Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (6)

6

Джейн Шоу седна пред тоалетката си в спалнята на кокетната си къща в Хайд Парк Гардънс.

Наклони се напред и се взря в отражението си в старинното викторианско огледало, вдигна ръка към лицето си, а после докосна с пръст фините бръчици около очите си. Наричаха ги гарванови крачка. „Какво грозно име“, въздъхна тя. Тънки линии се забелязваха и над горната й устна, бяха едва видими, но за неин ужас съществуваха. Откри, че червилото й понякога попадаше и в тях. Плътта на челюстта й не бе така стегната както някога и шията й бе започнала да провисва, едва забележимо, но все пак се виждаше.

Облегна се на стола си, опитвайки се да се успокои и се погледна наново, по-безпристрастно. За сетен път се увери, че все още е красива. Една хубава жена, която просто остарява.

Десет години.

Не бяха много… никак даже. През 1907 десет години не й се виждаха много време. Дори през 1910 й изглеждаха нищожни. Но днес, през декември 1918 внезапно придобиха страховити размери.

Тя беше на четирийсет и три.

Едуард Деравенел бе на трийсет и три.

Беше с десет години по-възрастна от него и при все че преди тази разлика между тях не изглеждаше кой знае колко голяма, сега бе друго… защото започваше да личи.

Като се замислеше за възрастта им, на Джейн й се струваше, че Едуард не се е променил изобщо. Красив както винаги. Косата му все още имаше същият червеникавозлатист цвят, бляскава и лъчиста дори и в мрачните и облачни зимни дни. Очите му, необикновено сини като метличини, все още искряха, пълни с живот, и със своите метър и деветдесет бе внушителен мъж, изглеждаше много по-млад от годините си. Поддържаше фигурата си стройна, не бе напълнял, по него нямаше и грам излишна тлъстина.

Джейн се изправи и се приближи към високото огледало с подвижна рамка, поставено в ъгъла, разтвори пеньоара си и критично огледа голото си тяло.

Гърдите й още бяха стегнати и твърди, бюст на млада жена, бедрата й — гъвкави, коремът — плосък. Доволна бе, че фигурата й не се бе видимо изменила; понеже бе средна на ръст, винаги внимаваше какво яде. В резултат тялото й бе стройно и младежко на вид. Независимо от всичко разликата в годините им днес неочаквано я обезпокои.

Поклати глава и обърна гръб на огледалото, полагайки усилия да се засмее на глупостта си. Загърна се отново в белия си пухкав пеньоар и си припомни, че никой мъж не е по-щедър, любящ и внимателен от Едуард.

Откъслечните клюки, които чуваше от време на време, й доставяха удоволствие, защото се отнасяха до тях и дългото им приятелство, а не за връзките му с други жени. Важното бе, че по някакво чудо още й бе верен.

Седна на стола и започна да нанася обичайния си вечерен грим. Постави си лека пудра за лице, едва видим розов руж на скулите и червило върху чувствените си устни. Мацна върху русите си мигли тъмен туш, подсили леко светлите си вежди с кафяв молив, после взе гребена и среса златистата си, чуплива коса. Бе по-къса от години насам и буйни къдрици се спускаха над ушите й. Тази прическа бе най-новата мода и й отиваше, подмладяваше я.

След като си обу чорапи и си облече бельото, Джейн се приближи до гардероба и извади безупречно скроена тъмносиня копринена рокля с остро деколте и широки, меко падащи ръкави. В допълнение си сложи дълго колие от перли, бисерни обеци и пръстен със сапфир и гривна със същите камъни.

Обу чифт тъмносини велурени обувки, бързо излезе от спалнята и слезе по стълбите към всекидневната.

Перфекционистка по природа, Джейн искаше да е сигурна, че всичко е както трябва, преди да пристигне Нед, за да прекара вечерта с нея. Той се безпокоеше за малкия си син, за своя наследник и го обгръщаше с повече от обикновеното внимание. Но тя напълно разбираше защо е така. Знаеше, че той е добър и всеотдаен баща, който все пак редовно я навестяваше.

Отвори махагоновата врата към всекидневната и се усмихна на себе си. Нейните приятелки умираха от любопитство, даваха мило и драго да научат подробности за връзката й. Без да им мигне окото, й задаваха скандално лични въпроси, най-вече за съпругата на Едуард. Говореха, че Елизабет е злобна егоистка, но на Джейн й бе все едно.

Смееше се в лицето им и не им отговаряше. И да спеше със съпругата си от време на време, какво я беше грижа? Бе съвсем наясно, че мнозина женени мъже, които имаха любовници, продължаваха сексуалните си взаимоотношения и с жените си. Обикновено защото нямаха друг избор.

Реалистка в същността си, Джейн се стараеше да не се тревожи прекомерно за неща, които не можеше да промени. Щеше да е пилеене на ценно време. И определено нямаше власт над Едуард Деравенел, нито над това, което вършеше, когато не е с нея. Знаеше, че я обича, виждаха се по няколко пъти седмично, дори и по-често, ако беше в Лондон, а тя съзнаваше колко цени компанията й. Възхищаваше се на бързата й мисъл, остроумието й и познанията й за изкуството.

Тя стана причина Нед да се сдобие с уникалната колекция от платна на импресионисти и постимпресионисти. Години поред търсеше за него най-ценените, сред които Реноар, Мане, Моне, Гоген и Ван Гог.

Очите й обходиха стаята. С удовлетворение отбеляза, че всеки предмет е на мястото си. Огънят бумтеше, лампите, хвърлящи мека светлина, бяха запалени, възглавниците — изтупани, а парниковите цветя, изпратени от Нед по-рано, изпълваха въздуха с упойващ аромат на лято. Хвърляйки поглед към масата в далечния ъгъл, със задоволство установи, че бутилката шампанско вече ги очаква в сребърната си кофичка, а до нея върху поднос са поставени две кристални чаши.

„Браво, Вейн“, обърна се наум към усърдната си прислужница, която бе повишила в помощница на икономката. Младата жена се справяше отлично и Джейн бе доволна.

 

 

Безкрайно спокойствие обземаше Едуард Деравенел, когато гостуваше в дома на Джейн. Знаеше, че в мига, в който прекрачи прага, напрежението от деня на часа ще се изпари и може да се отпусне, да постигне пълен мир със себе си. И така бе от първия път, когато й гостува.

Допълваха се във всяко отношение. Тя му даваше наслада, задоволяваше го в леглото и го очароваше извън него. Интелигентна и пълна със знания почти за всичко, притежаваше и друго уникално качество — около нея цареше възхитително спокойствие. Приветливата атмосфера и добре организираното домакинство също срещаха одобрението му. Едуард мразеше хаоса и настояваше в собствените му домове в Лондон, Кент и Йоркшир да цари безупречен ред.

Въпреки че имаше ключ от входната врата, винаги звънеше, преди да го пъхне в ключалката и да влезе. Обикновено го посрещаше госпожа Лонгдън, икономката, но сега не се мяркаше никъде. Тази вечер самата Джейн изтича към него с щастлива усмивка на лице.

— Нед, скъпи! — възкликна тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Мили боже, колко е студено лицето ти. Сигурно си премръзнал.

Той остави куфарчето си с документи на дивана в антрето, прегърна я и я задържа до себе си за момент.

— Изведнъж задуха леден вятър — обясни той, като отслаби прегръдката си, за да свали шала и палтото си.

— Не те ли докара Броудбент? — вдигна тя към него въпросителен поглед.

— Да, но тази вечер движението бе ужасно и слязох на ъгъла. По-лесно ми бе да извървя няколко метра, отколкото да си пробиваме път в това безумие. Освободих го да вечеря, ще се върне след няколко часа. Дотогава колите ще намалеят.

Докато говореше, Едуард прибра палтото, шала и куфарчето си в шкафа в антрето и заедно тръгнаха към всекидневната.

— Освободих госпожа Лонгдън за тази вечер: сестра й навършва петдесет години, а напълно бях забравила.

— О, Джейн, защо не ме предупреди по-рано? Щях да те заведа на вечеря.

— Щеше да бъде чудесно, Нед, но зная колко обичаш да се храним тук, впрочем, да бъда честна, и аз. Ще ни сервира Вейн, а готвачката е приготвила любимите ти ястия — печено пиле, пай с телешко, картофи и сирене, освен това е купила отлична пушена сьомга от „Фортнъм и Мейсън“. Как ти се струва?

— Устата ми се пълни със слюнка — отвърна той със смях и я последва във всекидневната.

Бе любимата стая на Едуард, уютна и красива, боядисана изцяло в синьо, тук-там с яркожълти акценти. През годините Джейн бе събрала красиви предмети, които бе подредила с вкус и артистичната им красота привличаше окото. Тя имаше отличен усет и картините, които бе купувала години поред, и онези, които Едуард й бе подарил, бяха прекрасни. Придаваха изящество и очарование на всекидневната й.

Джейн се отправи с бързи крачки към кръглата маса в ъгъла и взе бутилката шампанско.

— Чаша от твоето любимо „Круг“? — попита тя и му се усмихна. — Аз бих пийнала с удоволствие.

— Великолепна идея — отвърна той и се приближи до камината, за да се стопли, а очите му не се откъсваха от нея, докато тя наливаше шампанското.

Миг по-късно, когато тя се приближи до него, той си спомни за Лили. От първия миг, когато срещна Джейн, тя му напомняше на Лили Овъртън, загинала така трагично. Скъпата му Лили. За частица от секундата мимолетна сянка на тъга помрачи блестящите му очи.

Джейн ставаше особено наблюдателна, що се касаеше до Едуард Деравенел и забеляза внезапната промяна в изражението му. Подаде му чашата пенливо вино и тихо попита:

— Едуард младши оздравява, нали Нед?

— О, да. Възстановява се. И то бързо. Говорих с лекаря, преди да изляза от кабинета си, защото момчето още страда от силна кашлица, и доктор Лейтън ме успокои, че не е необичайно при бронхита. Явно трябва да отшуми. Освен това Едуард младши има апетит и майка ми ме увери, че най-сетне очите му не гледат като оцъклени.

— Слава богу, скъпи. Очевидно скоро ще му мине — Джейн взе чашата си шампанско и застана до него пред камината. Тя и Едуард се чукнаха и отпиха по глътка, после тя седна на дивана близо до огъня.

След като се настани на един стол срещу нея, Едуард започна:

— Говорих с Вики тази сутрин, преди да изляза от „Деравенелс“, много се зарадвах да чуя, че си приела поканата им за утре вечер.

— Отначало се колебаех, понеже не исках да се натрапвам…

— Как можа да го кажеш? — прекъсна я Едуард с изненадан тон. — Защо мислиш, че се натрапваш? Ти си една от най-старите ми приятели… познаваме се от десет години. — Той й се усмихна. — Или си забравила колко време сме заедно?

— Естествено, че не. Само че… виж, ти, Уил и Вики сте близки още откакто… — гласът на Джейн секна, тя поклати глава. — Винаги съм повтаряла, че не искам да те компрометирам или да поставям себе си в неудобно положение и ти знаеш причините.

— Да — съгласи се той и на устните му заигра весела усмивка. — Аз съм женен, а ти си ми любовница. Обаче запомни, любима, че Уил и сестра му са двама от моите най-добри приятели. Не на съпругата ми. Нито някога са били. Част са от моя кръг, нека така го кажем, не от нейния. Чувстват близка теб, Джейн, не Елизабет. Но нека не говорим за омраза. Друго е важно — щастлив съм, че утре отново ще сме заедно.

Джейн кимна.

— Аз също. Но…

— Защо спря? Довърши мисълта си.

— Вики ми каза, че ще присъства и Грейс Роуз.

— Зная — избухна в смях, когато видя тревожното изражение в очите на Джейн и поклати глава. — Скъпа, да не би да се заблуждаваш, че тя не знае, че си ми любовница? Велики боже, разбира се, че й е известно. Тя е на осемнайсет, много е умна и е моя дъщеря до мозъка на костите… изтънчена, но не и наивна. Знаеш, че Вики и Стивън са прекрасни родители, възпитаха я като дама и й дадоха отлично образование. Науките я влекат, особено историята. Не се притеснявай от Грейс, скъпа моя. Открай време тя е на моя страна.

— Ами да, не съм ли глупава? — Джейн допи шампанското си и се засмя. — Явно целият ден така ми върви. Да си мисля глупости.

— Какво говориш?

— Тази вечер изведнъж се погледнах в огледалото и реших, че изглеждам стара. После се замислих за разликата в годините ни. Все пак съм десет години по-възрастна от теб, Нед.

— Не ти личи! Освен това знаеш, че винаги съм предпочитал по-възрастни от мен жени. И всеки ще ти каже, че блондинките са ми любими и най-вече русите вдовици — той й се усмихна. — Или разведените. Десет години не са кой знае колко, да знаеш.

Джейн съобрази, че е по-добре да остави тази тема и подхвана нова:

— Имам изненада за теб — остави чашата си с шампанско, приближи се до писалището и се върна при камината с плик, който му подаде.

— Какво е това? — заинтригуван вдигна вежди той.

— Нещо, което намерих и реших да ти го купя.

— Ах! Картина, скъпа Джейн! Това е, нали?

Тя кимна и седна, в погледа й се четеше очакване.

Едуард извади фотографията на платното от опаковката и я погледна. Стаил дъх, попиваше с очи неповторимата красота в творбата на Реноар. Бе несравнима, портрет на две млади момичета на шестнайсет-седемнайсет години. Носеха еднакви оранжеви рокли с черни предници, бяха седнали на перваза на прозорец на фона на синьото небе. Червеникавозлатистите, блестящи коси и на двете бяха свити на кок. Погледите им бяха приковани в книга, която четяха.

— Великолепна е! — възкликна той, обръщайки се към Джейн. — Невероятна. А момичетата ми напомнят на Грейс Роуз и Бес. Само дето тези две млади дами изглежда да са на една и съща възраст.

— Нарича се „Les deux soeurs“, „Двете сестри“. Реноар я е нарисувал през 1889. И си прав, мисля, че са на едни и същи години. Виж руменината на кожата им, Нед, красотата на лицата им. Картината е несравнима. Влюбих се в нея, щом я зърнах.

— В коя галерия се намира?

— Собственост е на частен колекционер. Донесъл я е тук, в Лондон в началото на войната. За по-сигурно, предполагам.

— И сега притежателят й е склонен да я продаде?

— Както по всичко личи. Ако те интересува, мога да те заведа да я видиш в петък.

Едуард се намръщи.

— Щях да пътувам за „Рейвънскар“ същата сутрин. Но ще ти кажа какво, Джейни, ще взема късния следобеден влак. Да се надяваме, че ще успеем да видим картината сутринта, после ще обядваме. Как ти се струва?

— Прекрасен план. Значи я искаш, така ли?

— Разбира се. Чудесна е. Колко струва?

— Нямам представа. Знаех, че няма да й устоиш — отбеляза тя с усмивка. — Сигурна бях, че ще ти напомня на малките ти червенокоски.

— Така е и както обикновено интуицията ти не те е подлъгала. Пред теб съм като на длан. Благодаря ти, любима. Сега пък аз имам изненада за теб. — Изправи се, бързо излезе от всекидневната, донесе куфарчето си, отвори го и извади един пакет.

Когато се обърна, го държеше зад гърба си, после й го подаде с театрален жест.

— Какво е това? — тя се взря в пакета, завит с тъмносиня хартия, после срещна очите му.

— Отвори и ще видиш.

Джейн разкъса хартията и видя, че държи тъмносиня картонена кутия. Щом повдигна капака, разбра, че тъмносинята кутийка от кадифе е за бижута. Вдигна отново поглед към него и поклати глава.

— Доколкото мога да преценя, отново си бил прекомерно разточителен. О, Нед, много ме глезиш.

— Нищо подобно. Отвори я.

Тя го послуша. Светлите й очи се разшириха, когато зърна колието от диаманти и аквамарини. За миг остана смаяна, без да може да проговори. Най-сетне тихо промълви:

— Скъпи… толкова е красива.

— Също като теб. Готвех се да ти взема брошка или обици със смарагди, но като видях това, се сетих за очите ти… те имат същия цвят — той вдигна огърлицата и я задържа пред нея, така че да хване и отрази светлината. — Погледни, Джейн, точно като цвета на очите ти.

Едуард плъзна колието в джоба си, хвана я за ръката и я изправи на крака.

— Искам да си я сложиш. Още сега. Няма да отива на тази рокля. Ела, скъпа, нека се качим горе. Искам да го видя на теб.

Тя не се възпротиви. Той бързо я поведе вън от стаята, нагоре по стълбите и припряно продължи:

— Съблечи си роклята, Джейн. Искам да ти го сложа — докато говореше, извади накита от джоба си. — Побързай, нямам търпение да видя как ти стои.

Тя изпълни желанието му със смях и след секунда се изправи пред него по бельо.

Едуард я заобиколи, застана зад нея, постави огърлицата на врата й и я закопча, после я поведе към тоалетката и я настани на стола.

— Погледни се, виж как камъните отразяват цвета на очите ти.

Тя се наклони напред, взря се в себе си в огледалото, а той се приведе над раменете й, поглъщайки с очи отражението й.

Промълви:

— Огърлицата е съвършена, също като теб.

Тя извърна глава, впи поглед в него и очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, благодаря ти за прекрасния подарък. Винаги ще го ценя, Нед.

— Както аз винаги ще ценя теб, Джейн. Непременно го запомни, особено когато ти хрумнат странни идеи, започнеш ли да мислиш, че си твърде стара за мен.

С няколко широки крачки той прекоси спалнята. Заключи вратата, съблече сакото си, хвърли го на фотьойла, после се завъртя, приближи се към нея и започна да разкопчава ризата си.

— Възнамерявам да ти докажа, че не си никак възрастна и че все още те желая.

Джейн застана до него и очите им се срещнаха.

— Би ли разкопчал колието, ако обичаш?

— В никакъв случай — прошепна той, пое я в прегръдките си и я притисна до себе си, така че бузата й да докосне голите му гърди. — Искам да я носиш цяла вечер. През цялата нощ. Но ще те освободя от това — ръцете му докоснаха закопчалката на сутиена й. — Нека си легнем — прошепна той, а дъхът му я опари. — Не мога да чакам.

Джейн разбра, че той наистина силно я желае. Изхлузи бельото си и го последва. Той се съблече със същата бързина. Миг по-късно я прегърна и притисна до себе си. Устните му намериха нейните и той я целуна продължително, страстно, езикът му се стрелкаше към нейния, а ръцете му се плъзгаха по гърдите й. Когато устните им се разделиха, той я поведе към леглото.

Легнаха, дишайки тежко. Едуард се облегна на лакът и се надвеси над лицето й.

— Джейн, моя красива, прекрасна Джейн, какво глупаво момиче си. Приближи се още по-близо: — Никога няма да си прекалено стара за мен… — без да довърши изречението си, той я целуна още веднъж.

Едуард легна върху нея, пъхна длани под хълбоците й, приближи я към себе си и проникна в нея. Винаги изпитваха едно и също. Желание и непреодолима нужда един от друг. Страст. Нетърпение. Бързо се впуснаха в познатия ритъм, притискаха се един до друг, докато напредваха към кулминацията, изпълнени с екстаз и неподправена радост, че са заедно, че всеки притежава другия безусловно и едновременно изцяло му се отдава.

В един миг Едуард внезапно спря, надигна се и сведе поглед към Джейн.

На лицето й се изписа недоумение.

Той заговори с лека усмивка:

— Аквамарините действително имат цвета на очите ти, особено в този момент.

Отново се отпусна върху нея и зарови лице в косите й.

— О, колко те обичам. Обичам те, Джейн. Хайде, сега, скъпа. Сега. — Тя изпълни желанието, шепнейки името му. Той бе като нейно ехо, простена и се отпусна върху гърдите й с въздишка: — О, Джейн, о, Джейн.

 

 

Няколко мига останаха прилепени един към друг. Едуард пръв се размърда. Взе една възглавница и я облегна на гърдите й.

— Колието ти малко ме драска — прошепна той с дрезгав глас. — Така е по-добре… с възглавницата между нас.

— Мога да го махна, скъпи.

— Не. Искам да го носиш тази вечер. Сигурен съм, че ще намериш рокля с подходящо деколте.

— Несъмнено.

Последва дълга тишина, споделено мълчание, което ги погълна. Наруши го Джейн, когато най-сетне попита:

— Какво направи с кучето?

— Кое куче? — не разбра Едуард.

— Не си ли спомняш, дадох ти идея да купиш куче за Едуард младши. Нали ми каза, че иска още от малък. Споменах ти, че според мен ще бъде чудесен коледен подарък.

— Мили боже! Кучето! Бях забравил. Щях да му го купя в Шотландия… планински териер, обожава тази порода. По дяволите!

— Все още можеш да му го вземеш, Нед. От „Хародс“. И там продават кучета.

— Ще трябва да го водя със себе си до Йоркшир. Малко е неудобно.

— Сигурна съм, че ще го закарат там с фургон.

— Каква прекрасна идея. Какво, за бога, щях да правя без теб? Ще се отбия в магазина утре сутрин, ще избера животното и ще наредя да го закарат в „Рейвънскар“. Браво, Джейни, браво. Пак ме извади от неудобно положение — надигна се, приближи се до нея и я целуна по върха на носа. — Тази огърлица е малко опасна — промълви той, като я докосна с един пръст, после се засмя. — Хубаво, че не ме изподра.

— Предложих да я сваля.

— Зная, но не исках… Знаеш ли… обичам да се любя с жени, върху които има само бижута, нищо друго.

— Жени! — възкликна тя. — С кои други жени, накичени само с бижута спиш, Едуард Деравенел? Я ми кажи.

— Само с теб, сладка моя, само с теб — бързо отвърна той и й казваше самата истина.

Джейн бе достатъчно съобразителна да не коментира повече, но му вярваше. Напълно й бе ясно, че й е верен. Целият свят го знаеше, включително и съпругата му. Запита се дали това безпокои Елизабет. Не представлява ли заплаха друга жена в живота на един женен мъж? Ако са много, лесно можеш да ги пренебрегнеш. Остави тези мисли да отлетят и вместо това попита:

— Между другото, защо изпрати Джордж в Шотландия? Така и не ми обясни.

— Исках да се отърва от него. Сам се покани за Коледа в „Рейвънскар“ и за да зарадвам майка си, неохотно се съгласих. А когато отмених коледните празненства и съобщих на гостите да не идват, той побесня. Тъй като Едуард младши бе болен, бях решил да отложа пътуването си до Шотландия. Изведнъж ми хрумна, че мога да се спася от Джордж, като го изпратя в Единбург да преговаря за сделката с Йън Макдоналд за компанията му за производство на алкохол. С един куршум — два заека.

— Не е ли донякъде опасно? — запита тя и се надигна върху възглавниците. — Да му разрешиш да говори от името на „Деравенелс“?

Едуард съсредоточено я изгледа.

— Може и да е избухлив, зная, дори като стане въпрос за работа. Но му обещах голяма премия, ако резултатът от сделката е задоволяващ. Ще внимава как се държи, щом са заложени пари.

— Дано не обърка конците — промърмори тя, разсъждавайки на глас.

— Странно, Джейн, по-рано днес Ричард ми каза същото — учуди се Нед. — Не ме е грижа особено и нищо да не стане. Джордж понякога е странен и е ужасен досадник.

— Не е досадник, Нед, а заплаха.

— Защо говориш така? — попита той, смръщил вежди. Уил Хаслинг бе направил същия коментар на няколко пъти през изминалите седмици.

Джейн замислено отвърна:

— Мисля, че се съревновава с теб. Винаги ми се е струвало, че някак си… че има прекалено високо мнение за себе си, смята, че може да заеме твоето място, мисли се за умен, колкото теб, а не е вярно. Всеки познава силата на интелекта ти.

— Невил му навря тези бръмбари в главата, и то отдавна. Явно още са там. Сега, когато войната свърши, мога да го отпратя нанякъде. Да кажем в Америка.

Джейн се засмя.

— За постоянно, разбира се. Не ти ли се струва примамлива идея?

— Да. Имам и по-изкусителна — промълви той, надвеси се над нея, страстно я целуна по устата и се намести още по-близо. — Искам да те любя още веднъж, преди да слезем за вечеря.

— Ами колието…

— Хич не ме е грижа за него — прекъсна я той и й се усмихна. — Няма да ме притеснят няколко драскотини, стига да те имам в прегръдките си, Джейн, моя единствена любов.

— О, Нед…

Той заглуши останалата част от изречението, като прилепи устни плътно към нейните.