Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

7.

Еймъс Финистър седеше в кабинета си в „Деравенелс“, отдал на Уил Хаслинг цялото си внимание. Докато слушаше, на лицето на възрастния мъж се появи изражение на загриженост.

— И така — продължи Уил. — Ще ти бъда благодарен, ако поразровиш, Еймъс. По обичайния си предпазлив начин.

Еймъс кимна и попита:

— Да не мислите, че господин Джордж е тръгнал по лош път? Така ли е, господин Хаслинг?

— Да. И твърде опасен при това. Пиенето и жените заслужават достатъчно порицание, но се боя, че такава е природата на Джордж: открай време му е слаб ангелът. Обаче ме тревожат наркотиците, както и хазартът. Съвсем редовно губи пари, и то много. Страшно обезпокоително.

— Как го установихте, ако мога да попитам? — Еймъс погледна настоятелно Уил.

— Един човек ме предупреди — и промърмори: — Слава богу.

— Допускам, че е някой, на когото имате доверие?

— Точно така, Еймъс, и няма причина да не ви доверя кой е. Един от братята ми — Хауърд. Докато следвал в Итън, се сближил с младеж на име Ким Роу-Леджет и както е обичай между възпитаниците на университета, запазили дружбата си през годините. Сега Роу-Леджет е известен и преуспял борсов брокер. Увлича се понякога по стийпълчейза[1], от време на време залага по малко в един от новите лондонски клубове. Член е на „Старкс“, заведението на Джулиан Старк, друг стар питомец на Итън. Та да се върнем на въпроса: брат ми съобщи, че според Ким Роу-Леджет слуховете за Джордж не са никак безпочвени. Естествено, аз съм смутен. Не само заради хазарта, но и заради наркотиците.

— Не ви виня — Еймъс поклати глава. — Господин Джордж е голяма тревога за господин Деравенел, както добре ви е известно. И неведнъж през изминалите седмици той ми е казвал да го държа под око. Знаете какво имам предвид… иска да следя с какво брат му си запълва свободното време, но ненатрапчиво, дискретно, така да се каже.

Уил потърка устата си с ръка и се намръщи.

— Питам се дали господин Едуард е чувал някои от слуховете за господин Джордж. Споменавал ли ви е нещо?

— Не точно. Изразява тревогата си с нужното самообладание. Не се вълнува, нито се гневи. И дума не е обелвал за хазарт или наркотици.

— Ще узнае рано или късно, особено когато поискат да плати дълговете му от хазарта. Джулиан Старк ще се обърне към господин Деравенел, ако Джордж не се разплати. — Уил въздъхна. — Налага се да му кажа, Еймъс. Няма как. С него не сме имали тайни помежду си през всичките години, откакто работим заедно в „Деравенелс“ и дори и отпреди, още от Оксфорд.

Еймъс потъна в стола си и се загледа в нищото със странно изражение на лицето.

На Уил Хаслинг веднага му направи впечатление, затова попита:

— Какво има, Еймъс? Изглеждаш ми странно.

— Може ли да изчакаме до след Коледа? Думата ми е, че господин Едуард е поразтревожен в момента, както знаете, за малкото си момче. Пък и идат празници… утре е официалният обяд, предстои вечерята у сестра ви.

— Разбирам мисълта ти — Уил помълча миг-два, преценявайки доводите за и против. — Ясно ми е точно за какво говориш, но знаеш, че той ненавижда изненадите. Ако някой друг му подхвърли мълвата, ще ми се разгневи, че не съм му съобщил, че не съм го подготвил предварително.

Еймъс се поизправи на стола си и кимна в знак на съгласие:

— Добре казано. В такъв случай трябва да му споменете две-три думи. Нека цитирам покойния си баща: „Предупреден ли си, по-малко уязвим си“. — Облягайки се на писалището си, Еймъс тихо додаде: — Още миналата седмица господин Ричард ми довери, че счита господин Джордж за недостоен за „Деравенелс“ човек, на когото не бива да се поверява ръководен пост. Че преценките му са неправилни и опасни.

Уил не се изненада. Отдавна знаеше, че между двамата братя има лоши чувства. Ричард бе предан на Нед и всеотдаен, би пожертвал живота си за него, но мразеше Джордж.

Уил познаваше Ричард още от дете, обичаше го и му се възхищаваше. Младежът имаше благ характер, налагаше си желязна дисциплина и бе изключително праволинеен. Освен това бе рядко трудолюбив, способен в търговските дела и Едуард бе искрено доволен, че намери мястото си в „Деравенелс“.

В последно време Ричард бе станал особено критичен към Джордж, който по най-подъл начин се бе опитал да осуети брака му с Ан Уоткинс. Така и не разбра защо Нед не се намеси по-рано да оправи положението, да не допуска да се проточи женитбата.

Уил се откъсна от мислите си, осъзнал, че Еймъс чака, и продължи:

— Допускаш ли, че до ушите на Ричард е достигнал някакъв компрометиращ слух за Джордж? Споменавал ли ти е нещо?

— Не. Но може да е дочул разни приказки. Миналата седмица съвсем неочаквано заяви, че брат му е продажен.

— Не е излъгал.

— По мое мнение Джордж Деравенел е упорит като магаре и вечно си търси белята.

Уил продължително изгледа Еймъс и заяви:

— О, зная. През всички тези години, още преди да се сдуши с Невил Уоткинс и да вземе участие в машинациите му, изпитвам подозрения към него. Да ви кажа истината, оттогава му нямам доверие.

— Нито пък аз — Уил Хаслинг се изправи и тръгна към вратата с думите. — Трябва да тръгвам, Еймъс, съпругата ми ме чака в хотел „Савой“. Довечера ще ходим на театър.

— Разбирам. Приятна вечер, господин Хаслинг.

Когато стигна до вратата, Уил се обърна и угрижено погледна Еймъс.

— Ще се наложи да говоря с господин Едуард възможно най-скоро. Длъжен съм да го осведомя за всичко, да го подготвя. А ти поразпитай, ако обичаш. Кой знае какво ще изскочи.

— Можете да разчитате на мен. Ако има нещо за намиране, ще стигна до него.

 

 

Идеше беда. Вече я надушваше във въздуха. Чувстваше я с мозъка на костите си. Откакто се помнеше, Еймъс разчиташе на инстинктите си, съчетани с проницателността си към хората. Освен това умееше да влиза под кожата на другите, да разбира мотивите им, да долавя подбудите им. Всички тези дарби, така ги възприемаше Еймъс, му помагаха, докато бе редови полицай и патрулираше из улиците на Уайтчапъл, Лаймхаус и други райони на лондонския Ийст Енд.

Продължиха да му бъдат от помощ и през годините му в служба на Невил Уоткинс. Не се загубиха и когато постъпи на работа в „Деравенелс“ и оглави отдела по сигурността. Устните му се извиха в хитра усмивка. На практика такава служба нямаше, докато Едуард Деравенел не го нае да му „пази гърба“, както много уместно се изрази на времето.

Сега вече не бе необходимо. Мнозинството от враговете на Едуард бяха мъртви. Други живееха в чужбина, но се чувстваха безсилни, когато виждаха успеха му като председател на компанията. Открай време „Деравенелс“ бе огромна корпорация с клонове по цял свят. Той я разшири неимоверно и печелеше повече от всякога.

Името му се прочу не само в Англия, но и по света и го смятаха за един от най-влиятелните магнати. Мнозина твърдяха, че има повече авторитет и от покойния си братовчед Невил Уоткинс, който бе най-значимият едър собственик на своето време.

Еймъс си спомни, че веднъж бе споменал на господин Едуард, че иска да се пенсионира, а той ужасно се разсърди. Направо се разяри.

— Искам те до себе си до края на живота ти, както и на моя! — ентусиазирано му заяви той. — Няма да търпя приказки за никакво пенсиониране. Изобщо не го споменавай, Еймъс. И освен това винаги помни, че мъжете, които се пенсионират, остаряват бързо и умират.

На времето Еймъс малко се шокира от думите му, така разпалено произнесени и едновременно с това тъй ласкави. Осъзна, че заема важно място в живота и сърцето на Едуард Деравенел, както и шефът му — в неговите.

Верен, всеотдаен и готов да го брани с всички средства, при други обстоятелства Еймъс Финистър бе спокоен човек. Бе толкова благонадежден и дискретен, че Едуард Деравенел не си даваше труд да крие нищо от изпълнения със сложни взаимоотношения свой живот от бившия частен детектив, който неизменно бе до него.

Всички в „Деравенелс“ знаеха, че Еймъс е близък с управителния директор, но никой не знаеше точно колко. Освен Уил Хаслинг, който бе най-отдавнашният и най-близък приятел на Нед.

Тези трима мъже от години действаха заедно в хармония. Безрезервно си вярваха, пазеха взаимно тайните си, не разкриваха нищо на колегите и семействата си. Веднъж на смях Едуард ги бе оприличил на тримата мускетари и в голяма степен това бе вярно.

Дружбата им процъфтяваше по няколко причини. Едуард и Уил, макар и аристократи, не бяха сноби. В отношението си към останалите бяха вежливи, отзивчиви, естествени и демократични. На Еймъс Финистър бе ясно, че не бива да прекрачва определена граница. Знаеше си мястото. Никога не фамилиарничеше. Осъзнаваше до какво може да доведе.

От дълго бяха приятели и взаимно се допълваха. Разсъждаваха еднакво след годините, прекарани заедно, и действаха по подобен начин, когато срещаха изпитания. И умееха да отгатват реакциите си.

Еймъс стана, известно време крачеше напред-назад из кабинета си с дългите си крака. Главата му щеше да се пръсне от мисли.

Уил Хаслинг бе много по-обезпокоен, отколкото показа, Еймъс бе убеден. Знаеше също без сянка на съмнение, че още утре Уил ще разкаже всичко на Едуард. А той щеше да възложи случая на него.

Пристъпи към прозореца и погледна навън. Нощта бе тиха с ясно, тъмно небе без никакви облаци, обсипано от рояци звезди. Ако тръгнеше веднага, можеше да повърви пеш и да стигне навреме.

Заключи бюрото си и извади палтото от гардероба, след това излезе от кабинета си и се спусна по стълбите. Прекоси внушителното, просторно фоайе на сградата на фирмата, на чието великолепие неизменно се възхищаваха всички, и излезе на „Странд“.

Булевардът бе по-оживен от всякога. Таксита, автомобили и омнибуси задръстваха платното, а тротоарът гъмжеше от пешеходци, повечето забързани нанякъде, улисани в собствените си дела. Хрумна му изведнъж, че и да не иска, ще трябва да ходи пеш. Нямаше друг избор, понеже щеше да е почти невъзможно да хване такси в тази блъсканица.

Освен това му бе приятно да върви. Напомняше му на дните, когато бе пътен патрул, а в движение мислеше най-добре. Закопча палтото си и се понесе напред.

Тази вечер се бе отправил към хотел „Риц“ на площад „Пикадили“. Там бе отседнал старият му приятел Чарли Морън и щяха да вечерят в елегантния ресторант на хотела, един от най-посещаваните в Лондон. Понякога се хранеше в него с Едуард Деравенел и го познаваше твърде добре.

Хотелът бе разкошен: с мраморни подове, дебели килими, кристални полилеи, красиви мебели от тъмно дърво, палми и изобилие от цветя. Бе любимо място на богатите и известните, тук можеха да се срещнат най-знаменитите личности в Лондон… аристократи, хайлайф, популярни актьори, актриси и писатели, членове на парламента, политици и държавни глави… каймакът на обществото.

Мислите на Еймъс останаха съсредоточени върху Чарли, докато крачеше към площад „Трафалгар“. Не бе го виждал повече от две години. Младият човек се сражаваше за краля и родината на френския фронт.

Когато войната избухна през август 1914 година, Чарли незабавно си взе билет за кораб от Ню Йорк до Саутхемптън и се върна в Англия, за да се запише войник.

— Решил съм да дам своето — заяви на Еймъс, когато пристигна в Лондон, и добави: — Не мога да остана безучастен, ще се бия за правдата и справедливостта. Затова съм тук, следващата седмица ще се запиша в британската армия.

Така и стана. Чарли се върна в Лондон сам. Сестра му Мейзи бе напуснала Америка още преди година. През 1913 бе заминала да живее в Ирландия с младия си съпруг.

Еймъс бе горд от Чарли и Мейзи и от успеха, който бяха постигнали през годините. За няколко месеца след пристигането им в Ню Йорк, за чиито улици Чарли не преставаше да твърди, че са покрити със злато, двамата кореняци от Уайтчапъл си намериха работа в театъра. Не след дълго станаха звезди на Бродуей, за което отдавна мечтаеха. И защо не?

Притежаваха таланта да пеят и танцуват, бяха майстори на сцената, талантливи мимове, а и двамата бяха красавци. Дарба и хубост — идеалната комбинация. Еймъс не се изненада, когато писмата на Чарли пристигаха едно след друго с новини за непрестанните им успехи.

Бяха отплавали от Ливърпул през 1904. По-късно любовта им към Лондон ги примамваше обратно. През следващите години много пъти се връщаха у дома и Еймъс с радост ги посрещаше всеки път, щом застанеха на прага му.

Щастлив бе денят, когато получи писмото, съобщаващо за брака на Мейзи с младия ирландец, който се оказа най-големият син на лорд Дънлейт, земевладелец от английски произход, с прекрасна къща в стил крал Джордж, носеща същото име, заобиколена от просторни земи.

Всички тези мисли се въртяха из главата му, докато Еймъс вървеше към площад „Трафалгар“. Гъсто множество изпълваше района и се тълпеше около паметника на най-великия герой на Англия Хорацио Нелсън[2]. Хора в празнично настроение пееха, развяваха британското знаме и танцуваха. Някои подвикваха:

— Бихме хуните!

По всичко личеше, че празнуват края на войната, а не Коледа, от която ги делеше само седмица.

От другата страна на „Трафалгар“ някой запали фойерверки и ярки светлини обагриха нощното небе. Един след друг те се възпламеняваха, посрещани с ръкопляскане, смях и още песни.

Ненадейно над общата гълчава се извиси кристалночисто сопрано. Жена запя „Земя на надеждата и славата“, след първия стих се включиха още гласове и скоро всички пееха, включително и Еймъс, който усети буца да засяда в гърлото му. Гърдите му се изпълниха с гордост и както всички останали бе обзет от патриотичен плам.

„Слава богу, че битките свършиха“, помисли си той. За първи път в историята избухваше война, която подпали целия свят, унищожавайки стария ред. Осъзна, че нищо няма да бъде отново същото. Но за радост, пак се бе възцарил мир след години ад и милиони жертви, покосени, преди да са живели.

Бележки

[1] Стийпълчейз — надбягване с коне на 3000 м с препятствия. — Б.ред.

[2] Хорацио Нелсън — британски адмирал, сложил край на войните срещу Наполеон, разгромявайки френско-испанската армада при Трафалгар на 21 октомври 1806 година. — Б.пр.