Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесет и осма
Мисис Болд на гости у доктор и мисис Грантли в Плъмстед

Читателят сигурно си спомня, че мистър Слоуп остави своето billet-doux[1] в дома на мисис Болд и там му съобщиха, че то ще бъде препратено в Плъмстед още същия ден. Архидяконът и мистър Хардинг бяха дошли с каретата в града и на връщане щяха да се отбият за нещата на Елинор. Така и направиха, и прислужницата, след като връчи на кочияша една малка кошница и един добре опакован вързоп, подаде през прозореца на каретата посланието на мистър Слоуп. Архидяконът, който бе седнал до прозореца, взе писмото и веднага позна почерка на своя враг.

— Кой остави това? — попита той.

— Донесе го лично мистър Слоуп, ваше преподобие — отвърна момичето. — Много настояваше господарката да го получи още днес.

Екипажът потегли и писмото остана в ръцете на архидякона. Той го гледаше, сякаш беше кошница с пепелянки. Изпитваше такова отвращение, като че ли го беше вече прочел и открил в него безнравственост и атеизъм. Освен това и той както много други мъдреци при подобни обстоятелства побърза да осъди като сигурен particeps criminis[2] лицето, до което писмото беше адресирано.

Бедният мистър Хардинг съвсем не беше склонен да поощрява близостта между мистър Слоуп и Елинор, но би дал всичко, за да скрие това писмо от зет си. Това обаче беше вече невъзможно. Архидяконът го държеше в ръцете си и се бе намръщил така, сякаш беше убеден, че то съдържа възторжените излияния на един щастлив любовник.

— Много ми е неприятно — каза той след малко, — че това става под моя покрив.

Тук вече архидяконът не беше никак прав. След като бе поканил своята балдъза у дома си, тя естествено нямаше къде другаде да получава писмата си. А щом мистър Слоуп бе благоволил да й пише, писмото му трябваше, разбира се, да бъде препратено там, където се намираше получателката. Освен това самата покана предполага доверие от страна на домакина. Като покани мисис Болд в своя дом, той показа, че я смята за достойна да прекара известно време под един покрив с него, и от негова страна беше извънредно жестоко и несправедливо да се оплаква, че е нарушила светостта на домашното му огнище, когато самата тя бе напълно невинна.

Мистър Хардинг разбираше много добре това; той си даваше също сметка, че говорейки по този начин за своя покрив, архидяконът обижда и него като баща на Елинор. Да, Елинор щеше да получи писмо от мистър Слоуп, но как можеше това обстоятелство да оскверни чистотата на домашното огнище на доктор Грантли? Мистър Хардинг бе възмутен от тези осъдителни думи по адрес на дъщеря му и реши, че дори и да стане мисис Слоуп, тя пак ще бъде най-любимото му същество на този свят. Той едва не изплю камъчето, но успя да се овладее.

— Ето! — каза архидяконът и подаде така дълбоко засегналото го послание на тъста си. — Не искам да ставам разносител на неговите любовни писма. Вие сте неин баща и имате право да постъпите както намерите за добре с това нещо тук.

Архидяконът искаше да каже, че мистър Хардинг е в правото си да отвори и прочете писмото и в случай на необходимост да предприеме съответните мерки. Всъщност доктор Грантли изпитваше по-голямо любопитство да се запознае със съдържанието на писмото, отколкото подобаваше на обзелото го добродетелно негодувание. Той самият не можеше, разбира се, да го отвори, но се опита да намекне на мистър Хардинг, че бащата на Елинор има пълното право да стори това. Но мистър Хардинг беше много далеч от подобна мисъл. Неговата бащинска власт над Елинор бе престанала да бъде в сила, когато тя се омъжи за Джон Болд. Той нямаше ни най-малко желание да следи кореспонденцията й. Затова просто сложи писмото в джоба си, като съжаляваше само, че не може да направи това без знанието на архидякона. През половината път и двамата мълчаха, докато най-после доктор Грантли каза:

— Може би по-добре ще бъде да й го даде Сюзан. Тя би могла да обясни на сестра си по-добре от вас или от мене колко я позори подобно познанство.

— Струва ми се, че сте твърде несправедлив към Елинор — отвърна мистър Хардинг. — Аз не бих допуснал тя да се опозори и не мисля, че такава опасност изобщо съществува. Тя има право да поддържа кореспонденция, с когото си иска и аз не бих се наел да я осъждам, че е получила писмо от мистър Слоуп.

— Предполагам — каза доктор Грантли, — че вие не желаете тя да се омъжи за този човек. Сигурно ще се съгласите, че такъв брак би я опозорил!

— Не искам тя да се омъжва за него — отвърна обърканият баща. — Аз не го харесвам и не мисля, че той би бил добър съпруг. Но ако Елинор се реши все пак на този брак, не виждам абсолютно нищо позорно в това.

— Боже господи! — извика доктор Грантли и се отдръпна в самия ъгъл.

Мистър Хардинг не каза нищо повече, но започна да свири някаква погребална песен с въображаем лък на въображаемо виолончело, за което сякаш нямаше достатъчно място в каретата. Той продължи да изпълнява този мотив с всевъзможни вариации, докато не пристигнаха в Плъмстед.

По пътя архидяконът се бе отдал на тъжни мисли. Досега той винаги бе гледал на тъста си като на верен съратник, макар и да знаеше, че е лишен от борчески дух. Не бе изпитвал страх, че мистър Хардинг би могъл да мине в лагера на врага, макар и да не очакваше от бившия управител храбри подвизи на бойното поле. Сега обаче изглеждаше, че със своите хитрости Елинор е успяла напълно да подведе и обърка баща си, да го лиши от способността да разсъждава правилно, да го накара да промени обичайните си наклонности и вкусове, като започне да проявява търпимост към човек, чието високомерие и вулгарност доскоро биха му се сторили направо непоносими. Че Елинор и мистър Слоуп се бяха вече договорили за всичко, не подлежеше на никакво съмнение. Дори мистър Хардинг беше, изглежда, в течение на нещата. Във всеки случай той най-малкото се догаждаше за техния заговор и бе явно готов да му даде одобрението си.

Всъщност така и беше. Мистър Хардинг изпитваше към мистър Слоуп неприязън, доколкото изобщо беше способен на такова чувство. Ако дъщеря му имаше намерението нарочно да го огорчи с втория си брак, едва ли би могла да избере по-удачен партньор от мистър Слоуп. Но както често си повтаряше той напоследък, какво право имаше да я осъжда, след като тя не беше извършила нищо лошо? Ако мистър Слоуп й харесваше, това си беше нейна работа. Наистина мистър Хардинг не можеше да си обясни как една умна, образована, изтънчена жена с толкова добър вкус е способна да хареса подобен човек. И започна да се пита дали тя действително го харесва.

О, нерешителни човече! Най-великодушен, най-милосърден, но и най-нерешителен от хората! Как не можа да я попиташ направо? Не е ли тя рожба на твоите чресла, не е ли дете на твоето сърце и най-любимото ти същество на света? Нима през тези дълги години на най-голяма сърдечна близост ти не се убеди в нейната преданост, добрина и синовно послушание? Защо тогава, след като знаеш и чувствуваш всичко това, блуждаеш пипнешком в тъмнината, защо търпиш да говорят за нея с тон, който наранява твоето любещо сърце, без да я защитиш както подобава?

Мистър Хардинг не бе повярвал преди, не повярва и сега, че дъщеря му възнамерява да се омъжи за този човек, но се страхуваше да изкаже това свое мнение. Защото, ако все пак го направеше, пътят му за отстъпление щеше да бъде вече отрязан. Дълбоко в сърцето си той желаеше следното: първо, предположенията на архидякона да се окажат абсолютно безпочвени — с радост би повярвал твърдо в това, но не се решаваше; второ, бракът да бъде осуетен, ако се установи, че за нещастие Елинор замисля подобна стъпка; и трето, ако тя е загубила ума си до такава степен, че да се омъжи за този човек, да си остави вратичка, за да заяви, че няма причини да престане да се вижда с нея.

Той искаше да вярва, че тя е неспособна на такъв брак; искаше да покаже, че има доверие в нея, но искаше също да може да твърди, че не е направила нищо лошо, ако за нещастие не оправдае очакванията му.

Само любовта може да изкупи подобна непоследователност и в случая тя наистина я изкупваше. Мистър Хардинг не приличаше много на римлянин. Той не беше способен да пожертвува своята Лукреция дори ако тя се оскверни, като отговори с „да“ на този Тарквиний[3] в расо от епископския дворец. Ако Тарквиний не успее, толкова по-добре, но дори в противния случай бащиното му сърце ще остане открито за неговата дъщеря такава, каквато е, независимо от всякакви тарквиниевци.

Доктор Грантли беше с по-твърд дух, но съвсем не бе лишен и от сърце. Той изпитваше искрена любов към жена си и децата си, както и към своите приятели. Обичаше тъста си, а беше готов да обикне и Елинор, ако тя влезе в редиците на неговата партия, ако застане на негова страна, ако започне да вижда в слоуповците и праудиевците само врагове на човечеството и да признава заслугите и добродетелите на гуиновците и еърбиновците. Той искаше да бъде, както сам казваше, „сигурен“ във всички, които допускаше в светинята на своя дом и на своето сърце. Чувствуваше се добре само в общество, изпълнено с дух на вярност към Високата църква, който обединява всичките му членове в някакво тайно братство. Не беше догматичен по отношение на своите принципи. Търпеливо се помиряваше с много нюанси на англиканския консерватизъм, но не можеше да се постави под един знаменател със слоуповците и праудиевците.

Освен това на него не му достигаше или по-точно казано, не го измъчваше онази женствена мекота на духа, която бе така присъща на мистър Хардинг. Неговите разбирания за приятелството бяха следните: докато приятелите му го подкрепят, и той ще ги подкрепя, ще работи рамо до рамо с тях, ще остане предан на преданите. Беше му напълно чужда онази прекрасна любов, която остава вярна и на неверния приятел.

И така, при завръщането си в Плъмстед те и двамата бяха, всеки посвоему, нещастни.

Беше вече доста късно и дамите бяха отишли горе да се преоблекат за вечерята. Двамата спътници се разделиха мълчаливо във вестибюла. Като минаваше покрай вратата на Елинор, мистър Хардинг почука и предаде писмото. Архидяконът побърза да се оттегли в своите покои, за да излее душата си пред вярната си съпруга.

Няма да разказваме подробно за беседата, която се състоя между съпружеската спалня и намиращата се в съседство тоалетна стая. Читателят, който вече добре познава действуващите лица, може лесно да си представи каква беше тя. Нейната същност можеше да се прочете без особени затруднения и на челото на мисис Грантли, когато тя слезе долу за вечеря.

Когато пое писмото от баща си, Елинор нямаше никаква представа от кого може да бъде то. Не беше виждала почерка на мистър Слоуп, а и да го беше виждала, не го помнеше, затова не мислеше за него, докато въртеше писмото в ръцете си — всички правим така, ако не можем веднага да познаем по почерка или по печата кой ни е писал. Тя седеше пред огледалото, разчесваше косите си и всеки две-три минути скачаше да си поиграе с момченцето, което пълзеше по кревата и поглъщаше цялото внимание не само на майка си, но и на камериерката.

Най-после, седнала отново пред тоалетната масичка, Елинор разчупи печата, обърна листа и видя името на мистър Слоуп. Отначало се изненада, после се разсърди, а след това се разтревожи. Но когато започна да го чете, то събуди интереса й. Вестта, че всички пречки за връщането на баща й в старопиталището са отстранени, я зарадва много и тя не забеляза с какъв предвзет език й се съобщаваше това. Разбра само, че й се възлага да предаде приятната новина на баща си, и не помисли, че един млад неженен свещеник не би трябвало да се обръща с такава молба към нея. Напротив, тя почувствува благодарност към мистър Слоуп и й се прииска час по-скоро да се облече и да изтича при баща си. След това стигна до споменаването на нейните благочестиви усилия и дълбоко в сърцето си каза, че мистър Слоуп е едно надуто магаре. После пък се почувствува оскърбена, че синът й е наречен мило момченце от мистър Слоуп — той беше мило момченце само за нея и за никой друг, във всеки случай не и за такъв чужд и неприятен човек като мистър Слоуп. Накрая стигна до къдриците и направо се отврати. Погледна се в огледалото и ги видя — те без съмнение бяха дълги, копринени и много красиви. Няма да отричам — тя знаеше, че са такива, но сега те я дразнеха и Елинор продължи да ги разчесва сърдито и небрежно. Гневно смачка писмото и реши почти без да се замисля, че няма да го показва на баща си. Само ще му предаде неговото съдържание. След това, за да се поуспокои, си поигра още малко с момченцето, помоли камериерката да закопчае роклята й и слезе за вечеря.

Докато припкаше надолу по стълбите, тя започна да осъзнава, че е изпаднала в трудно положение. Не можеше да не съобщи на баща си новината за старопиталището, но й беше крайно неудобно да признае, че е получила писмо от мистър Слоуп в присъствието на съпрузите Грантли. Баща й беше вече долу. Бе дочула стъпките му в коридора. Затова реши да го дръпне настрана и да му каже за полученото съобщение. Бедното момиче! То дори и не подозираше колко сурово беше осъдено вече това злополучно писмо.

Когато влезе в гостната, всички се бяха вече събрали, включително мистър Еърбин, и всички имаха подчертано мрачен и сърдит вид. Двете момичета седяха тихо настрана, сякаш се досещаха, че се е случило нещо неприятно. Даже мистър Еърбин беше угрижен и мълчалив. Елинор не го беше виждала след закуската. Той беше прекарал целия ден в Св. Юълд и съвсем естествено беше да започне да разказва как вървят работите в неговата енория. Но вместо това той продължаваше да стои угрижен и мълчалив. Всички бяха угрижени и мълчаливи. Елинор почувствува, че бяха говорили за нея, и сърцето й се сви при мисълта за мистър Слоуп и неговото писмо. Така или иначе, беше ясно, че при това положение няма да може да поговори с баща си насаме.

Скоро беше доложено, че масата е сложена, и както обикновено доктор Грантли предложи ръката си на Елинор. Но той направи това с такъв вид, сякаш му струваше много усилия да се подчини на тази крайно неприятна необходимост. Елинор веднага долови неговото настроение и едва докосна с пръсти лакътя му. Не е трудно да се отгатне в каква атмосфера премина вечерята. Доктор Грантли каза две-три думи на мистър Еърбин, мистър Еърбин каза два-три думи на мисис Грантли, тя каза две-три думи на баща си, а той се опита да каже две-три думи на Елинор. Елинор разбра, че е била съдена и призната за виновна в нещо, макар и да не знаеше в какво. Много й се искаше да каже на всички: „Е, какво толкова съм направила? Хайде, обяснете ми какво е моето престъпление; за бога, не скривайте дори най-лошото от мен!“, но не можа. Не можа да произнесе нито дума и продължи да седи мълчаливо със смътното чувство за вина, преструвайки се твърде неубедително, че се храни.

Най-после масата беше вдигната и скоро след това дамите се оттеглиха. Когато те излязоха, господата станаха малко по-разговорчиви, но не много. Естествено те не можеха да обсъждат греховете на Елинор. Всъщност архидяконът бе вече успял да предаде своята балдъза — преди вечерята той се срещна е мистър Еърбин в кабинета си и му намекна доверително за своите опасения. Тонът му беше изключително сериозен и печален и мистър Еърбин стана също много сериозен, а както изглежда — и доста печален, когато научи за неговите страхове. Той отвори широко очите и устата си и произнесе с характерен шепот: „Мистър Слоуп!“, както би казал: „Холера!“, ако беше научил от приятеля си, че неговите деца са заразени от тази ужасна болест. „Страхувам се, много се страхувам, че това е така“ — каза архидяконът и те излязоха от кабинета.

Няма да анализираме подробно какви чувства пробуди у мистър Еърбин тази неочаквана новина. Достатъчно е да кажем, че той беше изненадан, смутен, огорчен и объркан. Може би не бе мислил много за Елинор, но бе почувствувал благотворното й влияние — беше му приятна приятелската близост, създала се между тях благодарение на непринудените нрави в отдалеченото от града плъмстедско имение, бе говорил с най-похвални думи за нейната интелигентност пред архидякона и се бе разхождал из градината с нея, косейки малкия й син на конче. И когато мистър Еърбин нарече Джони свое мило момченце, Елинор не изпита раздразнение.

И така, тримата мъже пиеха виното си, мислеха за едно и също, но не се решаваха да заговорят за него. Затова ще ги оставим и ще последваме дамите в гостната.

Мисис Грантли бе получила съответни указания от мъжа си, които тя прие да изпълни без особена охота. Той бе поискал от нея да поговори сериозно с Елинор и да й обясни, че ако не се откаже от мистър Слоуп, няма да може да разчита на подкрепата на своите сегашни приятели. Мисис Грантли вероятно познаваше по-добре сестра си и увери архидякона, че е безполезно да я увещава. Според нея имаше само едно нещо, което можеха да направят — да държат Елинор по-далеч от Барчестър. Можеше да добави още (тъй като беше особено проницателна за тези неща), че навярно не би било зле да държат Елинор по-близо до мистър Еърбин. Но тя не каза това на глас. Оказа се обаче невъзможно да предума архидякона, който се позова неведнъж на своята съвест и заяви, че ако мисис Грантли не е съгласна, той самият ще говори с Елинор. Подложена на такъв натиск, жена му се съгласи да изпълни неговата поръчка, но го предупреди недвусмислено, че намесата й само ще влоши нещата. И тя се оказа права.

Едва затворила след себе си вратата на гостната, мисис Грантли намери някакъв благовиден предлог да отпрати дъщерите си и пристъпи към изпълнението на своята задача. Много добре знаеше, че няма почти никакво влияние над сестра си. Различният им начин на живот и отдалечеността на техните жилища ги бяха направили почти чужди една на друга. Мисис Грантли бе напуснала бащиния дом, когато Елинор беше още дете, и оттогава те почти не бяха живели заедно. Освен това през последните години Елинор започна да се възмущава вътрешно от тираничната власт, която архидяконът явно упражняваше върху баща й, и по тази причина не бе склонна да признае на съпругата на архидякона никаква власт върху самата себе си.

— Преди вечеря ти май получи някакво писмо — започна по-голямата сестра.

Елинор призна, че е получила писмо, и почувствува как се изчервява. Би дала мило и драго да не се изчерви, но колкото повече се опитваше да запази нормалния цвят на лицето си, толкова повече го губеше.

— Не беше ли от мистър Слоуп?

Елинор каза, че писмото е от мистър Слоуп.

— Редовно ли си пишеш с него, Елинор?

— Не съвсем — отвърна тя, тъй като започна да се дразни от този кръстосан разпит. И реши — макар че е трудно да се обясни защо — в никой случай да не казва на сестра си Сюзан за какво става дума в това писмо. Тя знаеше, че мисис Грантли действува по внушение на архидякона, и не искаше да отговаря на обвинения, които изхождаха от него.

— Но, Елинор, скъпа, защо изобщо получаваш писма от мистър Слоуп, след като знаеш колко неприятен е той на татко, а и на архидякона и на всичките ти приятели?

— Първо на първо, Сюзан, аз не получавам от него писма; второ, доколкото именно мистър Слоуп е написал това единствено писмо, а аз само го получих — и не виждам как можех да не го получа, след като то ми бе връчено лично от татко, — считам, че е по-добре да попиташ мистър Слоуп, а не мен.

— За какво ти пише, Елинор?

— Не мога да ти кажа — отвърна тя, — тъй като писмото е поверително и е свързано с друг човек.

— Значи, в него нямаше нищо лично за тебе?

— Не бих казала, че е точно така, Сюзан — отговори Елинор, която изпитваше все по-голямо раздразнение от въпросите на сестра си.

— Право да ти кажа, това е малко странно — продължи мисис Грантли с пресилена усмивка. — Млада дама в твоето положение получава от неженен господин писмо, чието съдържание не иска да разкрие и което се срамува да покаже на сестра си…

— Не се срамувам! — избухна Елинор. — Няма абсолютно нищо, от което да се срамувам, но не желая да бъда разпитвана за моите писма от когото и да било.

— Е, мила — отвърна сестра й, — мога само да ти кажа, че според мен мистър Слоуп не е най-подходящият човек, с когото би могла да си пишеш.

— Дори да е съвсем неподходящ, как бих могла да му попреча да ми пише? Но вие всички сте толкова предубедени по отношение на него, че виждате безочие и наглост там, където у другиго бихте видели любезност и великодушие. Ненавиждам такава религия, която учи на едно толкова пристрастно милосърдие.

— Съжалявам, Елинор, че ненавиждаш религията, с която се срещаш тук, но не бива да забравяш, че в това отношение архидяконът познава света по-добре от тебе. Не те моля да ме уважаваш и да се вслушваш в съветите ми, макар за жалост да съм много години по-възрастна от теб, но по един такъв въпрос ти наистина би могла да се вслушаш в съвета на архидякона. Той много държи да бъде твой приятел, ако му дадеш такава възможност.

— По един какъв въпрос? — с нескрито раздразнение попита Елинор. — Честна дума, не мога да разбера за какво изобщо става дума.

— Ние всички искаме да прекратиш познанството си с мистър Слоуп.

— Вие всички искате и аз да проявявам същата нетърпимост като вас. Но това няма никога да стане. Не виждам нищо лошо в познанството си с мистър Слоуп и няма да го обидя, като взема да твърдя обратното. Той е сметнал за необходимо да ми пише и аз нямам нужда от съветите на архидякона по този повод. Когато ми потрябват, сама ще се обърна към него.

— В такъв случай, Елинор, мой дълг е да ти кажа — тук мисис Грантли заговори с подчертана сериозност, — че архидяконът намира тази размяна на писма за позорна и не може да допусне тя да продължава в неговия дом.

Очите на Елинор замятаха мълнии и тя скочи от стола си.

— Можеш да кажеш на архидякона, че където и да се намирам, ще получавам писма каквито си искам и от когото си искам. А колкото за думата „позорна“, ако доктор Грантли я е употребил, говорейки за мен, тази негова постъпка не подобава на един джентълмен и е проява на негостоприемство. — Вече до вратата, тя добави: — Когато татко излезе от столовата, бъди така добра и го помоли да дойде в моята стая. Ще му покажа писмото на мистър Слоуп, но само на него и на никой друг! — И с тези думи тя се оттегли при сина си.

Елинор дори не подозираше в какво престъпление я обвиняват. И през ум не й минаваше, че нейните близки я смятат за способна да се влюби в мистър Слоуп. Тя вярваше, че те го преследват поради своите предубеждения и поради липсата си на търпимост, и затова не искаше да се присъедини към тях, въпреки че никак не харесваше този човек.

Много ядосана, Елинор седна на ниското кресло до отворения прозорец при креватчето на детето. „Да посмее да каже, че съм се опозорила! — повтаряше си тя мислено. — Как може татко да се примирява с неговото високомерие! Никога вече няма да седна на масата в неговия дом, ако не ми се извини за тази дума.“ Тук изведнъж й мина през ума, че мистър Еърбин също може да е чул за нейната „позорна“ преписка с мистър Слоуп, и лицето й пламна от раздразнение. О, ако знаеше истината! Ако само можеше да си представи, че мистър Еърбин е бил уведомен за предстоящата й женитба с мистър Слоуп като за свършен факт!

Не след дълго баща й дойде при нея. Щом мистър Хардинг излезе от гостната, мисис Грантли дръпна мъжа си в прозоречната ниша и му разказа за пълния си неуспех.

— Ще поговоря лично с нея, преди да си легна — каза архидяконът.

— Моля те, недей! Няма да постигнеш нищо друго, освен един неприличен скандал. Нямаш представа колко упорита може да бъде тя.

Архидяконът заяви, че това изобщо не го интересува. Той знаел своя дълг и щял да го изпълни. Мистър Хардинг проявявал изключителна слабост в такива случаи. Не искал после да го измъчва съвестта, че не е направил всичко възможно за предотвратяването на такъв позорен съюз. Напразно мисис Грантли го убеждаваше, че ако говори с Елинор гневно, това само ще ускори надвисналата катастрофа и ще я направи неминуема — при положение че не всичко е още решено. Архидяконът беше ядосан, непреклонен и обиден. Фактът, че негова родственица е получила писмо от мистър Слоуп, го бе наранил в най-чувствителното място и той не искаше и да чуе за търпеливо изчакване.

Когато влезе в стаята на дъщеря си, мистър Хардинг изглеждаше уморен и натъжен. Тези тревоги го измъчваха жестоко. Чувствуваше, че ако продължат, любезното пророчество на капелана ще се сбъдне и той ще трябва да слезе от сцената. Почука тихичко на вратата, почака, докато чуе ясна покана да влезе, и чак тогава престъпи прага с такъв вид, сякаш не тя, а той беше подозираният престъпник.

Елинор веднага го прегърна, целуна го по челото и го погали, не с радост, но с дълбока нежност.

— О, татко — каза тя, — толкова искам да поговоря с теб. Днес те приказваха за мен долу, не е ли така, татко?

Мистър Хардинг смотолеви, че наистина архидяконът е говорил за нея.

— Скоро ще намразя доктор Грантли…

— Какво приказваш, мила!

— Да, ще го намразя. Въпреки волята си. Той е толкова безчувствен, толкова лош, толкова подозрителен към всички, които не го боготворят. И е така чудовищно високомерен, сякаш другите хора нямат, за разлика от него, никакво право на собствено мнение.

— Той е наистина ревностен в своите убеждения, мила, но съвсем не е лош.

— Лош е, татко, много е лош. Ето, предобед получих това писмо от мистър Слоуп. Ти самият ми го даде. Прочети го, моля те. Цялото е все за тебе. Трябваше да бъде адресирано до теб. Знаеш какво са говорили по този повод долу. Знаеш как се държаха с мен на масата. А след това Сюзан започна да ме поучава, докато ме принуди да напусна стаята. Прочети го, татко, и кажи дали доктор Грантли има основания да бъде толкова възмутен.

Мистър Хардинг пусна кръста на дъщеря си и бавно прочете писмото. Тя се надяваше лицето му да се озари от радост, като научи, че всички пречки за връщането му в старопиталището са вече отстранени, но и този път я очакваше разочарование. Първото чувство, което го обзе, беше чувството на дълбоко отвращение, че мистър Слоуп е решил да се намеси в негова полза. Много му се искаше да се върне в приюта, но би предпочел сто пъти да се откаже веднъж завинаги от мястото на управител, отколкото да го вземе благодарение на някакво застъпничество от страна на мистър Слоуп. Освен това никак не му хареса тонът на писмото — мазен, фалшив и отблъскващ като самия си автор. За разлика от Елинор той разбра, че в писмото бе казано по-малко, отколкото бе загатнато. Споменаването на благочестивите усилия на Елинор, сякаш те нямаха нищо общо с неговите собствени, засегна бащинските му чувства. А когато стигна до „милото момченце“ и „копринените къдрици“, той с отчаяние затвори писмото и бавно го сгъна. Невъзможно беше мистър Слоуп да се осмели да пише по този начин, ако не е бил окуражаван. Невъзможно беше Елинор да получи такова писмо, без да изпита възмущение, ако не беше склонна да поощрява неговите ухажвания. Поне такива бяха разсъжденията на мистър Хардинг.

Колко трудно е да си съставим вярна представа за чувствата на другите! Дочитайки последните фрази на писмото, мистър Хардинг осъди в себе си Елинор за проявената неделикатност и това го направи безкрайно нещастен. Вярно, не беше отговорна за написаното от мистър Слоуп. Но не изрази и отвращение от него. Напротив, тя по-скоро одобряваше писмото като цяло. Беше му го дала да го прочете — за свое и за негово оправдание. Сърцето на бащата се сви, защото той почувствува, че няма да може да я оправдае.

Но всъщност именно истинската женска деликатност на Елинор й навлече това осъждане. Изслушайте ме, уважаеми госпожи, и поне вие я оправдайте. Към този човек, към този поклонник, чиито ухажвания не забелязваше, тя изпитваше същите чувства, каквито изпитваше към него и баща й, каквито изпитваха и съпрузите Грантли. Във всеки случай той й беше не по-малко неприятен като личност. Но тя вярваше, че по същество той е честен човек и че искрено иска да помогне на баща й. Считаше се задължена след всичко станало да покаже писмото на мистър Хардинг. Смяташе, че той трябва да е в течение на казаното от мистър Слоуп. Но не намираше за необходимо да се извинява за вулгарния му тон, нито пък да го осъжда или даже да спомене за този тон, породен като всяка вулгарност от обикновено невежество. Противно й беше, че човек като мистър Слоуп си позволяваше да коментира привлекателните страни на нейната външност, и нямаше никакво желание да обсъжда с баща си нещо, което й беше противно. Тя не допускаше, че могат да имат различно мнение по един такъв въпрос. Щеше да й бъде неприятно да отвори дума за това, да се опълчи срещу човек, за когото се стараеше, общо взето, да мисли и да говори хубаво. Срещата с този човек й беше неприятна, но тя би могла да се натъкне на такъв като него и на улицата, а при подобна среща никога не би й хрумнало да говори за нещо, което й внушаваше отвращение.

Но той, глупавият, слаб, любещ баща, не пожела да каже нито една дума, въпреки че тази дума би разсеяла всички съмнения. Щяха да последват потоци от сълзи и след десет минути всички в къщата щяха да разберат истинското положение на нещата. Бащата щеше да бъде на седмото небе. По-голямата сестра щеше да целуне по-малката и да й поиска хиляди извинения. Архидяконът също щеше да се извини, да вдигне вежди в недоумение и да си легне успокоен. А мистър Еърбин… мистър Еърбин щеше да сънува Елинор, да се събуди влюбен и преди да заспи на другия ден, да започне да крои планове за женитба. Но уви, на всичко това не бе съдено да се сбъдне!

Мистър Хардинг бавно сгъна писмото, върна го на Елинор, целуна я по челото и призова над нея божията благословия. След това се запъти унило към своята стая.

Веднага след неговото тръгване на вратата на Елинор се почука отново; предвзетата камериерка на мисис Грантли влезе на пръсти в стаята и поиска да узнае дали мисис Болд ще бъде така любезна да поговори две минути с архидякона в неговия кабинет, ако това не й е неприятно. Архидяконът щял да се чувствува много задължен и нямало да я задържи повече от две минути.

Елинор помисли, че ще й бъде крайно неприятно — тя беше уморена, изтощена и разстроена. Сегашните й чувства към доктор Грантли приличаха на всичко друго, но не и на приятелска привързаност. Но тя не беше страхливка и затова обеща след пет минути да бъде в кабинета. Елинор оправи косите си, сложи бонето и заслиза със свито сърце по стълбите.

Бележки

[1] Любовно писмо (фр.). — Б.пр.

[2] Съучастник в престъплението (лат.). — Б.пр.

[3] Става въпрос за две римски легенди. Според първата центурионът Виргиний убил дъщеря си, която децемвирът Апий Клавдий, запленен от нейната красота, обявил за своя робиня, а съгласно другата — Лукреция, изнасилена от сина на Тарквиний Гордий, не могла да понесе този позор и се самоубила. — Б.авт.