Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

8.

Когато стигна улица „Арлингтън“ в съседство с „Пикадили“, Еймъс пресече на отсрещния тротоар, там се намираше входът на хотел „Риц“.

Кимна на портиера в тъмносиня униформа с черен каскет, премина през въртящите се врати и влезе във фоайето.

Еймъс погледна към големия часовник на стената и с удоволствие отбеляза, че не е закъснял. Бе точно седем. След като остави палтото си в гардероба, влезе в преддверието, където неизменно всеки делничен ден се сервираше следобеден чай.

Спря, огледа се и секунда по-късно забеляза Чарли да идва към него. Вървеше бавно. Куцаше мъчително и се подпираше на бастун. Капитанът от британската армия, получил многобройни награди, изглеждаше много елегантен с офицерската си униформа и стегнат колан с кобур.

Еймъс вдигна ръка за поздрав и Чарли му помаха в отговор. Забърза напред да посрещне стария си приятел, поколеба се за миг, но бързо се взе в ръце, пое дълбоко дъх и продължи по дебелия килим с надеждата, че Чарли не е забелязал смущението му.

Щом спряха един срещу друг, Еймъс разтегли устни в усмивка и протегна ръка, а Чарли крепко я стисна и я задържа в своята.

По-възрастният мъж почувства как сърцето му се свива и преглътна с усилие. Младият актьор никога повече нямаше да играе на сцена, не и с осакатеното си лице. Едната му страна бе зле обгорена, пурпурночервена и сбръчкана, опъната до скъсване върху лицевите кости. Белезите се простираха от скалпа до челюстта му и приличаха на жива рана.

Сякаш доловил мислите на Еймъс, Чарли безизразно рече:

— Опасявам се, че се налага да си потърся друг занаят, Еймъс. Но поне останах жив и знаеш ли, лекарите бяха решили да ми ампутират крака, но ми го оставиха. Някак успяха да го спасят — гласът му леко потрепери, когато добави: — Бях един от щастливците.

Еймъс усети, че не му стига въздух, но бързо възвърна самообладанието си, впечатлен от мъжественото отношение на приятеля към сполетялото го нещастие.

— Зная, че си надникнал в ада, но вече си у дома. На сигурно място.

Чарли се поусмихна.

— Колко се радвам да те видя, стари приятелю. Хайде, да вървим в ресторанта. Да пийнем, да вдигнем тост един за друг и да си припомним старите времена.

— Чудесна идея. Как е сестра ти Мейзи?

— Тип-топ, винаги весела, доволна, че Лайъм се възстановява с всеки изминал ден. От боевете бе в тежък стрес, дълго време ходеше като зомби. После започна да плаче безспир и всяка нощ се събуждаше с писъци. Зная защо… заради спомените… които не искат да изчезнат — Чарли поклати глава. — Твърде много осакатени, които никога няма да се върнат към нормалния живот. Ходещи мъртъвци, така ги наричам аз. Да бяха загинали, вместо да живеят в мъки. Е, не би трябвало да говоря така, нали? — помъчи се да завърши с по-оптимистичен тон. — Мейзи е чудесна, убедена е, че Лайъм ще се оправи напълно. Между впрочем ти изпраща поздрави.

— Онзи ден получих от нея коледна картичка, в която ми пише, че се надява да ги посетя в Дънлейт. Всъщност, предлага да отидем заедно.

— Точно тъй ще сторим! — зарадва се Чарли и кимна на салонния управител, който се приближи, поздрави ги и понечи да ги въведе в ресторанта.

— Добър вечер, капитан Морън, много се радвам да ви видя тази вечер — управителят хвърли поглед към Еймъс и се усмихна. — Добра вечер, господин Финистър.

Еймъс килна глава на една страна.

— Добър вечер — отвърна той, убеден, че го помни от времето, когато идваше да обядва тук с Едуард Деравенел и Уил Хаслинг.

Последваха главния сервитьор. Той ги настани на маса с изглед към Грийн Парк.

— Доволен съм, че успях да си взема стая тук — заговори Чарли, поглеждайки към Еймъс, седнал срещу него. — Хотелът изглежда доста претъпкан несъмнено заради годишнината от края на войната и Коледа, разбира се. Но аз съм им стар клиент и бяха много любезни. Сигурен съм, че помниш, че едно време можех да си го позволя, Мейзи и аз отсядахме тук винаги, когато идвахме в Лондон. Преди всичко да те видим, Еймъс — без да си поеме дъх, продължи: — Повярвай ми, това място е далеч по-приятно от окопите.

— Вярвам ти. Не мога да си представя какви ужаси сте преживели там. Никой не би могъл. По дяволите, не се съмнявам, че е било истински пъкъл… — Еймъс млъкна, когато един сервитьор се доближи до масата.

Чарли погледна приятеля си и попита:

— Да поръчам ли шампанско? Или нещо по-силно?

— Ще пия същото като теб, Чарли, благодаря ти.

— Тогава нека бъде шампанско — обърна се младият мъж към сервитьора. — Бих искал бутилка розово, най-доброто в избата.

— Говорите за „Круг“, капитане. Веднага ще го донеса.

След като отново останаха сами, Чарли се наклони към Еймъс и заговори с нисък глас:

— Постоянният обстрел, отровният газ и ръкопашните боеве бяха истински ад. Но калта ни довършваше. Понякога газехме в нея до коляно, бавеше атаките ни. На едно от момчетата изведнъж му хрумна идеята да използваме дажбите си, за да укрепим дъното на окопите си.

— Дажбите си ли? — веждите на Еймъс се повдигнаха въпросително.

— Точно така, консервите от телешкото, дневния ни порцион. Стъпкахме с ботушите си стотици консервни кутии, за да опазим краката си сухи, дъното се надигна и можехме да надничаме навън от окопите. Да виждаме немците, които се прокрадваха към нас. Тая кал бе отвратителна, като лепило, не преставаше да вали, гранатите експлодираха, навсякъде около нас умираха хора… — гласът на Чарли стихна. Стисна устни, бореше се да овладее връхлетелите го чувства, при все че явно му беше много трудно.

Еймъс, който го наблюдаваше разтревожено, забеляза, че тъмните очи на младия човек се овлажниха, затова протегна длан и докосна с обич ръката му, без да промълви и дума. След минута-две въздъхна:

— Стига, хлапе, вече е минало. Може би не биваше да приказваме за войната…

— Няма ми нищо, честно — бързо го прекъсна Чарли. — По-добре да говоря за нея, особено със стар приятел като теб. Зная, че разбираш какво чувствам, както е било винаги.

Еймъс не отвърна нищо, но си каза, че Чарли преди не бе преживявал подобен ужас, пък и кой ли беше? Войната взе такива чудовищни размери, неописуеми жестокост и безчовечност връхлетяха човечеството.

Чарли се изкашля в шепата си и преглътна. После, преди да смогне да успокои дишането си, продължи:

— Видях как хората ми загинаха около мен, всичките. Изгубих цял батальон. Само аз оцелях. — При тези думи гласът му сякаш се пречупи, той извади носната си кърпичка, издуха носа си и отново се облегна, заключвайки в съзнанието спомена за избитите войници.

Еймъс разбра, че Чарли се мъчи да овладее скръбта си, направи знак на сервитьора и когато той се приближи, го помоли:

— Може ли чаша вода, ако обичате. И менюто… доста поизчакахме. Бих искал да поръчам.

Сервитьорът кимна и бързо се отдалечи.

Не след дълго Чарли се обърна към Еймъс и сбърчи лице:

— Извинявай, приятелю, искрено съжалявам. Обикновено съм на себе си, поне през повечето време, после изведнъж ме връхлита тъга като вълна. Прости ми. Не исках да ти причиня страдание.

— Нищо подобно не е станало, не ставай глупав — възпротиви се Еймъс, после като видя, че група сервитьори се приближават към тях, възкликна: — Всички идват наведнъж.

Минути по-късно останаха отново сами и чукнаха чаши, вдигайки наздравица.

— За бъдещето! — произнесе високо Чарли.

— За бъдещето — като ехо отвърна Еймъс и отпи.

Възцари се мълчание, докато и двамата проучваха ястията, после Чарли надникна над ръба на менюто и се усмихна.

— Богат избор от вкуснотии и длъжен съм да призная, всичките ме съблазняват. Значително по-примамливи от кльопачката, която ми даваха във военната болница в Хъл. Беше отвратителна.

Еймъс се засмя, облекчен да види, че обичайната жизнерадост на кокнито отново обзема Чарли.

— Нека отбележа, че ми изглежда като царски пир. Добре… ще взема стриди от Колчестър или може би скариди от залива Моркам в сос, после агнешко филе с желе от червен касис или печено телешко и йоркширски пудинг. Д’ън мислиш, че тия знаят как да го пра’ят? Старата ми майка викаше, че сал ония от Дейл го готвят как тря’а, к’во шъ ка’йш? Ама тука — хич.

Еймъс избухна в смях.

— Мислех си, че си забравил да говориш кокни, Чарли, като те слушах как приказваш тази вечер като офицер и джентълмен.

Чарли се засмя заедно с него и с наслада отпи дълга глътка от розовото шампанско.

— Не само тази вечер, но и през цялото време. Не обърна ли внимание по обратния ни път към къщи преди войната, че с Мейзи говорим различно, сякаш сме забравили лондонския диалект?

— Като се замисля — да, вярно е. Но от време на време, как да кажа, се изпускахте, нали?

— Не често. Обаче имахме сериозна причина да решим да говорим правилно, когато пристигнахме в Ню Йорк. И тя е, че не ни•разбираха приказките. Идва ли им на ума на янките, че „ябълки и круши“ означава, че стълбището пуши, а „поляна с рози“ — чая на Джоузи?

— Понятно е. Но да си го кажем, че и много англичани също не знаят значението на тези изрази — изтъкна Еймъс.

— Защото трябва да си роден под звуците на камбаните на „Сейнт Мери“, за да разбираш кокни и да го говориш като хората. Веднъж мама ми рече и друго, че римите на кокни са измислени, за да не може никой чужд да ги разбира. Само кореняците лондончани. Да надхитряваме ченгетата, стражарите като теб, Еймъс, и всеки, който се опитва да подслушва личните ни разговори.

— Таен език? Проклет да съм — ревна Еймъс и се ухили.

Чарли се присъедини към смеха му и заяви:

— Успя да ме ободриш, и още как. От месеци се смея за първи път.

Преди Еймъс да смогне да отговори, салонният управител се приближи до масата, за да вземе поръчката им и след като отново ги остави сами, Еймъс се наклони към приятеля си.

— Исках да ти призная нещо. Тук съм, за да ти помогна с каквото мога. Стига да ти бъда от полза, с радост ще го сторя. Не допускам да ти трябват пари, все пак беше известен актьор, но…

— Не, не, не са ми нужни пари! — прекъсна го Чарли. — Имам прекрасен финансист в Ню Йорк, който през годините е учетворил авоарите ми. Както и тези на Мейзи. Всъщност, на нея не са й потребни. Откакто миналата година свекър й почина, Лайъм наследи заедно с титлата му и значително състояние. Беше негов единствен син. Гордея се с нея, Еймъс, защото сама ръководи имението, откакто се омъжи. Лорд Дънлейт бе болен и изнемощял, тя се зае с управлението му, защото Лайъм бе на фронта, а лейди Дънлейт — покойница. Голям юнак е нашата Мейзи.

— Съгласен съм с теб — промърмори Еймъс и пропъди мислите за миналото и случки, за които не искаше да си припомня. Смени темата и попита: — С какво се готвиш да се заемеш сега, когато войната свърши? Или мислиш да станеш рентиер?

— Не е за мен да стоя със скръстени ръце! — Чарли енергично поклати глава. — Вече не ме бива за сцената, не и с осакатеното ми лице. Но мога да стана режисьор или продуцент, или пък да пиша пиеси. Все нещо ще изскочи.

— Зная, винаги си бил извънредно предприемчив. Но не може ли да се направи нещо за белезите ти? Постепенно да ги отстранят, след като зараснат?

— Вероятно. Един от лекарите в болницата в Хъл ме увери, че може да ми се присади кожа и че са разработени съвсем нови, специални методи за лечение. Само трябва да изчакам, докато раните ми заздравеят. После ще потърся специалист.

В този момент пристигнаха сервитьорите с подноси с храна. Имаше стриди от Колчестър за Еймъс и пастет за Чарли, които незабавно им сервираха, после им поднесоха препечени филийки и ръжен хляб.

— Приятно ми е да вечеряме заедно тази вечер — отбеляза Чарли. — Нямах търпение да те видя. Откакто се познаваме, винаги си ми вдъхвал оптимизъм. Успокоително е да имаш истински близък приятел, на когото можеш да се довериш.

— Имаш право. Мога да кажа същото и за теб, Чарли.

 

 

Привършиха основното блюдо, състоящо се от печено телешко и йоркширски пудинг и вече отпиваха от чашите с червено вино от Сен Емилион и си почиваха, когато Чарли се поизправи на стола си.

— Какво има? — попита Еймъс, проследявайки погледа му.

— Един приятел тъкмо влиза в ресторанта. Онзи с патериците, когото придружават двете жени и мъжът. Виждаш ли го?

Еймъс кимна.

— Загуби крака си, след като бе жестоко ранен в третата битка при Ипр.

— Заедно ли бяхте в окопите? — запита Еймъс.

— Не. Тогава още не го познавах. Срещнахме се във военната болница в Хъл и после в диспансера към църквата в Алъртън в Лийдс, когато ме лекуваха заради раната в крака ми. Както виждаш ампутираха неговия над коляното. Извадих късмет, моят си остана на мястото. Ще възразиш ли, ако отида да го поздравя?

— Напротив, иди и му кажи две думи, Чарли. Аз ще си седя и ще се наслаждавам на превъзходния кларет[1], който ти поръча.

— Седрик е прекрасен другар и много ми помогна.

Еймъс се намръщи.

— Как го нарече?

— Седрик.

— А фамилното му име?

— Крофърд. Майор Седрик Крофърд. Защо се интересуваш?

— Просто попитах.

Чарли се запъти да поговори с човека, с когото се бе сприятелил в болниците в Йоркшир, а Еймъс се загледа след него. Имаше чувството като че ли някой му бе забил кроше в стомаха. Възможно ли бе майорът с патериците да е същият, който бе живял с майката на Грейс Роуз, Табита Джеймс? Който бе изоставил момиченцето и беше я изгонил на улицата съвсем сама?

Не знаеше. Но непременно щеше да разбере.

Бележки

[1] Кларет — леко сухо червено вино. — Б.ред.