Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

63.

— Ето окончателните договори — Чарлз подаде документите на зет си. — Подпишеш ли ги, банката е твоя. — Бе понеделник сутринта, двайсети май 1974.

— Нямам търпение, Чарлз — Хари се ухили, хвана химикалката и започна да слага подписа си. Вдигна поглед към Жан-Пиер Ларуш и призна: — За първи път „Деравенелс“ притежават банка… във възторг съм, че я купихме.

— А аз се радвам, че я продадох на вас — отвърна френският банкер. — От няколко години искам да се оттегля. Съпругата ми Клод също е доволна. Безкрайно ви е благодарна.

Групичката мъже в залата на борда на директорите на „Деравенелс“ се засмяха, а Чарлз заяви:

— Наехме малък салон във „Фукет“ за празничния обяд, господа. След като свършим с формалностите… — Чарлз замълча, когато Джейн подаде глава иззад вратата и му кимна.

Той се изправи, приближи се да я чуе и забеляза, че е пребледняла като платно. Прошепна му нещо, той ахна, после се овладя. Обърна се към Хари и попита:

— Извинявай, може ли да поговорим навън? Има известно затруднение. От личен характер.

Хари се сепна, после се намръщи, подразнен от ненавременното прекъсване, но като видя колко сериозни са Чарлз и Джейн, потупа с ръка договорите и заговори:

— Всичко е наред, господа. Моля да ни извините за няколко минути. Възникнал е някакъв проблем, който трябва да разреша, преди да отидем да обядваме от другата страна на „Шан-з-Елизе“.

Жан-Пиер Ларуш отговори от името на съдружниците си:

— Моля, не бързайте, господин Търнър.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Хари, след като излязоха на коридора.

— Да влезем в кабинета ти — Чарлз го хвана под ръка и припряно го поведе напред.

Джейн поизостана, неуверена как да постъпи, но Чарлз се обърна и й направи знак да ги последва. Тя го послуша, разстроена от новината, която току-що чу.

След като влязоха в кабинета на Хари, той се извърна, погледна първо Чарлз, после Джейн и възкликна:

— За бога, какво е станало? Изглеждате като че носите лоша вест.

— Опасявам се, че е така — отговори Чарлз с леко разтреперан глас, хвана ръката на Хари и предложи: — По-добре седни на канапето.

Хари седна, намръщен и озадачен. Отново се взря в Джейн, която бе добила ужасяващ цвят на лицето, загубила ума и дума. После обърна очи към Чарлз.

— Кажете ми, за бога!

Чарлз седна на стола срещу Хари и посочи на Джейн да седне на дивана.

— Станала е трагична злополука — започна Чарлз. — Ан, брат й Грег и двамата й сътрудници са претърпели автомобилна злополука в ранните часове на тази сутрин. Връщали са се към Париж от долината на Лоара.

— О, господи, не! Предупредих я да не шофира — извика Хари, а лицето му почервеня. — Не е трябвало да сяда на волана.

— Надали е карала тя — отговори дрезгаво Чарлз.

— В болница ли са? — попита Хари. — В коя? Къде е станала катастрофата?

— Не съм съвсем сигурен, но скоро ще ни съобщят — Чарлз преглътна и със сподавен глас продължи: — Очевидно сблъсъкът е бил чудовищен. Хари… Ан е мъртва. Ужасно съжалявам… страшно съжалявам, но всички са загинали… и четиримата.

— Боже мой! Не! Как е станало? Кажете как се е случило, за бога! — викна Хари. Лицето му се обезкърви, посивя, цял се разтрепери. Струваше му се, че не му е останала капчица кръв. Бе така внезапно, като гръм от ясно небе. Ан бе мъртва. Грег — също. И Марк, и Филип. Не беше възможно… трудно му бе да го понесе. Всичките мъртви… за един миг.

Джейн го хвана за ръката с желание да го успокои, но самата тя бе потресена. Хари седеше и гледаше оцъклено Чарлз, все още не можеше да повярва. Явно бе в шок.

— Не може да бъде — промълви сам на себе си и вдигна ръка към лицето си. — Кажи ми, каквото знаеш, кажи ми всичко, Чарлз. Умолявам те — настоя той.

— Не ми е известно много, приятелю. Но полицаите чакат да се срещнат с теб. Джейн ги заведе в моя кабинет — хвърли поглед към нея и тихо попита. — Какво ти съобщиха, Джейн?

Тя преглътна с усилие и обясни с треперещ глас:

— Колата се е ударила челно в движещ се камион в насрещното платно. Случило се е на главния път. Като че… изглежда… — Джейн рязко млъкна; гласът й секна, но тя възвърна самообладанието си и продължи: — По всичко личи, че ударът… е бил страшно силен… Всички са загинали на място. Полицаите искат да говорят с теб веднага щом бъде възможно, Хари.

Хари кимна и си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

— Доведи ги.

Джейн скочи и излезе от стаята.

Чарлз се изправи, приближи се, седна до него на канапето и сложи ръка на рамото му.

— До теб съм. От каквото и да имаш нужда, ще ти помогна.

— Каква трагедия. Каква потресаваща новина… — гласът му така рязко секна, че той млъкна, напълно зашеметен. След няколко секунди прошепна: — Как ще съобщя на Елизабет?

— Ще се престрашиш, ще намериш сили, а ние ще ти помогнем, Мери и аз.

— Зная — вдигна поглед към най-близкия си приятел. — Бях й сърдит, чувствах се разочарован, но никога не съм й желаел злото.

— Знам.

Джейн въведе двамата полицаи, те седнаха и заговориха на Хари със спокоен, равен тон. Обясниха му, че катастрофата е станала до Брисак, близо до Лоара и четиримата пътници в колата били убити на място, както и шофьорът на камиона.

Хари слушаше, кимаше от време на време, опитваше се да осмисли казаното, но бе като вцепенен. Най-сетне Чарлз се намеси и отведе полицаите в кабинета си, където го осведомиха за всички подробности. Телата били в моргата в местната болница, близо до Брисак, и щели да ги докарат в Париж през следващите двайсет и четири часа.

Чарлз възложи на секретарката си да уреди необходимото с двамата полицаи, после телефонира на съпругата си Мери.

 

 

— Благодаря, че дойде с мен, Джейн — рече Хари, докато вървяха през градините на двореца Тюйлери следващия следобед. — Имах нужда да изляза от апартамента, изпитвах клаустрофобия и бях като вцепенен.

— Още не можеш да се съвземеш — Джейн постави ръка на рамото му, за да го утеши и успокои. — Освен това въздухът и разходката ще ти се отразят добре.

— Ан обичаше Париж. Градът, хората, цялата атмосфера. Все я приемах повече за французойка, отколкото за англичанка.

— Казвал си ми.

Продължиха да вървят безмълвни. Беше им приятно заедно и мълчанието им не бе неловко; не се нуждаеха от думи.

Изведнъж Хари спря и се обърна към Джейн.

— Искам нещо да споделя с теб, нужно ми е да го изрека. Не я мразех. Наистина не се разбирахме и имахме трудности, но това ти бе известно, нали?

— О, да, и още как — тихо отвърна Джейн.

— Отдавна ли знаеш?

— Да, Хари.

— Не съм й желал злото.

— И това разбирам — Джейн стисна ръката му.

— Щом й е било писано да умре, радвам се че е било… мигновено. Не е страдала, доколкото ми е известно… Допускаш ли, че се е мъчила?

— Не. Нали полицията те увери, че е починала на място, защото ударът е бил страховит. Твърдят, че сигурно е загинала на секундата. Патоанатомът ще знае времето на смъртта. Сигурна съм, че вчера френската полиция ти каза истината.

— Но вратът й, Джейн — онези полицаи ми съобщиха, че вратът й… е почти отсечен — тръпки го полазиха само като си го помисли.

— Не мисли за това. Разбери, Ан не е страдала. Не се задълбочавай в черни мисли.

— Добре, Елизабет… чак през септември ще навърши три. Как да съобщиш на едно дете, че майка му е убита?

— С нежност и внимание, Хари — отвърна Джейн и след колебание тихо добави: — С моята помощ.

— Ще ми помогнеш ли, Джейн? — пламенно попита той и се вгледа в очите й, внезапно разбрал колко му е нужна подкрепата й.

— Ще направя всичко за теб, Хари, абсолютно всичко. Винаги съм обичала Елизабет, тя е очарователно дете и прилича на теб.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

Той замълча и се загледа в нея.

Тя посрещна дългия му, настойчив поглед. Скъп й беше този мъж, изпитваше към него силна обич. Единственото, което искаше, бе да му помогне.

— Правех планове за лятото, да наема яхта, Джейн. Споменах ти го миналата седмица.

— Да, и според мен идеята е прекрасна.

— Ако това стане, ще дойдеш ли с нас? Ще бъдем Мери и Елизабет, сестра ми Мери и Чарлз и двете им дъщери Франсис и Елинор. Дали няма да ти бъде скучно, как мислиш?

— Ще бъде чудесно. Дори възхитително. Винаги съм искала да съм част от голямо семейство и да си призная, копнея за много собствени деца. Но не вярвам някога да имам голямо домочадие. Не ми е писано.

— Не бива да говориш така, Джейн. Никой не знае какво го чака, какво ще му поднесе животът.

Тя не отговори, само го погледна, красивото й лице бе открито и честно, очите ясни и искрени. В нея нямаше притворство и това радваше Хари. Бе уверен, че е достойна за доверие и докато вървяха заедно, почувства как мъката му по малко стихва. В нея имаше някакво вътрешно смирение, което го успокояваше.

— По-добре да мислим за нещо положително — как ще наема яхта например. Не си ли съгласна? — попита Хари, докато се приближаваха към Лувъра.

— Да плаваме с яхта, да кръстосваме морето заедно със семейството ти наистина е приятна перспектива. И нещо, което да чакам с нетърпение, Хари. Благодаря, че ме покани… самата идея е вълшебна. Нямам търпение да я осъществим.

Духът му се приповдигна и лека усмивка изви ъгълчетата на устните му за първи път от дни насам.

— Не зная как се превърна в част от живота ми, Джейн Селмър, но се радвам, че стана така.

— Аз също — Джейн отново го хвана под ръка, този път по-собственически. Никой по-добре от една любяща жена не може да излекува тревожната душа на един мъж. Стремежът й бе да го постигне… ако Хари Търнър й позволи. Щеше да направи и невъзможното само да бъде щастлив.