Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454

История

  1. — Добавяне

43.

Помощник-икономът Джаксън вече бе заключил за през нощта, затова Бес бързо издърпа резетата и отключи вратата. После застана да чака, ослушвайки се за стъпките на Уил Хаслинг.

Не се наложи да чака дълго.

След по-малко от петнайсет минути чу да спира кола и някакви приглушени гласове, последвани от стъпки.

Открехна вратата и видя лицето на Уил. Той се вмъкна вътре, после затвори и заключи след себе си.

— Всички вкъщи спят дълбоко. Татко не иска да ги безпокоим. Момчетата и Сесили са много уморени от дългото пътуване — обясни Бес. Уил кимна — Той добре ли е? Струва ми се същият, но е странно тих. С майка ми за малко поседяхме при него след вечеря и беше… някак вглъбен в себе си. Вижда ми се изтощен. Поне тогава. Когато надникнах в стаята му преди малко изглеждаше по-добре. Тогава ме помоли да ти се обадя да дойдеш.

— Вярвам, че между родителите ти всичко е наред? Нали нищо неприятно не се е случило, откакто майка ти се върна?

— Не, доколкото зная, чичо Уил. Майка ми се качи да го види веднага щом пристигна. И дума не ми каза, когато слезе за чая, но по-късно поговорихме. Зададе ми много въпроси, искаше да научи всичко. Много се разтревожи за татко и си поплака. Накарах я да се качи и да си почине преди вечеря и когато в седем дойде при нас, ми се стори поободрена.

Уил не отговори нищо. Хвана Бес за ръката и двамата прекосиха антрето, забързани към главното стълбище. После влязоха в спалнята на Едуард.

— Ето ме, Нед! — Уил се приближи до леглото, като се оглеждаше за издайнически симптоми за влошено състояние или признаци на емоционално разстройство. Но нямаше нищо видимо във вида на приятеля му тази нощ, нищо необичайно, за огромно облекчение на Уил.

— Благодаря ти, че дойде, Уил — рече Нед. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Уил изпълни молбата му и го облегна на възглавниците, после седна на един от столовете до леглото.

Бес, която пристъпяше от крак на крак до вратата, се прокашля.

— Ще ви остава сами, татко, и…

— Не, не, няма нужда да излизаш, Бес — Едуард посочи към канапето и фотьойлите в далечния край на спалнята. — Можеш да седнеш там, докато говоря с Уил.

Бес стори, както предложи баща й.

В продължение на няколко минути в стаята настъпи тишина, докато Уил не наруши мълчанието.

— Антъни ме уведоми, че всички благополучно са се върнали от Рим един ден по-рано.

Лека усмивка трепна на устните на Едуард, но бързо се стопи.

— Да, и за малко да ни спипат на местопрестъплението, нали? Поне така се изрази Бес.

Уил се засмя.

— Много точно казано.

— Откакто се е върнала, Елизабет е силно обезпокоена — сподели Едуард. — Предложи ми нещо, което искам да обсъдя с теб. Иска да си взема три месеца отпуска от „Деравенелс“ и да направим пътешествие с един от големите кораби до Ню Йорк. Убедена е, че плаването ще ми се отрази добре — заради морския въздух и така нататък. И за да направи идеята още по изкусителна и примамлива, изтъкна, че имаме кантори в Ню Йорк и Луизиана. Ти как мислиш?

— За едно е права, Нед. Идеята е чудесна. Приеми я.

— Ще ръководиш ли компанията, докато ме няма?

— Разбира се от само себе си.

— Кога се връща Ричард от Персия?

— Чак следващата седмица. Преди да замине, ме увери, че е послушал съвета ти да се отбие в Истанбул, след като посети петролните полета. Както знаеш, взе със себе си и Ан. Искаше да й устрои ваканция. Тя никак не беше добре.

Едуард въздъхна.

— Никога не е била силна физически. Като покойната си сестра Изабел, Ан има крехък организъм. Странно, нали, дъщерите на Невил са толкова нежни и деликатни, докато той бе така силен и здрав.

— Да, наистина.

— Нямам търпение да дойде утрешният ден — очите на Едуард светнаха. — Момичетата се връщат от Кент заедно с гувернантката. Нетърпелив съм да видя малките си хубавици — Едуард хвърли поглед към седналата на канапето до камината Бес, после прошепна: — Най-голямата ми дъщеря е чудесна. Не спря да се грижи за мен и да ми угажда дни поред. Но възнамерявам да послушам съвета на Инс и да му позволя да ми наеме болногледачка. На Бес доста й се струпа, не мислиш ли?

Уил тревожно погледна Едуард й попита:

— Смяташ, че ти е нужна болногледачка ли?

— Не в смисъла, който ти разбираш. Не съм по-зле, Уил. Но не мога да товаря с всичко дъщеря си, нали?

— Съгласен съм, че не. Искаш ли утре сутринта да се свържа с доктор Инс и да помоля да ти изпрати някого?

— Стига да не те затруднява. Има и друго… — Едуард спря разколебан и продължително се втренчи в Уил.

— Какво?

— Всъщност е въпрос. Не съм ти казвал, но миналата година говорих с Финистър… за смъртта на Джордж. Грейс Роуз ми спомена, че изглеждал потиснат. Когато го попитах защо, си призна, че с Оливери се чувстват гузни за кончината на брат ми. Сподели, че разказали на Венсан Мартел една стара история, която навярно го е подтикнала да издърпа клиновете изпод буретата в избата.

— Намеква, че Мартел съзнателно е причинил инцидента?

— Точно така.

— Но, Нед, това е убийство.

— Зная… убийство, което не ми излиза от ума. Питал съм се хиляди пъти дали Джордж е бил убит. Тормози ме нощем и не ми дава да спя. Кажи ми, Уил, какво е твоето мнение? Погубили ли са брат ми?

Уил си каза, че Финистър най-вероятно е прав, че Мартел повече от сигурно е взел положението в свои ръце, заради злостните клевети, които Джордж разпространяваше за брат си. От друга страна, нямаше доказателства и не искаше още повече да разстройва Едуард. Искаше да унищожи съмненията му още в зародиш. Наложи се да излъже, когато отговори:

— Не вярвам да е истина, ни най-малко. Преди всичко защо му е на Мартел да убива Джордж? Да, брат ти най-възмутително злословеше по твой адрес, и то непрестанно. Но знаеш, че Мартел не обича да се меси в чужди работи, а и надали е обръщал сериозно внимание на приказките на Джордж. Най-вероятно се е правел на глух и е гледал собствената си работа.

— Не съм толкова убеден…

Уил се намести по-близо до Едуард и промълви полугласно:

— Повярвай ми, Нед. Мартел няма да рискува да разлее стотици бурета с божоле. Както току-що ти казах, той е практичен, обича лозята и техните дарове.

Лека усмивка заигра на устните на Едуард и той кимна. Но след момент възрази:

— Прекомерната омраза може да замъгли човешките преценки.

— Вярно е. Но забрави за Мартел. Трябва да престанеш да мислиш за смъртта на Джордж, да освободиш ума си от нея. Моля те, остави подозренията на Еймъс и се успокой, Нед.

— Както винаги си прав… Никога не си ми казвал друго, освен истината. Не зная какво щях да правя без теб през всичките тези години, Уил. Наистина не зная.

 

 

За първи път от дни насам Едуард Деравенел спа, без да сънува цяла нощ. Никакви призраци не дойдоха да го измъчват. Нищо не обезпокои почивката му.

На следващата сутрин се почувства значително по-бодър и дори доктор Инс забеляза подобреното му състояние. След като го прегледа, лекарят го уведоми:

— Долу чака болногледачка. Името й е Марджъри Аркрайт. По заръка на господин Хаслинг я наех да се грижи за вас. Може ли да я доведа горе и да ви я представя, господин Деравенел?

— Да, и ви благодаря, Инс. Сигурен съм, че Хаслинг ви е обяснил, че злоупотребих с грижите на Бес. Не бе честно спрямо нея.

— Да, каза ми и сте прав: по-добре да ви обслужва специалистка. Защо да товарите дъщеря си? Извинете ме за миг.

След няколко минути лекарят се върна със сестра Аркрайт, приятна на вид жена, минала трийсетте. Когато му я представиха, Едуард рече:

— Навярно ще ви е удобно да се настаните в помещението в съседство с моята спалня, сестро Аркрайт. В нея има столове, канапе и писалище. Ще се чувствате удобно и ще бъдете наблизо, ако ми потрябвате.

— Благодаря, господин Деравенел — отвърна тя и тръгна след доктор Инс, който й кимна да го последва, за да й покаже стаята.

 

 

През нощта Бес не можа да заспи. Няколко пъти става и слиза до спалнята на баща си на долния етаж. Всеки път, когато надникнеше, той, изглежда, спеше дълбоко, а сестра Аркрайт вдигаше очи, поставяше показалец пред устните си и само с устни беззвучно произнасяше:

— Всичко е наред.

Около три часа Бес слезе още веднъж и наново сестрата я увери, че баща й спи. Като се върна в спалнята си, тя най-после се унесе. По някое време по-късно точно когато се пукваше зората и светлината на деня се процеждаше през завесите, Бес внезапно се събуди. Седна в леглото, включи нощната си лампа и видя, че е почти пет сутринта. Докато несръчно намъкваше халата и пантофите си, отново я заля онова познато, но необяснимо тревожно чувство. Баща й се нуждаеше от нея, беше сигурна.

Запъти се надолу по стълбите, забеляза сестра Аркрайт да излиза от спалнята на баща й и прошепна:

— Сестро! Случило ли се е нещо!

Болногледачката й кимна и остана да я изчака пред вратата на Едуард.

— Бях тръгнала към стаята ви. Баща ви вика, госпожице Бес. Също и Лили. Преди петнайсет минути изведнъж се събуди. Беше трескав. Предполагам, че е получил тежък сърдечен пристъп. Елате с мен.

Бес ужасно се изплаши, когато видя лицето на баща си. Под очите му чернееха кръгове, бе мъртвешки бледен, по-бледен от всякога. Колко изнемощял изглеждаше, бузите му бяха хлътнали. После забеляза, че ръцете му трепереха. Сякаш се вкамени, обзе я неописуем страх.

Застана на колене до леглото му, хвана ръката му и зашепна:

— Татко, аз съм Бес. Тук съм.

Известно време той не продума, после рязко отвори очи. Клепачите му бяха червени, трескавите му очи бяха потънали в орбитите си. Не проговори, но трескаво стисна ръката й.

Бес отново повтори:

— Татко, ето ме. Тук съм, за да ти помогна. Аз съм Бес.

— Толкова съжалявам, много, много съжалявам, Бес.

Каквото й да се бе случило с него през изминалите няколко часа, умът му бе бистър и тя разбра, че я позна.

— Няма за какво да съжаляваш, татко — прошепна тя, поглъщайки с очи измъченото му лице. — Скоро ще се оправиш.

— Прости ми… не искам да те оставя сама…

— Умолявам те, татко, не говори така. Няма какво да ти прощавам. Не можеш да ни напуснеш, обичаме те толкова силно — от очите й рукнаха сълзи, потекоха по лицето й и закапаха върху хванатите им ръце. — О, татко, моля те, опитай да се бориш.

— Уморен съм… болката в гърдите ми…

— Татко, о, татко, какво ще правим без теб?

Изведнъж той като че дойде на себе си. Отвори широко очи и се взря в нейните… яркосини и проницателни. Тихо, но съвсем ясно проговори:

— Ще се справиш, моя Бес… ще се грижиш за всички вместо мен… — усмихна й се със своята неустоима усмивка, като която нямаше никъде по света, усмивка, която се помни цял живот.

Бес положи глава на гърдите му, прегърна го и го притисна до себе си. Мъката й бе безгранична.

Минути по-късно тя чу слаб шум и вдигна глава. Майка й стоеше до вратата на стаята и я гледаше.

— Бес — промълви Елизабет с треперещ глас. После отново. — Бес…

— Отиде си — прошепна през сълзи девойката. — Татко си отиде.

Елизабет пристъпи напред и олюлявайки се, тръгна към леглото. Лицето й бе парализирано от ужас, очите й — пълни със сълзи.

Беше петък, девети април 1926. Едуард Деравенел почина от масивен инфаркт малко преди четирийсет и първия си рожден ден на двадесет и осми април.

 

 

Трима синове бе погребала в „Рейвънскар“. Първо Едмънд, после Джордж, а сега Едуард.

Бе вторник, тринайсетият ден от април, лето Господне 1926 и докато наблюдаваше как спускат ковчега му в гроба, Сесили Деравенел чувстваше как сърцето й се облива в кръв. По лицето й неудържимо се стичаха сълзи.

Скъпият й Нед си бе отишъл завинаги. Останал й бе само един син, най-малкото й дете — Ричард. Днес го нямаше, внезапна болест на съпругата му го бе задържала на континента. Колко ли е покрусен! Той обожаваше най-големия си брат.

Сесили искаше с цялото си сърце да бе говорила по-открито с Нед, да му бе дала да разбере недвусмислено, че не го вини за смъртта на Джордж. Никой не бе виновен, освен самия той. За съжаление, не каза нищо на Нед и той влезе в гроба, без да знае за истинските й чувства.

Сесили вдигна глава, очите й се спряха върху вдовицата на Нед, Елизабет — беше бледа като смъртник, несравнимата й красота — помрачена от болката и скръбта. Ярка слънчева светлина се процеди през оловносивите облаци и изведнъж златисточервените къдри на децата заприличаха на искрящи ореоли около невинните им млади лица. Сесили, Ан, Катърин, Едуард младши и малкият Ричи се бяха скупчили със смаян вид, а до тях подобно на стражи стояха Бес и Грейс Роуз, мъчещи се да овладеят собствена си мъка.

Сесили дочу приглушено хлипане, обърна се към Уил Хаслинг и нежно го хвана за ръка; винаги го бе приемала за един от синовете си, затова искаше да го утеши. Той също бе съсипан от скръб. До него стояха Финистър и Оливери. Също като на Уил и по техните лица се стичаха сълзи. Когато възрастни мъже плачеха открито и без да се срамуват от сълзите си, личи дълбочината на любовта им, тя разбираше колко обичат сина й.

— Прах при прахта, пепел при пепелта — напяваше отец О’Конър и когато хвърлените шепи пръст затропаха по ковчега на Нед, сърцето й се сви; залитна леко, но ръката на Уил я обгърна, за да я подкрепи. Сесили вдигна поглед към него и прошепна:

— Децата, милите малки дечица — без него ще бъдат загубени.

— Аз ще се грижа за тях — тихо се врече Уил, свел глава към нея. Сесили почувства утеха, защото знаеше, че ще удържи на думата си. Имаше му доверие. Да, на края всичко щеше да се оправи.

Но грешеше. Беди, които родът Деравенел не познаваше, надвисваха като буреносни облаци.