Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

11.

Грейс Роуз опакова в станиол и последния си коледен подарък и го завърза с прозрачна златиста панделка, оформяйки я като елегантна фльонга. След като добави вейка, оцветена в златисто бодлива зеленика и няколко миниатюрни звънчета, го остави на масата. След това прилежно написа на картичка: „На скъпата Бес с много обич от Грейс Роуз“. После я закачи на панделката, облегна се и загледа творението си.

Имаше девет подаръка, всичките красиво опаковани и готови да отпътуват към „Рейвънскар“. Шест от тях бяха за полусестрите и полубратята й и три за възрастните й роднини — леля Сесили, леля Елизабет и чичо Нед.

Чичо Нед. Нейният татко. Него обичаше най-силно, като изключим мама Вики и татко Стивън. Семейство Форт я бяха осиновили и се грижеха за нея, откакто бе четиригодишна… четиринайсет години й посвещаваха своята любов и всеотдайност, дадоха й прекрасен живот, който нямаше да има без тях.

В мислите си Грейс Роуз свързваше Вики и Стивън с думата обич, защото я получаваше от тях в пълна мяра. Никога не поискаха нищо в замяна, но тя откликна с искрени чувства, преданост и послушание.

Само няколко седмици след идването й в къщата им тримата се сближиха като истински родители и тяхната рожба. От самото начало тя свикна с навиците им, възприе начина им на живот, намери уют в света им на учтивост, вежливи маниери, успокоителен комфорт, богатство и привилегии.

Имаше мигове като този, когато се замисляше за смелостта, която бяха проявили… беше прекрасно, че я взеха при себе си, направиха я своя дъщеря.

Нея, бездомното хлапе, скитащо по улиците на Уайтчапъл, което спеше в една стара каруца, само, обезумяло от страх и вечно гладно. Едно прокудено дете, облечено в дрипи, прекалено големи за него, покрито с кал и мръсотия. Малко момиченце, безмилостно прокудено на студа, докато Еймъс Финистър не я срещна и не я заведе при лейди Фенела и Вики Форт в „Хадън хаус“. Тримата заедно със Стивън спасиха живота й. Потрепери при мисълта какво можеше да я сполети, ако Еймъс не бе влязъл в онази задънена уличка, за да изяде пайовете си с месо точно през онази съдбовна вечер. И да я намери. Надали щеше да оцелее до края на годината.

Грейс Роуз се изправи и се приближи до огледалото, закачено над камината във всекидневната, и се вгледа в отражението си. Видяното я зарадва, при все че не се имаше за хубавица. Реши, че е привлекателна. Особено харесваше златисточервеникавата си коса, която считаше за най-ценното си притежание. Падаше по раменете като водопад от букли и всички непрестанно й се възхищаваха. Очите й бяха необикновени, сини като морето и тя знаеше — всекиму бе ясно — че е точно копие на Едуард Деравенел. Бе наследила от него и финия си нос, волевата брадичка и широкото чело.

Грейс Роуз го срещна за първи път преди четиринайсет години в тази къща, когато забързан влезе в библиотеката, търсейки Еймъс и Невил Уоткинс. В минутата, когато спря погледа си върху него, сърцето й затуптя по-бързо и тя почувства как я залива щастие. Беше той. Нейният баща изглеждаше точно както майка й го бе описвала. Табита й бе разказвала колко е силен и висок като дърво в гората, с очи — сини като небето и коса с цвят на есенни листа. Веднага го позна.

Бе му се усмихнала, той й се усмихна в отговор и дълбоко в себе си тя разбра, че му принадлежи, както и той на нея и между двамата винаги ще съществува прекрасна връзка. Така и стана.

Мислите й се върнаха към Табита… рождената й майка. От гърдите й се откъсна лека въздишка. Един ден Табита изчезна и така и не се върна, а тя излезе на улицата и побягна толкова бързо, колкото я държаха малките й крачета. Нуждата да избяга от бордея, служил за техен дом, я понесе колкото се може по-надалеч.

Сега знаеше за Табита Джеймс колкото Вики и останалите. Рожденото име на истинската й майка бе лейди Табита Брокхевън, дъщеря на граф. Бе се влюбила в учителя си по музика Тоби Джеймс и тайно се бе венчала за него. Но така и нямали деца. Тя се появила по-късно, зачената от чичо Нед, още когато бил момче, после майка й се преселила другаде и загубила връзка с Едуард Деравенел.

Нейната майка осиновителка й бе разказала за произхода й, разкрила й бе всички известни факти, когато стана на четиринайсет и Вики прецени, че е достатъчно голяма, за да знае всичко. Но дори и тя с тъга призна, че не е много.

— Все е нещо, майко — бе отвърнала навремето Грейс Роуз. — Радвам се да зная коя е била Табита, но ти и Стивън сте моите родители и това ми стига. Чичо Нед винаги е признавал, че е биологичният ми баща.

Грейс Роуз обърна гръб към камината и постоя да се постопли няколко минути, като мислеше за Едуард Деравенел. Открай време бе откровен и прям с нея. През годините я бе научил на толкова много, вдъхна й чувство за чест и справедливост, обясни й, че от всичко най-важни са съвестта и почтеността.

— Има и друго — й бе казал съвсем наскоро. — Следвай мечтите си. Не ги загърбвай заради никого и нищо. Защото понякога хората и събитията се оказват измамни. Бъди, каквато си, Грейс Роуз, следвай собствения си път и остани вярна на себе си. — През онзи ден, миналото лято тя му бе обещала да запомни думите му.

Утре щеше да дойде на вечеря и тя се вълнуваше, че той ще бъде един от гостите. Щеше да доведе и госпожа Шоу. Тя харесваше Джейн Шоу, толкова бе красива, елегантна и изискана. Напълно разбираше защо тази жена е любовница на чичо Нед. Той имаше нужда от топлота. Често бе забелязвала, когато гостуваше в „Рейвънскар“ по празниците и през лятото, че леля Елизабет нерядко е неприветлива и зла към него. Крещеше му, а това плашеше по-малките деца. Беше забелязала и че леля й Елизабет обръща повече внимание на двамата си синове, отколкото на дъщеричките си. Бес, любимата й приятелка, бе споделила с нея, че майка й се интересува само от момчетата, защото били „наследникът и неговата резерва“. На моменти на Грейс й се струваше, че Бес не е особено привързана към майка си и това я натъжаваше. Да имаш майка, която те обича, бе най-прекрасното на света.

Ненадейно й дойде наум, че семейството не одобрява особено Елизабет Деравенел. На леля Сесили определено не й се нравеше, момичето го бе доловило още преди години, когато бе съвсем малка. Грейс Роуз обичаше баба си Сесили Деравенел, макар и да не я наричаше така.

— Ето къде си била, Грейс Роуз — възкликна Вики, когато отвори вратата на всекидневната. Погледна към масата и одобрително кимна. — Опаковала си доста подаръци, скъпа. Браво.

Грейс Роуз й се усмихна.

— Да, майко, всичките, които ще изпратиш в „Рейвънскар“. Ще ги закара ли Фулър утре до пощата?

— Оказа се, че няма нужда. Чичо ти Нед току-що ми телефонира по друг въпрос, та го попитах ще има ли против да ги отнесе, ако, разбира се, ги сложим в малък куфар и той ми отговори, че с радост ще го стори. Можем да ги приберем след обяд. Междувременно имам чудесна новина за теб — Вики размаха писмото, което държеше, и обяви: — Приятелката ми Милисънт Хансън ми писа, че ще се радва да й гостуваш следващите пролет и лято. Следователно, ще можеш да посещаваш някои от курсовете в Оксфорд.

— О, това е прекрасно! Благодаря ти, майко, че си й писала. Толкова съм щастлива.

 

 

Едуард бе в лошо настроение и знаеше точно защо. Ядосваше се до полуда на Джордж и незнайно защо му бе трудно да се отърве от гнева си. Обикновено бързо се успокояваше, особено станеше ли въпрос за лошото поведение на по-малкия му брат. Но тази история с дълговете бе нещо съвсем различно.

Преди всичко ставаше въпрос за чест. Джордж бе възпитан подобаващо, като аристократ и бе редно да знае, че подобни задължения не се оставят неизплатени. Бе удар върху репутацията му и уронваше престижа на фамилното име.

Едуард се облегна на стола си, затвори очи и си зададе въпроса защо Джордж не бе платил незабавно на игралните клубове. Пари ли не му стигаха? Съмняваше се. „Деравенелс“ му даваше щедра заплата, на всеки три месеца взимаше и дивиденти като директор, а съпругата му Изабел получаваше значителна издръжка от майка си. Нан Уоткинс бе милионерка и неимоверно щедра към Изабел и Джордж. По негово мнение се въргаляха в пари. От друга страна, дългът от трийсет хиляди към единия клуб и по още пет към другите два бе солидна сума. Четиридесет хиляди лири.

Ами проблемът с пиенето? Едуард се стъписа, като чу, че считат Джордж за алкохолик. Не допускаше, че се е стигнало дотам. Колкото до наркотиците, изобщо не бе сигурен. „Но кой знае — мислеше си той, — може да се е пристрастил към нещо.“

Едуард реши, че трябва да се отнесе към Джордж с необходимата строгост, когато се върне от Шотландия, освен това имаше намерение да го накара да му върне четирийсетте хиляди лири, с които току-що се бе разделил. Не възнамеряваше да финансира упадъчните навици на брат си. Изведнъж се запита възможно ли е да ликвидира членството на брат си в клубовете. Или да направи така, че да не го допускат вътре. Не бе убеден, но си струваше да опита. А след Коледа щеше да го вкара в правия път. Да, много задачи му предстояха през новата година.

Сега бе длъжен да се отърве от лошото си настроение. И то веднага. Трябваше да лепне на лицето си усмивка, да прекоси улицата и влезе в „Рулс“. Не искаше да прави тягостен обяда, който даваше за най-близките си колеги в „Деравенелс“. Наближаваше Коледа, а празникът трябваше да се ознаменува с радост, понеже най-сетне бе настъпил мир. Някои щяха да отсъстват от обяда: Боб Аспен и Кристофър Грийн, загинали във Франция в защита на родината си. Всички щяха да си спомнят за тях с обич, най-вече той.

Едуард се изправи, приближи се до гардероба, в който се намираше сейфът му, и го отвори. Застана неподвижен за момент, после взе решение. Извади два големи плика, заключи сейфа, върна се до писалището и ги постави в едно чекмедже. Заключи и него. Пъхна ключа в джоба си и взе палтото и шала си. Беше почти един. Време бе да тръгва.