Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава двадесет и първа
Домът на енорийския свещеник в св. Юълд

Когато на следващата сутрин мистър Хардинг и мисис Болд пристигнаха в Плъмстед, архидяконът и неговият приятел бяха отишли вече в Св. Юълд, за да може новият енорийски свещеник да разгледа църквата и да се представи на местния земевладелец. Не ги очакваха да се върнат преди вечеря. По стар навик мистър Хардинг тръгна да се поразходи по поляната около църквата, а двете сестри, останали сами, съвсем естествено заговориха за Барчестър.

Те не бяха много близки помежду си. Мисис Грантли бе десет години по-голяма от Елинор и се ожени, докато Елинор беше още дете. Затова двете никога не си бяха доверявали шепнешком своите сърдечни мечти и надежди, а сега, когато едната беше майка на семейство, а другата вдовица, стана вече съвсем късно за подобни излияния. Живееха твърде откъснати една от друга и между тях не можа да възникне онази връзка, която превръща взаимното доверие между две сестри едва ли не в необходимост. А и онова, което е лесно на осемнадесет години, става доста трудно на двадесет и осем. Мисис Грантли знаеше това и не очакваше от сестра си да сподели с нея своите тайни, но много й се искаше да я попита дали мистър Слоуп наистина й харесва.

Никак не беше трудно да се насочи разговорът към мистър Слоуп. Този човек бе станал толкова известен в Барчестър, представляваше такъв интерес за всички свещеници от епархията и беше така тясно свързан с работите на мистър Хардинг, че щеше да бъде доста странно, ако дъщерите на мистър Хардинг не заговореха за него. Твърде скоро мисис Грантли започна да отправя упреци срещу него — нещо, което тя вършеше с ентусиазъм, а Елинор, с почти същия ентусиазъм, го защищаваше. Той определено не й харесваше, щеше да бъде много доволна, ако можеше изобщо да не го вижда вече, дори се страхуваше донякъде от него, и все пак винаги се оказваше в ролята на негов защитник. Към това я принуждаваха нападките от страна на други хора, които тя намираше за несправедливи, и така, да се застъпва за мистър Слоуп, й стана почти навик.

От него разговорът се прехвърли на семейство Станъп и мисис Грантли слушаше не без интерес разказа на Елинор за неговите членове, когато изведнъж се разбра, че там е бил и мистър Слоуп.

— Какво! — не се сдържа стопанката на дома. — И той ли беше там?

Елинор спокойно потвърди това.

— Е, Елинор, той явно те харесва много. Навсякъде ходи по петите ти!

Но и това не можа да отвори очите на Елинор. Тя само се засмя и каза, че според нея домът на доктор Станъп го е привлякъл с друго обаяние. С това разговорът им завърши. Мисис Грантли остана с убеждението, че този ужасен брак е неминуем, а мисис Болд бе не по-малко убедена, че нещастният капелан, колкото и да е неприятен, е по-скоро преследван, отколкото преследвач.

Разбира се, още преди вечерята архидяконът научи, че Елинор бе останала предишния ден в Барчестър, за да се види с мистър Слоуп, и че тази среща наистина се е състояла. Той си спомни нейните категорични уверения, че семейство Станъп не очакват други гости, и не се поколеба да я обвини в измама, А и фактът (както мислеше той), че си е послужила с лъжа, доказваше повече от ясно престъплението, което й се приписваше: тя беше влюбена в мистър Слоуп!

— Страхувам се, че вече е късно да предприемаме каквото и да било — каза архидяконът. — Признавам, че съм доста изненадан. Никога не съм одобрявал вкуса на сестра ти по отношение на мъжете, но все пак не очаквах, че тя е способна да… Бррр!

— И то толкова скоро! — каза мисис Грантли, която се възмущаваше, изглежда, повече от непристойната привързаност на сестра си, дръзнала да се влюби, преди да свали своя траур, отколкото от лошия й вкус, проличал в избора на мистър Слоуп.

— Виж какво, мила, не ми е приятно да бъда груб, нито да сторя нещо, което може да огорчи баща ти, но трябва да кажа съвсем определено, че няма да позволя на този човек, нито на неговата съпруга да прекрачат прага на моя дом.

Мисис Грантли въздъхна и после се опита да утеши самата себе си и мъжа си с думите, че в края на краищата нищо още не е станало. Сега Елинор е в Плъмстед и много нещо може да се направи, за да бъде отклонена от тази гибелна страст. Клетата Елинор!

Вечерта премина без забележителни събития. Мистър Еърбин разговаряше с архидякона за своята енория, а мисис Грантли и мистър Хардинг, които познаваха голяма част от енориашите, се присъединиха към разговора. Елинор също ги познаваше, но не каза почти нищо. Мистър Еърбин не забелязваше много присъствието й, а тя не беше особено разположена да бъде подчертано любезна с любимците на зет си. Първата й мисъл, след като се прибра в спалнята си, беше, че семейният кръг на доктор Станъп е къде по-приятен от плъмстедския. Изведнъж реши, че свещениците със своя порядъчен, скучен, еднообразен начин на живот са й дошли до гуша. Защо в края на краищата хората, живеещи по широкия свят — в Италия, в Лондон или някъде другаде, — да са брутални и противни? Семейство Станъп, мислеше си тя, са празни, лекомислени, екстравагантни хора, но те не са лоши, а и умеят да направят дома си приятен. Много жалко, че архидяконът не притежава нещо от тяхното savoir vivre[1]. Мистър Еърбин, както вече казахме, не забелязваше много присъствието й, но се прибра в спалнята си с чувството, че е прекарал вечерта в обществото на една красива жена, и подобно на повечето ергени, а и на някои женени мъже, реши, че едномесечният му престой в Плъмстед ще бъде по-приятен, отколкото е очаквал, щом тази красива жена ще живее под един покрив с него.

Преди да се разотидат по спалните си, те се уговориха, че на следния ден цялата компания ще отиде да огледа дома на мистър Еърбин. Тримата свещеници трябваше да обсъдят какви ремонти да бъдат направени, а двете дами щяха да помогнат със съвети за преустройството на това ергенско жилище.

И така, скоро след закуска каретата ги очакваше пред входа. Вътре имаше място само за четирима и архидяконът седна на капрата. Елинор се озова срещу мистър Еърбин и това донякъде я принуди да влезе в разговор с него. Скоро те вече бъбреха приятелски и на Елинор, ако бе изобщо помислила за това, щеше да й хрумне, че мистър Еърбин, въпреки черния си сюртук, би представлявал нелоша добавка към кръга на семейство Станъп.

Сега, когато архидяконът беше по-настрана, те можеха да се държат по-свободно. Мистър Хардинг започна да им разправя с най-простодушен вид една стара легенда за новата енория на мистър Еърбин. Едно време, каза той, жрица на местността Св. Юълд била жена, прочута в цялата околност с целебната си сила. И тя като всички чудотворци си имала вълшебен извор, който се бил запазил и до днес и който мнозина смятали за не по-малко свещен от самата църковна земя. Мистър Еърбин заяви, че подобни възгледи от страна на неговите енориаши са направо еретични. А мисис Грантли отговори, че не е никак съгласна с него и че според нея всяка енория трябва да има не само църковен жрец, но и жрица.

— Само при такова разделение — каза тя — могат да се изпълняват както трябва всички задължения.

— Вероятно, татко — отбеляза Елинор, — в тези отминали времена цялата власт е била в ръцете на жрицата. И мистър Еърбин може би се страхува това да не се повтори в наши дни, ако в енорията се появи дама, ръкоположена в свещенически сан.

— Мисля — отговори мистър Еърбин, — че във всеки случай е по-безопасно да не се поема подобен риск. Гордостта на такива дами е безгранична. С един младши свещеник бих могъл все пак да се справя, но ако той е жена, непременно ще вземе връх над мен.

— Съществуват такива случаи — каза мисис Грантли. — Говори се, че сега в Барчестър има една дама, която самовластно се разпорежда с всичко, свързано с олтара. Може би точно това ви плаши.

Когато на посипаната с пясък площадка пред къщата към тях се присъедини архидяконът, тонът на разговора им се върна отново към скучната сериозност. Не че архидякон Грантли беше скучен човек, но остроумието му бе доста тромаво и духовитите му забележки, когато си позволяваше такива, обикновено не достигаха до неговите събеседници. Този път например той започна да приказва за ранени покриви и за стени, които по негово мнение се нуждаели от хирургическа намеса. Провери чрез почукване всички вътрешни стени, подробно изследва всички комини, всички тръбопроводи, отдушници, цистерни и канали. В старанието си да бъде полезен на своя приятел той стигна дори дотам, че започна собственоръчно да пробива с шило подовите дъски.

Мистър Еърбин го следваше навсякъде, като се стараеше да покаже, че разбира от тези домакински работи; останалите трима също вървяха с тях. Мисис Грантли доказа, че ненапразно е била жена на енорийски свещеник в течение на двадесет години, и с голяма вещина провери звънците и рамките на прозорците.

— Във всеки случай ще имате великолепен изглед от прозореца на вашия кабинет, ако изборът ви се спре на тази стая — каза Елинор.

Тя беше застанала до прозореца на една малка стая на втория етаж, откъдето наистина се откриваше чудесна гледка. Стаята се намираше в задната част на къщата и нямаше нищо, което да спира погледа към величествената грамада на катедралата. Домът беше заобиколен с красиви дървета, а покрай тях минаваше рекичката, която по-нататък опасваше града. Вдясно от катедралата зад гъстите брястове надничаха островърхите покриви и комините на Хайрамовото старопиталище.

— Да — съгласи се мистър Еърбин, приближавайки се до нея. — Оттук ще мога идеално да наблюдавам моите противници. Ще седна пред стените на вражеския град и ще го обстрелвам от безопасно разстояние. Ще стигна и до старопиталището, ако неприятелят го завладее, а пък дворецът ми е точно на мушката.

— Вие свещениците сте просто невъзможни — каза Елинор. — Мислите само как да воювате помежду си.

— Или как да се поддържаме един друг. Лошото е, че не можем да правим само едното от двете. Но не сме ли родени за борба? Нали нашата църква е войнствуваща? Какво е нашият труд, ако не борба, и то сурова борба, щом искаме да има резултат?

— Но не борба помежду ви.

— Както се случи. Вие ме упреквате, че воювам със свещеници от моята собствена църква, а един мохамеданин ще ме осъди заради борбата със заблудите на католическите духовници. А вие сигурно не бихте ме порицали за това. Един езичник, който се кланя на множество богове, ще се учуди на свой ред защо се карат християните и мохамеданите.

— Да, но вие се ожесточавате заради такива дреболии!

— Войните заради дреболии са винаги ожесточени, особено ако се водят между съседи — каза мистър Еърбин. — Когато различията са по-големи и двете страни са почти чужди, те се карат вежливо. Има ли по-яростни противници от двама родни братя?

— Но тези раздори подронват авторитета на църквата!

— Без тях той щеше да бъде подронен още повече. Има само един начин да ги избегнем — да посочим един общопризнат глава на нашата църква, който да има решаващата дума по всички въпроси на вярата, такъв изход от проблемите ни е наистина много примамлив. Мнозина не можаха да устоят. Признавам, че аз самият устоях едва след голяма вътрешна борба.

— Имате предвид католическата църква? — попита Елинор.

— Не, не непременно нея — отвърна той. — Всяка църква, която има един-единствен глава. Ако на Бога беше угодно да ни удостои с такава църква, пътят ни щеше да бъде лек. Но леките пътища явно не са спасителни за нас. — Той млъкна за малко и се замисли за времето, когато почти бе принесъл в жертва всичко най-добро в себе си — своя разум, свободата на волята си, живия извор на своите мисли, самата своя най-съкровена същност — заради един лек път, по който не го очакваха сражения.

— Отчасти имате право — продължи той след малко. — Нашите раздори наистина ни позорят. Външният свят, макар и винаги да ни упреква за нашите човешки слабости и да ни натяква, че в качеството си на свещеници ние си оставаме все пак хора, иска от нас да вършим работата си с богоподобно съвършенство. Но у нас няма нищо богоподобно: и ние като всички хора се сърдим, когато сме на различни мнения, по човешки злорадствуваме, когато надвием врага, а когато спорим по божествени въпроси, даваме воля на враждата и омразата, в които няма нищо божествено. Всичко това е вярно. Но какво бихте могли да предложите в замяна? На земята не може да съществува непогрешим църковен глава. До какво води опитът да се осъществи тази мечта на вярващите, се вижда ясно в Италия и Испания. Да допуснем, че в лоното на папската църква не е имало такива разпри. Такова предположение е много далеч от истината, но нека го приемем за вярно. Кажете тогава, коя църква си е навлякла повече укори?

Елинор се изненада от спокойната сериозност, с която мистър Еърбин полупризна, полуотхвърли отправеното му обвинение. От малка беше свикнала да слуша спорове между духовни лица, но обикновено те имаха за обект такива дребни житейски проблеми, че не й вдъхваха особено уважение. В тях винаги звучеше мотивът на суетна любов било към парите, било към властта и не се чувствуваше копнеж към истината и към чистота на вярата. Хората от нейния кръг бяха винаги убедени в непогрешимата си правота, те вярваха, че нямат никакви основания да се съмняват и че тежкият труд по установяване на задълженията на един духовник е отдавна свършен, затова от борчески настроения свещенослужител се иска само да отбива всички атаки срещу собствените си позиции. Наистина баща й правеше изключение, но той беше толкова миролюбив във всяко отношение, че тя го считаше за твърде различен от останалите. Никога не се беше замисляла над всичко това, не беше преценявала дали този тон на непогрешимост е правилен, или не, но той й бе втръснал, без да си дава сметка за това. И сега тя с изненада и не без известна доза приятно вълнение откри, че новият й познат говори по съвсем друг начин.

— Толкова е лесно да осъдиш някого! — каза той, следвайки хода на мислите си. — Има ли по-приятен живот от този на вестникаря или на водача на опозицията? Да сипеш огън и жупел срещу хората на властта, да изтъкваш недостатъците на всяко нововъведение, да търсиш дупки във всеки сюртук, да се възмущаваш, да бъдеш язвителен, да осмиваш, да морализаторствуваш, да презираш, да погубваш с половинчати похвали или да смазваш с неприкрита клевета! Какво по-лесно от това, след като критикът не носи никаква отговорност! Вие ме осъждате за делата ми, но поставете се на моето място и направете обратното — ще видите, че аз също ще намеря за какво да ви осъдя.

— Но мистър Еърбин, аз съвсем не ви осъждам!

— Извинете, мисис Болд, но и вие ме осъждате, защото и вие принадлежите на този свят: да си представим, че сте член на опозицията, пишете уводна статия и я пишете с вещина и злост. „Нека лаят и хапят кучетата“[2] — започвате вие с елегантен цитат. „Но ако ни е писано да имаме църква, нека, за бога, нейните служители не се хващат за гърлото! Юристите не хулят събратята си, лекарите не се дуелират със своите колеги. Защо само свещениците си позволяват да си отправят такива невъздържани нападки?“ И ще продължите да ни ругаете за нечестивите ни свади, за нашата склонност към сектантство и за нашата нетърпимост. Но това няма да ви попречи следващата седмица да напишете друга статия, в която ние — или някои от нас — ще бъдем обвинени в недопустимо равнодушие към своето призвание. Няма да ви се наложи да обяснявате противоречията, читателите няма да ви попитат как е възможно бедният свещеник да бъде толкова деен, без да се срещне с хора, които мислят много по-различно от него. Когато критикувате даден договор или дадено официално споразумение, вие не рискувате нищо, въпреки че предложените от вас мерки могат да се окажат много по-лоши. Толкова е лесно — а и приятно! — да се критикува! Пък и хвалебствията далеч не очароват слушателите така, както злословията.

Елинор не разбра изцяло неговата ирония, но долови общия смисъл на думите му.

— Виждам, че трябва да ви се извиня за това, че дръзнах да ви критикувам — каза тя. — Но много ме наскърбява недоброжелателството, което цари напоследък в Барчестър, затова си позволих да кажа повече, отколкото трябваше.

— Мир на земята и благоволение между човеците — това е само обещание за бъдещето, както и Царството небесно — каза той по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на нейните думи. — Когато това пророчество се сбъдне, свещениците няма да са вече необходими.

Тук те бяха прекъснати от архидякона, който викаше от избата:

— Еърбин! Еърбин! — След това доктор Грантли се обърна към жена си, която очевидно беше някъде до него: — Къде може да е отишъл? Тази изба е направо ужасна! Би било престъпление да се сложи тук бутилка вино, преди да се направят стените, подът и таванът. Не мога да разбера как старият Гудинъф е търпял такава изба. Впрочем виното му изобщо не можеше да се пие.

— Какво има, господин архидякон? — обади се мистър Еърбин, слизайки по стълбите, след като беше оставил Елинор насаме с нейните мисли.

— Тази изба няма нито покрив, нито стени, нито под — повтори архидяконът. — Слушайте какво ви казвам и не се оставяйте архидяконът да ви убеди, че е наред: половината от тези хора не разбират нищо от вино. В сегашното си състояние това място ще бъде влажно и студено през зимата и горещо и душно през лятото. Не бих дал пукнат грош дори за най-хубавото вино, ако престои тук някоя и друга година.

Мистър Еърбин изказа съгласието си и обеща, че избата ще бъде преустроена в съответствие с указанията на архидякона.

— А сега, Еърбин, погледнете тук и кажете дали сте виждали някога такова подобие на кухненско огнище.

— Огнището е наистина невъзможно — каза мисис Грантли. — Сигурна съм, че то няма да се хареса на бъдещата жрица, когато започне да се запознава с полето на своята предстояща дейност. Действително, мистър Еърбин, след такъв прекрасен кладенец тя няма да се помири с това огнище.

— Ако изобщо в Св. Юълд дойде някога жрица, аз мисля, мисис Грантли, че ще е най-добре да й оставим кладенеца и да не навличаме нейния свещен гняв върху несъвършенствата, произтичащи от нашата човешка бедност. Впрочем аз съм готов да призная, че не съм никак равнодушен към прелестите на един добре сготвен обед, така че огнището непременно ще бъде поправено.

През това време архидяконът се беше вече качил в столовата.

— Еърбин — каза той със звучния си, ясен глас и с обичайния за него заповеднически тон, — трябва на всяка цена да направите някои изменения в тази столова… всъщност да я преобразите изцяло. Вижте само, шестнайсет фута на петнайсет! Чували ли сте някога за столова с такива размери? — Архидяконът започна да измерва помещението с тържествени стъпки, сякаш дори и тази дейност можеше да получи ореола на архиерейско величие, ако бъде извършвана по този начин. — Даже непълни шестнайсет, може да се приеме за квадратна.

— Много подходяща за кръгла маса — предложи бившият управител.

Идеята за кръгла маса беше направо кощунствена за архидякона. Той беше свикнал да сяда на обширна маса, която можеше да се удължава в зависимост от броя на гостите, станала почти черна от непрекъснато лъскане и блестяща като огледало, докато кръглите маси за ядене бяха обикновено дъбови или толкова нови, че не можеха да добият така приятния за неговите очи оттенък. Той ги свързваше с този новомоден и глупав според него маниер да им се слага покривка, сякаш за да се напомни на гостите, че не бива много да се заседяват. Според него в кръглите маси имаше нещо демократично и парвенюшко. Мислеше, че ги използуват сектантите и фабрикантите на басма, както може би и някои литературни лъвове, известни повече с остроумието си, отколкото със своята благовъзпитаност. Той беше малко смутен от мисълта, че такава долнопробна мебел може да бъде въведена в епархията от собственото му протеже, и то по предложение на неговия тъст.

— Кръглата маса — каза той малко разпалено — е най-отвратителната мебел, която изобщо съществува. Надявам се, че Еърбин има достатъчно вкус и няма да допусне такова нещо в дома си.

Бедният мистър Хардинг се почувствува напълно сразен и не каза, разбира се, нито дума повече, но мистър Еърбин, който бе отстъпил покорно за такива дребни работи като избата и кухненското огнище, сметна за необходимо да се противопостави на тези твърде обременителни за неговия джоб реформи:

— Струва ми се обаче, господин архидякон, че няма как да удължа помещението, без да бутна стената, а ако бутна стената, ще трябва да я иззидам отново; ако добавя еркер от тази страна, ще трябва да добавя и от другата, а значи, и на втория етаж. Това е равносилно на преустройство на цялата фасада и сигурно ще струва няколкостотин фунта. Съветът по църковните въпроси едва ли ще одобри такъв разход само защото дължината на столовата ми е едва шестнайсет фута.

Архидяконът започна да обяснява, че няма нищо по-лесно от удължаването на столовата с шест фута в предната част, без да се засяга нито едно от останалите помещения в къщата. Подобна асиметрия била всъщност много приятна при малките селски къщи, ето защо той предложи да заплати всички разходи от собствения си джоб, ако сумата надхвърли четиридесет фунта. Мистър Еърбин обаче беше непреклонен и не отстъпи, колкото и да се гневеше и сърдеше архидяконът.

Той обясни, че четиридесет фунта са значителна сума за него и че приятелите му, ако са достатъчно великодушни да го удостоят със своето посещение, ще трябва да се примирят с ужасите на квадратната столова. Затова пък твърдо обеща да не поставя кръгла маса.

— Ами ако жрицата настои да се разширят и двете стаи? — намеси се мисис Грантли.

— В такъв случай тя ще трябва да направи това сама, мисис Грантли.

— Не се съмнявам, че ще съумее да го направи, както и много други чудесни неща. Сигурна съм, че когато дойде, тя няма да се появи с празни ръце.

Мистър Еърбин обаче не изглеждаше много склонен да влиза в излишни разходи, като залага на подобни надежди, затова всички значителни реконструкции, които не биха могли да бъдат поети от Съвета по църковните въпроси или от актива, останал от предишния енорийски свещеник, бяха отхвърлени. С това съществено изключение архидяконът успя, за свое най-голямо задоволство, да наложи всички свои предложения. Един внимателен наблюдател, ако имаше такъв, би забелязал, че съветите на неговата съпруга са не по-малко полезни. Никой не знаеше по-добре от мисис Грантли как да се внесе уют в един дом. Но тя не сметна за необходимо да претендира за част от славата, която нейният съпруг и повелител с такава готовност си приписваше.

След свършването на тази плодотворна и систематична работа компанията се завърна в Плъмстед напълно доволна от пътуването.

Бележки

[1] Изкуство да се живее (фр). — Б.пр.

[2] Стих от нравоучителното стихотворение „Против разприте“ на английския религиозен поет Айзак Уотс (1674–1748). Стиховете в книгата, с изключение на стиховете на Шекспир, са преведени от Борис Стоянов. — Б.пр.