Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

29.

— Съжалявам, че те безпокоя, Джейн — извини се Ричард, — търся Нед. Дали случайно не е при теб?

— Не, Ричард — отговори Джейн и стисна по-силно слушалката, всичките й сетива доловиха някаква тревога. — Дори не го очаквам тази вечер. Но може и да дойде.

— Разбирам. Говорих с Малет, но нали ги знаеш какви са икономите, не можеш да изкопчиш от тях точен отговор. Научени са да пазят господарите си. Разговарях и с майка, спомена, че се е отбил за кратко, но вече си бил тръгнал. Ще му предадеш ли да ми се обади, в случай че пристигне. Много е важно да говоря с него.

— Непременно, Ричард. Лека нощ.

— Лека нощ и съжалявам, че те обезпокоих.

— Нищо подобно, радвам се, че се чухме. Лека нощ — тя затвори слушалката, прекоси библиотеката, седна и взе книгата, която четеше, но не успя да се съсредоточи. В ума й бе Едуард Деравенел. Мъжът, когото обичаше и когото като че винаги бе на първа линия в боя.

Когато си тръгна този следобед, бе страшно ядосан и тя знаеше, че е отишъл у тях, за да свие сърмите на Елизабет. Стига да успееше. Бе напълно уверена, че е подходил към положението, както подобава; умееше да бъде твърд, дори безжалостен, когато се налагаше. Важно бе да затвори устата на съпругата си, та да престане да измисля истории и да разпространява лъжи за него и Фенела, да разнася долни и вредни за доброто име клюки.

Тази жена бе истинска напаст; Джейн го знаеше отдавна, но не бе нейна работа да дава мнение как да обуздае безотговорното й поведение.

Според брат си тази вечер бе отишъл в къщата на майка си на Чарлз Стрийт и навярно Сесили Деравенел е успяла да му помогне, да му даде съвет. Тя бе умна, много деликатна жена; притежаваше обширни познания, имаше усет за хората и разбираше техните подтици.

Че бракът му с Елизабет не беше безупречен, бе обществена тайна. Обаче Джейн беше наясно, че Едуард Деравенел не е нещастен. Ни най-малко, каквото и да говореха.

Имаше децата си, той ги боготвореше и изпитваше удоволствие в тяхно присъствие. Разполагаше естествено и с нейната компания, приятелството й, общите интереси и сексуалното привличане помежду им.

Едуард се радваше на къщата й, в чиято украса взе дейно участие. Домашният уют, който намираше в нея, му доставяше огромно удоволствие. Отпускаше се в отморяващата атмосфера, която тя бе създала, чувстваше се като у дома. Странно, но бяха почти като женени; понякога я подкачаше и казваше, че са като Дарби и Джон, стара семейна двойка.

Освен от връзката им, бе извънредно щастлив и в работата си, тя му носеше истинско удовлетворение. Компанията „Деравенелс“ значеше толкова много за него, тя бе неговият свят, животът му. С радост ходеше в кантората всеки ден, допадаше му ежедневието там, предизвикателствата, решаването на проблемите, победите, дружеските отношения с висшите му служители и хвалеше участието им в създаването на тази могъща империя.

Не преставаше да работи; изпитваше истинска наслада и бе горд от постигнатото през четиринайсетте години, откакто я оглави. Бе я превърнал в най-голямата търговска компания на света. Никоя не можеше да се сравнява с нея и този факт го изпълваше с гордост.

Нед се радваше на огромния успех, славата, влиянието, парите и привилегиите, с които разполагаше. Но за разлика от повечето преуспели хора, имаше време за всеки около себе си, като се започне от портиерите на входа на сградата, до телефонистите, машинописките и секретарките и се стигне до големите шефове.

Бе приятел с всички. С неподражаемата си любезност Нед откликваше на всеки, който се нуждаеше от помощта му, не обръщаше гръб никому. Никога не говореше лошо за когото и да било, нито критикуваше. „Животът е да се живее“, бе девизът му.

Най-близките му приятели знаеха колко им е верен. Всякога когато ги налегнеха грижи, той бе насреща, неуморим в усилията си да им помогне. Бе голям филантроп, отдаваше се на благотворителност и бе щедър към нуждаещите се и не така успелите в живота като него. Просто казано, бе необикновено добър.

Онези, които отблизо го познаваха колкото нея — Фенела, Вики, Стивън и Уил, неговия кръг, както ги наричаше, виждаха тези качества и го обичаха заради тях. Предаността им бе непоклатима, а всеотдайността им не знаеше граници.

Тези, които въобще не го познаваха, го смятаха за сноб, женкар и плейбой, защото пред очите им бе един изключително красив мъж, със скъпи, елегантни дрехи и си правеха прибързано заключение. Неколцина приемаха присъщата му необикновена самоувереност като надменност, което отново не бе истина. Но за него те бяха без значение. Приятелите му знаеха, че не е нито суетен, нито е донжуан, нито е разглезен, високомерен богаташ. При всички положения похожденията му сред нежния пол бяха преувеличени. Преди бе верен на Лили Овъртън, както сега бе верен на нея.

И да го характеризираха някои като съпруг прелюбодеец, той не се безпокоеше. Обикновено това бяха хора, неосведомени за личния му живот или по-точно хора, които не познаваха опърничавата му и неразбрана жена, която най-близките му презираха.

След като се върна на стола си, Джейн плъзна поглед из библиотеката. Тя бе любимата стая на Едуард в къщата, освен онази в синьо и жълто. Той обичаше библиотеките и му доставяше голямо удоволствие да ги проектира и реализира. Понякога тя си мислеше, че е защото обича книгите също като нея.

Библиотеката бе с ламперия, но дървото бе боядисано в някакъв странен зеленикав цвят, който Нед наричаше зелено. Ябълковото зелено бе потъмнено със сива боя, така че придобиваше пушечен оттенък… като покрита с мъгла ливада, както Джейн оприличаваше цвета.

Покрай стените се издигаха лавици с книги, много от тях редки първи издания, които й бе намерил той. Повечето бяха подвързани с червена кожа; същите тъмночервени тъкани, от които бяха направени гръбчетата на книгите, бяха използвани за тапициране на канапетата и столовете, а на прозорците висяха завеси във френско зелено. Стаята бе удобна и предлагаше домашен уют, но не за някого, парадиращ с непреодолима мъжественост.

По-рано Джейн бе помолила Уелс да запали огъня. Въпреки че денят бе слънчев за март, привечер времето се промени. С падането на нощта застудя и тя чуваше воя на вятъра навън.

Джейн отвори книгата си и се опита да се потопи в историята, която постепенно я погълна, докато не чу внезапен шум — затварянето на външната врата. Тя скочи, остави книгата на една масичка и бързо излезе от стаята.

Завтече се към входното антре и с облекчение и радост видя Нед да си съблича палтото.

— Съжалявам, задето не те предупредих, че идвам, скъпа — извини й се той, хвърли палтото си на една пейка, прегърна я и я притисна до себе си. — Дори не исках да звъня на звънеца, да не би да обезпокоя някого.

— Не ставай глупав — след като го хвана под ръка и го поведе към библиотеката, продължи: — Изглеждаш ми блед и уморен, Нед. Надявам се разговорът да не е минал прекалено трудно.

— Не. Тя няма да повтори грешката си, сигурен съм — той поклати глава. — Не ми се обсъжда това, ако не възразяваш, Джейн. Колкото по-малко говорим, толкова по-добре. Точно тази среща бих искал да забравя — потръпна, приближи се до камината и застана пред нея както винаги, за да си стопли гърба. — Бих изпил един скоч, но моля те, не звъни на Уелс, сам ще си налея.

— Не, не, аз ще ти сервирам, но докато не съм забравила… преди малко се обади Ричард. Каза, че било важно да говори с теб. Разбрах, че вече е звънял на „Бъркли Скуеър“ и „Чарлз Стрийт“ и никой не е знаел къде си.

— Разбирам — той се приближи до писалището стил крал Джордж, седна на стола и набра телефона в къщата на брат си в Челси.

— Защо си ме търсил, стари приятелю? — ласкаво попита Нед.

— Благодаря, че ми се обаждаш. Предполагам, че си у госпожа Шоу.

— Да, така е. Току-що влизам. Джейн ме уведоми, че си настоявал да ме чуеш.

— Да. Слушай, Нед, Джордж отново е подхванал отвратителните си номера. Като гръм от ясно небе днес следобед Изабел се самопоканила на чай и заявила на Ан, че къщата е нейна. Тяхна. И трябва да се изнесем. Можеш ли да повярваш?

Нед отметна назад глава и гръмко се изсмя.

— Брей, брей, брей — отвърна той, когато смехът му заглъхна. — И какво е отговорила Ан на сестра си?

— Обяснила й, че си купил къщата от майка им и си ни я подарил, по-точно на мен. Така че ни най-малко не е тяхна.

— Браво на Ан! Предполагам, че Изабел си е тръгнала, сипейки заплахи, и се е върнала вкъщи да докладва на Джордж?

— Доста бързо се е омела, да. Толкова зная — Ричард се засмя и довърши: — Мога само да благодаря на бога за предвидливостта ти и за мъдрия ти ход. Нищо чудно Джордж още да беснее… — замлъкна в очакване брат му да каже нещо.

— Искрено се надявам да не е така, Дик. Само това ми липсва. Току-що успокоих духовете в „Деравенелс“, с Уил разрешихте проблемите с Макдоналд и сключихте сделката. Надявах се на миг спокойствие.

— Тогава ще го имаш. Всички го чакаме! Колкото до Джордж, няма как да ми отнеме къщата, защото благодарение на теб е моя.

— Така е, а сега, ако не възразяваш, ще ти пожелая лека нощ. Тъкмо пристигам и едва смогнахме да се поздравим с приятелката ми. Грозна неучтивост от моя страна.

— Разбира се, Нед, лека нощ. Ще се видим утре в кантората.

— Да, Дик. Лека нощ.

Джейн се върна, понесла две чаши, скоч за Нед и шампанско за себе си. След като му подаде кристалната чаша, двамата отидоха да седнат пред камината.

Нед чукна чаша в нейната, облегна се на стола и подхвърли:

— Джордж пак върти старите си номера.

— О, не, Нед, непоносимо е! — изглеждаше ужасена.

— Но аз го надхитрих.

— Както винаги — тя се намръщи и попита: — Сега пък какво беше?

— Успявам да предвидя действията му, но този път май наистина го изненадах. Сигурен съм. — Разказа й за гостуването на Изабел този следобед в къщата в Челси и как Ан я е поставила на мястото й.

Тя слушаше с интерес, донесе му още едно питие, после седна и търпеливо изслуша с голямо внимание разсъжденията за работата му и световните събития. Той нито веднъж не спомена Елизабет, нито пък тя.

Напълно съзнаваше, че тази вечер е пребит от умора, на границата на изтощението. В гласа му се четеше напрежение и лицето му си остана бледо, не поруменя както друг път, когато заставаше пред топлината на огъня с напитка в ръка. Необичайната бледност и отпадналият му глас я обезпокоиха и почувства, че той е на края на силите си. Винаги пълен с енергия, сега й се виждаше грохнал.

 

 

Малко по-късно й каза, че ще остане при нея и през нощта и заедно си легнаха. Но докато лежаха в мрака, а огънят хвърляше причудливи сенки по стените, упоен от спокойствието на мига, Нед започна да задрямва.

Изведнъж се раздвижи, отърси се от съня и промълви с лек смях:

— Извинявай, скъпа, унесъл съм се.

Джейн се надвеси над него и отвърна нежно:

— Напълно естествено, денят ти е бил уморителен. Нека заспиваме и двамата.

— Съжалявам — извини се отново той. — Не мисля, че съм в състояние да те любя. Наистина съм смазан, Джейн — обгърна тялото й с една ръка и прошепна: — Поне нека те целуна, скъпо момиче.

— Добре — отвърна. — Сега заспивай.

За голямо нейно облекчение почти веднага сънят го погълна. Но тя остана дълго будна, разтревожена за него. Напоследък преживя силно емоционално изтощение, особено заради Джордж, който заслужаваше да го бичуват заради поведението му. Тя му нямаше доверие. Бе вероломен и алчен. Нито Ричард й бе по сърце; малкият Рибчо, както Нед го бе наричал в детството му. В него имаше някаква лукавост, потайност и прекалена предпазливост. Доверяваше се на близките си приятели. Не на роднините си. С изключение на майка си, която го обожаваше.

Джейн почувства, че се унася и най-сетне заспа, но сънят й бе неспокоен, изпълнен с кошмари за воюващите помежду си членове на рода Деравенел, неспирните им вражди, смърт и разруха.

 

 

Антъни Уилънд бе изключителен човек. Благороден, всеотдаен и напълно верен на Едуард и ако станеше нужда, би пожертвал живота си за него. Когато неговата търговска банка преди няколко години изпадна в беда, именно Едуард му се притече на помощ. Антъни бе откровен, посъветва шурея си да не си пилее парите, да спасява стигнала до дъното банка. После му поиска работа. Нед му даде и никога не съжали за постъпката си. Нито пък Антъни.

Вече няколко години работеше за Едуард и заради финансовите му познания и математически способности за Нед бе безценен. Освен честен, предан и порядъчен, Антъни бе културен човек, споделяше много от интересите на Едуард, заради което бяха станали неразделни приятели, не само колеги и роднини.

В този дъждовен мартенски следобед Антъни седеше със сестра си в библиотеката на дома им на „Бъркли Скуеър“. Тя го бе приела донякъде резервирано, несъмнено понеже знаеше защо е дошъл на чай. Обаче засега не му задаваше други въпроси само го поздрави и попита за майка си. За радост, Малет донесе чая в последвалото неловко мълчание, когато споменаха името на сестра им Айрис. Антъни подозираше, че точно с нея е говорила Елизабет… Каква глупачка. Айрис бе дрънкалото в семейството, клюкарката, разнасяше какви ли не дългоопашати лъжи. По негово мнение беше пълна идиотка.

След като Малет наля чая и се оттегли, Антъни бавно заговори:

— Надявам се за в бъдеще да не доверяваш нищо на Айрис, Лизи. Неразумно е, вече се увери.

— Нищо подобно, тя е мило момиче и не ме наричай Лизи. Знаеш, че мразя.

Тонът й го сепна. Бе дошъл с най-добри намерения, а тя бе сопната и готова за кавга без никакъв повод от негова страна. Напоследък нямаше много време за сестра си и съжаляваше Нед, който бе с нея всекидневно. Сигурно му бе като трън в очите, както и на него. По-скоро като венец от тръни, уточни той. Бедният Нед.

Отпивайки от чая си, след минута Антъни опита отново:

— Не се заяждай с мен, Елизабет. Аз съм един от малкото ти приятели, говоря за истински приятели.

— Съмнявам се, ти работиш за него. Между другото, знаеш ли къде е? Не си е идвал с дни.

— Нямам представа къде се намира Нед, щом не е тук, най-вероятно е в клуба си.

Тя само го изгледа и отпи от чая си.

„Боже, колко е красива“, помисли си Антъни, вторачил поглед в сестра си. Вече бе на трийсет и осем и караше трийсет и деветата си година, но изглеждаше с десет години по-млада, ако не и повече. Косата й бе като течно злато, събрана върху главата й като корона; кожата й бе млечнобяла, без петна или бръчки, бледосините й очи бяха ясни като кристал.

Фигурата й бе възхитителна. Не бе висока, но през годините не бе напълняла, гърдите й бяха стегнати, краката й — стройни. Нищо чудно, че Нед толкова често се озовава в леглото й. В целия свят малко жени можеха да й съперничат по хубост. „Още по-жалко“, помисли си той.

— Какво си се втренчил в мен — сопна му се тя.

— Възхищавам ти се, това е всичко — Антъни се наведе към нея и промълви с тих, помирителен тон. — Послушай ме, скъпа. Нед е добър съпруг, угажда на всички твои желания и капризи… така че дай му малко свобода, остави го на мира.

— Нищо не съм му сторила! Защо говориш така?

— Излъгала си за него и Фенела Фейн, знаеш, че е истина.

— Онази история беше пълна измислица: Финистър бил намерил детето в някаква каруца и всичките тия глупости за някаква Табита Джеймс. Такава няма. Детето е на Фенела и точка. Спал е с нея, прави го от години, забременяла е и отново може да се случи, понеже продължава да спи с нея. Мръсница. Както и всички други жени в живота му.

Антъни се отдръпна назад и се облегна на стола си. Бе ужасен от чутото. Не искаше да слуша подобни приказки, но тя очевидно вярваше в думите си.

След като се прокашля, той търпеливо обясни:

— Виждал съм доказателството, което Вики е намерила. Наистина. Смятам, че трябва да оставиш духовете да се успокоят. Причинила си неизмерима вреда, Елизабет, станала си причина за скандал. Заедно с Айрис.

Тя го изгледа безизразно, като че той не разбираше.

— Срам ме е и от двете ви! — той избухна, загубил търпение. — Държали сте се достойно за презрение. А ти, какви ги вършиш? Да разпространяваш слухове за собствения си съпруг!

— Съпругът ми е жалък. Къде е, дявол да го вземе? Това искам да разбера.

Антъни остави чашката и чинийката си и се изправи.

— Ако бях на твое място не бих говорил за съпруга си с подобен тон, поне не пред хората, като изключим мен. В противен случай, можеш да останеш без съпруг. Ето още един съвет, скъпа. Дръж си устата затворена, стане ли дума за Едуард Деравенел и семейството му. Иначе може да престанеш да бъдеш една от тях. Довиждане, Елизабет. И ако съзнаваш кое е от полза за теб, послушай думите ми.

— Как смееш да ми говориш така! — възмути се тя.

Но говореше на празна стая. Брат й си бе излязъл, затръшвайки вратата след себе си.

 

 

Когато се прибереше късно вечер у дома, Едуард имаше навика да сяда в библиотеката с чаша коняк. Днес Малет отсъстваше. Имаше свободен ден. Както обикновено бе на гости на сестра си в Мейда Вейл.

Едуард стигна до библиотеката, отвори вратата, влезе вътре и спря като закован. Съпругата му седеше на един стол с притеснен и отпаднал вид; лицето й бе мъртвешки бледо, а под очите й имаше кръгове.

Намръщен той попита:

— Защо чакаш тук? Не се съмнявам, че мен, но защо тук, а не горе?

— Трябва да поговорим — промълви тя тихо.

— В момента май нямаме какво да си кажем. Струва ми се, че прекалено дълго говорихме. Не си ли съгласна?

Тя кимна.

— Съжалявам, Едуард, ужасно съжалявам. Моля те, умолявам те, прости ми.

— Боя се, че трябва да мине известно време… докато дойде време за прошка. Още не мога да се съвзема от шока заради клюката, която си разпространявала.

— Толкова съжалявам, истински се разкайвам — шепнеше тя, а гласът й трепереше.

— Не започвай да плачеш, няма полза — той се приближи до бюфета, наля си бренди и застана до камината. — Очерни името ни и обиди една добра жена, като опозори и нея. Фенела никога не ти е причинявала зло. Напротив, беше твоя приятелка. Просто не проумявам поведението ти.

— Сама не мога да се разбера, Нед, наистина — прошепна Елизабет, кършейки ръце в скута си. — Предполагам, че се дължи на противната ми ревност. Ревнувам те безумно, признавам. Просто не мога да се удържа.

— Фенела е приятелка на семейството още от младо момиче и между нас никога не е имало интимни отношения. И няма други жени, от които да ревнуваш, Елизабет.

Тя отвори уста да възрази, но после я затвори, осъзнала бързо, че няма защо допълнително да го дразни. В края на краищата го бе изчакала да се прибере, за да му се извини, не да го обвинява.

Той бавно заговори:

— И не споменавай любовницата ми. Да, тя съществува. Но за мъже като мен е в реда на нещата. При това като съпруга ти си от късметлийките при дадените обстоятелства. Любовницата ми не причинява никакво неудобство нито на мен, нито на теб или семейството ни. Сегашното положение я задоволява. Мен — също. И ти трябва да се примириш.

— Зная и го приемам — Елизабет се изправи, приближи се до него и постави ръка на рамото му. — Моля те, Нед, нека го забравим.

Той я изгледа продължително, после отстрани ръката й от рамото си. Отвърна с възможно най-спокоен глас:

— Ще сторя всичко по силите си, Елизабет, в името на децата. Сега, моля те, качи се и си легни, много е късно.

— Няма ли да дойдеш?

— Опасявам се, че не. Зает съм.