Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава деветнадесета
Барчестър на лунна светлина

Семейство Станъп имаше немалко причини да изпитва тревога и дори обърканост, но те рядко имаха вид на разтревожени или объркани. Това се дължеше на особената дарба на всеки един от тях да носи своето бреме, без да се оплаква и без да търси съчувствие. Те винаги се стремяха да приемат нещата откъм тяхната добра страна, а в случай че такава липсваше, гледаха на бедата с равнодушие, което, ако не може да се нарече стоическо, поне отговаряше на поставените от стоиците цели. Старият Станъп не можеше да не си дава сметка, че е изпълнил лошо дълга си и като свещеник, и като баща, и с болка си мислеше за положението, в което ще се окаже семейството му след неговата смърт. В течение на много години той получаваше не по-малко от три хиляди фунта годишно, но семейството му нямаше да разполага с нищо друго, освен с личното състояние от десет хиляди фунта на мисис Станъп, Не само беше изразходвал целия си доход, но имаше и дългове. И все пак той рядко показваше външни признаци на тревога.

Жена му беше същата. Тя не глезеше много децата си, но поне не смущаваше техните радости, не се оплакваше от съдбата, нито говореше за миналите си и бъдещи страдания. Докато имаше прислужница, която да й помага при обличането, и хубави тоалети, които да облича, друго не й трябваше. Такива бяха и децата, Шарлот никога не досаждаше на баща си с упреци за надвисналата над главите им бедност, не показваше признаци на тревога, че толкова бързо се превръща в стара мома, рядко беше сърдита и доколкото може да се съди по външността, беше винаги доволна. Характерът на синьората не беше толкова лек, но затова пък тя обладаваше завидно мъжество: рядко се оплакваше, и то никога пред своите близки. Макар и постигната от нещастие, което би сломило сърцето на всяка жена, притежаваща нейната хубост и като нея лишена от религиозна утеха, тя го понасяше мълчаливо, като намекваше за него само за да предизвика състрадание и възхищение у мъжете, с които кокетничеше. Колкото до Бърти, интонацията на гласа му и блясъкът в очите му сякаш говореха, че няма по-безгрижен и по-щастлив човек от него. И наистина нямаше. Той беше неспособен да мисли за бъдещите изпитания. Заплашващата го мизерия пречеше на апетита му толкова, колкото и точенето на касапския нож пречи на апетита на овцата.

Това безгрижие ги напускаше в много редки случаи. Все пак понякога в очите на бащата се появяваше пламъкът на гнева и лъвът надаваше глухо, заплашително ръмжене, сякаш се готвеше за кървав лов. Друг път мадам Нерони се ожесточаваше срещу цялото човечество, въставаше повече от обикновено срещу светските условности и беше готова да се откъсне от котвата и да бъде отнесена от бурния поток на своите чувства към гибел и разруха. Но и тя като всички останали членове на семейството не познаваше истинските чувства и беше неспособна на истинска страст. В това беше нейното спасение. Преди да се реши да пристъпи към замисляната лудория, тя правеше малка сметка, в резултат на която се оказваше, че родителската вила или дори скромният дом в Барчестър е за предпочитане пред скитанията по широкия свят.

Живееха без всякакъв ред. Първи на закуска слизаше обикновено бащата, последван от Шарлот, която му поднасяше кафето. Останалите закусваха, където, както и когато намерят за добре. Сутринта след безуспешното посещение на архидякона в двореца доктор Станъп влезе в столовата застрашително намръщен; посивялата му грива беше по-разрошена от обикновено и той дишаше тежко и учестено, докато се настаняваше на стола си, В ръката си държеше отворени писма и когато Шарлот влезе в стаята, той още ги четеше. Тя се приближи до него и по навик го целуна, но той не показа, че забелязва жеста й, и тя разбра, че се е случило нещо неприятно.

— Какво означава това? — каза баща й, хвърляйки през масата едно писмо с миланско клеймо.

Шарлот пое писмото с уплаха, но се успокои, като видя, че това е само сметката от техния италиански шивач. Цифрата беше доста голяма, но не чак толкова, че да причини скандал.

— Това е сметката за нашите рокли, татко. От последните шест месеца. Не можем трите да се обличаме даром.

— Виж ти, даром! — каза той, вперил поглед в сумата, която в милански лири изглеждаше наистина чудовищна.

— Шивачът трябваше да изпрати сметката до мен — каза Шарлот.

— Много съжалявам, че не го е направил, особено ако беше в състояние и да я платиш. Доколкото виждам, три четвърти от сумата са пари, изразходвани за Мадлин.

— Тя има толкова малко развлечения, сър — застъпи се за сестра си Шарлот, движена от искрена добрина.

— И той май няма други развлечения — каза доктор Станъп, като подхвърли още едно писмо на дъщеря си. То беше от поредния член на семейство Сидония, който учтиво молеше бащата да изплати незначителната сума от седемстотин фунта по полица, издадена на името на мистър Етълбърт Станъп и пресрочена с девет месеца.

Шарлот прочете писмото, бавно го сгъна и го пъхна под подноса.

— Той май няма други развлечения, освен да подписва полици на евреите. Нима мисли, че ще я платя?

— Разбира се, че не мисли така — отвърна Шарлот.

— И кой според него ще я плати?

— Честта ни няма да пострада, ако полицата си остане неплатена. Той едва ли е взел много от нея.

— Тогава, значи, може спокойно да влезе в затвора и да изгние там — каза бащата. — Друга алтернатива, ако не греша, няма.

Доктор Станъп имаше предвид обичайната практика от своята младост, но дъщеря му, въпреки че бе живяла толкова дълго в чужбина, познаваше много по-добре днешна Англия.

— Ако иска да арестува Бърти, ищецът ще трябва първо да води дело — каза тя.

Ето как, о велик Сидонийски роде, ние, неверниците, се отнасяме към теб, когато в час на крайна нужда ти и твоите събратя ни помагате с купища злато, големи колкото лъвове, а понякога и с поръчки за вино и несесери.

— Как? Да допусне да го обявят за неплатежоспособен?! — възкликна докторът.

— Но той вече е такъв! — каза Шарлот, която не обичаше да оставя нещата недоизяснени.

— Какво падение за сина на един свещеник от англиканската църква! — възмути се баща й.

— Не виждам защо синовете на свещениците да са по-обвързани с изплащането на дълговете си от останалите млади хора! — каза Шарлот.

— Откакто е завършил училище, той е получил от мен толкова, колкото не получават дори най-големите синове на мнозина благородници!

— Дайте му тогава още една възможност, сър.

— Какво! — кресна разгневеният баща. — Нима искаш да платя на този евреин?

— О, не! Аз не бих му платила — това си е негов риск. А ако се случи най-лошото, Бърти ще трябва да напусне страната. Но моята молба към вас е да бъдете мил с Бърти и да му разрешите да остане тук, докато е възможно. Той е замислил нещо, което може да го изправи най-после на крака.

— Да не би да мисли да се посвети на професията си?

— Да, и това също, но по-късно. Решил е да се жени.

В този момент вратата се отвори и Бърти влезе, като си подсвиркваше с уста. Баща му веднага се захвана с яйцето си, тъй че Бърти продължи със свиркането, необезпокояван от никого, додето стигна до стола на Шарлот.

Тя му даде знак с очи, които насочи първо към баща си и след това към писмото, чието ъгълче се подаваше изпод подноса за чай. Бърти разбра намека, с безшумно котешко движение измъкна писмото и се запозна с неговото съдържание. Обаче докторът го забеляза, макар че изглеждаше дълбоко погълнат от черупката на яйцето, и каза с най-суров глас:

— Е, сър, познавате ли този господин?

— Да, сър — отвърна Бърти. — Познавам го малко, но това не му дава право да ви безпокои. Ако позволите, сър, аз сам ще отговоря на това писмо.

— Аз във всеки случай няма да му отговоря — заяви бащата и след кратка пауза добави: — Вярно ли е, сър, че дължите седемстотин фунта на този човек?

— Как да ви кажа — отговори Бърти. — Бих оспорил сумата, ако бях в състояние да му заплатя онова, което наистина му дължа.

— Подписвали ли сте му полица за седемстотин фунта? — попита с много висок и много сърдит глас бащата.

— Мисля, че му дадох такава полица, но получих от него всичко на всичко сто и петдесет фунта.

— А какво стана с останалите петстотин и петдесет?

— Ами преди всичко, сър, имаше сто фунта комисиона, а останалите взех в павета и кончета-люлки.

— Павета и кончета-люлки! — възкликна доктор Станъп. — И къде са те?

— Те ли, сър? Мисля, че са някъде в Лондон. Ща се информирам по-точно, ако имате нужда от тях.

— Господи, какъв идиот! Цяло безумие е да се хвърлят още пари по него! Нищо вече не може да го спаси от провал! — И с тези думи злочестият баща са оттегли от стаята.

— Дали старият ще вземе все пак паветата? — попита Бърти сестра си.

— Виж какво — каза тя. — Ако не внимаваш, ще са окажеш дори без покрив над главата. Аз го познавам по-добре от тебе. Много е сърдит.

Бърти поглади дългата си брада, изпи чая си, поговори с полушеговит, полусериозен тон за своите изпитания и в заключение обеща на сестра си, че ще направи всичко възможно да се хареса на вдовицата Болд. След това Шарлот отиде при баща си, уталожи малко гнева му и го убеди да не споменава нищо за полицата, поне през следващите няколко седмици. Той дори заяви, че ще плати седемстотинте фунта или във всеки случай ще откупи полицата, ако Бърти си осигури най-после някакво прилично бъдеще. Те не споменаха името на клетата Елинор, но и без много думи се разбраха.

В девет часа всички се събраха в гостната, напълно помирени помежду си, и скоро слугата доложи за мисис Болд. Тя влизаше за първи път в къщата, въпреки че беше оставяла визитната си картичка, и сега й стана малко неловко, че е пристигнала при тези чужди хора с такава приятелска непринуденост и при това облечена в най-обикновена вечерна рокля, сякаш цял живот ги е познавала. Но след три минути те я накараха да се почувствува у дома. Шарлот изтича надолу по стълбите да поеме бонето й. Бърти й помогна да си свали шала, синьората се усмихна така, както умееше да се усмихва, когато искаше да бъде любезна, а главата на семейството й стисна ръката ласкаво, сякаш я благославяше, с което веднага спечели сърцето й и я убеди в своето благородство.

Не бяха изминали и пет минути от пристигането на Елинор, когато слугата отново влезе и доложи, че е дошъл мистър Слоуп. Тя се изненада малко, тъй като й бяха казали, че ще бъдат сами, а държането на домакините показваше ясно, че посещението на мистър Слоуп не е неочаквано. Но нямаше причини за тревога. При подобни покани присъствието на един-двама ергени повече или по-малко не се смяташе за кой знае какво събитие, а и нямаше причина мистър Слоуп да не пие чай у семейство Станъп, както и самата Елинор. Той обаче беше много неприятно изненадан от присъствието на своята избраница. Мистър Слоуп бе дошъл да се наслади на красотата на мадам Нерони и да размени ласкателства с нея, но почувствува (макар и да не си признаваше това), че ако прекара вечерта съобразно първоначалните си намерения, изгледите му за успех при мисис Болд ще намалеят.

Синьората, която не подозираше, че има съперница, посрещна мистър Слоуп с обичайния интимен тон. Докато се ръкуваше с него, тя доверително му пошепна, че има да му каже нещо важно след чая — Мадлин очевидно беше решена да продължи покоряването на капелана. Горкият мистър Слоуп съвсем се обърка. Той предполагаше, че Елинор вече вижда в негово лице свой поклонник, и се ласкаеше от мисълта, че това не й е неприятно. Какво щеше да си помисли тя за него, ако го видеше да ухажва омъжена жена!

Но Елинор съвсем не беше склонна да го осъжда за това и не почувствува никаква досада, когато я сложиха да седне между Бърти и Шарлот Станъп. Тя не подозираше нищо за намеренията на мистър Слоуп, не подозираше дори за подозренията на своите близки, но все пак беше доволна, че мистър Слоуп не е много близо до нея.

Не беше недоволна и от съседството на Бърти Станъп. Той почти винаги оставяше добро впечатление при първо запознанство. С един епископ, който държеше много на собственото си достойнство, можеше наистина да претърпи провал, но не и с една млада и красива жена. Той съумяваше много бързо да премине на приятелски тон с жените, без каквато и да е нотка на безочливост или разпуснатост. В маниерите му имаше нещо, което напомняше на гальовно котенце. Изглеждаше толкова естествено да го приласкаят и погалят с фамилиарно добродушие в очакване да замърка и да заеме грациозна поза, а най-вече никога да не показва ноктите си. Но като всяка гальовна котка и той имаше нокти, които понякога ставаха доста опасни.

След като свършиха с чая, Шарлот тръгна към отворения прозорец, заяви, че пълната есенна луна е удивително красива, и прикани всички да й се полюбуват. Всъщност тази компания, с едно само изключение, беше доста равнодушна към красотата на луната, в това число и Шарлот, но тя знаеше колко полезна за нейните планове може да се окаже девствената богиня и затова се постара да предизвика техния ентусиазъм. Елинор и Бърти също се приближиха до прозореца. Доктор Станъп и неговата съпруга бяха вече готови да задремят в креслата си.

— На кого сте привърженица, мисис Бодл, на Хюел[1], на Брустър[2] или на някой друг? — попита Шарлот, която знаеше по малко от всичко и беше чела около една трета от всяка току-що спомената книга.

— О — каза Елинор, — не съм чела тези автори, но съм сигурна, че на луната има поне един човек, а може би и повече.

— Вие не вярвате в пихтиестата маса, нали? — попита Бърти.

— Чувах за нея и бих казала, че е едва ли не грях да се изказват такива мисли. Как може да се правят заключения за границите на божието могъщество на другите звезди, като се изхожда от законите, които Творецът е дал само за нашия свят?

— Точно така! — каза Бърти. — Защо на Венера да няма разумни саламандри? А ако на Юпитер има само риби, какво им пречи да бъдат толкова интелигентни, колкото и земните хора?

— С това едва ли им правиш комплимент — каза Шарлот. — Аз съм по-склонна да се съглася с доктор Хюел, тъй като не мисля, че човечеството заслужава да бъде повтаряно в безброй светове. На другите звезди може да има души, но те едва ли са облечени в телесна обвивка. Е, мисис Болд, какво ще кажете да вземем да си сложим шапките и да се разходим из катедралния двор? Ако ще обсъждаме звездни въпроси, по-добре да сторим това под кулите на катедралата, отколкото край този тесен прозорец.

Мисис Болд не възрази и те се приготвиха за излизане. Шарлот Станъп знаеше добре правилото за излишния трети и склони сестра си да пусне мистър Слоуп с тях.

— Хайде, мистър Слоуп! — каза тя. — Не се съмнявам, че ще се присъедините към нас. Връщаме се след четвърт час, Мадлин.

Мадлин разбра правилно нейния поглед и тъй като за повечето от своите развлечения й се налагаше да зависи от сестра си, реши да отстъпи. Не беше леко да остане сама, докато нейните връстници се любуват на прелестите на лунната нощ, но още по-трудно беше да се лиши от съдействието, което Шарлот й оказваше във всички нейни флиртове и любовни интриги. Шарлот й каза с поглед, че този път трябва да отстъпи заради благото на семейството, и Мадлин се подчини.

Но погледът на Шарлот не каза нищо подобно на мистър Слоуп. Той нямаше нищо против да остане tête-à-tête[3] със синьората след тръгването на останалите трима и затова нежно й пошепна:

— Няма да ви оставя сама.

— О, не! — каза тя. — Идете, моля ви, идете, заради мене. Не мислете, че съм такава егоистка. Не искам да преча на никого. Вие също ще се убедите в това, когато ме опознаете по-добре. Моля ви, идете с тях, мистър Слоуп, но когато се върнете, отделете ми пет минути, преди да ни напуснете.

Мистър Слоуп разбра, че ще трябва да тръгне с другите, и се присъедини към тях във вестибюла. Той би приел с удоволствие да се поразходи, ако би могъл да предложи ръката си на мисис Болд, но за това не можеше, разбира се, да става и дума. Всъщност съдбата му се реши твърде скоро — още щом се доближи до тях, мис Станъп го хвана под ръка, а Бърти тръгна редом с Елинор така естествено, сякаш тя беше вече негова собственост.

И така те тръгнаха да се разхождат. Най-напред обиколиха катедралата, както възнамеряваха първоначално, после излязоха през старинната арка в подножието на миниатюрната църква „Св. Кътбърт“, минаха покрай зида на епископския дворец и стигнаха до моста в самия край на града, откъдето се открива изглед към градината на Хайрамовото старопиталище. Тук Шарлот и мистър Слоуп, които бяха малко напред, се спряха да изчакат другите двама. Мистър Слоуп знаеше, че островърхите покриви и старите тухлени комини, толкова красиви на лунна светлина, бяха част от предишното жилище на мистър Хардинг, и не би се спрял на такова място и в такава компания, ако имаше друг изход; но мис Станъп остана глуха за неговите намеци.

— Прекрасно кътче, мисис Болд — каза Шарлот, — безспорно най-красивото в цялата околност. Не мога да разбера защо вашият баща го е напуснал!

Мястото беше наистина великолепно и сега, огряно от измамната светлина на луната, изглеждаше двойно по-голямо, двойно по-красиво, двойно по-живописно и по-старинно, отколкото при безжалостната дневна светлина. Кой знае какво сложно многообразие, какво загадъчно изящество придава винаги луната на едновремешните островърхи сгради, заобиколени с красиви дървета, като Хайрамовото старопиталище! В нощта, за която разказваме, старият дом на мистър Хардинг изглеждаше от моста наистина възхитителен и въпреки че Елинор не съжаляваше за решението на баща си да го напусне, в този миг изпита силно желание той да се върне там.

— Неговото завръщане е съвсем предстоящо, нали? — попита Бърти.

Елинор не отговори веднага. Много такива въпроси остават без отговор и никой не забелязва това, но този път не стана така. Всички замълчаха, сякаш очакваха какво ще каже тя. Първа се обади Шарлот:

— Но нали въпросът за завръщането на мистър Хардинг е решен?

— Според мен нищо не е още решено — отговори Елинор.

— Но нещата са толкова ясни — каза Бърти, — стига баща ви да има желание да се върне. Кой друг би могъл да заеме мястото на управител след всичко станало?

Елинор обясни как мистър Слоуп се бе опитал да обсъжда този въпрос сега, и те продължиха нататък. Шарлот изрази желание да се изкачи на хълма извън града, за да разгледа оттам кулите на катедралата. Елинор потърси опора в ръката на Бърти и по пътя му разказа как стоят нещата между баща й и епископа.

— А той? — Бърти посочи мистър Слоуп. — Каква е неговата роля във всичко това?

Елинор разказа как мистър Слоуп се бе опитал отначало да диктува условията на нейния баща и как после бе променил мнението си и бе направил всичко възможно да спечели епископа за каузата на мистър Хардинг.

— Но баща ми — завърши тя — не е много склонен да му се довери. Всички казват, че той се държи прекалено надменно с местното духовенство.

— Повярвайте ми — каза Бърти, — вашият баща е прав. Ако не греша, този човек е не само надменен, но и двуличен.

Четиримата стигнаха до върха на хълма и се върнаха в града по една пътека през полята, като минаха по малко дървено мостче (една дъска с перила от колчета) и се озоваха от другата страна на катедралата, противоположна на мястото, от което бяха тръгнали. По такъв начин те заобиколиха владенията на епископа, катедралата и околните поля и когато стигнаха до дома на доктор Станъп, вече минаваше единадесет.

— Много късно стана — каза Елинор. — Би било неприлично да безпокоим пак майка ви в такъв неподходящ час.

— О, мама няма да бъде обезпокоена — засмя се Шарлот. — Тя сигурно отдавна си е легнала, а Мадлин ще се разгневи страшно, ако не се отбиете да я видите. Хайде, Бърти, поеми шапката на мисис Болд.

Те се качиха в гостната, където синьората беше сама и четеше книга. Тя изглеждаше малко тъжна, но точно толкова, колкото да събуди допълнителен интерес у мистър Слоуп. Скоро този щастливец бе допуснат да седне на нейната кушетка и те започнаха оживено да шепнат. Синьората си имаше свой маниер на шепнене, който се различаваше много от шепненето на великите трагици. Великият трагик съска, притаил дъх, и произнася нечленоразделни звуци, но го чуват в целия салон. Синьората не съскаше и произнасяше всички думи с ясен, сребрист глас, но те бяха доловими само за ухото, в което бяха нашепвани.

Шарлот усърдно сновеше из стаята, давайки си вид, че е много заета, после спомена нещо за майка си и изтича горе. Така Елинор остана сама с Бърти и не усети как мина цял час. Нека отдадем дължимото на Бърти — той едва ли би могъл да изиграе по-добре козовете си. Не я ухажваше, не въздишаше и не си придаваше замечтан вид, а я развличаше приятелски, но почтително. И когато в един часа след полунощ се сбогува с Елинор пред вратата на дома й, докъдето впрочем я изпрати заедно с вече обзетия от ревност мистър Слоуп, тя беше на мнение, че той е един много приятен млад човек и че едва ли има по-очарователно семейство от Станъпови.

Бележки

[1] Уилям Хюел (1794–1866) — кеймбриджки професор по етика автор на многобройни научни трудове, в които отричал „множествеността на световете“. — Б.авт.

[2] Сър Дейвид Брустър (1781–1868) — виден шотландски физик, автор на трудове върху оптическите свойства на кристалите. Изобретател на калейдоскопа. — Б.авт.

[3] Насаме (фр). — Б.пр.