Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barchester towers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава петдесета
Архидяконът е доволен от положението на нещата

По пътя за Барчестър мистър Хардинг дълго убеждаваше архидякона, че всички техни прогнози във връзка с мистър Слоуп и Елинор са били лишени от всякакво основание. Той обаче се убеди, че няма да е никак лесно да разколебае вярата на зет си в собствената му прозорливост. Доктор Грантли беше уверен, че разполага с толкова преки и недвусмислени доказателства за своята правота, потвърдени на всичко отгоре от такъв голям брой косвени улики, че отначало се усъмни в думите на мистър Хардинг, когато той му предаде с какво възмущение е посрещнала това предположение Елинор. В края на краищата трябваше да отстъпи, но не без уговорки. Архидяконът заяви с болка на сърце, че сега за сега ще гледа на предишното си мнение като на грешка, но стори това с такава предпазливост, че си запази правото, ако някога Елинор стане все пак мисис Слоуп, да може да каже: „Е, какво ви разправях? Спомнете си на какво мнение бяхте вие и на какво — аз; и запомнете за в бъдеще, че бях напълно прав по този въпрос — както впрочем и по всички останали.“

Но в своята отстъпчивост той все пак стигна дотам, че обеща да посети Елинор и пристигна в самия разгар на нейния разговор с мистър Хардинг, който имаше толкова много да съобщи и да изслуша, че забрави да предупреди Елинор за очакващата я чест. Ето защо тя съвсем не беше готова да се срещне със зет си, когато чу гласа му във вестибюла.

— Но това е архидяконът! — възкликна тя и скочи на крака.

— Да, мила. Той ме помоли да те предупредя, че ще дойде да те види, но право да си кажа, съвсем забравих за това.

Елинор избяга от стаята въпреки настоятелните молби на баща си. В тези първи часове на своята радост тя нямаше никакво желание да слуша извиненията и поздравленията на архидякона. Той щеше да говори толкова много и толкова скучно! Затова, когато бе въведен в гостната, архидяконът завари там само мистър Хардинг.

— Трябва да извините Елинор — каза мистър Хардинг.

— Има ли нещо? — попита доктор Грантли, който веднага реши, че цялата истина за мистър Слоуп е излязла най-после наяве.

— Да, има. Чудя се дали това няма да бъде голяма изненада за вас.

По изражението на тъста си архидяконът разбра, че съвсем не става въпрос за мистър Слоуп.

— Не — отвърна той, — в никакъв случай. Нищо вече не може да ме изненада.

В наши дни много хора подобно на архидякона се придържат (или се правят, че се придържат) към принципа nil admirari[1]. Но ако се съди по техния вид, те се поддават точно толкова на внезапни емоции, колкото техните дядовци и баби.

— Какво според вас е направил мистър Еърбин?

— Мистър Еърбин? Надявам се, нямате предвид дъщерята на Станъп?

— Не, нямам предвид тази жена — отговори мистър Хардинг, доволен от своето остроумие.

— Не тази ли? Значи, е замесена друга някоя жена? Защо мълчите, ако знаете нещо? Не мога да понасям този вид загадки и тайни.

— Това няма да остане тайна за вас, архидяконе, въпреки че засега не бива да му се дава по-широка гласност.

— И така?

— Обещайте, че няма да кажете на никого. Освен, разбира се, на Сюзан.

— Глупости! — извика архидяконът, който започваше вече да губи търпение. — Не е възможно да знаете някаква тайна за мистър Еърбин!

— Освен една — той и Елинор са сгодени.

Лицето на архидякона говореше повече от ясно, че той не вярва нито дума от всичко това.

— Мистър Еърбин! Невъзможно!

— Във всеки случай точно това ми каза Елинор преди малко.

— Невъзможно! — повтори архидяконът.

— Е, аз не го намирам за невъзможно. Бях наистина изненадан, но от това не следва, че е невъзможно.

— Сигурно се е заблудила.

Мистър Хардинг го увери, че няма никаква грешка, че мистър Еърбин (както ще научи, когато се върне в къщи) е бил вече в Плъмстед, за да съобщи новината, за която знае и мис Торн, и че, с една дума, годежът е напълно действителен.

— Боже господи! — можа само да каже архидяконът, крачейки из гостната на Елинор. — Боже господи! Боже господи!

Тези възклицания бяха сигурен признак, че той най-после е повярвал — поне до такова заключение стигна мистър Хардинг, и то с пълно право. Първото от тях очевидно изразяваше известно неудоволствие от научената новина, второто показваше просто учудване, а в тона на третото мистър Хардинг долови, както му се стори, определено задоволство.

Точно такива наистина бяха преживяванията на архидякона. Той не можеше да не изпита неудоволствие, като разбра колко погрешни са били всичките му предположения. Ако бе му хрумнала щастливата мисъл сам да предложи този брак, когато за първи път посрещна мистър Еърбин в Плъмстед, славата му на мъдър и проницателен човек би получила такова потвърждение, че щеше да се изравни едва ли не с тази на Соломон. И защо не се бе сетил за това? Нима не можеше да предвиди, че като стане енорийски свещеник, мистър Еърбин ще поиска да се ожени? Той бе предвидил, че Елинор иска да се омъжи, но как не можа да съобрази, че мистър Еърбин има много по-големи шансове да й хареса, отколкото мистър Слоуп? Архидяконът разбра, че е бил на погрешен път, и не можа естествено да превъзмогне веднага своето смущение.

Голяма беше и изненадата му. Колко хитро се бяха държали пред него тези гълъбчета! Как само го бяха измамили! Той бе чел поучения на Елинор заради въображаемото й увлечение по мистър Слоуп, докато в същото това време тя е била влюбена в неговото собствено протеже мистър Еърбин, и бе доверил на същия този мистър Еърбин опасенията си от брачните планове на мистър Слоуп. Не е ли съвсем естествено, че архидяконът беше изненадан!

Но имаше и много сериозни причини да бъде доволен. Този брак сам по себе си можеше да разреши всичките му затруднения. На първо място, увереността, че мистър Слоуп няма никога да стане негов роднина, беше вече немалко облекчение. Второ, мистър Еърбин беше по-подходящ от всеки друг за ролята на един толкова близък родственик. Но най-голяма радост изпитваше при мисълта, че този брак е жесток удар за мистър Слоуп. Така той оставаше без желаната от него съпруга, вече се носеха слухове, че е много вероятно да загуби мястото си в двореца, а ако мистър Хардинг не беше толкова упорит, и най-голямата опасност щеше да бъде избягната. В такъв случай можеше да се очаква, че мистър Слоуп ще признае поражението си и ще се махне завинаги от Барчестър. Тогава архидяконът ще може най-после отново да диша с пълни гърди.

— Виж ти, виж ти! — каза той. — Боже господи! Боже господи!

Тонът на петото възклицание окончателно убеди мистър Хардинг, че архидяконът е наистина доволен.

И тогава бавно, постепенно и тактично мистър Хардинг изложи своя нов план. Защо мистър Еърбин да не стане декан?

Бавно, постепенно и не без колебания доктор Грантли започна да възприема гледната точка на своя тъст. Колкото и да ценеше мистър Еърбин, колкото и искрено да се възхищаваше от богословските дарби на този джентълмен, той не би одобрил една стъпка, която би лишила тъста му от заслуженото повишение, ако съществуваше и най-малката надежда да го склони да приеме това повишение. Но архидяконът бе имал вече случай да се убеди в упоритостта, с която мистър Хардинг беше способен да се придържа към своето собствено становище въпреки съветите на всичките си приятели. Той разбираше достатъчно добре, че нищо не би могло да склони този кротък, отстъпчив човек да заеме предлагания му висок пост, ако счита, че не бива да го заема. Имайки предвид всичко това, и той си зададе въпроса: „Защо наистина мистър Еърбин да не стане декан на Барчестърската катедрала?“ Накрая двамата се споразумяха да заминат за Лондон с първия утрешен влак, като по пътя се отбият за малко в Оксфорд. Предполагаха, че съветът на доктор Гуин би могъл да им бъде полезен.

След този разговор архидяконът побърза да се прибере в Плъмстед, за да се приготви за пътуването. Денят беше чудесен и той пристигна в Барчестър в открита двуколка. Докато се движеше по Хай Стрийт, на едно кръстовище видя мистър Слоуп. Ако не беше успял да спре навреме, щеше да го прегази. Двамата не бяха разговаряли от оня паметен ден в кабинета на епископа. И сега не си проговориха, но размениха красноречиви погледи, а изразът върху лицето на мистър Слоуп беше още по-нагъл, тържествуващ и предизвикателен от всякога. Ако не беше сигурен в обратното, доктор Грантли вероятно би останал с впечатлението, че неговият враг се е домогнал до деканския пост, съпругата и всички високи почести, към които се стремеше. Всъщност мистър Слоуп бе загубил абсолютно всичко, а и епископът току-що се бе отказал от неговите услуги.

На излизане от града архидяконът мина през така добре познатите му порти на Хайрамовото старопиталище. Там стоеше неугледна селска каруца, натоварена с неугледни мебели, а около нея се суетеше мисис Куивърфул — не в официалните си неделни дрехи, не много спретната, с доста оръфано боне и шал, с една дума — твърде далеч от представата за очарователно женско изящество. Тя беше погълната от преместването в новия дом и бе току-що изтичала да посрещне каруцата, без да очаква, че някой би могъл да стане свидетел на пристигането на семейното й имущество. Архидяконът се бе появил съвсем изневиделица.

Мисис Куивърфул се познаваше много бегло с доктор Грантли и неговото семейство. Архидяконът, разбира се, познаваше всички свои подчинени свещеници, а и почти всички свещеници в епархията, както до голяма степен и техните семейства. Често му се бе налагало да разговаря по работа с мистър Куивърфул, но почти не се бе срещал с жена му. Този път обаче настроението му беше повече от добро и не му се искаше да отмине, все едно че не я е забелязал. Куивърфулови, всички до един, не очакваха нищо хубаво от доктор Грантли: те знаеха колко горещо е неговото желание мистър Хардинг да се върне в стария си дом при старопиталището и не бяха научили, че е поканен да заеме резиденцията на декана. Затова мисис Куивърфул бе доста учудена и зарадвана от любезния тон, с който се обърна към нея архидяконът.

— Как сте, мисис Куивърфул, как сте? — каза той, като протегна от двуколката лявата си ръка. — Много се радвам, че ви намирам заета с една толкова полезна и приятна работа. Много се радвам.

Мисис Куивърфул му поблагодари, стисна протегнатата й ръка и му хвърли подозрителен поглед — не беше сигурна дали в неговите любезни поздравления не се съдържа ирония.

— Предайте, моля, на мистър Куивърфул от мое име — продължи архидяконът, — че съм много доволен от неговото назначение. Мястото е хубаво, мисис Куивърфул, а също и къщата, и аз се радвам много, че сте се настанили тук. Довиждане, довиждане.

И той потегли, като остави мисис Куивърфул да се радва и чуди на неговата неочаквана доброжелателност. Общо взето, нещата се развиваха добре за архидякона и той можеше да си позволи да бъде снизходителен към нея. Седнал в двуколката си, доктор Грантли гледаше с усмивка на света и бе склонен да прости греховете на всички барчестърски обитатели, с изключение на мисис Прауди и мистър Слоуп. Ако се бе срещнал с епископа, дори и него бе готов да погали добродушно по главата.

Доктор Грантли реши на минаване да се отбие в енорията Св. Юълд. Това означаваше отклонение от три мили, но той чувствуваше, че не може да замине с леко сърце за Лондон, преди да е поднесъл приятелските си поздравления на мистър Еърбин. Не го завари у дома, но не се съмняваше, че ще го срещне по пътя между двете къщи. И наистина, на половината път до вкъщи след един остър завой той се натъкна на мистър Еърбин, който яздеше в обратна посока.

— Охо-о-о-о! — високо, радостно и с особено разположение възкликна архидяконът. — Охо-о-о-о! И така, няма защо да се страхуваме вече от мистър Слоуп!

— Мисис Грантли ми каза, че мистър Хардинг е получил предложение да стане декан.

— Мистър Слоуп е загубил, както чувам, не само мястото на декан — отбеляза архидяконът с шеговита усмивка. — Хайде, хайде, Еърбин, как можахте да запазите така добре тайната си? Но сега вече знам всичко.

— Не съм имал никаква тайна, господин архидякон — отвърна мистър Еърбин с лека усмивка. — Нито за един ден. Едва вчера узнах какво щастие ме очаква и тази сутрин отидох в Плъмстед да поискам вашето одобрение. От думите на мисис Грантли се осмелявам да се надявам, че ще го получа.

— От все сърце, от все сърце! — заяви архидяконът, стискайки топло ръката на приятеля си. — Нищо по-добро не бих могъл да си представя. Тя е една чудесна млада жена, не идва с празни ръце и не се съмнявам, че ще бъде образцова съпруга. Ако изпълнява дълга си към вас така, както сестра й изпълнява своя към мене, вие ще бъдете наистина щастлив. Това е всичко, което мога да кажа. — И в очите на архидякона проблеснаха даже сълзи.

Мистър Еърбин отвърна със същото горещо ръкостискане, но не беше словоохотлив. Сърцето му преливаше от щастие и той не намираше думи, с които да изрази дълбоката си признателност. Доктор Грантли го разбра така добре, сякаш бе говорил цял час без прекъсване.

— И не забравяйте, Еърбин — каза той, — запазвам си изключителното право да ви венчая. Ще заведем Елинор в Плъмстед и сватбата ще се състои там. Ще накарам Сюзан да се поразмърда и всичко ще бъде както трябва. Утре се налага да замина за Лондон по важна работа. С мен ще дойде и Хардинг. Но ще се върна, преди да е готова булчинската рокля на годеницата ви.

С тези думи те се разделиха и по пътя за в къщи архидяконът беше зает с мислена подготовка на сватбените тържества. Твърдо реши да изкупи своята вина пред Елинор с бъдещите си прояви на щедрост. Ще й покаже каква разлика има за него между един Слоуп и един Еърбин! И той взе още едно непоколебимо решение: ако мистър Еърбин не стане декан, нищо не би било в състояние да му попречи да направи за своя сметка нова фасада и нов еркерен прозорец в дома на енорийския свещеник в Св. Юълд.

— Значи, все пак си останахме измамени, Сю — каза той на жена си, целувайки я още с влизането си. Наричаше я Сю не повече от два-три пъти в годината, и то само при особено паметни случаи.

— Елинор се оказа много по-разумна, отколкото я мислехме — отвърна мисис Грантли.

Тази вечер в Плъмстед цареше голяма радост. Мисис Грантли обеща на своя съпруг да отвори сърцето си за мистър Еърбин. Досега тя винаги бе отказвала да стори това.

Бележки

[1] Не се учудвай на нищо (лат.). — Б.пр.