Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

55.
Лондон

— Не ми е ясно защо настоя да живееш тук, Катърин — говореше Мери Търнър Бранд, като гледаше снаха си с любопитство. — Хари щеше да ти купи далеч по-красива къща, сигурна съм.

Катърин бързо отговори:

— Убедена съм, Мери. Истината е, че не престава да ми предлага да ми купи друга — дори имение, ако желая, но си харесвам малката къщурка. Уютна е и си е моя.

— Зная, че си я купила със собствени средства — кимна Мери и се усмихна. — И че за теб е важно. — Открай време харесваше снаха си, дори изпитваше към нея дълбока привързаност. Но разбираше и брат си и му съчувстваше. От друга страна, не можеше да проумее защо жена би искала да остане с мъж, който отдавна не я желае. Затова Катърин така силно я озадачаваше. Все пак редовно й идваше на гости на чай, понеже чувстваше самотата й.

След като си пое дълбоко дъх, Мери попита:

— Защо не се разведеш с Хенри? Разделени сте от повече от седем години и със сигурност ти е известно, че няма да се върне при теб. Съжалявам, че ти го казвам, но такава е истината.

— Вероятно. Но аз съм католичка, както и ти. От всички ти най-добре би трябвало да разбираш защо постъпвам така.

— Да… и все пак не — Мери се намръщи, а светлосините й очи добиха озадачено изражение. — Трябва да си призная, че умът ми не побира защо си се вкопчила в мъж, който вече не желае да бъде женен за теб. Гордостта ми не би ми позволила. Не се ли бунтува и твоята? — тихо завърши тя.

— Религията ми е на първо място — отговори студено Катърин.

„Колко е самодоволна, колко е лицемерно набожна“, помисли си Мери. Чарлз имаше право. Снощи, когато се върна от Йоркшир, сподели с нея, че Катърин се е превърнала в мъченица. Щеше да поясни на съпруга си, че снаха й се опиянява от мъченичеството и ролята категорично й допада.

— Хари има нужда от наследник — промълви Мери и погледна към Катърин над масичката за кафе. После отпи една глътка. — Знаеш, че отчаяно иска момче. Безпокои се за компанията, а не смятам, че е нужно да го напомням дори на теб.

— Не, разбира се. Но вече има наследница. Нашата дъщеря Мери. Твоята съименница. Може да работи в „Деравенелс“ от мига, в който й позволи. Скоро ще бъде достатъчно голяма, вече е на седемнайсет и кара осемнайсет. И не ми разправяй, че не може жена да оглави и управлява компанията, понеже дядо ти Едуард Деравенел се е погрижил да бъде възможно.

— Не отричам — ненадейно Мери се почувства обезсърчена. Катърин бе като стена от камък. А тя приказваше на вятъра. Облегна се на канапето и обгърна с поглед всекидневната на модернизираното жилище над бившата конюшня. Бе очарователно, красиво подредено и не така малко, колкото изглеждаше отвън. Мери знаеше защо на Катърин й харесва. Къщата бе идеална за двама. Сещайки се за племенницата си, попита:

— Впрочем, как е Мери? Не сме я виждали от цяла вечност.

— Добре е, но тъгува за баща си — Катърин се наклони напред, а лицето й се напрегна. — Мислиш ли, че Хари ще дойде у нас на чай през този уикенд, Мери? Винаги ни гостува на рождения си ден. А ще го празнува ли? Навършва четирийсет.

Изненадана, Мери се размърда на канапето. Наложи се да мисли бързо.

— Не съм чувала да се споменава за празненство — отвърна тя — и не зная ще ви навести ли, скъпа. Хари няма обичая да споделя плановете си с малката си сестричка — насили се да се засмее. — Прилича на баща ни и на дядо ни, Едуард Деравенел. Бизнесът е на първо място.

— На негова страна си, нали? — внезапно попита Катърин с твърд глас.

Мери зяпна от изумление, но реши да бъде откровена.

— До известна степен, да, на негова страна съм. Действително считам, че трябва да го освободиш, за да може да се ожени и да се помъчи да създаде наследник.

— Одобряваш онази кучка Ан Боулз, така ли?

— Не е въпросът дали я одобрявам, или не, Катърин. Просто мнението ми е, че брат ми е редно да получи свободата си след всичките години, през които сте разделени.

— Не мога да пристъпя вярата си — съпругата на Хари Търнър поклати глава, после добави още по-категорично: — Никога. Никога няма да се разведа с него.

 

 

Докато прекосяваше „Итън Скуеър“, Мери Бранд се помъчи да се отърси от разочарованието и чувството си за безизходица. Никой не можеше да излезе на глава с Катърин; бе упорита като магаре и непоносимо старомодна. Освен това бе по народност испанка и въпреки че живееше в Англия от шестнайсетгодишна възраст, в много отношения си оставаше чужденка. Освен това бе дълбоко религиозна и затова не даваше развод на Хари.

Мери напълно разбираше как се чувства брат й. Катърин нямаше да промени решението си и вироглавството й бе повече от дразнещо, направо вбесяващо. Нищо чудно, че Хари беше на прага на лудостта. Отчаяно искаше син наследник. Предсмъртните думи на баща им му бяха направили извънредно силно впечатление, запечатаха се в съзнанието му. Понякога й се струваше, че настойчивостта на Хенри Търнър компанията да се наследи от мъж, го травматизира.

Чарлз го бе поканил предната вечер да им гостува за вечеря, когато тъкмо се бяха върнали от „Рейвънскар“. Очевидно пътуването е било истински кошмар, колите пъплели като мравки. Тя скоро долови отчаянието на брат си и сърцето й се сви. Той бе така благороден, щедър и обичлив, всичко приемаше с усмивка. Бе изключително вежлив и любезен към всички.

След като се прибра у дома в къщата си на „Бъркли Скуеър“, където бяха преживели част от детството си, Чарлз предпазливо обясни сегашното състояние на Хари.

Казаното от съпруга й не бе оптимистично.

Затова днес на своя глава отиде да посети Катърин с надежда да разбие каменната стена, уви, без успех. Сега се питаше дали друг би сполучил.

Дълбоко в себе си бе склонна да се съгласи, че Ан Боулз, която беше хванала на въдицата си Хари, донякъде бе кучка. Но прозрението й не водеше доникъде. Хари искаше Ан. Бе го оплела в мрежите си, напълно го бе хипнотизирала, както твърдеше Чарлз. Нямаше да се откаже от нея, беше й ясно като бял ден.

Както изглежда, по пътя за Лондон Чарлз го бе посъветвал да зареже и двете жени и да продължи напред, но бе ли го послушал Хари? И щеше ли да го стори? Не знаеше.

Мери обичаше брат си. А нямаше нищо по-лошо от един несполучлив брак със съпруга, която не можеш да понасяш. Тя ли не знаеше?

Първият й брак бе кошмар. Антоан бе прекалено стар за нея и имаше труден характер, после пък се поболя. А тя се влюби. Дълбоко и страстно. В Чарлз Бранд, когато бе дошъл в Париж заради делата на „Деравенелс“. Смешното бе, че познаваше Чарлз през целия си живот, понеже беше приятел на Хари още от детство. Но когато пристигна в Париж и я заведе на обяд в „Риц“ на площад „Вандом“, тя почувства, че цялата трепери и краката й се подкосяват от желание по него.

Съвсем неочаквано Антоан Делакроа, първият й съпруг, почина и изведнъж тя се оказа свободна — щастлива и побъркана от любов. Свободна да се омъжи за човека, когото открай време познаваше и едновременно й бе чужд: Чарлз Бранд, с когото вече спеше преди смъртта на съпруга си, за мъжа, от когото изпадаше във възторг. Извади голям късмет, наистина голям късмет. Родиха им се две дъщери и по-щастлива двойка от тях нямаше.

След като си тръгна от Катърин и стигна точно зад „Итън Скуеър“, Мери възнамеряваше да отскочи до „Харви Никълс“ и да си купи летни тоалети за пътуването им във Франция. Сега промени решението си, застана на бордюра на тротоара и махна на едно такси. След миг то спря, тя скочи вътре и даде на шофьора адреса си в Челси. По дяволите пазаруването, искаше да се прибере вкъщи и да посрещне Чарлз, когато се прибере. Не му бе приятно да се връща в празна къща.

 

 

— Искам развод, и то веднага — заяви Хари Търнър, вперил поглед в адвоката си Томас Уолсен. Очите му бяха като син лед, а устата — тънка рязка. Около него се носеха вълни от нетърпение.

От двайсет и три години Томас Уолсен бе негов адвокат, съветваше го по всички въпроси, някои от които дори нямаха нищо общо с правото и през годините бе започнал да се отнася с Хари като със собствен син. Допря пръстите си, така че да образуват колибка, с поглед, отправен към Хари, и най-после кротко отвърна:

— Бих направил всичко на света за теб и смятам, че го знаеш. Бих пожертвал и живота си. Но дори и в твое име не мога да променя закона, нито каноните на римокатолическата църква.

Хари се облегна назад с кръвнишки поглед, без да отговори.

Томас също замълча, изражението му остана съсредоточено, но спокойно.

Двамата седяха в адвокатската кантора на Уолсен на Гросвенър Стрийт и през изминалите двайсет минути обсъждаха всевъзможни юридически въпроси. Атмосферата бе топла и сърдечна, както винаги. Но откакто Хари спомена за развод, значително се охлади. Томас знаеше, че Хари се мъчи да пробие с глава стена, но не иска да си го признае. Нито за миг.

Внезапно Хари бързо заговори, извисявайки глас с една октава:

— Трябва да има някакъв изход. Не можем ли да платим на някого, да подкупим някого?

— Няма кого, Хари.

— Защо да не мога да се разведа с Катърин? Разделени сме от години.

— Защото ти си я напуснал, а не обратното. Виж, тя може да се разведе с теб, защото е била изоставена. Следователно, стигаме до задънена улица.

— Възможно е да успея да я убедя.

— Хари, прояви здрав разум. Католическата църква не признава развода и ако тя се разведе, ще бъде отлъчена и няма да получи светото причастие. Понеже е крайно набожна, няма да допусне да изпадне в подобно положение. Мога да ти го заявя съвсем категорично. Познавам я от години, няма да направи компромис с вярата си.

— Ще й дам всичко, каквото поиска, Томас, абсолютно всичко. Пари. Колкото пожелае. Дори ще получи „Уейвърли Корт“. Не къщата на „Бъркли Скуеър“, а онази в Кент. Развод… трябва да го получа, на всяка цена.

— Развод на всяка цена. Как само го каза, Хари! — Томас поклати глава. — Някои адвокати биха се зарадвали да го чуят… особено нейните. Според мен ни е нужна повече предпазливост, така да се каже. Особено при среща с адвокатите на Катърин.

— Направи каквото е по силите ти. Измисли нещо, Томас! — възкликна Хари, изправи се и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна. — Времето ми изтича… — погледна Томас многозначително и добави: — Нужен ми е развод. За да запазя разсъдъка си. Веднага. Искам го незабавно, Томас. Чуваш ли?

Хари не дочака отговор, нито се сбогува; изскочи като вихър навън и затръшна вратата зад себе си.

Томас Уолсен го изгледа и поклати глава. После седна и се замисли, питайки се как, по дяволите, да постъпи. По негово мнение само чудо можеше да ги измъкне от тази каша, а като знаеше каква е Катърин, подобна възможност не съществуваше.

След няколко минути Томас натисна интеркома и извика един от младшите си съдружници.

Джон Ъпстоун влезе веднага и попита:

— Викате ли ме, сър?

Томас енергично кимна.

— Видях Хари Търнър да си тръгва, така че сигурно трябва да обсъдим нещо във връзка с него — изражението на Джон издаваше напрегнато очакване.

— Именно. Хари отново подхвана старата песен за развод с Катърин. Твърди, че го иска незабавно. Подчертавам незабавно.

— Няма основание за развод и няма да го получи — категорично заяви Джон.

— Длъжни сме да се постараем да го получи. Бъдещето ни е заложено на карта. Фирмата е изложена на риск. Ако не направим някакъв фокус, нищо чудно да го загубим като клиент.

Джон Ъпстоун се стъписа.

— След всички тези години? Като зная колко сте близки?

— Установих, че приятелството не значи много за Хари. Гледа преди всичко себе си.

— Е, ще се помъча да измисля нещо. Каквото и да е.

— Радвам се да го чуя — промълви Томас. Облегна се на бюрото и додаде. — Опитай всичко. Всичко по силите си, за да му осигуриш развод. С изключение на убийство, разбира се.