отишъл, нямаше защо да губи скъпоценни минути. Сега беше безпредметно да се отдава на празни разсъждения за смъртта на епископа, нямаше смисъл да поставя всичко на карта заради едно неразумно чувство.

Но какво можеше да направи, докато тъст му стоеше там, стиснал ръката му? Как да забрави, без да се покаже безсърдечен, че епископът беше негов баща — и да мисли не за това, което бе загубил, а за онова, което би могъл да спечели?

— Да, така е — отвърна той най-после. — Ние отдавна се бяхме примирили с тази мисъл.

Мистър Хардинг го хвана под ръка и го изведе от стаята.

— Ще го видим пак утре сутринта — каза той, — а сега нека предоставим всичко на жените. — И двамата слязоха долу.

Почти се беше мръкнало, а министър-председателят трябваше на всяка цена да узнае още тази нощ, че епархията е овакантена. Това можеше да се окаже решаващо; ето защо, в отговор на нестихващите утешения на мистър Хардинг, архидяконът подхвърли, че незабавно трябва да съобщят по телеграфа в Лондон. Мистър Хардинг, който беше наистина малко изненадан от силната скръб, както си мислеше той, на доктор Грантли, сега съвсем се слиса, но не възрази нищо. Той знаеше, че архидяконът има някаква надежда да наследи поста на баща си, но съвсем не предполагаше колко основателна бе тази надежда.

— Да — каза доктор Грантли, съвземайки се от моментната си слабост. — Веднага трябва да изпратим съобщение. Не се знае какви последици може да има едно забавяне. Бихте ли се заели с това?

— Аз! Но да, разбира се. Ще направя всичко необходимо, само че не ми е ясно какво точно искате.

Доктор Грантли седна на бюрото, потопи перото в мастилото и написа на един лист следното:

„По електрическия телеграф

До граф А, Даунинг Стрийт или другаде

Барчестърският епископ почина.

Подател: преподобният Септимъс Хардинг“

— Ето — каза той. — Просто занесете това в телеграфната станция на гарата и го подайте както си е. Може да ви накарат да го препишете на тяхна бланка. Това е всичко, което се иска от вас. Ще трябва да заплатите половин крона. — Архидяконът бръкна в джоба си и извади необходимата сума.

Мистър Хардинг се почувствува съвсем като момче за всичко и си помисли, че тези задължения му се възлагат в твърде неподходящ момент, но не каза нищо и взе листчето и парите.

— Но тук вие сте сложили моето име, господин архидякон.

— Да — отвърна доктор Грантли, — телеграмата трябва да бъде подписана от духовно лице, а кой е по-подходящ за това от вас, стария приятел на покойника? Графът няма да погледне името, можете да бъдете сигурен в това, но много ви моля, мистър Хардинг, не губете нито минута.

Тръгвайки за станцията, мистър Хардинг беше стигнал едва до вратата на библиотеката, когато изведнъж си спомни новината, с която бе влязъл в спалнята на клетия епископ. Моментът обаче му се бе сторил много неподходящ за каквито и да било светски известия, така че той бе потиснал напиращите на езика му думи, а веднага след това всяка мисъл за тези неща бе временно изтласкана от разигралите се събития.

— Само че, господин архидякон — каза той и се обърна, — забравих да ви съобщя новината — правителството падна.

— Падна ли?! — възкликна архидяконът с тон, който твърде открито показваше неговата тревога и покруса, въпреки че поради създалите се обстоятелства той полагаше големи усилия да се овладее. — Как така падна! Кой ви каза това?

Мистър Хардинг поясни, че новината е била получена по телеграфа и му е била предадена от мистър Чадуик пред самия праг на епископския дворец.

Архидяконът запази мълчание, докато премисляше тази новина, а мистър Хардинг стоеше и го гледаше.

— Няма значение — каза най-после архидяконът. — Въпреки всичко изпратете телеграмата. Новината трябва да се съобщи на някого, а в момента няма кой друг да я получи. Не се бавете, скъпи приятелю. Знаете, че не бих ви създал такива грижи, ако можех сам да свърша тази работа. Няколко минути могат да решат всичко.

Мистър Хардинг излезе и изпрати телеграмата. Нека да проследим нейната съдба. Тридесет минути след като бе подадена в Барчестър, тя попадна в ръцете на граф А, който беше в частната си библиотека. Какви изтънчени писма, красноречиви призиви и негодуващи протести би могъл да замисля той в подобна минута — това може само да се предполага, но не и да се опише! Как събираше огън и жупел за своите победили съперници, изправен като истински британски пер с гръб към камината и с ръце в джобовете на панталоните си, как челото му гореше от гняв, а благородните му очи мятаха патриотични мълнии, как тропваше с крак при мисълта за непохватните си помощници, как почти избухна в проклятия, спомняйки си колко препалено самоуверен се бе показал един от тях — всичко това оставям на богатото въображение на моите читатели. Но така ли беше всъщност? Не — историята и истината ме принуждават да отрека това. Той се бе удобно разположил в едно кресло и съсредоточено изучаваше програмата за конните надбягвания в Нюмаркет, а на масата до него лежеше отворен, макар и още неразрязан, един френски роман, който беше привлякъл интереса му.

Той отвори плика, съдържащ телеграмата, и след като я прочете, взе перото и написа на гърба й:

„За граф В

с почит от граф А“,

след което я препрати по-нататък.

Така нашият злополучен приятел загуби всички шансове да получи епископския сан.

Най-различни имена на духовни лица бяха сочени от вестниците като приемница на Барчестърския епископ. „Британска майка“ обяви, че от уважение към бившия кабинет епархията ще бъде дадена на доктор Гуин. Това беше голям удар за доктор Грантли, но на него му бе спестен тежкият жребий да се види изместен от своя приятел. „Англиканско благочестие“ уверено подкрепяше претенциите на един прочут лондонски проповедник на най-строги доктрини, а „Източно полукълбо“, вечерен вестник, който се славеше с голямата си осведоменост от официални източници, се обяви в полза на един виден естествоизпитател, притежаващ изключителна ерудиция по всички въпроси на скалните породи и полезни изкопаеми, но по мнението на мнозина неразбиращ нищо от богословие. „Юпитер“, ежедневникът, който по всеобщо признание е единственият достоверен източник на непогрешимо точна информация по всички въпроси, отначало пазеше мълчание, но най-после проговори. Достойнствата на всички тези кандидати бяха осъдени и без много церемонии отречени, като в заключение „Юпитер“ обяви, че новият епископ ще бъде доктор Прауди.

И доктор Прауди наистина получи епархията. Точно един месец след кончината на предишния епископ доктор Прауди целуна ръка на кралицата като негов приемник.

Ще помолим за разрешение да спуснем завесата върху терзанията на архидякона, уединил се в кабинета на своя пасторски дом в Плъмстед с дълбока печал в сърцето. Един ден след изпращането на телеграмата той узна, че граф В е приел да състави новото правителство, и от този момент му стана ясно, че за него няма вече никаква надежда. Мнозина биха го осъдили, че тъгува за загубената епископска власт, че е ламтял за нея — не, дори само че е мислил по такъв начин и в такъв момент за тази власт.

Не мога да заявя, че напълно споделям тези осъдителни оценки. Ритуалната формула nolo episcopari[1], макар и все още в сила, е в такава пряка противоположност с всички естествени човешки желания, че тя не може да се разглежда като вярно отражение на истинските въжделения на напредващите в йерархията свещеници. Адвокатът не върши грях, като иска да стане съдия и се стреми към тази цел с всички честни средства. Справедлива е амбицията на младия дипломат да оглави някоя първокласна дипломатическа мисия, а бедният романист, който се опитва да си съперничи с Дикенс или да надмине Фицджимс, не върши нищо осъдително, макар че поведението му е може би глупаво. Сидни Смит[2] беше прав, като казваше, че в нашия изменнически век едва ли можем да открием под расото на един курат достолепието на свети Павел. Ако ние изискваме от нашите свещеници свръхчовешки добродетели, сигурно ще започнем да виждаме нещо не дотам човешко в тях и едва ли можем да се надяваме, че ще укрепим нравствеността им, като им отричаме правото да изпитват обикновени човешки стремежи.

Нашият архидякон беше суетен — но кой от нас не е такъв? Той беше амбициозен — но кой от нас се срамува от този „сетен грях на наште благородни умове“.[3] Той е проявил алчност, ще кажат моите читатели. Не, той искаше да стане епископ на Барчестър не от сребролюбие. Беше единствен син и наследи цялото голямо богатство на баща си. Неговата длъжност му носеше почти три хиляди фунта годишен доход, а след реформите на Църковната комисия епископите получаваха само пет хиляди. Като архидякон щеше да бъде по-богат, отколкото като епископ. Но той без съмнение искаше да свири първа цигулка, искаше да заседава в бели ленени ръкави в Камарата на лордовете и искаше (нека бъдем откровени) да бъде наричан милорд от преподобните си събратя.

Но независимо дали надеждите му бяха греховни или не, на тях не им беше писано да се сбъднат. За Барчестърски епископ бе ръкоположен доктор Прауди.

Глава втора
Хайрамовото старопиталище след новия парламентарен акт

Едва ли е необходимо да разказваме тук подробно биографията на мистър Хардинг до началото на настоящата повест. Не е възможно читателите да са забравили колко тежко понесе този чувствителен човек нападките на „Юпитер“ във връзка с приходите, които беше получавал като управител на Хайрамовото старопиталище в град Барчестър. Сигурно не е забравено и делото, заведено срещу него по този повод от мистър Джон Болд, който след това се ожени за по-младата и единствена неомъжена дотогава дъщеря на мистър Хардинг. Като не можа да устои на тези нападки, мистър Хардинг подаде оставката си от длъжността управител въпреки настойчивите увещания на своите приятели и адвокати. Така той напусна този пост и се посвети със себеотрицание на задълженията си като духовен пастир на малката енория при църквата „Св. Кътбърт“ в града, където беше викарий, като продължи да изпълнява и длъжността прецентор на катедралата. Това му носеше незначителен доход, който се даваше всъщност в добавка към възнаграждението, определено на управителя на въпросното старопиталище.

Когато напусна приюта, от който бе така безцеремонно изгонен, за да се настани с присъщата си скромност на Хай Стрийт в Барчестър, той не предполагаше, че някои хора ще вдигнат около това повече шум, отколкото беше склонен да вдигне самият той. Мистър Хардинг се надяваше само, че неговата постъпка ще предотврати появяването на нови статии в „Юпитер“. Но не му бе съдено да изпита толкова желания покой и сега хората бяха също така готови да обсъждат безкористната му жертва, както преди това да го упрекват за неговата алчност.

Най-забележителното събитие беше получаването на собственоръчно писмо от Кентърбърийския архиепископ, в което главата на англиканската църква изразяваше горещото си одобрение на неговото поведение и се интересуваше за бъдещите му намерения. Мистър Хардинг отговори, че възнамерява да си остане енорийски пастор в барчестърската църква „Св. Кътбърт“, като с това сложи край на този въпрос. После неговият случай бе подхванат от вестниците, в това число и от „Юпитер“, които започнаха да възхваляват името му из цялата страна. Разкри се също така, че той беше авторът на забележителната музикална творба „Църковна музика от Хардинг“ и се заговори даже за ново издание, което май така и не излезе. Сигурно е обаче, че тази творба бе изпълнена в дворцовия параклис, а в „Музикален наблюдател“ се появи дълга статия, в която се твърдеше, че в никоя досегашна творба от този жанр няма такова съчетание на задълбочена изследователска работа с възвишен музикален талант и че занапред името на Хардинг ще бъде известно навсякъде, където се развива изкуството и се цени религията.

Това беше голяма похвала и аз не бих се наел да отричам, че мистър Хардинг се почувствува поласкан от нея, защото, ако у него имаше някаква суетност, тя беше свързана единствено с музиката. Но това беше всичко. Второто издание, ако то изобщо бе отпечатано, не се появи на пазара. Появилите се в дворцовия параклис екземпляри изчезнаха отново, почивайки в мир сред цяла камара литература от същия тип. Мистър Тауърс от „Юпитер“ и неговите побратими се заловиха с други имена и неувяхващата слава, обещана на нашия приятел, явно нямаше да го осени приживе.

Мистър Хардинг прекарваше голяма част от времето си при своя приятел епископа и при дъщеря си мисис Болд, вече, уви, вдовица. Почти всеки ден той посещаваше и своите предишни питомци, няколкото оцелели клетници, приютени в Хайрамовото старопиталище. Само шестима от тях бяха още живи. Техният брой, според завещанието на стария Хайрам, трябваше да бъде винаги дванадесет. Но след оставката на управителя епископът не беше назначил негов приемник, така че нови питомци нямаше и се създаваше впечатлението, че приютът в Барчестър е осъден на забвение, ако силните на деня не вземат някакви мерки за неговото съживяване.

Но през последните пет години силните на деня не биха забравили барчестърското старопиталище — най-различни политически деятели се заемаха енергично с този въпрос. Малко след оставката на мистър Хардинг „Юпитер“ даде много ясни препоръки какво трябва да се направи. В рамките на половин вестникарска колона той успя да разпредели доходите, да преустрои сградата, да сложи край на всички свади, да възстанови добрите чувства, да обезпечи мистър Хардинг и да постави нещата на такава основа, от която да изпитат задоволство всички — и градът, и епископът, и страната като цяло. Мъдростта на този план бе потвърдена от големия брой твърде обстойни писма до редакцията на „Юпитер“, носещи подписи „Здрав разум“, „Веритас“ или „Любител на честната игра“, които даваха израз на възхищението на своите автори от публикуваната статия. Колкото и да е странно, във вестника не се появи нито едно критично писмо, следователно такова не е било изобщо написвано.

Но хората не повярвали на Касандра и дори мъдростта на „Юпитер“ си остава понякога нечута. Въпреки че на страниците на „Юпитер“ не бяха предложени други планове, реформаторите на църковната благотворителност енергично разгласяваха как според тях може да се изправи отново на крака Хайрамовото старопиталище. Един особено ерудиран епископ използува първия подходящ случай, за да спомене за този проблем в Горната камара, давайки да се разбере, че е разменил мнения по въпроса със своя събрат — негово преосвещенство Барчестърския епископ. В Горната камара радикалният депутат на Стейлибридж внесе предложение Хайрамовият фонд да бъде използуван за просвещение на бедните селяни, като разказа забавни анекдоти за суеверието и странните привички на тези селски труженици. Един автор на политически памфлети издаде брошура, озаглавена „Кои са наследниците на Джон Хайрам?“, която имаше за цел да формулира непогрешими правила за управлението на всички заведения от този род. Накрая един член на правителството обеща, че на следващата сесия на Парламента ще бъде внесен кратък законопроект, който да определи положението на барчестърския приют и на сродните нему заведения.

На следващата сесия законопроектът, противно на обичайната практика, беше наистина внесен. Други проблеми вълнуваха тогава хората. Над нацията бе надвиснала заплахата от голяма война и въпросът за наследниците на Хайрам, изглежда, не интересуваше много хора нито в Парламента, нито вън от него. Проектът обаче мина някак си незабелязано на първо и второ четене, както и през останалите единадесет етапа, без да срещне никаква опозиция. Какво ли би казал Джон Хайрам, ако можеше да предвиди, че четиридесет и пет достопочтени джентълмени ще се нагърбят със създаването на закон, който променя целия смисъл на неговото завещание, без изобщо да разбират какво вършат? Можем само да се надяваме, че поне заместник-министърът на вътрешните работи разбираше какво върши, защото именно на него беше възложен този въпрос.

Както и да е, законът бе приет и към началото на настоящия разказ бе вече постановено, че и занапред в барчестърското старопиталище трябва да бъдат приютени дванадесет старци с по един шилинг и четири пенса на ден за всеки от тях, че ще бъде построен нов дом за дванадесет стари жени с по един шилинг и два пенса на ден, че ще бъде назначена икономка с годишна заплата седемдесет фунта и квартира, домакин с годишна заплата сто и петдесет фунта и накрая управител с годишна заплата четиристотин и петдесет фунта, който да се грижи за духовните нужди на всички питомци и за телесните нужди на мъжкото крило. Както и досега, епископът, деканът на катедралата и управителят трябваше да се редуват при избора на питомците, а на епископа бе възложено да назначава служебните лица. Нито дума не бе казана във връзка с това, че за управител следва да бъде назначен преценторът на катедралата — не се споменаваше нищо и за правото на мистър Хардинг да заеме този пост.

Но за предстоящото прилагане на реформата беше оповестено едва няколко месеца след смъртта на стария епископ, почти веднага след като неговият приемник встъпи в длъжност. Новият закон и новият епископ бяха измежду първите резултати от дейността на новото правителство или по-точно на правителството, което само за малко бе отстъпило властта на своите съперници, а епископ Грантли се помина, както вече видяхме, точно в края на този кратък срок.

Горката Елинор Болд! Как само й отиват вдовишкото боне и строгата тържественост, с която изпълнява новите си задължения. Клетата Елинор!

Клетата Елинор! Не мога да кажа, че съм изпитвал някога симпатии към Джон Болд. Винаги съм смятал, че той не бе достоен за жената, чиято ръка бе спечелил. Но тя го намираше за повече от достоен. Тя притежаваше едно от онези женски сърца, които се хващат за съпруга си с неповторимото постоянство на бръшляна. Това не е идолопоклонство, защото преклонението пред идола не допуска никакви недостатъци в него. Както паразитното растение следва всички несъвършенства на обгърнатия от него ствол, така и Елинор изпитваше привързаност и обич дори към недостатъците на своя съпруг. Някога тя бе заявила, че каквото и да направи баща й, в нейните очи той ще бъде винаги прав. След брака Елинор прехвърли верността си към своя господар и повелител и беше винаги готова да защити и най-големите му слабости.

А за една жена не бе трудно да обича Джон Болд — самият той беше нежен, предразполагащ към доверие и мъжествен, а високото му, но неподкрепено с истински способности самомнение, старанието му да изтъкне превъзходството си над своите ближни, което дразнеше толкова силно неговите познати, не уронваше ни най-малко престижа му в очите на Елинор.

Дори ако тя беше признала пред себе си някоя негова грешка, ранната му смърт бе заличила всеки спомен за нея. Оплакваше го, сякаш бе загубила най-скъпото съкровище, притежавано някога от една простосмъртна жена; седмици след неговата смърт на нея й беше противна всяка мисъл за бъдещо щастие на този свят. Елинор не можеше да понася така наречените утешения на другите и намираше известно облекчение единствено в сълзите и съня.

Но при буря Бог праща стриганата овца на завет. Елинор съзнаваше, че носи в себе си един жив извор на нови грижи. Знаеше, че скоро ще й бъдат дадени нови причини за радости и скърби, за неизразимо щастие или за отчайваща мъка — както Бог повели в своята милост към нея. Отначало това само усилваше нейната печал. Да стане майка на едно клето дете, осиротяло, преди още да се роди, отраснало край тъжното, опустяло огнище, закърмено със сълзи и ридания, за да бъде после захвърлено в жестокия свят без бащински грижи! Нима това можеше да я радва?

Но постепенно сърцето й закопня за нов обект, на който да дари любовта си, и още преди своята поява гостенинът бе очакван с трепетното нетърпение на една бъдеща майка. Точно осем месеца след смъртта на бащата се роди Джон Болд Втори; и макар че човек не бива да боготвори себеподобните си, нека се надяваме, че обожанието на майката, склонила глава над люлката на лишения от баща младенец, няма да й бъде вменено в грях.

Едва ли си струва да описваме подробно характера на новороденото, изтъквайки до каква степен недостатъците на бащата бяха смекчени в това малко същество от добродетелите на майката. Бебето, както всяко бебе, беше просто прелест и аз не смятам, че ще ни се наложи да се заинтересуваме от по-нататъшната му съдба. Ние ще останем в Барчестър около година, в краен случай не повече от две, и аз предоставям на друго перо да опише, ако това се налага, биографията на Джон Болд младши.

Но като бебе той беше великолепен и никой не се опитваше да отрече това. „Виж колко е сладък!“ — казваше на баща си Елинор, коленичила до люлката, в която спеше нейното съкровище. Лъчистите й очи бяха изпълнени със сълзи на умиление, младото й лице бе обградено от плътно прилегналото вдовишко боне, а ръцете й обгръщаха с любов кошчето. Дядото с радост потвърждаваше, че съкровището е много сладко, и дори чичото архидякон се съгласяваше с това; мисис Грантли, сестрата на Елинор, повтаряше тази дума с чисто сестринска енергичност, а Мери Болд… Мери Болд беше втора жрица на същото божество.

Бебето наистина беше сладко — приемаше храната с апетит, разперваше весело пръстчетата на краката си, когато го разповиваха, и не се давеше от плач. Това са най-важните изисквания за бебешко съвършенство и Джон Болд младши имаше всички тези качества в излишък.

Така бе смекчена дълбоката скръб на вдовицата и целителен балсам се изля над раната, която, както й се струваше дотогава, можеше да бъде излекувана само от собствената й смърт. Бог е много по-милостив към нас, отколкото сме самите ние към себе си! При загубата на всеки скъп лик, при последното изпращане на нашите любими същества ние всички се мислим за обречени на вечна скръб и на непрекъснат поток от съсипващи сълзи. Но колко рядко се оказва трайна такава скръб! Благословено е милосърдието, което й забранява да бъде трайна. „Нека винаги да помня живите си приятели и да ги забравям след смъртта им“ — така се молел един мъдрец, който разбирал божието милосърдие. Малцина вероятно биха имали смелостта да изкажат такова желание, но то е само една молитва да ни бъде дадена онази утеха, която почти винаги ни предлага нашият всеблаг Творец.

Но аз съвсем не искам да създам впечатлението, че мисис Болд беше забравила своя мъж. Всеки ден тя мислеше за него с най-гореща съпружеска любов и пазеше неговата памет в светая светих на своето сърце. И все пак тя беше щастлива с невръстния си син. Такова удоволствие беше да притиска живата играчка към своите гърди и да чувствува, че има човешко същество, което дължи и не може да не дължи всичко на нея, получава насъщната си храна от нея, задоволява всичките си малки потребности чрез нея — неговото малко сърчице щеше да обикне първо нея и само нея, с първото усилие на своето детско езиче това същество щеше да я назове с най-нежното обръщение, което може да чуе една жена. Така Елинор отново придоби душевен мир и се посвети ревностно и с благодарност на новите си задължения.

А колкото до земните блага, Джон Болд бе осигурил на своята вдовица много добро материално положение. Беше й завещал цялото си имущество и то й носеше доход, който според самата нея и нейните приятели далеч надхвърляше нуждите й. Той възлизаше на почти хиляда фунта годишно и когато си мислеше за тази сума, най-съкровената й мечта беше да я предаде не намалена, а увеличена на сина на своя съпруг, на своето скъпо съкровище, на малкото мъжле, което спеше сега в скута й в щастливо неведение за всички предстоящи грижи.

След смъртта на Джон Болд Елинор отправи настойчиви молби към баща си да дойде да живее при нея, но мистър Хардинг не се съгласи, въпреки че остана няколко седмици в дома й като гост. Никой не можеше да го принуди да се откаже от мисълта за собствен малък дом и затова той остана да живее в квартирата, която си беше избрал над една аптека на Хай Стрийт в Барчестър.

Глава трета
Доктор Прауди и мисис Прауди

Настоящият разказ започва непосредствено след ръкополагането на доктор Прауди в епископски сан. Няма да описвам церемонията, тъй като нямам ясна представа за нея. Не зная дали носят новия епископ на стол като член на Парламента, или го возят в позлатена карета като лорд-мер, дали полага клетва като мирови съдия, дали го въвеждат като пер в Горната камара, или пък върви между двама събратя като рицар на Ордена на жартиерата — знам само, че всичко е било направено както трябва и че в церемонията по ръкополагането на новия епископ не е липсвало нищо.

Доктор Прауди не беше човек, който би допуснал такова накърняване на новото си достойнство. Той разбираше много добре значението на ритуалите и знаеше, че зачитането на един висок сан не може да се поддържа, без да се отделя достатъчно внимание на външните му белези. Беше роден да се движи във висшите кръгове — поне той самият считаше така, а обстоятелствата поддържаха това негово убеждение. По майчина линия той беше племенник на един ирландски барон, а жена му имаше за чичо някакъв шотландски граф. Години наред беше заемал различни придворни длъжности, което му даваше възможност да живее в Лондон, поверявайки енорията си на грижите на един младши свещеник. Беше проповедник при лейбгвардейския полк, пазител на богословски ръкописи в Църковния съд, капелан на кралските телохранители и завеждащ благотворителната дейност на негово височество принц Рапе-Бланкенбергски.

Неговото пребиваване в столицата, наложено от необходимостта да изпълни тези задължения, високите роднински връзки и особените му дарби станаха причина да му обърнат внимание някои доста влиятелни хора, така че доктор Прауди доби широка известност като полезно и перспективно духовно лице.

Допреди няколко години (за това си спомнят дори хора, които не са още склонни да се нарекат стари) един свещеник либерал не беше често срещано явление. Такъв беше Сидни Смит и заради това на него гледаха почти като на езичник; могат да се посочат още някои имена, но те бяха rarae aves[4] и духовните им събратя гледаха на тях с недоверие и съмнение. Нямаше по-заклети привърженици на торите от селските викарии и никъде силните не бяха на такава почит, както в Оксфорд.

Но когато доктор Уейтли[5] стана архиепископ, а доктор Хампдън[6] няколко години по-късно — кралски професор, по-събудените духовници разбраха, че се извършва промяна в умовете на хората и че занапред не само миряните, но и свещениците ще могат да си позволят да имат по-либерални възгледи. Появиха се свещеници, които престанаха да анатемосват папистите, от една страна, и да хулят сектантите, от друга. Стана ясно, че изповядването на така наречените принципи на Високата църква не е вече най-сигурният начин да се напредне, поне доколкото това зависеше от определена група държавници, и доктор Прауди беше един от първите, които се приспособиха към възгледите на витите по повечето богословски и религиозни въпроси. Той се отнасяше с търпимост към идолопоклонството на Рим, примиряваше се даже с ереста на сосинианизма[7] и поддържаше най-добри отношения с презвитерианските синоди в Шотландия и Ълстър.

В такова време такъв човек се оказа полезен и името на доктор Прауди започна да се появява във вестниците. Той беше включен в една комисия, която замина за Ирландия, с цел да подготви почвата за дейността на националния комитет, стана почетен секретар на друга комисия, натоварена със задачата да събере сведения за доходите на катедралните настоятелства, и имаше някакво отношение както към regium donum[8], така и към Мейнутската субсидия[9].

Всичко това не бива да се счита като доказателство, че доктор Прауди беше човек с изключителен интелект или дори със значителни делови способности, тъй като от него не се изискваха такива качества. При подготовката на църковните реформи, с които той беше свързан, идеите и първоначалната концепция за предстоящата дейност се даваха обикновено от либералните държавници, а осъществяването им се възлагаше на техните подчинени. Считаше се обаче за целесъобразно във всички тези дела да фигурира името на някое духовно лице и тъй като доктор Прауди бе станал известен като духовник с доста широки възгледи, неговото име се оказа много подходящо за тази цел. Ако от него нямаше много полза, то нямаше и вреда. Той прекланяше глава пред истински силните на деня, а на заседанията на многобройните комисии, в които членуваше, се държеше с похвално достойнство.

Несъмнено доктор Прауди беше достатъчно тактичен, за да изпълнява възложената му роля, без да създава усложнения, но не бива да се мисли, че се съмняваше в собствените си способности — напротив, вярваше, че ще дойде и неговият ред да стане един от великите извършители на велики дела. Търпеливо изчакваше своя час, когато ще оглави някоя комисия, ще произнася речи, ще се разпорежда и ще командува, а по-дребните светила ще седят тихо и ще се подчиняват, както сега беше свикнал да се подчинява той.

И ето наградата дойде, неговият час настъпи. Доктор Прауди бе избран да заеме освободилия се епископски престол: при следващия избор на епископ, в която и да е епархия той щеше да заеме своето място в Камарата на лордовете, където нямаше намерение да гласува мълчаливо по въпросите, свързани с благото на църковната институция. Той се готвеше да води своите битки от позицията на търпимостта, като мъжествено и честно вярваше, че няма нищо лошо в това да се срещне дори с такива врагове, каквито бяха неговите събратя в Ексетър и Оксфорд[10].

Доктор Прауди беше амбициозен човек и едва ръкоположен в епископски сан, започна вече да мечтае за архиепископско достолепие, за славата на Ламбет или в краен случай на Бишъпсторп[11]. Беше сравнително млад и се ласкаеше от надеждата, че е бил избран заради такива природни и придобити с лични усилия качества, които непременно ще му открият път и към още по-високи сфери. Ето защо доктор Прауди беше напълно готов да вземе най-дейно участие във всички църковни дела, спадащи към сферата на Кентърбъри и на Йорк, така че нямаше никакво намерение да се погребва в Барчестър, както беше сторил неговият предшественик. Не! Лондон трябваше да си остане неговото поле на действие, макар едно комфортно седалище в провинцията да бе напълно достатъчно в промеждутъка между столичните сезони. Всъщност доктор Прауди винаги бе смятал, че при своето положение той също трябва да се оттегля от Лондон, когато останалите високопоставени и изискани лица правят това. Но Лондон трябваше да си остане негово постоянно местожителство и именно тук той искаше да прояви онова пастирско гостоприемство, което свети Павел така настойчиво препоръчва на всички епископи. Как иначе можеше да напомня за себе си на света? Как иначе можеше да даде на правителството възможност изцяло да се възползува от неговите способности и влияние в църковните дела?

Това решение беше без съмнение благотворно за външния свят, но едва ли щеше да го направи популярен сред духовенството и жителите на Барчестър. Доктор Грантли бе живял непрекъснато там — всъщност трудно беше за един нов епископ да бъде популярен след доктор Грантли. Неговият годишен доход беше около девет хиляди фунта, докато приемникът му трябваше да се ограничи с пет хиляди. Покойният епископ се бе грижил само за един син, а доктор Прауди имаше седем-осем деца. Доктор Грантли харчеше малко за свои лични нужди, живеейки, както подобава на един скромен джентълмен, докато доктор Прауди трябваше да води светски живот, въпреки че не разполагаше с достатъчно средства. Разбира се, доктор Грантли беше запазил своята карета, както подобава на един епископ, но неговият екипаж заедно с конете и кочияша, макар и достатъчно представителни за Барчестър, щяха да бъдат почти смешни в Уестминстър. Мисис Прауди реши, че не бива да се черви заради екипажа на своя съпруг, а решенията на мисис Прауди обикновено се изпълняваха.

От всичко това можеше да се заключи, че доктор Прауди няма да харчи много пари в Барчестър, докато предшественикът му поддържаше оживени връзки с местните търговци, които бяха много доволни от него. Както той, така и неговият син харчеха парите си като джентълмени, но в Барчестър скоро се пусна слух, че доктор Прауди добре познавал изкуството да демонстрира благосъстояние с доста скромни средства.

Доктор Прауди има твърде приятна външност, той е много спретнат и изряден. Височината му, около един и шестдесет и пет, е малко под средната, но компенсира сантиметрите, които не му достигат, със своята благородна осанка. Ако погледът му не е достатъчно властен, за това той няма никаква вина, защото полага много усилия да придобие това качество. Чертите му са добре оформени, въпреки че носът му е малко островат, което според някои хора прави лицето му не особено внушително. Но дори ако приемем, че това е така, то напълно се компенсира от устата и брадичката му, с които той справедливо се гордее.

Доктор Прауди може с основание да бъде наречен щастливец: не беше роден в охолство, а ето че е вече епископ на Барчестър. Но все пак той си има своите грижи. Семейството му е многочислено, време е вече трите му големи дъщери да се появят в обществото, а не бива да забравяме и жена му. Нямам намерение да кажа нищо лошо за мисис Прауди, но все пак мисля, че въпреки всичките си добродетели тя едва ли допринася много за щастието на своя съпруг. Истината е, че в домашните дела тя властвува със стоманен жезъл над своя законен господар и повелител. Но това не е всичко! Домашните дела доктор Прауди би й предоставил — ако не по своя собствена инициатива, то поне, без да се съпротивлява. Но мисис Прауди не се задоволява с такова домашно господство и разпростира властта си над всички негови действия, без да се спира дори пред църковните работи. Всъщност епископът е под чехъл.

Съпругата на архидякона в щастливия си плъмстедски дом знае как да се ползува от всички привилегии на своя ранг, давайки израз на собственото си мнение по подходящ начин и на подходящо място. Но властта на мисис Грантли, ако това изобщо можеше да се нарече власт, е кротка и благотворна. Тя никога не поставя мъжа си в неудобно положение и пред външния свят е образец на послушание; тонът й никога не се повишава, изражението й не се изостря. Без съмнение тя цени властта и се е борила не безуспешно да я придобие, но знае много добре кои са границите на женското господство.

Не можем обаче да кажем същото за мисис Прауди. Тази дама е по принцип властна в държането си към всички, а към бедния си съпруг се отнася просто деспотично. Колкото и успешна да изглеждаше неговата кариера в очите на света, в очите на жена си той никога не беше прав. Отдавна бе изоставил всяка надежда, че ще може да се защити успешно — всъщност той твърде рядко прави някакви опити да се оправдава, давайки си сметка, че покорството е най-ефикасното средство за постигането на онова подобие на покой, което можеше да му даде неговият дом.

Мисис Прауди не можеше да заседава в комисиите, в които нейният съпруг участвуваше по държавно поръчение, нито пък, както той нерядко се утешаваше, имаше право на глас в Камарата на лордовете. Наистина тя би могла да му забрани да изпълнява тази част от епископските си задължения и да настои да не се отделя от дома си. Доктор Прауди не беше споделял това с нито една жива душа, но той бе взел твърдо решение да се разбунтува, ако тя направи такъв опит. Има случаи, когато някои кучета са се нахвърляли върху прекалено строгите си господари и дори неаполитанците са въставали срещу своите тирани. Вътре в себе си доктор Прауди чувствуваше, че ако примката се стегне прекалено силно, той също ще набере смелост и ще въстане.

Крепостната зависимост на нашия епископ от неговата съпруга не го беше издигнала много в очите на дъщерите му и те бяха свикнали да се обръщат към него със заповеднически тон, което — поне на тях — никак не им приличаше. Те са, общо взето, хубави и привлекателни млади госпожици. Високи и здрави като майка си, те бяха наследили нейните изпъкнали скули и… кестеняви, да речем, коси. Спомнят си твърде често за аристократическите си чичовци, които досега не им бяха отвърнали със същата любезност и рядко се сещаха за тях. Но сега, когато баща им е вече епископ, роднинските връзки може би ще се заздравят. Въпреки близостта си с църквата госпожиците нямат много предразсъдъци по отношение на светските удоволствия и за разлика от много девойки в днешна Англия, не са огорчили родителите си със страстното си желание да се затворят в протестантски манастир. Синовете на доктор Прауди са още ученици.

Трябва да споменем за още една особеност в характера на съпругата на епископа. Макар и лишена от враждебност към светското общество и неговите обичаи, тя е посвоему религиозна и тази тенденция се проявява у нея в строгото съблюдаване на светостта на господния ден. Развлеченията и дълбоките деколтета през делничните дни се изкупват в неделя с трикратно присъствие на църковните служби под нейното строго наблюдение, с една вечерна проповед, прочетена от самата нея, и с пълно въздържане от всякакви по-весели занимания. За нещастие на онези обитатели на нейния дом, по-точно на слугите и съпруга й, които не се отдават на развлечения и не носят дълбоки деколтета, изкупителната строгост на неделята трябва да бъде съблюдавана от всички. Горко на нелоялната прислужница, заловена, че предпочита медените слова на някой обожател в Риджънт Парк пред покъртителните вечерни поучения на мистър Слоуп. Тя не само бива уволнена, но и се дава такова препоръчително писмо, което не й оставя много надежди да си намери прилично място. Горко на шестфутовия герой в бричове от червено кадифе, който съпровожда мисис Прауди до нейната скамейка в църквата, ако се вмъкне в съседната бирария, вместо да вземе отреденото му място на задния ред. За такива нарушители мисис Прауди е същински Аргус. На някое и друго пийване през делничните дни тя може да погледне през пръсти — без известно отпускане на юздите кой би намерил телохранител, висок шест фута, за такова малко възнаграждение; но нито външното великолепие, нито пестеливостта са в състояние да накарат мисис Прауди да прости оскверняването на деня господен.

По тези въпроси тя често се вслушва в наставленията на току-що споменатия златоуст проповедник, преподобния мистър Слоуп, а тъй като доктор Прауди следва наставленията на жена си, трябва да се заключи, че този виден мъж е придобил голямо влияние върху доктор Прауди по религиозните въпроси. Единственото назначение на мистър Слоуп до този момент бе като свещенослужител и проповедник в една малка лондонска църква, ето защо, когато неговият приятел получи епископски сан, той с готовност прие да изпълнява трудните, но почтени задължения на домашен капелан на негово преосвещенство.

Но мистър Слоуп не бива да бъде представен на публиката в самия край на една глава.

Глава четвърта
Епископският капелан

За произхода на преподобния мистър Слоуп не бих могъл да кажа много неща. Чувал съм да твърдят, че той е пряк потомък на именития лекар[12], акуширал при раждането на мистър Т. Шанди, и че на млади години добавил за благозвучие едно „у“ към името си, следвайки примера на мнозина велики хора преди него. Ако това е така, предполагам, че той е бил кръстен Обадая в памет на стълкновението, в което толкова се бе отличил неговият предтеча. Но въпреки всички усилия не успях да установя кога точно неговото семейство е променило вероизповеданието си.

В Кеймбридж той беше скромен стипендиант, но се занимаваше толкова успешно, че твърде рано стана магистър и му бе възложено да обучава студенти. Оттам го прехвърлиха в Лондон, където стана проповедник в една новопостроена църква недалеч от Бейкър Стрийт. Тъкмо тогава сходството във възгледите по редица религиозни въпроси събуди у мисис Прауди благосклонен интерес към младия проповедник — той скоро спечели нейното доверие и стана близък приятел на семейството.

Мистър Слоуп бе приет в този дом като свой и съвсем естествено беше между него и някоя от младите госпожици да се породи нещо повече от приятелство. Той размени някои нежни думи с най-голямата дъщеря Оливия, но така и не се стигна до годеж. Всъщност мистър Слоуп се бе обяснил в любов, но оттегли думите си назад, щом му стана ясно, че доктор Прауди не беше в състояние да дари веднага земни блага на дъщеря си. Не е трудно да се разбере, че след всичко това мис Прауди не беше вече склонна да приема нови признаци на нежна привързаност от негова страна. След като доктор Прауди бе назначен за епископ на Барчестър, мистър Слоуп промени донякъде своите схващания по този въпрос. Епископите, дори когато са бедни, могат да направят много за духовните си чада и мистър Слоуп започна да изпитва съжаление, че не е бил по-малко користолюбив. Едва чул новината за предстоящото назначение, той поднови обсадата — без много шум, почтително и от известно разстояние. Но Оливия Прауди беше момиче с характер: в жилите й течеше кръвта на двама английски перове и което е още по-важно, тя можеше да разчита на друг поклонник, така че въздишките на мистър Слоуп останаха напразни и между тях двамата скоро се установи здравата връзка на взаимна омраза.

Може да се стори странно, че благосклонността на мисис Прауди към младия свещеник остана непроменена след тази любовна история, но тя всъщност не знаеше нищо за нея. Въпреки голямата си привързаност към мистър Слоуп тя не можеше да допусне, че и някоя от дъщерите й би могла да изпитва такива чувства. Имайки предвид техния висок произход и социалното им положение, мисис Прауди се надяваше на много по-добри партии за тях. Бившите влюбени не намериха за необходимо да я просветят. Двете сестри на Оливия бяха в течение на нещата, както впрочем и всички слуги, а също и съседите отляво и отдясно, но мисис Прауди остана в неведение.

Мистър Слоуп скоро се утеши с мисълта, че след като е назначен вече за капелан на епископа, сигурно ще съумее да се възползува от неговите благодеяния, без да се обременява с дъщеря му, и това му помагаше да понася мъките на несподелената любов. Седнал срещу епископа и мисис Прауди във вагона, който ги отнасяше за първи път в Барчестър, той започна да крои планове за бъдещия си живот. Добре познаваше силните страни на своя патрон, но знаеше не по-зле и неговите слабости. Даваше си сметка до какви висини ще полетят мечтите на новоизлюпения епископ и правилно отгатваше, че държавните дела са повече по вкуса на великия мъж, отколкото незначителните подробности, свързани с ежедневното управление на епархията.

Следователно истинският епископ на Барчестър щеше да бъде той, мистър Слоуп. Такова беше неговото решение, а — нека му отдадем дължимото — той притежаваше както мъжеството, така и енергията да осъществи решението си. Знаеше, че му предстоят тежки битки, защото към епископската власт щеше да се устреми още един велик ум — мисис Прауди също щеше да пожелае да стане Барчестърски епископ. Но мистър Слоуп се ласкаеше от мисълта, че ще успее да вземе връх над тази дама. Тя ще трябва да прекарва дълго време в Лондон, докато той ще бъде винаги в Барчестър. Тя по необходимост ще остане в неведение за много неща, докато той ще бъде в течение на всичко, свързано с делата на епархията. Отначало той ще бъде, разбира се, принуден да ласкае и да се подмазва, може би дори да отстъпва по някои въпроси, но у него нямаше никакво съмнение в крайната победа. Ако всички други средства останеха без резултат, той би могъл да се съюзи с епископа срещу жена му, да вдъхне мъжество на този нещастен човек, да отсече властта на мисис Прауди от самия й корен и да освободи нейния съпруг.

Ето какви мисли вълнуваха мистър Слоуп, докато гледаше дремещата съпружеска двойка, а той не би си дал труда да лелее напразни мечти. Неговите способности са над средното ниво, а не му липсва и мъжество. Той е готов да пълзи, дори да лази, ако е необходимо, но това не му пречи да запазва вътрешната си способност да се превърне в тиран, а заедно с това и желанието си да стане такъв. Придобитите от него познания не са от най-висока класа, но той ги владее отлично и умее да ги използува, където потрябва. Надарен е с особен вид проповедническо красноречие, което не оказва наистина голямо въздействие върху мъжете, но покорява слабия пол. В проповедите си той много обича да изобличава, като всява приятен ужас в душите на слушателките си и оставя у тях впечатлението, че целият човешки род е застрашен от гибел, с изключение на тези, които редовно посещават вечерните проповеди на Бейкър Стрийт. Изразът и тонът му са изключително сурови и неволно внушават мисълта, че в неговите очи по-голямата част от хората са абсолютно недостойни за грижите му. Когато върви по улицата, на лицето му е изписан целият негов ужас от греховността на света и в крайчеца на очите му винаги се крие безпощадна анатема.

По въпросите на верската доктрина той подобно на своя патрон проявява търпимост към сектантите, ако такъв строг дух може изобщо да бъде търпим към нещо. С методистите на Уезли[13] има някои допирни точки, но душата му тръпне в агония само при мисълта за нечестивите пюзиити[14]. Изпитва отвращение както към вътрешните, така и към външните признаци на нечестивост. Става злъчен при вида на нова островърха църква, затворената жилетка от черна коприна е за него символ на сатаната, а един сборник със светски анекдоти би осквернил според неговото разбиране ръцете на молещия се християнин по-малко, отколкото молитвеник с червени букви и кръст на задната корица. Повечето енергични свещеници си имат свое хоби и хобито на мистър Слоуп е строгото съблюдаване на неделята. Самият той впрочем никога не осквернява устата си с думата „неделя“, а винаги казва „деня господен“. „Оскверняването на деня господен“, както обича да се изразява, е за него хляб насъщен — той живее от това също както полицаите живеят от пороците на обществото. Това е любимата тема на всичките му вечерни проповеди, източникът на цялото му красноречие, тайната на цялата му власт над женските сърца. За него божественото откровение се свежда единствено до тази Мойсеева заповед. Мистър Слоуп е глух към думите на Спасителя за милосърдието, глух е към божествената проповед на планината: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята… Блажени са милостивите, защото на тях ще се окаже милост.“[15] На Новия завет той не отдава толкова голямо значение, защото там не може да намери ново потвърждение за онази власт, която толкова обича да упражнява поне през една седма част от времето, отредено на човека тук на земята.

Мистър Слоуп е висок и доста добре сложен. Краката и ръцете му са големи — това е семейна черта, но широките му гърди и рамене прикриват този недостатък, така че като цяло той има хубава фигура. Лицето му обаче не е особено предразполагащо. Косата му е права, с мътно рижав оттенък. Той винаги я вчесва на три вълнисти кичура, всеки от тях оформен с възхитителна прецизност и циментиран с много помада — по един от всяка страна на лицето, а третият — под прав ъгъл назад. Не носи бакенбарди и винаги е педантично избръснат. Неговото лице има горе-долу същия цвят, както и косата му, може би малко по-червен — като говеждо, бих казал, като лошокачествено говеждо. Челото му е голямо и високо, но ъгловато, тежко и с неприятна лъскавина. Има голяма уста, въпреки че устните му са тънки и безкръвни, а изпъкналите му, воднисто кафеникави очи съвсем не внушават доверие. Но носът му компенсира всички тези недостатъци — той е характерен, прав и добре оформен, макар че лично аз бих го харесал повече, ако не изглеждаше толкова гъбест и порьозен, сякаш изрязан от червеникава коркова тапа.

Не мога да понасям ръкуването с мистър Слоуп. От него винаги се отделя студена, лепкава пот — челото му винаги е покрито със ситни капчици, и дружеското му ръкостискане е крайно неприятно.

Такъв е мистър Слоуп — такъв е човекът, който така ненадейно попадна сред кръга на барчестърското духовенство и комуто е отредено мястото, заемано досега от сина на покойния епископ. Представи си само, проницателни читателю, какъв събрат получиха тези благодушни пребендарии, тези изискани доктори по богословие и щастливи, привикнали на сито спокойствие младши каноници, които бяха израснали в Барчестър под ласкавото крило на епископ Грантли!

Но мистър Слоуп се е отправил за Барчестър с епископа и неговата съпруга не за да бъде просто събрат на споменатите духовни лица. Той възнамерява да стане ако не техен повелител, то поне пръв между тях. Възнамерява да ръководи и да има следовници, да контролира касата на епархията и да събере около себе си едно покорно стадо от свои бедни и гладни събратя.

Не можем тук да не направим сравнение между архидякона и новоизлюпения капелан; и въпреки многобройните недостатъци на първия това сравнение се оказва безспорно в негова полза.

Те и двамата се стремят ревностно, даже прекалено ревностно, да поддържат и засилят властта на своето съсловие. И двамата държат светът да бъде управляван от духовенството, макар и никога да не са признавали това дори пред самите себе си. И двамата се възмущават от всякакво друго господство, установено от човека над неговите събратя. Доколкото доктор Грантли признава първенството на кралицата в духовните дела, той го признава само затова, защото при своето коронясване тя е получила квазипастирски права, а духовното според него властвува по самата си същност над светското. Мистър Слоуп има съвсем други възгледи върху принципа на теокрацията. Духовното първенство на кралицата съвсем не го вълнува — за него това са празни думи, които нищо не означават. Той не се интересува много от формата и категории като първенство, ръкополагане, въздигане в сан и така нататък го оставят равнодушен. Нека първенствува, който може. Светският крал, съдията или тъмничарят властвуват само над тялото. Духовният повелител, ако има съответните дарби и умее правилно да ги използува, владее едно къде по-обширно царство. Нему е подвластна самата душа. Ако успее да накара хората да му вярват, той придобива неимоверна власт над тях. Ако е достатъчно благоразумен да остави на мира онези, които са твърде силни умствено или твърде слаби физически, той може наистина да тържествува. Точно такива амбиции имаше мистър Слоуп.

Доктор Грантли почти не се месеше в светските дела на тези, които зависеха по един или друг начин от него. Не искам с това да кажа, че той пропускаше да забележи неблаговидните постъпки на своите свещеници, безнравствеността сред своето паство или провиненията в собственото си семейство, но предпочиташе да не се намесва, ако обстоятелствата не го заставяха да стори това. Нямаше неприятната склонност да си пъха носа в работите на другите и доколкото хората около него не показваха признаци на заразна ерес и сектантство, доколкото те напълно и свободно признаваха властта на църквата-майка, той смяташе, че тази майка трябва да бъде снизходителна, любеща, готова да прощава, а не да бърза да наказва. Самият той обичаше земните радости и съвсем не се стесняваше от това. Изпитваше спонтанно презрение към събратята си, които считаха за зловредни официалните обеди или се ужасяваха от една скромна кана бордо, така че официалните обеди и каните с бордо бяха често явление в епархията. Обичаше да дава нареждания и да му се подчиняват безпрекословно, но внимаваше тези нареждания да бъдат умерени и да не оскърбяват достойнството на един джентълмен. Той бе управлявал много години духовниците от своята епархия, без да загуби популярността си, което говори за проява на известна мъдрост.

За поведението на мистър Слоуп не може да се каже много нещо, тъй като неговата кариера тепърва започва, но може да се предположи, че вкусовете му ще се окажат твърде различни от тези на архидякона. Той счита за свой дълг да е в течение на всички лични работи и помисли на повереното му паство. От простолюдието изисква безусловно спазване на установените норми на поведение, а в случай на неподчинение винаги е готов да прибегне, подобно на великия си предтеча, към гърмовете на Ернулфус[16]: „Бъди проклет, когато влизаш и когато излизаш, когато ядеш и когато пиеш“ — и така нататък, и така нататък. Но със заможните опитът вече го е научил да се държи по друг начин. Мъжете от висшите сфери на обществото не се боят от проклятия, а на дамите те даже се харесват — при условие че са формулирани деликатно. И все пак мистър Слоуп не се е отказал от една толкова значителна част от вярващите християни. С мъжете наистина той обикновено е на различни мнения — те всички са закоравели грешници, твърде често глухи за омагьосващия глас на проповедника, но по отношение на дамите — млади и стари, здрави и немощни, благочестиви и разпуснати — той е убеден в своето всемогъщество. Мистър Слоуп притежава способността да порицава с такова ласкателство и да критикува с такава нежност, че женското сърце, ако в него има поне искрица предразположение към идеалите на Ниската църква, не може да му устои. Затова в много къщи той е почитан гост: мъжете са готови да го канят, за да угодят на жените си, а веднъж допуснат в един дом, не е никак лесно да се отървеш от него. Но мазното му фамилиарничене не се харесва на онези, които не се готвят да спасят душата си с негова помощ, и той няма качествата, които биха го направили изведнъж популярен сред такъв широк кръг, какъвто го очаква в Барчестър.

Глава пета
Сутрешно посещение

Знаеше се, че доктор Прауди ще трябва незабавно да назначи управител на старопиталището съгласно изискванията на споменатия вече парламентарен акт, но всички разбираха, че той няма избор, и никой не мислеше, че би могъл да назначи някой друг, освен мистър Хардинг. Самият мистър Хардинг, след като научи за окончателното уреждане на въпроса за старопиталището, без да се тревожи много, смяташе за сигурно, че ще се върне отново в своя толкова обичан дом и в градината си. И въпреки че в такова завръщане имаше нещо много меланхолично, едва ли не сърцераздирателно, той се радваше, че ще бъде така. Надяваше се, че ще може да убеди дъщеря си да отиде да живее при него. Всъщност тя беше почти дала такова обещание, макар в душата си да беше убедена, че този най-велик измежду смъртните, този най-важен атом на човешкия род, този малък бог, родил се на земята — нейният младенец Джони Болд, трябва да има над главата си собствен покрив.

Тези мисли на мистър Хардинг бяха причина той да не изпитва особена лична заинтересованост от назначението на доктор Прауди за епископ. Подобно на много други жители на Барчестър, съжаляваше, че тяхната епархия ще бъде управлявана от човек, който, както знаеха, има по-различни възгледи, но самият той не беше фанатизиран блюстител на църковната догма и беше готов да приветствува доктор Прауди в Барчестър с подобаваща учтивост и благоразположение. Не очакваше нищо и не се страхуваше от нищо — смяташе, че е в реда на нещата да бъде в добри отношения със своя епископ и не виждаше никакви пречки за това.

В такова състояние на духа той отиде да поднесе своите почитания в двореца на втория ден след пристигането на епископа и неговия капелан. При това не сам. Доктор Грантли предложи да го придружи и мистър Хардинг се зарадва, че ще има кой да поеме задължението да поддържа разговора при тази аудиенция. По време на тържествената церемония по ръкополагането на новия епископ доктор Грантли бе представен на негово преосвещенство. Между присъствуващите беше и мистър Хардинг, но той бе предпочел да остане на заден план, така че сега трябваше за първи път да се запознае с този велик човек.

Чувствата на архидякона бяха много по-силни. Той не беше от хората, които са склонни да не обръщат внимание на посегателствата върху собствените им права или да простят оказаното другиму предпочитание. Доктор Прауди се бе озовал в ролята на Венера, оставяйки за него тази на Юнона, и архидяконът беше готов да започне безмилостна война срещу притежателя на заветната ябълка и всичките му лакеи — капелани и прочие.

Все пак санът му го задължаваше да се държи с натрапника така, както един стар архидякон следва да се държи с един нов епископ, и въпреки че добре познаваше ужасните възгледи на доктор Прауди по отношение на сектантите, църковната реформа, хебдомадалния съвет[17] и така нататък, въпреки че не харесваше самия човек и ненавиждаше неговите убеждения, той беше готов да отдаде почит към епископския сан. И така те двамата с мистър Хардинг се явиха в двореца.

Негово преосвещенство си беше у дома и посетителите бяха въведени през добре познатия им вестибюл в също така познатия кабинет на покойния епископ. Те познаваха тук всеки стол и всяка маса, всяка лавица за книги край стената и всяка шарка на килима не по-зле от собствените си спални (мебелировката бе откупена от новия епископ), но веднага се почувствуваха чужди в тази стая. Обзавеждането си оставаше почти същото и все пак тя беше преобразена. Имаше нова кушетка, тапицирана в отблъскващо ярка, почти кощунствена басма — подобна кушетка не е стояла досега в кабинета на нито един почтен свещенослужител на англиканската Висока църква. Махнати бяха и старите завеси. Те бяха наистина овехтели и някогашният им пищен рубиненочервен цвят се бе превърнал в червеникавокафяв. Но според мистър Хардинг дори този помръкнал цвят беше за предпочитане пред евтините кресливо жълтеникави драперии, които мисис Прауди намираше достатъчно подходящи за кабинета на своя съпруг в провинциалния Барчестър.

Нашите приятели завариха доктор Прауди седнал в креслото на покойния епископ; той изглеждаше много добре в новите си одежди. На килимчето пред камината (любимото място на архидякона) стоеше, красноречив и ревностен, мистър Слоуп. Но там, седнала на кушетката, ги очакваше и мисис Прауди — едно нововъведение без прецедент в аналите на барчестърската епархия!

Така или иначе, тя беше там и на посетителите не им оставаше нищо друго, освен да преглътнат този факт. Представянето мина много церемониално. Архидяконът се ръкува с епископа и каза името на мистър Хардинг, който бе поздравен така, както един епископ може да поздрави един прецентор. След това негово преосвещенство ги представи на високоуважаемата си съпруга — първо архидякона със съответствуващи на сана му почести, а после и прецентора, вече не толкова тържествено. Накрая мистър Слоуп представи сам себе си. Наистина епископът спомена името му, а и мисис Прауди го повтори с по-висок глас, но мистър Слоуп пое върху себе си главното бреме на своето представяне. Той даде израз на голямото си удоволствие да се запознае лично с доктор Грантли — толкова бил слушал за добрите му дела в онази част на епархията, където архидяконът изпълнявал своите задължения (нарочно пренебрегвайки факта, че дотогава архидяконът бе упражнявал неограничена власт върху цялата епархия). Знаел колко разчита негово преосвещенство на помощта, която доктор Грантли би могъл да му окаже в подведомствената му част от епархията. При тези думи мистър Слоуп сграбчи ръката на новия си неприятел и безмилостно я овлажни. В отговор доктор Грантли се поклони малко вдървено, вдигна вежди и обърса ръката си с носната си кърпа. Без да изпита ни най-малко стеснение, мистър Слоуп насочи вниманието си към прецентора, като при това не скриваше своето снизхождение към по-нисшия духовнически сан. Той се ръкува с него, влажничко наистина, но любезно, и изрази голямото си удоволствие да се запознае с мистър… а, да, мистър Хардинг — не чул много добре името.

— Прецентор на катедралата? — предположи мистър Слоуп.

Мистър Хардинг призна, че точно в това се състои неговото скромно занятие.

— Вероятно имате и енория — подхвърли мистър Слоуп.

Мистър Хардинг назова малката енория Св. Кътбърт, след което мистър Слоуп, показал достатъчно снизхождение към нисшето духовенство, го остави на мира и отново се възнесе във висшите сфери.

Всеки един от четиримата присъствуващи, които се числяха към тези сфери, се считаше за най-важен (или най-важна, тъй като между тях беше и мисис Прауди) в епархията и при това различие на мненията те едва ли щяха да живеят в разбирателство. Епископът беше всъщност носителят на външните белези на властта и разчиташе главно на тези белези и на сана си, защото това бяха факти, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Силата на архидякона се състоеше в това, че той имаше опит и — за разлика от останалите — знаеше как се управлява една епархия. Мисис Прауди се осланяше на своя пол и на навика си да командува, като надменността в тона и изражението на доктор Грантли не можеха да я уплашат. Мистър Слоуп трябваше да разчита само на себе си, на своята дързост и такт, по той беше напълно самоуверен и не изпитваше никакво съмнение, че скоро ще вземе връх над хора като епископа и архидякона, които имаха слабостта да отдават такова значение на външната форма.

— В Барчестър ли живеете, доктор Грантли? — попита с най-любезната си усмивка мисис Прауди.

Доктор Грантли обясни, че живее в своята енория Плъмстед, на няколко мили от града. Неговата събеседница изрази надежда, че разстоянието не е прекалено голямо за извънградски посещения, тъй като тя щяла много да се радва да се запознае с мисис Грантли. Щяла да стори това при първа възможност, щом пристигнат конете й в Барчестър; техните коне били сега в Лондон; конете им нямало да дойдат веднага, тъй като епископът трябвало да се върне след няколко дни в столицата. Доктор Грантли безспорно знаел, че понастоящем голяма част от времето на епископа е заангажирано с работа в Комисията по усъвършенствуване на управлението на университетите — всъщност тази комисия била принудена да прекъсне своята работа, защото без него не можели да напишат отчетния си доклад. Епископът трябвало също да изготви програма на Комисията за сутрешните и вечерните училища на деня господен в промишлените градове, на която той бил патрон… председател… директор, така че конете сега за сега нямало да пристигнат в Барчестър; но веднага щом конете дойдели, тя щяла да направи посещение в Плъмстед, стига само разстоянието да не било прекалено голямо за извънградски разходки.

Архидяконът отправи петия си поклон — по един при всяко споменаване на конете — и обеща, че мисис Грантли ще има честта сама да посети двореца в недалечно бъдеще. Мисис Прауди заяви, че ще бъде очарована: не се решила да отправи такава покана, защото не била сигурна дали мисис Грантли има коне, освен това може би разстоянието… и т.н. и т.н.

Доктор Грантли се поклони отново, но не каза нищо. Той би могъл да купи цялото лично имущество на всеки един от членовете на семейство Прауди и да им го подари обратно, без да забележи много-много загубата. От първия ден на своя брак той поддържаше отделен впряг коне само за нуждите на жена си, докато мисис Прауди досега беше принудена да наема екипажи ежемесечно, за да може да обикаля лондонските улици през сезона, а през останалите месеци просто ходеше пеша или взимаше под наем някоя по-спретната двуколка.

— Добре ли са организирани училищата на деня господен в подведомствените ви енории? — попита мистър Слоуп.

— Училищата на деня господен ли? — повтори архидяконът с престорена изненада. — Честно казано, не зная. Това зависи от жената на всеки енорийски свещеник, както и от неговите дъщери. В Плъмстед няма такова училище.

Тук архидяконът спести част от истината, защото мисис Грантли ръководи едно чудесно училище. Наистина то не е само неделно и не носи такова име, но тази образцова жена винаги го посещава един час преди началото на службата, слуша как децата казват катехизиса и следи те да бъдат чисти и спретнати за църква, с измити ръце и завързани връзки на обувките, а Гризелда и Флоринда, нейните дъщери, донасят цяла кошница кифли, опечени предишната вечер, и ги раздават на всички деца, с изключение на наказаните. След църква децата отнасят тези кифли в къщи и ги изяждат о голямо удоволствие с чая си, нарязани и препечени. Плъмстедските деца сигурно биха ококорили очи, ако чуеха как техният високо тачен пастор заявява, че в неговата енория няма неделно училище.

Мистър Слоуп само вдигна вежди над и без това ококорените си очи и леко сви рамене. Той нямаше обаче намерение да се откаже от любимата си идея.

— Страхувам се, че тук много се пътува в господния ден — каза той. — Видях разписанието — всяка неделя има три влака от Лондон и три за Лондон. Не може ли да се направи нещо, което да принуди железопътната компания да ги отмени? Не мислите ли, доктор Грантли, че с малко усилие това зло може да бъде поправено?

— Не съм директор на компанията и не мога да кажа. Но ако вие успеете да спрете пътниците, смятам, че компанията ще отмени влаковете — заяви докторът. — Това е само въпрос на дивиденти.

— Но ние, доктор Грантли — намеси се мисис Прауди, — ние сме длъжни да погледнем по друг начин на всичко това. Вие и аз например — при нашето положение ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да сложим край на такъв тежък грях. Не сте ли на това мнение, мистър Хардинг? — И тя се обърна към прецентора, който пазеше унило мълчание.

Мистър Хардинг беше на мнение, че на всички носачи, огняри, кондуктори, спирачи и стрелочници трябва да се осигури възможност да ходят на черква, и изрази надежда, че те наистина имат тази възможност.

— Но това — продължи мисис Прауди, — това съвсем не е достатъчно. Така в никой случай няма да се осигури онова строго съблюдаване на деня господен, което, както ни учат, е не само целесъобразно, но и абсолютно необходимо. Без съмнение…

Доктор Грантли не искаше по никой начин да влиза в богословски спорове с мисис Прауди или пък с мистър Слоуп, затова доста безцеремонно обърна гръб на кушетката и изрази надежда, че доктор Прауди е доволен от работите по подновяването на двореца.

— Да, да — отговори негово преосвещенство. — Общо взето, да… Общо взето, не виждам основание да се оплаквам. Само архитектът би могъл…

Но неговият двойник, мистър Слоуп, който се бе промъкнал до креслото на епископа, не му позволи да довърши тази двусмислена реч.

— Бих желал да спомена нещо, господин архидякон. Негово преосвещенство ме помоли да направя оглед на помещенията и аз установих, че има какво още да се желае по отношение на отделенията във втората конюшня.

— Но първата конюшня побира цяла дузина коне! — каза архидяконът.

— Може би — отвърна мистър Слоуп, — всъщност аз не се съмнявам в това. Но гостите, както знаете, често имат нужда от толкова много място. По-голямата част от роднините на епископа винаги идват със свои собствени коне.

Доктор Грантли обеща, че за конете на роднините ще бъде осигурено толкова място, колкото позволяват размерите на самата сграда, в която се намират конюшните. Лично той щял да говори с архитекта по този въпрос.

— А колкото до постройките за каретите, доктор Грантли — продължи мистър Слоуп, — в голямата трудно би се поместил втори екипаж, да не говорим за по-малката.

— И газа! — заприглася мисис Прауди. — В цялата къща няма газ, с изключение на кухнята и коридорите. В двореца трябваше на всяка цена да се прокарат тръби за газ и топла вода. Топла вода има само на партера — не може да няма начин тя да се доведе до спалните, вместо да се носи с кани от кухнята.

Епископът изрази категоричното си мнение, че е необходима инсталация за топла вода. Топлата вода била едно от най-важните удобства в двореца. Тя всъщност била необходимост в дома на всеки джентълмен.

Мистър Слоуп отбеляза, че стената на градината се е износила на много места.

Мисис Прауди забелязала в стаята на слугите голяма дупка, очевидно направена от плъхове.

Епископът изрази крайното си отвращение от плъховете. Според него на света нямало нищо по-омразно от плъховете.

Мистър Слоуп забелязал, освен това, че бравите на сервизните помещения били повредени — можел да посочи например складовете за въглища и за дърва.

Мисис Прауди видяла, че и бравите на спалните на слугите не били в ред, всъщност всички брави в къщата били старомодни и неизползваеми.

Епископът изказа мнение, че добрата брава е от голямо значение, както и добрият ключ. Той неведнъж установявал, че неизправността често се дължи на ключа, особено ако езичето е огънато.

Мистър Слоуп се опита да продължи да изрежда неблагополучията, но бе прекъснат с малко повишен тон от архидякона, който успя да обясни, че по тези въпроси трябва да се обърнат към архитекта на епархията или по-скоро към неговия главен майстор и че той, доктор Грантли, проявил интерес към състоянието на двореца просто от любезност. Съжалявал впрочем, че са били открити толкова много неуредици. С тези думи той стана от стола, готвейки се да си тръгне.

Мисис Прауди, въпреки че беше успяла да внесе своя дял в охулването на двореца, не изпускаше от ноктите си мистър Хардинг и продължи да го подлага на кръстосан разпит по въпроса за греховността на развлеченията в деня господен. Тя непрекъснато изсипваше категоричните си заключения върху благочестивата глава на мистър Хардинг, който не съумяваше да отблъсне нейните атаки.

Никога досега той не беше подлаган на такова изтезание. До този момент дамите, които се бяха обръщали към него по религиозни въпроси, бяха изслушвали думите му с известна почтителност, а ако не бяха съгласни с тях, просто си замълчаваха. Но мисис Прауди го подлагаше на разпит, а след това го поучаваше. „Ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти!“[18] — внушително повтаряше тя, сякаш мистър Хардинг бе забравил тези слова. Тя го заплашваше с пръст, докато цитираше любимата си заповед, сякаш му напомняше за неизбежното възмездие, след което настойчиво го подканяше да потвърди, че пътешествията през деня господен са най-безобразно светотатство.

За първи път в живота си мистър Хардинг беше подложен на такъв натиск. Той чувствуваше, че би трябвало да смъмри тази жена за начина, по който си позволяваше да говори на един свещеник, при това много по-възрастен от нея, но му се струваше неуместно да направи бележка на съпругата на епископа в присъствието на самия епископ, и то при първото си посещение в двореца. Освен това, нека кажем истината, той изпитваше известен страх от нея. Но въпреки неговото съсредоточено мълчание тя не го оставяше на мира.

— Надявам се, мистър Хардинг — каза мисис Прауди, като клатеше бавно и тържествено глава, — че вие няма да ме накарате да мисля, че одобрявате пътуванията през деня господен! — И тя го погледна с изражение, което трудно би могло да се опише.

Това беше вече много, още повече че сега към него гледаха мистър Слоуп и епископът, а също и архидяконът, който вече си беше взел сбогом с тях. Мистър Хардинг стана и като подаде ръка на мисис Прауди, каза:

— Ако дойдете някоя неделя в църквата „Свети Кътбърт“, ще ви изнеса цяла проповед по този въпрос.

И след като се поклониха ниско на дамата, стиснаха ръка на епископа и направиха всичко възможно да се отърват от мистър Слоуп, архидяконът и преценторът си тръгнаха. Мистър Хардинг бе отново малтретиран, но доктор Грантли се закле дълбоко в себе си, че никаква земна причина не ще бъде в състояние да го принуди още веднъж да се докосне до мократа лапа на това нечисто и противно животно.

Ех, да имах перото на голям поет, как бих възпял сега в епически стихове благородния гняв на архидякона! Пред стъпалата на двореца има широка, посипана с пясък площадка, завършваща с малка порта към улицата, съвсем близо до входа на катедралния двор. Вляво от вратата на двореца започва широка алея, която прекосява просторните дворцови градини и извежда на пътя за Лондон, минаващ на половин миля от катедралата.

Двамата приятели запазиха мълчание през целия път до двора на катедралата, но преценторът ясно виждаше по лицето на своя спътник, че много скоро ще се разрази буря и нямаше намерение да я възпира. Макар че по природа бе далеч по-малко раздразнителен от архидякона, даже той беше ядосан, даже той — този кротък и благовъзпитан човек — изпитваше желание да прибегне до не чак дотам благовъзпитани изрази.

Глава шеста
Война

— Боже господи! — възкликна архидяконът, стъпвайки на пясъчната пътека в катедралния двор, и като свали шапката си с една ръка, прекара другата доста нервно през посивелите си вече къдрици. От шапката му, като гневен облак, се вдигна пара — предпазният клапан се бе отворил, изпускайки насъбралата се в архидякона ярост и предотвратявайки неминуема експлозия, а може би и апоплексия. — Боже господи! — И архидяконът вдигна поглед към сивите кули на катедралата, отправяйки безмълвен зов към тези постоянни свидетели на деянията на толкова много барчестърски епископи.

— Не мисля, че бих могъл някога да харесам този мистър Слоуп — каза мистър Хардинг.

— Да го харесате ли! — изрева архидяконът, като за момент спря, за да придаде повече сила на гласа си. — Боже упази!

И всички катедрални врани заграчиха в знак на съгласие. Часовникът на кулата отброи часовете, подхващайки неговите думи, а излитащите от гнездата си лястовици дадоха ням израз на същото това мнение. Да хареса мистър Слоуп! Само това липсваше — та коя жива душа, отраснала в Барчестър, би могла да хареса мистър Слоуп!

— А също и мисис Прауди — каза мистър Хардинг.

Тук архидяконът съвсем се забрави. Няма да последвам неговия пример и ще спестя възмущението на читателите, като се откажа да възпроизвеждам епитета, чрез който той даде израз на чувствата си към тази дама. Враните и замиращите звуци на часовниковата камбана не бяха толкова деликатни и повториха в многократно ехо този непристоен израз. Архидяконът отново свали шапката си и изпусна още малко спасителна пара.

Настъпи пауза, по време, на която преценторът направи опит да проумее обстоятелствата, че съпругата на един Барчестърски епископ е била наречена така в двора на катедралата, и то от самия архидякон на епархията, но опитът му излезе безуспешен.

— Епископът изглежда доста кротък човек — плахо отбеляза мистър Хардинг, признавайки собствения си неуспех.

— Идиот! — кресна архидяконът, който в момента можеше да се изразява само с такива откъслечни възклицания.

— Е, няма вид на много интелигентен — каза мистър Хардинг. — И все пак той винаги се е ползувал с името на умен човек. Сигурно е доста предпазлив и не е много склонен да се изразява по-свободно.

Новият Барчестърски епископ беше вече толкова достоен за презрение в очите на доктор Грантли, че той не искаше да се унижи, обсъждайки качествата на характера му. Доктор Прауди беше марионетка, задвижвана от други, най-обикновена восъчна кукла в свещенически одежди и митра, която може да бъде поставена на епископски трон или където и да е другаде и да й се дърпат конците. Архидяконът не желаеше да говори за епископа, но си даде сметка, че ще му се наложи да говори за другите — за съепископите, които, така да се каже, бяха поставили негово преосвещенство пред паравана и сега се готвеха да му дърпат конците както си искат. Това само по себе си страшно дразнеше архидякона. Ако можеше да пренебрегне капелана и да се сражава със самия епископ, в това нямаше да има поне нищо унизително. Нека кралицата назначава, когото си иска за епископ на Барчестър — станала епископ, дори и една маймуна би била достоен противник, при условие че е готова да се бие сама. Но какво оставаше на човек като доктор Грантли, когато съдбата му изпращаше за противник човек като мистър Слоуп?

Ако той, нашият архидякон, се откажеше от битката, мистър Слоуп щеше да завладее, тържествуващ, бойното поле и да властвува над цялата барчестърска епархия.

Ако, от друга страна, архидяконът признаеше за свой враг човека, изправен срещу него от новия епископ-марионетка, той щеше да бъде принуден да говори за мистър Слоуп, да пише за мистър Слоуп и да има по всички въпроси работа с мистър Слоуп като донякъде равен нему. Щеше да му се налага да се среща с мистър Слоуп, за да… пфу, каква гадост! Той не можеше да се примири с необходимостта да общува с мистър Слоуп.

— Той е най-отвратителното чудовище, което някога съм виждал! — каза архидяконът.

— Кой? Епископът ли? — попита наивно преценторът.

— Епископът? Не… нямам предвид епископа. И как са могли да ръкоположат такава твар! Днес кой ли не може да получи сан, това ми е добре известно, но той е свещеник вече десет години, а преди десет години бяха малко по-придирчиви.

— А! Вие говорите за мистър Слоуп!

— Виждали ли сте някога по-дебелашко животно от него? — попита доктор Грантли.

— Не мога да кажа, че съм много склонен да го харесам.

— Да го харесате! — изрева пак архидяконът и враните отново гракнаха в знак на съгласие. — Разбира се, че няма да го харесате — за това изобщо не става въпрос. Но какво да правим с него?

— Да правим ли? — попита мистър Хардинг.

— Да! Какво да правим с него? Как да се държим с него? Той не е за ден-два тук. Здраво се е укрепил в двореца и няма да си отиде, ако не го изхвърлят. Как да се отървем от него?

— Не мисля, че той може да ни навреди много.

— Не може да ни навреди ли?… Мисля, че най-много след месец ще сте на друго мнение. Какво бихте казали, ако той се домогне до управител на старопиталището? И това ли няма да ви навреди?

Мистър Хардинг се замисли малко и каза, че според него новият епископ едва ли ще назначи мистър Слоуп на тази длъжност.

— Ако не го назначи там, ще го назначи някъде другаде, където ще нанесе не по-малко вреда. Казвам ви, че този тип ще бъде истинският епископ на Барчестър! — Доктор Грантли отново свали шапка и поглади замислено и печално косата си. — Нагъл мошеник! — продължи той. — Как посмя да ме разпитва за неделните училища в епархията, а и за неделните пътувания! В живота си не съм виждал по-голямо безочие — сякаш има пред себе си двама семинаристи!

— Според мен мисис Прауди е по-голямото зло! — каза мистър Хардинг.

— Когато една жена проявява наглост, човек трябва просто да се примири с това и да я избягва в бъдеще. Но не съм склонен да се примирявам с мистър Слоуп. „Пътуване с влак в деня господен“! — И доктор Грантли се опита да наподоби характерната провлечена интонация на човека, който му внушаваше такова отвращение. — „Пътуване в деня господен“! Ето такива хора погубват нашата църква и създават лоша слава на свещеническата професия. Трябва да се страхуваме не от сектантите и от папистите, а от тези лицемерни плебеи, които се промъкват в нашите редове, от тези хора, лишени от принципи и от установени религиозни убеждения, които са готови да подхванат някой популярен лозунг, като това „пътуване в деня господен“.

Доктор Грантли спря да повтаря въпроса си на глас, но продължи да си го задава вътрешно: какво да правят с мистър Слоуп? Как да покажат открито и пред целия свят колко противен и достоен за презрение е този човек?

Досега Барчестър беше успявал да се спаси от заразата на прекалено строгото религиозно доктринерство. Свещенослужителите от града и околностите, въпреки подчертаната си склонност да отстояват принципите, привилегиите и прерогативите на Високата църква, никога не бяха изпадали в така наречения, макар и не особено точно, пюзиизъм. Те всички проповядваха в черни мантии, както бяха правили това техните бащи, носеха обикновени черни жилетки, не поставяха свещи на олтарите — нито запалени, мито незапалени, — не коленичеха при молитва и се ограничаваха с ритуалите, утвърдили се през последните сто години. В енорийските църкви службата се четеше със скромно достойнство, хорът пееше само в катедралата, а изкуството на напевния речитатив беше изобщо непознато. Веднъж един младши плъмстедски свещеник, току-що пристигнал от Оксфорд, бе направил опит, още на третата неделя, да премине плахо към речитатив, с което бе предизвикал голямо недоумение у по-простодушните енориаши. Доктор Грантли не беше присъствувал на това събитие, но мисис Грантли, която имаше свои собствени схващания по въпроса, прояви веднага след службата загриженост за здравословното състояние на младия човек и предложи да му изпрати всевъзможни лекове за възпалено гърло. След този случай в Плъмстед нямаше повече речитативи.

Но сега архидяконът започна да обмисля някои по-строги мерки за решително противодействие. Доктор Прауди и неговата свита спадаха към най-ниската англиканска църква, ето защо той трябваше да покаже принадлежността си към най-високата. Доктор Прауди беше готов да премахне всички ритуали и церемонии, ето защо доктор Грантли почувствува внезапната потребност да ги умножи и усложни. Доктор Прауди беше склонен да се съгласи църквата да бъде лишена от всякаква колективна форма на власт и авторитет, ето защо доктор Грантли щеше да се застъпи за пълната власт на конвокацията и за възстановяване на всичките й някогашни привилегии.

Вярно беше, че самият той не можеше да използува речитатив, но можеше да си осигури съдействието на колкото си иска оксфордски възпитаници, добре обучени в тайните на това изкуство. Той не беше готов да променя собственото си облекло, но можеше да наводни Барчестър с млади свещеници, облечени в предълги раса и закопчани догоре копринени жилетки. Той естествено нямаше да започне да се кръсти или да защищава Реалното присъствие на Светия дух при причастието, но и без да отива толкова далеч, имаше достатъчно начини да даде ясен израз на отвращението, което му внушаваха хора като доктор Прауди и като мистър Слоуп.

Всички тези мисли минаха през главата му, докато се разхождаше в градината с мистър Хардинг. Война, война, унищожителна война — ето за какво жадуваше сърцето му. Той си даваше сметка, че в Барчестър няма място и за него, и за мистър Слоуп — единият от двамата трябваше да бъде унищожен и доктор Грантли смяташе да се бие до последна педя земя. Той все още се ласкаеше от мисълта, че може да направи Барчестър препалено горещ за мистър Слоуп, и беше изпълнен с решимост да предприеме всичко, което зависеше от него, за да постигне тази цел.

— Сюзан ще трябва да й направи посещение — каза мистър Хардинг.

— Да, тя ще посети двореца, но за първи и последен път. А прословутите коне едва ли ще намерят възможност да дойдат в Плъмстед в близко бъдеще, така че сигурно няма да се наложат повече срещи.

— Струва ми се, че Елинор не е длъжна да я посети. Тя едва ли ще намери общ език с мисис Прауди.

— Това е съвършено ненужно! — отвърна архидяконът, който считаше, че етикетът, определящ тази церемония като задължителна за неговата съпруга, не поставя такива изисквания към вдовицата на Джон Болд. — Не виждам абсолютно никаква необходимост тя да прави това, ако няма такова желание. Лично аз намирам, че нито една порядъчна млада жена не бива да бъде подлагана на изпитанието да стои в една и съща стая с този ужасен човек.

С тези думи двамата духовници се разделиха — мистър Хардинг се запъти към дома на дъщеря си, а архидяконът потърси убежище в уединението на своята карета.

Новите обитатели на двореца нямаха по-високо мнение за своите посетители, отколкото посетителите им имаха за тях. Въпреки че не използуваха такива силни изрази, с каквито си бе послужил доктор Грантли, те бяха изпълнени с не по-малка лична антипатия и също така добре разбираха, че предстои война и че в Барчестър едва ли ще има място за праудианство, докато там цари грантлианството.

Може да се предполага, че мистър Слоуп имаше вече добре разработена стратегия, че неговата линия на враждебно поведение беше по-точно изградена от тази на архидякона. Доктор Грантли искаше да се бие, защото чувствуваше омраза към своя противник. Мистър Слоуп бе предварително решил, че ще мрази архидякона, защото предвиждаше необходимостта да се сражава с него. В резултат на първоначалното си разузнаване, преди още да пристигне в Барчестър, той бе стигнал до извода, че е по-добре да предразположи архидякона, да го накара да се подчини с хитрост и ласкателство, а не с дързост. Но след като проучи някои неща, бързо се убеди, че човек като доктор Грантли не ще може да бъде спечелен с никаква хитрост за делото, замислено от мистър Слоуп, така че последният трябваше да разчита все пак на дързостта си. Изведнъж му стана ясно, че при създалото се положение той беше принуден да поведе открита битка срещу доктор Грантли и неговите привърженици, и веднага започна да прави планове за най-добрия начин на атака.

Скоро след пристигането си епископът беше подхвърлил пред декана на катедралата, че ако каноник-резидентът разреши, неговият капелан би желал да прочете следващата неделна проповед в катедралата. Каноник-резидент беше почитаемият и преподобен доктор Виси Станъп, който в настоящия момент беше много зает на бреговете на езерото Комо, където прибавяше нови екземпляри към прочутата си сбирка от пеперуди. Пеперудите и други летни грижи го задържаха далеч от амвона, а заместващият го свещеник нямаше нищо против мистър Слоуп да свърши неговата собствена работа.

И мистър Слоуп прочете своята проповед. Доколкото вниманието на слушателите може да радва проповедника, мистър Слоуп имаше всички основания да бъде доволен. Имам причини да мисля, че той наистина беше доволен, тъй като слезе от амвона с чувството, че е постигнал предварително поставената цел.

По този случай новият епископ за първи път седна на отредения му трон с подновена позлата, с нови червени възглавници, драперии и ресни. Старата дърворезба на дъбовия трон, чиито гротескни остриета стърчаха едва ли не чак до подиума на църковния хор, беше измита, почистена и полирана до блясък. Ах, колко често в далечните щастливи дни, седнал на ниските скамейки пред олтара, аз прогонвах навяваната от проповедта скука, като мислено избирах най-краткия път, за да се покатеря до самия връх на тези дървени кули!

Целият Барчестър се събра да слуша мистър Слоуп — или може би да погледа новия епископ. Там можеха да се видят най-хубавите дамски шапки на града, а освен това и най-лъскавите клерикални шапки. Всички скамейки и столове бяха заети. Макар и някои пребендарии да се намираха в Италия или някъде другаде, на техните места бяха седнали събралите се от цялата околност свещеници. Там беше и деканът — тромав старец, който поради доста напредналата си възраст не идваше често в църквата; присъствуваше също и архидяконът, както и канцлерът, ковчежникът, преценторът, старшите и младшите каноници и всички мирянски членове на хора, готови да приветствуват с мелодично сакрално пение новия епископ.

Безспорно службата беше великолепна, както винаги досега в Барчестър, където хористите имаха богата музикална култура и гласовете бяха грижливо подбирани. Псалмите бяха изпълнени чудесно, The Deuin[19] бе изпята величествено, а литанията бе поднесена по начин, по който и днес може да бъде чута в Барчестър, но доколкото разбирам, никъде другаде. Именно на литанията в Барчестърската катедрала мистър Хардинг отдавна беше посветил своето умение и своя глас. Препълненият храм обикновено допринася много за доброто изпълнение и макар мистър Хардинг да нямаше чувството, че полага някакви специални усилия, той надмина себе си. Останалите даваха най-доброто, на което бяха способни, и за него беше съвсем естествено да се увлече от примера на своите ближни. Службата следваше нормалния си ход и ето че на амвона най-после се появи мистър Слоуп.

За основа на своята проповед той избра един стих от посланието на свети Павел до Тимотея относно поведението, което трябва да следва духовният пастир и наставник, и веднага стана ясно, че на доброто барчестърско духовенство ще бъде даден урок.

„Залягай да се представиш пред Бога достоен, безукорен работник, който верно преподава словото на истината“.[20] Това бяха словата на неговия текст и такава тема, излагана на такова място, даваше повод да се мисли, че такъв проповедник щеше да бъде внимателно изслушан от такава публика. И той бе изслушан със затаен дъх и с немалко удивление. Каквото и мнение да имаха гражданите на Барчестър за мистър Слоуп преди тази проповед, след нея никой от слушателите му не би могъл да го смята нито за глупав, пито за страхлив.

Не е прилично в един роман да се привеждат пародийни или дори буквални откъси от дадена проповед. Стараейки се да обрисувам характерите на своите герои, аз съм донякъде заставен да говоря за свети неща. Надявам се обаче, че няма да бъда заподозрян в опит да осмея амвона, макар и някои да си въобразяват, че не се отнасям достатъчно почтително към духовническото съсловие. Аз може би поставям под въпрос непогрешимостта на наставниците, но се надявам, че по тази причина няма да бъда обвинен в съмнение относно онова, на което те ни учат.

Започвайки своята проповед, мистър Слоуп прояви немалко такт с двусмисления си намек, че неговата смирена особа била само един вид говорител на многоуважавания прелат, който седи насреща; след това, опирайки се на тази предпоставка, той даде много точна формулировка какво поведение очаква този прелат от страна на подчинените си свещенослужители. Достатъчно е да се каже, че ударението падна тъкмо върху онези изисквания, които бяха най-противни на духовенството от епархията и в най-голям разрез с техните възгледи и обичаи, и че принципите и привилегиите, така скъпи на свещениците от Високата църква, бяха осмени, обругани и анатемосани. А не бива да се забравя, че цялото барчестърско духовенство спадаше тъкмо към тази църква.

След като обясни посвоему как именно един свещенослужител трябва да се представи като „пред Бога достоен и безукорен работник“, мистър Слоуп се зае да разтълкува как следва да се преподава вярно словото на истината. Неговите възгледи по този въпрос бяха лишени от широта, а доводите му бяха твърде мъгляви. Беше си поставил за цел да изрази своето дълбоко отвращение от всички церемониални начини на произнасяне на думите, да омаловажи всяко религиозно чувство, предизвикано не от смисъла, а от звуковото въздействие на словото, с една дума, да осъди сурово катедралната служба. Тази част от неговата проповед щеше да бъде по-уместна, ако свети Павел беше говорил за правилното произнасяне, а не за правилното преподаване на словото на истината, но непосредствената задача на проповедника беше да проповядва учението на мистър Слоуп, а не това на свети Павел, и той съумя доста сръчно да изопачи избрания библейски текст.

Не можеше да заяви открито от катедралния амвон, че пеенето при религиозните служби трябва да отпадне. Такова твърдение би било прекалено и щеше да го постави в глупаво положение — за най-голямо удоволствие на неговите слушатели. Но той можеше да заклейми гневно речитативната практика в енорийските църкви и не пропусна да го стори, въпреки че тази практика беше почти непозната в епархията. Оттук той премина към осъдителното надценяване на музиката за сметка на смисъла, което според него проличало в току-що чутата от тях великолепна служба. Добре си давал сметка, че не можем от днес за утре да се откажем от обичаите на нашите прадеди — това щяло да оскърби чувствата на по-възрастните и да внесе смут в немалко почтени умове. Той знаел, че далеч не всички хора имат достатъчна широта на мисълта и са достатъчно образовани, за да разберат, че служба, която се счита за успешна, когато външните церемонии вземат връх над вътрешното чувство, се е превърнала едва ли не във варварска отживелица в едно време, когато вътрешното убеждение е всичко, когато всяка дума на божия служител трябва да бъде ясно разбираема и да влиза право в сърцето на слушателя. Някога религията на тълпата била въпрос на въображение, но днес, в наши дни, за християнина станало необходимо да обоснове своята вяра — не просто да вярва, но и да обмисля, не просто да слуша, но и да разбира. Словата на нашата утринна служба… колко прекрасни, колко подходящи, колко разбираеми са те, ако се произнесат простичко и с достойнство! Но колко много губят тези думи от своя смисъл, когато се свържат с евтиния блясък на мелодията, и пр. и пр.

Ето каква проповед изнесе мистър Слоуп пред архидякона Грантли, прецентора Хардинг и всички останали! Пред декана и цялото катедрално духовенство, събрано в своята собствена катедрала! Пред хора, които цял живот бяха служили така, както бяха убедени, че е най-добре и най-целесъобразно да се служи! И те трябваше да изслушат всичко това от един клерикален парвеню, от свещеник без енория, от обикновен капелан, от един натрапник, измъкнат, по думите на доктор Грантли, от канавките на Мерилбоун[21]! И бяха принудени да останат до края! Никой от тях, дори доктор Грантли, не можеше да запуши ушите си или да напусне божия дом, докато траеше службата. Те бяха длъжни да слушат, и то без да имат каквато и да е възможност да дадат незабавен отговор.

Може би хората в цивилизованите и свободни страни не познават днес по-голямо изпитание от необходимостта да изслушват проповеди. В тези страни единствен проповядващият свещеник има властта да застави слушателите си да запазят мълчание и да понесат търпеливо мъчението. Единствен проповедникът може да изрича само пошлости, баналности и всеизвестни истини, знаейки, че има неоспоримата привилегия да бъде изслушан така почтително, сякаш думите му са изпълнени с жарко красноречие и неотразима логика. Нека някой професор по право или физика се опита да се качи на катедрата и да започне да бълва празни думи и лишени от смисъл постни фрази — той скоро ще се намери пред опразнена зала. Нека някой адвокат се опита да пледира, без да има дар слово — едва ли ще му се удаде да пледира често. Речта на съдията са длъжни да изслушат само съдебните заседатели, обвиняемият и дежурният полицай. Един член на Парламента може да бъде заглушен с кашлица или лишен от кворум. Градските съветници могат да бъдат бойкотирани. Но никой не може да се спаси от проповядващия свещеник. Той е най-голямата напаст на нашето време, старецът, когото ние, синдбадовците, не можем да хвърлим от гърба си[22], кошмарът на нашата неделна почивка, демонът, който тегне над нашата религия и опорочава божествената служба. Никой не ни кара да ходим насила в църква! О, не! Но ние искаме нещо повече. Искаме да не ни прогонват насила оттам. Ние искаме, ние сме твърдо решени да не се лишаваме от радостите на църковното богослужение, но желаем също така да бъдем избавени от тази скука, която нормалният човешки организъм не може да понесе търпеливо; искаме да напуснем божия храм, без да сме изпитали желанието да се измъкнем оттам — нещо, което представлява обичайната последица на една обичайна проповед.

С какво самодоволство младият свещеник прави неверни изводи от зле разбрани текстове, заплашвайки ни с всички наказания на преизподнята, ако дръзнем да нарушим неговите заповеди! Да, самоуверени млади приятелю, аз вярвам в тези съкровени неща, които звучат толкова пошло в твоята уста; аз вярвам в неподправеното слово, което държиш в ръцете си, но ти трябва да ме извиниш, ако понякога се съмнявам в твоето тълкуване. Библията е чудесна, молитвеникът е чудесен, а и ти самият щеше да си добре дошъл, ако просто ми прочетеш някои части от покритите с благородната патина на времето проповеди, които нашите велики богослови са създавали в пълния разцвет на своите сили. Но моля да ме извиниш, незрели и неумели ми проповеднико, ако взема да се прозявам от твоите нескопосани изречения, от твоите заимствувани фрази, от фалшивия ти патос и провлечените ти заплахи, от твоето хъкане и мънкаме, ахкане и охкане, от твоите черни ръкавици и бяла кърпичка. За мен всичко това е празна работа и колко скъпоценни часове бих могъл да си спестя, ако можех да не ходя да те слушам!

И тук бих желал да отправя протест против така честите оплаквания на свещениците, че са претоварени от големия брой проповеди, които трябвало да изнасят. Ние всички твърде много обичаме да слушаме собствения си глас, а суетата на проповедника се подхранва допълнително от увереността, че присъствуващите са принудени да го слушат. За него проповедта е най-лакомият залък в неговия живот, най-прекрасният миг на екзалтирано самоизвисяване.

— Тази седмица прочетох девет проповеди — ми каза наскоро един млад приятел и уморено постави ръка на челото си с вид на претоварен мъченик. — Девет тази седмица, седем — миналата и четири — по-миналата. Този месец съм проповядвал двадесет и три пъти. Наистина е много.

— Да, много е — отвърнах аз и потреперах. — Това не е по силите на никого.

— Така е — съгласи се смирено той. — Започвам вече да чувствувам това.

— Дано! — казах аз. — Дано наистина успеете да го почувствувате!

Но той не можа да се досети, че сърцето ми всъщност се късаше от жалост за неговите нещастни слушатели.

Но да се слуша мистър Слоуп, този път не беше никак скучно. Неговата тема засягаше много живо слушателите, а не бива да се отрича и това, че мистър Слоуп беше надарен с енергично красноречие. В течение на тридесет минути той бе слушан с безмълвно внимание и наострени уши, но и с гняв в очите — богомолците си разменяха негодуващи погледи, като издуваха яростно ноздри, мърдаха с крака и често сменяха позите си, което говореше за обърканост на духовете и за смут в сърцата.

Най-после епископът, изненадан повече от всички присъствуващи и с почти изправена от ужас коса, произнесе своята благословия, но съвсем не така величествено, както при многобройните си репетиции в кабинета, и богомолците можаха да се разотидат.

Глава седма
Деканът и катедралното духовенство се събират на съвет

Барчестър кипеше. Доктор Грантли едва изчака да излезе от църковните порти, и веднага избухна в гняв. Престарелият декан се оттегли мълчаливо в своята резиденция, страхувайки се да говори, и дълго седя почти вцепенен, без да успее да събере мислите си. Мистър Хардинг се измъкна сам и нещастен и бавно закрачи под старите брястове, неспособен да повярва, че чутите от него слова бяха произнесени от амвона на Барчестърската катедрала. Пак ли щяха да смутят душевния му покой? Нима за втори път целият му живот щеше да бъде обявен за безполезен и лицемерен? Щеше ли да бъде принуден да се откаже от поверения му хор, както преди това се бе отказал от задълженията на управител, да се откаже от църковните химни, както се бе отказал от дванайсетте си питомци? А после? Някой друг „Юпитер“, някой друг мистър Слоуп щеше да дойде и да го изгони и от църквата „Св. Кътбърт“. Невъзможно беше да се е заблуждавал целия си живот, пеейки литанията така, както я бе пял! Но той започна все пак да се съмнява в своята правота. Съмнението в самия себе си беше недостатък на мистър Хардинг — един недостатък, който не се среща често у духовните лица.

Да, Барчестър кипеше! Вълнуваше се не само духовенството. Миряните също бяха чули новото учение на мистър Слоуп — всички с удивление, някои с възмущение, а други със смесено чувство, в което нямаше толкова подчертана антипатия към проповедника. Покойният епископ и неговите капелани, деканът със своите старши и младши каноници, хорът и особено мистър Хардинг, който го ръководеше — те всички бяха обичани в Барчестър. Те бяха давали парите си и бяха правили с тях добро; бедните не тънеха в мизерия, свещениците не досаждаха на обществото нито с надменност, нито с аскетизъм; изобщо доброто име на града беше свързано с голямото му значение като религиозен център. И все пак имаше хора, които изслушаха мистър Слоуп със задоволство.

Малко вълнение е винаги добре дошло в скучния поток на еднообразното всекидневие! Химните и The Deurn бяха сами по себе си възхитителни, но те ги бяха слушали толкова пъти! Мистър Слоуп съвсем не беше възхитителен, но той беше нов и освен това умен. И много барчестърци обявиха, че отдавна смятат за изостанал този традиционен и скучен начин на живот, който грижливо ги изолираше от всички религиозни промени, раздвижващи външния свят. Изпреварилите своето време хора имаха сега нови идеи и отдавна беше назрял моментът Барчестър да бъде сред първите. Мистър Слоуп бе може би прав. Неделята наистина не беше съблюдавана строго в Барчестър, като се изключат службите в катедралата. Всъщност двата часа между службите отдавна се използуваха за сутрешни посещения и обеди. Ами неделните училища? Би трябвало да се заемат непременно по-сериозно с неделните училища — училищата в деня господен, както ги бе нарекъл мистър Слоуп. Предишният епископ наистина не беше полагал достатъчно грижи за неделните училища. (Тези хора, изглежда, не се замисляха, че заучаването на катехизиса и молитвите е толкова трудно за младите, колкото счетоводството за по-възрастните, и че първото предразполага към религиозно самовглъбиване не повече от второто.) А колкото до църковната музика и пеенето, много неща можеха да се кажат в подкрепа на възгледите на мистър Слоуп по този толкова сериозен въпрос. Не можеше по никой начин да се отрече, че хората ходят в катедралата само заради музиката, и т.н. и т.н.

Така в Барчестър се създаде цяла партия от привърженици на мистър Слоуп. Сред висшите съсловия към нея се числяха предимно дами. Един мъж — тоест един джентълмен — не би могъл да почувствува симпатия към мистър Слоуп и да седне при нозете на един толкова противен Гамалиил[23]. Дамите понякога, не са много чувствителни към външните недостатъци; ако някой мъж умее да говори, те ще го слушат, колкото и уродлива и грозна да е устата му. Уилкс[24] имал голям успех като любовник; и влажният, рижав мистър Слоуп с изпъкналите си очи и червени ръце имаше власт единствено над женските сърца.

Но и един-двама от енорийските свещеници не се решиха да пренебрегнат кошовете, в които засега се съхраняваха хлябът и рибата на барчестърската епархия. Те, и само те, направиха посещение на мистър Слоуп след неговите подвизи на катедралния амвон. Сред тях беше мистър Куивърфул, викарият на Пудингдейл, чиято жена продължаваше да го дарява от година на година с нови залози за своята любов, увеличавайки по този начин грижите, а заедно с тях, да се надяваме, и щастието му. Кой би се учудил, че човек с четиринадесет живи деца и мизерен доход от четиристотин фунта годишно проявява интерес към хляба и рибата, даже ако тяхното разпределяне е поверено на един мистър Слоуп?

Скоро след тази забележителна неделя най-изтъкнатите свещенослужители от цялата околност се събраха на съвет, за да обсъдят как да се справят с мистър Слоуп. Първо, той не биваше да бъде вече допускан до катедралния амвон — с тези думи започна изказването си доктор Грантли и всички се съгласиха с него, но изразиха съмнение дали ще имат властта да наложат това решение. Доктор Грантли заяви, че това зависи само от декана и от катедралното духовенство, тъй като никой друг, освен тях няма правото да проповядва там, с изключение на самия епископ. Деканът се съгласи с него, но изтъкна, че всякакви спорове по този въпрос биха били непристойни. На това отговори един мършав и дребен доктор, един от катедралните пребендарии, отбелязвайки, че само мистър Слоуп ще бъде принуден да спори, ако, разбира се, всеки пребендарий бъде винаги готов да заеме мястото си на амвона, когато дойде неговият ред. Мършавият пребендарий хитруваше — той самият предпочиташе да живее в собствения си уютен дом до катедралата, но нямаше нищо против да ухапе доктор Виси Станъп и другите си отсъствуващи събратя, които се блазнеха от своите италиански вили и елегантни лондонски резиденции, пренебрегвайки жилищата си около катедралата.

Отговори му маститият канцлер, човек иначе мълчалив, но много разумен — всеки отсъствуващ пребендарий си имал заместник, който бил в правото си да чете проповед точно толкова, колкото и титулярят. Деканът въздъхна тежко и се съгласи с тези думи. Но мършавият доктор отбеляза, че това ще ги постави във властта на младшите каноници, а някой от тях би могъл всеки момент да ги предаде. На това маститият канцлер отвърна с възклицание от рода на „уф, уф, уф!“, но може би този достоен човек просто бе въздъхнал дълбоко. Но защо да не го допускат изобщо да говори? — подхвърли мистър Хардинг. Нека не считат за унизително да изслушат кой да е проповедник, стига учението му да не е погрешно, а в последния случай епископът е този, който трябва да го спре. Така ги съветваше нашият приятел, но всуе — защото човешките цели трябва да се постигат с човешки средства. Все пак полуслепите очи на декана съзряха тук някакъв лъч на надежда. Да, нека кажат на епископа колко противен им е този мистър Слоуп: новият епископ, едва сложил първата си митра, няма да поиска да оскърби целия клир.

Тогава се възправи доктор Грантли, който, събрал трохите мъдрост на своите събратя, заговори с подчертан авторитет. Като казвам, че архидяконът се възправи, имам предвид неговия дух, надигнал се за незабавно действие, тъй като физически той през цялото време стоеше прав с гръб към студената камина на декана, наметнал през ръка полите на сюртука си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на панталоните.

— Съвършено очевидно е, че този човек не бива да бъде допуснат да проповядва повторно в нашата катедрала. Ние всички добре разбираме това, с изключение на нашия скъп приятел, чието добросърдечие е тъй безгранично, че не би му позволило да откаже дори на папата, ако той пожелае да проповядва от неговия амвон. Ние по никой начин не бива да позволим на този човек да проповядва втори път тук. И то не защото неговото мнение по църковните въпроси се оказва различно от нашето — за това не можем да му се сърдим. А защото той съвсем преднамерено обиди всички ни. Когато в неделя се изкачваше на амвона, той беше предварително решил да оскърби хората, почитали през целия си живот онези неща, за които мистър Слоуп си позволи да говори така непочтително. Как може да дойде един чужд човек, млад, неизвестен и без приятели тук, за да ни каже, от името на епископа, своя повелител, че ние не познаваме задълженията си, че сме старомодни и никому ненужни! Не знам на какво повече да се възхищавам — на смелостта му или на неговата наглост! Но едно ще ви кажа — тази проповед е само негово дело. Епископът има толкова общо с нея, колкото и присъствуващият тук декан. Вие всички знаете колко ми е тежко, че нашата епархия се възглавява от епископ, прочул се със своето свободомислие. Вие всички знаете какво недоверие изпитвам към възгледите на човек като доктор Прауди. Но в случая той според мен няма никаква вина. Мисля, че епископът е живял толкова дълго сред истински джентълмени, че не е способен нито сам да извърши такова възмутително нещо, нито да подтикне друг човек към него. Не, капеланът не каза истината, когато намекна, че говори от името на епископа. Неговите честолюбиви замисли го накараха веднага да ни хвърли ръкавица, да ни отправи предизвикателство, докато ние мирно и тихо изпълняваме религиозните си задължения, и то тук, между зидовете на нашата любима катедрала — тук, където в течение на толкова много години служихме достойно и без ереси. Такива нападки, отправени от такъв противник, са просто непоносими!

„Непоносими!“, изпъшка деканът. „Непоносими!“, измънка мършавият пребендарий. „Непоносими!“, отекна дълбокият бас на канцлера. „Наистина непоносими“, каза мистър Хардинг.

— Абсолютно непоносими и неоправдани! — продължи архидяконът. — Но, господин декан, този амвон, слава богу, е все още наш — все още ваш всъщност. Този амвон принадлежи единствено на декана и на катедралното духовенство в Барчестър, а мистър Слоуп не се числи засега към него. Вие, господин декан, предложихте да помолим епископа да не ни натрапва този човек. Ами ако епископът се оставя да бъде ръководен от своя капелан? Според мен ние държим тази работа в ръцете си. Мистър Слоуп не може да проповядва тук, без да поиска и да получи разрешение — тогава нека винаги се натъква на отказ. Нека му се откаже всякакво участие в катедралната служба. А ако епископът реши да се намеси, ние ще знаем какъв отговор да му дадем. Тук се изказа предположението, че този човек ще съумее да се добере до амвона, замествайки някой от младшите каноници, но аз съм убеден, че ние можем напълно да разчитаме на тяхната подкрепа, ако знаят, че деканът е против всякакви такива замени.

— Разбира се, че можем — каза канцлерът.

Дълго още продължиха споровете в учения конклав, но архидяконът наложи в края на краищата своето становище. Те толкова отдавна бяха свикнали да му се подчиняват, че не можеха изведнъж да скъсат с този навик, а и в дадения случай никой от тях нямаше желание да се нареди на страната на човека, когото той искаше да обезвреди.

Такова съвещание не можеше да остане в тайна и да не се разчуе в град като Барчестър. За него не само се говореше във всеки почтен дом, в това число и в двореца, но дословно се възпроизвеждаха речите на декана, архидякона и канцлера — с немалко добавки и измислени подробности, в зависимост от вкусовете и мненията на разказвачите.

Всички обаче бяха съгласни с това, че на мистър Слоуп няма вече да бъде позволено да си отвори устата в Барчестърската катедрала; мнозина считаха, че пазачите на църквата ще получат нареждане да не го допускат дори до скамейката, а някои от най-крайните привърженици на строгите мерки заявяваха, че на неговата проповед се гледа като на подсъден акт и че срещу него следва да бъде предявено официално обвинение за нарушаване на тишината и реда.

Партията на неговите привърженици — възторжено набожните млади дами и жадните за промени стари моми — пое в резултат на тези атаки още по-усърдно неговата защита. Ако не им се разрешело да слушат мистър Слоуп в катедралата, те щели да го слушат на друго място; щели да оставят скучния декан, скучните стари пребендарии и почти толкова скучните, макар и млади още младши каноници да си четат проповеди един другиму; щели да изработят пантофи и възглавници за мистър Слоуп, да обточат ширити за него, да го направят щастлив мъченик и да го въдворят в някой нов Сион[25] или в някоя нова Витезда[26], а катедралата съвсем щяла да излезе от мода.

Доктор Прауди и неговата съпруга се завърнаха незабавно в Лондон. Те сметнаха за уместно да избягнат всякакви лични обяснения с декана и катедралното духовенство във връзка с проповедта, докато бурята утихне; но мистър Слоуп остана в Барчестър, без какъвто и да е смут в душата. Той се зае ревностно със своето дело, като ласкаеше готовите да слушат неговите ласкателства, нашепваше благочестиви празнодумства в ушите на глупавите жени, стараеше се да спечели доверието на малцината съгласни да го приемат свещеници, посещаваше домовете на бедните, разпитваше за всички, пъхаше си носа навсякъде и най-грижливо издирваше какво още трябва да се поправи в епископския дворец. Но не направи нов опит да проповядва в катедралата.

Така в Барчестър зацаруваха враждата и раздорът.

Глава осма
Бившият управител се радва на очакваното си завръщане при своите питомници

Сред барчестърските дами, признали мистър Слоуп за свой духовен наставник, не бяха естествено нито вдовицата Болд, нито нейната зълва. Когато се разрази гневът на катедралното духовенство, възмущението на тези две дами срещу натрапника нямаше равно на себе си. И това беше съвсем естествено. Кой би могъл да се гордее толкова със славата на катедралния хор, колкото любимата дъщеря на неговия ръководител? Кой би могъл да изпита толкова голямо негодувание от оскърблението, нанесено на този хор? А по такива въпроси мис Болд споделяше изцяло мнението на своята снаха.

Но техният гняв поутихна и аз трябва с прискърбие да съобщя, че тези дами позволиха на мистър Слоуп да влезе в ролята на свой собствен адвокат. Около две седмици след въпросната проповед те бяха немалко изненадани, когато пажът, облечен в обсипана с копчета ливрея, отвори вратата на гостната и съобщи за пристигането на мистър Слоуп. На земята нямаше човек, чието сутрешно посещение би ги изненадало повече. Заклетият враг на всичко най-добро в Барчестър беше на прага на тяхната гостна, а те нямаха подръка нито силен защитник, нито находчив език, за да могат да отблъснат неговото нападение. Вдовицата грабна от люлката малкия си син и го притисна до сърцето си, а Мери Болд скочи на крака, готова мъжествено да умре заради бебето, ако обстоятелствата наложеха такава жертва.

Ето как бе посрещнат мистър Слоуп. Но когато си отиваше, и двете дами му подадоха ръка и се сбогуваха с него като с истински джентълмен и приятел! Да, той се ръкува с тях и бе изпратен с любезни реверанси, а пажът с копчетата му отвори вратата, както би я отворил пред най-уважавания от канониците. Той бе докоснал ръчичката на бебето, благославяйки го горещо; бе говорил на вдовицата за така преждевременната загуба на съпруга й и тихите сълзи на Елинор не го упрекнаха за това; бе казал на Мери Болд, че нейното благочестие няма да остане невъзнаградено, и Мери Болд изслуша тези хвалебствия без отвращение. Как успя той да направи всичко това? По какъв начин превърна толкова бързо антипатията едва ли не в благоразположение? Как преодоля враждебността, с която двете дами се готвеха да го посрещнат, и толкова лесно сключи мир с тях?

От написаното дотук читателят вероятно е разбрал, че аз лично не изпитвам симпатии към мистър Слоуп, но независимо от това съм принуден да призная, че той не е лишен от способности. Знае къде какво да каже; знае как да подбере ласкателните си слова, за да бъдат те по вкуса на слушателите; знае хитрините на змията и умее да се ползува от тях. Ако мистър Слоуп владееше изкуството да се приспособява и към мъжете така, както се приспособяваше към жените, ако можеше да усвои маниерите на джентълмен, той щеше да отиде много далеч.

Запознанството си с Елинор той започна с хвалебствия за баща й. Бил си дал сметка, че за нещастие е накърнил чувствата на човек, към когото изпитвал най-дълбоко уважение; не искал да обсъжда сега неща, които вероятно са твърде сериозни, за да бъдат тема на светски разговори, но би желал все пак да каже, че бил много далеч от намерението да отправи какъвто и да било упрек към човек, когото целият свят — най-малко целият църковен свят — оценявал толкова високо. И мистър Слоуп продължи все в този дух — той взе назад голяма част от думите си, изречени по време на проповедта, изрази безгранично възхищение от музикалната дарба на прецентора, превъзнасяше и бащата, и дъщерята, и зълва й. Говореше с онзи тих кадифен шепот, който пазеше специално за женските уши, и в края на краищата постигна целта си. Когато си тръгваше, изрази надежда, че ще му бъде разрешено пак да ги посети, и макар че не даде изричното си съгласие, Елинор не възрази нищо — така мистър Слоуп си осигури правото да посещава дома на вдовицата.

На другия ден Елинор разказа на баща си за тази визита и изрази мнение, че мистър Слоуп не е толкова черен, колкото го представят. Мистър Хардинг вдигна вежди, когато чу за станалото, но не прояви словоохотливост: той не можеше да се съгласи с похвалата за мистър Слоуп, а нямаше обичай да говори лошо за когото и да било. Но това посещение не му хареса и колкото и да беше простодушен, той не се съмняваше, че мистър Слоуп е имал по-дълбоки намерения и че е идвал не само заради удоволствието да говори любезности на двете дами.

Впрочем мистър Хардинг бе дошъл при дъщеря си не за да хвали или порицава мистър Слоуп. Той бе дошъл да й каже, че в Хайрамовото старопиталище отново ще бъде назначен управител и че по всяка вероятност той отново ще се върне в предишния си дом при своите дванадесет питомци.

— Само че без някогашния разкош — каза той, като се смееше.

— Но защо, татко?

— Новият акт на Парламента, който цели да внесе ред във всичките ни работи, ограничава моя доход до четиристотин и петдесет фунта годишно.

— Четиристотин и петдесет вместо осемстотин! — възкликна тя. — Наистина не е много. Но нали ще получиш отново своя любим стар дом и градината?

— А те струват два пъти повече от заплатата, мила моя — каза той. Оживеният му глас и енергичните стъпки, с които измерваше гостната на Елинор, издаваха искрената му радост. — Два пъти повече. Ще си върна къщата и градината, а и парите са повече, отколкото ми е нужно.

— Във всеки случай няма да бъдеш обременен с грижи по разточителната си дъщеря, — и с тези думи младата вдовица хвана баща си под ръка и го накара да седне на канапето до нея. — Поне тези разходи ще ти бъдат спестени.

— Да, мила, и ще се чувствувам доста самотен без нея. Но нека не мислим за това сега. Колкото до заплата тя е повече от достатъчна за моите нужди. Ще разполагам отново с предишния си дом… Сега ще си позволя да призная, че невинаги ми е било удобно да живея в наета квартира. Квартирите са чудесни за един младеж, но на моята възраст човек изпитва нужда от нещо… не знам как да го нарека — едва ли „по-почтено“ е най-точната дума…

— О, татко! Не говори така! Сигурна съм, че никой не си е помислил подобно нещо. Никой в цял Барчестър не е бил толкова почитан, колкото си ти, откакто нае тези стаи на Хай Стрийт. Никой! Нито деканът с неговата резиденция, нито архидяконът с плъмстедския си дом.

— Архидяконът едва ли би изпитал благодарност към теб за тези думи — каза мистър Хардинг, усмихвайки се заради начина, по който дъщеря му се ограничи да посочи за пример само членове на висшето катедрално духовенство в Барчестър. — Но във всеки случай аз с голямо удоволствие ще се върна в стария си дом. Откакто чух, че всичко е вече решено, започнах да си въобразявам, че не бих могъл да се чувствувам удобно без моите две гостни.

— Ела тогава временно при мен, татко, докато всичко се уреди… Хайде, моля те!

— Благодаря ти, Нели. Но няма смисъл да се местя два пъти. Много ще се радвам да се върна при моите старци. Но уви! Шест от тях се поминаха през последните няколко години. Шест от всичко дванайсет! А страх ме е, че и останалите не са много добре. Горкият Бънс!

Бънс беше един от оцелелите обитатели на старопиталището — старец на повече от деветдесет години и отдавнашен любимец на мистър Хардинг.

— Колко ли ще се зарадва Бънс! — възкликна мисис Болд и плесна радостно с ръце. — Колко ли ще са доволни всички, когато се върнеш при тях! Можеш да бъдеш сигурен, че тогава те отново ще заживеят в мир.

— Само че — каза той с усмивка — ще имам нови, невероятно тежки за мене грижи — дванайсет стари жени и една икономка. Как ще се оправям с дванайсет старици и икономка!

— Със стариците ще се оправя естествено икономката.

— А с нея кой ще се оправя? — попита той.

— Това няма да се наложи. Предполагам, че тя ще бъде някоя видна дама. Но къде ще живее икономката? Тя няма да живее в дома на управителя заедно с тебе, нали, татко?

— Надявам се, че не, мила моя.

— О, татко! Казвам ти честно, не искам мащеха икономка!

— Няма такава опасност, мила, тоест доколкото това зависи от мен. Но за икономката и нейните послушнички ще бъде построена нова сграда, макар че мястото не е още точно определено.

— А назначили ли са вече икономка? — попита Елинор.

— Още не са назначили и управител — отвърна той.

— Но по този въпрос няма, мисля, никакво колебание — каза дъщеря му.

Мистър Хардинг също мислеше така — на това мнение бил и архидяконът, който му казал, че епископът и неговият капелан не са в състояние да назначат друг човек, дори да имат желанието и наглостта да сторят това. Архидяконът смяташе, че сега, когато работите на старопиталището са уредени с новия парламентарен акт, епископът няма друг избор, въпреки че мистър Хардинг си бе подал сам оставката, и то без всякакви предварителни условия. Такова беше становището на архидякона и тъстът му не се съмняваше ни най-малко в неговата правота.

Доктор Грантли се бе противопоставял до края на оставката на мистър Хардинг. Той направи всичко възможно да го разубеди. Смяташе, че мистър Хардинг не трябва изобщо да обръща внимание на бурята от негодувание, избухнала заради осемстотинте фунта, които управителят получаваше от фонда на това благотворително учреждение — даже и сега архидяконът беше склонен да мисли, че поведението на тъста му е било малодушно и недостойно. А това, че бяха съкратили заплатата на управителя, беше за него жалка маневра, предприета от правителството, за да се спаси от нападките на пресата. Доктор Грантли изтъкваше, че правителството няма право да се разпорежда с каквато и да било част от благотворителния фонд на Хайрам и че епископът и неговият капитул са тези, които са упълномощени да определят изплащаните суми. Според него правителството бе постъпило също така незаконно, натрапвайки на старопиталището дванадесет старици — тогава защо не и дванадесет хиляди? Негодуванието му нямаше граници. Изглежда, той забравяше, че правителството нямаше нищо общо с тази работа и съвсем не си присвояваше подобни права. Доктор Грантли беше изпаднал в честото заблуждение да приписва на правителството, което беше без всякаква власт в това отношение, действията на Парламента, който в това отношение беше всевластен.

Но макар и да виждаше, че славата и почестите, свързани с длъжността управител на барчестърското старопиталище, са до голяма степен накърнени от новите разпореждания, че цялото заведение е донякъде осквернено от бюрократичната намеса на вигите, че намаленият доход, старите жени и останалите нововъведения са влошили значително положението, архидяконът все пак беше достатъчно практичен и съвсем не искаше тъстът му, който разполагаше сега само с двеста фунта годишно за задоволяване на всичките си нужди, да се откаже от този пост, колкото и осквернен, недостоен и зависим от контрола на бюрократите да бе станал той.

И така, мистър Хардинг бе решил да се върне в някогашния си дом при старопиталището, радвайки се — защо да крием — като дете на тази перспектива. Намаленият доход не го тревожеше нито за миг. Икономката и стариците не му бяха много по волята, но той се утешаваше, че от това все пак ще имат полза бедните. Не му беше много приятна мисълта, че трябва да приеме връщането си в старопиталището като благоволение от страна на новия епископ, при това може би чрез посредничеството на мистър Слоуп, но архидяконът го успокои, като го увери, че тук не може да става дума за никакво благоволение. Назначението на стария управител щеше да се възприеме от всички като напълно естествено. Ето защо мистър Хардинг не се поколеба да заяви на дъщеря си, че въпросът за неговото завръщане в стария му дом може да се смята за решен.

— И ти няма да си принуден да молиш за това, татко?

— Разбира се, че не, мила. Нямам никакво основание да искам услуга от епископа, когото всъщност едва познавам. Нито пък бих помолил за нещо, което да зависи малко или много от мистър Слоуп. Не! — добави той с необичайна за него разпаленост. — Ще бъда без съмнение много щастлив да се върна в старопиталището, но никога не бих го направил, ако се наложи да се обърна за това към мистър Слоуп.

Това малко гневно избухване на баща й беше в разрез с настроението на Елинор. Мистър Слоуп не бе успял да й стане симпатичен, но тя бе повярвала, че той изпитва дълбоко уважение към баща й, затова реши да положи всички усилия, за да подобри отношенията между тях.

— Татко — каза тя, — мисля, че ти се заблуждаваш малко по отношение на мистър Слоуп.

— Така ли? — спокойно попита той.

— Мисля, че да, татко. Струва ми се, че той не е имал намерение да прояви лично неуважение към теб с тази проповед, която разсърди толкова много архидякона и декана!

— Никога не съм го подозирал в това, мила моя. Искам да се надявам, че изобщо не съм си задавал въпроса дали е имал такова намерение. Този въпрос не заслужава никакво внимание, а най-малко вниманието на капитула. Страхувам се обаче, че той съзнателно прояви неуважение към установения ритуал на нашето богослужение, изграден в съответствие с каноните на англиканската църква.

— Но дали той не е смятал за свой дълг да изрази открито несъгласието си с това, на което ти, деканът, а и всички ние така много държим тук?

— Едва ли дългът на един млад свещеник би могъл да се състои в отправянето на груби нападки срещу религиозните убеждения на по-старшите му събратя. Той би трябвало да премълчи — ако не от великодушие и скромност, то поне от най-обикновено чувство за приличие.

— Но мистър Слоуп сигурно би казал, че по такъв един въпрос самият небесен Повелител не му позволява да мълчи.

— Нито му позволява да бъде учтив?

— Той не каза това, татко.

— Повярвай ми, дете, че гласът божи никога няма да поиска от един християнски свещеник да оскърби убежденията или дори предразсъдъците на своите събратя и че религията, както и всяко друго човешко призвание, само може да спечели от такта и от вежливостта. Много съжалявам, но не мога да намеря оправдание за проповедта на мистър Слоуп в катедралата. Но хайде, мила, слагай си шапката и да отидем да се поразходим из нашата любима градина при старопиталището. Откакто си тръгнахме оттам, нито веднъж не съм се решавал да прекрача дори прага й. Но сега мисля, че ще събера смелост да вляза.

Елинор дръпна звънеца и даде цял куп нареждания във връзка с благополучието на скъпоценния си син, когото със свито сърце щеше да изостави за цял час, за да тръгне с баща си на разходка из старопиталището. И за нея, и за него това беше забранена зона от онзи паметен ден, когато те напуснаха стените на своя стар дом.

Глава девета
Семейство Станъп

Изминаха три месеца от управлението на доктор Прауди и в епархията вече бяха извършени промени, които свидетелствуваха най-малкото за един енергичен и деен ум. Така например отсъствуващите свещенослужители получиха писма с някои намеци, които бяха толкова недвусмислени, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Благодушният епископ Грантли беше прекалено снизходителен по този въпрос, а архидяконът не бе склонен да се отнася строго с онези, които отсъствуваха под благовидни предлози и проявяваха достатъчна щедрост към своите заместници.

В това отношение един от най-големите грешници в епархията беше доктор Виси Станъп. Няколко години вече той не изпълняваше своите задължения, без да има за това никакви други причини, освен липсата на желание от негова страна. Той беше пребендарий в катедралата, разполагаше с една от най-хубавите къщи, определени за катедралните свещенослужители, и държеше две големи енории — Крабтрий Каноникорум и Стогпингъм. Всъщност не две, а три, защото към Стогпингъм се числеше и енорията Идърдаун. Доктор Станъп беше прекарал дванадесет години в Италия. Поводът за първото му отиване беше едно заболяване от ларингит и въпреки че оттогава този ларингит не му създаваше особени грижи, той се оказа чудесен предлог да прекара всичките тези години в охолно безделие.

Сега го викаха да се върне — наистина без заповеднически тон и грубо принуждение, но така, че не му беше възможно да пренебрегне тази покана. Мистър Слоуп му бе писал по настояване на епископа. На първо място, епископът държеше много на неоценимата помощ на доктор Виси Станъп в епархията; второ, епископът считаше за свой неотложен дълг да се запознае лично с най-видните членове на своя капитул; трето, епископът, загрижен за интересите на доктор Станъп, смяташе за абсолютно необходимо той да се върне, поне временно, в Барчестър; накрая се изтъкваше, че понастоящем висшите църковни сановници се занимават много сериозно с въпроса за отсъствуващите свещенослужители и доктор Станъп не бива да допусне името му да попадне в списъците, които до няколко месеца ще бъдат вероятно предадени в Националния църковен съвет.

Неопределеността на тази последна заплаха беше толкова обезпокоителна, че доктор Станъп реши да прекара летните месеци в своя барчестърски дом. Енорийските му жилища бяха заети от заместващите го младши свещеници, а и толкова дългата липса на практика го бе направила неспособен да изпълнява пастирските си задължения. Но барчестърският му дом го очакваше и той смяташе, че ще може от време на време да прочете някоя и друга проповед в катедралата. Така той пристигна в Барчестър с цялото си семейство, което сега ще представим на читателите.

Главната характерна черта на семейство Станъп беше може би безразличието, но тази липса на чувства бе компенсирана у повечето от тях с такова добродушие, че оставаше незабелязана за хората. Те проявяваха такава услужливост към своите ближни, че ближните им не си даваха сметка колко безразлично им беше щастието и благополучието на околните. Членовете на семейството биха ви посетили, ако сте болен (при условие че болестта ви не е заразна), биха ви донесли портокали, френски романи и последните скандални слухове, а след това биха приели с еднакво равнодушие вестта както за вашата смърт, така и за вашето оздравяване. Помежду си те се отнасяха по същия начин: проявяваха търпение и въздържаност — а понякога, както ще видим, това не беше много лека задача, — но взаимната им любов рядко се изразяваше в нещо повече от това. Наистина удивително е колко много можеше да направи и наистина правеше всеки от тях, за да отрови живота на останалите четирима.

Зашото те бяха общо пет: доктор Станъп, мисис Станъп, две дъщери и един син. Докторът беше може би най-малко ексцентричният и най-достойният за уважение от тях, макар и достойнствата му да не бяха много забележителни. Той беше благообразен, малко апоплектичен джентълмен на около шестдесет години със снежнобяла, много гъста коса, наподобяваща най-мека вълна. Белите му бакенбарди бяха особено пищни и му придаваха вид на добродушен, дремещ стар лъв. Облеклото му беше винаги безукорно. Въпреки дългогодишния си престой в Италия той се обличаше неизменно в тъмни тонове, както подобава на един свещеник, но без да робува прекалено на сана си. Не беше много словоохотлив, но малкото му думи бяха обикновено добре казани. Четеше главно романи и стихове с доста леко и невинаги много нравствено съдържание. Той беше завършен бонвиван, истински ценител на виното, макар и никога да не прекаляваше с пиенето, и най-суров съдник по всички въпроси на кулинарното изкуство. Налагаше му се да прощава много неща на жена си, а по-късно и на децата си, и той прощаваше всичко, освен пренебрежителното отношение към собствения му обед. С течение на времето те се научиха да се съобразяват с тази негова слабост, така че търпението му рядко биваше подлагано на изпитание. Доктор Станъп беше свещеник и този факт дава основания да се предполага, че религиозните му убеждения обуславяха до голяма степен неговия характер, но това не беше така. Че имаше такива убеждения, това едва ли подлежи на съмнение, но той рядко ги натрапваше на някого, дори и на децата си. Тази негова въздържаност не беше систематична, но тя беше особено характерна за него. Не че бе предварително решил да не влияе на техния начин на мислене, но беше толкова ленив, че никога не можеше да намери време за това, а после вече стана много късно. Каквито и убеждения да е имал бащата, децата във всеки случай не бяха особено ревностни членове на църквата, която беше източник на неговите приходи.

Такъв беше доктор Станъп. Мисис Станъп беше още по-безцветна от своя господар и повелител. Това far niente[27] на италианския живот беше проникнало в самата й душа, така че тя започна да гледа на безделието като на висше земно благо. Имаше прекрасни маниери и външност. На времето си е била красавица, но и сега, на петдесет и пет години, тя беше хубава жена. Обличаше се винаги изключително изискано — правеше това само един път на ден и никога не се появяваше преди три часа, но затова пък винаги се показваше в пълния си блясък. Дали взимаше участие в своя тоалет, или цялата работа се вършеше от прислужницата — авторът не е достоен да изкаже дори и най-скромно предположение по този въпрос. Облеклото й беше винаги изискано, но не префинено, пищно, но не натруфено; бижутата й бяха скъпи и редки и неволно привличаха погледа, но не издаваха такова намерение от нейна страна. Добре владееше тайната на разкрасяването, без никога да прекалява в това отношение. Но казвайки, че мисис Станъп умее да се облича и че прилага ежедневно това свое изкуство, ние всъщност сме казали всичко за нея. Друг стремеж в живота си тя нямаше. Не беше малко и това, че не пречеше на стремежите на останалите. На младини тя бе преживяла много изпитания във връзка с обедите на своя съпруг, но през последните десет-дванадесет години по-голямата й дъщеря Шарлот бе поела тази грижа върху себе си и мисис Станъп можеше да си отдъхне на спокойствие. Уви, това спокойствие бе грубо нарушено от принудителното им повикване в Англия. Какъв труд, какви тревоги. Да се добере от бреговете на Комо до Барчестър, означаваше за нея огромно изпитание, независимо че основната работа извършваха други. Пътуването й се отрази тъй, че впоследствие мисис Станъп бе принудена да стесни всичките си рокли.

По времето на нашия разказ Шарлот Станъп беше на тридесет и пет години, но нейните недостатъци, каквито и да бяха те, нямаха нищо общо с недостатъците, така често срещани при позастарелите моми. Тя се обличаше, приказваше и изглеждаше така, както се полага на нейната възраст. Годините явно не й тежаха и не правеше никакви опити да се младее. Това беше една хубава млада жена, а ако беше мъж, щеше да бъде много хубав млад мъж. Всичко, което трябваше да се свърши в къщата и което не се вършеше от слугите, се правеше от нея. Тя даваше нареждания, плащаше сметките, назначаваше и уволняваше прислугата, запарваше чая, нарязваше печеното и водеше цялото домакинство. Тя и само тя беше в състояние да накара баща си да се позаинтересува от житейските проблеми. Тя единствена можеше да обуздава донякъде екстравагантностите на сестра си. Пак тя единствена имаше заслугата за спасяване на цялото семейство Станъп от нищета и позор. И именно по неин съвет те, за свое най-голямо неудоволствие, се оказаха сега в Барчестър.

Всичко това представя Шарлот Станъп по-скоро в благоприятна светлина. Трябва да добавим обаче, че нейното влияние върху останалите членове на семейството, макар и да бе допринесло донякъде за тяхното житейско добруване, не беше от истинска полза за тях. Тя поддържаше равнодушието на баща си към неговите професионални задължения, внушавайки му, че поверените му енории са негова лична собственост, така както и именията на по-големия му брат бяха собственост на този достопочтен пер. През всички тези години Шарлот бе задушавала още в зародиш редките проблясъци на желание от страна на доктор Станъп за връщане в Англия. Поощряваше леността на майка си, за да може да се утвърди като единствена господарка в къщи. Насърчаваше и подтикваше сестра си към лекомислие, въпреки че винаги беше готова и често успяваше да я предпази от вероятните последици на това лекомислие. Правеше всичко възможно да разглези брат си и напълно успя да възпита в негово лице един безделник без професия и без нито едно пени, което той да има правото да нарече свое.

Мис Станъп беше умна жена и можеше да води разговор на почти всяка тема, от каквато и област да беше тя. Гордееше се, че е лишена от всякакви английски предразсъдъци — би могла да добави: и от женска деликатност. По религиозните въпроси проявяваше пълно свободомислие и беше толкова безсърдечна, че изпитваше голямо удоволствие да излага своите възгледи пред смутения си баща. Много се изкушаваше да унищожи последните остатъци от англиканската му вяра, но нямаше никакво желание той да се откаже от сана си. А и как би могъл да се откаже, след като нямаше никакъв друг източник на доходи?

А сега остава да опишем двамата най-интересни членове на семейството. По-малката дъщеря, носеща името Мадлин, била голяма красавица. Всъщност няма нужда да казваме „била“, тъй като по времето на нашия разказ тя беше в разцвета на своята красота, въпреки че един нещастен случай преди много години я бе превърнал в инвалид. Едва ли ще е необходимо да разказваме подробно историята на Мадлин Станъп. Когато заминали за Италия, тя била на седемнадесет години, но направо блеснала с несравнимата си красота в салоните на Милано и в многобройните вили по бреговете на Комо. Прочула се с авантюрите си, които едва не погубили нейната репутация, и разбила сърцата на десетина поклонници, като запазила непокътнато своето. Разприте, породени от нейния чар, нерядко завършвали с кръвопролития и тя научавала за тези дуели с приятно вълнение. Говореше се, че веднъж, преоблечена като паж, станала дори свидетел на гибелта на своя любим.

И както често се случва, тя се омъжила за най-недостойния от всички претенденти за нейната ръка. Защо избрала Пауло Нерони, човек без знатен произход и състояние, обикновен капитан от папската гвардия, дошъл в Милано ако не като шпионин, то най-малкото като авантюрист, с груб нрав и сладникави маниери, с посредствена фигура и мургаво лице, безочлив и неприкрит лъжец, не е необходимо да обясняваме. Вероятно тогава тя не е имала друг избор. Така или иначе, той станал неин съпруг и след един доста удължен меден месец на езерата те заминали заедно за Рим, въпреки че капитанът от папската гвардия положил доста усилия да убеди жена си да не тръгва с него.

Шест месеца по-късно тя се завърна в бащиния си дом осакатена и с дете на ръце. Пристигна без всякакво предизвестие, почти в дрипи и без нито една от скъпоценностите, украсявали сватбения й накит. Бебето носеше едно бедно момиче, наето в Милано вместо придружилата я дотам римска прислужница, която по думите на господарката си се затъжила за родното си място и се върнала обратно. Ясно беше, че Мадлин не искаше по никой начин да доведе със себе си някого, който би могъл да разкаже нещо за нейния живот в Рим.

Тя обясни, че паднала, докато разглеждала някакви антични развалини, и наранила фатално коляното си — до такава степен фатално, че в изправено положение изглеждала осем инча по-ниска, а опитите й да ходи се свеждали до мъчително тътрене с неизбежно кривене на бедрото и изпъване на стъпалото — дори гърбавите ходели по-грациозно от нея. Затова тя взела твърдото решение никога вече да не се опитва нито да стои права, нито да ходи.

Скоро след пристигането й се разпространиха слухове, че Нерони се отнасял много жестоко с нея и че тъкмо неговата необузданост била причина за осакатяването й. Както и да е, тя почти не говореше за своя съпруг, но от малкото й думи нейните близки разбраха недвусмислено, че те няма вече нито да видят синьор Нерони, нито да чуят за него. Никой не изрази съмнение, че злополучната, малтретирана красавица трябва да бъде отново приета под бащиния си покрив, а нейната невръстна дъщеря — приютена под клоните на семейното дърво. Макар и безсърдечни, членовете на фамилията Станъп не бяха егоисти. Майката и бебето бяха подслонени, заобиколени от нежни грижи, за известно време едва ли не обожавани, а след това двамата родители започнаха да изпитват голяма досада от тяхното присъствие. Но те си останаха там и красавицата продължи да живее по начин, който не подхождаше много на дъщерята на един свещеник от англиканската църква.

Въпреки че мадам Нерони не можеше да се движи вече из света, тя нямаше никакво намерение да се откаже от този свят. Красотата на лицето й не бе накърнена, а тази красота беше наистина необикновена. Пищната й кестенява коса беше подредена в гръцка прическа, която подчертаваше челото и скулите. Челото й, макар и малко ниско, беше много красиво поради изящните си очертания и бисерната си белота. Имаше големи, бадемови очи, които сияеха с великолепен блясък; за да дам известна представа за силата и дълбочината на този блясък, би трябвало да ги сравня с очите на Луцифер, ако имах дързостта да направя такова сравнение. Това бяха страшни очи, които биха накарали всеки спокоен и тих човек да загуби каквото и да било желание да се сражава с такива неприятели. Те говореха за интелигентност, в тях бушуваше огънят на страстта и искреше веселието, но в дълбините им нямаше любов, а само жестокост, дързост, жажда за власт, хитрост и коварство. И все пак тези очи бяха удивително красиви. Миглите им бяха дълги и безупречни, а продължителният, съсредоточен, невъзмутим поглед, отправен към лицето на поклонника, го очароваше, но същевременно и плашеше. Тя беше василиск, от който не можеше да се спаси никой любител на красотата. Нейният нос, устата, зъбите, брадичката, шията и гърдите й бяха съвършени — на двадесет и осем години тя изглеждаше още по-прекрасна, отколкото на осемнадесет. Чудно ли е тогава, че с това очарователно лице и с тази обезобразена фигура тя бе решила не да се крие от хората, а да се показва пред тях само полуизлегната на някоя кушетка?

Не беше лесно да се осъществи това решение. Тя продължаваше да посещава Миланската опера, а понякога я виждаха и в аристократичните салони. Трябваше да я внасят и изнасят на ръце от каретата, и то така, че по никой начин да не се накърни чарът й, да не се развали тоалетът й и да не се изложат на показ недъзите й. Винаги беше придружавана от сестра си, от една прислужница и от един лакей, а при тържествени случаи — от двама лакеи. Само така можеше да постигне своята цел, и въпреки бедността си тя я постигаше. И ето че по-леконравните милански младежи започнаха отново да посещават вилата на семейство Станъп, наобиколили кушетката на Мадлин за не много голямо удоволствие на баща й. Понякога търпението му се изчерпваше, лицето му добиваше тъмночервен оттенък и той избухваше, но Шарлот скоро уталожваше гнева му с някой шедьовър на кулинарното си изкуство и за известно време всичко тръгваше пак по мед и масло.

За украса на своята стая и на самата себе си, както и за свои лични вещи, Мадлин подбираше всевъзможни пищни и екстравагантни предмети. Най-очевидният белег на тази й склонност бяха поръчаните от нея визитни картички. Може някой да си помисли, че в сегашното са състояние тя нямаше голяма нужда от тях, тъй като не можеше да става и дума за сутрешни визити, но тя не беше на това мнение. Картичките й имаха широка златна рамка и три печатни реда:

ЛА СИНЬОРА МАГДАЛИНА

        ВИСИ НЕРОНИ,

        NATA[28] СТАНЪП

Над всичко това се мъдреше лъскава златна коронка, която безспорно имаше много внушителен вид. Как й бе хрумнало да скалъпи такова име, не е лесно да се обясни. Баща й беше кръстен Виси, както други са кръстени Томас, и тя имаше толкова право да носи това име, колкото дъщерята на мистър Джосая Джоунс има право да се нарече мисис Джосая Смит, ако се ожени за мистър Смит. Също толкова, а може би дори още по-неуместна беше златната коронка. Пауло Нерони нямаше никакви родствени връзки даже с италианската аристокрация. Ако се бяха срещнали в Англия, Нерони вероятно щеше да бъде граф, но тяхното запознанство бе станало в Италия и всякакви подобни претенции от негова страна биха били просто смешни. Но една коронка е доста изящно украшение и ако бедната недъгава жена намираше някаква утеха в нея, кой би дръзнал да я упрекне за това?

За мъжа си и за неговото семейство тя не говореше никога, но когато беседваше със своите почитатели, често правеше намеци за брачния си живот и за сегашната си изолираност и сочейки дъщеря си, я наричаше последна издънка на императорите, като подчертаваше с това произхода на Нерони от древната римска фамилия, дала на света най-лошия от цезарите.

„Ла синьора“ не беше лишена от дарби и от известно трудолюбие; тя неуморно пишеше писма и нейните писма си струваха пощенските марки — те бяха пълни с остроумие, игривост, сарказъм, любов, философско и религиозно свободомислие, а понякога, уви, и с непристойни шеги. Темата обаче зависеше изцяло от получателя, а тя беше готова да си кореспондира с всекиго, освен с благовъзпитани млади момичета и с предвзети старици. Освен това пописваше и малко поезия, най-често на италиански, както и романтични новели, най-често на френски. Четеше много и безразборно и владееше няколко живи езика. Такава беше дамата, дошла сега да покорява сърцата на барчестърските мъже.

Етълбърт Станъп приличаше в някои отношения на по-малката си сестра, но не беше толкова забележителен. Главният му недостатък се състоеше в това, че макар и син на човек без състояние, беше неспособен да си изкарва сам хляба. Всички опити да го принудят да се заеме с това се оказаха безуспешни — не толкова поради мързел от негова страна, колкото поради нежеланието му да се занимава с нещо, което не му е по вкуса. Беше завършил Итън и го готвеха за свещеник, но още след първия семестър той напусна Кеймбридж отвратен и съобщи на баща си, че възнамерява да учи право. Искаше да започне подготовката си в някой германски университет и замина за Лайпциг. Там остана две години, като през това време усвои немски език и разви определен вкус към изящните изкуства. Но все още имаше намерение да стане юрист, ето защо си нае квартира в Лондон и прекара там един сезон под егидата на някакъв учен законовед. Тогава установи, че неговото призвание е изкуството, и реши да стане художник. По тази причина се върна в Милано, където получи необходимите средства за предстоящото си пребиваване в Рим. Като художник той сигурно би могъл да си изкарва хляба — трябваше му само малко прилежание, за да успее, но в Рим се увлече по други неща: скоро след пристигането си писа в къщи с молба да му изпратят пари, като съобщи, че е преминал в лоното на истинската църква, че е станал послушник на йезуитите и че се готви да тръгне заедно с други мисионери за Палестина да покръства евреите. Той наистина пристигна в Юдея, но като не му се удаде да покръсти евреите, прие тяхната вяра. Етълбърт писа ново писмо в къщи, в което съобщаваше, че единствено Мойсей е дал на света съвършени закони, че пришествието на истинския Месия е близко, че в Палестина стават големи работи и че се е запознал с един член на рода Сидония[29], изключителен човек, който се готвел да тръгне за Западна Европа и когото той успял да склони да се отбие от своя път, за да посети вилата на семейство Станъп. По-нататък Етълбърт изразяваше надежда, че майка му и сестрите му няма да останат глухи към един толкова необикновен пророк. Знаел, че баща му не може да се присъедини към тях поради евентуалните финансови последици. Всъщност този Сидония не прояви към него такава щедрост, каквато неговият роднина бе проявил някога към един млад английски благородник — не му даде купчина злато, голяма колкото Соломоновия лъв, така че приелият юдаизма Етълбърт бе отново принуден да живее от доходите на християнската църква.

Едва ли е нужно да разказваме как баща му се закле, че няма да му прати нито пени повече и че няма да допусне в къщата си никакъв евреин и как Шарлот заяви, че не могат да оставят Етълбърт без средства в Ерусалим, и как „ла синьора Нерони“ реши да види Сидония в краката си. Парите бяха изпратени и евреинът пристигна, но той съвсем не беше по вкуса на „синьората“. Пророкът се оказа дребно, нечистоплътно старче, което, макар и да не беше подарявало на младия Станъп златни лъвове, явно му бе помагало в моменти на нужда. Той категорично отказа да напусне вилата, преди да е получил чек, платим от лондонската банка на доктор Станъп.

Етълбърт не остана дълго в лоното на юдаизма. Той скоро се завърна във вилата без определени религиозни възгледи, но с твърдото намерение да постигне слава и богатство като скулптор. Донесе със себе си няколко фигури, изработени в Рим, и те се оказаха толкова обещаващи, че баща му се съгласи да подкрепи с нова сума тези негови надежди. Етълбърт откри ателие или по-точно нае квартира и работилница в Карара, където изхаби много мрамор и извая две-три прилични неща. Това стана преди четири години и оттогава той снове между Карара и вилата, но престоите му в ателието стават все по-къси и по-къси, а тези във вилата — все по-дълги и по-дълги. И нищо чудно — Карара не е място, където би могъл да живее един англичанин.

Когато семейството се готвеше да тръгне за Англия, той реши по никой начин да не остава сам и с помощта на по-голямата си сестра успя да постигне своето въпреки волята на баща си. Трябвало непременно да отиде в Англия, за да получи поръчки, обясни той. Как иначе щял да реализира някакви доходи от своята професия?

Етълбърт Станъп имаше изключително оригинална външност. Без съмнение той беше много красив. Имаше очите на сестра си Мадлин, но без тяхната настойчива, коварна, жестока твърдост. При това те бяха много по-светли, толкова светло и ясносини, че сами по себе си правеха лицето му запомнящо се. Първото нещо, което ще забележите, щом влезете в някоя стая, където се намира той, са сините очи на Етълбърт, а като си тръгнете, те последни ще се изтрият от паметта ви. Светлата му, свилена коса беше много дълга и падаше върху плещите му, а брадата, израснала в Светата земя, беше наистина патриаршеска. Той никога не я бръснеше и твърде рядко я подстригваше. Тя беше гладка, мека, чиста и много приятна на вид, с една дума, такава, че много дами с удоволствие биха я разплели и намотали на кълбо, за да я използуват вместо копринени конци в своето ръкоделие. Лицето му имаше светъл, почти розов оттенък. Беше възнисък и грацилен, но добре сложен, с особено приятен и мек тембър на гласа.

Маниерите и облеклото му бяха не по-малко забележителни. У него нямаше и следа от характерната за англичаните mauvaise honte[30]. Не се нуждаеше от официално представяне, за да прояви любезност към някого. Заговаряше непознати, не само мъже, но и жени, без всякакви формалности и никой не го упрекваше за това. Облеклото му не може да бъде описано, защото постоянно се менеше, но то беше много различно както по цвят, така и по кройка, от облеклото на хората, в чийто кръг се движеше.

Много обичаше да се обяснява в любов на дамите и го правеше без всякакви скрупули, тъй като и през ум не му минаваше, че в това може да има нещо лошо. Той самият нямаше сърце и чисто и просто не знаеше, че човечеството страда от подобен недъг. Не беше мислил много по този въпрос, но ако го бяха запитали, щеше да каже, че да се разбие сърцето на една жена, ще рече тя да бъде компрометирана. Затова той твърдо се придържаше към принципа никога да не ухажва дадено момиче, ако сметне, че сред присъствуващите има човек, за когото тя би могла да се омъжи. Така неговата доброжелателност често пречеше на развлеченията му, но това беше единствената задръжка, която го спираше да не се обяснява в любов на всяко харесало му се момиче.

И все пак Бърти Станъп, както обикновено го наричаха, беше всеобщ любимец — на мъже и жени, на италианци и англичани. Неговият кръг от познати беше твърде голям и включваше хора от всякакъв род. Той не изпитваше уважение към титлите и не се отнасяше с нетърпимост към по-нисшите съсловия. Беше живял като равен с равен в обществото на английски перове, германски бакали и римски прелати. Всички хора му се струваха почти еднакви. Той беше над или по-скоро под всякакви предразсъдъци. Никаква добродетел не можеше да го плени и никакъв порок не беше в състояние да го възмути. Изисканото държане му бе присъщо и затова той беше като у дома си в най-висшите кръгове на обществото, но не се чувствуваше чужд и сред най-нисшите му слоеве. Бърти бе лишен от принципи, той не уважаваше нито себе си, пито другите и нямаше друго желание, освен да бъде търтей и да получава даром необходимото му количество мед. Може би няма да сбъркаме, ако предречем, че на стари години той едва ли ще разполага с достатъчно мед.

Такова беше семейство Станъп, озовало се сега сред барчестърското духовенство. Едва ли е възможно да си представим по-странен съюз. И това не бяха някакви случайно попаднали, никому неизвестни чужденци. В такъв случай не би могло да става и дума за присъединяване на новодошлите нито към праудистите, нито към грантлиистите. Но нещата стояха съвсем иначе. В Барчестър всички познаваха семейство Станъп по име и барчестърци бяха готови да ги посрещнат с отворени обятия. Докторът беше един от барчестърските пребендарии, един от местните свещеници, един от стълбовете на епархията; нещо повече — и двата враждуващи лагера виждаха в негово лице сигурен съюзник.

И той, и жена му имаха за братя перове с либерални възгледи, тоест съмишленици на новия епископ. Това обстоятелство беше достатъчно, за да накара мистър Слоуп да изпитва голяма надежда, че доктор Станъп ще се нареди на негова страна, преди другата партия да се е опитала да го завербува. От друга страна, преди много, много години, когато преподобният Виси Станъп се трудеше още на духовната нива, престарелият днес декан му бе помогнал да получи чудесна енория, а в още по-далечното минало младите студенти Станъп и Грантли се бяха веселили заедно в Оксфорд. Затова доктор Грантли не се съмняваше, че новопристигналият ще се нареди под неговите знамена.

Но никой от тях не можеше дори да подозира от колко разнородни съставки беше образувано семейство Станъп днес.

Глава десета
Приемът у мисис Прауди. Началото

При първото си пристигане в Барчестър епископът и неговата съпруга останаха само три-четири дни в града. Негово преосвещенство, както видяхме, се възкачи на своя трон, но величавото достолепие, което искаше да си придаде в този час, бе до голяма степен нарушено от дръзката проповед на неговия капелан. Той просто не смееше да погледне своите свещеници в лицето и да потвърди със строгостта на изражението си, че довереният му слуга действително говори от негово име; не смееше и да предаде мистър Слоуп, като покаже на всички заобикалящи го, че няма нищо общо с тази проповед и че е дори възмутен от нея.

Затова той благослови доста несръчно богомолците и недоволен от себе си, се оттегли в двореца, като се чудеше какво да каже на капелана по този въпрос. Но колебанията му не продължиха дълго. Едва бе свалил мантията си, когато в кабинета му влезе тази, която споделяше с него всички трудности, и още преди да е седнала, възкликна:

— Епископе, чували ли сте някога по-възвишена, по-дълбоко вълнуваща и по-навременна проповед от тази?

— Хм, скъпа, аа… хм — чудеше се какво да отговори епископът.

— Нима, милорд, тя не ви хареса?

Нещо в погледа на тази дама явно не допускаше възможността милорд да изкаже някакво неодобрение. Епископът чувствуваше, че ако има намерение да изрази несъгласие, трябва да го направи сега или никога, но чувствуваше също, че това не може да стане сега. Не му даваше сърцето да заяви пред своята половинка, че проповедта на мистър Слоуп е била ненавременна, дръзка и предизвикателна.

— Не, не — отговори епископът. — Не мога да кажа, че не ми хареса… много умна проповед, изпълнена с най-похвални намерения, и сигурно ще бъде от голяма полза — побърза да добави той, виждайки, че мисис Прауди не е никак доволна от начина, по който беше започнал.

— Надявам се! — каза тя. — А и така им се пада! Чували ли сте някога, епископе, нещо по-театрално от литанията, както я пее мистър Хардинг? Ще помоля мистър Слоуп да продължи да изнася проповеди по този въпрос, докато нещата не се променят. Утринната литургия в нашата катедрала трябва непременно да бъде прилична, благочестива и скромна. И край на оперните арии! — С тези думи тя позвъни да сервират обеда.

Епископът разбираше повече от жена си от катедрали, декани, прецентори и богослужения, както и от границите на епископската власт. Но той сметна, че засега е по-добре да смени темата.

— Скъпа — каза той, — мисля, че трябва да се върнем в Лондон във вторник. Моето по-продължително оставане тук ще попречи на възложената ми от правителството мисия.

Епископът знаеше, че жена му няма да се противопостави на това предложение, и разчиташе, че при едно негово оттегляне от бойното поле битката може да поутихне, преди той да се е завърнал.

— Но мистър Слоуп ще остане, разбира се? — каза мисис Прауди.

— Да, разбира се — отговори епископът.

Така, без да е изкарал и една седмица в двореца, епископът избяга от Барчестър, за да се върне чак след два месеца, когато лондонският сезон беше вече завършил. През това време мистър Слоуп не остана със скръстени ръце, въпреки че не направи нови опити да проповядва в катедралата. В отговор на писмата на мисис Прауди, в които тя го приканваше да прочете цяла поредица проповеди все в този дух, той написа, че предпочита да отложи това начинание поне до нейното завръщане, за да може и тя да ги чуе.

Той посвети времето си на укрепването на партията Прауди — Слоуп, или по-точно Слоуп — Прауди, и усилията му не отидоха напразно. Избягваше да се меси в работата на катедралното духовенство и само от време на време досаждаше на декана и пребендариите със своите намеци относно желанията и предпочитанията на епископа по едни или други въпроси, с което ги дразнеше, без да им дава повод за открито негодувание. Изнесе една-две проповеди в някаква доста отдалечена църква в покрайнините на града, но не спомена нищо за богослуженията в катедралата. Пристъпи към учредяването на две Епископски училища на деня господен в Барчестър, предложи да се създаде Епископска лекционна зала за младежи в навечерието на деня господен в Барчестър и написа три-четири писма до управителя на барчестърския железопътен участък, уведомявайки го за настоятелното желание на епископа да се отменят всички неделни влакове.

В края на втория месец епископът и неговата съпруга се завърнаха, след като предизвестиха, че по случай това радостно събитие ще дадат голям вечерен прием. Официалните покани бяха изпратени от Лондон, Брутън Стрийт, по презряната железница, рушителка на деня господен, в огромен кафяв пакет на името на мистър Слоуп. Беше поканен всеки жител на Барчестър и близките околности, който можеше да се смята за джентълмен (или за дама). Покани получиха всички духовни лица в енорията, както и мнозина други, на чието отсъствие епископът и преди всичко жена му твърдо разчитаха. Във всеки случай се очакваше един многолюден и забележителен прием и в ход бяха пуснати приготовления за посрещане на няколкостотин души.

Грантлиистите бяха обхванати от голямо вълнение — да приемат ли, или не епископската покана? Първата реакция на всички беше да я отклонят сухо както от свое име, така и от името на своите съпруги и дъщери. Но постепенно благоразумието взе връх над разгорещените страсти. Архидяконът си даде сметка, че ще направи погрешна стъпка, ако даде на епископа дори най-малък повод да се обиди на катедралното духовенство. Конклавът бе свикан отново и бе взето решение да приемат поканата. Нека покажат, че са готови да отдадат почит на сана, колкото и да не одобряват неговия носител. Решиха да отидат. Престарелият декан щеше да се добере все някак дотам, макар и само за половия час. Канцлерът, ковчежникът, архидяконът, пребендариите и младшите каноници — всички те щяха да отидат, и то с жените си. Мистър Хардинг отстъпи пред настоятелните молби, но в сърцето си реши да стои колкото може по-надалеч от мисис Прауди. И мисис Болд каза, че ще отиде въпреки уверенията на баща си, че съвсем не е необходимо да прави такава жертва. След като целият град щеше да бъде там, Елинор и Мери Болд не можеха да разберат защо те трябва да стоят настрана. Нима всяка от тях не бе получила лична покана заедно с малка записка от мистър Слоуп, издържана в най-почтителен тон и приложена към огромната покана на епископа?

Семейство Станъп също щяха да бъдат там, и то в пълен състав. Даже летаргичната майка на семейството реши да наруши спокойствието си по този случай. Те бяха току-що пристигнали в Барчестър и поканата ги очакваше в дома им. С никого не се бяха срещали още. Какъв по-добър случай да се представят на цялото местно общество? Двама-трима стари приятели, между които архидяконът и жена му, бяха успели да ги посетят и да се видят с доктор Станъп и голямата му дъщеря, но семенният елит не се беше още представил.

На доктора никак не му се искаше синьората да приеме поканата на епископа, но самата тя имаше твърдото намерение да отиде. Ако баща й се срамуваше, че дъщеря му трябва да бъде внесена в епископския дворец на ръце, тя не изпитваше никакво стеснение от това.

— Разбира се, че ще отида! — каза тя на сестра си, когато Шарлот се опита деликатно да я разубеди, изтъквайки, че цялото общество там ще се състои само от свещеници и техните съпруги. — Нима свещениците се различават от другите мъже, ако им махнеш черните сюртуци? А колкото до жените им, те няма да ми пречат. Можеш да кажеш на татко, че по никой начин не искам да остана в къщи!

Тези думи бяха предадени на таткото и той разбра, че не може да направи нищо друго, освен да отстъпи. Стана му ясно също така, че е вече късно да се срамува от децата си. Каквито и да бяха, те бяха станали такива под негов надзор: на каквото си беше постлал, на това щеше да легне, каквото бе посял, това щеше да пожъне. Всъщност той не си повтаряше наум тези пословици, но ходът на мислите му беше горе-долу такъв. Ако не искаше да види Мадлин сред гостите на епископа, причината за това беше не нейният недъг, а увереността му, че тя ще пусне в ход всичките си чарове и ще направи много неприятно впечатление на благовъзпитаните английски дами. В Италия тези неща го дразнеха, но не го възмущаваха. Там те не възмущаваха никого, но тук в Барчестър той се срамуваше от реакцията на събратята си. Ето какви чувства го вълнуваха, но доктор Станъп ги потисна. И какво, ако духовните му събратя бъдат възмутени! Те не могат да му отнемат енориите заради препалено свободното държане на неговата омъжена дъщеря!

Но синьора Нерони не се опасяваше, че може да възмути някого. Тя имаше за цел да произведе фурор, да види всички тези духовници в краката си, след като в Барчестър почти нямаше други мъже — нека жените им се върнат в къщи, позеленели от ревност. Нямаше да пощади пито старостта, нито прекалената младост, нито достолепието на сана, нито светската изисканост. Беше готова да хване в своите мрежи самия епископ и след това да покаже презрението си към неговата съпруга. Не се съмняваше, че ще успее, защото винаги бе имала успех, но едно нещо й беше абсолютно необходимо — трябваше да получи цяла кушетка на свое разположение.

Поканата до семейство Станъп бе пристигнала в плик, подписан с името на мистър Слоуп. Синьората скоро научи, че мисис Прауди отсъствува временно от двореца и че за всичко отговаря капеланът. Много по-удобно й беше да се обърне към него и тя му написа едно извънредно очарователно писъмце. В пет реда съумя да обясни всичко, като подчертаваше колко непоносима й е мисълта да пропусне да се запознае с такива личности като Барчестърския епископ и неговата съпруга, а също и с мистър Слоуп, описваше печалното си положение и в заключение изразяваше надежда, че мисис Прауди ще извини неимоверно дръзката й молба по време на приема да й бъде предоставена една кушетка. В плика тя сложи и една от великолепните си визитни картички. Отговорът на мистър Слоуп беше не по-малко любезен: в голямата зала, непосредствено до площадката на парадната стълба, ще бъде поставена една кушетка, предназначена само за нея.

И ето че денят на този забележителен прием настъпи. Епископът и неговата съпруга пристигнаха от Лондон само няколко часа преди гостите, както подобава на такива високопоставени лица, но мистър Слоуп се бе трудил ден и нощ, за да бъде всичко както трябва. Имаше да се свършат много неща. В двореца не бяха идвали гости бог знае откога. Необходими бяха нови мебели, нови тенджери и тигани, нови чаши и подложки, нови купи и чинии. Отначало мисис Прауди беше заявила, че не иска вулгарни угощения, но мистър Слоуп успя да я убеди да не бъде толкова икономична. Епископите би трябвало да проявяват гостоприемство, а гостоприемството означава ядене и пиене. Накрая тя се съгласи да има вечеря, но гостите трябваше да я консумират прави.

На втория етаж имаше четири съседни стаи, две, от които бяха сега гостни, а останалите две — приемна зала и будоар на мисис Прауди. Някога едната от тях беше спалня на епископ Грантли, а другата — гостна и кабинет. Сегашният епископ обаче беше настанен в една малка гостна на първия етаж, като му бе дадено да разбере, че може спокойно да приема своите подопечни в столовата, ако дойдат наведнъж толкова много, че да не могат да се поберат в скромния му кабинет. Той се опита да възрази, но след кратък спор бе принуден да отстъпи.

Сърцето на мисис Прауди заби гордо при огледа на нейните покои. Макар и обзаведени с похвална пестеливост, те бяха наистина великолепни или поне щяха да бъдат такива на светлината на свещите. Големите помещения, изпълнени с хора и светлина, изглеждат добре тъкмо защото са големи, оживени и светли. Само малките стаи се нуждаят от скъпи украшения и пищна мебелировка. Мисис Прауди знаеше това и във всяка зала беше окачен по един грамаден газов полилей с дузина лампи.

Гостите трябваше да дойдат в десет часа, вечерята щеше да бъде от дванадесет до един, а към един и половина се очакваше всички да се разотидат. Каретите щяха да пристигат през градската порта и да си отиват през външната. Беше им заръчано да бъдат на разположение в един без четвърт. Организацията беше безупречна и неоценимата заслуга за всичко това се падаше на мистър Слоуп.

В девет и половина епископът, неговата съпруга и трите им дъщери пристъпиха величествено и тържествено в голямата зала. Мистър Слоуп даваше долу последните си нареждания относно вината. Той отлично разбираше, че на селските свещеници заедно с целия им антураж не е необходимо да се сервира същото вино, с каквото щяха да бъдат удостоени катедралните сановници. В тези неща съществуваше удобна градация и на допълнителните маси в ъглите спокойно можеше да се постави марсала по двадесет шилинга дузината.

— Епископе! — каза мисис Прауди, когато негово преосвещенство седна. — Не сядайте на тази кушетка, ако обичате, тя е запазена за една дама.

Епископът скочи и се премести на един плетен стол.

— За дама ли? — попита той смирено. — Някоя определена дама ли имате предвид, мила?

— Да, епископе, една определена дама — отговори жена му, без да се впуска в уронващи достойнството й обяснения.

— Тя е без крака, татко — каза най-малката дъщеря със сподавен кикот.

— Без крака! — възкликна епископът и ококори очи.

— Глупости приказваш, Нета! — намеси се Оливия. — Тя има крака, но е парализирана. Принудена е да лежи, а когато излиза, четирима души я носят на ръце.

— Боже, какво нещо! — каза Огаста. — Винаги да те носят четирима души! Това никак не би ми харесало. Добре ли съм отзад, мамо? Имам чувството, че не съм добре пристегната. — И тя се обърна с гръб към обезпокоената си родителка.

— Ами, добре пристегната! — каза последната. — Цял ярд ширити висят от фустата ти. Не ми е ясно защо плащам толкова пари на мисис Ричардс, след като тя не си дава труда да провери дали имате приличен вид! — И мисис Прауди опъна един ширит, дръпна друг, притегна роклята, пооправи я леко тук-таме и заяви, че вече всичко е наред.

— Но кой все пак — каза епископът, умиращ от любопитство по отношение на тайнствената дама и нейните крака, — кой ще легне на кушетката? Как е името на тази дама, Нета?

Гръмко почукване на парадния вход го прекъсна. Мисис Прауди стана, леко се отърси и като се огледа в огледалото, поправи бонето си. Момичетата се изправиха на пръсти, оправиха панделките на гърдите си, а мистър Слоуп се втурна през три стъпала нагоре.

— Но коя е тя, Нета? — пошепна епископът на най-малката си дъщеря.

— Ла синьора Магдалина Виси Нерони — отговори тя също тъй с шепот. — И гледай да не седне някой друг на кушетката.

— Ла синьора Магдалина Висинирони! — промърмори на себе си слисаният прелат. Ако му бяха казали, че кушетката е предназначена за бегу̀мата[31] на Ауд[32] или за кралица Помара от Западните острови, това едва ли би го учудило повече. Ла синьора Магдалина Висинирони, която, поради липсата на крака, бе поискала кушетка в неговия салон! Коя ли беше тя? Но той не успя да узнае нищо повече, тъй като бе доложено за пристигането на доктор и мисис Станъп. Те бяха отпратени от къщи малко по-рано, за да има синьората достатъчно време да бъде настанена в каретата. Епископът посрещна с любезна усмивка съпругата на пребендария, а съпругата на епископа поздрави с не по-малко любезна усмивка самия пребендарий. Представиха им мистър Слоуп, който беше очарован да се запознае с човек, за когото бил слушал толкова много. Доктор Станъп се поклони много учтиво, но явно не беше в състояние да върне комплимента на мистър Слоуп, тъй като не бе чувал абсолютно нищо за него. А и независимо от дългия си престой в чужбина, той можеше от пръв поглед да разпознае един истински английски джентълмен.

След това гостите потекоха като река: мистър и мисис Куивърфул с трите си по-големи дъщери, мистър и мисис Чадуик с техните три дъщери; маститият канцлер със своята жена и сина си — оксфордски богослов; дребничкият и мършав доктор без подопечни; мистър Хардинг с Елинор и мис Болд; деканът, хванат под ръка от костелива стара мома, неговата единствена дъщеря, която живееше при него и беше голям познавач на минерали, папрати, градински растения и паразити, както и автор на една книга за венчелистчетата. Мис Трефойл беше посвоему забележителна жена. Появи се и мистър Фини, адвокат, заедно със своята съпруга, създавайки голям смут у всички, които не бяха свикнали да го виждат в приемните салони. Тук бяха също петимата барчестърски лекари заедно със стария Скалпен, оттеглилия се от активна дейност аптекар, който вадеше и зъби — поканата на епископа за първи път го бе навела на мисълта, че и той спада към висшето съсловие. След това пристигна архидяконът с жена си и голямата си дъщеря Гризелда, тъничка, бледа и сдържана девойка на седемнадесет години, която не се отделяше от майка си и гледаше света със спокойни, наблюдателни очи — тя обещаваше да стане с течение на времето истинска красавица.

Стаите постепенно се изпълваха, образуваха се групички, като всеки новодошъл изказваше почитанията си на негово преосвещенство и веднага се отдръпваше, за да не отнема много време на великия човек. Архидяконът се ръкува много сърдечно с доктор Станъп, а мисис Грантли седна до жена му. Мисис Прауди пък се разхождаше величествено из стаите, отмервайки внимателно своето благоволение в зависимост от ранга на гостите, също както правеше мистър Слоуп с вината. Но кушетката продължаваше да стои празна, а бдителният капелан беше вече учтиво отпратил от нея двадесет и пет дами и петима джентълмени.

„Защо ли не идва?“ — питаше се епископът. Мислите му бяха толкова ангажирани със синьората, че той просто забравяше да се държи a la епископ.

Най-после пред стълбището изтрополи карета — никой тази вечер не беше пристигал толкова шумно. Създаде се истинска суматоха. Доктор Станъп разбра, че идва неговата дъщеря, и се оттегли в най-далечния ъгъл на гостната, за да не бъде свидетел на появяването й. Мисис Прауди трепна цялата, предчувствувайки, че предстои важно събитие. Епископът инстинктивно разбра, че е пристигнала ла синьора Висинирони, а мистър Слоуп побърза да отиде във вестибюла, за да предложи, ако е необходимо, помощта си.

Но той едва не бе съборен и стъпкан от кортежа, на които се натъкна на стълбището. Успя все пак да се закрепи на крака и се заизкачва след шествието. Синьората беше носена с главата напред; главата й беше поверена на брат й и на един слуга италианец, свикнал да изпълнява тази задача, а за краката й се грижеха нейната слугиня и пажът й. Кортежът завършваше Шарлот Станъп, която следеше всичко да бъде изпълнявано с необходимото изящество и благоприличие. В този ред те се изкачиха без особена трудност до гостната. Пред тях се отвори широка пътека сред тълпата от гости и най-после синьората бе положена без произшествия на кушетката. Тя беше изпратила един лакей да разузнае предварително как е разположена кушетката — от лявата или от дясната страна: от това зависеше как да се облече и по-специално на коя ръка да сложи гривните си.

А роклята й отиваше много — тя беше от бяло кадифе, украсена на гърдите и ръкавите е разкошна бяла дантела и перли. На челото й бе вързана лента от пурпурночервено кадифе е великолепен мозаечен Купидон по средата — крилата му бяха ослепително лазурни, а топчестите бузи — бледорозови. На ръката й, която при тази поза оставаше свободна, искряха три разкошни гривни, всяка една с различни камъни. Под нея цялата кушетка беше покрита с яркочервен копринен шал, скриващ краката на излегналата се отгоре синьора. Облеклото и външността й, тази красота и неподвижност, чистият блясък на бялата рокля, подчертан от пурпурния фон, прекрасната й глава, тези големи, дръзки, искрящи, съсредоточени очи биха приковали погледа на всеки мъж и на всяка жена.

И в течение на няколко минути погледите на всички мъже и на всички жени в салона останаха наистина приковани в нея.

Носачите й също заслужаваха внимание. Тримата прислужници бяха италианци — те може би не бяха забележителни е нищо в своята страна, но изглеждаха много забележителни в двореца на Барчестърския епископ. Особено внимание привличаше мъжът — мнозина не можаха веднага да разберат дали е слуга или приятел на семейството. Подобни съмнения внушаваше и Етълбърт. Лакеят беше облечен във всекидневен черен жакет със свободна кройка. Той имаше самодоволно, тлъсто, гладко лице без никаква следа от растителност, а на врата му беше вързано черно копринено шалче.

Епископът понечи да му се поклони, но добре дресираният лакей се направи, че не забелязва това, и най-невъзмутимо излезе от залата, придружен от прислужницата и пажа.

Етълбърт Станъп беше облечен от глава до пети в светлосиньо. Носеше много свободен син жакет, съвсем къс като ловджийска куртка и обточен с лазурносиня коприна. Имаше жилетка от син сатен, сипя кърпа, пристегната с коралов пръстен под гърлото, и много широки сини панталони, които почти скриваха краката му. Неговата мека, лъскава брада беше по-мека и по-лъскава от всякога.

Епископът, сбъркал вече един път, го помисли също за слуга и се отдръпна, правейки му път да мине. Но Етълбърт скоро поправи грешката му.

Глава единадесета
Приемът у мисис Прауди. Завършекът

— Епископът на Барчестър, ако не се лъжа? — попита Бърти Станъп, протягайки сърдечно ръка. — Много се радвам да се запозная с вас. Тесничко, а?

Той беше прав. Бяха се озовали зад кушетката: епископът попадна там, докато се готвеше да посрещне гостенката си, а Бърти — след като я бе настанил да легне. И сега те просто нямаше къде да се обърнат.

Епископът бързо стисна протегнатата ръка, отправи заучения си поклон и каза, че е очарован да се запознае с… Той не можа да продължи, защото не знаеше какъв е неговият гостенин — синьор, граф или принц.

— Сестра ми ви създава наистина много грижи — каза Бърти.

— Но моля ви се!

Епископът беше щастлив, че има възможността да приветствува ла синьора Висинирони (или поне така каза), и се опита да се измъкне на свобода. Беше узнал във всеки случай, че неговите необикновени гости са брат и сестра. Значи, този човек трябва да е синьор Висинирони… ако не и граф или принц. А колко добър беше английският му! Почти без акцент!

— Харесва ли ви, общо взето, Барчестър? — осведоми се Бърти.

Придавайки си величествен израз, епископът каза, че Барчестър му харесва.

— Не сте май от много отдавна тука — отбеляза Бърти.

— Не, не съм от отдавна — потвърди епископът и отново се опита да си проправи път между гърба на кушетката и дебелия викарий, вперил поглед в лицето на синьората.

— И никога досега не сте били епископ?

Доктор Прауди обясни, че това е първата му епархия.

— А, така си и мислех. Но от време на време ви разместват, нали?

— Премествания понякога стават — каза доктор Прауди, — но не така често, както преди.

— Така орязаха бенефициите, че сега те навсякъде са почти еднакви, не е ли така? — попита Бърти.

Този път епископът не го удостои с отговор и вместо това направи още един опит да помръдне дебелия викарий.

— Но работата сигурно не е една и съща? — продължаваше Бърти. — Има ли много работа тук в Барчестър?

Последните думи бяха казани с тона на млад чиновник от адмиралтейството, задал такъв въпрос на свой събрат от Министерството на финансите.

— Задълженията на един епископ на англиканската църква — каза доктор Прауди със сурово достойнство — не са никак леки. Неговата отговорност е наистина много голяма.

— Така ли? — каза Бърти, като широко разтвори великолепните си сини очи. — Е, аз никога не съм се плашил от отговорности. По едно време даже мислех да ставам епископ.

— Мислили сте да ставате епископ? — Доктор Прауди беше просто поразен.

— Тоест викарий… първо обикновен викарий, а чак след това епископ. Веднъж започнал, щях да издържа докрай. Но, общо взето, по ми харесва католическата църква.

Епископът не можеше да поведе спор по този въпрос и затова си замълча.

— Баща ми например не можа да издържи докрай. Май не му беше много по вкуса да повтаря непрекъснато едно и също. Впрочем, господин епископ, виждали ли сте някъде баща ми?

Епископът съвсем се обърка. Дали е виждал баща му? Не, отговори той, не е имал още това удоволствие, но се надява, че ще има случай… При тези думи доктор Прауди се опита да отмести на всяка цена дебелия непоклатим викарий.

— Той е някъде тук — каза Бърти — и сигурно няма да закъснее да се появи. А, да ви попитам, знаете ли нещо повече за юдеите?

Най-после епископът намери пролука.

— Моля да ме извините — каза той, — но трябва да обиколя залата.

— Е, тогава ще ви последвам — отвърна Бърти. — Страшна жега, а? — Тези думи бяха отправени към дебелия викарий, с когото той попадна в най-тясно съприкосновение. — Тази кушетка е поставена на най-неподходящото място в стаята, да вземем ли да я поотместим малко? Внимание, Мадлин!

Наистина кушетката беше поставена така, че попадналите зад нея можеха само с голяма мъка да се измъкнат оттам — проходът беше много тесен и един-единствен човек беше в състояние да го препречи. Това създаваше много неудобства и Бърти реши да поправи нещата.

— Внимание, Мадлин! — каза той и добави, обръщайки се към дебелия викарий: — Бихте ли ми помогнали да я побутнем малко?

Викарият се беше облегнал с цялата си тежест на гърба на кушетката и неволно усили и ускори нейното движение, когато Бърти леко я тласна. Кушетката се откъсна от мястото си, полетя и се спря чак насред залата. Мисис Прауди стоеше заедно с мистър Слоуп до синьората, опитвайки се да бъде любезно покровителствена с нея, но всъщност едва сдържаше раздразнението си, тъй като всеки път, когато се обръщаше към своята гостенка, тя отговаряше на мистър Слоуп. Мистър Слоуп беше очевидно неин любимец, но мисис Прауди нямаше намерение да отстъпи първенството на някакъв си капелан. Тя тъкмо бе възприела едно по-резервирано държане, изпълнено с чувство на оскърбено достойнство, когато за нещастие колелцето на кушетката се омота в дантелите на нейния шлейф, отнасяйки бог знае колко ярда от гарнитурата на роклята й. Затрещяха конци, запукаха шевове, късаха се панделки, падаха волани, мярнаха се фусти. Дълги ивици разкъсана дантела покриха килима — те бяха все още омотани около подлото колелце на кушетката.

Когато в една гранитна скала бъде издълбана позиция за оръдейна батарея, всички се възхищават от нейното симетрично могъщество. Тя е плод на многогодишен труд. Прецизните амбразури, безупречните парапети, добре укрепените галерии — всичко говори за достиженията на съвременната наука. Но достатъчна е една малка предателска искра, поднесена към фитила, и към небето се издига огромен облак прах, оставяйки след себе си само смет и неугледни отломки.

Всички знаем какъв е бил гневът на Юнона, когато красотата и била пренебрегната. Знаем какви бури от страст могат да бушуват даже в гърдите на безсмъртните. Сигурно Юнона е погледнала Парис на планината Ида така, както мисис Прауди изгледа Етълбърт Станъп, когато той омота краката на кушетката в нейния дантелен шлейф.

— Какъв идиот си, Бърти! — възкликна синьората, като видя станалото и разбра какви ще бъдат последиците.

— Идиот ли? — повтори като ехо мисис Прауди, сякаш този епитет беше прекалено слаб, за да изрази чувствата й. — Ще му покажа аз… — Но като се огледа и видя най-лошото, тя разбра, че в момента първата й грижа трябваше да бъде да събере разпилените из залата останки от своята рокля.

Бърти, щом видя какво е направил, се спусна към кушетката и коленичи пред оскърбената дама. Той явно искаше да освободи колелцето от разпокъсаните дантели, но отстрани изглеждаше, сякаш моли за прошка някоя богиня.

— Снемете ръцете си, сър! — каза мисис Прауди. Не ни е известно от коя мелодрама бе взела този израз, но той явно се беше запечатал в паметта й в очакване на достоен случай да бъде употребен.

— Бих литнал да търся вълшебните чекръци на феите, за да поправя стореното, само ми простете! — каза Етълбърт, все още коленичил.

— Снемете ръцете си, сър! — повтори мисис Прауди с удвоена решителност, като се задъхваше от гняв. Този намек за феите беше явна подигравка, която имаше за цел да я направи смешна. Така поне й се струваше. — Снемете ръцете си, сър! — почти изкрещя тя.

— Не съм аз, а проклетата кушетка — каза Бърти, вдигнал умоляващ поглед към лицето и, и разпери двете си ръце, за да покаже, че не се докосва до нищо нейно, като продължаваше да стои на колене.

Тук синьората се изсмя — не високо наистина, но достатъчно отчетливо. И както лишената от своите малки тигрица се хвърля яростно на първия попаднал пред очите й, така мисис Прауди се нахвърли върху гостенката си.

— Госпожо! — изрече тя; и перото на прозаика не е в състояние да опише мълниите, които мятаха очите й.

Синьората я изгледа съсредоточено за момент, след което се обърна към брат си и закачливо му каза:

— Бърти, идиот такъв, ставай бързо!

В това време мисис Прауди беше вече заобиколена от епископа, мистър Слоуп и трите си дъщери, които й помогнаха да събере пръсналите се нашироко останки от нейното великолепие. Момичетата се строиха в полукръг зад майка си и носейки късовете дантела, не без достойнство я последваха към вътрешните стаи. Мисис Прауди бе принудена да се оттегли и да приведе в ред тоалета си.

Веднага щом светлата плеяда се скри, Етълбърт се изправи и се обърна с престорен гняв към дебелия викарий.

— Все пак вината е ваша, сър, не моя! — обяви той. — Но на вас, изглежда, ви е обещана енория и затова си замълчах.

При тези думи по адрес на дебелия викарий избухна смях, към който се присъедини и епископът със своя капелан, и така атмосферата се успокои.

— Ах, милорд, толкова съжалявам за този неприятен инцидент! — каза синьората, протягайки ръката си така, че епископът беше принуден да я поеме. — Брат ми е толкова несъобразителен. Моля ви, седнете и ми доставете удоволствието да се запозная с вас. Макар и да се нуждая, уви, от кушетка, не съм толкова голяма егоистка, че да я заема цялата.

Мадлин беше винаги готова да се помръдне, за да направи място на някой джентълмен, но по нейните думи за кринолините на приятелките й нямаше достатъчно място.

— Реших се на това трудно изпитание само защото жадувах да се запозная с вас — продължи тя. — Вие, разбира се, сте прекалено зает, затова не смеех дори да се надявам, че ще намерите време да ни посетите. А вашите английски вечѐри са толкова скучни и сковани! Знаете ли, милорд, когато се наложи да се връщаме в Англия, единствената ми утеха беше мисълта, че ще мога да се запозная с вас. — И тя му отправи дяволски поглед.

Епископът обаче реши, че тя прилича на ангел, и прие поканата й да седне до нея. Той изрече някаква баналност за това колко й е задължен за труда, който си е дала, но все повече и повече се чудеше коя всъщност е тя.

— Вие, разбира се, знаете моята печална история? — продължи синьората.

Епископът не беше чувал нито дума за тази печална история. Той обаче знаеше (или поне така си въобразяваше), че тя не може да ходи като всички други, и се възползува от това. С дълбоко състрадателен вид той каза, че знаел на какво тежко изпитание я е подложил Всевишният.

Синьората докосна ъгълчето на окото си с най-очарователната от всички носни кърпички. Да, каза тя, изпитанията и били наистина много тежки, те дори надхвърляли обикновените човешки сили, но докато не й отнемели детето, значи, нищо не са й отнели.

— Ах, милорд! — възкликна тя. — Вие трябва непременно да видите малката — последната пъпка на едно великолепно дърво. Трябва да позволите на една майка да се надява, че ще положите светите си ръце върху нейната невинна главица и ще я обречете на женска добродетелност. Да смея ли да се надявам на това? — И тя погледна епископа в очите, докосвайки с ръка лакътя му.

Епископът беше простосмъртен и й отговори, че може да се надява. В края на краищата тя го молеше само да конфирмира нейната дъщеря — една всъщност съвсем излишна молба, тъй като той без друго щеше да извърши конфирмацията, ако младото момиче се обърнеше към него по обичайния ред.

— Кръвта на Тиберий[33] — каза синьората почти шепнешком, — кръвта на Тиберий тече в нейните жили. Тя е последната издънка на Нероновците.

Епископът беше чувал за последния визигот[34], даже имаше някаква смътна представа за последния мохикан, но ни най-малко не предполагаше, че ще му се наложи да благославя последната издънка на Нероновците. Все пак тази дама му се хареса: тя имаше правилен начин на мислене и говореше много по-благоприлично от брат си. Но кои бяха те? Сега стана вече ясно, че този побъркан мъж в синьо с копринената брада не беше принц Висинирони. Дамата беше омъжена и се наричаше Висинирони по мъж, продължаваше да разширява познанията си епископът.

— Кога ще я приемете? — изведнъж попита синьората.

— Кого? — осведоми се епископът.

— Моята дъщеря — каза майката.

— А на колко години е младата госпожица? — попита епископът.

— Тъкмо навърши седем — отговори синьората.

— О — поклати глава епископът, — много е малка още, много е малка!

— Но в слънчева Италия ние не мерим възрастта с години! — И синьората дари епископа с една от най-нежните си усмивки.

— И все пак тя е прекалено млада — упорствуваше епископът. — Ние никога не конфирмираме преди…

— Но вие бихте могли да поговорите с нея! Нека чуе от вашите свети уста, че не е необходимо да се чувствува изгнаница само защото е римлянка; че името Нерон не й пречи да бъде християнка и че кръвта на цезарите езичници, на която тя дължи черните си къдри и мургавата си кожа, не я лишава от божията милост. Вие ще й кажете всичко това, нали, приятелю?

Приятелят отговори, че ще й каже, и попита дали детето е научило катехизиса.

— Не — отвърна синьората. — Не бих й позволила да изучава такива неща в една заблудена от кюретата и осквернена от католическо идолопоклонство страна. Именно тук, тук в Барчестър, тя трябва да се научи да мълви тези свети слова. О, да можехте да й станете наставник!

Дамата определено се бе харесала на доктор Прауди, но той беше все пак епископ и не можеше да започне да учи едно малко момиче на основите на катехизиса, затова каза, че ще й изпрати учител.

— Но вие няма да ми откажете да поговорите с нея, милорд?

Епископът каза, че ще поговори, но попита къде може да се види с нея.

— В къщата на татко — с леко недоумение отговори синьората.

На епископа не му достигаше смелост да я попита кой е нейният татко и беше принуден да се раздели с нея, без да разгадае тайната. Мисис Прауди, пременена с почти същата парадност, се върна при гостите и нейният съпруг сметна за по-благоразумно да не продължава тази задушевна беседа с жената, за която тя имаше толкова лошо мнение. Той се приближи до малката си дъщеря и попита:

— Нета, знаеш ли кой е бащата на тази синьора Висинирони?

— Не е Висинирони, татко — отвърна Нета, — а Виси Нерони, и е дъщеря на доктор Станъп. Но сега трябва да обърна малко внимание на Гризелда Грантли — цяла вечер никой не е казал нито дума на бедното момиче.

Доктор Станъп! Доктор Виси Станъп! Дъщерята на доктор Станъп, за чийто брак с един безпътен италиански нехранимайко беше дочул нещо! Значи, това нагло синьо пале, което го разпитваше за епископските му задължения, е синът на Станъп! А дамата, която го умоляваше да я посети и да преподава на детето й катехизиса, е дъщеря на същия този Станъп! Дъщеря на един от неговите пребендарии! Когато тези факти проблеснаха в мозъка му, той се разгневи почти колкото жена си. И все пак не можеше да не признае, че майката на последната от Нероновците е една наистина приятна жена.

Доктор Прауди се измъкна в съседната стая, където се бяха събрали голяма група грантлиисти. Сред тях изпъкваше внушителната фигура на архидякона, а старият декан беше почти потънал в едно огромно кресло до камината. Епископът имаше голямо желание да бъде любезен и да смекчи, доколкото е възможно, огорчението, предизвикано от неговия капелан.

Нека мистър Слоуп действува fortiter in re, той самият ще пролива елей suaviter in modo[35].

— Моля ви, не ставайте, господин декан! Много ви моля — каза той, когато старецът се опита да се надигне. — Много любезно от ваша страна да почетете това „общо събрание“. Но ние още не сме се настанили истински и мисис Прауди не може да приеме нашите приятели така, както би желала. Е, господин архидякон, не се отнесохме чак толкова сурово към вас, оксфордците, нали?

— Не — отвърна архидяконът. — Вие само ни извадихте зъбите и ни отрязахте езиците, но все пак ни разрешавате и занапред да дишаме и да гълтаме.

— Ха-ха-ха! — разсмя се епископът. — Не е толкова просто да се отреже езикът на едно оксфордско светило. А колкото до зъбите… ха-ха-ха! При сегашното положение на нещата ректорите на колежите запазват всъщност не по-малка свобода на действие, отколкото в дните, когато хебдомадалният съвет беше в своя апогей. Какво мислите, господин декан?

— Старите хора, милорд, не обичат промените — каза деканът.

— В такъв случай — отбеляза архидяконът — вие сте просто жалки неудачници. И да ви кажа откровено, според мен вие не се справихте със своята задача. Във всеки случай трябва да признаете, че не сте изпълнили и половината от вашите така широко разгласени обещания.

— А колкото до вашите професори… — започна, без да бърза, канцлерът, но не му беше съдено да завърши фразата си.

— Като става дума за професори — чу се един мек, ясен глас зад рамото на канцлера, — колко много можете да научите вие, англичаните, от Германия! Само че гордостта ви пречи.

Епископът се огледа и установи, че този непоносим Станъп младши го бе настигнал и тук. Деканът се загледа в Бърти, сякаш това беше някакво свръхестествено явление. Погледнаха го също двама-трима от пребендариите и неколцина младши каноници. Архидяконът се изсмя.

— Германските професори са много учени хора — каза мистър Хардинг, — но…

— Германските професори ли?! — изстена канцлерът по такъв начин, сякаш нервната му система беше разтърсена така, че можеше да бъде излекувана само ако притежателят й подиша една седмица чист оксфордски въздух.

— Да — продължи Етълбърт, който не разбираше с какво германските професори са заслужили такова презрение от страна на оксфордските първенци. — Разбира се, в Оксфорд по-лесно можеш да си създадеш име. В Германия професорите наистина преподават, а в Оксфорд само си дават вид, че го правят, и то невинаги. Тези ваши университети скоро ще ви увиснат на врата, ако не приемете да се поучите от Германия.

На това не можеше да се отговори. Достопочтени шестдесетгодишни свещеници не могат да се унижат да обсъждат такива въпроси с един младеж, който носи такова облекло и такава брада.

— Хубава ли е водата при вас в Плъмстед, господин архидякон? — попита епископът, с цел да смени темата.

— Доста хубава — отговори доктор Грантли.

— Но далеч не колкото неговото вино — каза един остроумен младши каноник.

— Нито пък се употребява толкова често — допълни друг един, — искам да кажа, перорално.

— Ха-ха-ха! — засмя се епископът. — Добрата винарска изба е украса за всеки дом.

— Вашите германски професори, сър, предпочитат май бира! — каза саркастично настроеният мършав пребендарий.

— Нито едното, нито другото — отвърна Бърти. — Сигурно на това се дължи тяхното превъзходство. А пък един юдейски професор…

Тази обида беше вече прекалена за носителите на оксфордския дух: архидяконът излезе през едната врата, канцлерът — през другата, техните привърженици ги последваха и до камината останаха само епископът и младият реформатор.

— По едно време аз самият бях приел юдейската религия — започна Бърти.

Епископът бе твърдо решил да избегне нов разпит, особено ако той е свързан с Палестина, затова отново си спомни за някаква точно определена неотложна работа и остави младия Станъп в компанията на декана. И деканът не загуби от това, тъй като Етълбърт го ощастливи с един правдив разказ за своите забележителни премеждия в Светата земя.

— О, мистър Хардинг! — каза епископът, застягайки бившия управител. — Исках да поговоря с вас за старопиталището. Вие без съмнение знаете, че там предстои да бъде назначен управител.

Сърцето на мистър Хардинг заби по-бързо и той отговори, че е чул за това.

— Разбира се — продължи епископът, — има само един човек, когото бих желал да видя на този пост. Не знам какво е вашето собствено мнение по въпроса, мистър Хардинг…

— То може да се изрази с две думи, милорд: да заема поста, ако той ми бъде предложен, и да се примиря със загубата му, ако го заеме някой друг.

Епископът каза, че е очарован да чуе това. Мистър Хардинг можел да бъде сигурен, че никой друг няма да заеме този пост. Но имало някои обстоятелства, които щели да променят малко задълженията на управителя. Мистър Хардинг вероятно знаел това и сигурно не би имал нищо против да обсъди подробностите с мистър Слоуп. Мистър Слоуп отделил много внимание на проучването на този въпрос.

Мистър Хардинг се почувствува, без сам да знае защо, потиснат и разтревожен. Какво можеше да му стори мистър Слоуп? Той знаеше, че промени ще има. Все някой трябваше да обясни тяхното естество на новия управител, а кой би могъл да бъде по-подходящ за тази задача от капелана на епископа? Но тези опити за самоуспокоение не дадоха желания резултат.

В това време мистър Слоуп бе седнал на освободеното от епископа място до синьората и остана при нея, докато дойде време да поведе гостите на вечеря. Гледката не беше особено приятна за мисис Прауди. Тази жена се беше надсмяла над нейното нещастие и мистър Слоуп бе чул този смях! Италианска интригантка, уж омъжена, а всъщност бог знае какво, предвзета, надменна и безочлива до мозъка на костите си! Безобразно натруфена с кадифе и перли — кадифе и перли, които би трябвало да бъдат смъкнати от гърба й! И най-важното — не се ли смята тя за по-красива от своите ближни? Щеше да бъде погрешно да се каже, че мисис Прауди ревнува. Тя не изпитваше никаква потребност от любовта на мистър Слоуп. Но имаше нужда от духовното и светското ласкателство на мистър Слоуп и беше решена да не допусне те да бъдат отклонени към особа като синьора Нерони. Освен това тя смяташе, че мистър Слоуп е просто длъжен да ненавижда синьората, а ако се съдеше по поведението му, той беше много далеч от такива чувства.

— Хайде, мистър Слоуп — каза мимоходом тя със съвсем недвусмислен тон, — не бихте ли могли да помогнете с нещо? Моля ви, придружете мисис Грантли до масата.

Мисис Грантли чу тези думи и побърза да се измъкне, Мисис Прауди не беше още свършила, когато набелязаната жертва хвана под ръка един от младшите плъмстедски свещеници и изчезна. Какво би казал архидяконът, ако я видеше да слиза по стълбите, придружена от мистър Слоуп?

Мистър Слоуп също беше чул нареждането, но не бързаше да го изпълни. Всъщност времето, когато той безпрекословно се подчиняваше на мисис Прауди, отиваше към своя кран. Не искаше още да се кара с нея, би предпочел изобщо да избегне разрива, ако това се окажеше възможно. Но той имаше намерение да стане най-важната фигура в този дворец, а тъй като и тя хранеше такива амбиции, не беше изключено да се стигне до размяна на удари между тях.

Преди да се отдели от синьората, той нареди да поставят до кушетката една малка масичка и я попита дали ще му разреши да й донесе нещо. Без значение, каза тя, нищо… все едно какво. Точно в такива моменти чувствувала особено остро цялата дълбочина на своето нещастие — сега, когато трябвало да остане сама. Е, малко пилешко, парче шунка и чаша шампанско.

Мистър Слоуп, който се изчерви заради своя патрон, трябваше да обясни, че няма шампанско.

Нищо, щяла да пийне малко херес. И мистър Слоуп слезе към столовата с многоучената мис Трефойл. Би ли могла да му каже, попита той, дали има разлика между папратите от Барсетшир и папратите от Къмбърланд? Най-голямата му земна страст били папратите. Но преди мис Трефойл да успее да си отвори устата, той я остави заклещена между вратата и бюфета. Тя успя да се измъкне оттам едва след петдесет минути, и то без да е сложила нито хапка в устата си.

— Нима искате да ни напуснете, мистър Слоуп? — каза бдителната стопанка на къщата, забелязвайки, че нейният роб се промъква към вратата, запасен с провизии на високо вдигнат поднос.

Мистър Слоуп обясни, че синьора Нерони очаква своята вечеря.

— Но, мистър Слоуп, помолете нейния брат да й занесе вечерята! — каза мисис Прауди с доста висок глас. — Недопустимо е вие да се нагърбвате с тази работа. Моля ви, мистър Слоуп, бъдете така любезен! Сигурна съм, че мистър Станъп ще се погрижи за сестра си.

В другия край на залата Етълбърт си беше намерил много приятно занимание, ухажвайки най-малката дъщеря на мисис Прауди.

— Не бих могъл да се измъкна оттук, госпожо, даже ако Мадлин умираше от глад — обади се той. — Единственият начин е да полетя.

Гневът на домакинята се усили, когато забеляза, че и собствената й дъщеря е преминала в лагера на врага, а когато въпреки нейните възражения и в открито нарушение на изричната й заповед мистър Слоуп тръгна към залата, чашата на нейното възмущение преля и тя не можа да се сдържи.

— Какви нечувани маниери! — възнегодува тя. — Не мота да допусна това! — Възмутена до краен предел, мисис Прауди си проправи път през тълпата и последва мистър Слоуп.

Когато влезе в залата, там нямаше никой друг, освен съгрешилата двойка. Синьората се беше заела спокойно с вечерята си, а мистър Слоуп стоеше наведен над нея, готов да й се притече на помощ. Двамата обсъждаха достойнствата на неделните училища и синьората тъкмо обясняваше, че не й било възможно да отиде при децата, но нейна заветна мечта била да ги поучава. Не можело ли те да бъдат заведени при нея?

— И кога ще ги доведете, мистър Слоуп? — попита тя.

Появяването на мисис Прауди избави мистър Слоуп от необходимостта да се обвърже с обещания. Тя дойде съвсем близо до кушетката, за да може да погледна грешниците в очите, след което се запъти към съседната стая с думите:

— Мистър Слоуп, негово преосвещенство има голяма нужда от вашето присъствие долу. Ще ви бъда много задължена, ако отидете при него. — И мисис Прауди гордо отплува нататък.

Мистър Слоуп промърмори нещо в отговор и се отправи към стълбището. Той познаваше достатъчно добре своята покровителка и отлично разбираше защо епископът е почувствувал изведнъж нужда от неговите услуги, но не искаше да стане герой на бурна сцена или да прояви повече галантност, отколкото подобаваше в случая.

— Винаги ли е такава? — осведоми се синьората.

— Да, госпожо! Винаги! — каза мисис Прауди, влизайки обратно. — Винаги същата — винаги все така непримирима към всякакъв вид непристойно поведение. — И тя прекоси отново залата, за да излезе заедно с мистър Слоуп.

Синьората не беше в състояние да я последва, иначе сигурно щеше да го направи. Но тя избухна в смях, който кънтеше по цялата стълба и преследваше мисис Прауди. Даже ако синьората имаше находчивостта на Грималди[36], тя пак не би могла да измисли по-добро отмъщение.

— Мистър Слоуп! — каза мисис Прауди, когато застигна престъпника на вратата. — Много съм изненадана, че вие можахте да зарежете моите гости заради тази изрисувана Йезавел[37]!

— Но тя е инвалид, мисис Прауди, и не може да ходи. Все някой трябваше да се погрижи за нея.

— Инвалид! — повтори мисис Прауди. — Ще й дам аз един инвалид, само да ми падне! Какво изобщо търси тя тук? Каква наглост, каква преструвка!

Във вестибюла и съседните стаи гостите слагаха вече наметалата и шаловете си, готвейки се да се сбогуват. Мисис Прауди полагаше максимални усилия да се усмихне на всекиго, но опитите й не бяха особено успешни. Твърде много изпитания се бяха струпали на главата й. Гостите бавно се разотиваха.

Изпратете каретата по-бързо — каза Етълбърт на родителите си, които се готвеха да тръгват.

Младите Станъп останаха последни със семейството на епископа и всички се почувствуваха много неловко. Отначало отидоха в столовата, но тук епископът си спомни, че „дамата“ беше останала сама на горния етаж, и всички го последваха горе. Мисис Прауди не позволи на мистър Слоуп и на дъщерите си да се отделят от нея нито за минута, твърдо решена да ги предпази на всяка цена: него — от непозволени удоволствия, а тях — от безчестие. Епископът, наплашен до смърт от Бърти и юдаизма, се опитваше да поддържа разговор с Шарлот Станъп за климата на Италия. Бърти и синьората бяха оставени сами на себе си.

— Е, Мадлин, получи ли все пак някаква вечеря? — попита доста безцеремонно, а може би и не съвсем безхитростно Етълбърт.

— О, да! — отвърна Мадлин. — Мистър Слоуп прояви изключителна любезност, като ми я донесе. Страхувам се обаче, че това му създаде повече неудобства, отколкото бих желала.

Мисис Прауди я погледна, но не каза нищо. Погледът й искаше да каже приблизително следното: „Ако ти бъдеш само веднъж още допусната в този дом, можеш да се държиш колкото си искаш безцеремонно, предвзето и лукаво!“

Най-после каретата се върна с тримата италиански прислужници и ла синьора Магдалина Виси Нерони бе отнесена по същия начин, по който я бяха донесли.

Владетелката на двореца се оттегли в своите покои крайно недоволна от развоя на своята първа официална вечеря в Барчестър.

Глава дванадесета
Слоуп срещу Хардинг

Два-три дена по-късно мистър Хардинг получи една записка, в която го молеха да посети мистър Слоуп в двореца рано на следващата сутрин. В бележката нямаше нищо неучтиво и все пак целият и тон беше крайно неприятен. Ето нейното съдържание:

„Уважаеми мистър Хардинг! Бихте ли ми направили честта да ме посетите в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути? Епископът изказа желание да поговоря с Вас във връзка със старопиталището. Надявам се, че ще ме извините за посочването на толкова ранен час. Правя това, защото съм изключително зает. Но ако нямате никаква възможност да дойдете в този час, ще Ви очаквам в десет. Бъдете така любезен да ми отговорите писмено.

Приемете моите уверения, уважаеми мистър Хардинг, в искреното ми към Вас приятелство.

Об. Слоуп

Дворецът, понеделник сутринта

20 август 185…“

Мистър Хардинг нито можеше, нито искаше да приеме тези уверения, а думата „приятелство“ той смяташе за проява на наглост от страна на мистър Слоуп. Искрено приятелство, как ли не! Колко искрени приятели се падат на всеки човек в този свят? В резултат на какви процеси се създават те? И нима между него и мистър Слоуп е започнал такъв процес? Мистър Хардинг неволно си задаваше тези въпроси, докато четеше и препрочиташе записката. Той все пак изпрати отговор, който гласеше:

„Уважаеми господине! Ще бъда в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути, съгласно изразеното от Вас желание.

Искрено Ваш:

С. Хардинг

Хай Стрийт, Барчестър, понеделник“

Така на следващата сутрин, точно в девет и половина, той почука на вратата на двореца и попита за мистър Слоуп.

Мистър Слоуп, както и епископът, разполагаше с един малък кабинет на първия етаж. Мистър Хардинг беше въведен там и помолен да седне. Мистър Слоуп не беше още дошъл. Бившият управител отиде до прозореца, погледна към градината и неволно си спомни, че съвсем доскоро той беше винаги посрещан в този дом с отворени обятия, като член на семейството, роден и израснал в него. Спомни си как старите слуги му се усмихваха, когато отваряха вратата; как след кратко отсъствие лакеят с почтителна сърдечност му казваше: „Най-добрият лек за болни очи, мистър Хардинг, е да се спрат на вас“; как припряната икономка се кълнеше, че не е възможно да е вечерял или да е закусил, или да е обядвал. Но най-скъп му беше споменът за тихата радост, озарявала лицето на стария епископ всеки път, когато неговият приятел влизаше в стаята.

Очите му се просълзиха при мисълта, че всичко това беше вече минало. Защо му беше сега старопиталището? Той беше самотен и застаряващ — скоро, много скоро трябваше да си отиде от този свят, оставяйки всичко, както си беше отишъл верният му стар приятел. Щеше да си отиде и да остави старопиталището, своето обичайно място в катедралата и любимите си занимания на по-млади, а може би и по-мъдри хора. Неговото пеене! Може би наистина времето му е вече минало. Имаше чувството, че светът потъва под краката му, сякаш бе настъпил вече моментът, когато и той трябваше да възложи своите упования на онова, на което беше учил да се уповават другите. „Какво струва религията на един човек — запита се той, — ако не му помогне да преодолее естествената тъга на старостта?“ И взрян с насълзени очи в цъфналите лехи на епископската градина, той почувствува, че може да разчита на тази така горещо желана вътрешна опора.

Все пак не му беше никак приятно, че го заставят да чака по този начин. Ако мистър Слоуп не държеше да се срещне с него в девет и половина, тогава защо го беше накарал да излезе от къщи, едва привършил закуската си? В действителност това беше преднамерен тактически ход от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе решил за себе си, че мистър Хардинг ще трябва или да приеме старопиталището с унизително смирение, или изобщо да се откаже от него, като си правеше сметка, че вторият вариант е по-вероятен, ако успее предварително да раздразни прецентора. Може би сметката на мистър Слоуп не беше чак дотам крива.

Беше почти десет, когато мистър Слоуп влезе забързан в стаята, измърмори нещо за епископа и за работите на епархията, безмилостно стисна ръката на мистър Хардинг и го покани да седне.

Високомерието, което си придаваше този човек, беше направо противно на мистър Хардинг, но той не знаеше как да го постави на място. Вътрешната му душевна нагласа изключваше всеки стремеж към величие от негова страна, а му липсваше и онази светска подвижност на духа, която да му позволи да се опълчи категорично и открито срещу проявите на арогантност, както би направил това архидяконът. Оставаше му единствено примирението — и той се примири.

— За старопиталището ли, мистър Хардинг? — започна капеланът като ректор на кеймбриджки колеж, който разглежда молбата на някой беден студент.

Мистър Хардинг постави крак върху крак, кръстоса ръце на скута си и погледна мистър Слоуп в лицето, но не каза нито дума.

— Там отново ще бъде назначен управител — заяви мистър Слоуп.

Мистър Хардинг отговори, че е чул за това.

— Вие, разбира се, знаете, че възнаграждението е намалено значително — продължи мистър Слоуп. — Епископът прояви щедрост и заяви на правителството, че според него то не бива да бъде по-малко от четиристотин и петдесет фунта. Мисля, че епископът, общо взето, има право — задълженията на управителя не са наистина много трудни, но те ще станат по-сложни, отколкото са били преди. Може би не е лошо, че духовенството на катедралния град ще бъде осигурено колкото може по-добре в рамките на средствата, поставени на наше разположение. Такова е становището на епископа и то съвпада напълно с моето.

Мистър Хардинг постави дланта на едната си ръка върху другата, но не каза нищо.

— Толкова за възнаграждението, мистър Хардинг. Къщата ще бъде, разбира се, на разположение на управителя, както и преди. Според мен обаче той трябва да поеме задължението да я боядисва веднъж на всеки седем години отвътре и веднъж на три години отвън. Освен това трябва да извърши на свои разноски необходимите ремонти при напускане — било в случай на смърт или по друга причина. Но по този въпрос последна дума ще има епископът.

Мистър Хардинг продължи да трие ръцете си, гледайки мълчаливо непривлекателно го лице на мистър Слоуп.

— А колкото до задълженията — продължи той, — струва ми се, ако съм правилно осведомен, че досега едва ли би могло да се говори за такива. — И той се засмя пресилено, сякаш искаше да придаде на това обвинение формата на шега.

Мистър Хардинг се замисли за щастливите, безметежни години, които беше прекарал в стария си дом — за поверените на неговите грижи немощни старци, за добрите си намерения и за работата си, която наистина не беше тежка. Мислейки за всичко това, той се усъмни за момент дали този сарказъм не е все пак заслужен. Зачете съмнението си в полза на своя неприятел и затова не му възрази. Само отбеляза, много спокойно и може би с повече смирение, отколкото трябваше, че покойният епископ е бил доволен от изпълнението на неговите задължения такива, каквито са били.

Мистър Слоуп отново се усмихна. Този път усмивката му имаше за цел да уязви по-скоро паметта на покойния епископ, отколкото деловитостта на бившия управител — така я изтълкува и мистър Хардинг. Лицето му почервеня и той наистина се ядоса.

— Бие сигурно сте забелязали, мистър Хардинг, че нещата се измениха много в Барчестър — каза мистър Слоуп.

Мистър Хардинг каза, че е забелязал това.

— И не само в Барчестър, мистър Хардинг, навсякъде се измениха. Не само в Барчестър нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на изминалите векове. Това става в цялата страна. Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа, а онези, които ръководят работата и плашат заплатите, са длъжни да следят за изпълнението на този принцип. Нови хора, мистър Хардинг, са нужни днес на църквата, а и не само на нея — те вече чукат на всички врати.

За нашия приятел тези думи бяха по-горчиви от пелин. Никога не бе имал особено високо мнение за своите способности и за дейността си, но всичките му симпатии бяха на страната на старото духовенство и той ненавиждаше, доколкото сърцето му беше способно на такова чувство, тези нови, делови, коравосърдечни самохвалковци, намерили такъв достоен представител в лицето на мистър Слоуп.

— Може би — каза той — епископът ще предпочете да назначи нов човек в старопиталището?

— В никакъв случай! — каза мистър Слоуп. — Епископът държи много да приемете това назначение, но той би желал отнапред да знаете какви ще бъдат вашите задължения. На първо място, към старопиталището ще бъде открито училище на деня господен.

— Какво! За старците ли? — попита мистър Хардинг.

— Не, мистър Хардинг, не за старците, а за бедните деца в Барчестър. Желанието на епископа е вие да се заемете с това училище — учителите ще бъдат поставени под вашите грижи и надзор.

Мистър Хардинг свали дясната си ръка от лявата и започна да разтрива прасеца на преметнатия си крак.

— Колкото до старците — продължи мистър Слоуп — и до стариците, които ще бъдат настанени в приюта, епископът желае всеки господен ден и през един от делниците за тях да се организира сутрешна и вечерна служба, да им изнасяте поне една проповед всяка неделя и всички питомци да се събират ежедневно на утринна и вечерна молитва. Епископът намира, че по този начин ще отпадне необходимостта да им се запазват отделни места в катедралата.

Мистър Слоуп направи пауза, но мистър Хардинг продължаваше да мълчи.

— Всъщност няма да е лесно да се намерят места за жените… а и общо взето, мистър Хардинг, нека веднага ви призная, че за хората от това съсловие катедралната служба не ми се струва много полезна — ако тя изобщо е полезна, за което и да е съсловие.

— Нека да не спорим, ако обичате, по този въпрос — каза мистър Хардинг.

— Нямам никакво желание за такъв спор, поне в този момент. Надявам се обаче, че вие имате сега достатъчно пълна представа за новия ред, който епископът желае да въведе в старопиталището; и ако получа (в което не се и съмнявам) вашите уверения, че сте съгласен с възгледите на негово преосвещенство, за мен ще бъде най-голямо удоволствие да ви връча, като представител на негово преосвещенство, официалното назначение.

— А ако не съм съгласен с възгледите на негово преосвещенство? — запита мистър Хардинг.

— Но аз се надявам, че това не е така! — каза мистър Слоуп.

— А ако все пак е така? — отново попита мистър Хардинг.

— Ако за нещастие случаят е наистина такъв, което просто не мога да си представя, вашите собствени чувства ще ви подскажат, предполагам, че благоприличието изисква да се откажете от назначението.

— А ако приема назначението, без да съм съгласен с епископа, тогава какво?

Този въпрос предизвика известно смущение у мистър Слоуп. Той наистина беше говорил с епископа за старопиталището и беше един вид упълномощен да обърне внимание на мистър Хардинг върху целесъобразността от създаване на неделно училище и въвеждане на религиозни служби в приюта, но не беше упълномощен да представи приемането на тези предложения като необходимо условие за получаване на назначението. Епископът не се съмняваше, че мистър Хардинг ще ги приеме и че училището, както и останалите новоучредени средни заведения в града, ще се озове под контрола на неговата съпруга и на личния му капелан. Идеята на мистър Слоуп беше по-реалистична. Той целеше мистър Хардинг да се откаже сам от мястото на управител, което би му дало възможност да назначи на него някой свой съюзник. Но и през ум не му минаваше, че мистър Хардинг може открито да приеме поста и също така открито да отхвърли условията.

— Според мен е просто невероятно — каза мистър Слоуп — да приемете от ръцете на епископа едно назначение, след като предварително сте решили да не изпълнявате задълженията, произтичащи от него.

— Ако стана управител и започна да пренебрегвам задълженията си — каза мистър Хардинг, — епископът има на разположение съответни средства, с които да постави нещата в ред.

— Не съм очаквал подобен довод от вас, нито пък подобни предложения — отвърна мистър Слоуп с подчертан израз на накърнена добродетел.

— И аз не съм очаквал подобни условия.

— Така или иначе, бих се радвал да узная какъв отговор ще трябва да предам на негово преосвещенство — каза мистър Слоуп.

— При пръв удобен случай ще се срещна лично с негово преосвещенство — отговори мистър Хардинг.

— Това едва ли би било удобно за негово преосвещенство — заяви мистър Слоуп. — Епископът наистина не е в състояние да приема всеки свещеник от епархията при всеки подобен случай. Епископът, доколкото ми е известно, вече се срещна с вас във връзка с този въпрос и не виждам защо трябва да бъде безпокоен отново.

— Известно ли ви е, мистър Слоуп, от колко години съм свещеник в този град?

Мистър Слоуп беше на път да постигне целта си: мистър Хардинг се беше ядосал и можеше да последва решителен отказ от негова страна.

— Наистина не виждам какво отношение има това обстоятелство към въпроса. Нима мислите, че епископът би имал достатъчно основания да ви позволи да разглеждате като синекурен един пост, на който трябва да бъде назначен енергичен човек само защото сте служили дълги години в катедралата?

— Но това би могло поне да подтикне епископа да ме приеме, ако се обърна към него с такава молба. Ще се посъветвам с моите приятели, мистър Слоуп, но нямам намерение да увъртам и хитрувам: можете да кажете на епископа, че съвсем не мога да се съглася с неговите възгледи относно старопиталището и затова ще се откажа от назначението, ако установя, че условията, посочени от вас, са задължителни. — И с тези думи мистър Хардинг си взе шапката и си отиде.

Мистър Слоуп беше доволен. Той се почувствува в правото си да приеме последните думи на мистър Хардинг като категоричен отказ. Във всеки случай именно така ги представи на епископа и на мисис Прауди.

— Но това е много неочаквано — каза епископът.

— Съвсем не! — намеси се мисис Прауди. — Нямате представа колко твърдо решени са всички те да не ви се подчиняват!

— Но мистър Хардинг толкова искаше да се върне в старопиталището!

— Да — каза мистър Слоуп. — При условие че ще бъде напълно независим от ваше преосвещенство.

— За това не може и дума да става! — каза епископът.

— Естествено! — каза капеланът.

— Как ли пък не! — каза мисис Прауди.

— Много съжалявам — каза епископът.

— Не виждам много причини за съжаление — каза мисис Прауди. — Мистър Куивърфул е къде по-достоен за това място, тон е далеч по-нуждаещ се от него и за нас ще бъде извънредно полезно да имаме такъв човек подръка.

— Май ще трябва да поговоря с Куивърфул? — запита капеланът.

— Няма да е лошо — отвърна епископът.

Глава тринадесета
Боклукчийската количка

Не може да се каже, че на излизане от двореца мистър Хардинг беше щастлив човек. Неговата длъжност и любимият му дом за втори път се изплъзваха от ръцете му. Но това той можеше да понесе. Беше чул поучения и обиди от устата на човек, достатъчно млад, за да му бъде син. И с това можеше да се примири. Той би могъл дори да извлече от нанесените му обиди нещо от онази утеха, която вероятно носи на мъчениците съзнанието за несправедливостта на техните страдания и която обикновено е пропорционална на жестокостта на мъчителите им. Той бе признал пред дъщеря си, че изпитва нужда от уюта на предишния си дом, и все пак, ако това беше всичко, мистър Хардинг би се върнал в квартирата си на Хай Стрийт ако не с ентусиазъм, то поне със задоволство. Но отровата, с която беше наситена тирадата на капелана, бе проникнала в кръвта му и бе унищожила неговото душевно спокойствие.

„Нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на отминалите векове!“ Колко жестоки бяха тези думи — и колко често се употребяват те сега със слоуповско безсърдечие и жестокост! Един човек е вече обречен, ако се окаже, че не принадлежи на някоя от новите школи в политиката или религията, основани през последните няколко десетилетия. Тогава той може да се смята за измет и да очаква количката, която ще го отнесе на бунището. Днес човек е нищо, ако не е съумял напълно да се приобщи към новата ера — ера, в която, както изглежда, не са особено желателни нито честността, нито истината и в която единственото мерило за добродетелност е успехът. Ние сме длъжни да се надсмиваме над всичко установено. Колкото и лоша да е шегата, колкото и далеч да е тя от истинския хумор, ние сме длъжни да се смеем — или пази се от боклукчийската количка? Длъжни сме да говорим, да мислим и да живеем, както изисква духът на времето, а също и да пишем, както иска той, в случай че не можем да се отървем от този лош навик. Иначе сме направо нищо. Нови хора и нови реформи, голям кредит и малки скрупули, огромен успех или грандиозен крах — такива са сега вкусовете на англичаните, които знаят да живеят. Уви! При тези обстоятелства на мистър Хардинг не му оставаше друго, освен да признае, че той е англичанин, който не знае да живее. Това ново учение на мистър Слоуп и боклукчийската количка, наистина нови поне за Барчестър, смутиха тежко неговия дух.

„Това става в цялата страна!… Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа!“ Нима през целия си живот тон беше получавал заплата, без да работи? Наистина ли бе живял така, че сега, когато беше вече стар, можеше с основание да бъде смятан за измет, чието единствено място е на някое забравено от всички бунище? Хората, към които мистър Хардинг чувствуваше своята принадлежност — грантлиевци, гуиновци и оксфордските богослови от старата школа, — не се измъчват с такива самообвинения, каквито безпокояха самия него. Те, общо взето, са толкова доволни от мъдростта и правилността на собственото си поведение, колкото всеки мистър Слоуп или всеки доктор Прауди. Но за свое нещастие мистър Хардинг не се радваше на такова самоупование. Когато всевъзможни слоуповци го наричаха измет, единственото, което му оставаше, беше да се запита дълбоко в себе си доколко справедлив бе този епитет. Уви! Повечето улики бяха сякаш срещу него.

Докато чакаше мистър Слоуп в приемната на епископа, той се стараеше да убеди сам себе си, че срещу настъпващите скърби на старостта, срещу пристъпите на горчиво съжаление, които така често измъчват съзерцателните натури, достатъчна утеха ще намери в религията. Да, вярата можеше да го утеши за загубата на всяко светско благо, но беше ли неговата вяра толкова действена, че да го научи как, разкайвайки се за напразно пропиляното време, да изживее с упование в бъдещето годините, които му оставаха? А и нима самото това разкаяние не е изпълнено със сълзи и мъка? Много лесно е да се говори за разкаяние, но неговото осъществяване означава да ходиш по нажежени остриета, да бъдеш жив одран като свети Вартоломей, пронизан от стрели като свети Себастиан, печен на слаб огън като свети Лаврентий. Ами ако досегашният му живот изискваше именно такова разкаяние? Ще му стигнат ли силите за това?

След като излезе от двореца, мистър Хардинг се разхожда почти цял час под сенчестите брястове край катедралата, преди да се отправи към дома на дъщеря си. Той беше решил, така или иначе, да отиде до Плъмстед, за да се посъветва с доктор Грантли, но първо искаше да разкаже за случилото се на Елинор.

Тук обаче го очакваше ново изпитание. Мистър Слоуп го беше изпреварил с посещението си в дома на вдовицата предишния следобед. Той бе обяснил, че не би могъл да се лиши от удоволствието да съобщи на мисис Болд за предстоящото завръщане на баща й в чудесния им дом при Хайрамовото старопиталище. Епископът му бил поръчал да предаде на мистър Хардинг, че неговото назначение е въпрос на най-близко бъдеще. Епископът бил естествено много щастлив, че може да съдействува да бъде върнат мистър Хардинг на поста, който той бе красил в течение на толкова години. След това мистър Слоуп предпазливо бе повдигнал въпроса за чудесното малко училище, което, както се надявал, скоро щяло да бъде открито към старопиталището. Той просто бе очаровал мисис Болд със своето описание на този прекрасен, полезен и богоугоден придатък и тя дори каза, че баща й непременно ще даде своето одобрение и че самата тя е готова да поеме един клас.

Всеки, който би могъл да чуе съвършено различния тон и да види съвършено различния начин, по който мистър Слоуп бе говорил за проектираното училище на дъщерята и на бащата, непременно би признал, че мистър Слоуп е гениален човек. Той не спомена на мисис Болд нито дума за проповедите и богослуженията в старопиталището, за отстраняването на старите хора от катедралата, за необходимостта от ремонт и боядисване или за изхвърлянето на сметта. Елинор си каза, че мистър Слоуп наистина не й харесва лично, но че той е един много деен и ревностен свещеник, който ще бъде без съмнение полезен за Барчестър. Всичко това предвещаваше нови страдания за мистър Хардинг.

Елинор чу стъпките на баща си по стълбата и се усмихна с най-радостната си усмивка, защото мислеше, че и остава само да му поднесе поздравленията си, но щом зърна лицето му, разбра, че поздравленията й едва ли ще бъдат много уместни. Един или два пъти преди това тя беше виждала същия този израз на отчаяние и скръб върху лицето на баща си и го беше запомнила добре. Бе го видяла веднага след като бе прочел в „Юпитер“ онази яростно нападателна статия, която стана причина да напусне впоследствие старопиталището; бе го видяла и когато архидяконът убеждаваше баща й да остане въпреки разбиранията си за чест и достойнство. Тя от пръв поглед разбра, че той е в състояние на дълбок душевен смут.

— О, татко, какво се е случило? — възкликна тя, оставяйки детето да пълзи на пода.

— Дойдох да ти кажа, скъпа моя — отвърна той, — че отивам в Плъмстед. Ти сигурно нямаш желание да дойдеш с мен?

— В Плъмстед ли, татко? Ще останеш ли там?

— Вероятно ще пренощувам. Трябва да се посъветвам с архидякона във връзка с този злополучен приют. Защо ли ми трябваше да мисля пак за него!

— Но, татко, какво всъщност е станало?

— Видях се с мистър Слоуп, мила, а той едва ли е най-приятният събеседник в света — поне за мен.

Елинор се изчерви малко, но тя беше на погрешен път, ако мислеше, че баща й прави някакъв намек за запознанството й с мистър Слоуп.

— И какво, татко?

— Той иска да превърне старопиталището в неделно училище и в дом за проповеди — и сигурно ще постигне своето. Не се чувствувам подходящ за такова заведение и следователно ще трябва, както изглежда, да се откажа от назначението.

— Но какво лошо има в училището, татко?

— Това, че няма да има подходящ директор.

— Такъв безспорно ще се намери.

— Мистър Слоуп иска аз да стана директор. Но аз не съм подходящ за такъв, затова мисля да се откажа от тази чест.

— Ах, татко! Мистър Слоуп съвсем не желае това. Той беше тук вчера и неговото желание…

— Беше тук вчера, така ли? — попита мистър Хардинг.

— Да, татко.

— И говори с теб за старопиталището?

— Каза колко ще се радва — а и епископът също — да те види отново там. След това заговори за неделното училище и право да си кажа, аз се съгласих с него. Мислех, че и ти ще бъдеш съгласен. Мистър Слоуп каза, че училището ще бъде открито не в самия приют, а към него, че ти ще бъдеш негов попечител и понякога ще го навестяваш; помислих си, че такова училище би ти харесвало, и обещах да го наглеждам и да поема един от класовете — всичко това изглеждаше толкова… Но, татко, за мен ще бъде цяло нещастие, ако се окаже, че съм постъпила лошо.

— Съвсем не, мила моя — отвърна той, като внимателно, много внимателно отклони ласките на дъщеря си. — Няма нищо лошо в желанието ти да бъдеш полезна, тъкмо напротив; трябва на всяка цена да се стараеш да бъдеш такава. Днес всеки, който не иска да се окаже излишен, трябва да напрегне всичките си сили. — В своето нещастие бедният мистър Хардинг се опитваше да приобщи дъщеря си към новите идеи. — Това се отнася както до мъжете, така и до жените. Имаш пълно право, мила моя, да постъпиш така, но…

— Но какво, татко?

— Не съм много сигурен, че на твое място бих избрал за духовен наставник мистър Слоуп.

— Но аз не съм имала и нямам никакво намерение да сторя това.

— Би било много некрасиво от моя страна да говоря лошо за него, защото всъщност не зная нищо лошо за мистър Слоуп, но той не ми изглежда много почтен. Че не се държи като джентълмен, в това съм сигурен.

— Никога не съм мислила да го избирам за наставник, татко.

— Що се отнася до мен, мила моя, нека си припомним пословицата: „Не учи старо куче на нови номера“. Принуден съм да се откажа от неделното училище, а заедно с него вероятно и от старопиталището. Но искам първо да поговоря с нашия зет. — С тези думи мистър Хардинг си взе шапката, целуна малчугана и се оттегли, оставяйки Елинор така дълбоко разстроена, както беше и самият той.

Всичко това задълбочи още повече неговата болка. Той имаше толкова малко близки хора, че не можеше да си позволи да бъде откъснат от съществото, на чиято привързаност и съчувствие най-много държеше. А му се струваше, че нещата отиват нататък. Не искаше да си признае, че би желал дъщеря му да намрази мистър Слоуп, но ако тя дадеше израз на някаква неприязън, неговото порицание за това толкова нехристиянско чувство нямаше да бъде много строго. Но в действителност тя беше в дружески отношения с мистър Слоуп, споделяше неговите възгледи, одобряваше спонтанно плановете му и слушаше с възторг неговите поучения. Мистър Хардинг едва ли желаеше дъщеря му да намрази този човек, но би предпочел омразата пред любовта.

Той отиде до странноприемницата да поръча екипаж, отби се в къщи за пътната си чанта и потегли за Плъмстед. Архидяконът поне не би могъл да се побратими с мистър Слоуп. Но той би настоял за междуособна война, публични речи, гръмогласни обвинения и изобщо за всички атрибути на откритата вражда. А тази алтернатива едва ли беше по-приятна за мистър Хардинг.

Когато мистър Хардинг пристигна в Плъмстед, установи, че архидяконът не беше у дома: не го очакваха преди вечеря и тъстът му изля душата си пред по-голямата си дъщеря. Антипатията на мисис Грантли към мистър Слоуп беше не по-малка от тази, която изпитваше нейният съпруг. Също като него и тя беше убедена в необходимостта да се поведе война с праудистите, да се отстояват правата на традиционно настроеното катедрално духовенство и да се защищава законният пай от хляб и риба, който се полагаше на нейния кръг. Подобно на своя съпруг и повелител, тя беше готова да се бие, без да иска или да очаква милост. Не че беше свадлива и склонна към разпри с ближните си — тя, подобно на архидякона, просто чувствуваше, че самото присъствие на мистър Слоуп в Барчестър е обида за всеки, който тачи паметта на покойния епископ, и че неговото предполагаемо влияние върху делата на епархията е духовно предизвикателство към нейния съпруг. Досега хората нямаха представа колко ожесточена можеше да бъде мисис Грантли. Тя беше в най-добри отношения с жените на свещениците от цялата околност. Обичаха я всички дами, свързани с катедралата. Макар и далеч по-богата от тях, тя съумя да се постави така, че нейната карета и конете й не бяха трън в очите на никого. Никога не подчертаваше близостта си с местната аристокрация, за да предизвиква завист у жените на свещениците. Не говореше с повод и без повод за графове и графини, нито се хвалеше, че плаща на гувернантката шестдесет фунта годишно, а на готвачката — седемдесет. Мисис Грантли беше известна като умна, тактична, миролюбива жена и барчестърци бяха изненадани от неукротимата войнственост, която тя проявяваше като главнокомандуващ на грантлиистките.

Не след дълго мисис Грантли научи, че сестра й Елинор бе обещала да помага на мистър Слоуп във връзка с неделното училище към приюта, и това обстоятелство прикова изцяло вниманието й.

— Как само го търпи Елинор! — възкликна тя.

— Той е много хитър — отвърна баща й. — И с хитрост съумя да внуши на Елинор, че е смирен, добродетелен и достоен свещеник. Да ми прости Бог, ако съм несправедлив към него, но според мен той далеч не е такъв.

— Не е такъв! — каза тя едва ли не с презрение към умереността на баща си. — Надявам се, че все пак не е чак дотам хитър, та да накара Елинор да забрави себе си и своето положение.

— Нима мислиш, че тя би могла да се омъжи за него? — попита мистър Хардинг, когото това тъй неочаквано и ужасно предположение изведе от обичайното равновесие.

— Какво толкова невероятно има тук? Без съмнение той би си поставил такава цел, ако съзре някаква надежда за успех. Елинор има хиляда фунта личен годишен доход — на какво повече би могъл да се надява мистър Слоуп от перспективата да обсеби тази сума?

— Но нима допускаш, че тя го харесва, Сюзан?

— А защо не? Защо да не го харесва? Той е точно от тези мъже, които умеят да очароват самотните беззащитни жени като нея.

— Беззащитни ли? — не се стърпя нещастният баща. — Но нали бдим над нея!

— Ах, татко, колко си наивен! Ние трябваше естествено да очакваме, че Елинор ще се омъжи повторно. Аз съм последната, която би я посъветвала да не прави това, стига само да изчака благоприличния срок и да избере за съпруг някой порядъчен човек.

— Нима наистина искаш да кажеш, че според теб на Елинор е могла да хрумне мисълта да се омъжи за мистър Слоуп? Та нали мъжът й почина едва преди година!

— Преди година и половина — уточни дъщерята. — Но не предполагам, че на Елинор и е минавала такава мисъл. Затова пък много вероятно е той да мисли така и да се опита да внуши и на нея тази идея. И сигурно ще успее, ако не вземем навреме мерки.

Нещата добиваха съвсем неочакван обрат за бедния мистър Хардинг. Да му бъде натрапен за зет, за съпруг на неговото любимо дете, единственият човек на света, към когото изпитваше истинска неприязън! Той не знаеше дали ще има достатъчно сили да понесе търпеливо подобно изпитание. Но съществуваха ли реални основания за такова страшно предположение? Той имаше навика за всички житейски въпроси да разчита на мнението на по-голямата си дъщеря, защото смяташе, че то почива на здравия смисъл и заслужава доверие. Тя рядко бъркаше в своята оценка за характера на хората, за техните подбуди и за най-вероятните им реакции. Още от самото начало бе предвидила брака между Елинор и Джон Болд, от пръв поглед бе разбрала природата на новия епископ и на неговия капелан — нима щеше да се сбъдне и тази нейна догадка?

— Но нима допускаш, че тя го харесва? — повтори мистър Хардинг.

— Във всеки случай, татко, не бих могла и да твърдя, че той й е чак дотам неприятен. Защо я посещава като доверен приятел, след като не би трябвало да бъде изобщо допускан в нейния дом? Защо тя обсъжда с него твоите грижи и твоите планове? А Елинор очевидно е сторила това — на приема у епископа оная вечер видях как говори с него половин час без прекъсване!

— По моему мистър Слоуп не говори тогава с никоя друг, освен с дъщерята на Станъп — каза мистър Хардинг в желанието си да защити своето дете.

— О, мистър Слоуп е по-умен, отколкото си мислиш, татко — той не хвърля само една мрежа.

Нека отдадем на Елинор дължимото: подозренията, че изпитва сърдечна привързаност към мистър Слоуп, бяха абсолютно несправедливи. Тя мислеше за женитба с мистър Слоуп не повече, отколкото за женитба с епископа — на нея и през ум не й минаваше, че мистър Слоуп би могъл да бъде претендент за ръката й. Всъщност, за да бъдем истински справедливи към нея, трябва да признаем, че тя изобщо не беше мислила за нов брак след смъртта на мъжа си. И все пак, за разлика от останалите грантлиисти, Елинор не изпитваше отвращение към мистър Слоуп. Тя му бе простила за проповедта. Простила му беше и за привързаността към Ниската църква, и за неделните училища, и за пуританските залитания. Простила беше и фарисейската му арогантност, простила беше дори мазното му лице и сладникавите му, вулгарни маниери. След като се бе научила да гледа на всичко това през пръсти, защо след време да не започне да вижда в лицето на мистър Слоуп един достоен претендент?

Трябва също да се подчертае, че и той до този момент беше също така невинен по отношение на приписваното му престъпление. Как бе станало така, че този човек, чиито очи обикновено бяха тъй широко отворени за всичко наоколо, не можа да забележи, че младата вдовица е не само красива, но и богата, остава засега необяснимо. Но това беше факт. Мистър Слоуп се умилкваше около мисис Болд със същата цел, с която ухажваше и останалите барчестърски дами — за да подсили своята партия в града. По-късно той поправи грешката си, но това стана едва след разговора му с мистър Хардинг.

Глава четиринадесета
Новият поборник

Архидяконът се завърна в къщи едва когато стана време за вечеря, така че нямаше възможност за сериозни разговори преди тази важна церемония. Той изглеждаше в чудесно настроение и приветствува тъста си с онази ведра тържественост, която обикновено означаваше, че нещата се развиват по вкуса му.

— Всичко е вече уредено, мила — обърна се той към жена си, докато миеше ръцете си в тоалетната стая, а тя както обикновено го слушаше, седнала в спалнята. — Еърбин се съгласи да поеме енорията. Той ще дойде тук идущата седмица. — И архидяконът започна да търка ръцете и лицето си с особена енергия — признак, че смята пристигането на Еърбин за голяма победа.

— Ще дойде ли тук в Плъмстед? — попита жена му.

— Обеща да остане един месец у нас — каза архидяконът, — за да може да добие представа за своята енория. Еърбин ще ти хареса много. Той е джентълмен във всяко отношение и е много забавен събеседник.

— Не е ли малко особен?

— Как да ти кажа — има си някои странни идеи, но в него няма нищо, което би те подразнило. В цял Оксфорд няма по-предан защитник на църквата. Наистина не зная какво бихме правили без Еърбин. За мен е голямо щастие да го имам до себе си и ако съществува човек, който да е в състояние да постави мистър Слоуп на място, това е само Еърбин.

Преподобният Франсис Еърбин беше преподавател в Лазаровия колеж, любим ученик на великия доктор Гуин и такъв привърженик на Високата църква, че по едно време за малко не затъна в блатото на Рим. Той беше поет, писател-полемист, любимец на всички в Оксфорд и красноречив проповедник — един остроумен, малко странен, забавен, енергичен, добросъвестен човек и както гордо заяви архидяконът, завършен джентълмен. По-нататък ние ще се запознаем по-отблизо с него, затова нека засега добавим само, че доктор Грантли току-що му бе предложил енорията Св. Юълд, която беше под негово разпореждане в качеството му на архидякон. Тази енория се намира непосредствено до границите на Барчестър. Тя включва даже част от новото предградие, а кокетната църква и домът на свещеника са само на една миля от градските порти.

Енорията Св. Юълд не е много богата — годишният доход от нея възлиза на не повече от триста-четиристотин фунта годишно. Обикновено тя се даваше на някой свещеник от катедралния хор. Но този път, когато мястото се оваканти, архидяконът реши, че трябва на всяка цена да подсили своята партия с някой могъщ стълб, ако този стълб се остави да бъде склонен да поеме една толкова бедна енория. Той обсъди въпроса със събратята си в Барчестър — не като молител, който иска да се възползува от дадените му пълномощия, за да облагодетелствува себе си или своите близки, а като човек, който съзнава, че правилното разпореждане с повереното му имущество е от голямо значение за преуспяването на църквата. Той назова пред тях името на мистър Еърбин така, сякаш решението беше в техните ръце, и те единодушно признаха, че ако мистър Еърбин се съгласи да приеме Св. Юълд, по-добър избор едва ли би могъл да се направи.

Ако мистър Еърбин се съгласи! Ето кое беше трудното. Мистър Еърбин беше изтъкната фигура — поне в сферите на англиканската църква. Наистина той не беше богат, тъй като нямаше други доходи, освен преподавателската си заплата, но и не изпитваше прекалено силно влечение към богатството; беше, разбира се, ерген и посвещаваше почти цялото си време на печатни и устни дебати относно привилегиите и дейността на църквата, към която принадлежеше. Архидяконът се бе сражавал за земните й ценности, а мистър Еърбин — за духовните, като и двамата бяха правили това най-добросъвестно — тоест не толкова за свое собствено добро, колкото за доброто на другите.

Положението на мистър Еърбин правеше съвсем основателни съмненията дали той би приел да стане енорийски свещеник в Св. Юълд, затова доктор Грантли отиде лично в Оксфорд. Заедно с доктор Гуин той успя да убеди този именит богослов, че дългът го зове в Барчестър. Тук действуваха и някои скрити пружини: от известно време мистър Еърбин водеше ожесточен спор относно апостолската приемственост не с кого да е, а с мистър Слоуп! Те не се познаваха лично, но дискусията им в печата беше изключително ожесточена. За да придаде повече сила на аргументите си, мистър Слоуп бе нарекъл мистър Еърбин бухал, а мистър Еърбин отвърна на удара, като намекна, че мистър Слоуп е вероотстъпник. Сражението започна на страниците на „Юпитер“, този така влиятелен вестник, чийто главен редактор беше твърде благосклонен към възгледите на мистър Слоуп. Впрочем дискусията доста скоро доскуча на читателите на „Юпитер“ и към една от най-ядовитите реплики на мистър Слоуп бе прикрепена бележка на редакцията, в която се съобщаваше, че в бъдеще писмата на двамата преподобни джентълмени ще могат да бъдат отпечатвани само като обявления.

Скоро обаче бяха намерени други, не толкова скъпо струващи начини за публикуване на отговорите и войната се разгоря с пълна сила. Мистър Слоуп твърдеше, че свещеникът получава своето посвещение главно по силата на вътрешната си всеотдайност към своите пастирски задължения. Мистър Еърбин поддържаше, че никой не може да стане свещеник и да бъде признат за пастир, ако върху него не положи ръка някой епископ, станал на свой ред такъв чрез полагане на други нечии ръце, и така нататък по права линия чак до един от апостолите. Противниците постоянно се обстрелваха взаимно със силогизми, но това съвсем не им вредеше и войната продължаваше да бушува.

Не се наемаме да твърдим дали близостта на врага е изиграла някаква роля в убеждаването на мистър Еърбин да приеме енорията Св. Юълд, но, така или иначе, в кабинета на доктор Гуин бе взето решение, че той ще я приеме и ще съдействува всячески за изгонването на мистър Слоуп от Барчестър или поне ще го застави да млъкне, докато е все още там. Мистър Еърбин възнамеряваше да запази оксфордската си квартира, като вземе някой младши свещеник за енорията, но обеща да отделя на Барчестър колкото може повече време и доктор Грантли се почувствува напълно удовлетворен от това обещание на един толкова велик човек. Немалко удоволствие му доставяше и мисълта, че епископ Прауди ще бъде принуден да даде тази намираща се под самия му нос енория на заклетия враг на своя любим капелан.

През цялото време на вечерята усмивката на задоволство не слезе от лицето на архидякона. Той си хапна с апетит от вкусните гозби, пи вино с жена си и дъщеря си, разказваше весело за Оксфорд, посъветва тъста си да навести доктор Гуин в колежа и отново се впусна да хвали мистър Еърбин.

— Този мистър Еърбин женен ли е, татко? — попита Гризелда.

— Не, детето ми, членовете на факултета никога не се женят.

— А млад ли е, татко?

— Около четиридесетгодишен, струва ми се — отвърна архидяконът.

— О! — каза Гризелда; ако баща й бе казал, че е на осемдесет години, мистър Еърбин едва ли щеше да й се стори по-стар.

Когато двамата джентълмени бяха оставени насаме с виното си, мистър Хардинг разказа за своите беди. Но дори и тази тъжна история не можа много да помрачи доброто настроение на архидякона, като вместо това още повече разпали неговата войнственост.

— Той не може да направи такова нещо — продължаваше да повтаря доктор Грантли, докато тъстът му обясняваше условията, които се поставяха във връзка с назначаването на бъдещия управител на старопиталището. — Просто не може. Казаното от него не си струва труда да бъде изслушано. Той не може да промени задълженията, свързани с този поет.

— Кой не може? — попита бившият управител.

— Нито епископът, нито капеланът, пито дори съпругата на епископа, чието мнение по тези въпроси е, както изглежда, по-меродавно от мнението на първите двама. Всички обитатели на двореца, взети заедно, нямат власт да превърнат управителя на приюта в директор на неделно училище.

— Но епископът има власт да назначи, когото си иска, и…

— Едва ли. Според мен той ще проумее, че няма такава власт. Нека само се опита! Ще видим какво ще кажат вестниците. Този път обществеността ще бъде на наша страна. Но Прауди, макар и да е магаре, има достатъчно житейски опит и няма да вземе да разбухва едно гнездо на стършели.

Мистър Хардинг трепна при споменаването на вестниците. Той беше вече вкусил достатъчно от този род популярност и нямаше никакво желание да бъде отново сочен нито за чудовище, нито за мъченик. Предпазливо изрази надежда, че пресата ще остави този път името му на мира, и подхвърли, че ще бъде може би по-добре още сега да се откаже сам.

— Остарявам — каза той — и започвам да се съмнявам дали е по силите ми да поема нови задължения.

— Нови задължения ли? — възкликна архидяконът. — Нали ви казвам, че няма да има никакви нови задължения!

— А дори и старите може би — отвърна мистър Хардинг. — Май ще е по-добре да се задоволя със сегашното си положение. — Пред вътрешния му взор все още стоеше мистър Слоуп със своята боклукчийска количка.

Архидяконът допи чашата си с бордо и се приготви да бъде енергичен.

— Надявам се — каза той, — че няма да проявите слабост и не ще позволите на човек като мистър Слоуп да ви отклони от изпълнението на вашия дълг. Знаете, че ваш дълг е да заемете отново мястото си в старопиталището сега, когато издръжката е определена с парламентарния акт и с това е отстранена причината, която ви принуди да напуснете. Не можете да отречете това; и ако се поддадете сега на плахостта си, вашата съвест няма никога да ви прости. — При тези думи архидяконът побутна бутилката към своя събеседник. — Вашата собствена съвест няма никога да ви прости — продължи той. — Вие се отказахте от това място поради болезнени скрупули, които аз дълбоко уважавам, но не смятам за оправдани. Всичките ви приятели се отнесоха с разбиране към вашите принципи и вие напуснахте стария си дом толкова обогатен откъм всеобщо уважение, колкото бяхте обеднели откъм земни блага. Сега от вас очакват да се върнете там. Доктор Гуин казваше оня ден, че…

— Доктор Гуин забравя, че сега аз съм много по-стар, отколкото бях при последната ни среща.

— Ами, стар! Глупости! — каза архидяконът. — Вие никога не сте се мислили за стар преди разговора ви с онзи нагъл парвеню от двореца.

— Ще бъда на шестдесет и пет години, ако доживея до ноември.

— И на седемдесет и пет след още десет години — каза архидяконът. — И по всяка вероятност тогава ще бъдете не по-малко работоспособен, отколкото сте били преди десет години. Но нека не търсим, за бога, удобни предлози. Защото вашето позоваване на старостта е само един предлог. Но защо не си пиете виното? Това е само предлог. Всъщност вие сте малко уплашен от този Слоуп и сте готов по-скоро да се обречете на относителна бедност и лишения, отколкото да встъпите в бой с човек, който би ви смачкал най-безцеремонно, ако му позволите това.

— Аз наистина предпочитам да избягна боя, ако това е възможно.

— Също и аз… Но понякога той е неизбежен. Целта на този човек е да ви накара да се откажете, за да може да постави в старопиталището някоя своя марионетка. Той иска да демонстрира властта си и да оскърби във ваше лице всички нас, защото много добре си дава сметка, че вашата кауза и личността ви са най-тясно преплетени с жизнените интереси на цялото катедрално духовенство. Ако не заради себе си, то заради всички нас вие сте длъжен да не отстъпвате по този въпрос. Би било жалко за вас, ако проявите такова малодушие, че се хванете в неговия капан, и го оставите да изтръгне хляба от устата ви без всякаква борба.

Мистър Хардинг се почувствува малко оскърбен от това обвинение в малодушие.

— Не виждам нищо доблестно в кавгите за пари! — каза той.

— Ако в този грешен свят честните хора не се карат за пари, нечестните ще заграбят всичко, а не виждам как това би подпомогнало каузата на добродетелността. Не! Ние сме длъжни да се възползуваме от всички средства, с които разполагаме. Ако доведем вашето разсъждение до неговия логически край, би трябвало да се откажем от всички приходи на църквата, а вие едва ли ще започнете да твърдите, че такава жертва би укрепила нейните устои. — Архидяконът напълни чашата си и я изпи благоговейно, вдигайки мълчалив тост за процъфтяването и трайното укрепване на земните ценности на църквата, така скъпи на сърцето му.

— Според мен всяко пререкание между един свещеник и неговия епископ трябва да се избягва — каза мистър Хардинг.

— И аз мисля така, обаче към това трябва да се стреми не само редовият свещеник, но и епископът. Ето какво, приятелю: ще поговоря лично с епископа по този въпрос — разбира се, с ваше позволение — и можете да бъдете сигурен, че няма да ви поставя в неудобно положение. Убеден съм, че всички тези глупости за неделните училища и проповедите са изцяло работа на Слоуп и на мисис Прауди и че епископът не знае нищо за това. Епископът трудно би могъл да откаже да се срещне с мен, а аз ще избера момент, когато при него няма да е нито жена му, нито капеланът. Мисля, че в резултат на това той ще ви изпрати назначението без каквито и да било условия. А колкото до местата в катедралата, нека предоставим това на декана. Този глупак Слоуп наистина, струва ми се, си въобразява, че епископът може, ако му скимне, да отнесе катедралата в джоба си.

Така и решиха. Мистър Хардинг беше дошъл специално, за да се посъветва и затова се чувствуваше задължен да се вслуша в дадения му съвет. Освен това той предварително знаеше, че архидяконът няма да иска дори да чуе за отстъпление, и след като изложи най-добросъвестно собствените си разбирания по въпроса, беше готов да отстъпи.

Така те тръгнаха към гостната благоразположени един към друг и вечерта мина в приятно предвкусване на бъдещите битки между Еърбин и Слоуп. С тях не можеше да се сравнява нито войната между мишките и жабите, нито гневът на Агамемнон и Ахил[38]. Архидяконът потриваше ръце, горд от успеха на последния си ход. Самият той не можеше да излезе на арената със Слоуп, но Еърбин нямаше да страда от подобни скрупули. Еърбин беше идеалният противник на Слоуп и единственият, който можеше да се справи с него.

Доброто настроение и възбудата на архидякона продължиха до часа за лягане, но когато положи глава върху възглавницата и мисис Грантли започна да му излага мнението си за състоянието на нещата в Барчестър, той направо се разтревожи. Последните му думи, преди да заспи, бяха следните:

— Ако направи това, кълна се в небесата, че никога вече няма да й проговоря. Веднъж вече успя да ме оцапа с кал, но не бих изтърпял допира с подобна мръсотия. — И архидяконът потръпна, разтърсвайки цялата стая — толкова силно го порази тази мисъл.

Трябва да кажем, че в това отношение близките на вдовицата Болд се показаха скандално несправедливи към нея. Тя беше говорила с този човек три-четири пъти и бе дала израз на готовността си да преподава в неделното училище. С това се изчерпваха греховете й във връзка с мистър Слоуп. Бедната Елинор! Но времето ще покаже.

На следващата сутрин мистър Хардинг се върна в Барчестър. Пред него не бе казано нищо повече относно запознанството на мистър Слоуп с по-малката му дъщеря. Но той забеляза, че на закуска архидяконът не беше толкова сърдечен, колкото предишната вечер.

Глава петнадесета
Претендентите за ръката на вдовицата

Мистър Слоуп се възползува, без да губи време, от разрешението на епископа да се срещне с мистър Куивърфул — именно при разговора си с този достопочтен пастир той узна за първи път, че мисис Болд е завидна партия. Той отиде до Пудингдейл, за да уведоми предполагаемия бъдещ управител относно благоразположението на епископа към него и в хода на беседата те съвсем естествено засегнаха въпроса за материалното положение на мистър Хардинг и неговото семейство.

Мистър Куивърфул, със своите четиринадесет деца и четиристотни фунта годишен доход, беше много беден човек и изгледите за това ново назначение, при което щеше да си запази и енорията, бяха особено примамливи за него. А и кой ли в неговото положение не би се радвал на подобни изгледи? Но мистър Куивърфул се познаваше отдавна с мистър Хардинг, чувствуваше се много задължен към него и сърцето му се свиваше при мисълта, че би могъл да измести своя приятел от старопиталището. Независимо от това той беше изключително любезен, просто раболепно любезен с мистър Слоуп, отнасяше се към него като към велик човек, умолявайки този велик човек да му направи честта да изпие с него чаша херес, която (понеже беше най-долнопробна марсала) възгорделият се мистър Слоуп презрително отклони, и най-накрая даде израз на безкрайната си благодарност към епископа и към мистър Слоуп, както и на голямото си желание да приеме този пост, ако… ако само мистър Хардинг наистина се е отказал от него.

Нима бедняк като мистър Куивърфул можеше да бъде по-безкористен?

— Мистър Хардинг категорично се отказа от назначението — заяви мистър Слоуп с вид на накърнено донякъде достойнство, — когато чу за условията, свързани понастоящем с този пост. Вие сам разбирате, мистър Куивърфул, че същите условия ще бъдат задължителни и за вас.

Мистър Куивърфул не се плашеше от никакви условия. Той би се наел да чете толкова проповеди, колкото благоволи да поиска мистър Слоуп, и да прекара всеки час от останалите недели в живота си между стените на неделното училище. Никакви жертви и във всеки случай никакви обещания не бяха прекалено големи, когато ставаше въпрос да си осигури такъв допълнителен доход и такъв дом! Но мисълта му отново се върна към мистър Хардинг.

— Всъщност — каза той — дъщерята на мистър Хардинг е много богата и той няма защо да се нагърбва със старопиталището.

— Имате предвид мисис Грантли? — попита Слоуп.

— Не, вдовицата — отвърна неговият събеседник. — Мисис Болд разполага с личен доход от хиляда и двеста фунта и мистър Хардинг вероятно възнамерява да живее при нея.

— Хиляда и двеста фунта личен доход! — каза мистър Слоуп и много скоро след това се сбогува, избягвайки, доколкото му беше възможно, всякакви по-нататъшни намеци за старопиталището. Хиляда и двеста фунта годишно, повтаряше си той, яздейки бавно на път за в къщи. В случай че мисис Болд наистина разполагаше с такъв доход, той би бил последен глупак, ако попречи на баща й да се върне на старото си място. Ходът на разсъжденията, зародили се в главата на мистър Слоуп, е сигурно ясен за всички мои читатели. Защо да не си присвои тези хиляда и двеста фунта? А в такъв случай не би ли било добре за него да има тъст, комуто да не липсват житейски блага? Нещо повече, не би ли било много по-лесно да спечели дъщерята, ако направи всичко, което е силите му, за да помогне на бащата?

Тези въпроси се налагаха особено настойчиво на неговото внимание, но имаше и немалко съмнителни страни. Ако решеше да върне мистър Хардинг на предишното му място, той трябваше да предприеме необходимите стъпки незабавно — веднага да предума епископа, да се скара с мисис Прауди (за която много добре знаеше, че не може да бъде предумана) и да уведоми мистър Куивърфул, че малко прибързано е изтълкувал думите на мистър Хардинг като категоричен отказ. Той не се съмняваше, че може да направи всичко това, но не искаше да го прави напразно. Не искаше да отстъпи пред мистър Хардинг, а след това да бъде отблъснат от дъщеря му. Не искаше да изгуби един влиятелен приятел, преди да е спечелил друг.

И така, мистър Слоуп пътуваше бавно към къщи, отдаден на най-различни мисли. Припомни си, че мисис Болд е балдъза на архидякона, а дори и хиляда и двеста фунта годишно не биха го накарали да превие глава пред този високомерен човек. Богатата съпруга беше много примамлива перспектива за него, но успехът в избраното поприще му беше още по-скъп; освен това имаше и други богати жени, склонни да станат съпруги, а тези хиляда и двеста фунта биха могли да се стопят, след щателна проверка, в жалки, недостойни за него грошове. Той си спомни също, че мисис Болд имаше син.

Влияеше му и още едно обстоятелство, макар и донякъде против неговата воля. Образът на синьора Нерони витаеше през цялото време пред очите му. Би било преувеличено да се каже, че мистър Слоуп беше безумно влюбен, но не го напускаше мисълта, че не е виждал по-красива жена. Той беше от онези мъже, които са склонни към подобни спонтанни чувства, и италианските маниери на тази чаровница успяха да оставят неотразимо впечатление у него. За сърцето му няма да говорим: не защото нямаше сърце, а защото тези негови чувства нямаха почти нищо общо със сърцето му. Неговият вкус беше задоволен, очите му — очаровани, а суетността му — поласкана. Той бе просто заслепен от тази невиждана дотогава прелест и попадна в мрежите, хвърлени с едно непосредствено, свободно, сладострастно кокетство, което беше съвсем ново за него. Не познаваше такива изкушения и нямаше сили да им се противопостави. Не си признаваше, че държи на тази жена повече, отколкото на всички останали, и все пак често мислеше за нова среща с нея, като кроеше, почти несъзнателно, малки остроумни планове как да я вижда по-често.

На другия ден след приема в епископския дворец той беше посетил дома на доктор Станъп и в огъня на неговото възхищение бе налято ново масло. Ако синьората се бе държала любезно и ласкаво с него, легнала на кушетката на епископа и наблюдавана от толкова много хора, то в гостната на мисис Станъп, където, освен тях бе само сестра й, нищо не й пречеше да разкрие напълно своята природа и да пусне в ход цялото си изкуство. Мистър Слоуп се раздели с нея съвсем слисан и мисълта за един план, който изискваше да се откаже от всякакви по-тесни връзки с тази дама, му беше неправо противна.

Той продължаваше да язди бавно, отдаден на дълбок размисъл.

Тук авторът моли да не се забравя, че мистър Слоуп беше лош човек далеч не във всяко отношение. Неговите подбуди, както и подбудите на повечето хора, бяха твърде противоречиви и въпреки че поведението му обикновено не беше много похвално, той може би постъпваше така подобно на мнозина други, воден от желанието да изпълни своя дълг. Капеланът вярваше в непогрешимостта на религията, която проповядваше, колкото и сурова, непривлекателна и лишена от милосърдие да беше тя. Вярваше, че тези, които искаше да стъпче с копитата на коня си — разните грантлиевци и гуиновци, — са врагове на неговата вяра. Беше убеден, че самият той е непоклатима опора на религията, че е предопределен за велики дела, и с помощта на онази изтънчена, егоистична, двусмислена софистика, на която са подвластни всички умове, се беше научил да вярва, че грижейки се усърдно за собствените си интереси, се грижи всъщност за интересите на своята религия. Но мистър Слоуп никога не е бил безнравствен. Напротив, бе се противопоставял на изкушенията с твърдост и целеустременост, които му правеха чест. Още съвсем млад се бе посветил на дейности, несъвместими с обичайните удоволствия на младостта, и се беше отказал от тях не без борба. Следователно логично е да се предположи, че не можеше да не изпитва угризения на съвестта, когато си даваше сметка какво силно възхищение буди у него красотата на една омъжена жена; ето защо, за да успокои съвестта си, той трябваше да си внушава, че това възхищение е напълно невинно.

Продължаваше да язди, умислен и потиснат. Съвестта му нямаше какво да възрази против това, че е спрял своя избор на вдовицата и нейното състояние. Мистър Слоуп гледаше на този избор по-скоро като на богоугодно дело, чието осъществяване би го изтъкнало като истински християнин. Тук не го заплашваха нито угризения на съвестта, нито постъпки, за които да се срамува, нито вътрешно разкаяние. Ако се окажеше, че мисис Болд наистина разполага с хиляда и двеста фунта годишен доход, той би се постарал да стане неин съпруг и господар на тези пари, гледайки на това като на свой религиозен дълг — дълг, свързан с известна саможертва. Би трябвало да се откаже от дружбата си със синьората, да отстъпи пред мистър Хардинг, да преодолее своята антипатия към… не, след зряла вътрешна проверка той се убеди, че не би имал сили да се откаже от антипатията си към доктор Грантли. Ще се ожени за вдовицата като враг на нейния зет, ако това й харесва, ако ли не — нека си търси друг съпруг!

Мистър Слоуп пристигна в Барчестър, изпълнен с решимост незабавно да разузнае истината за имущественото състояние на вдовицата, а по отношение на старопиталището да действува съгласно обстоятелствата. Ако се окажеше, че е възможно без голяма загуба за себе си да промени своята тактика и да въдвори в старопиталището мистър Хардинг, щеше да го направи, а ако не — щеше да ухажва дъщерята, противопоставяйки се на бащата. Но в никой случай нямаше да отстъпи пред архидякона.

Разпореди се конят му да бъде отведен в конюшнята и незабавно се залови за работа. Мистър Слоуп, нека му отдадем дължимото, не беше лентяй.

Бедната Елинор! Тя бе обречена да стане обект на не един тъмен план.

Приблизително по времето, когато мистър Слоуп беше на посещение у пудингдейлския викарий, нейните прелести и богатството й бяха станали обект на обсъждане в дома на доктор Станъп. Малко преди това някои сутрешни посетители бяха разказали доста истини и неистини за състоянието, оставено от Джон Болд. Те си тръгнаха един по един, последвани от главата на семейството, а тъй като мисис Станъп изобщо не се бе появявала, Шарлот и нейният брат останаха в гостната сами. Той бе седнал до масата и лениво нахвърляше карикатури на барчестърските светила, но скоро взе да се прозява, прелисти една-две книги и явно не знаеше как да убие времето, без да си дава много труд.

— Не полагаш май много усилия да получиш поръчки, Бърти — подхвърли сестра му.

— Поръчки ли? Че кой в Барчестър би дал някому поръчка? На кого от тукашните хора би хрумнало да увековечи главата си в мрамор?

— Значи, смяташ да зарежеш професията си?

— Не, нямам такова намерение — отговори той, довършвайки един шаржиран портрет на епископа. — Погледни, Лоте, не му ли прилича това човече? Виж само одеждите! Веднага бих продължил да практикувам професията си, както ти се изрази, стига само нашият многоуважаван родител да ми наеме ателие в Лондон. Но да се занимавам със скулптура в Барчестър! Сигурно половината хора тук нямат представа какво значи торс!

— Родителят няма да ти даде нито шилинг за ателие в Лондон — отвърна Лоте. — Той и не може да ти даде необходимата сума, защото я няма. Но ти би могъл да започнеш и сам, ако решиш.

— Но как, по дяволите, да го направя?

— Право да ти кажа, Бърти, ти не си способен да припечелиш нито пени, независимо от коя професия.

— И аз самият често пъти си мисля това — каза той без сянка от обида в гласа си. — Някои хора имат голям талант да трупат пари, но не умеят да ги харчат. Други не са способни да спастрят и един шилинг, но имат голяма дарба да правят всякакви видове разходи. Започвам да мисля, че аз лично спадам по-скоро към последните.

— Но как смяташ да се издържаш? — попита сестра му.

— Ще трябва май да си втълпя, че съм млад гарван, и да очаквам манната небесна. Освен това след смъртта на родителя ние всички ще получим по нещичко.

— Да, ще имаш достатъчно за ръкавици и обувки. Ако, разбира се, лихварите не ти вземат всичко. Ако не се лъжа, те са сложили вече ръка върху по-голямата част. Учудвам се, Бърти, на твоето безгрижие — защо ти, с твоите способности и лични качества, не правиш дори опит да уредиш живота си? Мисля си с ужас за деня, когато родителят няма да е вече между нас. И мама, и Мадлин, и аз — всички ние ще бъдем достатъчно бедни, но ти ще останеш направо без нищо!

— Доста е на всеки ден злобата му[39] — отговори Бърти.

— Би ли се вслушал в моя съвет? — попита сестрата.

— Cela dépend[40] — отвърна братът.

— Би ли се оженил за жена с пари?

— Във всеки случай — каза той — за жена без пари няма да се оженя. Но днес не е лесно да се намерят богати годеници — поповете ги лапват всички.

— Един от тях ще лапне и годеницата, която съм ти избрала, ако не побързаш. Имам предвид мисис Болд.

— Фю-ю-ю! — подсвирна Бърти. — Вдовица!

— Тя е много красива — каза Шарлот.

— И ще я получа заедно с готов син и наследник!

— Децата често умират в ранна възраст — подхвърли сестра му.

— Не толкова често — каза Бърти. — Впрочем, ако питат мен, нека си живее, нямам никакво намерение да го убивам. Но ти трябва да признаеш, че готовото семейство е един минус.

— Да, но само един — защищаваше своята теза Шарлот.

— И то съвсем малък, както казва прислужницата — подхвърли с ирония Бърти.

— Просяците не могат да бъдат придирчиви, Бърти. Не бива да ставаш максималист!

— Бог ми е свидетел, че нямам неразумни претенции — каза Етълбърт, — нито пък проявявам опърничавост. Ако ти уредиш всичко, Лоте, аз ще се оженя за нея. Но при условие че тези пари са сигурни и че доходът ще бъде под мое разпореждане — поне докато е жива тя.

Шарлот се опитваше да обясни на брат си, че ако иска да успее, ще трябва сам да ухажва бъдещата си съпруга, и му вдъхваше кураж, възхвалявайки горещо красотата на Елинор, когато слугите внесоха синьората в гостната. В къщи, насаме с близките си далеч от чужди погледи, тя се задоволяваше да бъде разнасяна от двама души, които я сложиха сега на нейната кушетка. Беше облечена не толкова парадно, колкото на вечерята у епископа, но с голямо старание, и въпреки че в очите й се четеше известна угриженост и болка, дори на дневна светлина тя беше изключително красива.

— Знаеш ли, Мадлин, май ще се женя! — каза Бърти веднага след като слугите излязоха.

— Не е останала друга глупост, която да не си извършил досега — каза Мадлин, — така че имаш пълното право да опиташ и нея.

— Значи според теб това е глупост, така ли? А Лоте ме съветва да се оженя на всяка цена. Но по този въпрос ти си най-компетентна — нали от опит знаеш какво е брак.

— Да, зная — отвърна Мадлин не без нотка на сурова тъга, сякаш казваше: „Какво те интересува, ако съм тъжна? Никога не съм те молила за съчувствие!“

Бърти съжали, че я беше засегнал с думите си, и седна на пода до главата й, за да се сдобри с нея.

— Слушай, Мад, аз само се пошегувах, ти добре знаеш това. Но шегата настрана — Лоте ме съветва да сключа брак. Тя иска да се оженя за мисис Болд — онази вдовица с многото пари, прелестното бебе, прекрасния тен на лицето и хотела „Георги и змея“ на Хай Стрийт. Ей богу, Лоте, ако се оженя за нея, зад тезгяха ще стоя аз — живот само за мен.

— Какво? — възкликна Мадлин. — За онова безлично, мургаво същество с вдовишкото боне, чиито дрехи бяха сякаш струпани с вила на гърба му? — Синьората не признаваше никоя друга жена за красива.

— Тя съвсем не е безлична — възрази Лоте, — а е една наистина очарователна жена. Онази вечер тя беше определено най-красивата от всички — естествено като изключим теб, Мадлин.

Но даже този комплимент не можа да смекчи непримиримостта на осакатената красавица.

— За Лоте всяка жена е очарователна — каза тя. — Не съм виждала по-лош съдник в това отношение. Първо на първо, коя жена би могла да изглежда добре с онова нещо, което тя носи на главата си?

— Разбира се, тя носи вдовишко боне, но ще го свали веднага щом Бърти се ожени за нея.

— Тук няма място за никакво „разбира се“ — каза Мадлин. — Дори да загубя двайсет съпрузи, пак не бих се подложила на такова покаяние. Носенето на вдовишко боне е също такава езическа отживелица, както и индуското изгаряне на съпругата заедно с тялото на мъжа. Макар и не така жестоко, то е не по-малко варварско и безполезно.

— Но тя не може да бъде упреквана за това — намеси се Бърти. — Мисис Болд просто спазва обичаите на страната. Иначе хората щяха да мислят лошо за нея.

— Именно — каза Мадлин. — Тя е просто един от многото английски нищожества, които покорно биха нахлузили чувал на главата си и биха се разхождали цяло лято с него, стига само майките и бабите им да са правили същото преди тях. Те даже не биха се замислили дали си струва да се подлагат на такова никому ненужно мъчение.

— В страна като Англия за една млада жена е много трудно да се противопостави на подобни предразсъдъци — отбеляза благоразумната Шарлот.

— Искаш да кажеш, че за една глупачка е много трудно да не бъде глупачка! — каза Мадлин.

Бърти Станъп бе твърде много скитал по света от най-ранна младост и не можеше да изпитва голямо уважение към светостта на английските обичаи, но дори и той си даваше сметка, че у една съпруга истинските британски предразсъдъци могат да се окажат в крайна сметка по-малко неприятни, отколкото англо-италианската освободеност от всякакви задръжки. Той не каза точно това, като предпочете да се изрази по косвен начин.

— Струва ми се — каза той, — че когато умра, духът ми би предпочел да види на главата на моята вдовица именно такова боне.

— Да! И сигурно ще ти се поиска навеки да се затвори в къщи и да те оплаква или пък да се качи на кладата. Но тя няма да е на това мнение. Може би ще носи един от тези ужасни женски шлемове, тъй като няма да й стигне куражът да не го носи, но в сърцето си непрекъснато ще мечтае за момента, когато ще й бъде разрешено да го захвърли. Ненавиждам такова дребно лицемерие. Аз лично бих оставила хората да говорят каквото си искат, но не бих показала външни признаци на скръб, ако не изпитвам такава — а най-вероятно не бих дала израз и на истинската си скръб!

— Но носенето на вдовишко боне няма да намали нейното състояние — каза Шарлот.

— Нито пък ще го увеличи — отсече Мадлин. — Тогава защо изобщо го носи?

— Но целта на Лоте е да я накара да го свали — отбеляза Бърти.

— Ако е вярно, че има хиляда и двеста фунта личен годишен доход и че маниерите й не са прекалено вулгарни, бих те посъветвала да се ожениш за нея. Мисля, че тя би приела с радост твоето предложение. А тъй като не се жениш по любов, външността й не е от голямо значение. Знам, че ти не си такъв глупак, та да се ожениш по любов!

— О, Мадлин! — възкликна сестра й.

— И о, Шарлот! — отвърна й синьората.

— Нима искаш да кажеш, че един мъж не би могъл да се влюби в някоя жена, освен ако не е глупак?

— Точно това имам предвид: всеки мъж, който е готов да пожертвува интересите си заради някое красиво личице, е глупак. Красиви личица могат да се получат и на много по-ниска цена. Не мога да понасям твоята сладникава сантименталност, Лоте. Ти знаеш не по-зле от мен как протича съвместният живот в брака; знаеш доколко топлата съпружеска любов може да понесе изпитанието на един лош обед, на един дъждовен ден или на най-малките лишения, свързани с бедността; знаеш каква свобода си присвоява мъжът и на какво робство би подложил жена си, ако му се удаде такава възможност! Знаеш също и това, че жените обикновено се подчиняват. Бракът означава тирания от едната страна и измама от другата. Твърдя, че мъж, който жертвува своите интереси за такава сделка, е глупак. А за жената това в повечето случаи е единственият изход от нищетата.

— Но и за Бърти това е единствен изход от нищетата! — каза Шарлот.

— Тогава нека, за бога, се ожени за мисис Болд — заяви Мадлин. Така тяхното решение бе взето.

Но нека чувствителните читателки не изпитват никаква тревога. На Елинор не й е писано да се омъжи нито за мистър Слоуп, нито за Бърти Станъп. И тук може би на автора ще бъде позволено да обясни своите възгледи върху един много важен аспект на повествователното изкуство. Той дръзва да съди онази система, която нарушава всяко истинско доверие между писателя и неговите читатели, като старателно крие от последните почти до края на третия том[41] съдбата на техния любим герой. А нерядко се правят и още по-лоши неща. Колко често авторът напряга до краен предел своя гений само за да обърка читателя, да му внуши фалшиви надежди и фалшиви страхове и да даде повод за очаквания, които никога няма да се сбъднат. Нима не ни обещават всевъзможни покъртителни страхотии, за да ни поднесат вместо тях в заключителната глава една най-банална развръзка? И нима това не е един вид измама, която нашият толкова почтен век не би трябвало в никой случай да поощрява?

И каква полза от толкова старания, ако те могат да бъдат заличени само с един поглед към последните страници? Каква стойност имат тези литературни чародейства, които сами се погубват? След като сме узнали веднъж каква картина се крие зад помпозната завеса на мисис Радклиф[42], ние изгубваме всякакъв по-нататъшен интерес и към рамката, и към завесата. За нас те стават просто хранилище за стари кости, един жалък ковчег, който ни се иска да бъде час по-скоро заровен както подобава, и то по-далеч от нашите очи.

А и колко неприятно е, когато цялото удоволствие от четенето на вашия роман се разваля от неуместните и самохвални обяснения на някой, който вече го е прочел. „О, не бива да се тревожиш за Августа — накрая тя се омъжва, разбира се, за Густав!“ — „Колко си лоша, Сюзан! — отвръща Кити със сълзи на очи. — Сега вече хич не ми е интересно!“ Скъпа Кити, ако прочетете моята книга, вие няма защо да се страхувате от лошия нрав на сестра си. Тук няма тайна, която тя би могла да ви открие ненавреме. Ако искате, още сега прочетете последната глава и узнайте от нея всички развръзки на нашата бурна повест — от това тази повест няма да загуби нищо, ако изобщо има какво да губи.

Според нашето разбиране авторът и читателят трябва да вървят напред ръка за ръка, с пълно доверие един към друг. Нека между действуващите лица на драмата се разиграва най-обърканата комедия от грешки, но зрителят трябва винаги да е наясно кой е сиракузецът и кой — ефесецът[43], иначе и той ще бъде един от измамените, а това е винаги унизително.

За нищо на света не бих се съгласил някой читател да повярва, че моята Елинор би могла да бъде склонена да се омъжи за мистър Слоуп или че ще стане жертва на човек като Бърти Станъп. Но мнозина добри барчестърци вярваха и едното, и другото.

Глава шестнадесета
На поклонение пред младенеца

— Диди-диди-дум-дум-дум — полуговореше, полупееше Елинор Болд.

— Диди-диди-дум-дум-дум — подхващаше Мери Болд, вторият глас на този концертен дует.

Цялата публика на концерта се състоеше от Джон Болд младши, но той аплодираше толкова бурно, че изпълнителите приемаха възгласите му като покана за бис и започваха отначало.

— Диди-диди-дум-дум-дум, кой има такива сладки краченца? — питаше в захлас майката.

— Аммммм! — премляскваше Мери, заравяше устни в дебелото вратле на бебето и го покриваше с целувки.

— Аммммм! — премляскваше майката и на свой ред заравяше устни в дебеличките му, закръглени, къси крачета. — Сладкото ми бебенце, да, да! С най-сладките розови крачета в света, да, да!

Мляскането и целувките нямаха край, сякаш двете дами бяха много гладни и искаха да го изядат.

— Ами да, то е на мама скъпото синче и аз ей сега ще го… О-о-о! Мери, Мери, видя ли? Какво ще правя сега? Ах ти, Джони, ах ти, лошо, лошо, лошо, момче! — Всички тези енергични възклицания бяха породени от възторга, с който майката установи колко силно и закачливо е синчето й, което беше успяло да измъкне косите й изпод бонето. — Кой разроши цялата коса на мама? Най, най, най, най-лошото момче в целия, целия, целия…

Разиграваше се обичайното поклонение пред младенеца. Мери Болд седеше в едно ниско кресло и го държеше в скута си, а Елинор бе коленичила пред своя идол. Тъй както се опитваше да покрие лицето на момченцето с дългите си лъскави, тъмнокестеняви къдрици, като му позволяваше да ги дърпа и тегли колкото си иска, тя изглеждаше много красива въпреки вдовишкото боне, което продължаваше да носи. В израза й имаше някаква тиха, търпелива, спокойна миловидност, чието въздействие беше особено силно върху хората, които я познаваха добре; затова големите хвалби за нейната красота, изказвани от близките й приятели, изглеждаха силно преувеличени за онези, които рядко се виждаха с нея. Нейният чар напомняше чара на онези природни кътчета, които изглеждат толкова по-прекрасни, колкото по-често им се любуваш. За случайния наблюдател оставаше незабелязано дълбокото, ясно сияние на очите й, изразителната извивка на нейните устни, която се разкриваше само за интимните й събеседници, или великолепната форма на главата й, чиято съвършена симетрия можеше да бъде оценена само от художник. У нея нямаше нищо от смайващата ослепителност, от чувствената Рубенсова красота, от бисерната белота и алените тонове, които с безпощадността на василиск поразяваха мъжете, срещнали се за първи път с Мадлин Нерони. Беше едва ли не невъзможно да се окаже съпротива на синьората, но никому не би хрумнало да се съпротивлява на Елинор. Започвате да говорите с нея като с родната си сестра и чак вечерта, когато главата ви е вече на възглавницата, изведнъж си давате сметка за нейната красота, изведнъж разбирате колко мелодичен е гласът й. Един неочакван половин час в компанията на Нерони е като пропадане в бездна — една вечер с Елинор е като изненадваща разходка сред тихи, потънали в асфодели поляни.

— Ще го покрием целия и няма да се вижда нито парченце от това сладко, сладко, сладко носле — гукаше майката, разпилявайки пищните си къдрици върху лицето на бебето. То надаваше радостни писъци и риташе толкова силно, че Мери Болд едва успяваше да го удържи.

В този миг вратата се отвори и прислугата съобщи за пристигането на мистър Слоуп. Елинор скочи и с бързо движение на ръцете отхвърли косите си през рамо. За нея може би щеше да е по-добре да не прави това, защото този жест издаваше още по-силно нейната обърканост. Мистър Слоуп обаче веднага забеляза колко е красива и си помисли, че независимо от своето състояние тя би била желана съпруга и че споделени с нея, грижите на ежедневието нямаше да изглеждат толкова тежки. Елинор изтича от стаята да оправи бонето си, като мърмореше някакви излишни извинения за своето бебе. Докато тя отсъствува, ние ще се върнем за малко назад, за да видим до какви заключения бе стигнал мистър Слоуп, разсъждавайки върху възможностите за една предполагаема женитба.

Събраните от него сведения за доходите на вдовицата бяха до такава степен окуражителни, че той реши да обмисли най-внимателно бъдещите си действия. По отношение на мистър Хардинг взе решение да направи всичко, което беше по силите му, без обаче да наврежда на своите собствени интереси. С мисис Прауди нямаше защо да обсъжда този въпрос, поне засега. Целта му беше да предизвика един малък бунт от страна на епископа. Това според него щеше да бъде полезно не само във връзка с въпроса, засягащ господата Хардинг и Куивърфул, но и за делата на епархията изобщо. Мистър Слоуп съвсем не смяташе, че доктор Прауди беше способен да я управлява сам, но искрено се възмущаваше от мисълта, че неговите клерикални събратя могат да се окажат под женски чехъл. Затова той реши да вдъхне на епископа малко от своя дух — достатъчно, за да го накара да се противопостави на жена си, но не и да отхвърли всяко наставничество.

За тази цел той намери случай да заговори отново негово преосвещенство във връзка със старопиталището, полагайки максимални усилия да покаже, че все пак не би било разумно да се лиши мистър Хардинг от този пост. Но задачата на мистър Слоуп се оказа по-тежка, отколкото очакваше. Мисис Прауди, решена да утвърди колкото може повече своето влияние, бе писала вече на мисис Куивърфул, отправяйки й покана да посети двореца, и когато тя пристигна, обясни с много тайнственост, снизходителност и достойнство какво щастие очакваше въпросната дама и нейната челяд. Всъщност мисис Прауди бе разговаряла с мисис Куивърфул в двореца по същото време, когато мистър Слоуп беседваше с мистър Куивърфул в Пудингдейл, и по този начин се бе донякъде обвързала. Благодарността, смирението, радостта и удивлението на мисис Куивърфул бяха наистина покоряващи. Тя едва не прегърна коленете на своята покровителка и обеща, че молитвите на четиринадесет онеправдани дечица (така ги нарече тя, въпреки че най-голямата й дъщеря беше здрава и силна мома на двадесет и три години) ще бъдат отправяни към небето всяка сутрин и всяка вечер с благодарност за изпратената им от него благодетелка. Подобно кадене на тамян не беше неприятно за мисис Прауди и тя го вдишваше с пълни гърди. Обеща да оказва всякаква подкрепа на четиринадесетте онеправдани дечица, ако те се окажат достойни за нея (в което впрочем не се съмнявала), изрази надежда, че най-големите ще могат да поемат някои класове в нейните неделни училища, и изобщо се показа много голяма дама в очите на мисис Куивърфул.

След всичко това тя сметна за благоразумно да каже няколко думи на епископа, с които да го уведоми, че е съобщила на пудингдейлското семейство за неговото бъдещо щастие, и да му покаже, че трябва да се чувствува обвързан с това решение. Съпругът й разбра добре нейната хитрост, но си премълча. Той си даваше сметка, че тя се опитва да вземе в свои ръце раздаването на бенефиции, и бе решен да сложи край на нейната намеса и да утвърди собствените си права. Но после помисли, че моментът едва ли е от най-подходящите и — по примера на мнозина мъже при подобни обстоятелства — отложи неприятното обяснение за по-късен час.

При това положение на нещата за мистър Слоуп естествено беше трудно да спечели епископа на своя страна и той разбираше много добре, че тази трудност би могла да бъде преодоляна само с цената на открит бунт в двореца. В настоящия момент откритият бунт можеше да доведе до успех, но можеше да завърши и с крах. Във всеки случай подобна стъпка трябваше много добре да се обмисли. Като начало той пошепна на епископа, че се страхува да не би негово преосвещенство да настрои общественото мнение срещу себе си, ако мистър Хардинг не се завърне в старопиталището. Епископът отвърна, не без известно раздразнение, че постът е бил обещан на мистър Куивърфул по препоръка на самия мистър Слоуп.

— Нима е вече обещан? — каза мистър Слоуп.

— Да, обещан е! — отговори епископът. — И мисис Прауди говори вече с мисис Куивърфул по този въпрос.

Мистър Слоуп съвсем не очакваше такъв обрат, но успя да запази присъствие на духа и да използува думите на епископа за собствените си цели.

— Ах, милорд! — каза той. — Ще си имаме големи неприятности, ако в тези работи се намесят дамите.

Негово преосвещенство споделяше до голяма степен това мнение, така че не се разсърди много, но подобен намек изискваше отпор. Освен това милордът бе донякъде учуден, макар и не много огорчен, от такова различие на мненията между жена му и неговия капелан.

— Не разбирам какво искате да кажете с думата „намеса“ — кротко заяви епископът. — Когато мисис Прауди научи за предстоящото назначение на мистър Куивърфул, тя естествено пожела да поговори с мисис Куивърфул за училищата. В това аз не виждам никаква намеса.

— Думите ми, милорд, са продиктувани единствено от загриженост за вашето спокойствие — каза Слоуп — и за вашия престиж в епархията. Други съображения нямам. Що се отнася до личните ми чувства, аз нямам по-голям приятел от мисис Прауди. Никога не забравям това. Но мое първо задължение е да служа на ваше преосвещенство.

— Уверен съм в това, мистър Слоуп, напълно съм уверен — каза епископът, смекчавайки тона си. — Наистина ли мислите, че трябва да бъде назначен мистър Хардинг?

— Да, така мисля. Готов съм да призная, че пръв споменах името на мистър Куивърфул. Но след това се убедих, че цялата епархия е на страната на мистър Хардинг, а при това положение за ваше преосвещенство е по-добре да отстъпи. Освен това узнах, че мистър Хардинг не е настроен вече толкова враждебно към предложенията на ваше преосвещенство. Наистина разговорът между мисис Прауди и мисис Куивърфул създава известни неудобства, но не мисля, че това обстоятелство би трябвало да натежи при решаването на един толкова важен въпрос.

И клетият епископ изпадна в състояние на мъчителна нерешителност. Но все пак той беше по-склонен да назначи мистър Хардинг, тъй като си даваше сметка, че това му осигурява подкрепата на мистър Слоуп в борбата с мисис Прауди.

Така стояха работите в двореца, когато мистър Слоуп пристигна в дома на мисис Болд и я завари да си играе с детето. Когато тя избяга от стаята, мистър Слоуп започна да хвали пред Мери Болд времето, след това похвали бебето и го целуна, после похвали майката, а накрая похвали и самата мис Болд. Впрочем мисис Болд не ги накара да я чакат дълго.

— Трябва да ви поднеса извиненията си за ранния час на моето посещение — започна мистър Слоуп, — но чувствувах неотложна нужда да поговоря с вас, затова се надявам, че вие и мис Болд ще приемете извиненията ми.

Елинор измърмори нещо, от което се дочу само „разбира се“, „естествено“ и „съвсем не е рано“, след което се извини за своя вид, заявявайки с усмивка, че синът й е вече голямо момче и че тя просто не е в състояние да се справи с него.

— Той е един голям-голям палавник — обърна се тя към детето — и трябва да го пратим в едно голямо-голямо шумно училище, където има големи-големи пръчки и с тях наказват лошите палавници, които не слушат мама. — И Елинор се нахвърли отново да целува детето, трогната от нарисуваната от собственото й въображение страшна картина на раздяла с любимото същество.

— И където възпитателите нямат такива великолепни дълги къдрици, които могат да бъдат разрошвани — подхвана шегата и същевременно направи комплимент мистър Слоуп.

Елинор си помисли, че комплиментът не е много уместен, но не изрази неудоволствието си нито с думи, нито с поглед, тъй като цялото й внимание беше погълнато от детето.

— Дай ми го — каза Мери. — Така се е разбеснял, че скоро ще остане гол-голеничък. — И с тези думи тя изведе детето от стаята. Мис Болд чу, че мистър Слоуп има да казва нещо важно на Елинор, и тъй като не желаеше да бъде de trop[44], използува този претекст, за да напусне стаята.

— Не се бави, Мери — каза Елинор, докато мис Болд затваряше вратата.

— Много се радвам, мисис Болд, че ще мога да поговоря десетина минути насаме е вас — започна мистър Слоуп. — Ще ми позволите ли да ви задам един откровен въпрос?

— Разбира се — отговори тя.

— Не се съмнявам, че вашият отговор ще бъде също така откровен.

— Или откровен, или никакъв — усмихна се тя.

— Въпросът ми е следният, мисис Болд: баща ви наистина ли иска да се върне в старопиталището?

— Но защо питате мен? Защо не попитате самия него?

— Драга ми мисис Болд, ще ви обясня защо. Тук има много скрити пружини, за които на драго сърце бих ви разказал, ако разполагах с достатъчно време. Абсолютно необходимо е да получа отговор на този въпрос, защото в противен случай едва ли бих могъл да помогна да се изпълнят желанията на баща ви, а не ми е възможно да се обърна пряко към него. Никой не изпитва по-голямо уважение към вашия баща от мен, но се съмнявам дали той споделя това мое чувство. (Тук мистър Слоуп беше съвършено прав.) Ще бъда откровен с вас, защото само по този начин ще могат да бъдат избягнати някои твърде неприятни за мистър Хардинг последици. Страхувам се, че в Барчестър против мен се е създало едно чувство на… нещо като предубеденост. Сигурно си спомняте онази проповед…

— О, мистър Слоуп, нека не се връщаме към този въпрос! — възкликна Елинор.

— Само за момент, мисис Болд. Не защото искам да се оправдавам, а защото е много важно да разберете истинското положение на нещата. Тази проповед беше може би малко необмислена — във всеки случай тя бе неправилно разбрана, — но не за това искам да говоря сега. Ще кажа само, че тя предизвика чувство на неприязън срещу мен, което споделя и вашият баща. Той може би е прав да мисли така, но това чувство не му позволява да води приятелски разговор с мен. Кажете сама, не е ли така?

Елинор замълча и мистър Слоуп, увлечен от своята пламенна реч, придвижи стола си по-близо до нейния, без тя да забележи това.

— Ето защо — продължи мистър Слоуп — аз не мога да поставя този въпрос пред него така, както го поставям пред вас. Въпреки моите провинения в Барчестър вие ми позволихте да ви смятам за приятел. — Елинор направи леко движение с главата, което едва ли можеше да се счита за знак на съгласие, но мистър Слоуп, дори и да бе забелязал този жест, не издаде с нищо това. — С вас мога да говоря открито и да обясня какво чувствувам в сърцето си. Вашият баща не би допуснал това. За нещастие епископът намери за необходимо да възложи на мен уреждането на въпроса със старопиталището. Той не искаше да се обременява с някои подробности около него и затова се наложи аз да поговоря с баща ви за назначението.

— Знам това — каза Елинор.

— Естествено — продължи той. — При този разговор мистър Хардинг остави у мен впечатлението, че не желае да се върне в приюта.

— Но как е възможно? — възкликна Елинор, която от вълнение забрави решението си да се държи със студена вежливост.

— Драга мисис Болд, давам ви честната си дума, че беше точно така — каза той, като се приближи още повече до нея. — Нещо повече: преди разговора ми с мистър Хардинг някои хора в двореца — нямам предвид епископа — ми съобщиха това като свършен факт. Признавам, че не ми се искаше да вярвам: мислех, че баща ви непременно ще поиска да се върне — по съвест, заради тези старци, в името на спомена за скъпите на сърцето му отминали дни… Бях убеден, че от всяка гледна точка той би пожелал да се върне към старите си задължения. Беше ми заявено обаче, че тон нямал такова желание, и при разговора си с него аз определено останах с впечатлението, че са ми казали самата истина.

— Е, и?… — попита Елинор, трепереща от възбуда.

— Чувам стъпките на мис Болд — каза мистър Слоуп. — Няма ли да бъде прекалено дръзко от моя страна да ви помоля да… знам, че мис Болд е изцяло във ваша власт…

На Елинор не се хареса думата „власт“, но тя все пак излезе и помоли Мери да ги остави насаме още четвърт час.

— Благодаря ви, мисис Болд! Безкрайно съм ви признателен за оказаното доверие. И така, при раздялата с баща ви аз останах с такова впечатление. Той дори ми даде основания да предполагам, че направо се отказва от назначението.

— Не от назначението — каза Елинор. — Сигурна съм, че не се е отказал от него. Той просто е казал, че не би се съгласил… тоест че не одобрява идеята за всички тези училища, богослужения и така нататък. Но напълно съм убедена, че не е възможно да се е отказал от самия пост.

— Ах, мисис Болд! — разпалено възкликна мистър Слоуп. — За нищо на света не бих казал на такава прекрасна дъщеря нито дума против такъв прекрасен баща. Но позволете ми, за негово добро, да ви обясня как точно стоят нещата днес. Мистър Хардинг беше малко объркан, когато му предадох намеренията на епископа във връзка с училището. Може би сторих това не дотам предпазливо, тъй като вие самата прегърнахте така горещо тази идея. Той беше малко смутен и дори разгорещен. „Предайте на епископа, каза той, че съвсем не съм съгласен с него и няма да се върна в приюта при такива условия.“ Такъв беше смисълът на думите му, а ми се струва, че се изрази дори още по-рязко. Не ми оставаше нищо друго, освен да повторя този отговор пред епископа, и негово преосвещенство каза, че не може да гледа на него иначе, освен като на отказ. Той също бе чул за нежеланието на баща ви да се върне в старопиталището и след като съпостави всички тези неща, реши, че ще бъде принуден да търси друг човек. И предложи мястото на мистър Куивърфул.

— Предложил мястото на мистър Куивърфул! — повтори Елинор с насълзени очи. — В такъв случай, мистър Слоуп, всичко е свършено!

— Не, скъпа приятелко, не е свършено! Именно затова съм тук сега. Очевидно мога да смятам, че получих отговор на въпроса си и че мистър Хардинг в действителност има желание да се върне в старопиталището.

— Разбира се, че има! — каза Елинор. — Разбира се, че иска да си върне дома, дохода и положението в обществото — да си възвърне всичко онова, от което се отказа с такава безкористна честност. Стига това да може да стане без налагане на обременителни условия, на които той не бива да се подлага на тази възраст. Как може епископът да иска от човек на неговата възраст да стане учител на цял куп деца?

— За това и дума не може да става! — каза мистър Слоуп с лека усмивка. — Естествено такова нещо съвсем не се очаква от вашия баща. Във всеки случай аз мога да ви уверя, че никога не бих приел да посреднича при предявяването на такова абсурдно изискване. Ние желаехме баща ви да чете проповеди в приюта, тъй като повечето питомци са, изглежда, твърде немощни и им е трудно да посещават катедралата, но дори и на това няма да настояваме. Искаше ни се, освен това да открием към старопиталището училище на деня господен, като предполагахме, че такова учреждение не може да не принесе полза, ако се организира под надзора на един толкова уважаван свещеник като мистър Хардинг, а и на вас самата. Но, скъпа мисис Болд, нека не говорим сега за това. Едно нещо е ясно: трябва да направим всичко възможно, за да не се даде ход на прибързаното предложение, което епископът е направил на мистър Куивърфул. Дали баща ви не би се съгласил да се срещне с Куивърфул? Куивърфул е много порядъчен човек и никога не би се изпречил на пътя на баща ви.

— Какво? — възкликна Елинор. — Да поиска от един баща на четиринадесет деца да се откаже от такова място? Убедена съм, че той не би направил подобно нещо.

— Сигурно е така — каза Слоуп, като отново премести стола си към мисис Болд, така че сега те бяха съвсем близко един до друг. Елинор не обърна голямо внимание на това, но инстинктивно се отдръпна малко. На какво ли разстояние би се дръпнала, ако знаеше какви думи бяха казани по неин адрес в Плъмстед!

— Сигурно сте права — продължи мистър Слоуп. — Но не може и дума да става Куивърфул да бъде предпочетен пред вашия баща, това е напълно изключено. Епископът е поизбързал малко. Имам една идея, която може, с божията помощ, да оправи нещата. Скъпа мисис Болд, имате ли нещо против да се срещнете лично с епископа?

— Защо аз, а не баща ми? — учуди се Елинор. Веднъж вече тя се беше намесвала в работите на своя баща и резултатът не беше много окуражителен. Сега се чувствуваше по-зряла и разбираше, че не бива да предприема нищо по един толкова важен за него въпрос, без да се е посъветвала с баща си.

— Защото всъщност — каза мистър Слоуп печално, сякаш дълбоко съжаляваше за недостатъчната отзивчивост на своя патрон — епископът смята, че има основание да бъде сърдит на вашия баща. Страхувам се, че една среща между тях би могла да влоши нещата.

— Но баща ми е най-кроткият, най-внимателният човек на света!

— Зная само — отбеляза Слоуп, — че той има най-добрата дъщеря на тоя свят! Значи, не искате да поговорите с епископа? Бих могъл да уредя да ви приеме, без да ви причинявам каквито и да било главоболия.

— Не мога да предприема нищо, мистър Слоуп, преди да се посъветвам с баща си.

— Е! — каза той. — Тогава това става безполезно. В такъв случай вие ще бъдете само пратеница на баща си. Нямате ли някакво хрумване? Нещо трябва да се направи. Не бива да допуснем баща ви да стане жертва на такова нелепо недоразумение.

Елинор отвърна, че няма никакво хрумване, но че всичко това е много потискащо. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й. Мистър Слоуп би дал мило и драго за правото да ги изсуши, но беше достатъчно тактичен, за да разбере, че трябва да положи още много усилия, преди да може дори само да се надява на някакви права по отношение на мисис Болд.

— Сърцето ме боли да ви гледам така огорчена — каза той. — Но позволете ми да ви уверя, че интересите на баща ви няма да пострадат, ако е по моите сили да ги защитя. Ще изложа откровено всички факти пред епископа. Ще му обясня, че той просто няма право да назначи някой друг, освен вашия баща, и ще му докажа, че обратното би било голяма несправедливост. А вие, мисис Болд, благоволете да повярвате поне в най-искрената ми загриженост за благополучието на мистър Хардинг… и за неговото, и за вашето.

Вдовицата просто не знаеше какво да отговори. Тя разбираше отлично, че баща й съвсем няма да бъде благодарен на мистър Слоуп за неговите старания и в душата си беше склонна да се съгласи с него, но не можеше да отрече, че мистър Слоуп се държи много любезно. Баща й, който беше винаги толкова снизходителен към всички, който рядко казваше лоша дума за някого, я бе предупредил да се пази от мистър Слоуп и въпреки това тя не можеше да не изпитва благодарност към капелана. Какви други подбуди, освен посочените от самия него, би могъл да има той? Но все пак в поведението му имаше нещо, което внушаваше недоверие дори и на нея. Тя чувствуваше, без да знае защо, че трябва да бъде нащрек с него.

Нейните колебания разкриха по-ясно от всякакви думи мислите й пред мистър Слоуп. Той притежаваше дарбата да чете в душите на своите събеседнички. Разбираше, че Елинор изпитва съмнения и че ако му изкаже благодарност, това ще е само от обикновена учтивост, но не почувствува раздразнение или досада. Рим не е бил изграден за един ден.

— Не съм дошъл, за да ми благодарите — продължи той, тъй като тя все още се колебаеше. — А и нямам нужда от благодарност — поне дотогава, докато не я заслужа. Имам нужда, мисис Болд, само от приятели в това паство, което Бог повери и на мен, най-скромния от неговите пастири. Моята задача тук ще бъде наистина печална, ако не намеря приятели. И аз ще се опитам да се покажа достоен за тях.

— Не се съмнявам, че вие скоро ще имате много приятели. — Елинор се чувствуваше просто задължена да каже нещо.

— За какво са ми приятели, ако между тях и мен не съществува духовна близост, ако не са достойни за моето уважение, възхищение и… любов? Ако най-добрите и най-чистите ми обърнат гръб, не бих могъл да изпитам удовлетворение от дружбата на останалите. В такъв случай ще бъда обречен на самота.

— О, мистър Слоуп, уверена съм, че няма да се стигне дотам! — Думите на Елинор не означаваха нищо особено, но той предпочете да ги изтълкува посвоему.

— Наистина, мисис Болд, ще остана самотен, съвсем самотен в сърцето си, ако онези, които жадувам да нарека свои приятели, се отвърнат от мен. Но стига по този въпрос. Аз ви нарекох свой приятел и се надявам, че вие няма да възразите на това. Вярвам, че ще настъпи денят, когато ще мога да нарека така и вашия баща. Бог да ви благослови, мисис Болд, вас и вашето мило момченце. И предайте на баща си от мое име, че ще направя всичко каквото мога, за да защитя неговите интереси.

И той се сбогува, като стисна ръката на вдовицата малко по-силно, отколкото беше прието. Но обстоятелствата сякаш оправдаваха този жест и Елинор намери за неуместно да изрази неодобрение.

— Не мога да го разбера — казваше тя на Мери Болд няколко минути по-късно. — Не знам дали е добър или лош човек, дали е искрен или двуличен.

— Тогава — отвърна Мери — той има право на по-мека присъда: смятай го за добър.

— Общо взето, и аз мисля така — каза Елинор. — Вярвам, че намеренията му са добри, а в такъв случай не е хубаво от наша страна да го хулим и караме да страда, докато живее между нас. Но страх ме е, Мери, че татко ще бъде много огорчен заради старопиталището!

Глава седемнадесета
Премерване на силите

През всичкото това време в двореца не беше много спокойно. Намеците, подхвърлени на епископа от мистър Слоуп, не бяха отишли напразно. Негово преосвещенство чувствуваше, че ако се реши да се противопостави някога на почти непоносимия вече деспотизъм на жена си, сега е моментът за това: ако искаше да остане господар в собствената си епархия, да не говорим за собствения му дом, трябваше веднага да предприеме нещо. Щеше да му бъде по-лесно, ако беше го направил още в деня на ръкополагането си за епископ, отколкото сега, но по-добре сега, отколкото когато мисис Прауди съсредоточи в ръцете си всички нишки на управлението на епархията. А и помощта, предложена от мистър Слоуп, беше добре дошла — една неочаквана и неоценима помощ. Досега той беше гледал на двамата като на верни съюзници, чиито обединени сили му се струваха непобедими. Започна даже да мисли, че единственото му спасение е да даде на мистър Слоуп някоя богата енория по-надалеч от Барчестър. Но сега изглеждаше, че един от неговите врагове (наистина по-малко опасният от двамата, но все пак достатъчно внушителен) проявяваше склонност да премине в неговия лагер. А с помощта на мистър Слоуп нищо не му изглеждаше невъзможно. Епископът се разхождаше в малкия си кабинет, почти повярвал, че не е далеч денят, когато ще може да вземе за своя собствена употреба голямата стая на горния етаж, която е била постоянен кабинет на неговия предшественик.

Той беше отдаден на тези мисли, когато му връчиха писмо от архидякон Грантли, който молеше негово преосвещенство да му направи честта да го приеме утре — може би негово преосвещенство би бил така любезен да определи часа? Доктор Грантли би желал да обсъди завръщането на мистър Хардинг на длъжността управител на барчестърското старопиталище. След като прочете бележката, епископът беше уведомен, че слугата на архидякона чака долу за отговор.

Пред него се откриваше великолепна възможност да действува самостоятелно, но той си спомни за своя нов съюзник и заповяда да повикат мистър Слоуп. Оказа се, че мистър Слоуп не е в двореца, и тогава епископът прояви невероятна смелост, като написа на своя глава отговора до архидякона, с който му съобщаваше, че ще го приеме, и посочи определен час. След като се убеди лично през прозореца на кабинета си, че пратеникът отнесе благополучно писмото от дома му, той започна да обмисля следващата си стъпка.

Утре трябваше да заяви пред архидякона, че мистър Хардинг или ще получи назначението, или няма да го получи. Епископът чувствуваше, че няма да е честно да отхвърли Куивърфулови, без да уведоми за това мисис Прауди, и взе трудното решение да влезе в леговището на лъвицата и да й съобщи, че обстоятелствата го принуждават да назначи мистър Хардинг, Той не смяташе, че ще хвърли сянка върху новопридобитото си мъжество, ако обещае на мисис Прауди, че първата овакантена длъжност ще бъде дадена на Куивърфул като компенсация за сегашното му разочарование. Ако с тази залъгалка успееше да смекчи гнева на лъвицата, щеше да бъде наистина щастлив, че първият му опит се е увенчал с пълен успех!

Епископът се озова в будоара на мисис Прауди не без тежки предчувствия. Първата му мисъл беше да изпрати да я повикат. Но не беше изключено тя да изтълкува превратно този жест, а освен това присъствието на дъщерите му можеше да се окаже в негова полза. Той завари жена си наведена над своите сметки — тя гризеше молива, явно погълната от паричните проблеми, смутена от безкрайните дворцови разходи и негодуваща против огромните суми за поддържане на епископското достолепие. Дъщерите й се бяха разположили около нея. Оливия четеше роман, Огаста пишеше писмо до една близка приятелка от Бейкър Стрийт, а Нета пришиваше дантели към ръба на една фуста. Ако епископът успееше да вземе връх над жена си в сегашното й настроение, щеше да бъде истински мъж. Такава победа можеше да бъде смятана за окончателна. Та нали в подобни случаи спорът между мъжа и жената се решава също както между две момчета от един клас, между два петела в един курник или между две армии на един континент. Победилият веднъж си остава победител завинаги. Решаващ е престижът от победата.

— Хм, мила — започна епископът, — ако не сте заета, бих искал да ви кажа две думи.

Мисис Прауди постави внимателно молива до последната събрана цифра, запечата в паметта си получената сума и едва тогава вдигна доста кисела физиономия към своя спътник в живота.

— Ако сте заета, може и друг път — продължи епископът, чието мъжество, подобно на мъжеството на Боб Ейкърс[45], се изпари веднага щом се озова на бойното поле.

— За какво става въпрос, епископе? — осведоми се жена му.

— Ами… за тези… Куивърфулови… Но виждам, че сте заета. Може да поговорим после.

— За Куивърфулови ли? Разбрахме се, мисля, че те ще получат старопиталището. Това не подлежи на никакво съмнение, нали? — Тя не изпускаше от пръстите си здраво притиснатия до колоната с цифри молив.

— Знаете ли, мила, има една трудност…

— Трудност ли? — каза мисис Прауди. — Каква трудност? Мястото е обещано на мистър Куивърфул и той трябва при всички обстоятелства да го получи. Вече е подготвил всичко. Писал е на един младши свещеник да поеме Пудингдейл, споразумял се е с аукциониста за продажбата на фермата, конете и кравите — и изобщо смята мястото за свое. И той непременно трябва да го получи!

Ах, епископе, бъди твърд и призови цялото си мъжество! Помни колко много е заложено на карта. Ако отстъпиш сега, никакъв Слоуп няма да ти помогне после. Как може този, който захвърля собственото си знаме при първия мирис на барут, да разчита на верността на съюзниците си! Ти сам търсеше сражение — щом си на бойното поле, бий се доблестно! Смелост, епископе, смелост! Свъсените вежди не са убедили никого и тежките думи не чупят кости. В края на краищата на теб принадлежи санът! Тя не може да назначава управители, да раздава бенефиции и да избира капелани. Само остани верен на себе си! Напред, човече, бъди мъж и й дай да се разбере!

Такива слова нашепваше един малък наставник, скрит в гърдите на епископа. Но в него имаше и друг наставник, който му даваше други съвети. Не забравяй, епископе, тя е жена и ти много добре знаеш каква жена! Една словесна битка с нея ще бъде цяла катастрофа. Щом ти е притрябвало да воюваш, няма ли да е по-добре за теб да водиш войната от собствената си маса в своя собствен кабинет? Нима петелът не се бие най-добре на своето бунище? А тук са и твоите дъщери, залог за твоята любов, плод на твоите чресла — хубаво ли ще бъде да те видят в часа на твоята победа над майка им? Ами ако те видят в часа на твоето евентуално поражение! А и как може да избереш тази минута без всякаква следа от твоята пословична прозорливост! Ами ако се окаже, че си прав не ти, а твоят враг — че наистина си поел едно задължение, а сега се опълчваш срещу жена си само защото тя иска от теб да удържиш думата си! Нима ти не си християнски епископ и нима словото ти не е свято въпреки всички възможни последици? Върни се, епископе, в своето светилище на долния етаж и отложи войнствените си намерения за друг случай, когато ще можеш да се сражаваш без такова решително превъзходство на противника.

През цялото време на тази вътрешна борба мисис Прауди продължаваше да стиска здраво молива, а сумата оставаше запечатана в скрижалите на нейната памет. „Четири фунта, седемнайсет шилинга и седем пенса“ — каза на себе си тя.

— Разбира се, мястото трябва да получи мистър Куивърфул — заяви на висок глас тя, обръщайки се към своя съпруг и повелител.

— Само исках да споделя с вас, мила, че според мистър Слоуп общественото мнение ще се опълчи против нас, ако постът не бъде даден на мистър Хардинг, а и вестниците могат да се заемат с този въпрос.

— Според мистър Слоуп! — произнесе мисис Прауди с тон, който показа ясно на епископа, че той е бил прав да подозира настъпването на разрив. — А какво общо има мистър Слоуп с всичко това? Надявам се, милорд, че вие няма да допуснете да станете маша в ръцете на един капелан. — Тя се увлече и изгуби мястото, до което беше стигнала в своите сметки.

— Разбира се, мила. Това е абсолютно изключено. Но мистър Слоуп би могъл да ни бъде полезен, когато трябва да узнаем откъде духа вятърът, и аз наистина помислих, че ако предложим на Куивърфулови подходяща замяна…

— Глупости! — отсече мисис Прауди. — Ще минат години, докато се появи нещо, което изобщо да е сравнимо с това място. А що се отнася до вестниците, общественото мнение и тъй нататък, недейте забравя, че всяка история може да бъде разказана поне по два различни начина. Ако мистър Хардинг е толкова глупав, че да започне да се оплаква, ние имаме какво да му отговорим. Мястото беше предложено първо на него и той сам се отказа. Тогава то бе дадено на друг, и толкоз. Поне аз мисля така.

— Е, мила, сякаш имате право — промълви епископът и се измъкна тихичко от стаята. По пътя към своя кабинет той се чудеше какво да каже на архидякона утре. Не се чувствуваше особено разположен и си помисли, че утре може да бъде задържан в леглото от някоя жлъчна криза. За нещастие той страдаше често от жлъчни смущения.

— Мистър Слоуп! Ще му дам аз един Слоуп! — с негодувание заяви достопочтената дама пред своето потомство. — Не зная какво му става на мистър Слоуп. Той май си е въобразил, че е самият Барчестърски епископ само защото му протегнах ръка и убедих баща ви да го вземе за капелан.

— Той винаги се е държал нагло — каза Оливия. — Веднъж вече ви се оплаках, мамо. (Но Оливия не го бе намерила за нагъл, когато й бе предложил да я направи мисис Слоуп.)

— Така ли, Оливия, аз пък си мислех, че го харесваш — заяви Огаста, която имаше в момента зъб на сестра си. — На мен той винаги ми е бил неприятен, тъй като го намирам за непоносимо вулгарен.

— Тук се заблуждаваш — каза мисис Прауди. — Той съвсем не е вулгарен, а е един много красноречив и дълбоко вълнуващ проповедник. Но трябва да се научи къде му е мястото, ако иска да остане в този дом.

— Той има най-отвратителните очи, които съм виждала — каза Нета. — И освен това е невероятно лаком. Видяхте ли как изгълта вчера почти целия кекс със стафиди?

Когато мистър Слоуп се върна в двореца, той скоро узна от епископа — не толкова от думите му, колкото от цялото му държане, — че нарежданията на мисис Прауди във връзка със старопиталището трябва да бъдат изпълнени. Доктор Прауди вметна някои фрази като „само в този случай“ и „запазвам си правото да решавам лично всички въпроси във връзка с бъдещите назначения“. Но той беше много категоричен по отношение на мистър Хардинг, а тъй като мистър Слоуп не искаше да настройва срещу себе си и прелата и неговата благоверна, не му оставаше друго, освен да се подчини.

Той отбеляза само, че ще изпълни стриктно нарежданията на епископа, и подчерта увереността си, че ако епископът се доверява винаги на собствените си преценки, работите на епархията ще тръгнат много добре. Мистър Слоуп знаеше, че неуморните удари с чука неизбежно ще доведат до забиването на гвоздея.

Вечерта мистър Слоуп седеше сам в стаята си, когато на вратата се почука леко и преди да успее да отговори, тя се отвори и на прага се появи неговата покровителка. Лицето му разцъфна веднага в усмивка, която обаче не срещна взаимност. Все пак мисис Прауди прие предложения й стол и започна обвинителната си реч с думите:

— Мистър Слоуп, никак не ми хареса вашето държане с онази италианка на приема. Всеки би могъл да си помисли, че сте неин любовник.

— Какво говорите, госпожо! — възкликна ужасено мистър Слоуп. — Та тя е омъжена!

— Не зная, не зная! — отговори мисис Прауди. — Във всеки случай поне обича да минава за такава. Но независимо от това вниманието, с което я бяхте обградили, беше съвсем неуместно. Не мога да повярвам, че нарочно сте искали да проявите неуважение към приемната ми, но моето лично достойнство и достойнството на моите дъщери ме принуждава да ви изкажа своето неодобрение.

Мистър Слоуп отвори широко огромните си изпъкнали очи с добре изиграно учудване.

— Но, мисис Прауди — каза той, — аз само й донесох нещо за хапване, когато тя каза, че е гладна.

— А сега й правите посещения! — продължи тя, пронизвайки престъпника с погледа на таен полицай, който се готви да се легитимира.

Мистър Слоуп почувствува голямо изкушение да заяви открито на тази мегера, че има право да посещава, когото си иска и да се държи както си иска, но си спомни, че положението му в Барчестър не е още много сигурно, и реши да укроти гнева й.

— Да, аз наистина бях у доктор Станъп и наистина се срещнах с мадам Нерони.

— При това насаме! — заяви епархиалният Аргус.

— Не отричам — отвърна мистър Слоуп, — но това стана само защото в стаята нямаше никой друг. Не е моя вината, че всички бяха излезли.

— Да кажем, че е така, но позволете да ви уверя, мистър Слоуп, че вие ще паднете много ниско в моите очи, ако разбера някога, че сте били уловен в мрежите на тази жена. Аз познавам жените по-добре от вас, мистър Слоуп, и можете да ми повярвате — тази синьора, както тя се нарича, не е подходяща компания за един млад неженен свещеник с твърди християнски принципи.

С какво удоволствие би се изсмял в лицето й мистър Слоуп, само ако смееше! Но той не посмя и се задоволи да каже:

— Уверявам ви, мисис Прауди, че тази дама не означава нищо за мен.

— Надявам се, че е така, мистър Слоуп. Сметнах все пак за свой дълг да ви предупредя. Има още нещо, за което ми се струва, че трябва да поговоря с вас, а именно за вашето отношение към епископа.

— За моето отношение към епископа ли? — каза мистър Слоуп, този път наистина изненадан и недоумяващ какво иска да каже неговата събеседница.

— Да, мистър Слоуп, за вашето отношение към епископа. То съвсем не е такова, каквото би ми се искало да бъде.

— Споменал ли е епископът нещо, мисис Прауди?

— Не, епископът нищо не е споменавал. Той вероятно смята, че е по-уместно аз да се заема с този въпрос, тъй като именно аз обърнах вниманието на негово преосвещенство върху вас. Всъщност, мистър Слоуп, вие често пъти се нагърбвате с прекалено много неща.

Мистър Слоуп почервеня от гняв и доста усилия му бяха нужни, за да се овладее. Все пак той успя и продължи да слуша мълчаливо укорите на мисис Прауди.

— Много млади хора във вашето положение правят същата грешка, затова епископът е склонен да се покаже снизходителен засега. Вие без съмнение скоро ще разберете какво влиза във вашите задължения и какво не. Но послушайте съвета ми и не се намесвайте във въпросите, свързани с разпределянето на вакантните длъжности. Ако негово преосвещенство има нужда от съвет, той знае към кого да се обърне. — И след като добави още няколко банални забележки как трябва и как не трябва да се държи един млад неженен свещеник с твърди християнски принципи, мисис Прауди се оттегли, оставяйки капелана насаме с неговите мисли.

А те се свеждаха до заключението, че в епархията без съмнение няма място за разгръщане на неговата собствена енергия и на енергията на мисис Прауди, затова трябва час по-скоро да се изясни на чия енергия е писано да вземе връх.

Глава осемнадесета
Към вдовицата са отправени укори

Рано на другата сутрин мистър Слоуп бе повикан при епископа. Той тръгна уверен, че негово преосвещенство, подучен от жена си, ще го посрещне гневно и ще повтори упреците, които му бе отправила предния ден. Мистър Слоуп реши, че няма да понесе това от самия епископ, и влезе в стаята му в доста войнствено настроение, но завари прелата в най-кротко и благодушно разположение на духа. Негово преосвещенство се оплака от известно неразположение — имал малко главоболие и стомахът му не бил съвсем в ред, — но това не се бе отразило на настроението му.

— А, Слоуп! — каза той, като стисна протегнатата ръка на капелана. — Очаквам да дойде архидякон Грантли, но не съм в състояние да го приема. Страхувам се, че ще се наложи вие да поговорите с него вместо мене. — И доктор Прауди обясни какво трябва да се каже на доктор Грантли. Той трябваше да бъде уведомен по възможно най-деликатен начин, че след отказа на мистър Хардинг мястото на управител е било предложено на мистър Куивърфул, който го е приел.

Мистър Слоуп отново подчерта пред своя патрон, че това решение едва ли е много разумно, но думите му бяха произнесени sotto voce[46]. Въпреки тази предпазливост не беше съвсем безопасно да продължава в същия дух — по време на кратката му реч епископът с едва забележим, но твърде красноречив жест посочи с палец вратата, която водеше от неговата стая към вътрешното светилище. Мистър Слоуп веднага разбра намека и не каза нищо повече, но му стана напълно ясно, че неговият патрон го прави свой довереник, че предстои сключването на така желания от него съюз и че назначението на мистър Куивърфул ще бъде последната жертва пред олтара на съпружеското покорство. Всичко това мистър Слоуп прочете в лекото помръдване на епископския палец — и го прочете правилно. Нямаше нужда от пергамент и печати, от декларации, обяснения и клетви. Договорът между тях бе сключен и мистър Слоуп протегна ръка на епископа. Епископът изтълкува правилно малко по-силното ръкостискане и изрази с поглед своето одобрение.

— Много ви моля, бъдете учтив с архидякона, мистър Слоуп — каза той на глас, — но му покажете съвсем ясно, че мистър Хардинг сам ме лиши от възможността да направя нещо за него по този въпрос.

Да се каже, че по време на този разговор мисис Прауди седеше в спалнята си, прилепила ухо към ключалката, би означавало тя да бъде незаслужено оклеветена. Нейното чувство на благоприличие не й позволяваше да слезе до такава пошлост. Подслушването през ключалки и открехнати врати е работа на слугините. Мисис Прауди добре знаеше това и никога не постъпваше по този начин, но тя се разположи колкото може по-близо до вратата, стремейки се да си осигури предимството, което би имала една слугиня, без да прибягва до нейните унизителни хитрини.

Тя не можа обаче да чуе много нещо, а и дочутото само я заблуди. Не видя приятелското ръкостискане, не забеляза сключването на договора и нямаше никаква представа за коварното намерение на двамата предатели да се съюзят, с цел да я свалят от високото й положение, да избият чашата от ръцете й, преди да е отпила първата глътка, да я лишат от властта, преди да е вкусила от нейните сладости! Да, те бяха предатели — нейният спътник в живота и този парий, когото тя бе измъкнала от калта и сгряла край най-топлото огнище в света! Но нито един от тях не притежаваше душевното величие на тази жена. Въпреки че срещу нея се бяха съюзили двама мъже, битката не беше още загубена.

Мистър Слоуп не се съмняваше, че доктор Грантли ще се откаже от честта да се срещне с него — и излезе прав. При влизането си в двореца архидяконът бе приветствуван с една бележка. Мистър Слоуп изразявал своето уважение и пр. и пр. Епископът лежал болен в стаята си и много съжалявал и пр. и пр. Мистър Слоуп бил осведомен за възгледите на негово преосвещенство и ако архидяконът благоволял, той щял да има честта и пр. и пр. Архидяконът обаче не благоволи и след като прочете записката във вестибюла, той я смачка, измърмори, че съжалява за неразположението на епископа, и се сбогува, без да удостои дори с устен отговор записката на мистър Слоуп.

„Хм, болен! — каза на себе си архидяконът и се друсна ядосан в каретата си. — Този човек е невъзможен страхливец. Страх го е да разговаря с мен. Болен бил!“ Самият архидякон не беше боледувал никога и затова не бе в състояние да разбере как някой може да бъде възпрепятствуван поради болест да спази уговорения час. Всички подобни извинения бяха за него измама и в сегашния случай той не беше много далеч от истината.

Доктор Грантли заповяда да го закарат в квартирата на Хай Стрийт, където живееше тъстът му; там научи, че мистър Хардинг е отишъл у дъщеря си, и се отправи към дома на мисис Болд. Когато влезе в гостната, архидяконът кипеше от ярост, но вече не толкова заради малодушието на епископа, колкото заради безобразното поведение на капелана.

— Вижте само! — каза той, хвърляйки смачканата записка на мистър Хардинг. — Доживях да ми обясняват, че ако искам, може да ми бъде оказана честта да се срещна с мистър Слоуп! И то след като има твърда уговорка с епископа!

— Но той пише, че епископът е болен — каза мистър Хардинг.

— Пфу! Нима искате да кажете, че ще се оставите да бъдете заблуден от подобен предлог? Вчера той беше съвсем здрав. Вижте какво, мистър Хардинг, аз непременно ще се срещна с епископа и ще му кажа в лицето какво мисля за неговото поведение. Ще ме приеме на всяка цена, или в Барчестър ще стане много горещо за него!

Елинор също беше в стаята, но в гнева си доктор Грантли просто не я забеляза. Сега тя се обърна най-невинно към него:

— Жалко, че не сте се срещнали с мистър Слоуп, доктор Грантли. Мисля, че от този разговор можеше да излезе нещо.

Архидяконът се обърна, почти груб в своята ярост към нея. Ако тя беше направо признала, че е избрала за свой втори съпруг мистър Слоуп, той едва ли щеше да бъде по-сигурен в нейната принадлежност духом и телом към партията на Слоуп-Прауди, отколкото след тези нейни думи. Клетата Елинор!

— Да се срещна с него! — ревна архидяконът, изпепелявайки я с поглед. — И защо ми е притрябвало да се унижавам в очите на света и в моите собствени очи, като приема да разговарям с подобен човек? Досега съм живял сред джентълмени и на никого няма да позволя да ми налага компанията на друг тип хора!

Горкият мистър Хардинг знаеше много добре какво иска да каже архидяконът, но Елинор беше по-наивна дори от собственото си бебе. Тя не можеше да разбере защо архидяконът смята, че ще бъде въвлечен в лошо общество, ако благоволи да поговори няколко минути с мистър Слоуп, след като това беше в интерес на баща й.

— Вчера аз разговарях цял час с мистър Слоуп — каза не без известно достойнство тя — и не се почувствувах унизена от това.

— Да допуснем — отвърна той. — Но позволете ми да решавам сам как трябва да се държа в подобни случаи. И още нещо, Елинор: във ваш интерес е да следвате понякога съветите на истинските си приятели. Иначе един прекрасен ден ще се окаже, че не са ви останали вече приятели, чиито съвети бихте могли да приемете.

Елинор се изчерви до корените на косите си. Но дори и сега тя нямаше ни най-малка представа какви мисли се въртят в главата на архидякона. От смъртта на клетия Джон Болд тя не бе изобщо помисляла, че може някога да се влюби отново или да бъде отново обект на нечия любов. Във всеки случай подобна идея не би могла никога да бъде породена от човек като мистър Слоуп.

Независимо от това лицето й се покри с плътна руменина, тъй като чувствуваше, че я обвиняват в нещо недостойно — беше й особено мъчно, че баща й не застана веднага на нейна страна, макар именно заради него да се бе примирила с ролята на довереница на мистър Слоуп. Тя бе разказала най-подробно за всичко станало на баща си — наистина той не беше много съгласен с нея, що се отнася до плановете на мистър Слоуп за старопиталището, но не каза нищо, което би могло да се изтълкува като упрек, че е говорила с капелана.

Елинор бе препалено сърдита, за да посрещне с покорно мълчание думите на зет си. Всъщност тя така и не можа да свикне да се държи смирено пред него и това им пречеше да бъдат верни съюзници.

— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Грантли — рече тя. — Не мисля, че мога да се упрекна в такава постъпка, която моите приятели не биха одобрили. Мистър Слоуп дойде тук, за да разбере дали татко иска да се върне в старопиталището, и аз му отговорих, тъй като съм убедена, че има най-добри намерения.

— Най-добри намерения! — подигравателно повтори архидяконът.

— Според мен вие сте много несправедлив към мистър Слоуп — продължи Елинор, — но аз говорих вече с татко по този въпрос. И тъй като моите думи очевидно не ви харесват, позволете ми, доктор Грантли, да ви оставя в компанията на баща ми. — С тези думи тя излезе спокойно от стаята.

Всичко това беше крайно неприятно за мистър Хардинг. Стана му ясно, че архидяконът и неговата съпруга бяха убедени в намерението на Елинор да се омъжи за мистър Слоуп. Самият той не можеше да повярва в това, но, от друга страна, не можеше да отрече, че обществото на мистър Слоуп, изглежда, не й беше неприятно. Тя непрекъснато се срещаше с него и той беше единственият неженен мъж, когото приемаше. Когато се обсъждаше неговото поведение, винаги го защищаваше, макар и да знаеше колко противен е той на нейните приятели. Обаче мистър Хардинг си даваше сметка, че ако тя наистина реши да стане мисис Слоуп, той няма морално основание да се противопостави на това. Елинор имаше право сама да решава кое е добро за нея, а като баща той не би могъл да каже, че бракът с един толкова уважаван свещеник би я опозорил. А да се скара с дъщеря си заради този брак и да се отвърне завинаги от нея, както заплашваше да стори архидяконът, беше изобщо немислимо за мистър Хардинг. Ако тя решеше да се омъжи за този човек, той трябваше да преодолее, доколкото е възможно, отвращението си към него. Неговата Елинор, делила с него отминалите щастливи дни, трябваше да си остане негова любима дъщеря, зеница на неговите очи. Който иска, нека се откаже от нея — той никога нямаше да направи това. Ако му беше писано на стари години да сяда на една маса е човекът, който единствен му внушаваше такава неприязън, щеше да се примири и с това. Той беше готов на всичко, само и само да не загуби дъщеря си.

Тази обърканост на чувствата пречеше на мистър Хардинг да вземе страната на Елинор срещу архидякона или на архидякона срещу Елинор. Някой може да каже, че той не биваше да я подозира в подобно нещо. Уви, така е! Но мистър Хардинг не беше съвършен. Нерешителен, слабохарактерен, готов да се води по другите, несигурен в себе си, той беше много далеч от съвършенството. Същевременно не бива да се забравя, че този брак, който внушаваше такова отвращение на архидякона и който е не по-малко противен и на нас, защото добре познаваме мистър Слоуп, не изглеждаше толкова чудовищен в очите на мистър Хардинг, тъй като в своето милосърдие той не изпитваше такава омраза към капелана, каквато изпитваше архидяконът и каквато може би изпитваме и ние.

Но когато дъщеря му напусна стаята, той се почувствува много потиснат. И както обикновено правеше в минути на скръб, засвири някаква тиха мелодия на едно въображаемо виолончело, като движеше бавно напред-назад едната си ръка, сякаш държеше лък, и разхождаше другата по невидимите струни.

— Тя ще се омъжи за този човек като две и две четири — заяви не особено склонният към философствуване архидякон.

— Дано не го направи — въздъхна баща й. — Но какво мога да й кажа, ако се реши на тази стъпка? Нямам право да настоявам да се откаже от него.

— Нямате право ли?! — възкликна доктор Грантли.

— Нямам такова право като неин баща. Той е мой колега и доколкото знаем, не е лош човек.

С това архидяконът не можеше по никой начин да се съгласи. Но не беше много уместно да трупа обвинения срещу Елинор в собствената й гостна, затова двамата излязоха навън и продължиха да обсъждат всички възможни последици от една подобна стъпка под брястовете на катедралния двор. Мистър Хардинг обясни на зет си каква е била целта — по-скоро мнимата цел — на последното посещение на мистър Слоуп при вдовицата. Но той заяви, че не вярва много в приятелските чувства на мистър Слоуп.

— Не мога да забравя как се държа с мен — каза мистър Хардинг, — а не е възможно да промени убежденията си толкова бързо.

— Напълно ми е ясен! — каза архидяконът. — Хитър Тартюф! Иска да купи дъщерята, като направи услуга на бащата. Целта му е да покаже колко е влиятелен, колко е благороден и колко много е готов да направи заради нейните beaux yeux[47]. Да, сега ми е напълно ясен. Но няма да му е лесно с нас, мистър Хардинг — каза той, като се обърна към своя събеседник и сложи ръката си на неговото рамо. — За вас ще бъде може би по-добре да се откажете от старопиталището, отколкото да го получите на тази цена.

— Да се откажа ли? Та аз вече съм се отказал. Нямам нужда от него. Реших, че мога да преживявам и така. Ще оттегля окончателно искането си. Още сега ще пиша на епископа, че се отказвам от всякакви претенции.

Мистър Хардинг щеше да бъде много щастлив, ако му разрешаха да се измъкне по този начин от всички грижи и неприятности. Но това не отговаряше на намеренията на архидякона.

— Не и не! В никой случай не бива да правим такова нещо — каза доктор Грантли. — Старопиталището трябва да бъде наше. Едва ли има някакво съмнение в това. Но да бъде наше без съдействието на мистър Слоуп. Ако не можем без него, по-добре да се откажем. Но ние ще го получим, напук на мистър Слоуп! Еърбин ще пристигне в Плъмстед утре — трябва да дойдете да поговорите с него.

Постепенно двамата събеседници стигнаха до катедралната библиотека, която барчестърските свещеници бяха превърнали в нещо като църковен клуб, където пишеха своите проповеди, а понякога и писмата си, четяха богословски съчинения, а от време на време — вестници и списания. Богословските съчинения, изглежда, не напускаха лавиците толкова често, колкото би могъл да предположи един страничен наблюдател, съдейки по външния вид на сградата. Тук двамата съюзници съгласуваха плана за по-нататъшните си действия. Архидяконът написа до епископа едно доста рязко, но все пак издържано в приличен тон писмо, в което обосноваваше правото на своя тъст да заеме мястото на управител и изразяваше съжаление, че не е могъл да се срещне с негово преосвещенство тази сутрин. За мистър Слоуп не се споменаваше нищо. След това те се уговориха, че мистър Хардинг ще отиде на следния ден в Плъмстед. След дълго обсъждане на въпроса архидяконът реши да включи в тази покана и Елинор, за да я предпази, ако може, от ухажванията на мистър Слоуп.

— След една-две седмици тя ще го види в истинската му светлина — каза той, — а в Плъмстед ще бъде на сигурно място — едва ли мистър Слоуп ще се осмели да я последва чак там.

Елинор бе доста изненадана, когато нейният зет се върна и най-любезно настоя да отиде в Плъмстед заедно с баща си. Тя веднага почувствува, че в нейно отсъствие баща й се бе застъпил за нея. И от благодарност към него реши да скрие възмущението си и да приеме поканата на архидякона. Но тя обясни, че не може да дойде на следващия ден, тъй като е поканена на чай у семейство Станъп. Щяла да пътува с баща си един ден по-късно, ако той я почака, в противен случай щяла да го последва сама.

— У семейство Станъп ли? — каза доктор Грантли. — Не знаех, че сте толкова близка с тях.

— И аз самата не знаех това преди вчерашното посещение на мис Станъп. Но тя много ми харесва и аз обещах да отида у тях за някоя и друга партия шах.

— Гости ли ще имат? — попита архидяконът, който все още се боеше от мистър Слоуп.

— О, не! — отвърна Елинор. — Мис Станъп каза, че не чакат никого. Но тя чула, че Мери е заминала за няколко седмици, и й казали, че играя шах, затова дойде специално да ме покани.

— Много мило от нейна страна — отбеляза бившият управител. — Наистина те приличат повече на чужденци, отколкото на англичани, но това едва ли ги прави по-лоши.

Архидяконът беше, общо взето, благосклонен към Станъп и семейството му и не възрази нищо. Затова бе решено мистър Хардинг да отложи с един ден идването си в Плъмстед и да вземе със себе си Елинор, бебето и кърмачката.

Без съмнение мистър Слоуп ставаше важна фигура в Барчестър.

Глава деветнадесета
Барчестър на лунна светлина

Семейство Станъп имаше немалко причини да изпитва тревога и дори обърканост, но те рядко имаха вид на разтревожени или объркани. Това се дължеше на особената дарба на всеки един от тях да носи своето бреме, без да се оплаква и без да търси съчувствие. Те винаги се стремяха да приемат нещата откъм тяхната добра страна, а в случай че такава липсваше, гледаха на бедата с равнодушие, което, ако не може да се нарече стоическо, поне отговаряше на поставените от стоиците цели. Старият Станъп не можеше да не си дава сметка, че е изпълнил лошо дълга си и като свещеник, и като баща, и с болка си мислеше за положението, в което ще се окаже семейството му след неговата смърт. В течение на много години той получаваше не по-малко от три хиляди фунта годишно, но семейството му нямаше да разполага с нищо друго, освен с личното състояние от десет хиляди фунта на мисис Станъп, Не само беше изразходвал целия си доход, но имаше и дългове. И все пак той рядко показваше външни признаци на тревога.

Жена му беше същата. Тя не глезеше много децата си, но поне не смущаваше техните радости, не се оплакваше от съдбата, нито говореше за миналите си и бъдещи страдания. Докато имаше прислужница, която да й помага при обличането, и хубави тоалети, които да облича, друго не й трябваше. Такива бяха и децата, Шарлот никога не досаждаше на баща си с упреци за надвисналата над главите им бедност, не показваше признаци на тревога, че толкова бързо се превръща в стара мома, рядко беше сърдита и доколкото може да се съди по външността, беше винаги доволна. Характерът на синьората не беше толкова лек, но затова пък тя обладаваше завидно мъжество: рядко се оплакваше, и то никога пред своите близки. Макар и постигната от нещастие, което би сломило сърцето на всяка жена, притежаваща нейната хубост и като нея лишена от религиозна утеха, тя го понасяше мълчаливо, като намекваше за него само за да предизвика състрадание и възхищение у мъжете, с които кокетничеше. Колкото до Бърти, интонацията на гласа му и блясъкът в очите му сякаш говореха, че няма по-безгрижен и по-щастлив човек от него. И наистина нямаше. Той беше неспособен да мисли за бъдещите изпитания. Заплашващата го мизерия пречеше на апетита му толкова, колкото и точенето на касапския нож пречи на апетита на овцата.

Това безгрижие ги напускаше в много редки случаи. Все пак понякога в очите на бащата се появяваше пламъкът на гнева и лъвът надаваше глухо, заплашително ръмжене, сякаш се готвеше за кървав лов. Друг път мадам Нерони се ожесточаваше срещу цялото човечество, въставаше повече от обикновено срещу светските условности и беше готова да се откъсне от котвата и да бъде отнесена от бурния поток на своите чувства към гибел и разруха. Но и тя като всички останали членове на семейството не познаваше истинските чувства и беше неспособна на истинска страст. В това беше нейното спасение. Преди да се реши да пристъпи към замисляната лудория, тя правеше малка сметка, в резултат на която се оказваше, че родителската вила или дори скромният дом в Барчестър е за предпочитане пред скитанията по широкия свят.

Живееха без всякакъв ред. Първи на закуска слизаше обикновено бащата, последван от Шарлот, която му поднасяше кафето. Останалите закусваха, където, както и когато намерят за добре. Сутринта след безуспешното посещение на архидякона в двореца доктор Станъп влезе в столовата застрашително намръщен; посивялата му грива беше по-разрошена от обикновено и той дишаше тежко и учестено, докато се настаняваше на стола си, В ръката си държеше отворени писма и когато Шарлот влезе в стаята, той още ги четеше. Тя се приближи до него и по навик го целуна, но той не показа, че забелязва жеста й, и тя разбра, че се е случило нещо неприятно.

— Какво означава това? — каза баща й, хвърляйки през масата едно писмо с миланско клеймо.

Шарлот пое писмото с уплаха, но се успокои, като видя, че това е само сметката от техния италиански шивач. Цифрата беше доста голяма, но не чак толкова, че да причини скандал.

— Това е сметката за нашите рокли, татко. От последните шест месеца. Не можем трите да се обличаме даром.

— Виж ти, даром! — каза той, вперил поглед в сумата, която в милански лири изглеждаше наистина чудовищна.

— Шивачът трябваше да изпрати сметката до мен — каза Шарлот.

— Много съжалявам, че не го е направил, особено ако беше в състояние и да я платиш. Доколкото виждам, три четвърти от сумата са пари, изразходвани за Мадлин.

— Тя има толкова малко развлечения, сър — застъпи се за сестра си Шарлот, движена от искрена добрина.

— И той май няма други развлечения — каза доктор Станъп, като подхвърли още едно писмо на дъщеря си. То беше от поредния член на семейство Сидония, който учтиво молеше бащата да изплати незначителната сума от седемстотин фунта по полица, издадена на името на мистър Етълбърт Станъп и пресрочена с девет месеца.

Шарлот прочете писмото, бавно го сгъна и го пъхна под подноса.

— Той май няма други развлечения, освен да подписва полици на евреите. Нима мисли, че ще я платя?

— Разбира се, че не мисли така — отвърна Шарлот.

— И кой според него ще я плати?

— Честта ни няма да пострада, ако полицата си остане неплатена. Той едва ли е взел много от нея.

— Тогава, значи, може спокойно да влезе в затвора и да изгние там — каза бащата. — Друга алтернатива, ако не греша, няма.

Доктор Станъп имаше предвид обичайната практика от своята младост, но дъщеря му, въпреки че бе живяла толкова дълго в чужбина, познаваше много по-добре днешна Англия.

— Ако иска да арестува Бърти, ищецът ще трябва първо да води дело — каза тя.

Ето как, о велик Сидонийски роде, ние, неверниците, се отнасяме към теб, когато в час на крайна нужда ти и твоите събратя ни помагате с купища злато, големи колкото лъвове, а понякога и с поръчки за вино и несесери.

— Как? Да допусне да го обявят за неплатежоспособен?! — възкликна докторът.

— Но той вече е такъв! — каза Шарлот, която не обичаше да оставя нещата недоизяснени.

— Какво падение за сина на един свещеник от англиканската църква! — възмути се баща й.

— Не виждам защо синовете на свещениците да са по-обвързани с изплащането на дълговете си от останалите млади хора! — каза Шарлот.

— Откакто е завършил училище, той е получил от мен толкова, колкото не получават дори най-големите синове на мнозина благородници!

— Дайте му тогава още една възможност, сър.

— Какво! — кресна разгневеният баща. — Нима искаш да платя на този евреин?

— О, не! Аз не бих му платила — това си е негов риск. А ако се случи най-лошото, Бърти ще трябва да напусне страната. Но моята молба към вас е да бъдете мил с Бърти и да му разрешите да остане тук, докато е възможно. Той е замислил нещо, което може да го изправи най-после на крака.

— Да не би да мисли да се посвети на професията си?

— Да, и това също, но по-късно. Решил е да се жени.

В този момент вратата се отвори и Бърти влезе, като си подсвиркваше с уста. Баща му веднага се захвана с яйцето си, тъй че Бърти продължи със свиркането, необезпокояван от никого, додето стигна до стола на Шарлот.

Тя му даде знак с очи, които насочи първо към баща си и след това към писмото, чието ъгълче се подаваше изпод подноса за чай. Бърти разбра намека, с безшумно котешко движение измъкна писмото и се запозна с неговото съдържание. Обаче докторът го забеляза, макар че изглеждаше дълбоко погълнат от черупката на яйцето, и каза с най-суров глас:

— Е, сър, познавате ли този господин?

— Да, сър — отвърна Бърти. — Познавам го малко, но това не му дава право да ви безпокои. Ако позволите, сър, аз сам ще отговоря на това писмо.

— Аз във всеки случай няма да му отговоря — заяви бащата и след кратка пауза добави: — Вярно ли е, сър, че дължите седемстотин фунта на този човек?

— Как да ви кажа — отговори Бърти. — Бих оспорил сумата, ако бях в състояние да му заплатя онова, което наистина му дължа.

— Подписвали ли сте му полица за седемстотин фунта? — попита с много висок и много сърдит глас бащата.

— Мисля, че му дадох такава полица, но получих от него всичко на всичко сто и петдесет фунта.

— А какво стана с останалите петстотин и петдесет?

— Ами преди всичко, сър, имаше сто фунта комисиона, а останалите взех в павета и кончета-люлки.

— Павета и кончета-люлки! — възкликна доктор Станъп. — И къде са те?

— Те ли, сър? Мисля, че са някъде в Лондон. Ща се информирам по-точно, ако имате нужда от тях.

— Господи, какъв идиот! Цяло безумие е да се хвърлят още пари по него! Нищо вече не може да го спаси от провал! — И с тези думи злочестият баща са оттегли от стаята.

— Дали старият ще вземе все пак паветата? — попита Бърти сестра си.

— Виж какво — каза тя. — Ако не внимаваш, ще са окажеш дори без покрив над главата. Аз го познавам по-добре от тебе. Много е сърдит.

Бърти поглади дългата си брада, изпи чая си, поговори с полушеговит, полусериозен тон за своите изпитания и в заключение обеща на сестра си, че ще направи всичко възможно да се хареса на вдовицата Болд. След това Шарлот отиде при баща си, уталожи малко гнева му и го убеди да не споменава нищо за полицата, поне през следващите няколко седмици. Той дори заяви, че ще плати седемстотинте фунта или във всеки случай ще откупи полицата, ако Бърти си осигури най-после някакво прилично бъдеще. Те не споменаха името на клетата Елинор, но и без много думи се разбраха.

В девет часа всички се събраха в гостната, напълно помирени помежду си, и скоро слугата доложи за мисис Болд. Тя влизаше за първи път в къщата, въпреки че беше оставяла визитната си картичка, и сега й стана малко неловко, че е пристигнала при тези чужди хора с такава приятелска непринуденост и при това облечена в най-обикновена вечерна рокля, сякаш цял живот ги е познавала. Но след три минути те я накараха да се почувствува у дома. Шарлот изтича надолу по стълбите да поеме бонето й. Бърти й помогна да си свали шала, синьората се усмихна така, както умееше да се усмихва, когато искаше да бъде любезна, а главата на семейството й стисна ръката ласкаво, сякаш я благославяше, с което веднага спечели сърцето й и я убеди в своето благородство.

Не бяха изминали и пет минути от пристигането на Елинор, когато слугата отново влезе и доложи, че е дошъл мистър Слоуп. Тя се изненада малко, тъй като й бяха казали, че ще бъдат сами, а държането на домакините показваше ясно, че посещението на мистър Слоуп не е неочаквано. Но нямаше причини за тревога. При подобни покани присъствието на един-двама ергени повече или по-малко не се смяташе за кой знае какво събитие, а и нямаше причина мистър Слоуп да не пие чай у семейство Станъп, както и самата Елинор. Той обаче беше много неприятно изненадан от присъствието на своята избраница. Мистър Слоуп бе дошъл да се наслади на красотата на мадам Нерони и да размени ласкателства с нея, но почувствува (макар и да не си признаваше това), че ако прекара вечерта съобразно първоначалните си намерения, изгледите му за успех при мисис Болд ще намалеят.

Синьората, която не подозираше, че има съперница, посрещна мистър Слоуп с обичайния интимен тон. Докато се ръкуваше с него, тя доверително му пошепна, че има да му каже нещо важно след чая — Мадлин очевидно беше решена да продължи покоряването на капелана. Горкият мистър Слоуп съвсем се обърка. Той предполагаше, че Елинор вече вижда в негово лице свой поклонник, и се ласкаеше от мисълта, че това не й е неприятно. Какво щеше да си помисли тя за него, ако го видеше да ухажва омъжена жена!

Но Елинор съвсем не беше склонна да го осъжда за това и не почувствува никаква досада, когато я сложиха да седне между Бърти и Шарлот Станъп. Тя не подозираше нищо за намеренията на мистър Слоуп, не подозираше дори за подозренията на своите близки, но все пак беше доволна, че мистър Слоуп не е много близо до нея.

Не беше недоволна и от съседството на Бърти Станъп. Той почти винаги оставяше добро впечатление при първо запознанство. С един епископ, който държеше много на собственото си достойнство, можеше наистина да претърпи провал, но не и с една млада и красива жена. Той съумяваше много бързо да премине на приятелски тон с жените, без каквато и да е нотка на безочливост или разпуснатост. В маниерите му имаше нещо, което напомняше на гальовно котенце. Изглеждаше толкова естествено да го приласкаят и погалят с фамилиарно добродушие в очакване да замърка и да заеме грациозна поза, а най-вече никога да не показва ноктите си. Но като всяка гальовна котка и той имаше нокти, които понякога ставаха доста опасни.

След като свършиха с чая, Шарлот тръгна към отворения прозорец, заяви, че пълната есенна луна е удивително красива, и прикани всички да й се полюбуват. Всъщност тази компания, с едно само изключение, беше доста равнодушна към красотата на луната, в това число и Шарлот, но тя знаеше колко полезна за нейните планове може да се окаже девствената богиня и затова се постара да предизвика техния ентусиазъм. Елинор и Бърти също се приближиха до прозореца. Доктор Станъп и неговата съпруга бяха вече готови да задремят в креслата си.

— На кого сте привърженица, мисис Бодл, на Хюел[48], на Брустър[49] или на някой друг? — попита Шарлот, която знаеше по малко от всичко и беше чела около една трета от всяка току-що спомената книга.

— О — каза Елинор, — не съм чела тези автори, но съм сигурна, че на луната има поне един човек, а може би и повече.

— Вие не вярвате в пихтиестата маса, нали? — попита Бърти.

— Чувах за нея и бих казала, че е едва ли не грях да се изказват такива мисли. Как може да се правят заключения за границите на божието могъщество на другите звезди, като се изхожда от законите, които Творецът е дал само за нашия свят?

— Точно така! — каза Бърти. — Защо на Венера да няма разумни саламандри? А ако на Юпитер има само риби, какво им пречи да бъдат толкова интелигентни, колкото и земните хора?

— С това едва ли им правиш комплимент — каза Шарлот. — Аз съм по-склонна да се съглася с доктор Хюел, тъй като не мисля, че човечеството заслужава да бъде повтаряно в безброй светове. На другите звезди може да има души, но те едва ли са облечени в телесна обвивка. Е, мисис Болд, какво ще кажете да вземем да си сложим шапките и да се разходим из катедралния двор? Ако ще обсъждаме звездни въпроси, по-добре да сторим това под кулите на катедралата, отколкото край този тесен прозорец.

Мисис Болд не възрази и те се приготвиха за излизане. Шарлот Станъп знаеше добре правилото за излишния трети и склони сестра си да пусне мистър Слоуп с тях.

— Хайде, мистър Слоуп! — каза тя. — Не се съмнявам, че ще се присъедините към нас. Връщаме се след четвърт час, Мадлин.

Мадлин разбра правилно нейния поглед и тъй като за повечето от своите развлечения й се налагаше да зависи от сестра си, реши да отстъпи. Не беше леко да остане сама, докато нейните връстници се любуват на прелестите на лунната нощ, но още по-трудно беше да се лиши от съдействието, което Шарлот й оказваше във всички нейни флиртове и любовни интриги. Шарлот й каза с поглед, че този път трябва да отстъпи заради благото на семейството, и Мадлин се подчини.

Но погледът на Шарлот не каза нищо подобно на мистър Слоуп. Той нямаше нищо против да остане tête-à-tête[50] със синьората след тръгването на останалите трима и затова нежно й пошепна:

— Няма да ви оставя сама.

— О, не! — каза тя. — Идете, моля ви, идете, заради мене. Не мислете, че съм такава егоистка. Не искам да преча на никого. Вие също ще се убедите в това, когато ме опознаете по-добре. Моля ви, идете с тях, мистър Слоуп, но когато се върнете, отделете ми пет минути, преди да ни напуснете.

Мистър Слоуп разбра, че ще трябва да тръгне с другите, и се присъедини към тях във вестибюла. Той би приел с удоволствие да се поразходи, ако би могъл да предложи ръката си на мисис Болд, но за това не можеше, разбира се, да става и дума. Всъщност съдбата му се реши твърде скоро — още щом се доближи до тях, мис Станъп го хвана под ръка, а Бърти тръгна редом с Елинор така естествено, сякаш тя беше вече негова собственост.

И така те тръгнаха да се разхождат. Най-напред обиколиха катедралата, както възнамеряваха първоначално, после излязоха през старинната арка в подножието на миниатюрната църква „Св. Кътбърт“, минаха покрай зида на епископския дворец и стигнаха до моста в самия край на града, откъдето се открива изглед към градината на Хайрамовото старопиталище. Тук Шарлот и мистър Слоуп, които бяха малко напред, се спряха да изчакат другите двама. Мистър Слоуп знаеше, че островърхите покриви и старите тухлени комини, толкова красиви на лунна светлина, бяха част от предишното жилище на мистър Хардинг, и не би се спрял на такова място и в такава компания, ако имаше друг изход; но мис Станъп остана глуха за неговите намеци.

— Прекрасно кътче, мисис Болд — каза Шарлот, — безспорно най-красивото в цялата околност. Не мога да разбера защо вашият баща го е напуснал!

Мястото беше наистина великолепно и сега, огряно от измамната светлина на луната, изглеждаше двойно по-голямо, двойно по-красиво, двойно по-живописно и по-старинно, отколкото при безжалостната дневна светлина. Кой знае какво сложно многообразие, какво загадъчно изящество придава винаги луната на едновремешните островърхи сгради, заобиколени с красиви дървета, като Хайрамовото старопиталище! В нощта, за която разказваме, старият дом на мистър Хардинг изглеждаше от моста наистина възхитителен и въпреки че Елинор не съжаляваше за решението на баща си да го напусне, в този миг изпита силно желание той да се върне там.

— Неговото завръщане е съвсем предстоящо, нали? — попита Бърти.

Елинор не отговори веднага. Много такива въпроси остават без отговор и никой не забелязва това, но този път не стана така. Всички замълчаха, сякаш очакваха какво ще каже тя. Първа се обади Шарлот:

— Но нали въпросът за завръщането на мистър Хардинг е решен?

— Според мен нищо не е още решено — отговори Елинор.

— Но нещата са толкова ясни — каза Бърти, — стига баща ви да има желание да се върне. Кой друг би могъл да заеме мястото на управител след всичко станало?

Елинор обясни как мистър Слоуп се бе опитал да обсъжда този въпрос сега, и те продължиха нататък. Шарлот изрази желание да се изкачи на хълма извън града, за да разгледа оттам кулите на катедралата. Елинор потърси опора в ръката на Бърти и по пътя му разказа как стоят нещата между баща й и епископа.

— А той? — Бърти посочи мистър Слоуп. — Каква е неговата роля във всичко това?

Елинор разказа как мистър Слоуп се бе опитал отначало да диктува условията на нейния баща и как после бе променил мнението си и бе направил всичко възможно да спечели епископа за каузата на мистър Хардинг.

— Но баща ми — завърши тя — не е много склонен да му се довери. Всички казват, че той се държи прекалено надменно с местното духовенство.

— Повярвайте ми — каза Бърти, — вашият баща е прав. Ако не греша, този човек е не само надменен, но и двуличен.

Четиримата стигнаха до върха на хълма и се върнаха в града по една пътека през полята, като минаха по малко дървено мостче (една дъска с перила от колчета) и се озоваха от другата страна на катедралата, противоположна на мястото, от което бяха тръгнали. По такъв начин те заобиколиха владенията на епископа, катедралата и околните поля и когато стигнаха до дома на доктор Станъп, вече минаваше единадесет.

— Много късно стана — каза Елинор. — Би било неприлично да безпокоим пак майка ви в такъв неподходящ час.

— О, мама няма да бъде обезпокоена — засмя се Шарлот. — Тя сигурно отдавна си е легнала, а Мадлин ще се разгневи страшно, ако не се отбиете да я видите. Хайде, Бърти, поеми шапката на мисис Болд.

Те се качиха в гостната, където синьората беше сама и четеше книга. Тя изглеждаше малко тъжна, но точно толкова, колкото да събуди допълнителен интерес у мистър Слоуп. Скоро този щастливец бе допуснат да седне на нейната кушетка и те започнаха оживено да шепнат. Синьората си имаше свой маниер на шепнене, който се различаваше много от шепненето на великите трагици. Великият трагик съска, притаил дъх, и произнася нечленоразделни звуци, но го чуват в целия салон. Синьората не съскаше и произнасяше всички думи с ясен, сребрист глас, но те бяха доловими само за ухото, в което бяха нашепвани.

Шарлот усърдно сновеше из стаята, давайки си вид, че е много заета, после спомена нещо за майка си и изтича горе. Така Елинор остана сама с Бърти и не усети как мина цял час. Нека отдадем дължимото на Бърти — той едва ли би могъл да изиграе по-добре козовете си. Не я ухажваше, не въздишаше и не си придаваше замечтан вид, а я развличаше приятелски, но почтително. И когато в един часа след полунощ се сбогува с Елинор пред вратата на дома й, докъдето впрочем я изпрати заедно с вече обзетия от ревност мистър Слоуп, тя беше на мнение, че той е един много приятен млад човек и че едва ли има по-очарователно семейство от Станъпови.

Глава двадесета
Мистър Еърбин

Време е вече да представим лично на читателя преподобния Франсис Еърбин, бивш професор по поезия в Оксфорд, а сега свещеник на енорията при църквата „Св. Юълд“ в барчестърската епархия. Съдено му е да заеме видно място в тази книга и затова е желателно авторът да нахвърли един колкото може по-жив портрет пред вътрешния взор на читателя.

За съжаление още не е открит метод за умствена дагеротипия или фотография, чрез който човешките характери да могат да бъдат сведени до писмено изображение и с непогрешима точност въплътени в правилни граматични форми. Колко често авторът на романи — а и историкът и биографът — чувствува, че е създал в себе си един точно възпроизведен върху платното на въображението си пълнокръвен образ на човек, но когато се хване за перото, за да увековечи този портрет, думите му се изплъзват, стават неуловими и безсилни, преобръщат всичко нагоре с краката и след десетина страници той се убеждава, че описанието прилича на замисления образ толкова, колкото кръчмарската табела — на Кеймбриджкия херцог.

И все пак механичната точност на описанието едва ли ще достави на читателя повече удовлетворение, отколкото точната фотография би доставила на любещата майка, която иска да притежава съвършено копие на обожаваната си рожба. Приликата може да е пълна, но това е една невзрачна, мъртва, безчувствена, зловеща прилика. Портретът е правдоподобен и всеки може веднага да познае кой е изобразен на него, но самият човек няма да изпита особена гордост от тази правдоподобност.

Към познанието няма царски път и не съществуват преки пътечки, водещи към овладяването на дадено изкуство. Каквито и усилия да полагат фотографите, колкото и да усъвършенствуват своето и без това доста високо умение, те никога няма да създадат одухотворен човешки образ. Макар биографите, писателите и другите наши братя по перо да стенат под бремето, което тъй често ни изглежда непоносимо, ние все пак трябва или да го носим мъжествено, или да си признаем, че работата, с която сме се захванали, не ни е по силите. Не е възможно да се пише добре и същевременно да се пише лесно.

Labor omnia vincit improbus.[51] Такъв трябва да бъде девизът на всеки труженик и може би с труд и търпение ще ни се удаде да постигнем известна прилика с преподобния Франсис Еърбин.

За неговите занимания и за постигнатата от него известност вече говорихме достатъчно. Казахме също, че е на четиридесет години и че още не е женен. Беше най-малкият син на един не особено заможен земевладелец в Северна Англия. Отначало бе учил в Уинчестър и баща му го бе готвил за Новия колеж в Оксфорд, но макар и прилежен за момче, той не беше прилежен по всички предмети. На осемнадесет години напусна училището с характеристика на талантлив младеж, но без право на университетска стипендия. Освен тази характеристика, в училище той беше удостоен само със златен медал за писане на стихове, което даде основание на голяма част от неговите приятели да заключат, че му е съдено да се нареди между безсмъртните английски поети.

След Уинчестър Франсис Еърбин постъпи в Оксфорд и се записа да следва в колежа Балиъл, но без стипендия. Тук Франсис бързо избра свой собствен път на развитие. Странеше от весели компании, не организираше пирове, нямаше коне, не се занимаваше с гребане, не участвуваше в сбивания и беше гордост за своя тютор[52]. Но само докато се ориентира в обстановката. Тогава той заживя по начин, който, макар и да му правеше чест като мъж, едва ли беше по вкуса на тютора. Стана член на един особено активен дискусионен клуб, където скоро се прояви като енергичен събеседник с чувство за хумор. Макар и винаги сериозен, в сериозността му никога не липсваше нещо забавно. За него не беше достатъчно, че идеите му са правилни, силогизмите — необорими и принципите — благородни. Той смяташе за поражение в собствените си очи и в очите на съмишлениците си всеки неуспех да покаже абсурдността в аргументите на своите противници и да ги победи с логика и остроумие. Но да се твърди, че винаги имаше за цел да предизвиква смях, ще бъде крайно несправедливо. Той ненавиждаше този вулгарен и излишен признак на задоволство от страна на слушателите. Шега, която будеше смях, според него не си струваше да бъде изричана. Едно чувство, по-остро от слуха, му подсказваше дали неговото остроумие е било оценено и дали слушателите са го разбрали.

Като ученик беше религиозен. Тоест той се приобщи към едно от религиозните течения и се възползува от облагите, които обикновено се полагат на горещите привърженици на подобна кауза. Ние сме прекалено склонни да гледаме на всяка схизма в нашата църква като на несъмнено зло. Но умереното разцепление (ако такова изобщо е възможно) насочва вниманието към предмета, привлича привърженици, които иначе биха останали равнодушни, и учи хората да мислят върху религията. Колко полза имаше например от движението в англиканската църква, започнало с появата на „Останките“ от Фруд[53]!

В юношеските си години Франсис Еърбин се присъедини към редовете на трактарианците[54], а в Оксфорд беше известно време ревностен ученик на великия Нюман. На трактарианската кауза той посвети всичките си способности. Съставяше стихове, държеше речи, пръскаше най-ярките искри на сдържаното си остроумие. В името на тази кауза ядеше, пиеше, обличаше се и живееше. С течение на времето той получи степента бакалавър, но без особен академичен блясък. Прекалено много време отделяше на делата на Високата църква и на неразривно свързаните с тях външни изяви от политически и полемичен характер и не му останаха сили да се пребори за първо или второ отличие. Но той си отмъсти на университета, като направи отличията за тази година непопулярни и осмя педантизма, който прави един човек на двадесет и три години неспособен да мисли за нещо по-сериозно от конични сечения и гръцка прозодия.

Обаче гръцката прозодия и коничните сечения бяха задължителни в Балиъл и мистър Еърбин не можа да намери място между членовете на неговия факултет. Затова пък Лазаровият колеж, най-богатото и уютно убежище на оксфордските професори, разтвори вратите си за младия поборник на войнствуващата църква. Мистър Еърбин бе ръкоположен, скоро след получаване на степента стана член на факултета, а не след дълго бе избран за професор по поезия.

Но точно тогава настъпи най-опасният период в неговия живот. След дълга душевна борба и — както можеше да се очаква — мъчителни съмнения великият пророк на трактарианците се обяви за католик. Мистър Нюман напусна англиканската църква, повличайки след себе си голям брой нейни колебаещи се привърженици. Той не успя да повлече мистър Еърбин, но спасението на този достоен мъж висеше на косъм. Мистър Еърбин напусна за известно време Оксфорд, за да обмисли на спокойствие стъпката, която му се струваше почти неизбежна. Уедини се в някакво малко селце край брега на едно от най-отдалечените ни графства, търсейки дълбоко в душата си отговор на въпроса дали има право да остане в лоното на своята църква-майка.

Нещата щяха да свършат зле за него, ако беше оставен сам на себе си там. Всички обстоятелства бяха против мистър Еърбин: житейските му интереси изискваха да остане протестант, а на житейските си интереси той гледаше като на най-люти врагове и да ги победи, беше за него въпрос на чест. В това състояние на мъчителен екстаз такава победа нямаше да бъде трудна — той най-спокойно би се отказал от насъщния, но му струваше много усилия да се избави от мисълта, че решението му да остане в лоното на англиканската църква може да се окаже продиктувано от не съвсем достойни мотиви. Чувствата му също бяха против него — той изпитваше дълбока и силна любов към човека, който беше досега негов духовен наставник, и жадуваше да последва примера му. Вкусовете му бяха против него — пищните ритуали на римокатолическата църква, нейните тържествени празници и сурови пости възбуждаха неговото въображение и радваха очите му. Собствената му плът беше против него — каква опора са за клетия, слаб, колебаещ се човек законите, които строго изискват високи нравствени добродетели, себеотрицание, послушание и целомъдрие и чието нарушение би се равнявало на въпиещ, несъмнен, ужасен грях! Дори и вярата му беше против него — той така горещо копнееше да вярва, изпитваше такава силна потребност да докаже своята вяра на дело и смяташе простото измиване във водите йордански толкова недостатъчно, че извършването на някоя велика постъпка — например отричането от всичко в името на истинската църква — имаше почти непреодолимо обаяние за него.

Мистър Еърбин беше по това време още много млад и когато напусна Оксфорд, за да се отправи към далечното си убежище, той изпитваше прекалено силно упование в собствените си защитни сили и склонност да презира здравия разум на обикновените хора, затова не очакваше да получи помощ в предстоящата битка от някой случаен жител на избраното от него селце. Но Провидението се показа благосклонно към него: тук, на този пустинен, далечен, брулен от ветровете бряг, той срещна човек, който постепенно успокои бушуващия му дух, уталожи въображението му и му даде урок по християнски дълг. Когато напусна Оксфорд, мистър Еърбин беше склонен да гледа на селските свещеници от повечето английски енории почти с презрение. Той имаше амбицията — ако остане в лоното на тяхната църква — да направи нещо за тяхното издигане, да съдействува за вливането на нова енергия и вяра в сърцата на тези служители божии, които според него твърде често се задоволяваха да прекарат живота си и без едното, и без другото.

Но тъкмо от такъв един свещеник мистър Еърбин получи в часа на своята велика нужда помощта, която му беше толкова необходима. Един беден младши викарий от някаква затънтена корнуолска енория го научи за първи път, че най-висшият дълг на християнина се диктува от вътрешни, а не от външни закони, че човек не може да стане безхитростен слуга, като следва само писани правила, и че сигурността, която той се готвеше да потърси зад стените на Рим, не е нищо друго, освен егоистичния стремеж към лична безопасност на един недостоен войн, който се преструва на болен в навечерието на битката.

Мистър Еърбин се завърна в Оксфорд по-смирен, по-добър и по-щастлив и от този момент нататък той отдаде всичките си сили на църквата, в чиято вяра беше отраснал. Хората, които го заобикаляха, укрепваха неговата преданост към принципите на тази църква. След скъсването му с мистър Нюман никой не беше упражнявал върху него такова влияние, каквото имаше сега ректорът на колежа. Докато виждаше в лицето на този млад човек възможен отстъпник, доктор Гуин не изпитваше особени симпатии към него. Макар и да принадлежеше към Високата църква, ректорът не обичаше хората, чиято вяра не се задоволяваше с „Тридесет и деветте члена“[55]. Ентусиазмът на хора като Нюман беше за него признак по-скоро на лудост, отколкото на благочестие, а у младите го отдаваше повече на суетност. Самият доктор Гуин, макар и религиозен, беше същевременно един много практичен светски човек и не одобряваше хората, които считаха тези две неща за несъвместими. Когато узна, че мистър Еърбин е почти католик, ректорът започна да съжалява за усилията си да направи член на своя факултет един толкова недостоен човек, а когато чу, че мистър Еърбин се готви да прегърне изцяло католическата вяра, той изпита известно задоволство от предстоящото освобождаване на заеманото от него място.

Но когато мистър Еърбин се завърна убеден протестант, ректорът на Лазаровия колеж отново разтвори обятията си за него и постепенно той стана любимец на колежа. Отначало беше мрачен, мълчалив и нямаше желание да участвува активно в университетските препирни, но постепенно духът му или по-скоро стилът му се възвърна и той се прочу с неизменната си готовност да се хвърли в бой срещу всичко, което намирисваше на евангелизъм. Беше ненадминат и на амвона, и на ораторската трибуна, и в разговорите на трапезата, любезен и мил с всички. Участвуваше с жар в избори, заседаваше в комитети, съпротивяваше се с нокти и зъби срещу всеки проект за университетска реформа и разсъждаваше добродушно над чашка портвайн за гибелта, заплашваща църквата, и за всекидневните кощунства на витите. Изпитанията, на които беше подложен, докато се измъкне от обаянието на римската чаровница, допринесоха без съмнение много за укрепването на неговия характер. Макар и да се показваше доста самоуверен при решаването на маловажни и външни въпроси, във вътрешния си душевен живот той се стремеше към такова смирение, което едва ли би се научил да цени, ако не беше ходил в Корнуол. Оттогава той всяка година посещаваше това място.

Такъв бе душевният облик на мистър Еърбин по времето, когато прие енорията Св. Юълд. Външният му вид не се отличаваше с нищо особено. Той имаше ръст над средния, беше добре сложен и много енергичен. Косата му, някога смолисточерна, беше сега посребрена, но годините не бяха оставили следи върху лицето му. Може би няма да бъде точно, ако кажем, че то беше красиво, но във всеки случай беше приятно за гледане. Скулите му бяха твърде високи, а челото — прекалено масивно и тежко, но очите, носът и устата бяха просто съвършени. В погледа му винаги гореше някакъв мек огън, който предвещаваше вдъхновение или хумор, щом започнеше да говори, и събеседниците му рядко оставаха излъгани в очакванията си. Около устните му играеше една нежна гънка, която беше доказателство, че неговото остроумие никога не се израждаше в сарказъм и че находчивите му реплики не бяха продиктувани от злоба.

Мистър Еърбин имаше успех сред дамите, но по скоро като всеобщ любимец, а не като едноличен избраник. Като член на оксфордски факултет, той не можеше да мисли за брак и вероятно никога не бе изпитвал нежна страст. Въпреки че неговата църква не изискваше безбрачие от своите служители, той бе свикнал с мисълта, че е от тия свещеници, за които безбрачието е просто необходимост. Не се беше стремил да получи енория, а оксфордската му кариера беше напълно несъвместима с радостите на семейното огнище. Затова той гледаше на жените така, както гледат на тях много католически свещеници. Обичаше компанията на хубавичките и забавните, но за него те бяха сама деца. Разговаряше доста повърхностно с тях и ги слушаше, предварително убеден, че те не могат да повлияят на неговото поведение и на разбиранията му.

Такъв беше мистър Еърбин, новият викарий на църквата „Св. Юълд“, който се готвеше да гостува у семейство Грантли в Плъмстед.

Той пристигна в Плъмстед един ден преди мистър Хардинг и Елинор, така че семейство Грантли имаше възможност да го опознае и да си състави мнение за него, преди да са дошли останалите гости. Гризелда беше изненадана от младежкия му вид, но в спалнята тя сподели с Флоринда, своята по-малка сестра, че той съвсем не говори като младеж, и с превъзходството на своите седемнадесет години над шестнадесетте на Флоринда заяви, че съвсем не бил красив, макар да имал великолепни очи. Както става обикновено в подобни случаи, шестнадесетте години приеха безрезервно присъдата на седемнадесетте и заявиха, че той наистина не е красив. След това двете госпожици започнаха да сравняват достойнствата на други неженени свещеници в околността и без сянка на ревност помежду си се съгласиха, че преподобният Огастъс Грийн далеч превъзхожда всички останали. Наистина много неща говореха в полза на въпросния джентълмен: той получаваше солидна издръжка от баща си и можеше да изразходва всичките си приходи като младши свещеник за виолетови ръкавици и безукорни вратовръзки. И решили окончателно, че у новодошлия няма нищо, което да разклати превъзходството на неотразимия Грийн, момичетата заспаха прегърнати, напълно доволни от себе си и от целия свят.

Отначало мисис Грантли стигна до почти същото заключение относно фаворита на своя съпруг, до каквото бяха стигнали и нейните дъщери, въпреки че не го сравни с мистър Грийн. Всъщност тя не го сравни пряко с никого — само отбеляза пред съпруга си, че някой може да бъде лебед за едни и гъсок за други, с което недвусмислено лиши мистър Еърбин от правото да се смята за лебед в нейните очи.

— Е, Сюзан — отвърна доктор Грантли, малко обиден от неласкавото изказване по отношение на неговия приятел, — ако мистър Еърбин е според тебе гъсок, това не говори много добре за твоята проницателност.

— Гъсок ли? Разбира се, че не е гъсок. Не се съмнявам, че той е даже много интелигентен. Но ти, архидяконе, приемаш всичко толкова буквално, когато това ти изнася, че човек не може да си позволи никакъв facon de parler[56]. Сигурна съм, че мистър Еърбин е много високо ценен — имам предвид в Оксфорд — и че той ще бъде добър енорийски свещеник. Исках да кажа само, че след като прекарах една вечер с него, не го намирам за образец на съвършенство. Преди всичко, ако не греша, той е малко склонен към суетност.

— Измежду всичките ми по-близки познати — каза архидяконът — според мен няма човек, който да е толкова далеч от суетността. Той е по-скоро прекалено стеснителен.

— Може би. Но тази вечер не забелязах това.

Двамата не казаха нищо повече за Еърбин. Доктор Грантли реши, че жена му се бе нахвърлила върху госта само защото той самият го бе похвалил, а мисис Грантли знаеше, че е безполезно да отправя укори или похвали по адрес на човек, за когото архидяконът си е съставил вече твърдо мнение.

Всъщност и двамата бяха прави. Мистър Еърбин беше стеснителен при разговор с хора, които не познаваше добре, но когато изпълняваше своите задължения или обсъждаше въпроси, по които се налагаше да бъде компетентен, той се държеше доста предизвикателно. Пред подиума на Ексетър Хол и в Оксфорд едва ли заставаше оратор, който да издържа по-спокойно погледите на огромната тълпа, защото именно това изискваше неговата професия, но при светска беседа той се смущаваше да изкаже мнението си и това създаваше впечатление, че смята събеседниците си недостойни за своето внимание. Не обичаше да налага възгледите си, освен ако обстоятелствата не изискваха това, и тъй като хората предпочитаха да говорят с него тъкмо на тези теми, които беше свикнал да третира решително, той обикновено избягваше капаните, с които целяха да го въвлекат в спор, и в резултат често се излагаше на обвинения като отправеното му от мисис Грантли.

През това време мистър Еърбин седеше до отворения прозорец, наслаждавайки се на лунната светлина и на сивите кули на черквата в непосредствено съседство с дома на енорийския свещеник, без да подозира, че е станал обект на толкова похвални и непохвални забележки. Като се има предвид колко обичаме да обсъждаме ближните си, и то често пъти не много благосклонно, странно е с какво упорство приемаме, че другите не могат да говорят лошо за нас, а когато узнаем с положителност, че са сторили това, страшно се сърдим и обиждаме. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажем, че всички ние понякога говорим за най-близките си приятели с тон, който никак не би им харесал, и въпреки това очакваме от тях да говорят за нас така, сякаш са слепи за нашите недостатъци и донемайкъде очаровани от многобройните ни добродетели.

Мистър Еърбин изобщо не предполагаше, че може да стане обект на приказки. В сравнение със своя домакин той се мислеше за толкова незначителен, че му се струваше невероятно някой да се интересува от неговата личност. Беше съвсем самотен, ако се има предвид онази интимна близост, която е възможна само между мъж и жена, деца и родители, братя и сестри. Често бе мислил върху това дали подобна близост е необходима за щастието на човека в този свят и обикновено се утешаваше със заключението, че такова щастие не е изобщо нужно. Но тук той се заблуждаваше или по-скоро се опитваше да се заблуди. И той като другите копнееше за радостни изживявания и колкото и да се опитваше да си внуши, с модния за толкова християни стоицизъм, че радостите и скърбите трябва да оставят човека равнодушен, той не беше равнодушен към тях. Бяха му омръзнали оксфордската квартира и животът му в колежа. Изпитваше известна завист към приятеля си за неговата жена и за децата му и едва не пожела уютната гостна на ближния си, прозорците, откъдето се откриваше такава хубава гледка към поддържаната морава и цветните лехи, богатата мебелировка на дома и преди всичко топлата семейна атмосфера, която го изпълваше.

Едва ли мистър Еърбин би могъл да избере по-подходящ момент за такива желания — нали току-що бе получил селска енория и дом, заобиколен от поля и градини, който би се оживил от присъствието на една жена. Наистина имаше известна разлика между разкоша на Плъмстед и скромните доходи на Св. Юълд, но той не беше от хората, които въздишат по богатство! Неговите приятели единодушно биха потвърдили това. Но как малко ни познават нашите приятели! В дните, когато стоически отхвърляше земното щастие, мистър Еърбин не искаше и да мисли за парите, тази ненужна смет. Той, така да се каже, обяви на всеослушание, че кариерата не го интересува, и хората, които се възхищаваха от неговите дарби и можеха да съдействуват те да бъдат възнаградени по достойнство, се хванаха за думите му. И ето сега, нека кажем истината, той се чувствуваше разочарован — разочарован не от другите, а от себе си. Мечтите на неговата младост бяха отлетели и на четиридесет години не се чувствуваше вече способен за апостолски труд. Беше се заблудил в себе си и разбра тази грешка, когато бе вече късно. Заявяваше, че не го влекат митри и архидяконски резиденции, богати енории и приятни бенефиции, а сега трябваше да си признае, че завижда за всички тези неща на хората, на които в своята гордост бе дръзнал да гледа отвисоко.

Той не завиждаше за богатството във вулгарния смисъл на думата, не го блазнеше и разкошът, а мечтаеше за полагащия му се дял земно щастие, свързано с жена, деца и топло семейно огнище, за скромните житейски радости, които преди високомерно отхвърляше като ненужни, но сега виждаше, че е било по-разумно да се опита да ги постигне.

Мистър Еърбин знаеше, че със своите способности, положение и приятели можеше да получи повишение, ако беше положил съответните усилия. Но вместо това той се остави да бъде предуман да приеме една бедна енория — ако сега се оженеше и по този начин се откажеше от преподавателското си място, щеше да бъде принуден да живее с триста фунта годишно. Ето какви бяха светските плодове на неговия труд, който светът намираше за толкова успешен. Светът намираше също, че самият мистър Еърбин е доволен от своето възнаграждение. Уви, уви! Светът грешеше и мистър Еърбин се убеждаваше все повече в това.

Но аз бих помолил читателя да не съди прекалено строго нашия герой. Нима сегашното му душевно състояние не е резултат от опитите да се постигне онова, което на човека не е съдено да постигне? Нима съвременният стоицизъм, колкото и да се опира на християнството, не е също такова насилие над човешката природа, каквото е и стоицизмът на древните? Философията на Зенон е била основана на верни закони, но тези верни закони са били невярно изтълкувани и поради това — неправилно приложени. Същото е и с днешните стоици, които се опитват да ни учат, че не си струва да се стремим към богатство, охолство, комфорт и земно щастие. Колко струва едно учение, което не може да намери убедени последователи и искрени проповедници?

Случаят на мистър Еърбин бе още по-особен, защото той принадлежеше към един клон от англиканската църква, който беше твърде склонен да цени земните блага, и бе живял между доста състоятелни хора. Но тъкмо тези факти го доведоха на младини поради особеностите на характера му до несвойствени за него убеждения. Той прие да остане в лоното на Високата църква, но при условие че ще следва свои собствени принципи и ще върви по път, различен от пътя на събратята му. Беше готов да се сражава за своята кауза, ако му се разреши да постъпва и да мисли както намери за добре. Такова разрешение му бе дадено, но той започна да осъзнава — когато това откритие не му вършеше вече никаква работа, — че е права неговата църква, а не той. Мистър Еърбин разбра, когато беше вече късно, че явно си е струвало труда да работи за възнаграждението, което му се полагаше на този свят, за да може да издържа жена и деца, както и карета за тях; да има уютна гостна, където да угощава приятелите си с вино, и правото да се разхожда по главната улица на своя град със съзнанието, че всички търговци ще се радват да го приемат в магазините си. Други хора стигат до това убеждение в началото на своята кариера и затова постигат целта си. За него беше вече късно.

Казахме, че мистър Еърбин бе склонен да се шегува, а описаните настроения може да се сторят несъвместими с чувството за хумор. Но това съвсем не е така. Остроумието е външната душевна обвивка на човека и е толкова чуждо на вътрешния свят на неговите мисли и чувства, колкото и пищно извезаните с брокат одежди на свещеника при олтара са чужди на скрития под тях аскет, чиято кожа е протъркана от власеницата и полураздрана от бича. Но нима тъкмо такъв един аскет не е по-горд с пищните си одежди, от който и да е друг? Нима чувството му за гордост не се подхранва от това, че докато сияе външно, той стене вътрешно? Същото е и с духовния облик. Обликът, който хората показват всекидневно пред другите, е често пъти противоположен на тяхната вътрешна същност.

В гостната на архидякона мистър Еърбин както обикновено блесна със своето ненатрапчиво остроумие, но когато се оттегли в спалнята си, той седна натъжен до отворения прозорец, роптаейки вътрешно, че в живота му няма нито жена, нито деца, нито идеално поддържана морава, на която да се излегне, нито свита от почтителни младши свещеници, нито богато жилище, нито банкови чиновници, които да му се кланят с уважение. Не можа да стане такъв апостол, какъвто мечтаеше да бъде, а се оказа просто викарий на енорийската църква „Св. Юълд“, който въздиша по епископска митра. Това се казва да паднеш между два стола на земята!

Глава двадесет и първа
Домът на енорийския свещеник в св. Юълд

Когато на следващата сутрин мистър Хардинг и мисис Болд пристигнаха в Плъмстед, архидяконът и неговият приятел бяха отишли вече в Св. Юълд, за да може новият енорийски свещеник да разгледа църквата и да се представи на местния земевладелец. Не ги очакваха да се върнат преди вечеря. По стар навик мистър Хардинг тръгна да се поразходи по поляната около църквата, а двете сестри, останали сами, съвсем естествено заговориха за Барчестър.

Те не бяха много близки помежду си. Мисис Грантли бе десет години по-голяма от Елинор и се ожени, докато Елинор беше още дете. Затова двете никога не си бяха доверявали шепнешком своите сърдечни мечти и надежди, а сега, когато едната беше майка на семейство, а другата вдовица, стана вече съвсем късно за подобни излияния. Живееха твърде откъснати една от друга и между тях не можа да възникне онази връзка, която превръща взаимното доверие между две сестри едва ли не в необходимост. А и онова, което е лесно на осемнадесет години, става доста трудно на двадесет и осем. Мисис Грантли знаеше това и не очакваше от сестра си да сподели с нея своите тайни, но много й се искаше да я попита дали мистър Слоуп наистина й харесва.

Никак не беше трудно да се насочи разговорът към мистър Слоуп. Този човек бе станал толкова известен в Барчестър, представляваше такъв интерес за всички свещеници от епархията и беше така тясно свързан с работите на мистър Хардинг, че щеше да бъде доста странно, ако дъщерите на мистър Хардинг не заговореха за него. Твърде скоро мисис Грантли започна да отправя упреци срещу него — нещо, което тя вършеше с ентусиазъм, а Елинор, с почти същия ентусиазъм, го защищаваше. Той определено не й харесваше, щеше да бъде много доволна, ако можеше изобщо да не го вижда вече, дори се страхуваше донякъде от него, и все пак винаги се оказваше в ролята на негов защитник. Към това я принуждаваха нападките от страна на други хора, които тя намираше за несправедливи, и така, да се застъпва за мистър Слоуп, й стана почти навик.

От него разговорът се прехвърли на семейство Станъп и мисис Грантли слушаше не без интерес разказа на Елинор за неговите членове, когато изведнъж се разбра, че там е бил и мистър Слоуп.

— Какво! — не се сдържа стопанката на дома. — И той ли беше там?

Елинор спокойно потвърди това.

— Е, Елинор, той явно те харесва много. Навсякъде ходи по петите ти!

Но и това не можа да отвори очите на Елинор. Тя само се засмя и каза, че според нея домът на доктор Станъп го е привлякъл с друго обаяние. С това разговорът им завърши. Мисис Грантли остана с убеждението, че този ужасен брак е неминуем, а мисис Болд бе не по-малко убедена, че нещастният капелан, колкото и да е неприятен, е по-скоро преследван, отколкото преследвач.

Разбира се, още преди вечерята архидяконът научи, че Елинор бе останала предишния ден в Барчестър, за да се види с мистър Слоуп, и че тази среща наистина се е състояла. Той си спомни нейните категорични уверения, че семейство Станъп не очакват други гости, и не се поколеба да я обвини в измама, А и фактът (както мислеше той), че си е послужила с лъжа, доказваше повече от ясно престъплението, което й се приписваше: тя беше влюбена в мистър Слоуп!

— Страхувам се, че вече е късно да предприемаме каквото и да било — каза архидяконът. — Признавам, че съм доста изненадан. Никога не съм одобрявал вкуса на сестра ти по отношение на мъжете, но все пак не очаквах, че тя е способна да… Бррр!

— И то толкова скоро! — каза мисис Грантли, която се възмущаваше, изглежда, повече от непристойната привързаност на сестра си, дръзнала да се влюби, преди да свали своя траур, отколкото от лошия й вкус, проличал в избора на мистър Слоуп.

— Виж какво, мила, не ми е приятно да бъда груб, нито да сторя нещо, което може да огорчи баща ти, но трябва да кажа съвсем определено, че няма да позволя на този човек, нито на неговата съпруга да прекрачат прага на моя дом.

Мисис Грантли въздъхна и после се опита да утеши самата себе си и мъжа си с думите, че в края на краищата нищо още не е станало. Сега Елинор е в Плъмстед и много нещо може да се направи, за да бъде отклонена от тази гибелна страст. Клетата Елинор!

Вечерта премина без забележителни събития. Мистър Еърбин разговаряше с архидякона за своята енория, а мисис Грантли и мистър Хардинг, които познаваха голяма част от енориашите, се присъединиха към разговора. Елинор също ги познаваше, но не каза почти нищо. Мистър Еърбин не забелязваше много присъствието й, а тя не беше особено разположена да бъде подчертано любезна с любимците на зет си. Първата й мисъл, след като се прибра в спалнята си, беше, че семейният кръг на доктор Станъп е къде по-приятен от плъмстедския. Изведнъж реши, че свещениците със своя порядъчен, скучен, еднообразен начин на живот са й дошли до гуша. Защо в края на краищата хората, живеещи по широкия свят — в Италия, в Лондон или някъде другаде, — да са брутални и противни? Семейство Станъп, мислеше си тя, са празни, лекомислени, екстравагантни хора, но те не са лоши, а и умеят да направят дома си приятен. Много жалко, че архидяконът не притежава нещо от тяхното savoir vivre[57]. Мистър Еърбин, както вече казахме, не забелязваше много присъствието й, но се прибра в спалнята си с чувството, че е прекарал вечерта в обществото на една красива жена, и подобно на повечето ергени, а и на някои женени мъже, реши, че едномесечният му престой в Плъмстед ще бъде по-приятен, отколкото е очаквал, щом тази красива жена ще живее под един покрив с него.

Преди да се разотидат по спалните си, те се уговориха, че на следния ден цялата компания ще отиде да огледа дома на мистър Еърбин. Тримата свещеници трябваше да обсъдят какви ремонти да бъдат направени, а двете дами щяха да помогнат със съвети за преустройството на това ергенско жилище.

И така, скоро след закуска каретата ги очакваше пред входа. Вътре имаше място само за четирима и архидяконът седна на капрата. Елинор се озова срещу мистър Еърбин и това донякъде я принуди да влезе в разговор с него. Скоро те вече бъбреха приятелски и на Елинор, ако бе изобщо помислила за това, щеше да й хрумне, че мистър Еърбин, въпреки черния си сюртук, би представлявал нелоша добавка към кръга на семейство Станъп.

Сега, когато архидяконът беше по-настрана, те можеха да се държат по-свободно. Мистър Хардинг започна да им разправя с най-простодушен вид една стара легенда за новата енория на мистър Еърбин. Едно време, каза той, жрица на местността Св. Юълд била жена, прочута в цялата околност с целебната си сила. И тя като всички чудотворци си имала вълшебен извор, който се бил запазил и до днес и който мнозина смятали за не по-малко свещен от самата църковна земя. Мистър Еърбин заяви, че подобни възгледи от страна на неговите енориаши са направо еретични. А мисис Грантли отговори, че не е никак съгласна с него и че според нея всяка енория трябва да има не само църковен жрец, но и жрица.

— Само при такова разделение — каза тя — могат да се изпълняват както трябва всички задължения.

— Вероятно, татко — отбеляза Елинор, — в тези отминали времена цялата власт е била в ръцете на жрицата. И мистър Еърбин може би се страхува това да не се повтори в наши дни, ако в енорията се появи дама, ръкоположена в свещенически сан.

— Мисля — отговори мистър Еърбин, — че във всеки случай е по-безопасно да не се поема подобен риск. Гордостта на такива дами е безгранична. С един младши свещеник бих могъл все пак да се справя, но ако той е жена, непременно ще вземе връх над мен.

— Съществуват такива случаи — каза мисис Грантли. — Говори се, че сега в Барчестър има една дама, която самовластно се разпорежда с всичко, свързано с олтара. Може би точно това ви плаши.

Когато на посипаната с пясък площадка пред къщата към тях се присъедини архидяконът, тонът на разговора им се върна отново към скучната сериозност. Не че архидякон Грантли беше скучен човек, но остроумието му бе доста тромаво и духовитите му забележки, когато си позволяваше такива, обикновено не достигаха до неговите събеседници. Този път например той започна да приказва за ранени покриви и за стени, които по негово мнение се нуждаели от хирургическа намеса. Провери чрез почукване всички вътрешни стени, подробно изследва всички комини, всички тръбопроводи, отдушници, цистерни и канали. В старанието си да бъде полезен на своя приятел той стигна дори дотам, че започна собственоръчно да пробива с шило подовите дъски.

Мистър Еърбин го следваше навсякъде, като се стараеше да покаже, че разбира от тези домакински работи; останалите трима също вървяха с тях. Мисис Грантли доказа, че ненапразно е била жена на енорийски свещеник в течение на двадесет години, и с голяма вещина провери звънците и рамките на прозорците.

— Във всеки случай ще имате великолепен изглед от прозореца на вашия кабинет, ако изборът ви се спре на тази стая — каза Елинор.

Тя беше застанала до прозореца на една малка стая на втория етаж, откъдето наистина се откриваше чудесна гледка. Стаята се намираше в задната част на къщата и нямаше нищо, което да спира погледа към величествената грамада на катедралата. Домът беше заобиколен с красиви дървета, а покрай тях минаваше рекичката, която по-нататък опасваше града. Вдясно от катедралата зад гъстите брястове надничаха островърхите покриви и комините на Хайрамовото старопиталище.

— Да — съгласи се мистър Еърбин, приближавайки се до нея. — Оттук ще мога идеално да наблюдавам моите противници. Ще седна пред стените на вражеския град и ще го обстрелвам от безопасно разстояние. Ще стигна и до старопиталището, ако неприятелят го завладее, а пък дворецът ми е точно на мушката.

— Вие свещениците сте просто невъзможни — каза Елинор. — Мислите само как да воювате помежду си.

— Или как да се поддържаме един друг. Лошото е, че не можем да правим само едното от двете. Но не сме ли родени за борба? Нали нашата църква е войнствуваща? Какво е нашият труд, ако не борба, и то сурова борба, щом искаме да има резултат?

— Но не борба помежду ви.

— Както се случи. Вие ме упреквате, че воювам със свещеници от моята собствена църква, а един мохамеданин ще ме осъди заради борбата със заблудите на католическите духовници. А вие сигурно не бихте ме порицали за това. Един езичник, който се кланя на множество богове, ще се учуди на свой ред защо се карат християните и мохамеданите.

— Да, но вие се ожесточавате заради такива дреболии!

— Войните заради дреболии са винаги ожесточени, особено ако се водят между съседи — каза мистър Еърбин. — Когато различията са по-големи и двете страни са почти чужди, те се карат вежливо. Има ли по-яростни противници от двама родни братя?

— Но тези раздори подронват авторитета на църквата!

— Без тях той щеше да бъде подронен още повече. Има само един начин да ги избегнем — да посочим един общопризнат глава на нашата църква, който да има решаващата дума по всички въпроси на вярата, такъв изход от проблемите ни е наистина много примамлив. Мнозина не можаха да устоят. Признавам, че аз самият устоях едва след голяма вътрешна борба.

— Имате предвид католическата църква? — попита Елинор.

— Не, не непременно нея — отвърна той. — Всяка църква, която има един-единствен глава. Ако на Бога беше угодно да ни удостои с такава църква, пътят ни щеше да бъде лек. Но леките пътища явно не са спасителни за нас. — Той млъкна за малко и се замисли за времето, когато почти бе принесъл в жертва всичко най-добро в себе си — своя разум, свободата на волята си, живия извор на своите мисли, самата своя най-съкровена същност — заради един лек път, по който не го очакваха сражения.

— Отчасти имате право — продължи той след малко. — Нашите раздори наистина ни позорят. Външният свят, макар и винаги да ни упреква за нашите човешки слабости и да ни натяква, че в качеството си на свещеници ние си оставаме все пак хора, иска от нас да вършим работата си с богоподобно съвършенство. Но у нас няма нищо богоподобно: и ние като всички хора се сърдим, когато сме на различни мнения, по човешки злорадствуваме, когато надвием врага, а когато спорим по божествени въпроси, даваме воля на враждата и омразата, в които няма нищо божествено. Всичко това е вярно. Но какво бихте могли да предложите в замяна? На земята не може да съществува непогрешим църковен глава. До какво води опитът да се осъществи тази мечта на вярващите, се вижда ясно в Италия и Испания. Да допуснем, че в лоното на папската църква не е имало такива разпри. Такова предположение е много далеч от истината, но нека го приемем за вярно. Кажете тогава, коя църква си е навлякла повече укори?

Елинор се изненада от спокойната сериозност, с която мистър Еърбин полупризна, полуотхвърли отправеното му обвинение. От малка беше свикнала да слуша спорове между духовни лица, но обикновено те имаха за обект такива дребни житейски проблеми, че не й вдъхваха особено уважение. В тях винаги звучеше мотивът на суетна любов било към парите, било към властта и не се чувствуваше копнеж към истината и към чистота на вярата. Хората от нейния кръг бяха винаги убедени в непогрешимата си правота, те вярваха, че нямат никакви основания да се съмняват и че тежкият труд по установяване на задълженията на един духовник е отдавна свършен, затова от борчески настроения свещенослужител се иска само да отбива всички атаки срещу собствените си позиции. Наистина баща й правеше изключение, но той беше толкова миролюбив във всяко отношение, че тя го считаше за твърде различен от останалите. Никога не се беше замисляла над всичко това, не беше преценявала дали този тон на непогрешимост е правилен, или не, но той й бе втръснал, без да си дава сметка за това. И сега тя с изненада и не без известна доза приятно вълнение откри, че новият й познат говори по съвсем друг начин.

— Толкова е лесно да осъдиш някого! — каза той, следвайки хода на мислите си. — Има ли по-приятен живот от този на вестникаря или на водача на опозицията? Да сипеш огън и жупел срещу хората на властта, да изтъкваш недостатъците на всяко нововъведение, да търсиш дупки във всеки сюртук, да се възмущаваш, да бъдеш язвителен, да осмиваш, да морализаторствуваш, да презираш, да погубваш с половинчати похвали или да смазваш с неприкрита клевета! Какво по-лесно от това, след като критикът не носи никаква отговорност! Вие ме осъждате за делата ми, но поставете се на моето място и направете обратното — ще видите, че аз също ще намеря за какво да ви осъдя.

— Но мистър Еърбин, аз съвсем не ви осъждам!

— Извинете, мисис Болд, но и вие ме осъждате, защото и вие принадлежите на този свят: да си представим, че сте член на опозицията, пишете уводна статия и я пишете с вещина и злост. „Нека лаят и хапят кучетата“[58] — започвате вие с елегантен цитат. „Но ако ни е писано да имаме църква, нека, за бога, нейните служители не се хващат за гърлото! Юристите не хулят събратята си, лекарите не се дуелират със своите колеги. Защо само свещениците си позволяват да си отправят такива невъздържани нападки?“ И ще продължите да ни ругаете за нечестивите ни свади, за нашата склонност към сектантство и за нашата нетърпимост. Но това няма да ви попречи следващата седмица да напишете друга статия, в която ние — или някои от нас — ще бъдем обвинени в недопустимо равнодушие към своето призвание. Няма да ви се наложи да обяснявате противоречията, читателите няма да ви попитат как е възможно бедният свещеник да бъде толкова деен, без да се срещне с хора, които мислят много по-различно от него. Когато критикувате даден договор или дадено официално споразумение, вие не рискувате нищо, въпреки че предложените от вас мерки могат да се окажат много по-лоши. Толкова е лесно — а и приятно! — да се критикува! Пък и хвалебствията далеч не очароват слушателите така, както злословията.

Елинор не разбра изцяло неговата ирония, но долови общия смисъл на думите му.

— Виждам, че трябва да ви се извиня за това, че дръзнах да ви критикувам — каза тя. — Но много ме наскърбява недоброжелателството, което цари напоследък в Барчестър, затова си позволих да кажа повече, отколкото трябваше.

— Мир на земята и благоволение между човеците — това е само обещание за бъдещето, както и Царството небесно — каза той по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на нейните думи. — Когато това пророчество се сбъдне, свещениците няма да са вече необходими.

Тук те бяха прекъснати от архидякона, който викаше от избата:

— Еърбин! Еърбин! — След това доктор Грантли се обърна към жена си, която очевидно беше някъде до него: — Къде може да е отишъл? Тази изба е направо ужасна! Би било престъпление да се сложи тук бутилка вино, преди да се направят стените, подът и таванът. Не мога да разбера как старият Гудинъф е търпял такава изба. Впрочем виното му изобщо не можеше да се пие.

— Какво има, господин архидякон? — обади се мистър Еърбин, слизайки по стълбите, след като беше оставил Елинор насаме с нейните мисли.

— Тази изба няма нито покрив, нито стени, нито под — повтори архидяконът. — Слушайте какво ви казвам и не се оставяйте архидяконът да ви убеди, че е наред: половината от тези хора не разбират нищо от вино. В сегашното си състояние това място ще бъде влажно и студено през зимата и горещо и душно през лятото. Не бих дал пукнат грош дори за най-хубавото вино, ако престои тук някоя и друга година.

Мистър Еърбин изказа съгласието си и обеща, че избата ще бъде преустроена в съответствие с указанията на архидякона.

— А сега, Еърбин, погледнете тук и кажете дали сте виждали някога такова подобие на кухненско огнище.

— Огнището е наистина невъзможно — каза мисис Грантли. — Сигурна съм, че то няма да се хареса на бъдещата жрица, когато започне да се запознава с полето на своята предстояща дейност. Действително, мистър Еърбин, след такъв прекрасен кладенец тя няма да се помири с това огнище.

— Ако изобщо в Св. Юълд дойде някога жрица, аз мисля, мисис Грантли, че ще е най-добре да й оставим кладенеца и да не навличаме нейния свещен гняв върху несъвършенствата, произтичащи от нашата човешка бедност. Впрочем аз съм готов да призная, че не съм никак равнодушен към прелестите на един добре сготвен обед, така че огнището непременно ще бъде поправено.

През това време архидяконът се беше вече качил в столовата.

— Еърбин — каза той със звучния си, ясен глас и с обичайния за него заповеднически тон, — трябва на всяка цена да направите някои изменения в тази столова… всъщност да я преобразите изцяло. Вижте само, шестнайсет фута на петнайсет! Чували ли сте някога за столова с такива размери? — Архидяконът започна да измерва помещението с тържествени стъпки, сякаш дори и тази дейност можеше да получи ореола на архиерейско величие, ако бъде извършвана по този начин. — Даже непълни шестнайсет, може да се приеме за квадратна.

— Много подходяща за кръгла маса — предложи бившият управител.

Идеята за кръгла маса беше направо кощунствена за архидякона. Той беше свикнал да сяда на обширна маса, която можеше да се удължава в зависимост от броя на гостите, станала почти черна от непрекъснато лъскане и блестяща като огледало, докато кръглите маси за ядене бяха обикновено дъбови или толкова нови, че не можеха да добият така приятния за неговите очи оттенък. Той ги свързваше с този новомоден и глупав според него маниер да им се слага покривка, сякаш за да се напомни на гостите, че не бива много да се заседяват. Според него в кръглите маси имаше нещо демократично и парвенюшко. Мислеше, че ги използуват сектантите и фабрикантите на басма, както може би и някои литературни лъвове, известни повече с остроумието си, отколкото със своята благовъзпитаност. Той беше малко смутен от мисълта, че такава долнопробна мебел може да бъде въведена в епархията от собственото му протеже, и то по предложение на неговия тъст.

— Кръглата маса — каза той малко разпалено — е най-отвратителната мебел, която изобщо съществува. Надявам се, че Еърбин има достатъчно вкус и няма да допусне такова нещо в дома си.

Бедният мистър Хардинг се почувствува напълно сразен и не каза, разбира се, нито дума повече, но мистър Еърбин, който бе отстъпил покорно за такива дребни работи като избата и кухненското огнище, сметна за необходимо да се противопостави на тези твърде обременителни за неговия джоб реформи:

— Струва ми се обаче, господин архидякон, че няма как да удължа помещението, без да бутна стената, а ако бутна стената, ще трябва да я иззидам отново; ако добавя еркер от тази страна, ще трябва да добавя и от другата, а значи, и на втория етаж. Това е равносилно на преустройство на цялата фасада и сигурно ще струва няколкостотин фунта. Съветът по църковните въпроси едва ли ще одобри такъв разход само защото дължината на столовата ми е едва шестнайсет фута.

Архидяконът започна да обяснява, че няма нищо по-лесно от удължаването на столовата с шест фута в предната част, без да се засяга нито едно от останалите помещения в къщата. Подобна асиметрия била всъщност много приятна при малките селски къщи, ето защо той предложи да заплати всички разходи от собствения си джоб, ако сумата надхвърли четиридесет фунта. Мистър Еърбин обаче беше непреклонен и не отстъпи, колкото и да се гневеше и сърдеше архидяконът.

Той обясни, че четиридесет фунта са значителна сума за него и че приятелите му, ако са достатъчно великодушни да го удостоят със своето посещение, ще трябва да се примирят с ужасите на квадратната столова. Затова пък твърдо обеща да не поставя кръгла маса.

— Ами ако жрицата настои да се разширят и двете стаи? — намеси се мисис Грантли.

— В такъв случай тя ще трябва да направи това сама, мисис Грантли.

— Не се съмнявам, че ще съумее да го направи, както и много други чудесни неща. Сигурна съм, че когато дойде, тя няма да се появи с празни ръце.

Мистър Еърбин обаче не изглеждаше много склонен да влиза в излишни разходи, като залага на подобни надежди, затова всички значителни реконструкции, които не биха могли да бъдат поети от Съвета по църковните въпроси или от актива, останал от предишния енорийски свещеник, бяха отхвърлени. С това съществено изключение архидяконът успя, за свое най-голямо задоволство, да наложи всички свои предложения. Един внимателен наблюдател, ако имаше такъв, би забелязал, че съветите на неговата съпруга са не по-малко полезни. Никой не знаеше по-добре от мисис Грантли как да се внесе уют в един дом. Но тя не сметна за необходимо да претендира за част от славата, която нейният съпруг и повелител с такава готовност си приписваше.

След свършването на тази плодотворна и систематична работа компанията се завърна в Плъмстед напълно доволна от пътуването.

Глава двадесет и втора
Мистър Торн и мис Торн от Улаторн

Следващата неделя мистър Еърбин трябваше да служи за първи път в новата си църква. Беше решено архидяконът да го придружи и да вземе участие в литургията, а мистър Хардинг да отмени зет си в плъмстедската църква. Мисис Грантли беше заета със своето училище и с кифличките и заяви, че няма да може да дойде, но мисис Болд щеше да замине с тях. Тримата решиха също така да обядват у местния земевладелец и да се върнат след дневната служба.

Уилфред Торн, ескуайър, от Улаторн владееше землището на енорията Св. Юълд или по-точно на Улаторн, тъй като славата на древния светец се затъмняваше от днешната именитост на земевладелеца. Той беше типичен пример на това, в което се е превърнало в наши дни племето, чийто характерен представител преди сто години е бил, както ни уверяват, скуайър Уестърн[59]. Ако това твърдение е вярно, малко съсловия са успели да постигнат такава благоприятна промяна. Мистър Торн обаче беше голям чудак и това го правеше обект на немалко присмех. На петдесет години той още не беше женен и беше много горд със собствената си личност. Докато се намираше у дома си в Улаторн, нямаше голямо поле за изявата на тази гордост и затова изглеждаше джентълмен и първенец на своята епархия, какъвто всъщност безспорно беше. Но по време на пет-шест седмичния си ежегоден престой в Лондон той полагаше такива усилия да изглежда и там голям човек, какъвто всъщност безспорно не беше, че мнозина от неговия клуб го смятаха за глупак. Беше много начетен — посвоему и в определени области. Любимите му автори бяха Монтен и Бъртън[60] и в цялото графство, а дори и в съседното, нямаше може би друг човек, който да познава така добре английските есеисти от последните две столетия. Притежаваше пълните течения на „Айдлър“, „Спектейтър“, „Татлър“, „Гардиан“ и „Рамблър“[61] и беше готов да доказва до каква степен тези издания превъзхождат всичко публикувано в нашите „Единбург Ривю“ и „Куортърли Ривю“. Беше много добре осведомен по всички въпроси на хералдиката и почти за всяко благородническо семейство в Англия можеше да каже чия кръв и чие потекло са наследили онези, които имаха правото да претендират за такъв разкош. Самият той бе изпълнен с най-дълбоко уважение към кръвта и потеклото. Знаеше наизуст собствените си прадеди, живели дълго преди нормандското нашествие, и можеше да ви обясни, ако сте готови да го изслушате, защо и те подобно на Седрик Саксонеца[62] са успели да опазят родовите си имения от лапите на нормандските барони. Съвсем не защото пълзели пред чуждестранните си съседи, твърдеше той разгорещено. Илфрид Улаторнски, живял по времето на крал Джон, успял да укрепи и защити не само своя замък, но и тогавашната Барчестърска катедрала срещу набезите на някой си Джефри де Бург. Мистър Торн притежаваше пълна хроника на тази обсада, написана на фин пергамент и богато илюстрирана. Какво значение имаше, че никой не можеше да разчете писмените знаци, след като езикът на ръкописа би си останал и без това неразбран? Впрочем мистър Торн би могъл да ви съобщи всички подробности на изискан съвременен английски и нямаше нищо против да го стори.

Би било несправедливо да кажем, че той гледаше отвисоко на хората, чийто род не беше особено древен. Съвсем не. Имаше много познати и даже приятели сред тях. Но той гледаше на тях, както милионерите са склонни да гледат на хората с малки доходи, както познавачите на Софокъл — на невежите, които изобщо не знаят гръцки. Те може да са чудесни хора, да притежават похвални добродетели и възхитителни дарби, да са напълно почтени във всяко отношение — и все пак им липсваше най-важното. Така разсъждаваше мистър Торн по този въпрос. Нищо не можеше да замести добрата кръв и нищо не беше в състояние да унищожи благотворното й въздействие. Наистина малцина в днешно време я притежаваха, но това само я правеше още по-скъпоценна. Цяло удоволствие беше да слушаш славословията на мистър Торн на тази тема. Ако вие в своето невежество кажете, че еди-кой си е от добро семейство, защото главата на това семейство отдавна носи титлата баронет, мистър Торн ще отвори широко очи с израз на престорено удивление и скромно ще ви напомни, че най-древните баронетски титли водят началото си едва от царуването на Джеймс I. Той би въздъхнал страдалчески, ако заговорите за кръвта на рода Фицджералд или Де Бург, и едва ли би уважил претенциите на родове като Хауард или Лаудър. А веднъж бе дал да се разбере, че Толбът е един все още твърде млад род, чието генеалогическо дърво е едва израснало.

Веднъж в разговор за една голяма фамилия, чийто родов герб е украсен с три коронки, чиито потомци представят редица избирателни колегии в Парламента и един от членовете, на която е участвувал в почти всички кабинети през този век — с една дума, за една предостойна фамилия, каквито няма много в Англия, мистър Торн нарече всички нейни представители „измет“. И то не от липса на уважение. Той в много отношения се възхищаваше от тях и не завиждаше на привилегиите им. Просто искаше да изрази убеждението си, че течността, която тече в техните жили, не е още достатъчно пречистена от времето, не е станала още истински ихор[63], достоен да бъде наречен „кръв“ в генеалогичния смисъл на тази дума.

Когато му представиха за първи път мистър Еърбин, мистър Торн веднага изказа предположение, че той е от рода Еърбин от Ъпхил Стантън. Мистър Еърбин отговори, че родството му с това семейство е много далечно. Мистър Торн посочи, че родството не може да бъде много далечно. Мистър Еърбин го увери, че то е толкова далечно, щото семействата им изобщо не се познават. Мистър Торн се засмя дискретно и обясни на мистър Еърбин, че всички съществуващи разклонения на неговия род са се отделили от главния ствол не по-рано от царуването на кралица Елизабет и затова родството му съвсем не е далечно. Мистър Еърбин е без всякакво съмнение Еърбин от Ъпхил Стантън.

— Но Ъпхил Стантън е бил продаден на семейство Де Грей преди цели петдесет години! — каза мистър Еърбин.

— Ако за беда остане не само петдесет, но и сто и петдесет години в техни ръце, вашите потомци няма да изгубят нито на йота правото си да наричат Ъпхил Стантън свое родово имение — възрази мистър Торн. — Никакъв Де Грей не може, слава богу, да купи това право, както и никой Еърбин или Торн не може, слава богу, да го продаде.

В политиката мистър Торн беше непоколебим консерватор. Според него онези петдесет и трима троянци[64], които, както ни съобщава мистър Дод, осъдили през ноември 1852 година свободната търговия, бяха единствените патриоти, останали в редиците на английските държавници. Когато настъпи тази ужасна свобода на търговията и житните закони бяха отменени от същите хора, които мистър Торн бе смятал дотогава за единствените възможни спасители на своята страна, той беше направо сломен. Англия беше обречена, но това не бе най-страшното. И други страни са познавали периоди на процъфтяване и на упадък, а човечеството като цяло бе вървяло, по божието благоволение, все напред. Но сега завинаги бе изчезнала всяка вярност към идеалите! Гибелта не само беше неизбежна — бе съдено тя да дойде от ръката на отстъпници, които са били смятани за най-верни между верните. Политическият живот в Англия бе престанал да бъде поприще за джентълмени. Ако мистър Торн беше стъпкан от краката на някой представител на вигите, той щеше да понесе това като тори и като мъченик, но да бъде така грубо изоставен и измамен от хората, които бе тъй горещо подкрепял, на които бе тъй безрезервно вярвал — това той не можеше да преживее. Затова мистър Торн умря като политик и се оттегли от всякакви обществени дела.

Така преминаха първите две-три години след измяната на сър Робърт Пийл[65], но след това гневът на мистър Торн, както и гневът на мнозина други, постепенно се уталожи. Той почна отново да се среща с хора, да се появява в съда и на пазара и да сяда на вечери рамо до рамо с някои от тези, които така жестоко го бяха предали. Изпитваше необходимост да живее и опитът му да се оттегли от света не успя. Впрочем той и някои негови съмишленици, които продължаваха непоколебимо да поддържат същите твърди принципи на протекционизма — хора като него, които запазваха своята вярност, без да се плашат от виковете на тълпата, — намериха своеобразен начин да се утешат. Те чувствуваха, че са последните истински пазители на определени Елевзински мистерии, на съкровени и удивителни тайнства, които единствени бяха угодни на боговете. На тях и само на тях бе дадено сега да познават тези тайнства и да ги съхраняват, ако това все още беше възможно, като грижливо и тайно посветят в тях своите деца.

Случвало се е да четем как някои семейства, които привидно изповядват една общоприета вяра, в действителност предават от поколение на поколение свой особен, таен култ. Мистър Торн изпадна постепенно в същото положение. Научи се с течение на времето да изслушва спокойно твърденията, че протекционизмът бил вече мъртъв, макар и да знаеше, че той е все още пълен с мистичен живот. Дори изпитваше известно удоволствие при мисълта, че са му известни неща, скрити от очите на непосветеното множество. Свикна да чува даже от устата на дребни земевладелци, че свободната търговия не е все пак чак толкова страшна, без при това да им възразява, макар и много добре да знаеше, че всичко хубаво в Англия си е отишло заедно с неговия изпитан паладиум. В него живееше нещо от чувствата на Катон[66], който с радост посегнал на своя живот, защото римляните били станали недостойни да се наричат римляни. Мистър Торн нямаше никакво намерение да се самоубива, тъй като беше добър християнин и продължаваше да получава четири хиляди фунта годишно, но все пак му беше приятно да се чувствува като Катон.

Мистър Торн обичаше развлеченията на открито — ловуваше с ентусиазъм, макар и не без мярка. Преди големия упадък на политиката в неговото графство той оказваше всяка възможна подкрепа на лова. Пазеше дивеча толкова строго, че твърде скоро нито една дива патица или пуйка не смееше да си покаже носа в енорията Св. Юълд. Грижеше се за посадените от него храсти повече, отколкото за дъбовете и борините. Проявяваше по-голям интерес към лисиците си, отколкото към овцете и агнетата. Нямаше по-любимо място за среща на ловците от Улаторн: никъде вратите на конюшнята не се разтваряха с такова гостоприемство пред конете на далечните съседи; никой не бе говорил, писал и правил повече за поддържането на лова от мистър Торн. Теорията на протекционизма можеше да намери такова пълно приложение в ловната практика на графството! Но когато настъпи великото крушение, когато благородният предводител на барсетширските хрътки подкрепи в Палатата на лордовете министъра ренегат и подло пожертвува своята правда, мъжеството, приятелите и честта си заради надеждата да бъде удостоен с Ордена на жартиерата, в този момент мистър Торн се отказа от лова. Той не изкорени храстите, защото това не подобаваше на един джентълмен. Не унищожи и лисиците, защото в неговите очи това би било равносилно на убийство. Не забрани лова в своето землище, защото това би представлявало нарушение на неписания закон на провинциалните благородници. Но той напускаше Улаторн всеки път, когато там се свикваше ловджийски сбор, остави ловните си насаждения на волята на съдбата и отказваше да извади розовата си куртка от шкафа, както и ловджийските си коне от конюшнята. Това продължи около две години, след което той започна постепенно да отстъпва. За първи път се появи сякаш случайно на едно сборно място в околността, яхнал пони и облечен в ловджийската си куртка, след това една сутрин се появи пеша да погледа гонитбата сред любимите си храсти и не отказа да се качи на кобилата, която случайно разхождаше там неговият коняр. По-късно един от безсмъртните петдесет и трима успя да го убеди да участвува в продължение на две седмици заедно с ловните си кучета в организирания на другия край на графството лов и така той се върна малко по малко към старите си навици. Но и в лова, както и във всичко останало, той намираше опора единствено във вътрешното си чувство на мистично превъзходство над онези, чийто външен живот бе принуден да споделя.

Мистър Торн не живееше сам в Улаторн. Имаше сестра, която беше десет години по-възрастна от него и споделяше с такава жар всичките му пристрастия и предразсъдъци, че се бе превърнала просто в негова карикатура. Нищо не можеше да я застави да отвори някоя модна литературна притурка, не допускаше в гостната си никакви списания и при никакви обстоятелства не би осквернила пръстите си с допир, макар и само до едно късче от „Таймс“. Тя говореше за Адисън, Суифт и Стийл като за живи хора, считаше Дефо за най-знаменития английски романист и виждаше във Филдинг един млад, но многообещаващ труженик на литературната нива. В поезията тя беше запозната с такива късни творци като Драйдън[67] и веднъж даже се съгласи да прочете „Похищението на къдрицата“[68], но смяташе Спенсър[69] за най-големия майстор в английската поезия. Генеалогията беше нейната любима лудост. Впрочем тя презираше онова, с което се гордееха повечето специалисти в тази област. Гербовете и девизите я изкарваха извън кожата й. Илфрид Улаторнски не е имал нужда от девиз, за да разсече на две Джефри де Бург, а прадядото на Илфрид, великанът Улафрид, не е прибягнал до помощта на никакъв герб, за да запокити с голи ръце от кулата на своя замък един от братовчедите на подлия нормандски нашественик. Всички днешни английски фамилни имена й се струваха еднакво незначителни: истински знатни бяха за нея единствено имена като Хенгист и Хорса[70]. Не се задоволяваше с нищо по-ново от епохата преди саксите и сигурно би кръстила децата си, ако имаше деца, с имената на древните брити. В някои отношения тя не беше много различна от Улрика[71] на Уолтър Скот и ако имаше навика да проклина, сигурно би проклинала в името на Миста, Скогула и Зърнебок[72]. Но за разлика от Улрика тя не бе допуснала да бъде осквернена от нормандски обятия и не бе подстрекавала към отцеубийство, затова изворът на човешка доброта не бе пресъхнал в нейните гърди. Ето защо тя не проклинаше, а благославяше, но по такъв странен и груб саксонски маниер, че не би я разбрал никой селянин, с изключение на нейните собствени работници.

Що се отнася до политиката, мис Торн изпитваше такова дълбоко отвращение към нея заради безобразията, извършени дълго преди да започнат споровете за житните закони, че последните не можаха много да я развълнуват. В нейните очи брат й беше един прибързан младеж, чийто прекалено горещ темперамент го бе тласнал към демократизъм. Но за щастие сблъскването му с безчестието на света го беше вразумило. Тя още не бе преглътнала Закона за реформата[73] и продължаваше да оплаква вътрешно слабостта на херцог Уелингтън[74], проявена от него по въпроса за правата на католиците. Ако бяха я попитали кой според нея трябва да стане съветник на кралицата, тя вероятно би посочила името на лорд Елдън[75], а ако й напомнеха, че този многоуважаван мъж не е вече между нас и не може да ни помогне, тя сигурно би отговорила с въздишка, че в днешно време спасение можем да очакваме само от мъртвите.

В религиозно отношение мис Торн беше чиста проба друидка[76]. С това съвсем не искаме да кажем, че тя е извършвала в наши дни човешки жертвоприношения или че се е противопоставяла на Христовата църква. Тя бе приела християнската религия като смекчена форма на вярата на своите прадеди и винаги се позоваваше на това в желанието си да докаже, че няма никакви предразсъдъци по отношение на реформите, когато ползата от тях е очевидна. Това беше последната реформа, която тя бе приела, ако допуснем, че британските дами са престанали да червят лицата си и са сложили нещо като фуста още преди времето на свети Августин. Но мис Торн не одобри следващата стъпка по този път, когато жените, запазвайки фустите си, започнаха отново да проявяват интерес към червилата и помадите.

Мис Торн беше всъщност друидка по това, че вечно се оплакваше от една или друга ритуална практика на своята църква. Понякога говореше и винаги мислеше за доброто старо време, въпреки че нямаше абсолютно никаква представа какви са били неговите добри страни. Въобразяваше си, че някога е съществувала една изчезнала вече чистота на нравите, че нашите свещеници са били благочестиви, а народът — простодушен и смирен, но всичко това едва ли се подкрепяше от историческите факти. Имаше обичай да говори за Кранмър[77] като за най-твърдия и най-непресторения от всички мъченици. Според нея единствената грижа на кралица Елизабет е била чистотата на протестантската вяра на нейните поданици. Би било жестоко да й се отворят очите, ако това изобщо беше възможно, но едва ли някой би могъл да я накара да разбере, че Кранмър е бил един безпринципен поп, готов на всичко, за да запази мястото си, а кралицата е била дълбоко в себе си папистка, при една-единствена уговорка — тя да си бъде папа.

И тъй, мис Торн продължаваше да въздиша и съжалява, виждайки в божественото право на монарсите основния принцип за съзиждането на един златен век, и лелееше в най-съкровената дълбочина на душата си неизказана надежда за реставрация на някой от Стюартите. Кой би посмял да й отнеме сладостта на тези въздишки и удоволствието от тези съжаления?

Външността и облеклото й бяха самото съвършенство и тя отлично съзнаваше това. Мис Торн беше изящна дребна старица, чиито страни още пазеха нещо от розовата свежест на младостта. Тя беше горда с цвета на лицето си и със сивите си коси, чиито ситни къдрици надничаха изпод изисканото дантелено боне. Мисълта за парите, които мис Торн харчеше за дантели, терзаеше сърцето на бедната мисис Куивърфул с нейните седем дъщери. Мис Торн се гордееше със зъбите си, все още бели и многобройни, гордееше се със своите ясни весели очи, със ситнещата си наперена походка и особено много се гордееше с малките си изваяни крака, на които дължеше тази походка. Тя беше също горда — и то изключително горда — с пищните копринени рокли, така приятно шумолящи, докато се движеше из гостната си.

Познаваме навиците на господарката на Бранксъм[78]:

Двадесет и девет рицари славни

окачиха щитовете в залата на замъка.

Господарката на Улаторн нямаше толкова войнствени навици, но те едва ли изискваха по-малки разходи. Тя би могла да се похвали, че в гардероба й има двадесет и девет копринени поли, всяка от които би останала да стои права, ако бъде поставена на пода. Двадесет и деветте щита на шотландските герои бяха по-малко самостоятелни, а в случай на нападение едва ли биха осигурили по-надеждна защита. В пълното си облекло мис Торн беше като покрита с броня от главата до петите, а доколкото могат да съдят простосмъртните, тя беше винаги в пълно облекло.

За цялата тази богата премяна мис Торн не беше принудена да разчита на щедростта на брат си. Тя разполагаше с доста закръглен собствен доход, който разпределяше между младите си роднини, модистките и бедните, като най-голямата част се падаше на последните. Затова не е чудно, че въпреки малките й чудачества не й липсваха обичта и уважението на околните. Ние изброихме, изглежда, всички нейни чудачества. А добродетелите й са твърде многобройни и не достатъчно интересни, за да бъдат описвани.

След като говорим за мистър и мис Торн, трябва да кажем няколко думи и за дома, в който те живееха. Той не беше много голям, нито много красив, а според днешните разбирания не беше може би и много удобен, но за любителите на своеобразните тонове и на своеобразните архитектурни орнаменти от епохата на Тюдорите той беше истински бисер.

Ние се осмеляваме да се причислим към последните и искаме да използуваме случая, за да изразим изненадата си колко малко познават англичаните шедьоврите на английската архитектура. Развалините на Колизея, флорентинската Кампанила[79], катедралата „Св. Марко“, Кьолнската катедрала, Борсата и „Нотр Дам“ нашите туристи знаят на пръсти, но великолепните сгради в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир са им напълно неизвестни. Ние дори дълбоко се съмняваме дали нашите многобройни прославени пътешественици, опъвали своите палатки в подножието на Синай, изобщо са чували, че в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир има такива сгради. Каним ги да отидат и да видят!

Домът на мистър Торн се наричаше Улаторн Корт и това име[80] му подхождаше: двете му крила, построени под прав ъгъл едно спрямо друго, заграждаха един правоъгълен двор, затворен от другите две страни от масивен зид, висок двадесет фута. Той бе изграден от дялан камък — издялан грубо и силно износен, но добил онзи великолепен златистокафяв оттенък, какъвто може да придаде само тристагодишният лишей. Отгоре стената беше украсена с големи каменни кълба със същия цвят. В двора се влизаше през желязна порта, чиито крила бяха толкова масивни, че беше много трудно някой да ги отвори или затвори, затова рядко ги обезпокояваха. От портата се разклоняваха две пътеки, пресичащи двора — лявата стигаше до парадната врата в самия ъгъл на сградата, а дясната завиваше към задния вход в отдалечения край на по-дългото крило.

Съвременните любители на комфорта ще се опълчат срещу Улаторн Корт за това, че до парадния вход не може да се стигне с карета. Ако искате да влезете в Улаторн, любезни читателю, вие ще трябва да сторите това на собствените си крака или в инвалиден стол. Конните екипажи спират пред желязната порта. Но това е нищо в сравнение с ужаса, който ви очаква след това. Влизайки през парадния вход, който не е особено внушителен, вие се озовавате направо в трапезната зала. „Как? Нима няма вестибюл?“ — ще възкликне моят разглезен приятел, свикнал с всички удобства на съвременния живот. Има, драги господине! Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че това е един истински английски вестибюл, но с огромни размери — украса на всеки старинен дом на селски благородник, но не и съвременна трапезария.

Мистър и мис Торн се гордееха с тази особеност на своето жилище, въпреки че братът едва не се поддаде веднъж на уговорките на приятелите си да го преустрои. И двамата изпитваха задоволство при мисълта, че и те като Седрик обядват в истинска старинна зала, макар и насаме. Те не си признаваха никога, но всъщност чувствуваха неудобствата на това разпределение и се опитаха да ги отстранят. Един огромен параван отделяше парадния вход и част от залата, закривайки също и вратата към коридора, който се намираше откъм двора и минаваше по цялата дължина на голямото крило. Или читателят е лишен от пространствено въображение, или аз не разбирам нищо от топография, ако досега не е станало ясно, че голямата зала заема целия първи етаж на по-късото крило на замъка, което остава вляво от вас, когато влизате през портата. Трябва да е станало също така ясно, че трите прозореца на залата гледат към грижливо поддържаната морава. Те имат правоъгълна форма и каменна рамка — една хоризонтална греда ги разделя на две нееднакви части, като по-голямата остава долу, а тези части на свой ред са разделени на пет от вертикалните каменни колонки. Вероятно съществуват прозорци, които пропускат повече светлина, вероятно и предназначението на прозореца, както сочи моят практичен приятел, е да пропуска светлината. Не искам да споря с него по този въпрос. А и не бих могъл. И все пак ще си умра с твърдото убеждение, че не съществува друг вид прозорец, който да е в състояние да дари толкова щастие на човечеството, колкото прозорците в Улаторн Корт. „Как, ами еркерният прозорец?“ — ще възрази мис Даяна де Мидълейдж. Дори и той, мис Даяна, въпреки своята красота. Еркерният прозорец не дава това чувство на английски домашен уют. Нека той краси университетите и резиденциите на могъщите перове, но за гостните на тихите провинциални дами, на хората, които са далеч от светския живот, няма нищо по-добро от правоъгълните прозорци с каменна рамка от епохата на Тюдорите.

По стените на залата висяха портрети на дами с безжизнени ликове, нарисувани от Лили, и на непривлекателни мъжки фигури в червени роби, излезли изпод четката на Нелер[81]. Всеки портрет беше вграден както се полага в дъбовата ламперия. В отдалечения край на помещението има огромна камина, която често ставаше повод за пререкания между брата и сестрата. Техният баща беше поставил на огнището старомодна решетка, способна да издържи петдесет килограма въглища. Камината беше предназначена естествено за дърва и под решетката още стърчаха чугунените стойки за цепениците. Мис Торн копнееше да се върне към стойките. Милата старица винаги се стремеше да се върне към нещо и ако всеки път й отстъпваха, с течение на времето тя непременно щеше да си спомни, че пръстите са създадени преди вилиците и би се върнала към тях. Но по отношение на камината мистър Торн не искаше да се връща назад. Всичките им съседи имаха в столовата си уютни каминени решетки. Той не беше точно от онзи тип хора, които са склонни да правят нововъведения, но не беше и дотолкова роб на предразсъдъците, че да се откаже от удобствата, оставени от баща му. Веднъж мистър Торн даже намекна, че с помощта на едно незначително преустройство входната врата би могла да се отваря към коридора, но сестра му Моника — защото така се казваше мис Торн — веднага легна болна и остана на легло цяла седмица. Тя се съгласи да слезе долу едва след като брат й се закле, че входната врата няма да претърпи никакви промени, докато тя е жива.

На противоположния край на залата точно срещу камината имаше врата, водеща към гостната, която беше със същите размери и се осветяваше от точно такива прозорци. И все пак тя не приличаше никак на столовата. Стените бяха облицовани, а таванът беше белосан и украсен със съвременен корниз — в столовата от него се подаваха старите дървени греди.

Гостната на мис Торн, която тя обичаше да нарича свое убежище, беше възхитителна. Прозорците й гледаха към чудесно поддържана градина, а непосредствено под тях се намираха изискани, строги, величествени цветни лехи, оградени с камъни; по-нататък, на ниска балюстрада, бяха поставени урни и статуи — фавни, нимфи, сатири и други същества от свитата на Пан, а зад тях една прелестна полянка се спускаше към скрита под склона ограда, разделяща градината от парка. След гостната беше разположен кабинетът на мистър Торн, а до него — кухнята и останалите домакински помещения. В гостната и в кабинета се влизаше от коридора, за който вече споменахме — при кабинета на мистър Торн той се разширяваше, за да направи място на черната дъбова стълба, водеща към горния етаж.

Така изглеждаше отвътре Улаторн Корт. Но независимо от това може би малко скучно описание искаме да подчертаем, че не към вътрешната уредба на този дом се стремим да насочим вниманието на английския турист, когото съветваме да не изпуска все пак благоприятната възможност да се запознае с него като гост, ако такава възможност му се представи. Улаторн е възхитителен с външния си вид. Нека туристът получи разрешение да разгледа поне градината и нека се излегне на меката трева срещу външния ъгъл на къщата. Оттам ще може да вижда и двете фасади и да се наслади на великолепната архитектура, освободена от сухото еднообразние на правата линия.

Особено забележителен е цветът на Улаторн Корт, онзи великолепен тъмнозлатист оттенък, който придава на камъка столетният мъх. Ударете стената с длан, и ще останете с впечатлението, че камъкът не е покрит с нищо, но ако я разтъркате внимателно, ще видите, че цветът остава върху пръстите ви. На нито един художник не се е още удало да създаде върху своята палитра този сочен оттенък, породен от безкрайния низ на годините.

Улаторн е доста висок за дом на земевладелец, тъй като има три етажа. Прозорците на всеки етаж са подобни на вече описаните, но се различават от тях по размери и разположение. На първия етаж те са еднакви и симетрични, но на втория и третия имат различна големина и са разположени разбъркано, което придава своеобразна живописност на сградата. Покривът е почти скрит зад нисък парапет, по чиито ъгли са поставени други статуи на фавни и сатири.

Такъв е Улаторн Корт. Но трябва да кажем няколко думи и за подстъпа към него, като дадем заедно с това описание и на църквата. Живописният старинен храм „Св. Юълд“ е разположен точно срещу желязната порта на двора и е почти отвсякъде заобиколен от гъстите клони на липите, очертаващи алеята, която се разклонява към двете страни на къщата. Тази алея е великолепна, но в очите на мнозина тя би загубила много от това, че не е частна собственост, а заграден с жив плет път, с ивица трева от двете страни, където са засадени липите. По този начин Улаторн Корт не е отвсякъде заобиколен от владенията на мистър Торн, въпреки че цялата земя около пътя му принадлежи. Но това не го тревожи особено. Хората, които купуват ново имущество, се интересуват много от подобни неща, но живеещите там, където столетия наред са живели техните прадеди, не им обръщат внимание. На мистър Торн и на сестра му и през ум не им минаваше да се тревожат от това, че цял свят може, ако поиска, да мине пеша или с карета през тяхната желязна порта. Впрочем онази част от света, която се ползуваше от споменатата привилегия, беше твърде малка.

Такива бяха преди една-две години мистър и мис Торн от Улаторн. Такива според нас са много от английските земевладелци. Дано още дълги години техният брой не намалява!

Глава двадесет и трета
Първата служба на мистър Еърбин в църквата „Св. Юълд“

В неделя сутринта архидяконът със своята балдъза и мистър Еърбин потеглиха, както беше уговорено, за Улаторн. По пътя новият викарий заяви, че постоянно се вълнува от мисълта за първата среща със своите енориаши. Той призна, че винаги е страдал от прекалената си стеснителност, която често го е правила неспособен да изпълнява непривични задължения, и че сега тя го измъчва особено силно и го кара да се съмнява дали ще успее да запази необходимото достойнство по време на службата. Предчувствувал, че малките проницателни очички на мис Тори непрекъснато ще го гледат с неодобрение. Архидяконът осмя тези негови опасения. Той самият изобщо не знаел какво значи да изпитваш стеснение. Не можел да си представи как мис Торн, заобиколена от улаторнските селяни и от някои жители на по-бедните предградия на Барчестър, би могла да смути човек, който е свикнал да се обръща към високоерудираната аудитория на църквата „Св. Богородица“ в Оксфорд. Скромността на мистър Еърбин го карала просто да се смее.

Тук мистър Еърбин започна да философствува. Амвонът на „Св. Юълд“ изглеждал след амвона на „Св. Богородица“ не по-малко страшен, отколкото амвонът на „Св. Богородица“ — след амвона на „Св. Юълд“. Нима един лорд, попаднал внезапно по волята на съдбата сред прости копачи, би изпитал по-малък страх от насмешките на новите си другари, отколкото един копач, получил ненадейно благородническа титла? Това разсмя архидякона и той заплаши да съобщи на мис Торн, че новият свещеник на тяхната църква си е позволил да я сравни с прост копач. Но Елинор заяви, че не е правилно да се вади такова заключение: едно подобно сравнение имало за цел да посочи само съотношението между предметите, а не тяхната идентичност. Мистър Еърбин обаче продължи да философствува, без да обръща внимание нито на шегите на архидякона, нито на застъпничеството на Елинор. Една млада госпожица, каза той, може да изсвири с най-голямо спокойствие някоя трудна музикална пиеса в стая, претъпкана с непознати хора, но няма да бъде в състояние да каже нито една свястна дума, ако я помолят да говори пред съвсем близки хора, и то дори за най-обикновени неща, само че качена на подиум. Цялата работа се свеждала до възпитание, а на четиридесет години му било трудно да започне да се превъзпитава.

Елинор изрази несъгласие по въпроса за подиума и заяви, че можела да говори отлично за рокли, бебета или овнешки плешки от какъв да е подиум, стига да е достатъчно устойчив и да не се клати под нея, дори всичките й познати да я слушат. Архидяконът изрази увереност, че тя няма да може да произнесе нито една дума, но че това съвсем не доказва правотата на мистър Еърбин. Мистър Еърбин предложи някой ден, когато в Плъмстед има много гости, мисис Болд да се качи на подиум и да се опита да каже няколко думи. Елинор се съгласи, но при условие че гостите ще бъдат от кръга на техните познати, което накара архидякона да се замисли дали тя нямаше намерение да включи и мистър Слоуп и веднага да реши, че в такъв случай проверката естествено няма да се състои в гостната на неговия дом.

Увлечени в този спор, те стигнаха до желязната порта на Улаторн Корт.

Мистър Торн и мис Торн, вече облечени за църква, ги очакваха в залата и сърдечно се ръкуваха с тях. Архидяконът отдавна се ползуваше с благоволението на стопаните. Той беше свещеник от старата школа, а това се харесваше на мис Торн. Винаги се беше изказвал против свободната търговия, докато траеха споровете по този въпрос, а сега, след тяхното приключване, той, в качеството си на свещеник, не беше принуден да се отрича от своите убеждения подобно на повечето тори, непритежаващи духовен сан. Следователно архидяконът можеше да бъде смятан за привърженик на непорочните петдесет и трима, което му осигуряваше симпатиите на мистър Торн. Малката камбана заби, а на алеята, облегнати о черковната ограда и древния зид на Улаторн Корт, вече чакаха селяните от енорията, дошли да видят как новият свещеник ще измине разстоянието от господарския дом до църквата. Слугата на архидякона беше занесъл преди това одеждите.

Всички се запътиха нататък и когато дамите влязоха в храма, тримата джентълмени се спряха за малко насред алеята, за да дадат възможност на мистър Торн да представи на новия свещеник най-видните от неговите енориаши.

— Това са нашите епитропи, мистър Еърбин — фермерът Грийнейкър и мистър Стайлс. Мистър Стайлс е собственик на мелницата по пътя за Барчестър. Те се справят отлично със задълженията си.

— Надявам се, без прекалена строгост — каза мистър Еърбин.

Двамата църковни деятели докоснаха шапките си и се поклониха, както изискваше старият селски обичай, уверявайки свещеника, че са много доволни от честта да се запознаят с него и че времето е отлично за жътва. Мистър Стайлс, добре запознат с градските обноски, имаше чувство за собствено достойнство и не искаше да остави новия свещеник с погрешното впечатление, че епитропите са длъжни да следят за поведението на децата в църква. На тази мисъл го бе навел намекът на мистър Еърбин за неговата строгост и той побърза да изясни нещата, като отбеляза, че „малчуганите наглежда клисарят Клодхив и той май не жали много пръчката, особено по време на проповед“. Мистър Еърбин усмихнат размени поглед с архидякона, развеселен от невежеството на своите епитропи, които нямаха никакво понятие от задълженията си, включващи и надзора върху самия него.

Мистър Еърбин прочете няколко пасажа от Свещеното писание. Дори и най-закаленият проповедник би се пообъркал, забелязвайки с какво разбиране фермерите наостриха уши, готови да дадат критична оценка на новия свещеник, като съпоставят качествата му с достойнствата на неотдавна починалия негов предшественик. Безмълвна за момента, тяхната присъда скоро щеше да добие гласност, когато по-старите жители на Св. Юълд започнат да обсъждат службата сред потъналите в зеленина гробове на своите деца и прадеди. Впрочем бедният мистър Гудинъф не блестеше с кой знае какви достойнства и почти всички енориаши решиха, че мистър Еърбин се е справил достатъчно добре с работата си въпреки нервното запъване в началото, разгневило не на шега архидякона.

Но главното изпитание беше проповедта. Често пъти ни изненадва смелостта, с която млади хора проповядват за първи път пред непознати богомолци. Младежи, още почти момчета, току-що напуснали университетската, всъщност семинаристката скамейка, чиито мисли са били насочени главно към гребане, крикет и весели пиршества, се качват на трибуна, издигаща се високо над главите на покорната тълпа, не за да четат словото божие на седналите долу, а за да просветят слушателите си със своето собствено слово. Струва ни се необяснимо как страшната тържественост на тяхното положение не ги кара просто да онемеят. Как мога аз, едва навършил двадесет и три години, аз, който нямам дори десет наистина смислени дни зад гърба си, откакто съм придобил способността да мисля — как мога да поучавам тези беловласи старци, приведени под бремето на толкова години размисъл и стигнали тъй близо до гроба? Мога ли аз да ги уча какъв е техният дълг? Мога ли да им обяснявам неща, които самият аз едва разбирам и които те може би отдавна са постигнали? Дали моят новопридобит сан на божи служител ми е дал удивителната способност да бъда истински проповедник?

Такива мисли минават вероятно през главите на младите свещеници, но те очевидно преодоляват с лекота тази трудност, която за нас изглежда направо непреодолима. Наистина върху нас никога не е полагал ръката си епископ. Може би в нея има нещо, което укрепва духа и пропъжда естествената плахост на младостта. Но за себе си трябва да признаем, че преподобният Сампсън завоюва сърцата ни не толкова с нежната привързаност, която той питаеше към своите малки питомци, колкото с непреодолимата си стеснителност, накарала го да слезе онемял и посрамен от амвона, където се бе изкачил в напразния опит да ни поучи със словото божие.

В нашата църква има едно правило, което забранява на младшите свещеници да извършват определена част от богослужението. „Опрощението“ трябва да бъде четено от старши свещеник и ако такъв отсъствува, богомолците трябва да се задоволят с онова опрощение на греховете, което сами биха могли да си дадат. Това правило е може би добро, макар че непосветените едва ли разбират неговия смисъл. Но не би било зле то да бъде разпространено и върху проповедите. Наистина това е свързано с определена опасност — енориашите може да се опитат да попречат с всички сили на напредъка на младите свещеници в църковната йерархия. Свещениците без право да проповядват биха представлявали такава благодат, че ще започнат да им предлагат подкупи, само и само да се откажат от опитите си да придобият това право.

Но мистър Еърбин не страдаше от младежка плахост и проповедта му беше дори по-успешна от четенето. Той избра като текст два стиха от второто послание на Йоана:

„Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте“.[82]

Мистър Еърбин им каза, че домът, за който става дума, това е техният храм, където сега се обръща за първи път към тях, и че той няма нужда от друг поздрав, освен от послушание към светото учение, което им проповядва, но че не би могъл да очаква такова послушание от тяхна страна, ако не съумее да ги приобщи към великата християнска доктрина за съчетаване на вярата с дела. Той се спря малко повече върху тази мисъл, но без да прекалява, и двадесет минути по-късно неговите нови приятели, напълно доволни от своя нов свещеник, се разотиваха по домовете си, където ги очакваше овнешко печено и пудинг.

След това дойде ред на обеда в Улаторн Корт. С влизането си в залата мис Торн стисна ръката на мистър Еърбин и заяви, че го приема в своя дом, в този храм, както се изрази тя, поздравявайки го от все сърце. Мистър Еърбин беше трогнат и отговори мълчаливо на ръкостискането на старата мома. Мистър Торн изрази надежда, че мистър Еърбин е харесал акустиката на черквата, мистър Еърбин отвърна, че ще трябва да свикне с резонанса, и всички седнаха на трапезата.

Мис Торн се показа особено внимателна към мисис Болд. Елинор продължаваше да носи траур и той й придаваше вид на скръбна сериозност, често срещан при млади майки, които неотдавна са станали вдовици. Доброто сърце на мис Торн се изпълни със състрадание и тя се зае да покровителствува своята млада гостенка, без да жали усилия. Напълни чинията й с пилешко и шунка и й сипа цяла чаша портвайн. Елинор не беше недоволна от тези прояви на внимание и когато отпи, мис Торн веднага поиска да й долее. Елинор се опита да протестира, но напразно. Мис Торн започна да намига, да кима с глава и да шепне, че точно това й трябва и че тя много добре разбира тези неща — нека мисис Болд изпие чашата до дъно, без да обръща внимание на никого.

— Ваш дълг е да подкрепяте силите си. Не само вие чакате на тях! — каза тя на ухото на младата майка и продължи да подсилва Елинор със студено пилешко и портвайн.

Защо жените на бедняците, които не разполагат със студено пилешко и портвайн за подкрепяне на силите, кърмят без затруднение децата си, а жените на богатите, които ядат и пият най-отбрани неща, не могат да го сторят — този въпрос оставаме засега на вниманието на лекарите и на майките.

Мис Торн, освен това знаеше всичко за зъбите. През последните няколко дни малкия Джони Болд го безпокоеше първият докарващ зъб и с характерното за жените съзаклятничество мис Торн беше в течение на този факт, преди още Елинор да е довършила пилешкото крило. Старата дама веднага препоръча средството, което било много на мода по времето на нейната баба, и предупреди Елинор да се пази от измислиците на днешната медицина.

— Вземете кораловата му гривна, миличка — каза тя, — и я натрийте добре със сок от моркови, трийте я, докато сокът изсъхне, и след това му я дайте да си играе с нея…

— Но той няма коралова гривна — каза Елинор.

— Как така няма?! — почти избухна мис Торн. — Нямал коралова гривна… но как тогава ще му покарат зъбите? А имате ли еликсира на Дафи?

Елинор обясни, че няма. Не бил предписан от мистър Риърчайлд, барчестърския лекар, чиито услуги ползувала. И младата майка спомена някои възмутително модни заместители, препоръчвани от мистър Риърчайлд като привърженик на прогреса.

Мис Торн се намръщи страшно.

— Сигурна ли сте, мила — каза тя, — че този човек наистина знае какво прави? Сигурна ли сте, че няма да погуби вашето момченце? Впрочем — продължи тя с по-мек и изпълнен с тъга тон, изразяващ по-скоро състрадание, отколкото гняв — не зная на кого днес може да се вярва в Барчестър. Виж, доктор Бъмпуел е друго нещо…

— Но, мис Торн, той почина, когато аз бях още съвсем дете!

— Да, миличка, наистина почина! Какъв печален ден беше това за Барчестър! А днешните млади хора (мистър Риърчайлд беше впрочем връстник на мис Торн), за тях дори не знаем откъде идват и кои са, нито пък дали изобщо разбират нещо от работата си.

— Според мен в Барчестър има много способни лекари — възрази Елинор.

— Може и да има, но аз не ги познавам, а и всички са съгласни, че днешните лекари не могат да се сравняват с едновремешните. Това бяха талантливи, внимателни, образовани хора. А днес всеки аптекарски чирак може да се нарече доктор. Според мен в наши дни образованието не се смята за задължително.

Самата Елинор беше вдовица на лекар и се почувствува донякъде засегната от тези тежки обвинения. Но мис Торн бе толкова добросърдечна, че човек не можеше да се разсърди истински на думите й. Затова Елинор си сръбна още портвайн и дояде пилешкото крило.

— По никой начин не забравяйте, мила моя, сока от моркови и незабавно му купете коралова гривна. Баба ми имаше най-хубавите зъби в графството и ги запази до смъртта си, а тя се помина на осемдесет години. Казваше, че всичко това се дължи на сока от моркови. Не можеше да понася барчестърските лекари. Дори милият доктор Бъмпуел не й харесваше. — Очевидно мис Торн не си даваше сметка, че преди петдесет години доктор Бъмпуел е бил още начинаещ лекар и затова не е било възможно да внушава на тогавашните улаторнски дами повече доверие, отколкото днешните лекари внушаваха на нея.

Архидяконът ядеше с голям апетит и беседваше със своя домакин за саденето на ряпа и за новите жътварски машини, а мистър Торн, който искаше да прояви учтивост към своя гост и се страхуваше, че изгледите за реколтата на ряпа не са много интересна тема за неделен разговор, се стараеше да повдигне всевъзможни църковни въпроси.

— Никога не съм виждал толкова хубава пшеница, каквато имате на нивата зад горичката, Торн. Сигурно е от гуаното? — попита архидяконът.

— Да, от гуаното е. Получавам го от Бристъл. Ще видите, че тук често идват доста богомолци от Барчестър, мистър Еърбин. Те много обичат нашата енория, особено привечер, когато не е много горещо за разходки.

— Много съм им задължен, че днес поне не дойдоха — каза мистър Еърбин. — Колкото по-малко хора има на първата ти проповед, толкова по-добре.

— Купих тон и половина от Брадли на Хай Стрийт — вметна архидяконът. — Пълна измама! Гуаното сигурно няма и пет центнера!

— Този Брадли няма нито една хубава стока — отбеляза мис Торн, дочула името, докато шепнеше нещо на Елинор. — А какъв хубав магазин имаше на същото това място преди него! Уилфред, помниш ли какви хубави неща предлагаше старият Амбълоф?

— Оттогава там се смениха трима души — каза архидяконът, — кой от кой по-лоши. А кой е вашият агент в Бристъл, Торн?

— Тази година аз сам отидох в Бристъл и го купих направо от кораба. Страхувам се, че с намаляването на деня, мистър Еърбин, осветлението в църквата става недостатъчно за четене. Трябва да пратя някого да отсече част от клоните.

Мистър Еърбин посочи, че сутрешното осветление е във всеки случай чудесно, и помоли да не се пипат липите. След това те отидоха да се поразходят из добре поддържаната цветна градина, където мистър Еърбин обясни на мисис Болд разликата между наяда и дриада и се впусна в разсъждения за формата на вазите и урните. Мис Торн се зае със своите теменужки, а брат й, след като се убеди, че няма да успее да придаде подходящ неделен тон на разговора, се отказа от по-нататъшни опити и започна да разказва подробно на архидякона за бристълското гуано.

В три часа те отново влязоха в църквата: този път службата извърши мистър Еърбин, а проповедта изнесе архидяконът. Присъствуваха почти същите енориаши, към които се присъединиха няколко по-смели граждани, устояли на жегата и августовското слънце. Архидяконът избра своя текст от Посланието до Филимона: „Моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си.“[83] Този текст ни дава известна представа каква проповед прочете доктор Грантли и като цяло тя не беше нито лоша, нито скучна, нито неуместна.

Той им каза, че е почувствувал като свой дълг да им намери пастир в замяна на онзи, който е бил тъй дълго между тях, и че гледа на своя избраник като на син, също както апостол Павел е смятал за син изпратения от него ученик. След това се похвали, че без да жали усилия, е избрал за тях най-добрия възможен кандидат, като при това изборът му не е бил повлиян от никакви застъпничества и препоръки, но не доизясни, че най-добър от негова гледна точка беше онзи, който е способен по-успешно от всички други да укроти мистър Слоуп и да направи атмосферата в Барчестър твърде гореща за него. А оковите, това били неимоверните усилия, които бил положил, за да им осигури такъв безупречен свещеник. Той отхвърли всяко сравнение между себе си и апостол Павел, но каза, че е в правото си да ги помоли да бъдат благосклонни към мистър Еърбин, също както светият апостол бе помолил Филимон и домочадието му за Онисима.

Проповедта на архидякона, заедно с текста и благословията, не продължи повече от половин час. След това те се сбогуваха с улаторнските си приятели и се прибраха в Плъмстед. Ето как мина първата служба на мистър Еърбин в църквата „Св. Юълд“.

Глава двадесет и четвърта
Мистър Слоуп се справя много успешно с положението в Пудингдейл

Следващите две седмици в Плъмстед минаха доста приятно. Всички присъствуващи се разбираха добре помежду си. Елинор допринасяше за доброто настроение, а архидяконът и неговата съпруга бяха, изглежда, забравили престъпната й слабост към мистър Слоуп. Мистър Хардинг беше взел виолончелото си и често им свиреше, акомпаниран от своите дъщери. С помощта на мистър Риърчайлд, а може би и на кораловата гривна и сока от моркови, на Джони Болд благополучно му покараха зъбки. Развлечения не им липсваха. Те бяха обядвали в Улаторн, а братът и сестрата Торн бяха поканени на обед в Плъмстед. Елинор бе действително възкачена на малък подиум, за да установи, че не е в състояние да каже нито дума за воланите — темата, която й бе зададена за проверка на нейното красноречие. Мистър Еърбин прекарваше естествено голяма част от времето си в енорията — наглеждаше как върви ремонтът на къщата, посещаваше домовете на енориашите и свикваше със задълженията на новото си призвание. Но всяка вечер той се връщаше в Плъмстед и мисис Грантли беше вече почти готова да се съгласи със съпруга си, че той е един наистина приятен гост.

Бяха на обед и у семейство Станъп заедно с мистър Еърбин. Той също опърли крилцата си на свещта на синьората. Там беше и мисис Болд, която се разочарова малко от вкуса (или по-точно от липсата на вкус, по нейния израз) на мистър Еърбин, проявил голямо внимание към мадам Нерони. Мадлин отблъскваше и дразнеше жените със същата фатална неизбежност, с която очароваше и пленяваше мъжете. Едното следваше естествено от другото. Мистър Еърбин действително бе очарован. Той намери, че тя е една много интелигентна и много красива жена, която поради своя недъг има право на всеобщо съчувствие. Никога, каза той, не бил виждал такова голямо страдание да се съчетава с такава съвършена красота и такъв бистър ум. Така се изказа мистър Еърбин за синьората по време на обратния път в каретата на архидякона и тези хвалебствия не се харесаха никак на Елинор. От нейна страна беше обаче крайно несправедливо да се сърди на мистър Еърбин, след като тя самата бе прекарала една толкова приятна вечер в компанията на Бърти Станъп, който седна до нея на масата и не я напусна нито за миг, когато джентълмените се присъединиха към дамите в гостната. Не беше честно от нейна страна да се забавлява с Бърти и същевременно да се възмущава от новия си приятел за това, че се забавлява със сестрата на Бърти. И все пак тя се възмущаваше. Държеше се почти сърдито с него в каретата, като дори подхвърли нещо за разпуснатостта на нравите. Мистър Еърбин не познаваше много жените, иначе би могъл да си въобрази, че Елинор е влюбена в него.

Но Елинор не беше влюбена в него. Колко много нюанси има между любовта и безразличието и колко малко позната е тази фино градуирана скала! Елинор беше прекарала вече близо три седмици под един покрив с мистър Еърбин, който й отделяше много внимание и разговаряше всеки ден с нея. Обикновено посвещаваше поне част от вечерта само на мисис Болд. А у доктор Станъп цялата вечер беше беседвал с друга! Не е нужно една жена да бъде влюбена, за да почувствува раздразнение при подобни обстоятелства, не е нужно дори пред самата себе си да признава, че това й е неприятно. Елинор не съзнаваше причината за своята раздразнителност. Дълбоко в себе си тя беше убедена, че този подчертан интерес към синьората е унизителен за човек като мистър Еърбин. „Мислех, че е по-разумен — каза си тя, седнала до кошчето на детето след връщането си от Плъмстед. — Мистър Станъп е явно по-приятен от него.“ Къде остана споменът за клетия Джон Болд! Елинор не беше влюбена в Бърти Станъп, не беше влюбена и в мистър Еърбин. Но предаността към покойния съпруг бързо угасваше в гърдите й, щом можеше, наведена над кошчето на неговия син, да размишлява върху недостатъците и пропуските на новите кандидати за нейното благоволение.

Ще се реши ли някой да осъди моята героиня за тези й мисли? Нека благодарим по-скоро на Бога за неговата доброта, защото неговото милосърдие е безгранично.

Да, Елинор не беше влюбена, не беше влюбен и мистър Еърбин. Далеч от такива чувства беше и Бърти Станъп, макар и да бе вече успял да намекне точно обратното. Само вдовишкото боне му попречи да направи формално предложение още при третата или четвъртата им среща. Но това боне изглеждаше вече толкова малко, че бе изгубило всякакво сходство с плачеща върба. Просто необяснимо е как тези емблеми на скръбта постепенно се стопяват, претърпявайки едва забележими промени. Всяка нова шапчица е сякаш точно копие на предишната и все пак последната лентичка бял креп, забодена кокетно в косите на вдовицата, е толкова далеч от първата планина от скръб, обезобразяваща лицето на опечалената, колкото участта на индуската вдовица от вдовишката съдба на една английска херцогиня.

Но нека повторим още веднъж: Елинор не беше влюбена в никого и никой не беше влюбен в Елинор. При тези обстоятелства тя не можеше да се сърди дълго на мистър Еърбин и преди да изтекат и два дни, те отново станаха добри приятели. Беше неизбежно той да й хареса, тъй като винаги й беше приятно да разговаря с него. И все пак не го харесваше изцяло, защото при разговорите си с нея той винаги създаваше впечатление, че не вижда смисъл да бъде много сериозен. Сякаш през цялото време си играеше с някое дете! Тя го бе опознала достатъчно добре, за да разбере, че всъщност той е един сериозен, склонен към размисъл човек, който е способен при определени обстоятелства да понесе дълбоки душевни терзания. Но с нея се държеше винаги любезно шеговито. Ако го бе видяла поне веднъж мрачен, щеше може би да го обикне.

Така течаха дните в Плъмстед, общо взето, доста приятни, докато изведнъж хоризонтът не помръкна от градоносни облаци и над главите им не се разрази страховита буря. Удивително е как за няколко минути може да се промени небесният лик. На закуска всички станаха от масата в пълно съгласие, но още преди свечеряване забушуваха яростни страсти, които направиха сядането им на една маса немислимо. Но за да обясним това, ще трябва да се върнем малко назад.

Читателят сигурно си спомня как епископът уведоми мистър Слоуп, че е взел решение за управител на старопиталището да бъде назначен мистър Куивърфул, при което негово преосвещенство помоли мистър Слоуп да съобщи за това на архидякона. Както вече знаем, архидяконът с възмущение отказа да се срещне с мистър Слоуп и вместо това написа рязко писмо до епископа, в което едва ли не направо поиска за управител да бъде назначен мистър Хардинг. На това писмо архидяконът незабавно получи официален отговор от мистър Слоуп, в който се казваше, че епископът е получил писмото на доктор Грантли и ще го проучи най-внимателно.

Архидяконът се стъписа. Какво можеше да направи с човек, който не искаше нито да се срещне лично с него, нито да обсъди въпроса чрез писма и който без съмнение имаше право да назначи за управител, когото поиска? Той се съгласи с мистър Еърбин, който му предложи да се обърне за помощ към ректора на Лазаровия колеж. „Ако вие и доктор Гуин направите официално посещение на епископа — каза той, — епископът не би дръзнал да ви отпрати, а при разговор с двама толкова видни събеседници той едва ли би се решил да ви откаже.“

На архидякона не му беше приятно да признае, че ще му се наложи да потърси съдействието на ректора на колежа, за да получи достъп до двореца на Барчестърския епископ, но си даде сметка, че съветът е добър, и реши да го последва. Той писа отново до епископа, като изрази надежда, че негово преосвещенство няма да предприеме нищо във връзка със старопиталището, без да вземе предвид, както бе обещал, мнението на архидякона, изложено в предишното му писмо, след което изпрати горещ призив до своя приятел ректора да чуе молбата му и да дойде в Плъмстед, за да му помогне да вразуми епископа. Ректорът се позова на някои трудности, но не отказа категорично и архидяконът поднови настойчивата си молба, като подчерта необходимостта да се действува без всякакво забавяне. На доктор Гуин за нещастие му се обади подаграта и той не можа да посочи точна дата, но обеща да дойде, ако присъствието му се окаже наистина необходимо. Така стояха нещата в Плъмстед.

Но мистър Хардинг имаше още един съюзник, не по-малко могъщ от доктор Гуин, и това беше мистър Слоуп. Въпреки изрично изразената готовност на епископа да отстъпи пред исканията на жена си във връзка със старопиталището, мистър Слоуп не сметна за необходимо да се откаже от своя план. С всеки ден у него се засилваше убеждението, че вдовицата ще се отнесе благосклонно към неговите ухажвания, и той много добре разбираше, че мистър Хардинг, в качеството си на управител на приюта, заел този пост с негово съдействие, би бил по-склонен да го приеме за зет, отколкото мистър Хардинг, скърцащ със зъби от негодуване и разочарование под крилото на архидякона в Плъмстед. Трябва обаче да отдадем дължимото на мистър Слоуп и да признаем, че той се ръководеше от още по-велики подбуди. Искаше да има съпруга, искаше и пари, но повече от всичко друго го блазнеше властта. Беше му станало напълно ясно, че няма да избегне откритата схватка с мисис Прауди. Нямаше желание да остане в Барчестър просто като неин капелан. По-добре беше изобщо да се махне от тази епархия! Как? Да чувствува, че притежава необикновени дарби, че е смел, решителен и — когато съвестта му замълчи — безскрупулен, и да се задоволи с ролята на покорен слуга на един прелат в пола? Мистър Слоуп вярваше, че съдбата му е отредила по-високо положение. Или той, или мисис Прауди — единият от двамата трябваше да слезе от сцената и решителният час бе ударил.

Епископът бе заявил, че за нов управител трябва да бъде назначен мистър Куивърфул. Докато слизаше по стълбите, готов да се срещне, ако е необходимо, с архидякона, но сигурен, че такава необходимост едва ли ще възникне, мистър Слоуп си каза, че управител трябва да стане мистър Хардинг. За да подготви почвата за осъществяването на тази цел, той се качи на кон и отиде в Пудингдейл, където разговаря повторно с достопочтения претендент за място на църковната трапеза. Мистър Куивърфул беше, общо взето, един наистина достоен човек. Но неразрешимата задача как да даде благородно възпитание на четиринадесет деца от доходи, които не стигаха дори за приличното им изхранване и обличане, не можеше да не окаже неблагоприятно влияние върху неговия характер и върху острото му чувство за чест. А и кой би могъл да се похвали, че ще понесе подобно бреме с различен резултат? Мистър Куивърфул беше честен, усърден, измъчен от живота труженик, който мислеше наистина повече как да намери хляб и месо, как да успокои месаря и как да върне усмивката върху киселото лице на хлебарката, но се стремеше също така да живее в мир със собствената си съвест. Той не можеше, за разлика от хората с по-добро финансово положение да пази грижливо репутацията си в очите на околните, като избягва и най-малките подозрения, заплашващи да опетнят доброто му име, или всяка лоша мълва, способна да хвърли сянка върху неговата чест. Подобни тънкости на поведение и подобен нравствен разкош не бяха за неговия джоб. Трябваше да се задоволи с обикновената житейска честност и да остави хората да си говорят каквото си искат.

Беше забелязал, че събратята му — свещеници, с които се познаваше от двадесет години — започнаха да го гледат със студенина още при първите признаци от негова страна, че е готов да наведе глава пред мистър Слоуп; техните погледи станаха още по-студени, когато се заговори, че епископът го е избрал за управител на Хайрамовото старопиталище. Това беше наистина мъчително, но всеки е осъден да носи своя кръст. Той помисли за жена си и за последната й нова копринена рокля, която тя носеше от шест години. Помисли за цялото ято дечурлига, които се срамуваше да заведе на църква в неделя, защото здравите обувки и чорапи не стигаха за всички. Помисли за протритите ръкави на черния си сюртук и за суровото лице на търговеца на платове, към когото не се решаваше да се обърне, защото знаеше, че ще му бъде отказан кредит. След това помисли за хубавата къща в Барчестър, за солидния доход, за училищата, в които щеше да изпрати синовете си, и за книгите, които щеше да види в ръцете на своите дъщери вместо иглите за кърпене, за лицето на жена си, отново разцъфнало в усмивка, и за всекидневната изобилна трапеза. Той помисли за всичко това; и ти читателю, помисли за тези неща и после се учудвай, ако можеш, защо мистър Слоуп притежаваше в неговите очи всички добродетели, които трябва да красят един епископски капелан. „Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника“.[84]

А дали наистина барчестърските свещенослужители имаха право да гледат с неприязън на мистър Куивърфул? Нима всички те не поглеждаха с въжделение към хляба и рибата на своята църква-майка? Нима всички те не бяха преуспели (с какви средства, това никой не знае) повече от него? При това на раменете им не тегнеше неговото бреме. Доктор Грантли имаше пет деца и почти толкова хиляди фунта годишно за тяхната прехрана. Той можеше да си позволи да гледа отвисоко на един нов епископ, от когото не очакваше нищо, и на един капелан, който не заслужаваше неговото внимание, но беше жестоко от страна на такъв човек да настройва цял свят срещу един баща на четиринадесет деца само защото той се старае да им осигури приличен живот! А и не мистър Куивърфул бе поискал мястото на управител — нещо повече, той го бе приел едва след като се увери, че мистър Хардинг се е отказал от него. Колко тежко му бе сега да слуша тези упреци, след като знаеше, че ако се беше отказал, щяха да го обвинят в налудничаво лекомислие!

Това положение подлагаше бедния мистър Куивърфул на сериозни изпитания, но то имаше и своите положителни страни. Общо взето, те дори преобладаваха над отрицателните. Суровият търговец на платове чу за предполагаемото назначение и богатствата в неговия склад бяха предоставени на разположение на мистър Куивърфул. Грядущите събития хвърлят своята сянка напред и предстоящото пренасяне на мистър Куивърфул в Барчестър хвърли пред себе си възхитителна сянка във вид на нови рокли за мисис Куивърфул и за трите й по-големи дъщери. Такова утешение е добре дошло за един мъж и най-голяма радост за една жена. Каквито и чувства да вълнуваха мистър Куивърфул, жена му не се трогваше много от смръщените вежди на декана, архидякона и пребендариите. За нея насъщните нужди на съпруга й и на четиринадесетте им деца бяха всичко. В нейните гърди нямаше друга амбиция, освен майчиния стремеж да види всички тях и себе си прилично облечени и сити: Това се беше превърнало в единствена цел на нейния живот. Тя не се интересуваше ни най-малко от въображаемите права на другите. Не можа да изслуша спокойно мъжа си, когато той й заяви, че не би могъл да приеме поста, ако мистър Хардинг не се откаже от него. Нейният мъж нямаше право да се прави на Дон Кихот за сметка на четиринадесет невръстни деца. Когато той едва не изпусна това невероятно щастие, тя беше просто като убита. Сега наистина те бяха получили твърдото обещание не само на мистър Слоуп, но и на мисис Прауди. Сега наистина можеха да не се страхуват от нищо. Ами ако беше станало иначе? Ако четиринадесетте й рожби бяха отново хвърлени в лапите на нищетата заради нелепата сантименталност на своя баща? Сега вече мисис Куивърфул беше щастлива, но дъхът й просто спираше при мисълта за голямата опасност, която ги бе заплашвала.

— Не зная какво има предвид баща ти с всички тия приказки за някакви права на мистър Хардинг — каза тя на най-голямата си дъщеря. — Нима очаква, че мистър Хардинг ще му даде четиристотин и петдесет лири годишно само от добри чувства? И какво значение има дали някой ще се почувствува засегнат, стига баща ти да получи мястото? Той не може да очаква нищо по-добро. Просто акълът ми не побира как може да бъде толкова отстъпчив, след като всички около него грабят както им падне.

И така, докато външният свят обвиняваше мистър Куивърфул в алчност, кариеризъм и немарливост към собствената чест, вътрешният свят на неговите домашни му отправяше не по-малко горчиви упреци заради това, че е готов да пожертвува техните интереси поради едно глупаво чувство на сантиментална гордост. Просто удивително е колко силно влияе гледната точка на всичко, което разглеждаме!

Ето какви чувства вълнуваха отделните членове на семейството в Пудингдейл при второто посещение на мистър Слоуп. Щом го видя да влиза на кон през портата, мисис Куивърфул побърза да прибере огромната кошница с ръкоделието си и да излезе заедно с дъщеря си от стаята, където беше и нейният съпруг.

— Мистър Слоуп идва — каза му тя. — Сигурно е във връзка с твоето назначение. Дано да може да се преместим веднага. — И тя изпрати единствената си прислужница да отвори по-скоро вратата на така желания висок гост.

Така мистър Слоуп завари мистър Куивърфул сам. Мисис Куивърфул се оттегли към кухнята и другите домакински помещения с разтуптяно от тревога сърце — тя изпитваше ужас да не би чашата на щастието да се изплъзне от ръцете й точно когато я поднася към устните си, но се утешаваше все пак с мисълта, че след всичко станало това едва ли би могло да се случи.

Мистър Слоуп разцъфна целият в усмивка, ръкува се със своя събрат и заяви, че е дошъл, защото смята за свое задължение да постави мистър Куивърфул в течение на всички факти, имащи връзка с назначаването на управител на старопиталището. При тези думи бедният, изпълнен с очакване съпруг и баща веднага разбра, че светлите му надежди стават на пух и прах и че гостът е дошъл, за да си вземе назад думите, казани при първата им среща. Имаше нещо в тона и в погледа му, което не оставяше място за никакво съмнение. Мистър Куивърфул изведнъж разбра всичко. Той обаче успя да запази самообладание, усмихна се безизразно и каза само, че е много задължен на мистър Слоуп за неговата любезност.

— Цялата тази работа беше от начало до край неприятна — каза мистър Слоуп. — Епископът просто не знаеше какво да прави. Казано между нас… но никому ни дума, мистър Куивърфул!

Мистър Куивърфул обеща да не казва нищо.

— Бедният мистър Хардинг не може, изглежда, да реши какво точно иска. Вие помните, разбира се, нашия последен разговор.

Мистър Куивърфул го увери, че много добре си го спомня.

— Значи, не сте забравили моите думи, че мистър Хардинг е решил да не се връща в старопиталището?

Мистър Куивърфул го увери, че нищо не се е запечатало по-добре в неговата памет.

— И като разчитах на този отказ, аз предложих мястото на вас — продължи мистър Слоуп.

— От вашите думи останах с впечатление, че епископът ви е упълномощил да ми го предложите.

— Така ли? Нима съм казал това? Какво пък, може би в желанието си да ви услужа аз съм отишъл малко по-далеч, отколкото е трябвало. Но не мога да си спомня да съм казал чак такива думи. Признавам обаче, че много исках вие да заемете мястото и сигурно съм изтървал нещо необмислено.

— Но — възрази мистър Куивърфул в отчаяния си стремеж да докаже своята правота — жена ми получи от мисис Прауди най-ясно и недвусмислено обещание!

Мистър Слоуп се усмихна и съчувствено поклати глава. Искаше усмивката му да бъде приятна, но тя се стори сатанинска на неговия събеседник.

— Мисис Прауди! — каза той. — Ако в тези неща обръщаме внимание какво говорят помежду си дамите, ще си навлечем такива неприятности, от които после няма да можем да се измъкнем. Мисис Прауди е чудесна жена, добросърдечна, състрадателна, благочестива, достойна за уважение във всяко едно отношение. Но работите на епархията, драги ми мистър Куивърфул, не са в нейни ръце!

За момент мистър Куивърфул просто онемя от ужас.

— Трябва ли тогава да смятам, че не съм получавал никакво обещание? — попита той веднага щом можа да събере малко мислите си.

— С ваше разрешение ще ви обясня точното положение на нещата. Да, вие получихте обещание, но при условие че мистър Хардинг се откаже. Не се съмнявам, че ще бъдете справедлив към мен и ще си спомните как самият вие казахте, че можете да дадете съгласието си само ако мистър Хардинг се откаже.

— Разбира се — каза мистър Куивърфул. — Точно такива бяха думите ми.

— Е, а сега излиза, че той не се е отказал.

— Но вие ми казахте, и то не един път, че се е отказал, при това във ваше присъствие.

— С такова впечатление останах. Но, изглежда, съм сбъркал. Само, мистър Куивърфул, не мислете, че се готвя да ви изоставя. Не! След като веднъж съм протегнал ръка на човек във вашето положение, с такова голямо семейство и с толкова неотложни нужди, няма да я отдръпна назад. Искам само да се отнесете справедливо и честно към мен.

— Каквото и да правя, винаги ще се старая да бъда справедлив — каза клетникът, почувствувал, че му остава да търси утеха единствено в съзнанието за своето мъченичество.

— Не се съмнявам в това! — отвърна неговият събеседник. — Не се съмнявам, че няма да пожелаете да си присвоите един доход, който се пада по право другиму. Едва ли някой познава по-добре от вас историята на мистър Хардинг и едва ли някой може по-добре да прецени що за човек е той. Мистър Хардинг има голямо желание да се върне на старото си място, но епископът изпитва известно смущение поради състоялия се между нас разговор по този въпрос, макар и да не се чувствува обвързан от него.

— Така, така — каза мистър Куивърфул, съвсем объркан какво поведение да избере при създалите се обстоятелства, като полагаше напразни усилия да прояви твърдост с помощта на онзи инстинкт за самосъхранение, който правеше толкова смела неговата съпруга.

— Мястото на управител на този малък приют не е единственият бенефиций, с който разполага епископът, мистър Куивърфул, и далеч не е най-добрият. А негово преосвещенство не забравя този, който веднъж е спечелил благоразположението му. Ако ми позволите да ви дам един приятелски съвет…

— Ще ви бъда много задължен — каза бедният пудингдейлски свещеник.

— Бих ви посъветвал да не се опитвате да пречите на мистър Хардинг. Едва ли упоритостта ще ви помогне да получите това назначение. Мистър Хардинг има неоспорими права върху него. Но ако ми позволите да съобщя на епископа, че нямате намерение да пречите на мистър Хардинг, бих могъл да ви обещая — макар и, разбира се, неофициално, — че епископът няма да допусне да останете по-беден, отколкото ако бяхте назначен за управител.

Мистър Куивърфул седеше мълчаливо в креслото си, загледан в пустото пространство пред себе си. Какво можеше да отговори? Всичко казано от мистър Слоуп беше самата истина. Мистър Хардинг имаше право да заеме този пост. Епископът разполагаше с голям брой съблазнителни бенефиции. И епископът, и мистър Слоуп можеха да бъдат най-желани приятели или най-страшни врагове за човек в неговото положение. А и не разполагаше с никакво доказателство за дадените му обещания — как тогава би могъл да принуди епископа да го назначи за управител?

— Е, мистър Куивърфул, какво ще кажете?

— Разбира се, както вие намерите за добре, мистър Слоуп. Но това е голямо, много голямо разочарование за мен. Не отричам, че аз съм един много беден човек, мистър Слоуп.

— Ще видите, мистър Куивърфул, че накрая така ще бъде по-добре за вас.

Разговорът завърши с това, че мистър Куивърфул напълно се отрече от всякакви претенции за мястото на управител. Този отказ беше наистина устен и без свидетели, но и първоначалното обещание бе направено по същия начин.

Мистър Слоуп увери отново мистър Куивърфул, че няма да бъде забравен, и потегли за Барчестър, сигурен, че сега епископът ще постъпи така, както той пожелае.

Глава двадесет и пета
Четиринадесет довода в полза на мистър Куивърфул

Почти всички ние сме чували в каква страшна ярост изпада заобиколената от своите малки лъвица, когато някой се опита да й отнеме плячката. Малцина биха дръзнали да посегнат към кокала на неотдавна окучилата се хрътка. Общоизвестна е историята на Медея[85] и нейните деца, както и тежката мъка на Констанца[86]. Когато научи от своя съпруг новината, мисис Куивърфул усети в гърдите си яростта на лъвицата, кръвожадността на хрътката, гнева на изоставената царица и дълбокото отчаяние на безутешната майка.

Изгаряща от нетърпение, но не особено разтревожена, тя едва дочака да се затвори външната врата, за да се втурне при мъжа си и да разбере защо беше идвал капеланът. На мистър Слоуп му провървя, че се намираше вече надалеч — яростта на такава жена, проявена в такава минута, щеше да накара дори него да затрепери. По правило във висша степен желателно е дамите да запазват спокойствие: разярената жена става не само грозна, но често пъти и смешна. Няма нищо по-противно за мъжете от една кавгаджийка. Наистина Тезей е бил влюбен в амазонка, но е проявявал твърде грубо тази своя любов, а от времето на Тезей до наши дни всеки мъж предпочита жена му да бъде тиха и кротка, а не дръзка и настъпателна. Мекият глас е „най-хубавото у една жена“[87].

Това е едно наистина универсално правило — малцина жени могат да си позволят да го нарушат, и то в твърде редки случаи. Но ако жената има някога правото да развее косите си на вятъра, да размаха ръце и да загърми като тръба в ушите на мъжете, то е именно в часа, когато природата я зове на бой не за самата себе си, а за онези, които е носила в утробата си, които е откърмила на гръдта си, които очакват от нея насъщния си хляб, както човекът го очаква от своя Създател.

У мисис Куивърфул нямаше нищо патетично. Тя не беше нито Медея, нито Констанца. Когато беше разгневена, изливаше яда си с прости думи и с тон, който би могъл да бъде малко по-умерен, но във всеки случай бе лишен от превземки. Сега, без да съзнава това, тя се издигна до патоса на трагедията.

— Е, мила, няма да ни го дадат. — Тези думи приветствуваха слуха й, когато, разгорещена от кухненската печка, тя влезе в гостната. А лицето на мъжа й говореше по-ясно от всякакви думи:

… Един такъв

унил, с угаснал взор, треперещ мъж

в средата на нощта е дръпнал нявга

завесата в покоя на Приама…[88]

 

— Какво! — възкликна тя — и самата мисис Сидънс[89] не би съумяла да вложи повече страст в една тъй кратка дума. — Как така няма да ни го дадат? Кой каза това? — И седна срещу своя съпруг, опряла лакти на масата, стиснала ръце и обърнала загрубялото си, едро, но красиво някога лице към него.

Тя запази гробно мълчание до края на неговия разказ и от това мълчание го побиха тръпки. Мистър Куивърфул говореше много разпокъсано и лошо, но твърде скоро цялата работа й стана ясна.

— И така, ти се отказа? — попита тя.

— Не ми беше оставена никаква възможност да приема — отвърна той. — Нямам свидетели, че мистър Слоуп ми е дал обещание, да не говорим, че такова обещание не обвързва с нищо епископа. За мен е по-добре да остана в добри отношения с такива хора, отколкото да се боря за нещо, което и без това няма да получа.

— Нямаш свидетели! — кресна тя, като скочи и започна да се разхожда из стаята. — Нима свещениците се нуждаят от свидетели помежду си? Той ти даде обещание от името на епископа и ако то бъде нарушено, искам да знам защо! Не ти ли каза съвсем ясно, че епископът го е изпратил да ти предложи мястото?

— Каза ми, скъпа. Но каква полза от това сега?

— Ползата е много голяма, мистър Куивърфул! Свидетели! И отгоре на всичко се опитва да постави под въпрос твоята честност само защото проявяваш загриженост за хляба на четиринайсетте си деца. Обещанието си е обещание и те ще чуят това дори ако се наложи да го изкрещя в ушите им от пазарния площад.

— Ти забравяш, Летиция, че епископът разполага с много други бенефиции. Ще трябва да почакаме малко повече. Това е всичко.

— Да почакаме! С чакане ли ще си нахраним децата? Чакането ли ще помогне на Джордж, Том и Сам да си стъпят на краката? То ли ще отърве клетите ми момичета от черната работа? Или ще даде на Беси и Джейн необходимото образование, за да станат поне гувернантки? С чакане ли ще заплатим всички тия неща, които купихме в Барчестър миналата седмица?

— Но какво друго ни остава, мила? Аз съм огорчен не по-малко от тебе, но Бог ми е свидетел, повече заради теб, отколкото заради самия мен.

Мисис Куивърфул не сваляше поглед от лицето на мъжа си и видя как по набраздените му от дълбоки бръчки бузи се плъзнаха две горещи сълзи. Нейното женско сърце не издържа. Той също беше станал и стоеше с гръб към празната камина. Тя се хвърли към него, прегърна го и зарида безутешно на гърдите му.

— Ти си прекалено добър, прекалено мек, прекалено отстъпчив — промълви тя най-после. — Когато тези хора имат нужда от тебе, те използуват като маша, а след това те захвърлят като съдрана обувка. Втори път вече постъпват така с теб!

— В известен смисъл това е в наша полза — възрази тон. — Сега епископът ще се почувствува задължен да направи нещо за мен.

— Във всеки случай това няма да му се размине току-така! — заяви мисис Куивърфул, отново разгневена. — Нито пък на нея. Тя малко познава Летиция Куивърфул, ако си мисли, че спокойно ще се примиря с тази загуба след всичко, което ми наговори в двореца. Ако в гърдите й е останало изобщо някакво чувство, ще я накарам да се срамува от себе си! — И тя пак почна да се разхожда из стаята, стъпвайки тежко с дебелите си крака. — О боже! Та у нея трябва да има не сърце, а камък, щом можа да постъпи по този начин с бащата на четиринайсет гладуващи деца.

Мистър Куивърфул се опита да обясни, че според него мисис Прауди няма никакво отношение към това.

— Какви ми ги разправяш! — прекъсна го мисис Куивърфул. — Аз по-добре знам как стоят нещата. Нима не е на цял свят известно, че Барчестърски епископ е самата мисис Прауди и че мистър Слоуп не е нищо друго, освен нейна марионетка! Нали тя ми обеща мястото, сякаш то е под неин личен патронаж! Слушай какво ти казвам — именно тази жена го е изпратила днес тук, защото поради някакви съображения изведнъж е решила да си вземе думите назад.

— Грешиш, мила…

— Не ставай наивен! — продължи тя. — Повярвай ми, епископът знае за това толкова, колкото и Джемайма (Джемайма беше на две годинки). И ако послушаш съвета ми, ще отидеш, без да губиш време, да се срещнеш лично с него.

Наивен или не, мистър Куивърфул остана този път на своето мнение и започна да обяснява подробно на жена си с какъв тон бе говорил мистър Слоуп за вмешателството на мисис Прауди в работите на епархията. Докато го слушаше, в главата на мисис Куивърфул се зароди нова идея, която й подсказа друг план за действие. Ами ако мисис Прауди наистина не знаеше нищо за това посещение на мистър Слоуп? В такъв случай не беше ли възможно тя да остане нейна покровителка, нейна защитница и дори да сдържи обещанието си въпреки мистър Слоуп? Мисис Куивърфул не спомена нищо за зародилата се в нея плаха надежда и продължи с необичайно търпение да слуша думите на мъжа си. Той все още й обясняваше, че хората явно надценяват властта и влиянието на мисис Прауди, но жена му беше вече твърдо решила каква линия на поведение да избере. Не каза обаче нищо за своите намерения, само поклати заканително глава. Когато мистър Куивърфул свърши, тя се изправи и заяви, че с тях са се отнесли жестоко, много жестоко. После запита мъжа си дали би се съгласил днес да обядват по-късно, а не в три както обикновено, и след като получи съгласието му по този въпрос, започна да привежда плана си в изпълнение.

Реши да тръгне незабавно за двореца, за да се опита да стигне там, преди мисис Прауди да е имала възможност да говори с мистър Слоуп, и да моли кротко за състрадание или да се покаже настойчива и възмутена, в зависимост от начина, по който бъде посрещната.

Тя беше уверена в себе си. Мисълта за неотложните нужди на четиринадесетте й деца укрепваше силите й и й вдъхваше смелост да се промъкне, ако трябва, през цял легион епископски слуги, за да се добере до онази, която се бе отнесла така несправедливо към нея. Не изпитваше нито срам, нито mauvaise honte, нито страхопочитание към някакви си архидякони. И наистина би започнала, както заяви на съпруга си, да крещи с цяло гърло на пазарния площад, ако не получеше справедливост. Нека се стесняват неженените младши свещеници, нека нелишеният от нищо викарий, който се надява на още по-тлъста енория, продължи да спазва тихомълком благоприличие, но мисис Куивърфул имаше четиринадесет деца и отдавна се беше отучила да се стеснява, а в някои отношения дори се спазваше и благоприличие. Ако имаха намерение да я обезправят, както се опитваше да стори мистър Слоуп, това нямаше да стане тихомълком. Цял свят щеше да го узнае.

В сегашното си настроение мисис Куивърфул не беше склонна да полага специални грижи за тоалета си. Завърза шапката под брадичката си, загърна се с шала, въоръжи се със стария семеен чадър и потегли за Барчестър. Едно отиване до двореца не беше така лесно за мисис Куивърфул, както за нашия плъмстедски приятел. Плъмстед е на девет мили от Барчестър, докато Пудингдейл е само на четири, но архидяконът можеше да се качи на каретата си и пъргавият му дорест кон щеше за един час да го отведе до града. Но под навеса на пудингдейлския викарий нямаше карета и в обора му не цвилеше дорест кон. Обитателите на този дом не разполагаха с друг начин на придвижване, освен дадения им от природата.

Мисис Куивърфул беше едра, тежка жена, вече не толкова млада и несвикнала да ходи пеш. В кухнята и в спалните помещения тя сновеше безспир, но скоростта и походката й не бяха подходящи за дълги разходки. Да отиде до Барчестър и да се върне обратно в разгара на августовския пек, беше за нея едно страшно, надхвърлящо силите й изпитание. На половин миля по пътя за града живееше един почтен, добросърдечен фермер, който бе надарен с достатъчно земни съкровища и дотолкова загрижен за небесните, че посещаваше енорийската църква с похвална редовност. Мисис Куивърфул и преди се беше обръщала към него при някои по-неотложни семейни затруднения, и то ненапразно. На неговата врата почука тя и сега, обясни на жена му, че й се налага веднага да замине по спешност за Барчестър, и попита дали ще може фермерът Събсойл да я закара дотам със своята каруца. Фермерът не отхвърли нейната молба, Принц бе веднага впрегнат и те тръгнаха на път.

Мисис Куивърфул не спомена нищо за целта на своето пътуване, а фермерът не развали впечатлението от любезността си с излишни въпроси. Тя само помоли да я свали при моста в началото на града и да я вземе от същото място след около два часа. Фермерът обеща да бъде точен и мисис Куивърфул, използувайки чадъра като бастун, се отправи по най-прекия път към катедралата. Няколко минути по-късно тя се намираше пред вратата на епископския дворец.

Досега не беше изпитвала страх при мисълта за предстоящото обяснение. Изпитваше само непреодолимо желание да предяви своите права и да излее възмущението си, ако те не бъдат уважени. Но сега изведнъж си даде сметка за трудността на своето положение. Беше ходила вече един път в двореца, но тогава отиде да поднесе искрените си благодарности. Тези, които идват при силните на деня, за да изразят своята признателност за оказаните им благодеяния, намират лесно достъп до техните приемни. Но не е такъв случаят с мъжете, пък и с жените, които идват да просят благодеяния. Още по-труден е този достъп за онзи, който настоява да се изпълни даденото му вече обещание.

Мисис Куивърфул беше отдавна разбрала нравите на хората. Тя знаеше много добре всичко това, знаеше също, че басменият й чадър и раздърпаният шал няма да внушат голям респект на дворцовата прислуга. Ако се държеше прекалено смирено, по никой начин нямаше да успее да влезе. А за да се наложи над лакеите с властна надменност, носейки такъв шал на раменете и такава шапка на главата, трябваше да има много по-внушителен облик от онзи, с който природата я беше надарила. Това тя също разбираше добре. Налагаше се да се позове на обстоятелството, че е съпруга на джентълмен и свещеник, и да се опита да спечели благоволението им.

Клетата жена познаваше само един начин да преодолее тези трудности, изпречили се в самото начало на нейния път, и реши да прибегне до него. Домашната каса в Пудингдейл беше наистина празна, но тя пазеше у себе си половин крона, която принесе в жертва на алчността на столичния дълъг като върлина лакей на мисис Прауди. Обясни, че е мисис Куивърфул от Пудингдейл, съпруга на преподобния мистър Куивърфул, и би искала да види мисис Прауди. Необходимо било на всяка цена да се срещне с нея. Джеймс Фицплъш изглеждаше изпълнен със съмнения, не знаеше дали неговата госпожа си е у дома, дали няма гости и дали не е в спалнята си, изрази мнение, че по всяка вероятност една от тези причини или някоя друга няма да й позволи да приеме никого, но мисис Куивърфул би могла да почака долу, докато той получи сведения от камериерката на мисис Прауди.

— Слушайте, драги — каза мисис Куивърфул, — трябва непременно да я видя. — И тя сложи своята картичка и половин крона (помисли, помисли добре, читателю — последната си половин крона!) в ръката на лакея и седна да почака във вестибюла.

Дали подкупът се оказа всесилен, или пък съпругата на епископа наистина пожела да се срещне с жената на енорийския свещеник, не е толкова важно в случая. Лакеят се върна и помоли мисис Куивърфул да го последва в покоите, обитавани от първата дама на епархията.

Мисис Куивърфул веднага забеляза, че нейната покровителка е в отлично настроение. Победа увенчаваше челото и, а властта бе простряла крило над нейните къдрици. Сутринта нейният господар и повелител се бе опитал да й противоречи по един твърде важен въпрос. Архиепископът го беше поканил да му гостува за няколко дни. Епископът изгаряше от желание да отиде. Но в писмото на негово високопреосвещенство не се споменаваше нищо за жена му, следователно той не би могъл да вземе и нея. Само по себе си това условие не беше непреодолима пречка и нямаше да помрачи много радостта му от пътуването, ако можеше да замине, без да каже нищо на мисис Прауди. Но това бе невъзможно. Не можеше просто да нареди да стегнат багажа му и да потегли със своя камериер, заявявайки небрежно на благоверната си съпруга, че ще се върне не по-рано от събота. Има мъже (не е ли по-правилно да кажем чудовища?), които постъпват точно така, и има жени (не е ли по-правилно да кажем робини?), които се примиряват с подобни обноски. Но доктор Прауди и мисис Прауди не спадаха към тях.

С много заобикалки епископът даде на жена си да разбере, че има голямо желание да замине. Жена му, без никакви заобикалки, даде на епископа да разбере, че не може и дума да става за това. Безполезно е да привеждаме тук аргументите на двете страни и едва ли си струва да съобщаваме резултата от техния спор. Женените хора отлично ще разберат как беше загубена и как спечелена тази битка, а неженените няма да разберат нищо, докато не научат някои неща от собствен опит. Мисис Куивърфул беше въведена в гостната на мисис Прауди само няколко минути след като тя се беше върнала от своя повелител. Но преди да излезе от стаята му, той написа и запечата отговора до архиепископа в нейно присъствие. Нищо чудно, че тя посрещна мисис Куивърфул със сияйна усмивка. И веднага заговори за онова, което беше толкова близко до сърцето на нейната гостенка.

— Е, мисис Куивърфул — любезно запита тя, — определена ли е вече датата на вашето преместване в Барчестър?

„Тази жена“, както беше наречена само преди един-два часа, бе изведнъж отново надарена с всички добродетели, които биха могли да красят една съпруга на епископ. Мисис Куивърфул веднага разбра, че ще трябва да моли за състрадание, а не да се възмущава — с негодуване нямаше да постигне нищо, освен ако то не се споделяше от нейната покровителка.

— О, мисис Прауди — започна тя, — страхувам се, че изобщо няма да се местим в Барчестър.

— Но защо? — рязко попита мисис Прауди, изоставяйки изведнъж усмивките и величествената си снизходителност, тъй като веднага разбра, че е станало нещо, което заслужаваше цялото й внимание.

И мисис Куивърфул и разказа всичко. Докато й обясняваше на какви несправедливости е станала жертва, тя забеляза, че колкото повече набляга върху мистър Слоуп, толкова по-страшно се мръщи мисис Прауди, но че това в никой случай няма да навреди на нейната кауза. Тази сутрин в Пудингдейл тя смяташе мистър Слоуп за марионетка на епископа в пола, но сега установи, че те са врагове. Мисис Куивърфул си призна вътрешно тази грешка, но това не я огорчи ни най-малко. Вълнуваше я едно-единствено чувство — дълбоката привързаност към нейното семейство. Беше й все едно как ще се усуква и умилква около новите обитатели на епископския дворец, стига само това усукване и умилкване да настани мъжа й в къщата на управителя на старопиталището. Не я интересуваше кой й е приятел и кой враг: единствената й грижа беше да получат това назначение, от което имаха такава насъщна нужда.

Тя разправяше, а мисис Прауди слушаше почти без да я прекъсва. Разказа как мистър Слоуп е подвел мъжа й да се откаже от правата си, позовавайки се на това, че епископът желаел за управител да бъде назначен мистър Хардинг и никой друг. Мисис Прауди мръщеше все по-застрашително вежди. Най-после тя стана от стола, помоли мисис Куивърфул да остане да я дочака и излезе от стаята.

— О, мисис Прауди, става въпрос за участта на четиринайсет деца, четиринайсет живи деца! — Това заклинание достигна до ушите й, докато затваряше вратата.

Глава двадесет и шеста
Мисис Прауди се бори и бива повалена

Не беше минал и един час, откакто мисис Прауди напусна победоносно кабинета на мъжа си, но смелостта й бе тъй неукротима, че тя пак се запъти нататък, жадна за нова битка. Беше много разгневена от това двуличие, което според нея бе проявил съпругът й. Той й беше дал съвсем ясно и недвусмислено обещание във връзка с назначаването на новия управител. Вече бе претърпял такова пълно поражение по този въпрос! Мисис Прауди започна да се опасява, че ако трябва за всяко нещо да спори и да се сражава два или дори три пъти, работите на епархията ще се окажат прекалено голяма лъжица даже за нейната уста.

Без да почука на вратата, тя влезе с бързи стъпки в стаята на своя съпруг и го завари седнал на работната си маса, а срещу него се беше разположил мистър Слоуп. В ръцете си епископът държеше същото онова писмо, което бе написал до архиепископа в нейно присъствие — и то беше отворено! Да, той най-кощунствено бе счупил печата, осветен от нейното одобрение! Епископът и капеланът се съвещаваха задълбочено: очевидно въпросът за поканата на архиепископа бе подложен на преразглеждане, след като вече е бил обсъден веднъж и решен съобразно нейната воля! Мистър Слоуп стана от стола си с лек поклон. Тези две враждуващи души се изгледаха изпитателно и всяка от тях разбра, че има пред себе си враг.

— Какво чувам за мистър Куивърфул, епископе? — попита мисис Прауди, заставайки до самата маса.

Мистър Слоуп побърза да отговори вместо епископа:

— Тази сутрин бях в Пудингдейл, госпожо, и се видях с мистър Куивърфул. Мистър Куивърфул изостави своите претенции във връзка със старопиталището, тъй като узна, че мистър Хардинг желае да се върне на своето старо място. При тези обстоятелства аз посъветвах настойчиво негово преосвещенство да назначи мистър Хардинг.

— Мистър Куивърфул не е изоставял нищо — заяви мисис Прауди с подчертано властен тон. — Негово преосвещенство му е дал дума и тя трябва да бъде удържана.

Епископът все още пазеше мълчание. Той жадуваше да повали своя стар неприятел в праха под нозете си. Новият му съюзник го бе уверил, че няма нищо по-лесно от това. Съюзникът стоеше сега до неговото рамо, готов да му помогне, и все пак смелостта му измени. Толкова е трудно да победиш, когато не можеш да се опреш на нито една победа в миналото. Никак не е лесно за един петел, който е бил вече изгонен от своя двор, да събере смелост и отново да заеме гордото си място на бунището.

— Може би не бива да се намесвам — каза мистър Слоуп, — но…

— Разбира се, че не бива! — заяви разярената дама.

— Но сметнах за свой неотменен дълг — продължи мистър Слоуп, без да обръща внимание на това прекъсване — да препоръчам на епископа да не пренебрегва правата на мистър Хардинг.

— Мистър Хардинг би трябвало да знае по-добре какво иска! — каза мисис Прауди.

— Ако мистър Хардинг не се завърне в старопиталището, негово преосвещенство ще възбуди значително недоволство не само в епархията, но и навсякъде. Освен това има и причини от по-висш характер: негово преосвещенство, доколкото мога да съдя, смята за свой дълг да удовлетвори в това отношение желанията на един толкова достоен човек и свещеник, какъвто е мистър Хардинг.

— А какво ще стане с училището на деня господен и с празничните богослужения в старопиталището? — осведоми се мисис Прауди и устните й се свиха в нещо като подигравателна усмивка.

— Доколкото разбрах, мистър Хардинг няма възражения против училището — каза мистър Слоуп. — А колкото до службите в приюта, по-добре е този въпрос да се обсъди след назначението му. Но ако откаже решително, страхувам се, че ще трябва да се откажем и ние.

— Вашата съвест, изглежда, е доста спокойна в това отношение, мистър Слоуп!

— Съвестта ми далеч не би била спокойна — възрази той, — ако някоя моя дума или постъпка подтикнеше епископа да вземе необмислено решение по този въпрос. Сега става ясно, че при разговора си с мистър Хардинг аз не съм го разбрал правилно…

— Става ясно също така, че не сте разбрали правилно мистър Куивърфул — каза тя, вън от себе си от гняв. — А защо всъщност се заехте да разговаряте с тях? Кой ви упълномощи да отидете тази сутрин у мистър Куивърфул? Кой ви поръча да се нагърбите с тази работа? Ще ми отговорите ли, сър? Кой ви изпрати днес при мистър Куивърфул?

В стаята се възцари мъртва тишина. Мистър Слоуп бе застанал прав, опрян с ръка на стола си, а първоначалният му израз на тържествена сериозност се смени постепенно с нескрита злоба. Мисис Прауди продължаваше да стои до масата и докато задаваше въпроси на своя враг, удряше с длан по нея с една съвсем неженствена енергичност. Епископът седеше в креслото си, въртеше палци и поглеждаше ту към жена си, ту към капелана, в зависимост от това кой нанасяше поредния удар. Колко приятно би било да решат тази битка помежду си, без да е необходимо да се намесва той! Да се бият, докато единият изгони окончателно другия от руля на епархията, за да може той, епископът, да знае твърдо на кого трябва да се остави да го води. И в двата случая щеше да получи така жадувания покой, но ако имаше някакво предпочитание кой да бъде победител, това предпочитание не беше неблагоприятно за мистър Слоуп.

„Старият дявол е за предпочитане пред новия“ — казва една стара пословица и тя е може би вярна, но епископът не беше още разбрал това.

— Е, ще ми отговорите ли, сър? — повтори мисис Прауди. — Кой ви нареди да отидете тази сутрин при мистър Куивърфул? — Последва ново мълчание. — Ще отговаряте ли, или не, сър?

— Мисля, мисис Прауди, че във всички случаи за мен е по-добре да не отговарям на такъв въпрос — каза мистър Слоуп.

Гласът на мистър Слоуп беше богат на интонации, които той владееше до съвършенство; между тях имаше един елеен тих и един елеен висок тон. Сега той прибягна до първия.

— Изпрати ли ви някой, сър?

— Мисис Прауди — каза мистър Слоуп, — много добре зная колко съм ви задължен за вашата добрина. Зная също, че един джентълмен е длъжен да се отнася учтиво към една дама. Но съществуват и съображения от по-висш характер и аз се надявам, че ще ми бъде простено, ако си позволя сега да се ръководя единствено от тях. По тези въпроси аз съм длъжен да давам отчет само на негово преосвещенство и само той има правото да ме разпитва. Той одобри направеното от мен, одобри го моята съвест и ви моля да ми простите, ако ви заявя, че не се нуждая от ничие друго одобрение.

Какви бяха тези ужасни думи, поразили слуха на мисис Прауди? Да, всичко беше от ясно по-ясно! Предумишлен бунт в нейния лагер! Първото вкусване на властта бе направило тези незрели умове непокорни и дори нещо повече — метежът бе провъзгласен и се проповядваше открито. Епископът не бе преседял и дванадесет месеца на трона си, а бунтът вече надигаше своята отвратителна глава в двореца. Скоро щеше да последва пълна анархия и хаос, ако мисис Прауди не вземеше незабавни и твърди мерки за смазването на разкрития заговор.

— Мистър Слоуп! — бавно и с достойнство каза тя, а гласът й беше коренно различен от предишния. — Мистър Слоуп, много ви моля да бъдете така добър да излезете. Искам да поговоря с милорд насаме.

Мистър Слоуп също разбираше, че всичко зависи от изхода на сегашния разговор. Ако епископът се окажеше отново под чехъл, робията му щеше да бъде пълна и безнадеждна. Моментът бе особено благоприятен за бунт. Епископът се беше компрометирал с разпечатването на своя отговор до архиепископа и това го поставяше под благотворното въздействие на страха. Мистър Слоуп му бе казал, че никакви съображения не бива да му попречат да приеме поканата на архиепископа, и това го поставяше под благотворното въздействие на надеждата. Той бе приел отказа на мистър Куивърфул и затова изпитваше ужас от евентуален нов разговор с жена си на тази тема. Беше докаран до такова състояние, че бе готов да настоява на своето, и може би щеше да успее да удържи до оня миг, когато решителната победа щеше да го убеди, че е способен да побеждава. Настъпи моментът за триумфална победа или за разгром. Минутата, когато мистър Слоуп щеше да стане господар на епархията или да се откаже от поста си и да отиде да търси щастие другаде. Той разбираше много добре това. След всичко станало всякакъв компромис между него и мисис Прауди беше изключен. Ако се подчинеше на нейното искане и напуснеше кабинета, оставяйки епископа в нейни ръце, по-добре беше веднага да почне да си стяга куфара и да се прости с епископските почести, с мисис Болд и със синьора Нерони.

Но съвсем не беше толкова лесно да остане, след като една дама го беше помолила да се оттегли, не бе лесно да продължи да бъде трети в един разговор между съпрузи, след като съпругата бе пожелала да остане tête-à-tête със своя мъж.

— Мистър Слоуп — повтори тя, — искам да поговоря насаме с милорд.

— Негово преосвещенство ме извика по много важна работа — отвърна мистър Слоуп, хвърляйки тревожен поглед към доктор Прауди. Той чувствуваше, че трябва да се опре на епископа, но колко несигурна беше тази опора! — Страхувам се, че няма да бъде възможно да го напусна точно сега.

— Да се препирате ли искате с мен, неблагодарни човече? — каза тя. — Милорд, ще бъдете ли така любезен да помолите мистър Слоуп да напусне стаята?

Милорд се почеса по тила, но не каза нищо. Повече мистър Слоуп и не очакваше — за епископа това беше, общо взето, равнозначно на активно упражняване на правата му като глава на семейство.

— Милорд — каза мисис Прауди, — кой да излезе, мистър Слоуп или аз?

Тук мисис Прауди допусна грешка. Не трябваше да намеква, че е възможно отстъпление от нейна страна. Не трябваше да допуска даже мисълта, че заповедта й за изгонването на мистър Слоуп може да подлежи на някакво обсъждане. В отговор на този въпрос епископът естествено си каза, че щом някой трябва да напусне стаята, по-добре това да стори мисис Прауди. Тези думи той каза само на себе си, а външно отново почеса главата си и започна да върти палци.

Мисис Прауди кипеше от гняв. Уви, уви! Ако беше запазила самообладание, както успя да направи това нейният враг, щеше пак да излезе победителка. Но подобно на много други героини, тя допусна обзелият я божествен гняв да вземе връх над разума и затова бе сразена.

— Милорд — каза тя, — ще бъда ли удостоена с отговор, или не?

Най-после епископът наруши дълбокото си мълчание и се обяви за слоупист.

— Виждате ли, мила — каза той, — мистър Слоуп и аз имаме много работа.

И само толкова. Нищо повече не беше необходимо. Той излезе на бойното поле, издържа на праха и жегата, устоя на яростния натиск на врага и победи. Колко лек е пътят към успеха, стига само човек да остане верен на себе си!

Мистър Слоуп веднага оцени истинската стойност на своята победа и хвърли на повалената дама тържествуващ поглед, който тя не можа да забрави и да прости до края на живота си. Тук той допусна грешка. Трябваше да я погледне смирено и с кротка молба в очите да се опита да смекчи гнева й. Погледът му трябваше да й каже, че иска прошка за своя успех и че се надява тя да погледне снизходително на неговото поведение, което е било продиктувано изцяло от чувството му за дълг. Тогава той щеше може би да смекчи малко това властно сърце и да подготви почвата за бъдещи преговори. Но мистър Слоуп възнамеряваше да управлява без ограничителни условия. О, неразумни и неопитни човече! Нима можеш да откъснеш тази жалка, трепереща жертва от жената, която така здраво я държи в своите нокти? Можеш ли да ги разделиш в брачното им ложе или на трапезата? Не е ли той плът от плътта й и кръв от кръвта й, сега и навеки? В момента ти тържествуваш, че устоя и че тя е тъй безславно изгонена от стаята, но можеш ли да проникнеш зад спуснатите завеси на леглото, когато лентичките на страшния дантелен шлем бъдат завързани под брадичката и жалките останки от мъжеството на епископа изчезнат под пискюла на неговата нощна шапчица? Ще можеш ли и тогава да се намесиш, ако съпругата пожелае „да поговори с милорд насаме“?

Но в момента триумфът на мистър Слоуп беше пълен — без нито дума повече мисис Прауди напусна стаята, като не забрави да затвори след себе си и вратата. След това се състоя съвещание между двамата нови съюзници и мистър Слоуп каза много неща, които не очакваше да каже и които епископът не очакваше да чуе. Въпреки това те бяха казани от единия и изслушани от другия без сянка от неодобрение. И без никакви заобикалки. Капеланът направо заяви на епископа, че хората го смятат за играчка в ръцете на жена му, че престижът и репутацията му в епархията страдат от това, че ще си навлече беля на главата, ако позволи на мисис Прауди да се намесва в неща, които не са от женска компетентност, и че, с една дума, ще заслужи всеобщо презрение, ако не отхвърли ярема, под който пъшка. Отначало епископът хъкаше и мъкаше, опитваше се да отрече истинността на казаното. Но възраженията му не бяха солидни и твърде скоро се пропукаха. Не след дълго той мълчаливо призна васалната си зависимост и даде, не без помощта на мистър Слоуп, тържествен обет коренно да промени поведението си. Между другото мистър Слоуп се представи съвсем не в лоша светлина. Той обясни колко му е тежко, че е бил принуден да тръгне против една дама, която винаги е била негова покровителка, направила е толкова много за него и всъщност го е препоръчала на епископа; но неговият дълг сега бил ясен и се определял от особеното му положение на доверено и непосредствено свързано с епископа лице. Съвестта му изисквала да защищава само интересите на епископа и затова си бил позволил да говори открито.

Епископът прие тези думи доста сдържано, но мистър Слоуп и не очакваше нещо повече. Трябваше да подслади по някакъв начин хапа, който поднесе на епископа, и епископът намери този хап за по-малко горчив от другия, който толкова отдавна взимаше.

И като послушно дете, „милорд“ веднага получи своята награда. Беше му поръчано да напише и той незабавно написа друго писмо до архиепископа, с което приемаше поканата на негово високопреосвещенство. В този случай мистър Слоуп прояви по-голяма предпазливост от мисис Прауди и пусна това писмо собственоръчно в пощата. Така този акт на самоопределение се превръщаше постепенно във fait accompli[90]. С молби, увещания и заплахи той се опита да склони епископа да напише веднага писмо и на мистър Хардинг, но той, макар и отхвърлил временно ярема на жена си, не беше още изцяло омагьосан от мистър Слоуп. Негово преосвещенство посочи — и вероятно с право, — че такова предложение трябва да бъде направено в някаква официална форма, че времето за нея още не е настъпило и че би искал да поговори първо с мистър Хардинг. Но мистър Слоуп можел да покани мистър Хардинг в двореца. Без да бъде недоволен от постигнатото, мистър Слоуп тръгна по своите работи. Първо той отнесе в пощата скъпоценното писмо, което беше сложил в джоба си, а след това се отдаде на други задачи, чието осъществяване ще проследим в следващите глави.

Мисис Прауди, чието единствено утешение беше да затръшне шумно вратата на кабинета след себе си, не се върна веднага при мисис Куивърфул. В първия миг след своето поражение тя дори реши, че едва ли ще бъде в състояние да се срещне отново с нея. Да признае, че е била победена, че короната е смъкната от главата й и скиптърът — изтръгнат от ръцете й? Не! Щеше да изпрати лакея да каже на мисис Куивърфул, че ще й пише утре или вдругиден. С тази мисъл тя се оттегли в спалнята, но там й дойде друга идея. Атмосферата на тази света обител възвърна смелостта й и укрепи нейния дух. Както Ахил се въодушевявал при вида на бойните си доспехи, както сърцето на Дон Кихот се изпълвало със смелост, когато ръката му стисвала копието, така и мисис Прауди, едва съзряла възглавницата на съпруга си, повярва, че я очакват нови лаври. За отчаяние бе още рано! Възвърнала по този начин самообладанието си, тя слезе с величествен израз на лицето при мисис Куивърфул.

Сцената в кабинета на епископа отне повече време, отколкото ни беше необходимо, за да я разкажем. Вероятно сме изпуснали да предадем някои подробности. Така или иначе, мисис Куивърфул започна да губи търпение и да се опасява, че на фермера Събсойл ще му омръзне да я чака, когато мисис Прауди най-после се появи. О, кой би могъл да опише с какъв трепет в майчинското си сърце се взря молителката в лицето на видната дама, за да прочете там обещание за дом, заплата, осигурен и спокоен живот или присъда, обричаща ги на продължителна и все по-голяма мизерия! Нещастна майко! Клета съпруго! Ти не видя там нищо утешително!

— Мисис Куивърфул — сурово и без да седне, започна мисис Прауди, — оказва се, че съпругът ви се е държал много малодушно и глупаво.

Мисис Куивърфул веднага стана на крака, убедена, че е неприлично да продължава да седи, докато съпругата на епископа стои права. Но тя беше помолена и даже принудена да седне отново, за да може мисис Прауди да й прочете своите наставления, гледайки я отгоре. Ако един джентълмен остане седнал, като кара другия да стои прав пред него, това се счита за оскърбление. Предполагаме, че същото правило е в сила и при дамите. Често пъти това наистина е така, но ние сме склонни по-скоро да твърдим, че неудобството и тягостното чувство за нищожност, които изпитва в подобни случаи правостоящият, не могат по никой начин да се сравнят с презрението, което дадена знатна особа засвидетелствува към своя посетител с поканата си към него да седне, докато самият домакин продължава да стои и да говори прав. Подобно нарушение на добрите маниери означава в превод следното: „Общоприетите правила за учтивост изискват да ви поканя да седнете; ако не сторя това, ще ме обвините във високомерие и липса на възпитание; ще се подчиня на установените обичаи, но не желая да се поставя на равна нога с вас. Вие можете да седнете, но аз няма да седна до вас. Сядайте, щом ви казвам, а аз ще разговарям с вас прав!“

Точно това искаше да каже мисис Прауди и мисис Куивърфул, макар от вълнение и тревога да не можа да разбере целия смисъл на тази маневра, все пак веднага почувствува нейното въздействие. Тя беше объркана и в смущението си направи повторен опит да стане.

— Моля ви, седнете, мисис Куивърфул, недейте става от мястото си! Вашият съпруг, както вече казах, се е държал невероятно малодушно и глупаво. Не е възможно, мисис Куивърфул, да се помогне на хора, които сами не искат да си помогнат. Страхувам се, че сега не мога да направя вече нищо за вас по този въпрос.

— О, мисис Прауди, не говорете така! — възкликна отново бедната жена и отново скочи на крака.

— Много ви моля да седнете, мисис Куивърфул. Наистина се страхувам, че не ще мога да направя нищо повече за вас. На вашия съпруг, кой знае защо, му е хрумнало да се откаже от това, което бях упълномощена да му предложа. Естествено епископът очаква от своите свещеници да си дават сметка какво вършат. Какво ще бъде неговото… какво ще бъде нашето окончателно решение по този въпрос, сега за сега не мога да ви кажа. Като се има предвид колко многобройно е вашето семейство…

— Четиринайсет дечица, мисис Прауди, четиринайсет! И едва стига за хляба… едва за хляба! Какво изпитание за децата на един свещеник, какво изпитание за човек, който винаги е изпълнявал най-добросъвестно дълга си! — Тя не каза нито дума за себе си, но сълзите се стичаха по изпъкналите й, загрубели скули, по които прахът на августовските пътища бе оставил своите следи.

На тези страници мисис Прауди не е изобразена като много приятна или много любезна дама. Авторът не е имал за цел да предразположи читателя в нейна полза. Правило е всички романи да имат по един мъжки и по един женски ангел, както и по един дявол от двата пола. Ако предположим, че това правило е в сила и тук, то ролята на женски дявол е отредена явно на мисис Прауди. Но тя не беше чак толкова черна. Под нейния твърд корсет също биеше сърце, макар и вероятно с не много големи размери и във всеки случай не леснодостъпно. Мисис Куивърфул обаче успя да получи достъп до него и мисис Прауди доказа, че все пак е жена. Дали заради четиринадесетте деца, останали почти без хляб, а сигурно и без дрехи, или заради благородното занятие на бащата, или пък заради примесените с прах сълзи по лицето на майката, не се наемаме да кажем. Тъй или иначе, мисис Прауди беше трогната.

Тя не прояви това така, както биха го проявили повечето жени. Не предложи одеколон на мисис Куивърфул и не нареди да й донесат чаша вино. Не я заведе до тоалетната си масичка и не я покани да използува нейните четки, гребени, кърпи и вода. Не се зае да я успокоява с ласкави думи и съчувствие. Мисис Куивърфул, въпреки грубата си външност, би се показала чувствителна към подобни белези на внимание не по-малко от коя да е благородна дама. Но такова внимание не й беше оказано. Вместо това мисис Прауди плесна с едната си ръка върху другата и заяви — не се закле, защото като дама, добра християнка и епископ в пола, не можеше да оскверни устата си с клетва, — заяви един вид като заклинание, че „няма да допусне това“.

С това тя искаше да каже, че няма да допусне мистър Куивърфул да бъде лишен от обещаното му място заради коварството на мистър Слоуп и малодушието на съпруга й. Точно такова обяснение получи и мисис Куивърфул.

— Защо мъжът ви е бил такъв глупак да се хване на въдицата на този човек? — попита тя, като изостави високомерния си тон и седна до посетителката си. — Ако не беше допуснал тази непростима глупост, никой не можеше да ви отнеме старопиталището.

Бедната мисис Куивърфул беше твърде често готова сама да обвини мъжа си в наивност и в разговорите си с децата може би невинаги споменаваше името му с достатъчно уважение. Но не й беше никак приятно да слуша обвиненията на други хора по негов адрес, затова се зае да го защищава, обяснявайки, че той бил взел мистър Слоуп за личен пратеник на самата мисис Прауди, че всички мислели мистър Слоуп за неин близък помощник и довереник и че мистър Куивърфул щял следователно да прояви неуважение към нея, ако се усъмнял в думите на мистър Слоуп.

Поуспокоена малко, мисис Прауди отново заяви, че „няма да допусне това“, и изпрати най-после мисис Куивърфул в къщи с твърдото обещание, че цялото й влияние и власт в двореца ще бъдат пуснати в ход, за да съдействува най-настоятелно за назначаването на мистър Куивърфул. При тези думи тя си представи епископа с нощна шапчица на главата и стиснала устни, леко поклати глава. О, честолюбиви мои пастири, о, жреци, чийто слух не знае слова, по-сладки от nolo episcopari, кой от вас би пожелал да стане епископ при такива условия?

Мисис Куивърфул се върна в къщи с каруцата на фермера, наистина не с леко сърце, но убедена, че пътуването й не е било напразно.

Глава двадесет и седма
Любовна сцена

Мистър Слоуп, както вече казахме, напусна двореца тържествуващ. Той не се заблуждаваше, че всички трудности са вече зад гърба му, но вярваше, че е изиграл добре първия си ход при сегашното разположение на фигурите върху дъската и няма в какво да се упрекне. Първата му работа беше да пусне писмото до архиепископа и след като свърши това със собствените си ръце, реши да се постарае да оползотвори полученото преимущество. Ако мисис Болд си беше в къщи, щеше веднага да отиде при нея, но знаеше, че тя е в Плъмстед, затова й написа следното писмо, което, както се надяваше, можеше да постави началото на една дълга и нежна поредица от послания.

„Драга мисис Болд,

Сигурно разбирате защо в настоящия момент аз не мога да се обърна пряко към Вашия баща. От цялото си сърце съжалявам за това и се надявам, че не е далеч денят, когато облаците ще се разпръснат и ние ще се опознаем по-добре един друг. Но не мога да се откажа от удоволствието да Ви изпратя тези няколко реда, за да Ви съобщя, че мистър К. се отказа днес в мое присъствие от всякакви претенции към мястото за управител на старопиталището и че епископът ме уведоми за твърдото си намерение да предложи този пост на Вашия високоуважаем баща.

Бихте ли му предали, наред с моите най-дълбоки почитания (ако не се лъжа, той е сега заедно с вас в Плъмстед), молбата да посети епископа в сряда или четвъртък между десет и един часа? Такова е желанието на епископа. Ако бъдете така любезна да ми съобщите кой точно ден и час е удобен за мистър Хардинг, ще се погрижа прислугата да не го кара да чака нито минута. Може би не е уместно да добавям нищо повече, но все пак бих искал да обясните на баща си, че Негово преосвещенство няма никакво намерение да повдига при този разговор въпроса за това как мистър Хардинг ще реши да изпълнява своите задължения. Самият аз съм убеден, че никой не би могъл да ги изпълни по-добре, отколкото той ги е изпълнявал преди, а и ще ги изпълнява в бъдеще.

Миналия път бях неблагоразумен и прекалено рязък, като се има предвид разликата във възрастта между Вашия баща и мен. Надявам се, че сега той ще приеме моите извинения. Смея да се надявам също така, че с Ваша помощ и благодарение на благочестивите Ви усилия ще ни се удаде все пак да открием при това старо богоугодно заведение такова училище на деня господен, което с божията милост и подкрепа да се превърне в истинска благословия за бедните от нашия град.

Вие без съмнение си давате сметка за поверителния характер на това писмо, който се обуславя от самата тема. Но то е предназначено, разбира се, и за Вашия баща, ако сметнете за нужно да му го покажете.

Надявам се, че моят малък приятел Джони е здрав както винаги — сладкото, мило момченце! Продължава ли все така буйно да посяга на тези прекрасни, дълги, копринени къдрици?

Уверявам Ви, че Вашите приятели чувствуват много остро отсъствието Ви от Барчестър, но би било жестоко да Ви упрекваме за този престой сред поляните и цветята в едно толкова горещо време.

Оставам, драга мисис Болд, искрено Ваш:

Обадая Слоуп

Барчестър, петък“

Като цяло това писмо нямаше да бъде толкова лошо, особено като се има предвид намерението на мистър Слоуп да постигне голяма интимност в отношенията си с Елинор, ако не се споменаваше за къдриците. Джентълмените не пишат на дамите за техните къдрици, освен ако не са наистина много близки с тези дами. Но от мистър Слоуп не можеше да се очаква да знае това. Много му се искаше да придаде на своето послание нотка на нежност, но все пак реши, че няма да е твърде разумно, тъй като то непременно щеше да бъде показано на мистър Хардинг. Той би настоял върху строго личния характер на писмото и би помолил Елинор да не го показва на никого, ако не знаеше, че тази забрана, все едно, няма да бъде зачетена. Затова мистър Слоуп укроти страстта си, не се подписа „предано Ваш“ и се задоволи с комплимента за къдриците.

След като завърши писмото, той го занесе в дома на мисис Болд, научи от прислужницата, че следобед за Плъмстед ще бъдат изпратени някои неща, и й го предаде с цял куп наставления.

Засега ние ще останем с мистър Слоуп до края на деня, а към писмото и съдбоносните последици от него ще се върнем в следващата глава.

Има една стара песничка, която дава много добър съвет на ухажорите:

С първата любов завършѝ,

преди да се впуснеш във друга.

Мистър Слоуп не познаваше това мъдро правило, така че, след като написа писмото до мисис Болд, той реши да направи посещение на синьора Нерони. Всъщност не беше лесно да се каже коя бе новата любов и коя — старата, доколкото те и двете почти едновременно поразиха сърцето на мистър Слоуп. Може би той не виждаше нищо лошо в това да вземе на прицел и двете. Но да се стреля по два заека с лъка на Купидон, е винаги опасно. Никой мъж не бива да забравя, че опитвайки се да седне на два стола, може да падне на земята.

Всъщност мистър Слоуп ухажваше мисис Болд под влияние на добрите си инстинкти, а синьората — под влияние на най-лошите. Ако покори вдовицата, никой не би го упрекнал в нищо. Ти, о читателю, както и аз, и другите приятели на Елинор бихме научили за такава победа с голямо разочарование и отвращение, но би трябвало да се сърдим на Елинор, а не на мистър Слоуп. Епископът (както мъжката, така и женската му половина), деканът и катедралното духовенство, а и всички свещеници на епархията не биха могли да намерят нищо осъдително в подобен съюз. Дори самата конвокация, този тайнствен и могъщ синод, не би могла да го обвини в нищо. Хиляда фунта годишен доход и една красива съпруга никак не биха накърнили гласа на обаятелния проповедник, нито биха хвърлили сянка върху почтеността и благочестието на този образцов свещеник.

Но съвсем други бяха перспективите на неговото познанство със синьора Нерони. Първо, той знаеше, че съпругът й е жив, следователно не можеше да я ухажва с честни намерения. Освен това в нея нямаше нищо, което да го подтикне към ухажване с честни намерения дори ако то беше възможно. Тя не само беше без зестра, но и нещастието й я правеше негодна за жена на човек, който се нуждае от пълноценна спътница в живота. Мистър Слоуп знаеше много добре, че тя е един безпомощен, завинаги прикован към леглото инвалид.

Но мистър Слоуп беше безсилен да се овладее. Той знаеше, че не бива да прахосва времето си в малката гостна на доктор Станъп. Знаеше, че ще загуби безвъзвратно мисис Болд, ако хората разберат какво прави там. Знаеше, че скоро ще започне да го преследва мълвата и до черните сюртуци в Барчестър ще достигнат слухове — преувеличени слухове — за това как въздиша в нозете на синьората. Знаеше, че постъпва в разрез с установените принципи на своя живот, в разрез с онези правила на поведение, чрез които се надяваше да завоюва много по-големи успехи. Но както вече казахме, той беше безсилен да се овладее. Страстта, за първи път в живота му, се оказа по-силна от него.

А що се отнася до синьората, тя нямаше и това оправдание, тъй като в действителност мистър Слоуп й беше толкова безразличен, колкото и двадесетте му предшественици. Тя с готовност, дори с ненаситност приемаше неговото преклонение. Той беше най-едрата барчестърска муха, която се бе хванала до този момент в нейната мрежа, а синьората беше мощен паяк, умееше да плете чудесни мрежи и не можеше да живее, без да лови мухи. Това беше особено жестоко от нейна страна, тъй като нямаше какво да прави с хванатите жертви. Тя не можеше да ги изяде матримониално, както правят младите женски паяци, чиито мрежи са изтъкани най-често от техните мамички. Не беше в състояние да ги погълне и по друг, по-малко законен начин. Злощастното й положение я лишаваше от всяка надежда за бягство с някой любовник. Как може човек да забегне с дама, която има нужда от трима слуги, за да стане от кушетката!

Синьората не гореше от страст. Времето за любов бе отдавна минало за нея. Тя бе изпепелила сърцето си — доколкото изобщо бе имала такова — в зората на своята младост, в онази възраст, когато мистър Слоуп мислеше за втората книга на Евклид и за неплатената си сметка при сладкаря. По години тя беше по-млада от него, но по чувства, по познаване на любовните работи, по интригантство — неизмеримо по-възрастна. За нея беше просто необходимост да вижда някого в краката си. Това беше единственото вълнуващо удоволствие в живота й. Изпитваше неизразима наслада от тази своя власт, в която виждаше едва ли не единствена храна за своите амбиции. Обичаше да се хвали пред сестра си, че може да подлуди всеки мъж, а сестра й, лишена от женска скромност като самата нея, добродушно смяташе, че няма нищо лошо в това бедната недъгава Мадлин, на която липсваха обикновените радости на живота, да си доставя подобни развлечения.

Мистър Слоуп бе лудо влюбен, макар и да не си даваше много сметка за това. Синьората го бе забола на тапа, както момчетата забождат майски бръмбари, за да се наслади на предсмъртните му гърчове. И тя много добре знаеше какво прави.

След като добави към костюма си всички украшения, допустими за един свещеник, тръгнал на сутрешно посещение, като нова вратовръзка, чиста носна кърпичка, нови ръкавици и soupcon[91] за парфюм (който впрочем никак не му беше излишен), към три часа мистър Слоуп стоеше вече пред вратата на доктор Станъп. По това време синьората беше обикновено сама в малката гостна. Майката не беше още слязла. Бащата излизаше или се усамотяваше в кабинета си. Бърти не си стоеше в къщи, а Шарлот винаги напускаше гостната, ако посетителят идваше специално за сестра й. Тя мислеше, че с това проявява сестринска загриженост и великодушие.

Мистър Слоуп, както обикновено, попита за доктор Станъп, а лакеят, както обикновено, отвърна, че синьората е в гостната. Посетителят се отправи съответно към стълбите. Той я намери легнала на кушетката, както винаги, с френски роман подръка и великолепно инкрустирана папка за писма, която лежеше отворена на масата до нея. В момента на влизането му синьората беше заета с писане.

— О, приятелю — каза тя, като протегна лявата си ръка над масата, — не ви очаквах днес и тъкмо ви пишех…

Мистър Слоуп пое тази нежна, очарователна, изящна ръка — много нежна, много очарователна и много изящна, — наведе над нея голямата си червенокоса глава и я целуна. Това зрелище си заслужаваше да бъде видяно, да бъде описано (ако такъв един подвиг е по силите на автора), да бъде запечатано на платно. Мистър Слоуп беше масивен, тромав, недодялан и любовта му го караше да се чувствува особено неловко. Дамата, както вече казахме, беше очарователна и изящна, всичко в нея и около нея беше фино и изтънчено, ръката й, положена в неговата, приличаше на роза сред моркови, а когато целуна тази ръка, той приличаше на крава, неочаквано открила в яслата си цвете. Синьората беше прекрасна като полегнала богиня и на всичко отгоре се владееше не по-зле от Венера, когато е ухажвала Адонис.

О, защо такава грация и такава красота трябваше да бъдат пропилявани за една толкова недостойна цел!

— Тъкмо ви пишех — каза тя, — но сега драсканиците ми може спокойно да отидат в кошчето. — И тя взе от масата позлатения по ръбовете лист, сякаш се готвеше да го скъса.

— По никой начин! — възкликна той, като наложи ембаргото на осемте фунта живо тегло на своята ръка върху обречения лист. — Онова, което сте благоволили да напишете за мен, синьора, не заслужава да бъде осквернено по такъв начин. — И той пое писмото, сложи го при морковите, зобна си от него и почна да го чете.

— Боже мой, мистър Слоуп! — каза тя. — Надявам се, не искате да кажете, че пазите всички глупости, които ви пиша? В половината от случаите аз самата не зная какво пиша или зная, че то трябва да бъде хвърлено час по-скоро в огъня. Иска ми се да вярвам, че нямате отвратителния навик да пазите писма.

— Във всеки случай не ги хвърлям в кошчето за боклук. А ако са обречени на гибел, то тази гибел е благородна и те изгарят в пламъците, както някога е изгоряла Дидона[92].

— Пронизани със стоманено перо, разбира се, за да направим сравнението по-пълно — каза тя. — От всички благородни дами, за които съм чувала, Дидона е била най-глупавата. Защо не е постъпила като Клеопатра? Защо не е приготвила корабите си и не е настояла да тръгне с Еней? Тя не е могла да понесе мисълта, че ще загуби земята, спечелена от нея с измама, нито мисълта за загубата на своя любим. И седнала между два стола на земята. Мистър Слоуп, каквото и да правите, никога не смесвайте любовта с деловата работа!

Мистър Слоуп се изчерви целият — дори сипаничавото му чело се покри с руменина чак до коренчетата на косите му. Той беше убеден, че синьората знае всичко за неговите планове по отношение на мисис Болд. Съвестта му говореше, че е разобличен. Предстоеше да бъде произнесена присъдата му: очакваше го наказание за неговото двуличие и това очарователно създание щеше да го отпрати веднъж завинаги. Горкият човечец! И през ум не му минаваше, че дори ако синьората беше в течение на всичките му планове по отношение на мисис Болд, това само би я развеселило още повече. Беше й много приятно да вижда мистър Слоуп в краката си, да покаже своята власт, като направи за посмешище един свещеник, да намери оправдание за собствената си морална неустойчивост в безсилието на религията да помогне дори на един духовник да овладее своите страсти. Но щеше да й бъде още по-приятно да узнае, че същевременно подмамва своята жертва да обърне гръб на друга жена, чиято любов, ако на мистър Слоуп му се удадеше да я завоюва, би била във всяко отношение благотворна и възвисяваща.

Впрочем с проницателността, присъща на подобен род жени, синьората беше забелязала, че мистър Слоуп се стреми към брак с мисис Болд, макар че нямаше предвид това, когато заговори за Дидона. Но изчервяването на нейния поклонник веднага й разкри мислите му и тя побърза да се възползува от откритието си.

Погледна го право в очите, не гневно, но не и с усмивка, а настойчиво и властно. След това вдигна показалеца си и като поклати леко глава, каза:

— В никакъв случай, приятелю, не смесвайте любовта с деловата работа. Или се дръжте за своите съкровища и за богатия си град, или следвайте гласа на любовта като истински мъж. Но никога не се опитвайте да правите и двете едновременно. В противен случай ще умрете с разбито сърце като бедната Дидона. Какво ще изберете, мистър Слоуп, любовта или парите?

Мистър Слоуп с лекота трупаше трогателни примери в импровизираните си проповеди, но сега бе затруднен да намери проникновен отговор. Чувствуваше, че трябва да каже нещо красиво, което при това да разсее подозренията на неговата възлюбена. Но се чудеше как да го направи.

— Любовта — каза той, — истинската, всепобеждаваща любов, трябва да бъде най-силната страст, на която човек е способен; тя трябва да подчини на себе си всички други желания, да възтържествува над всички други стремежи. Но върху мен любовта може да окаже такова въздействие само, при условие че е споделена. — И той отправи към синьората изпълнен с нежност поглед, който трябваше да изкупи несъвършенствата на думите му.

— Послушайте един съвет — каза тя. — Забравете за любовта. В края на краищата какво е тя? Мимолетен сън, който трае две-три седмици. Ето всичките й радости. Разочарование за цял живот е нейното възмездие. Кой и кога е познал истинската любов и е бил щастлив? Щастието в любовта доказва, че тя е лъжлива. Истинската любов е винаги несподелена или трагична. Жулиета е обичала, Хайди[93] е обичала, Дидона е обичала — и какво е излязло от всичко това? Троил[94] е обичал и затова е престанал да бъде мъж.

— Троил е обичал, но са му се надсмели — каза не толкова малодушният капелан. — Един мъж може да обича, без да изпадне в незавидното положение на Троил. Не всички жени са Кресиди.

— Да, не всички жени са Кресиди. Невинаги жената е тази, която проявява коварство. Имогена